Лоша кръв

7.

Неспокойни пламъци се стрелваха от високите комини на нефтената рафинерия и облизваха черното нощно небе над предградията Елизабет и Линден. В далечината стотици, може би хиляди голи крушки очертаваха контурите на обърканата мрежа от тръби под тези горящи свещи. По-наблизо ревът на кацащите реактивни самолети караше профилираната алуминиева врата да вибрира в ръката му, а червените и зелени светлини на излитащи машини изпълваха небето с изкуствени звезди. Мразовит вятър предвещаваше слана. Това напомни на Нагаи за родината му.

Нагаи затвори вратата на склада и спусна резето. Зеленикавите флуоресцентни лампи го накараха да примижи, докато се движеше из лабиринта от пътеки, оформени между палети с подредени нависоко кашони консервирани храни. Плодов коктейл „Дел Монте“, свинско с боб „Кембълз“, сладки краставички „Хайнц“, царевица със сметана, шоколадов сироп „Хършиз“, едро нарязан бял тон. Замисли се дали това място все още е сигурно. Беше го подбрал много внимателно, но фамилията на Антонели контролираше Източен Нюарк, а хората на Хамабучи се движеха като сенки. Вероятно бяха могли да го открият досега. Надяваше се, че не са. Маширо имаше нужда от собствено дожо15.

Когато заобиколи един куп от лещени супи „Прогресо“, той видя самурая да пренася два сгъваеми метални стола в центъра на своето кътче. Той се спря и наблюдаваше как Маширо разгъва столовете един до друг, после донесе стъклен буркан с нещо, което не успя добре да разпознае, заедно с бяла порцеланова купа за ориз и ги постави върху единия стол. Нагаи забеляза белия футон16 в едно ъгълче върху сивия циментов под и котлона в съседство до старинния сандък за оръжия от черешово дърво. Нищо друго, що се отнася до удобства. Така го искаше Маширо. Едно усамотено място за тренировки е рай за самурая. Всяка сутрин той събира нещата и ги скрива в багажника на колата си и отново ги нареждаше вечерта, все едно си устройва бивак. Той забеляза, че Маширо вече беше окачил на стената бронята на своя прародител, както правеше винаги преди тренировка. Тя го вдъхновяваше. Нагаи наблюдаваше как самураят си сваля обувките и чорапите и се запита колко ли е студен бетонният под. Животът на Маширо беше прост и целенасочен. Нагаи му завиждаше в известен смисъл.

Накрая Маширо удостои присъствието на господаря си с кратък поклон, после отиде за своята катана, положена върху футона, и я плъзна под черния пояс, пристягащ бялото горнище на неговото „ги“17. След това постави късия меч вакидзаши така, че да стои напряко на корема му. Когато се приготви, той погледна господаря си и кимна. Нагаи отвърна на поздрава и се запъти към сгъваемите столове, върху които намери купата и буркана с малки черни череши. Седна на свободния стол, отвори буркана и изсипа черешите в купата. Изглеждаха неоновочервени под луминесцентните лампи. Той пъхна една в устата си и веднага му се прииска да имаше и уиски.

— Готов ли си? — запита той Маширо на японски.

Самураят кимна и изтегли сабята си на два-три пръста от ножницата. Тъмна кора покриваше остатъка от малкия пръст на дясната му ръка. Нагаи видя металния отблясък на извадената от Маширо част от сабята. Това беше мястото, където острието се съединява с дръжката и където бяха гравирани древните йероглифи: „Съсече наведнъж четири тела — в ръцете на Ямашита от Кинки.“ Той знаеше, че Маширо се надява да прибави подобен свой надпис някой ден.

Нагаи хвана една черешка за дръжката, повъртя я за момент между пръстите си и после рязко я захвърли към Маширо. Самураят моментално изтегли сабята и нанесе удар с трудно проследимо движение. Нагаи видя едната половинка от черешата на няколко стъпки от крака на Маширо. Другата половина беше изчезнала някъде.

— Много добре — каза Нагаи.

Маширо постави обратно катаната в черната кожена ножница:

— Моля, продължавайте — каза той на японски. Целта му беше съвършенството, а не похвалите. Нагаи се прекланяше пред дисциплината му. Мислеше си дали да каже на Маширо за предложението на д’Урсо — цял ден разсъждаваше върху него и още не можеше да реши дали този ход щеше да е разумен или не. Чудеше се как би реагирал Маширо на това. Щеше ли да следва желанията на господаря си, без да ги подлага на съмнение? Или би изгубил уважението на самурая, защото е изменил на своя господар?

Нагаи избра нова череша и я хвърли така, че да опише висока дъга. Тя започна да пада далече пред Маширо, но самураят се втурна бързо напред и острието изсвистя отдясно наляво, разсичайки целта на две.

— Не те ли притеснява пръстът? Не личи да е повлиял на умението ти.

— Уча се да го компенсирам — отвърна Маширо. — Отслабената ръка трябва да ми напомня за моята грешка.

Нагаи кимна замислено. Маширо живееше като в книгите. Все пак сигурно имаше някакво недоволство. Нагаи с положителност негодуваше срещу Хамабучи всеки път, когато го наказваха.

— Съжалявам, Маширо, но трябваше да се направи.

Маширо гледаше озадачено:

— Защо се извинявате? Такъв е законът на якудза. Така трябва да бъде. Това е всичко.

Нагаи хвърли още една череша, все едно изстрелваше топче за игра с палеца и показалеца си. Тя полетя направо към лицето на Маширо. Сабята застана над главата на самурая, след малко полетя надолу и посрещна черешата точно пред носа му. Двете половинки паднаха право в краката му.

Маширо пъхна сабята в ножницата:

— Изглежда, това ви притеснява, господарю. Толкова ли дълго живеете в Америка, та забравяте нашите обичаи?

Нагаи премяташе друга череша между пръстите си и наблюдаваше самурая. Маширо го разбираше. Той можеше да разговаря с Маширо. В крайна сметка и двамата бяха изгнаници.

— Може и да съм бил твърде дълго тук — каза най-после Нагаи. — Но животът тук е добър. Започва да ми харесва. В много отношения ми харесва повече, отколкото у дома. — Той погледна въртящата се в ръката му череша. — Но ако толкова ми харесва, защо постоянно мисля за връщане? Дали е само за да бъда отново с децата си? Или наистина има нещо друго?

— Вашето объркване е мъгла, която ще се разсее. Вашата цел е да видите пак Япония, да бъдете при децата си и най-важното — да завоювате отново достойното си място във Фугукай. — Изречени на японски, думите на Маширо бяха грубо красноречиви. Той говореше с абсолютна увереност. Нагаи би искал и той да притежава такава увереност.

— Да… предполагам. — Той постави черешата на езика си, откъсна й дръжката и я запремята покрай бузата си.

— Обаче се притеснявате за Рейко — продължи Маширо. — Бихте искали да вземете тази жена с вас в Япония.

Нагаи кимна. Маширо го познаваше твърде добре.

— Да живея достойно в Япония с Рейко, с децата си… Това ще бъде рай. — Започваше да прилича на глупава мечта.

Маширо поклати глава:

— Няма рай. Само борба.

— Победата е рай.

Маширо се намръщи и отметна глава, обмисляйки твърдението.

— Да… може да се каже.

Нагаи взе по една череша във всяка ръка и внезапно ги хвърли отдолу към самурая. Маширо изписа насечена осмица с острието, разрязвайки и двете. Една неправилна половинка се търкулна и се удари в острия черен връх на обувката от крокодилска кожа, която носеше Нагаи.

— А ти, Маширо? Искаш ли да се върнеш в Япония?

— Ако вие желаете това.

— Но не ти се иска много — усмихна се Нагаи.

Маширо поклати глава:

— Не, тук е по-добре за мен. Оттатък ме търсят под дърво и камък. Ако се върна, отново ще бъда преследвано животно. — Той вдигна поглед към бронята на стената. — Предпочитам да не повтарям съдбата на Ямашита.

Нагаи се загледа в конструкцията на древната броня — мънички, потъмнели медни плочки, здраво навързани в сложна плетеница от тъмнозелени, кафяви и черни кожени ивици. Той знаеше историята за прародителя на Маширо, който е носел тази броня — Ямашита, незаконния син на най-прочутия самурай в Япония Мусаши Маямото. Поне така твърдеше Маширо, понеже се предполага, че Мусаши не е имал деца. Според Маширо господарят на Ямашита — Нагаи — загинал в битка и всичките му самураи били принудени да станат ронин — скитащи воини, обречени на живот в постоянно движение и мародерство поради безпризорния им статут. Независимо от репутацията му на страшен майстор на сабята Ямашита умрял като селянин в резултат на най-обикновена вендета. Прерязали му гърлото, докато оправял някаква жена. Убиецът бил нинджа, нает от китайски търговец на коприна, който загубил от Ямашита при игра на зарове любимия си кон. Много е непочтено да убиеш човек, когато прави любов, но това било типична тактика за нинджа според Маширо. Нагаи се питаше дали Маширо ще го счита за ронин, ако изостави Хамабучи заради д’Урсо. Дали самураите някога са преминавали на друга страна?

Нагаи взе още две череши и ги хвърли високо и надалече от двете страни на Маширо. Самураят изтегли дългата сабя с дясната ръка, късата в лявата и разпери ръце като хищна птица. Бързо се придвижи надясно, после отскочи наляво. Катаната разцепи едната череша, обаче вакидзаши само успя да отпрати другата през помещението към купчината кашони. Маширо се намръщи и измърмори нещо на себе си.

Нагаи сдъвка още една череша.

— Я ми кажи — заговори той, — какво мислиш за д’Урсо? Честно.

Маширо повдигна вежди:

— В какъв смисъл?

— Мога ли да му имам доверие?

— Досега му вярвахте.

— Тогава?

Маширо отпусна ръцете си върху дръжката на дългата сабя над колана му.

— Нещо ви тревожи. Какво? Какво е сторил д’Урсо?

Нагаи мислеше да му каже, но в последния момент промени решението си.

— Не е направил нищо конкретно. Само понякога имам лоши предчувствия. Постоянно се улавям, че искам да знам какво действително мисли. На повърхността изглежда чудесен, но като че ли постоянно има някакво досадно подводно течение, особено когато Франчоне е наоколо. Просто не се чувствам както трябва покрай тях.

Маширо се почеса по врата.

— Не разбирам много от чувства. Само действия.

Нагаи знаеше, че ще каже нещо такова. Много ми помогна.

— Струва ми се, че д’Урсо има някои големи идеи, които могат да разрушат сътрудничеството ни с мафията. Не бих позволил това да се случи.

— Какво значение има на кого продаваме нашите роби? — сви рамене Маширо.

— Хамабучи иска да правим бизнес с фамилията на Антонели. Знаеш колко държи на стария си приятел от дните след войната Антонели.

— Всичко е война, непрекъснато. Коя война?

— Тази, която изгубихме. — Умник. Така ли е говорил прадядо ти на господаря си? — Хамабучи ми го каза направо. Ако партньорството ни с фамилията на Антонели се разпадне, ще бъда виновен аз. Вече каза предостатъчно. Ще изгуби твърде много пари. — Тогава Нагаи вдигна разтворената си длан да покаже двата отрязани пръста на Маширо. — Още един пръст няма да го задоволи, ако тази сделка се провали. Аз вече съм практически заточен. Единственото наказание, което остава, е…

— Смърт. — Маширо поклати глава като кон. На чия страна беше в крайна сметка, по дяволите?

Тогава самураят падна на колене и се поклони на своя господар.

— Каквото и да става, аз ще бъда до вас. Имате моята клетва.

Нагаи се усмихна уморено, Маширо беше сигурен човек, а и много силен. Но какво от това, той беше само един, а можеха ли мафиотите на д’Урсо със сигурност да го предпазят от отмъщението на Хамабучи? Едва ли, ако всички са като онзи шут Франчоне.

— Хамабучи има много хора наоколо, които ни следят — каза той. — При нас имаше шестдесет, но знам, че са повече. Хората от нашия екип, тези, за които се предполага, че изпълняват наши заповеди, на практика получават нареждания направо от него. Знам го. Живея с убийци навсякъде около мен. — Нагаи хвърли нова череша в устата си, а после я изплю. Защо ли, по дяволите, ядеше тези боклуци?

Маширо се изправи на крака и с жест на главата посочи към купата с череши. Нищо ли не чу, да го вземат дяволите? Нагаи грабна с отвращение цяла шепа череши и ги захвърли по него.

Маширо извади и двете саби. Бляскаща стомана го заобиколи като зловеща мъгла. Приличаше на някаква страшна машина-човек за разфасоване на хранителни продукти, разхвърляща летящи неоновочервени точки във всички посоки. Последното посичане направи с късата сабя. Една половинка от череша литна нагоре във въздуха. Когато започна да пада, той я улови с плоската страна на сабята.

— Няма да има проблеми с д’Урсо и никакви неприятности с Хамабучи. Ще бъдете щастлив. На това съм се посветил. Моля ви, не се тревожете. — Той отметна сабята нагоре и хвърли черешата в устата си. Поклони се, усмихна се и започна да дъвче.

Нагаи се усмихна насила. Ами ако си промени мнението и се отметне? Вероятно Маширо наистина е армия от един човек. Мусаши Маямото очевидно е бил. Ако Маширо успее да запази живота му достатъчно дълго, за да се укрепи тук с д’Урсо, може и да се получи нещо в крайна сметка. Осъществимо е. Нагаи взе още една череша от кутията и я натика в устата си. Животът наистина може да бъде хубав в края на краищата.