Лоша кръв

25.

Нагаи се бе подпрял на купчина кашони и се взираше в малкото екранче на Машировия „Сони“-Уотчмън. Досадният водещ, облечен в не добре изгладен смокинг, беше застанал пред редицата финалистки, хилеше се като шут на момичетата, подръпваше папийонката си, стиснал микрофона под мишница, държеше се като петел. Всички момичета се струваха еднакви на Нагаи — плътна стена от дълбоки деколтета, пайети, грозни тупирани коси, тревожно повдигнати вежди и усмивки като реклама на паста за зъби. Водещият продължаваше да се перчи и да се хили сладострастно на момичетата. Напомняше на Нагаи за д’Урсо, кучия му син.

Нагаи вдигна поглед от телевизора към седящия в сейдза Маширо, медитиращ неподвижно в сянката. Погледна часовника си и се намръщи. Хайде, Маширо, побързай. На четвърти канал Джон Карсън почти е завършил. Почеса се зад ухото и отново се загледа в телевизора. Тези шибани самурайски ритуали понякога бяха страшно досадни.

Водещият погледна към пликовете в ръката си.

— Започваме, момичета — сега и неговата усмивка беше като реклама. — Третата подгласничка на мис Галактика е… мис Канада!

Нагаи изсумтя към дребните движещи се фигури. Бяха като буболечките в рекламата на „Райд“30.

Водещият отвори друг плик:

— Втората подгласничка на титлата „Мис Галактика“ е… мис Еквадор!

Още сълзи и шумотевица. Нагаи хвърли поглед към Маширо. Не беше се помръднал през последния половин час. Защо трябва това да трае цяла вечност? Хайде. Отново се обърна към телевизора.

Водещият застана странично към камерата и с лице към последните две момичета, които стояха рамо до рамо и всяка стискаше ръката на другата. Изглеждаха, като че ще се срещнат със смъртта.

— Малко сте нервни? — попита петелът с глупаво кикотене.

Момичетата кимнаха като маймуни.

Побързай, побързай.

Оркестърът поддържаше напрежението, докато водещият отваряше последния плик в ръката си. Той се усмихна, пое дълбоко въздух пред микрофона, извърна очи към момичетата:

— Първата подгласничка, чието задължение ще бъде да наследи титлата в случай, че всепризнатата мис Галактика не е в състояние да носи короната си, е… мис Египет!

Паника и объркване. Като уплаха от бомба.

— Нашата нова мис Галактика е МИС ХОНКОНГ!!!

Момичетата се прегърнаха и се разреваха. Шум и още по-голямо объркване. Другите момичета сложиха корона на главата на мис Хонконг, пухкава кожена мантия на раменете и рози в ръцете й. Тя плачеше, обикаляше и махаше с ръка.

Нагаи се усмихна доволно. Добър избор, но още се чудеше какво стана с мис Япония. Беше включил програмата късно.

Докато музиката гърмеше и поздравленията се изсипваха върху просълзената мис Хонконг, Нагаи забеляза, че Маширо се размърда оживяването на каменния човек.

— Маширо — извика той на своя самурай. — Имаме неприятности.

Маширо се изправи на крака и затегна краищата на черния си пояс върху горнището на „ги“. Приближи се до Нагаи и направи поклон с глава.

— Какви неприятности?

— Рейко ми се обади тази вечер.

— От дома на д’Урсо?

— Да, от дома на д’Урсо. — Нагаи потри тила си. — Мисли, че ще го направят скоро.

Маширо кимна:

— Изглеждате обезпокоен. Има ли още нещо?

— Онзи боклук Франчоне има нов пистолет. Каза, че я е заплашил с него. Бил пиян, наричал я Антонели и се правел, че я застрелва. Кучият му син!

— Направил ли й е нещо?

— Казва, че не.

Нагаи обаче не беше сигурен. Д’Урсо умираше да бръкне в гащите й. Мърльото сигурно също я искаше само защото и шефът му я иска. Питаше се дали Рейко би му казала, ако се опитат.

Маширо отиде до футона си и вдигна сабята. Положи оръжието в дланите си и се поклони на своя господар.

— Той е засегнал вашата чест. Да отида ли да го убия?

Нагаи помисли върху това за момент, но накрая поклати глава с отвращение:

— Тя ми каза, че пияният копелдак бръщолевел глупости. В лудостта си говорел как щял да оплиска чисто нови коли с кръвта на Антонели и да я гледа как се стича във водата. Паркингът с новите коли на пристанището — ето за какво е говорил. Сигурно там възнамеряват да застрелят шефа си.

— Кога ще го направят? Каза ли ви?

Нагаи сви рамене:

— Не е споменал. Мръсници. Всичко, което ми каза, е, че сега и Франчоне, и д’Урсо са в къщата и спят.

— Мога ли да отида веднага. Сутринта ще са мъртви в леглата си.

Нагаи пак поклати глава:

— Не може да направим това. Тогава ние ще сме лошите. Не бива да действаме като нинджа. Хамабучи никога няма да ни остави на мира за това.

Маширо се намръщи. Нагаи бе забравил. Самураят мразеше подлите страхливи нинджи и не му харесваше да го сравняват с тях.

— Но ние трябва да спасим Антонели — възрази Маширо. — Всичките ви мечти плават с платната на неговия пулс. Ако д’Урсо успее, вашите надежди ще потънат. Нека да ги убия, преди да са направили опита си.

Нагаи се дразнеше от изразителните метафори на Маширо.

Звучеше като Хамабучи.

— Не, не можем да ги убием вкъщи. Трябва да ги хванем в момента на действието.

Маширо отпусна сабята до себе си:

— Тогава какво желаете да направя?

Нагаи бръкна в джоба си за цигара. Запалката му примигна в сумрака и той дръпна бавно и дълбоко от дима.

— Бъди на доковете преди разсъмване. Стой встрани от погледите и се приготви за всичко. През това време ще опитам още нещо, което ще накара д’Урсо да се замисли, преди да предприеме големия си ход.

— Защо сте толкова любезен с него? Той не заслужава втора възможност.

Нагаи смукна от цигарата и пукна с устни. Димът се процеди нагоре, откривайки коварна усмивка:

— Може да ме послуша, ако има какво да губи. Нещо, към което кучият син е привързан.

Лека усмивка се появи и върху лицето на Маширо. Досещаше се какво е наумил Нагаи.

— Почини си — каза Нагаи. — Ако ни провърви, нищо няма да се случи. Все пак бъди там за по-сигурно. Може би онзи боклук ще направи някоя глупост и ще ти даде повод да го запознаеш със сабята си.

— Хай.

Усмивката на Маширо се разшири. Той се обърна и вдигна поглед към бронята на прадядо си, окачена на стената. Приличаше на носещ се в сянката дух.

— В дните, когато моят прародител Ямашита се е биел за своя господар Нагаи — изрече Маширо, — самураят е правел своя повелител могъщ, а могъщите военачалници са правели шогуна велик. Такава е била чудесната непобедима тъкан на най-великото общество за всички времена. — Широкият гръден кош на Маширо се надигна, когато пое въздух. — Аз държа на тази традиция. Вашето могъщество ще се лее като река, господарю. Няма да ви разочароващ.

Нагаи пусна цигарата на пода и завъртя подметката си отгоре й:

— Така е… сигурен съм, че мога да разчитам на теб. — Никога не знаеше какво да каже, когато Маширо захващаше тези приказки за традициите. — Значи ще се видим утре, Маширо.

Обърна се да си върви и тогава се сети за уотчмъна:

— Между другото оставих телевизора ти ей там, върху онази купчина кашони.

Маширо се поклони и Нагаи си тръгна. Стъпките му тракаха по бетонния под. Докато ходеше, погледна назад през рамото си и видя, че Маширо отива да прибере телевизора.

Взря се в увисналия над всичко Ямашита. Духът-пазител. Нагаи сви рамене и се насочи към вратата. Кой знае? Може и така да е.

Докато минаваше по тъмните дълги пътеки между натрупаните високо палети със сандъци и кашони, на Нагаи изведнъж му се стори, че е чул нещо — слаб глас, идващ отзад. Той спря и се заслуша, после погледна часовника си. Да, разбира се, кой друг би могъл да бъде? Маширо харесваше „Летърман“. „Пълно е с добри глупаци в това шоу“ — обичаше да казва той.