Лотос за мис Куон

1

Той попадна на диамантите един горещ неделен следобед през януари.

Нещата се развиха така: изяде в усамотение обеда, приготвен от Донг Хам, готвача, и сервиран от Хаум, прислужника, а след това се качи в спалнята, за да си подремне. Въпреки прохладата на климатика, не можа да заспи. Лежеше и слушаше с растящо раздразнение високото дърдорене на прислугата на долния етаж, далечния звук на нечие ненастроено радио, което свиреше виетнамска музика и вбесяващия рев на преминаващите мотоциклети.

Следобедите обикновено заспиваше, въпреки шума, но този следобед разбра, че няма да може да заспи. Извади цигара, запали я и се отдаде на депресиращите си мисли.

Започна да ненавижда неделите в Сайгон. Когато пристигна в началото, беше му се сторило, че светският живот тук е доста развлекателен, но сега вече се отегчаваше. Отегчаваше се от еднообразните лица, еднообразните идиотски разговори, еднообразните тягостни скандали и полека-лека се оттегли от компанията, която ядеше, пиеше и танцуваше заедно всеки божи ден.

През седмицата се разсейваше с работата си. Работеше в компания за морски превози — не бе кой знае колко интересно, но заплащането бе добро, много по-добро, отколкото можеше да се надява да получи у дома, в Сан Франциско. Трябваха му пари, защото бе човек с екстравагантен вкус — пиеше повече, отколкото бе добре за него и освен това носеше бремето на месечната издръжка за бившата си съпруга, която бе получила развод, няколко месеца преди той да отплава за Далечния Изток.

Сега, докато лежеше в леглото и чувстваше как по гърдите му се стича струйка пот, той мрачно си мислеше, че след три дни ще трябва да изпрати на жена си още един чек. В банката имаше само осем хиляди пиастри. След като й платеше, щеше да му остане съвсем малко, с което трябваше да изкара до края на месеца. А краят на месеца беше още далеч. Е, така ми се пада, помисли си той. Лудост беше, че си купи онази картина. Това бе съвсем ненужно разточителство и въпреки всичко си мислеше за нея с огромно удоволствие. Бе попаднал на картината в един магазин на Дуонг Ти-До и тя веднага бе привлякла вниманието му. Представляваше маслен портрет на виетнамско момиче в национална носия — бели копринени панталони, светлосиня туника и конусовидна сламена шапка. Беше се облегнала на бяла стена, с пълзящ по нея розов храст. Композицията изглеждаше малко нагласена, но картината бе добре нарисувана и момичето му напомняше за Нан. Имаше същото невинно изражение; същата детинска стойка, дори същите кукленски черти. Момичето на картината можеше спокойно да е Нан, само дето той знаеше със сигурност, че Нан никога не бе позирала на художник.

И тогава си спомни, че картината си стои все още опакована и трябва да се окачи. Съвсем импулсивно му се прииска да види как ще изглежда окачена на стената в стаята на долния етаж. Доволен, че е намерил причина да се занимава с нещо вместо да лежи в леглото, той стана и слезе бос в дневната.

Хаум, прислужникът, лениво лъскаше масата за хранене. Той се стресна и с изненада погледна Джафи, когато влезе.

Хаум бе на трийсет и шест. Слаб, дребен, в кафеникавото му лице имаше нещо издължено и лисичо. Въпреки че бе нисичък и крехък на вид, той работеше добре и се заемаше с най-тежките задачи, без видимо да се уморява.

— Дай ми чук, голям пирон и стълбата — каза Джафи. И тъй като Хаум го зяпна така, сякаш го мислеше за луд, той продължи. — Купих една картина. Искам да я закача на стената.

Лицето на Хаум се проясни. Той се усмихна и показа зъбите си, покрити със златни коронки.

— Веднага, господине — каза и бързо излезе от стаята.

Джафи отиде до картината, която седеше опакована в хартия и завързана с канап. Махна хартията, подпря картината на масата и се загледа в нея.

Все още я съзерцаваше полуусмихнат, когато Хаум се върна със стълбата, чук и пирон, стиснат между зъбите. Той подпря стълбата на празната стена, където смяташе да забие пирона, след това се приближи към Джафи, за да огледа картината.

Джафи го наблюдаваше как я гледа. Изражението му не се промени, но той усети някакво неодобрение, което се носеше във въздуха. Знаеше, че Хаум не одобрява това, че той има любовница виетнамка, както и че според него, закачайки картината на стената, Джафи нарочно навираше в носа на Хаум този факт.

Разбира се, нещата не стояха така. Джафи много държеше на мнението, което имат за него неговите прислужници. Изобщо държеше на това, какво другите мислят за него. Винаги бе внимавал много за връзката си с Нан. За него бе важно нито тя, нито той да не станат обект на клюки, но тук, в Сайгон, бе невъзможно нещата да се запазят в тайна, особено една връзка между мъж и жена.

С бързина, която едновременно ядоса и изуми Джафи, новината, че той се е запознал с платена танцьорка виетнамка в клуб „Парадайз“ в Чолон, че се е влюбил в нея и тя редовно го посещава в дома му, се бе разпространила из Сайгон почти мигновено. И това бе станало, въпреки всички предохранителни мерки, които бе взел, за да се предпази от клюките. Нан идваше само след като се беше стъмнило. Промъкваше се в къщата като призрак. Винаги си отиваше, преди да зазори и въпреки това европейците в Сайгон знаеха прекрасно какво става и клюкарстваха по този въпрос по обичайния си отегчен и претенциозен начин, по който обсъждаха любовните приключения на другите.

Въпреки че прислужниците спяха в малка постройка от другата страна на двора — едновременно готварница и спалня за тях, те също знаеха кога Нан го посещава. Тъй като бяха виетнамци, бяха много по-нетолерантни и критични от европейските му приятели. С поведението си те безмълвно му намекваха, че им е паднал в очите, като си е избрал приятелка виетнамка, а не някоя от многобройните женени или неженени европейки, които бяха готови да се отзоват при първия знак.

Джафи се бе запознал с Нан Ли Куон една вечер в клуб „Парадайз“ в Чолон — полутъмен, шумен танцов салон, където европейците без ангажименти се смесваха с китайци и виетнамци, за да си намерят женска компания.

Собственикът на клуба бе весел китаец, който се представяше като Блеки Ли. Клубът му носеше значителна печалба и поради голямата клиентела той бе в състояние да наема най-красивите и най-младите виетнамки и китайки.

Момичетата се наемаха за сто и двайсет пиастри на час или долар и половина в американска валута. Работата им се състоеше в това да танцуват с теб, да седят на масата и да разговарят, ако не ти се танцува, и изобщо като цяло да ти правят компания. Ако човек искаше да задълбочи връзката, тогава трябваше сам да си уреди нещата с момичето. По този въпрос Блеки Ли не искаше нищо да знае. Момичетата се наемаха от девет и половина вечерта до полунощ, когато според ограниченията, наложени от властите, всички танцувални салони, както и всички други форми на нощен живот, трябваше да бъдат затворени. Така че ако човек бързаше, плащаше на Блеки за времето на момичето, плащаше петдесет пиастри на портиера и си тръгваше с момичето, което го отвеждаше у дома си или в някой хотел, срещу предварително договорена сума.

Когато Джафи пристигна в Сайгон за първи път, усети остра нужда от женска компания. Първите два-три месеца мина през утвърдената процедура и спа с голям брой женени европейки, които нямаха с какво друго да се занимават, освен да правят опити да експлоатират малко повехналата си сексуална привлекателност. Обаче той бързо разбра, че такива връзки водят до усложнения, а повече от всичко на света искаше да живее просто, без никакви главоболия.

Един негов приятел, Чарлз Мейхю, старец, които бе живял много години в Далечния Изток го посъветва да си намери приятелка виетнамка или китайка.

— В този климат човек има нужда от жена — бе казал той. — Проблемът в този град е, че повечето европейки нямат какво да правят. Прислугата върши всичко вместо тях. Когато една жена няма какво да прави, тя започва да прави бели, така както би започнал да прави един мъж, който няма работа. Това е една от злините на Далечния Изток. Жените тук виждат, че са свободни по цял ден и когато имат склонност към тези неща, веднага започват да търсят някой мъж без ангажименти. Човек трябва да внимава с тях. Да бях млад, в никакъв случай нямаше да се обвързвам с европейка, освен ако нямах намерение да се оженя за нея. Щях да си взема някоя виетнамка или китайка и бих те посъветвал и ти да направиш същото.

Джафи бе поклатил глава, с лека гримаса.

— Тази работа не е за мен — каза той. — Не си падам по цветнокожи жени.

Мейхю се бе засмял.

— Слушай какво ще ти кажа — едно азиатско момиче би предизвикало много по-малко усложнения и би било много по-непретенциозно от една европейка. Тя ще ти струва много по-малко, а в леглото ще е много по-добра. Не забравяй, че според традициите на азиатките, жените трябва да угаждат на желанията на мъжете, а това е много важно. Говори с Блеки Ли, той ще ти намери някоя. Трябва да знаеш, че не всички момичета за танци са проститутки. Между тях има съвсем прилични жени, които с труд си вадят хляба. Говори с него, той ще ти намери някоя.

— Благодаря ти за идеята, но не е за мен — каза Джафи.

Обаче накрая скуката и самотата в съботите и неделите го накараха да иде в клуб „Парадайз“. Той се изненада от приятелската атмосфера в заведението и се учуди колко бързо бе минала вечерта. Бе танцувал с няколко от момичетата и те му се бяха сторили забавни. Бе прекарал известно време пиейки уиски с Блеки Ли и реши, че дебелият китаец е приятна компания. При това вечерта не му струваше чак толкова много.

Джафи започна редовно да посещава клуба. Той определено решаваше проблема му, какво да прави вечер. Около месец по-късно Блеки Ли съвсем небрежно му предложи да си вземе постоянно момиче.

— Има едно момиче, което се нуждае от малко помощ — каза му той. — Трябва да издържа голямо семейство. Говорил съм с нея и тя няма нищо против. По-добре е да си вземеш постоянно момиче. Искаш ли да се запознаеш с нея?

— Какво е това с голямото семейство? — попитал намръщено Джафи. — Да не искаш да кажеш, че е женена, с една сюрия деца?

Блеки Ли се закиска.

— Не е женена. Трябва да издържа майка си, трите си по-малки братчета и стария си чичо. Ще ти я изпратя. Ако я харесаш, кажи й. Всичко е уредено.

— Ами, не зная — каза Джафи, но прояви интерес. — Нека за всеки случай да я видя.

Точно когато бе стъпил на стълбата и отбелязваше с молив мястото, на което искаше да забие пирона за картината, Джафи си спомни първата си среща с Нан Ли Куон.

Той се бе разположил на една маса, доста отдалечена от шумния филипински оркестър. Дансингът бе претъпкан. Осветлението в залата бе толкова оскъдно, че човек не можеше да различи чертите на танцуващите. Освен това не можеше да се разпознае човек, седнал на три метра и тази анонимност му създаваше усещане за усамотеност и откъснатост от останалия свят.

Нан Ли Куон се бе появила до него, съвсем тихо и неочаквано. Той бе гледал към пътеката между масите с надеждата да я зърне, преди да се е приближила до масата му, но тя се бе приближила в гръб.

Бе облечена с националните дрехи на виетнамките. Носеше копринен панталон, над който се спускаше розова туника от найлон. Лъскавата й черна коса бе разделена на път по средата и се спускаше до раменете на леки вълни. Безупречната й кожа бе с цвят на стара слонова кост. Чипият й нос, устните й, малко по-пълни от устните на европейка, и красивите очи й придаваха кукленски вид. Чертите на лицето й бяха толкова фини, че му напомняха изящна гравюра върху слонова кост.

Тя му се усмихна и той осъзна, че не бе виждал такива здрави бели зъби. Очите му се плъзнаха с любопитство от лицето й към шията, обгърната с високата яка на туниката, а след това към двете издатини, които напираха под розовата материя с трогателна, но едновременно с това и предизвикателна съблазнителност.

Джафи бе слушал много за измамните фигури на виетнамките. Сам Уейд, който бе важна клечка в американското посолство, го бе просветил, скоро след като бе пристигнал в Сайгон.

— Слушай, приятел — каза му Уейд — не се оставяй тези извивки да те подмамят. Тези куклички имат конструкция на момчета. Отпред са така плоски, както ти отзад. Чак когато са гледали Бардо по филмите, са разбрали какво им липсва. Мини по пазара. Ще видиш откъде си вземат тези форми. Предполагам, че чифт подплънки са най-търсената стока в този тъп полицейски град.

— Аз съм Нан Ли Куон — каза момичето и седна срещу Джафи. Тя говореше безупречен френски. — Можете да ме наричате Нан.

Дълго се гледаха, след това Джафи загаси цигарата си, обхванат от внезапно парещо вълнение.

— Аз съм Стийв Джафи — каза той. — Можеш да ме наричаш Стийв.

Така просто бе всичко.

Джафи се пресегна и взе пирона, който Хаум му подаде. Той постави върха му точно върху отбелязаното място и пое чука от Хаум. Силно удари по главичката на пирона.

По този начин откри диамантите.

2

Под удара на чука върху пирона от стената се откърти десетинасантиметрово четвъртито парче и се стовари на земята в облак прах и пушилка. На стената остана дълбока дупка.

Джафи, стъпил на най-високото стъпало, остана като поразен пред разрушението, което бе предизвикал, и каза яростно:

— О, по дяволите!

Хаум, изразявайки съжалението си по виетнамски маниер, се закиска високо и това вбеси Джафи.

— О, я мълчи! — извика той и остави чука на най-горното стъпало на стълбата. — Ама, как така, по дяволите, тази стена е направена от хартия!

Тогава му мина през ум, че стената не е направена от хартия, а е дебела поне шейсет сантиметра и дупката в нея бе просто едно хитро скривалище — таен сейф, който сигурно е там много отдавна.

Внимателно бръкна в тъмния отвор. Пръстите му напипаха нещо. Вдигна една малка кожена торбичка и в момента, в който го направи, прогнилото й дъно се разкъса и от нея се посипаха блестящи, искрящи зрънца, които заподскачаха по пода.

Разбра, че малките зрънца са диаманти. Те се разпръснаха около стълбата и образуваха неправилна фигура, която преливаше в огнени оттенъци. Въпреки че познанията му за диамантите не надвишаваха тези на един среден човек, той бързо си даде сметка, че тези струват цяло състояние. Изглежда, бяха поне стотина, повечето с размери на грахово зърно. Усети, че устата му пресъхва и сърцето му започва лудо да тупти.

Седнал върху петите си, Хаум започна да цъка с език; виетнамците правят така, когато са превъзбудени. Той взе един от диамантите и започна да го разглежда.

Джафи го наблюдаваше.

Последва дълга пауза, след това Хаум вдигна поглед и двамата мъже се втренчиха очи в очи.

С известно колебание, поради напрежението, което Джафи излъчваше, Хаум се усмихна, разкривайки зъбите си със златни коронки.

— Тези диаманти, господине — каза той, — са принадлежали на генерал Гуен Ван То. Полицията ги търси от години.

Много внимателно, сякаш стъпваше в паници, Джафи се спусна по стълбичката и коленичи до прислужника.

Джафи бе много едър мъж — поне метър и деветдесет. Гръдната му обиколка беше колкото на двама европейци среден размер. Като млад бе фанатичен привърженик на физическите упражнения. Беше се занимавал с вдигане на тежести, футбол, бокс и борба. Въпреки че от пет години бе престанал да спортува, той продължаваше да е в много добра форма и когато клекна до Хаум, разликата във физиката между двамата остро изпъкна. До мускулестата маса на Джафи, виетнамецът приличаше на недохранен пигмей.

Джафи вдигна един диамант и го завъртя между пръстите си.

Тези камъни, помисли си той, трябва да струват милион долара, а може би и повече. И кой казва, че Джафи нямал късмет! Забивам проклетия пирон в проклетата стена и се сдобивам с проклето състояние!

Хаум каза:

— Генералът беше много богат човек. Знаеше се, че е купувал диаманти. След това бомбата го уби. Негово превъзходителство ще е много доволен, че диамантите са се намерили.

Джафи усети, че сърцето му леко подскочи. Погледна към Хаум, който се усмихваше щастливо на диамантите в ръката си.

— Какви ги дрънкаш? — попита Джафи. Той се изправи така, че се извиси над клекналия виетнамец. — Какъв генерал?

— Генерал Нгуен Ван То — каза Хаум. — Работеше за французите. Много вреда нанесе, преди да го убие бомбата. Ограби парите на армията и с тях е купил тези диаманти. Бомбата избухнала, преди да успее да избяга.

Джафи се приближи до масата, взе пакет цигари, изтърси една и я запали. Забеляза, че ръката му леко трепери.

— Какво те кара да мислиш, че тези диаманти са принадлежали на генерала? — попита той, и веднага му мина през ум, че това е усложнение.

Изведнъж си припомни, че Хаум е яростен привърженик на сегашния режим и си държи в готварницата снимка на президента Нго Дин Дием. Освен това си спомни, че Хаум ходеше по два пъти седмично на курс по политическа просвета. Изведнъж си даде сметка за значението на тези факти. Просто бе лош късмет, че този виетнамец се бе оказал в стаята, когато Джафи намери диамантите.

Трябваше да подхване нещата много внимателно, помисли си Джафи, ако искаше да задържи диамантите, а той съвсем определено имаше такова намерение.

— На кой друг могат да бъдат? — попита Хаум. Започна да събира диамантите в шепата си. — Тази къща някога е принадлежала на Май Чанг.

Почти без да го слуша, Джафи си мислеше: Това прасе се отнася към диамантите, сякаш те са негова собственост. Ако не внимавам, ще си излезе от тук и ще ги връчи на драгоценния си президент.

— И коя е Май Чанг? — попита той, а съзнанието му се фокусира върху това, как да пласира диамантите. Естествено, не във Виетнам. Трябваше да ги изнесе тайно в Хонконг. Там щеше да ги продаде без проблем.

— Тя бе любовница на генерала — каза презрително Хаум. — Когато той умря, нея я пратиха в затвора. Това е била нейната къща. Вероятно генералът е скрил тези диаманти тук за по-голяма сигурност.

— Щом властите са знаели, че тази жена е живяла тук, защо не са дошли да намерят диамантите? — попита Джафи.

— Смяташе се, че диамантите са откраднати — каза Хаум и се пресегна под стола, за да прибере един търкулнал се встрани диамант. — Смяташе се, че са били у него, когато е избухнала бомбата и в суматохата някой ги е измъкнал от трупа му.

— Каква бомба? — попита Джафи, просто за да спечели малко време. Чудеше се как да убеди Хаум да си мълчи за диамантите. Трябваше да е много тактичен. Трябваше да пробута на Хаум някоя достатъчно убедителна причина да му предаде диамантите и да го убеди да приеме част от намереното. Джафи не можеше да си представи, че Хаум ще откаже тлъста сума, ако му бъде предложена достатъчно дипломатично.

— Когато генералът се опитвал да избяга, някой хвърлил бомба по него — каза Хаум. Той се изправи, впил поглед в диамантите, които блестяха в ръката му.

Джафи отиде до бюрото си и извади от чекмеджето един плик. Небрежно се приближи до Хаум.

— Сложи ги тук — каза той, отваряйки плика.

Хаум се поколеба, после изсипа диамантите в плика. Леко се пресегна, за да вземе плика от Джафи, но Джафи се бе отдалечил. Джафи прокара език по капака на плика, след това го залепи. Сложи го в джоба на късите си панталони.

На кафеникавото лице на Хаум се изписа тревога.

— Ще бъде по-добре да извикате полиция, господине — каза той. — Те ще искат да разгледат стената. Ще им разкажа как сте намерили диамантите. Така няма да имате никакви усложнения.

Джафи изгаси цигарата си. Чувстваше се малко по-спокоен. Поне бе взел диамантите от ръцете на Хаум. Това бе стъпка във вярната посока. Сега трябваше да убеди Хаум да държи устата си затворена.

— Да не бързаме чак толкова — каза той, отиде до един фотьойл и седна. — Не вярвам тези диаманти да са били на генерала. Ако се заема да проверя всички досегашни собственици на тази къща, сигурен съм ще открия, че диамантите се били собственост на някой отдавна мъртъв, живял тук много преди да се нанесе генералът. По-вероятно е диамантите на генерала да са били откраднати по времето, когато е бил убит.

Хаум го зяпна, а лицето му бе съвсем безизразно. Джафи усети, че дребното човече съвсем не бе впечатлено от това, което той каза, и го обзе силно раздразнение.

— Полицията ще реши дали е било така, господине — каза Хаум. — Ако диамантите са собственост на генерала, негово превъзходителство ще бъде много доволен, че са се намерили и славата и почестите ще са за вас.

— Много мило, че ме осведоми — каза Джафи саркастично. — Обаче по една случайност, не обичам слава и почести. Освен това, полицията естествено ще твърди, че диамантите са на генерала. — Той се опита да се усмихне сковано. — Нали ги знаеш какви са полицаите.

Видя, че това е грешка, защото Хаум престана да изглежда разтревожен и изведнъж доби враждебен вид.

— Господине, диамантите принадлежат на държавата, независимо дали някога са били на генерала или не. Само държавата може да реши какво да прави с тях.

— Това е твоето мнение — каза Джафи с рязък тон. — Мога да продам тези диаманти. Естествено, ще ти дам част от тях. Можеш да станеш много богат, Хаум.

Ето, това е, помисли си той. Сега картите са на масата. Какво смята да прави този малък негодник?

Хаум замръзна. Черните му очи се бяха разширили до пръсване.

— Ще бъде съвсем противозаконно да се продадат диамантите — каза той.

— Властите няма да научат — каза Джафи. — Аз мога да продам диамантите и ще ти дам твоя дял.

— Мисля, че ще е по-добре да се каже на полицията, господине — каза Хаум сковано.

— Не искаш ли да станеш богат? — Джафи усети колко е безнадеждно да се опитва да подкупи това дребно човече, но нямаше намерение да се даде без бой. — Ще можеш да имаш своя собствена къща, своя прислуга. Ще можеш да се ожениш за тази твоя приятелка, дето постоянно се навърта наоколо. Ще можеш да си купиш кола.

Хаум вдигна рамене.

— Диамантите, господине, не са нито мои, нито ваши, че да ги продаваме. Те са собственост на държавата.

Ами, това е, помисли си Джафи. Усети, че изведнъж го обзема злобна ярост. Ето, имам милион долара в джоба си и заради тази проклета жълта маймуна, парите отиват на вятъра. Трябва да има някакъв начин да се измъкна от тази каша.

Хаум каза:

— Извинете ме, господине, но днес следобед почивам и имам среща.

Изведнъж в съзнанието на Джафи просветна, че в момента, в който Хаум излезе от стаята, той ще каже за диамантите първо на Донг Хам, готвача, след това ще се втурне към полицейския участък и след десет минути къщата ще се напълни с полицаи, които първо стрелят, после питат. Той бързо се изправи и застана между Хаум и вратата, която водеше към двора.

— Слушай сега — каза той, — ще си държиш проклетата уста затворена, защото жив ще те одера!

Представа нямаше колко страшен може да изглежда, когато е ядосан. Огромната му, извисяваща се фигура, непроницаемото му, ядосано изражение и злобата в гласа направо ужасиха Хаум. Виетнамеца го занимаваше само една мисъл — да се измъкне от стаята и да каже на полицията за диамантите. Той се втурна да заобиколи масата, мушна се край стената, като бутна масата между себе си и Джафи, а след това хукна с всички сили към вратата.

Независимо от размерите си, Джафи великолепно владееше тялото си, все още стегнато, въпреки че пиеше много и бе престанал да спортува, и реагира с бързина, която Хаум не бе подозирал.

Точно когато потните пръсти на Хаум се вкопчиха в дръжката на вратата, пръстите на Джафи се вкопчиха в рамото му и рязко го обърнаха. Хаум се ужаси от силата на тези пръсти. Сякаш някой бе стиснал плътта му в стоманени клещи. Острата болка го накара да извика — тих писък, като на изплашено зайче. Той се опита да се отскубне, искаше да удари Джафи по китката и отвори уста, пак да изкрещи.

Джафи сложи ръка върху устата на Хаум, забивайки пръсти в лицето на виетнамеца, и така пресече вика му. Хаум започна да се гърчи в хватката му, опитваше се да го ухапе по ръката, като през цялото време го риташе по краката, но меките му подметки по никакъв начин не можеха да засегнат силните мускули на Джафи.

— Млъквай! — изръмжа Джафи и злобно разтърси виетнамеца.

Чу се тихо изпукване, като че се пречупи пръчка. Лицето на Хаум изведнъж се отпусна и започна странно да се полюшва върху шията му. Джафи видя, че очите му се подбелиха и усети как коленете му се отпуснаха. Откри, че държи виетнамеца за лицето и той вече е престанал да се държи на краката си.

Внезапно паникьосан, Джафи пусна Хаум. Той се свлече покрай стената и се просна на пода като кукла, чийто талаш е изтекъл отнякъде.

Видя струйка яркочервена кръв да се стича от полуотворената уста на Хаум. Коленичи до виетнамеца и леко го докосна.

— Хей… Хаум! Боже! Какво ти е?

Тогава потрепери и се изправи.

Изведнъж усети с цялата яснота в какво тежко положение бе изпаднал.

Хаум бе мъртъв и той го бе убил!