Лотос за мис Куон

1

С лудо тупкащо сърце Джафи се взираше в свитото тяло на Хаум. Първата му реакция бе да повика помощ. Тръгна към телефона, но спря, намръщи се и поклати глава.

Никой вече не можеше да помогне на Хаум. Той бе мъртъв. Сега не беше моментът да мисли за него, а за себе си.

Погледна стълбата, подпряна на стената. Щом видеха дупката, полицаите щяха да се усъмнят, че там е имало нещо скрито. Ще си спомнят, че тази къща някога е била на Май Чанг, любовницата на генерал Нгуен Ван То. Няма да им трябва много време, за да стигнат до заключението, че диамантите на генерала са били скрити в стената.

Джафи се приближи до тялото на Хаум. Внимателно го огледа. Забеляза, че кожата около устата му е насинена. Тези издайнически белези изключваха всякаква възможност да се каже, че той просто е паднал от стълбата.

Ами ако кажеше на полицията, че е спипал Хаум в момента, в който той е отмъквал диамантите, че Хаум го е нападнал и по време на борбата случайно е бил убит? Една такава история можеше да го отърве от обвинение в убийство, но тя означаваше да се откаже от диамантите, а и оставаше рискът да го тикнат в затвора.

Точно в този момент Джафи реши, че какъвто и да е рискът, той ще запази диамантите. Като взе това решение, паниката изчезна и той започна да разсъждава по-ясно.

Ако можеше да се промъкне в Хонконг с диамантите, можеше да изчезне без особени трудности. Щеше да бъде много богат. Можеше да започне нов живот. С парите, които щеше да вземе от диамантите, можеше да прави каквото си поиска. Но ключовият въпрос беше: как да стигне до Хонконг?

Наля си едно голямо уиски, изпи половината, запали цигара и довърши питието.

Човек не може да си замине от Виетнам, когато му дойде наум, припомни си той. Властите заплитаха всеки, който искаше да пътува, в мрежа от ограничения и безброй изисквания. Първо трябваше да се получи изходна виза, а това можеше да отнеме около седмица. След това трябваше да се попълнят формуляри във връзка с валутата. Трябваше да се подадат снимки. Едва ли можеше да се надява да се измъкне за десет дни, а през това време какво ли щеше да стане с тялото на Хаум?

Внезапен звук прекъсна мислите му и той замръзна, с туптящо сърце. Някой чукаше на задната врата!

Остана неподвижен, почти не дишаше, напрегнато се ослушваше.

Последва още едно леко почукване и той чу, как задната врата изскърцва и се отваря.

Обзе го паника и той прескочи тялото на Хаум, за да стигне до кухнята, като затвори след себе си вратата на дневната.

Донг Хам, готвачът, се бе изправил на най-горното стъпало и предпазливо надзърташе през полуотворената врата на кухнята.

Двамата мъже се гледаха.

Донг Хам изглеждаше много стар — кафявото му лице представляваше мрежа от бръчки, като намачкан пергамент. Рядката му бяла коса стърчеше на кичури във всички посоки от кокалестия му череп. И от брадата му стърчаха кичури бели косми. Носеше черно сако с висока яка и черни панталони.

Дали беше чул вика за помощ на Хаум? — почуди се Джафи. Възможно беше да го е чул, защо иначе е дошъл тук? Той никога не влизаше в къщата. Неговото място бе готварницата от другата страна на двора, но сега той се канеше да влезе и Джафи бе сигурен, че ако не беше реагирал така бързо, старецът щеше да се намъкне и в дневната.

— Какво има? — попита Джафи, давайки си сметка колко прегракнало звучи гласът му.

Донг Хам потриваше загрубялата кожа на дланите си. Черните му воднисти очи се местеха от Джафи към вратата на дневната и обратно.

— Търсят Хаум, господине — каза той. Говореше френски бавно и лошо. Той отвори докрай вратата и застана встрани, така че Джафи виждаше добре двора и готварницата.

На сянка до готварницата бе застанала млада виетнамка. Бе облечена в бяло и конусовидната й сламена шапка закриваше лицето й. За миг Джафи си помисли, че това е Нан и сърцето му замря от изненада, но тогава момичето вдигна глава и той видя, че е годеницата на Хаум.

Джафи често бе виждал това момиче да чака с азиатско търпение Хаум да приключи работа. Хаум му бе казал, че има намерение да се ожени за нея, когато завърши курса по политическа просвета.

Досега Джафи не бе обръщал внимание на момичето. Само смътно бе отчитал присъствието й, когато отиваше да извади колата от гаража, но сега внимателно се взря в нея, давайки си сметка колко опасна можеше да се окаже тя за него.

От колко ли време беше тук? — почуди се той. — Дали и тя бе чула вика на Хаум?

Момичето изглеждаше съвсем младо. Косата й бе вързана на опашка, която висеше като черно дебело въже чак до тънката й талия. Той си помисли, че за виетнамка тя е твърде незабележима и непривлекателна.

От напрегнатата й стойка и от разтревожените й, вперени напред очи, Джафи се увери, че тя е чула вика, но дали бе познала гласа на Хаум?

Изведнъж Джафи усети, че и момичето, и старецът го гледаха враждебно и подозрително, въпреки че и двамата се чувстваха доста несигурни и изплашени.

Джафи каза първото нещо, което му дойде наум:

— Хаум излезе. Изпратих го да помага у един приятел, който дава вечеря. Няма смисъл да го чакате. Ще се върне много късно.

Донг Хам слезе бавно заднешком по трите стъпала, които водеха към кухнята. Сбръчканото му лице бе съвсем безизразно. Джафи хвърли един поглед към момичето. Тя бе навела глава и сламената шапка закриваше лицето й.

Той отиде до задната врата и внимателно я затвори. Приближи се до прозореца и през един от процепите на щората надникна в двора.

Старецът гледаше затворената врата с празен поглед и нервно потриваше загрубялата кожа на ръката си. Момичето също гледаше към вратата. Тя каза нещо. Старецът се запъти към нея с бавни тътрузещи се крачки. Започнаха да си бърборят — гласовете им звучаха високо и пискливо в жежката тишина на двора.

Не особено сполучлива лъжа, помисли си Джафи с безпокойство, но най-доброто, което бе могъл да измисли при тези обстоятелства. Трябваше да каже нещо. Наистина от време на време изпращаше Хаум да помага на някой от приятелите му, когато организираха някое празненство. В такива случаи Хаум винаги обличаше черното си памучно сако и черните панталони. Винаги отделяше известно време, за да се подготви. Беше му приятно да излиза по тези поводи и се хвалеше пред Донг Хам къде отива.

Тази неделя той бе облечен със синия си работен костюм. Старецът сигурно знаеше това. Те с момичето трябваше да идат просто в спалнята на Хаум и да видят памучния костюм, за да открият лъжата на Джафи. И какво ли щяха да направят в този случай? — почуди се Джафи. Беше почти сигурен, че те няма да имат кураж да повикат полиция. Дори да бяха чули вика на Хаум и да бяха сигурни, че той лъже, че Хаум е излязъл, те пак нямаше да повикат полиция. Сигурно щяха да приказват и да се препират цялата вечер. Ще се опитат да се убеждават един друг, че не са чули вика. Ще се опитат да повярват, че Хаум е излязъл, облечен в старите си дрехи. Но накрая, щяха да се изправят пред факта, че нещо се е случило с Хаум и тогава щяха да започнат неприятностите за Джафи.

Поне имаше малко време. Усещаше, че тези двамата ще изчакат да видят дали Хаум ще се върне. Ще почакат вероятно до сутринта и тогава момичето ще иде в полицията.

Джафи се върна в дневната. Застана над тялото на Хаум и го загледа с отвращение. Изкушаваше се да иде при някого и да поиска помощ. Може би, ако отидеше в посолството…

Успя да се овладее.

Не трябва да си изпускам нервите, каза си той. Трябва да спечеля време. Трябва да намеря начин да се измъкна от тази проклета страна. Но всичко по реда си. Не мога да го оставя да лежи тук. Ами ако някой дойде? Кой знае кой може да се сети да се отбие в неделя следобед. Трябва да го махна и да го кача на горния етаж.

Той се стегна, сграбчи Хаум и го качи на горния етаж. Човекът бе дребен и някак тъжно лек — сякаш носеше дете.

Джафи отиде в спалнята. Много внимателно остави Хаум на пода, приближи се до големия си гардероб, отбори го, освободи малко място в дъното и постави Хаум в седнало положение. Бързо затвори вратата на гардероба. Завъртя ключа и го пусна в джоба си.

Въпреки че в спалнята бе хладно, той се приближи до климатичната инсталация и я включи на най-силно. Леко му се гадеше и се ядосваше, че краката му са омекнали, а мускулите на бедрата му трепереха.

Отиде до стълбата и заключи входната врата, след това се върна в дневната. Няколко големи мухи жужаха възбудено около малкото петно кръв, което бе останало на паркета. Джафи направи отвратена гримаса и вдигна поглед от петното кръв към купчината прах и гипс, които се бяха посипали по пода. Трябва да почистя тези боклуци, каза си той. Ако дойде някой…

Отиде в кухнята, но там нямаше нищо, с което да измете праха или да избърше кръвта. Всички домакински принадлежности се държаха в готварницата. Това доста го разтревожи. Надникна през един процеп на щорите.

Донг Хам и момичето не се виждаха, но се чуваха гласовете им, долитащи през отворения прозорец на стаята на Хаум. Сигурно бяха открили, че Хаум не си е сменил дрехите.

Джафи извади носната си кърпа, намокри я и се върна в дневната. Клекна и изтри кръвта. На излъскания паркет остана кафеникаво петно и въпреки че го търка няколко минути, не можа да го изтрие.

След като пусна кърпата си в тоалетната и дръпна водата, той се върна и започна да събира най-големите парчета гипс. После се наведе и издуха гипсовия прах, така че да се разнесе по пода. Сега вече не се виждаше чак толкова ясно. Това бе най-доброто нещо, което можеше да направи. Опакова парченцата мазилка в един вестник и остави малкия пакет на масата. Трябваше да направи нещо, за да скрие дупката в стената. Когато в един момент дойдеше полиция, щяха да я видят и да се досетят какво е имало в нея.

Разтършува се и намери пирона, качи се на стълбата и внимателно го закова в стената, точно над дупката. Вдигна картината и я закачи така, че тя скри отвора.

Отстъпи назад и огледа картината. Имаше някакъв шанс полицията да не надникне зад нея. Не беше кой знае какво, но все пак шанс.

Отнесе стълбата в кухнята и постави чука в чекмеджето с инструментите. Усети, че има нужда да пийне нещо, върна се в дневната и си наля едно голямо уиски. Тъкмо го вдигаше към устните си, когато телефонът започна да звъни с пронизителен настойчив звук, който раздра тишината в стаята и накара Джафи да подскочи така силно, че изпусна чашата с уиски и тя се разби на парченца на пода, поливайки босите му крака.

Стоеше и гледаше телефона, а сърцето му се бе свило от ужас.

Кой ли можеше да бъде? Някой, който искаше да се отбие да го види? Някой, който искаше да го покани на едно питие?

Той бе твърде изплашен, за да вдигне слушалката. Можеше да го впримчат в някой от онези безсмислени разговори, които продължават до безкрай.

Остана неподвижен, загледан в телефона. Той продължи да звъни. Сигурно Донг Хам и момичето също го чуваха. Сигурно стояха неподвижни като него, споглеждаха се и се чудеха, защо ли не отговаря.

Телефонът рязко престана да звъни. Внезапната тишина в стаята сякаш го стисна за гърлото. Той внимателно се дръпна от парчетата строшено стъкло. Каза си, че трябва да се махне от къщата. Не можеше да остане тук нито миг повече. По-късно пак ще се върне, но точно сега, докато се успокоят нервите му, трябва да се махне.

Бързо се качи по стълбите, свали гащетата си и взе един душ. Обу си панталоните и си сложи ризата, метнати на един стол, като по този начин избегна отварянето на гардероба. Провери портфейла си и с отчаяние откри, че в него има само петстотин пиастри. Претършува носните си кърпи в едно чекмедже и откри още една банкнота от сто пиастри.

Не е кой знае колко добре, каза си той. Трябваха му пари. Устните му се свиха, като си помисли, че е неделя и банките са затворени. Трябваше да се опита да осребри чек в някой от хотелите. Вече го познаваха доста добре в Сайгон. Сигурно няма да е много трудно да му осребрят чека в някой хотел.

Точно когато се готвеше да излезе от стаята, изведнъж се сети, че бе оставил диамантите в задния джоб на гащетата и тази разсеяност го стресна.

Трябва да се стегна, каза си той, докато вадеше плика от джоба на гащетата. — Рискувам си главата заради тези камъни и ето на — тръгвам, без дори да ги взема.

Отвори плика и разгледа диамантите на светлината на лампата. Само като ги видя, по тялото му премина тръпка. Те изиграха важна роля, за да си възвърне изчезващата самоувереност.

Върна се в дневната и започна да търси нещо по-стабилно, в което да постави диамантите. Реши да ги сложи в една празна кутийка от лента за пишеща машина. Изсипа ги вътре, спря, за да им се полюбува за миг, после прибра кутийката в джоба на панталоните си. Намери чековата си книжка и я постави в портфейла си. Отиде в кухнята и надникна през щората.

Донг Хам бе клекнал край готварницата и гледаше право към къщата. От момичето нямаше и следа. Чудейки се къде ли е отишла тя, Джафи се върна в дневната и погледна през щората към улицата. Замръзна, когато видя, че момичето е клекнало на отсрещния тротоар и гледа към къщата.

Явно тези двамата подозират нещо, помисли си той, но с неизбежното малоумно азиатско търпение чакат да видят какво ще стане. Явно едновременно с това са решили да не поемат никакъв риск. Старецът наблюдава задната врата, а момичето — предната.

В този момент той вече не се интересуваше от нищо. Трябваше да се измъкне от къщата.

Хвърли един последен поглед на стаята, взе ключовете за колата, ключа за задната врата и пакета, който бе оставил на масата, увит във вестник. Леко отключи задната врата, отвори я и се измъкна в задушаващата жега на вечерното слънце. Като внимаваше да не погледне към Донг Хам, той заключи вратата и пусна ключовете в джоба си. Минавайки край стареца на път за гаража, му каза:

— Ще се върна късно. Няма да вечерям.

Запали червения Дофин, който бе купил при пристигането си в Сайгон, за да паркира лесно, и потегли по късата алея към двойната порта. Спря колата, излезе и отвори вратата, а през цялото време усещаше погледа на момичето, вторачен в него.

Качи се в колата и като остави портата широко отворена, потегли бързо към центъра на града.

2

Сам Уейд (Втори секретар, Информация, Посолство на Съединените американски щати) паркира крайслера си пред хотел „Маджестик“ и измъкна туловището си на тротоара. Спря и погледна към игрището за миниголф от другата страна на улицата, където две виетнамки играеха доста майсторски, наблюдавани от цяла тълпа неделни зяпачи.

Помисли си, че двете момичета, със сините си туники и бели копринени панталони, представляват много привлекателна гледка. Не бе престанал да се възхищава на виетнамките. За него те бяха останали така чаровни и привлекателни, както първия ден, когато пристигна в Сайгон преди година и половина.

Сам Уейд бе пълен, набит мъж, оплешивяващ, с добродушно, червендалесто лице. В работата си не беше безпогрешен, но хората го харесваха и бе известен, че си пада по хубавите жени и ярките хавайски ризи.

Прясно избръснат и след душ, грейнал в нова пищна риза, Сам Уейд се чувстваше на върха. Бе прекарал следобеда в каране на водни ски. След половин час имаше среща с една китайка, с която щеше да прекара нощта. За Сам Уейд светът се въртеше доста удовлетворително.

Той влезе в празния бар на хотел „Маджестик“ и отпусна туловището си в един стол, сумтейки доволно.

Вентилаторите на тавана се въртяха лениво, размествайки горещия, влажен въздух. След малко барът щеше да гъмжи от народ, но в момента Сам Уейд се наслаждаваше, че е сам в заведението. Поръча си двойно уиски с лед, запали пура и протегна късите си дебели крака.

След неизбежното забавяне, уискито му бе сервирано и той вкуси първото си питие за деня.

Отпусна се в стола и започна да наблюдава живота на улицата, по която не секваше потокът от рикши, известни в Сайгон като pousse-pousse, движещите се с бясна скорост мотоциклети и велосипедите, карани от виетнамците. Забеляза червения Дофин на Джафи, който се отдели от потока и паркира зад неговия крайслер.

Наблюдавайки как Джафи пресича тротоара, и влиза в бара, Уейд си помисли, че той изглежда доста изпит и притеснен.

Помисли си: има вид на човек, който е намислил нещо. Може пък да го е хванала дизентерията.

Когато срещна погледа на Джафи, Сам вдигна дебелата си ръка за поздрав. С изненада видя, че този едър, мускулест мъж се поколеба дали да дойде при него или не. С явно усилие той се приближи, дръпна един стол и седна.

— Здрасти, Стийв — каза Уейд и се усмихна. — Какво ще пиеш?

— Май един скоч — каза Джафи и затършува за цигара. — Страхотна риза имаш.

— Нали е хубава, а? — усмихна се самодоволно Уейд. — Дори малко ме плаши — и той се засмя. Поръча един двоен скоч със сода за Джафи и плати и за двамата. — Не те видях на реката днес следобед.

Джафи замръзна напрегнато на стола.

— Не бях — каза той със студен, равен глас. — Ти кара ли ски? — Наум си повтаряше, че сгреши, като дойде в този бар. Трябваше да иде директно на гишето, да осребри чека и да си тръгне. Не трябваше да забравя, че в хотел „Маджестик“ човек винаги попадаше на някой познат.

Уейд каза, че карал ски. Започна да се оплаква от мръсотията на река Сайгон, а Джафи го слушаше разсеяно.

Като видя, че не може да привлече вниманието на Джафи, Уейд каза:

— Тази вечер ще съм с една китайска кукла — и се ухили. — Страхотна е. Срещнах я онази вечер в „Л’арк ан Сиел“. Ако и в онази работа я бива толкова, колкото я бива външността й, страшна вечер ще бъде.

Като гледаше дебелия, добродушен мъж, който се поклащаше насреща му, Джафи усети, че го пробожда остра завист. Той също очакваше да прекара страшна вечер, но много по-различна от това, което предвкусваше Уейд. В рамките на около час трябваше да реши какво да прави и от това решение зависеха животът и свободата му.

— Ако ги няма момичетата и китайската кухня — говореше Уейд, — това място би било ужасна дупка. Много ще се радвам, когато се върна у дома. Всички тези безкрайни ограничения направо ме скапват.

Погледът на Джафи мина край Уейд и се спря върху двама полицаи, които вървяха пред хотела. Дребни мъже с кафеникава кожа в бели памучни униформи, шапки с козирки и револвери на кръста. Само като ги видя и сърцето му замря. Почуди се как ли би реагирал Уейд, ако му кажеше, че е убил Хаум и е скрил тялото му в гардероба.

— Гледам, че продължаваш да караш тази малка количка — чу гласа на Уейд и си даде сметка, че дебеланкото бе говорил известно време, без той да го слуша. — Все така ли ти харесва?

Джафи с мъка успя да откъсне мислите си от своя проблем.

— Хубава е — каза той. — Имам проблеми със запалването, но колата не беше нова, когато я купих.

— Е, да, сигурно лесно се паркира, но на мен ми дай голяма кола — каза Сам Уейд и погледна часовника си. Беше седем без три минути. Той се изправи. Застанал до Джафи, той се чудеше какво ли го притеснява. Изглеждаше така отнесен и враждебен. Това бе доста странно за Джафи. Обикновено той бе приятна компания. — Добре ли си, Стийв?

Джафи рязко вдигна глава. Уейд с тревога усети, че той се плаши от нещо.

— Добре съм — каза Джафи.

Уейд се смръщи, но след това се отказа.

— Внимавай да не те пипне дизентерията — каза той. — Трябва да тичам. Обещах на приятелката ми да вечеряме заедно. Довиждане приятел.

Веднага щом Уейд отпътува с колата си Джафи извади чековата си книжка и написа чек за четири хиляди пиастри.

Отиде до рецепцията и попита служителя дали ще може да му осребри чека. Служителят приятен виетнамец, който познаваше Джафи учтиво го помоли да почака. Той изчезна в кабинета на управителя, след малко се показа отново и с усмивка подаде на Джафи осем банкноти по петстотин пиастри.

Джафи му благодари с облекчение и напъха банкнотите в портфейла си. Той напусна хотела и по улица „Ту До“ стигна до хотел „Каравел“ където паркира. Влезе и помоли служителя на рецепцията да му осребри чек. И тук служителят го познаваше добре и след кратко посещение в кабинета на управителя, той му осребри чек за четири хиляди пиастри.

Тъкмо напускаше хотела, когато рязко се спря на входа, усещайки, че сърцето му бие като лудо в гърдите.

Един полицай бе застанал до червения Дофин, с гръб към Джафи. Явно, оглеждаше колата.

Ако това се бе случило преди няколко часа, Джафи просто щеше да се подразни, да иде до полицая и да го попита какво гледа, но сега дребният човек в униформа изплаши Джафи до такава степен, че той едва се сдържа да не побегне.

Замръзна на мястото си и започна да наблюдава полицая, който бавно мина пред колата и разгледа табелката с номера й, а след това се отдалечи лениво, с пръсти, пъхнати в колана на кобура, и се запъти към друга кола, паркирана по-нагоре по улицата.

Джафи си пое дълбоко дъх. Почувства огромно облекчение. Слезе по стълбите, отключи колата и седна в нея. Погледна часовника си. Беше седем и двайсет и пет. Обърна колата към реката, мина край Морския клуб, където на терасата няколко души си пиеха питиетата преди вечеря, прекоси моста и се насочи към пристанището. Спря до малката декоративна градинка край моста, паркира колата и отиде в градината. По това време на денонощието бе пуста, с изключение на двама виетнамци, момче и момиче, които седяха прегърнати.

Джафи седна по-далеч от тях, в сянката на едно дърво. Запали цигара. Сега беше моментът да реши какво да прави. Имаше известна сума пари. Трябваше да се измъкне от Виетнам. Не можеше да се надява, че ще успее да го направи без помощ. За миг си помисли дали да не тръгне веднага към границата с надеждата да стигне до Пном Пен, където сигурно щеше да успее да вземе самолет до Хонконг. Но рискът бе прекалено голям, а трудностите — много. Ако не бяха диамантите, бе готов да поеме риска. Но щеше да е много глупаво, помисли си той, точно сега, когато имаше потенциално състояние в джоба си, да предприема прибързани стъпки. Той бе сигурен, че има начин, ако намери необходимите връзки, да се сдобие с нови документи за самоличност и изходна виза. Разбира се, трябваше да промени външния си вид. Това едва ли щеше да представлява трудност. Можеше да си пусне мустак, да си изруси косата, да си сложи очила.

Често бе чел за хора, които се сдобиват с фалшиви паспорти. Но как точно става това, нямаше никаква представа. Вероятно щеше да е по-лесно да се сдобие с фалшив паспорт от Хонконг и да му го донесат тук, отколкото да се опитва да го получи в Сайгон.

Той се раздвижи нервно и изтърси пепелта от цигарата си.

Към кого да се обърне за фалшив паспорт? Не познаваше никого в Хонконг. Не се сещаше за никой и в Сайгон. Тогава си спомни Блеки Ли, собственика на клуб „Парадайз“. Това бе възможност, но можеше ли да му има доверие? Когато гръмнеше новината, че Хаум е бил убит, а диамантите са изчезнали, дали Блеки щеше да го издаде? Дори да можеше да му се довери, дали Блеки можеше да му намери фалшив паспорт? Имаше ли връзки в Хонконг?

Джафи съзнаваше, че с тази работа не може да се бърза. Може би щяха да минат няколко седмици, преди да се появи и най-малък шанс да се измъкне от страната. Какво щеше да прави, докато чака? Къде можеше да иде, докато полицията го търси?

Той бе сигурен, че до утре сутринта щяха да започнат да го търсят. Тази нощ трябваше да се скрие. Обаче къде?

Най-подходящият човек, който би могъл и би пожелал да го скрие, беше Нан, но той се колебаеше дали да я намеси. Не познаваше виетнамския Наказателен кодекс, но бе сигурен, че всеки, който подпомага убиец, ще попадне в беда, и въпреки всичко, ако не намесеше нея, кого би могъл да намеси?

Каза си, че си губи времето. Трябваше да се облегне на нея — щеше да се срещне с нея и да поговорят. Тя живееше в тристаен апартамент с майка си, чичо си и тримата си братя. Често се оплакваше, че няма никаква възможност да остане сама, но може би тя познаваше някого, може би щеше да й дойде някоя идея.

Той се изправи и се запъти към колата си.

Момчето и момичето, седнали на пейката, изобщо не го погледнаха. Те бяха твърде погълнати един от друг, за да усетят неговото присъствие.

Като ги погледна, така щастливи, забравили всичко, в своите сигурни, безоблачни мечти, Джафи изведнъж усети, че е по-самотен от всякога.