Лотос за мис Куон

1

На следващата сутрин в девет часа, Нан се качи на автобуса за Тудомо. Носеше кошница с няколко американски списания, три романа с меки корици и сутрешните вестници. Те бяха внимателно скрити под хранителни продукти и зеленчуци.

Бе прекарала тревожна нощ. Тя бе така увлечена от плановете на Стийв, че вечерта, чак когато си легна и се отпусна в леглото си, започна да мисли сериозно за бъдещето и започна да си дава сметка за трудностите. Това, което я притесняваше най-много, бе какво ще стане с майка й, вуйчо й и тримата й братя, ако замине за Хонконг със Стийв. Те изцяло разчитаха на нея за доходите на семейството. Щеше да се наложи да говори със Стийв по този въпрос. Ако той нямаше някакво практическо разрешение на въпроса, тя просто не виждаше как би могла да ги остави.

Поне бе престанала да се страхува толкова. Беше чела вестниците. Изглежда полицията бе убедена, че Стийв е отвлечен. Нищо не се споменаваше за диамантите. Не можеше да разбере как така са намерили Хаум в канавката, но реши, че това е много добре за Стийв. Нямаше причини полицията да смята, че той е убил Хаум. Чудеше се как ли е минала срещата на Стийв с Блеки Ли. Имаше толкова много неща, които искаше да обсъди със Стийв. Нямаше търпение да се срещне с него!

Джафи също нямаше търпение да я види. Той ходеше напред-назад из малката стаичка и непрекъснато поглеждаше часовника си. Когато чу, че автобусът се приближава, той отиде до прозореца и го видя да спира пред фабриката за лакови изделия.

В автобуса пътуваха съвсем малко хора. Видя как Нан слиза от него. Носеше електриковосиня туника и бели панталони, беше без шапка. Като я видя, в душата му нахлу топлина.

Когато тя влезе в стаята, той я притисна до себе си и докосна лицето й с устни, а тя се притисна до него, усмихната, със затворени очи. Тя го остави да я гали известно време, след това се повдигна на пръсти и го целуна.

— Донесох вестниците — каза тя.

Седнаха на леглото един до друг, тя притисна глава към рамото му, докато той се взираше в лошия шрифт.

Изпита странно чувство, като видя името си напечатано във вестника. Не пишеше нищо ново, освен това, което чу от Блеки предната нощ. Както очакваше, диамантите изобщо не бяха споменати. Един бърз поглед в другия вестник потвърди това.

Но за разлика от Нан той не се подведе от полицейското съобщение, че е бил отвлечен от бандитите и вероятно е мъртъв. Той бе сигурен, че те тайно го издирват и се надяват да го намерят жив. Не можеха да са сигурни, разбира се, дали са го отвлекли или не, но той бе уверен, че някой от властта знае за диамантите и ще продължат да го търсят, докато не се появи убедително доказателство, че той е мъртъв и не могат да се доберат до тях.

— Виждаш — каза Нан, — всичко ще е наред. Те не знаят какво се е случило с Хаум. Не знаят за диамантите. Смятат, че си отвлечен. Това е добре, нали?

— Да, добре е — излъга той. Нямаше защо да я плаши, преди да е станало наложително. Разказа й за срещата си с Блеки. — Той се съгласи да те взема със себе си — завърши Джафи. — Всичко може да се уреди до края на седмицата. Кой знае? След десет дни, може би и по-малко, ние можем да сме в Хонконг.

Видя, че лицето й помръкна.

— Какво има? Нали искаш да дойдеш в Хонконг с мен?

Да, иска да замине с него, каза тя, но трябва да помисли и за други хора, освен за себе си. Майка й, вуйчо й и тримата й братя. За нея не може да има щастие, ако ги остави сами да се грижат за себе си.

Джафи обхвана раменете й с ръка.

— Не се тревожи за това — каза той. — Аз ще се погрижа за всичко. Ще намеря адвокат в Хонконг и ще им уредя месечна издръжка. Веднъж да се измъкнем оттук, аз ще съм богат. Не трябва да се тревожиш за тях, миличка. Ще уредя всичко.

Докато те разговаряха, лейтенант Хамбли и инспектор Нгок-Лин стояха в голямата дневна в къщата на Джафи.

Хамбли бе разгледал цялата вила толкова внимателно, че инспекторът се почувства неудобно.

— Знаех си, че в тази работа има повече от отвличане — каза Хамбли, и погледна инспектора. — Този тип е искал да избяга. Проверих в авиокомпанията „Пан Ам“ и успях да стигна до данните за багажа му, когато е пристигнал тук. Имал е три куфара. Единият липсва. Липсват принадлежностите му за бръснене. Когато е заминавал, той е изтеглил всичките си пари. — Той насочи пръст към инспектора. — Джафи е бягал. Нямал е никакво намерение да се върне обратно тук. Затова е взел колата на Уейд. Мислел е, че с дипломатическия номер ще успее да се измъкне.

Може да се получи много неловка ситуация, помисли си инспекторът. Трябваше да убеди този прекалено умен лейтенант, че греши.

— Искам да бъда съвсем откровен с вас — каза той. — Вие отскоро сте в Сайгон, нали, лейтенанте?

Хамбли го погледна стреснато.

— Какво общо има това?

— Ако не греша, вие сте пристигнали тук преди два месеца. Два месеца са твърде кратък период, за да може човек да разбере манталитета и методите на нашите врагове.

Хамбли се раздвижи. Откакто бе в Сайгон, имаше чувството, че не е достатъчно добре подготвен за работата, която трябваше да върши. Дразнеше се от това, че не говори местния език и през цялото време трябва да ползва преводачи. Непрекъснато се сблъскваше с необяснимия за него манталитет на виетнамците.

— Не ви разбирам — каза той агресивно. — Накъде биете?

— От друга страна — продължи инспекторът, без да обръща внимание на въпроса, — ние имаме дългогодишен опит с бандитите. Знаем, че единствената им цел е да създават политически проблеми. Нищо не би ги зарадвало повече от това, да се влошат отношенията между вашата страна и моята или да се предизвика неприятен инцидент, който ще има отзвук в световната преса.

Хамбли усети, че в стаята е много горещо и той е започнал да се поти. Извади носна кърпа и изтри лицето си.

— На заседанието снощи вие повдигнахте няколко въпроса, за които казахте, че са тайнствени и зловещи. Бяхте прав да ги наречете тайнствени, но сгрешихте, като ги нарекохте зловещи.

— Не считате ли, че е зловещо убийството на момичето, когато е напускало полицията и това, че готвачът е изчезнал?

— Готвачът не е изчезнал — каза инспекторът тържествено. — Преди няколко часа е намерен удавен в реката.

Хамбли подскочи.

— И той е мъртъв?

— О, да, мъртъв е.

— Предполагам ще ми кажете, че се е самоубил? — каза Хамбли саркастично. — Ами при това положение всичко става още по-зловещо. Прислужникът, момичето и готвачът — всички са мъртви. Всеки от тях би могъл да ме насочи към някаква следа. Тази работа е дяволски зловеща.

Инспекторът се усмихна търпеливо.

— Ако бях на ваше място, лейтенант, и аз щях да си помисля същото, но с информацията, която имам, нещата съвсем не изглеждат толкова зловещи. На мен те ми изглеждат като най-естествената поредица от събития, която човек може да си представи.

Хамбли си пое дълбоко дъх. Усещаше, че го обзема ярост, но успя с мъка да се овладее.

— Вижте, нека да оставим празните приказки и да се заемем с фактите? Щом знаете толкова много, дайте да видим какво е то!

— Ключът към цялата история е в това, че Хаум, момичето и Донг Хам са били агенти на партизаните. В момента, когато човек разбере това, няма да има нищо мистериозно и нищо зловещо в цялата история.

Хамбли изведнъж се почувства несигурен в себе си. За да си остави време да помисли, той извади пакет цигари и запали една.

— Защо не го казахте още на съвещанието? — попита той.

— Скъпи ми лейтенанте, ако го знаех, естествено щях да го кажа, но аз го научих едва тази сутрин.

— Как сте го научили?

— В Сайгон има много агенти на партизаните. От време на време някои от тях осъзнават, че животът тук е много по-добър от живота в Ханой. И променят убежденията си. Именно чрез такива хора ние получаваме доста информация. Специално този информатор, с когото говорих, не искал да издаде Хаум, момичето и Донг Хам, докато бяха живи, но в момента, в който разбрал, че са мъртви, той дойде при мен и ми каза, че са били агенти на партизаните.

Хамбли вътрешно изпъшка. Беше сигурен, че се омотава в лъжи, но въпреки това, сега трябваше да стъпва много предпазливо. Тази фантасмагорична история можеше да се окаже истина.

— Но какво общо може да има това с изчезването на Джафи? — попита той. — Нали няма да ми кажете, че и Джафи е бил агент? Защото, честно да си призная, не бих ви повярвал.

Инспекторът поклати глава.

— О не, лейтенанте, няма такива детинщини. Кажете ми какво знаете за господин Джафи? Той е ваш сънародник. Живее в Сайгон от три години. Какъв човек е той, според вас, или по-точно, какъв човек е бил той, според вас?

Хамбли никога не бе разговарял с Джафи. Беше го мяркал през тези два месеца, я в някой бар, я в нощен клуб, но никога не бе проявявал интерес да разпита за него. Ядосан и раздразнен, той си даде сметка, че не знае абсолютно нищо за Джафи.

Като го наблюдаваше, инспекторът бе доволен от начина, по който вървеше разговорът. Този напорист младеж бе постепенно изтикан в отбрана. Съвсем не беше така уверен в себе си, както в началото.

— Ами, зная, че е бил добър бизнесмен, — каза предпазливо Хамбли. — Доколкото ми е известно, не е имал неприятности. Той…

— Имах предвид личния му живот, лейтенанте — прекъсна го инспекторът. — За един човек може да се съди само по личния му живот.

Хамбли пак избърса лицето си.

— Нищо не зная за личния му живот — призна той намусено.

Сега инспекторът бе готов да измъкне един от асовете, които бързият му ум бе изработил по време на разговора.

— Вие споменахте, че господин Джафи е изтеглил всичките си пари от банката — каза той. — Това е станало съвсем набързо в неделя вечер, чрез два хотела, тъй като банката е била затворена. Според вас господин Джафи се е държал като човек, който бяга. Не бихте ли допуснали, обаче, че може да има и друго обяснение за неговите действия?

Хамбли изглеждаше стреснат. Усети, че кръвта се надига към главата му.

— Искате да кажете изнудване?

— Точно така. Аз бих казал, че той е бил подложен на натиск, затова е имал нужда от голяма сума. При такава ситуация, човек обикновено мисли за изнудване.

Хамбли усети, че е започнал да се извинява.

— Нямах причини да мисля, че Джафи е човек, когото биха могли да изнудват — каза той бавно. — Вие имате ли сериозно основание да предполагате това?

Инспекторът сякаш се поколеба.

— Да, за съжаление, господин Джафи е бил без съмнение перверзен дегенерат.

Хамбли го зяпна.

— Какво ви кара да мислите така?

— Има едно много просто обяснение защо той е искал да вземе колата на господин Уейд и ви уверявам, че това няма нищо общо с дипломатическия номер. От известно време моите хора са забелязали, че Джафи се опитва да качва момичета в колата си. В продължение на няколко седмици той не е имал успех. Струва ми се приемлива теорията, че обезкуражен от неуспеха си, той може лесно да го е отдал на малките размери на колата си, а не на благопристойността на момичетата, които е закачал. Мисля, че господин Джафи е взел на заем голямата, впечатляваща кола на господин Уейд, с надеждата, че ще промени късмета си. В крайна сметка той е споменал пред господин Уейд, че възнамерява да използва колата за неморални цели.

Хамбли изгаси цигарата си.

— Ако е задявал жените по улиците, тогава защо вашите хора не са го прибрали?

Инспекторът повдигна рамене.

— Ние, естествено, се опитваме да избегнем арестуване на американци, когато това е възможно. Момичетата не му обръщаха никакво внимание. Той не им правеше нищо и срещу него нямаше постъпили оплаквания, така че нашите хора, съвсем разумно, не предприеха никакви мерки, въпреки че ми беше изпратен доклад.

— Но това не обяснява как Хаум е замесен в тази работа, или защо са изнудвали Джафи, или пък защо е взел пистолет и е събрал багажа си. Да не би да искате да кажете, че той е направил беля с някое момиче и се е опитвал да избяга?

— Нищо подобно, лейтенанте. Нещата са малко по-сложни. Може би ще се изненадате, ако ви кажа, че Хаум е бил хомосексуалист.

Хамбли замръзна. За бога! — помисли си той. Какво ли щеше да последва?

— Мисля, че преди известно време е било взето решение да се отвлече Джафи, за да се иска откуп. Смятам, че Хаум и Донг Хам са били внедрени в къщата на господин Джафи с единствената цел да извършат отвличането, когато му дойде времето. Обаче, аз смятам, Хаум е решил да изкара самостоятелно малко пари. Той е поискал пари от Джафи.

Хамбли направи гримаса.

— Искате да кажете, че Джафи и прислужникът…?

— В това няма никакво съмнение — каза тихо инспекторът. — Този човек е бил дегенерат. Спомняте си думите на господин Уейд, че като видял господин Джафи в бара на хотела, той имал неспокоен и нервен вид. По-късно е осребрил двата чека. Докато е правил това, вероятно са се обадили на Хаум по телефона. Казали са му да доведе господин Джафи до полицейския пост на пътя за Биен Хоа. Идеята е била с един куршум да ударят два заека. Да атакуват полицейския пост съвсем близо до Сайгон и докато бандитите са там, да отвлекат господин Джафи.

— Откъде знаете всичко това? — попита настойчиво Хамбли. — Как би могъл Хаум да накара Джафи да иде до полицейския пост?

— Аз не ги зная тези неща, както вие казвате, лейтенанте — каза меко инспекторът. — Просто се опитвам да формулирам едно разумно за мен обяснение, въз основа на многогодишния ми опит с тези бандити. Предполагам, че Хаум е знаел, че Джафи има пистолет. Мисля, че той е взел пистолета и го е принудил да кара към полицейския пост. Там е била извършена атаката и в бъркотията Джафи се е опитал да избяга. Смятам, че сигурно той е убил Хаум. По лицето и по врата на Хаум има отпечатъци от пръсти. Господин Джафи бе много силен. За него би било достатъчно само да разтърси здраво момчето, за да му счупи врата. Смятам, че тогава господин Джафи е бил убит. Моят опит ми подсказва, че с убийството на Хаум, господин Джафи е подписал смъртната си присъда. Нашите врагове действат така: живот за живот. Освен това не трябва да забравяте, че господин Джафи е имал у себе си осем хиляди пиастри…

— Какво ви кара да мислите така? — сряза го Хамбли. — Ако вашата теория е вярна, той е изтеглил парите, за да ги даде на момчето. Несъмнено момчето би ги взело, преди да накара Джафи да тръгне към полицейския пост, нали?

Инспекторът наведе глава. Каза си, че трябва много да внимава. Този младеж съвсем не беше чак такъв глупак, за какъвто го вземаше инспекторът.

— Няма значение, лейтенант, дали парите са били у Джафи или у момчето. Трябва да са били у един от двамата, защото в къщата няма и следа от тях. Мисля, че господин Джафи ги е задържал, когато е бил заплашен с пистолета. Може би е казал, че не е в състояние да събере такава сума. Смятам, че когато бандитите са разбрали, че той е убил Хаум, са го претършували, намерили са парите и са го убили. Сигурно са си поделили парите, преди да се върнат в базата си. Ако отведат Джафи жив със себе си, той би казал на шефа им за парите и шефът им е щял да им ги вземе и да ги задържи за себе си. За бандитите е било много удобно господин Джафи да умре. Сигурен съм, че така е станало.

Хамбли потри брадата си, без да откъсва очи от инспектора.

— Вие определено сте напаснали нещата, нали така? — каза той. — А как ще обясните куфара и принадлежностите за бръснене?

— Партизаните са имали намерение да държат господин Джафи като заложник и да поискат откуп за него. Той е трябвало да изглежда като човек, за когото се грижат добре — естествено, че на него му е бил необходим комплект за бръснене и дрехи за преобличане. Сигурно Хаум е бил опаковал тези неща, когато господин Джафи се е върнал вкъщи.

— А момичето и готвачът?

— Те са били разколебани елементи, лейтенанте. Моят информатор ми каза, че те двамата са щели да преминат от другата страна, ако не е било влиянието на Хаум. В момента, в който са разбрали, че той е мъртъв, вече нищо не е могло да ги спре. Несъмнено те са били убити по заповед на Ханой за назидание на всички, които се колебаят на чия страна да бъдат.

Хамбли свали фуражката си и прокара пръсти през мократа си от пот коса. Тази дребна маймуна може да се окаже права, мислеше той. Може да звучи като фантастична история, но всичко пасва. Ако Джафи е бил обратен, по-добре тези работи да не се разчуват. Никак няма да е добре цялата тази мръсотия да излезе по вестниците.

Като го наблюдаваше, инспекторът видя, че е успял да отвлече вниманието на лейтенанта в много по-безопасна посока. Трябваше веднага да се срещне с полковника и да му докладва за тази среща. Надяваше се само полковникът да подкрепи историята, която бе изфабрикувал.

Хамбли се изправи.

— Трябва да ида да докладвам това — каза той.

— Разбира се — каза инспекторът. — Полковник Он-дин-Кук ще изпрати секретен доклад, в който ще са развити всички въпроси, които ви изложих. Вашето посолство може да е сигурно, че няма да вдигнем ненужен шум около тази тъжна история. Ако е необходимо ще можем да дадем доказателства, че господин Джафи е бил дегенерат. Наградата, обявена във вестника тази сутрин, накара доста хора да ни се обадят, че са имали връзка с господин Джафи и те ще са готови да свидетелстват, но бих предложил да оставим нещата така, както са. Междувременно можете да разчитате на мен, че ще продължа издирването на тялото на господин Джафи.

— Ахъ — каза Хамбли. — Ами, добре, тогава. Ще поддържаме връзка, инспекторе. — Той оправи шапката си, ръкува се с инспектора и си тръгна.

Инспекторът остана неподвижен няколко секунди, докато не чу как джипът отпътува, след това отиде бавно до картината на стената и я разгледа. Добре, че лейтенантът не бе поискал да свали картината. Щеше да е много неловко, ако бе открил дупката на стената.

Качи се на един стол, лекичко повдигна картината и погледна под нея. Гладко измазаната стена, която се изпречи пред очите му, дойде като шок. Нямаше и следа от дупката, която бе там предния ден. Този, който е поправил стената е бил много опитен майстор.

Докато поставяше картината обратно на мястото й, инспекторът се сети, че братът на Лам-Тан се занимава с вътрешно обзавеждане.

Той си тръгна, объркан и тревожен и се върна в главния щаб на тайната полиция.

2

Пред входа на Сайгонското летище Блеки Ли седеше в колата си и си чистеше зъбите с бамбукова клечка. Нетърпеливо чакаше пътниците от току-що пристигналия самолет от Хонконг да минат през митницата и през паспортна проверка.

Вече бе зърнал брат си Чарли да слиза от самолета. Блеки бе почувствал голямо облекчение, че Чарли откликна така бързо на неговия зов за помощ.

Чарли Ли бе пет години по-голям от брат си, по-сериозен, по-амбициозен, но финансово не бе така добре осигурен като брат си Блеки.

Проблемът на Чарли, според Блеки Ли, беше, че той не се залавяше за сериозна работа. Все търсеше бързи, лесни, големи пари. Все гонеше вятъра и се надяваше, че фантасмагоричните му планове един ден ще му донесат големи пари. Сам си пропиляваше шансовете в очакване да намери заровено злато, вместо да отвори танцов салон в Хонконг, както го бе посъветвал брат му.

Но за една задача като тази — задачата да се измъкне един американец до Хонконг — Блеки не можеше да си представи никой по-подходящ от Чарли. Ако Чарли не можеше да измисли нещо, тогава американецът можеше да се смята мъртъв.

Той видя как Чарли излиза от летището, спира и се оглежда. Стори му се, че брат му е поотслабнал и дрехите му са малко по-протрити, отколкото, когато го бе видял за последен път преди няколко месеца.

Чарли забеляза американската кола и се приближи. Блеки излезе и го поздрави. Двамата мъже разговаряха няколко минути на жаркото слънце. Питаха се кой как е със здравето, Чарли попита за Ю-Лан, която му бе много симпатична. Никой от тях не спомена спешната телеграма на Блеки, в която молеше брат си да остави всичко и веднага да дойде.

Качиха се в колата и без да бързат се отправиха към клуба. По време на пътуването Блеки попита как върви бизнесът и Чарли махна с ръка и каза, че не е зле. Имал проблеми с момчетата, които карали рикшите му. Рано или късно рикшите щяха да изчезнат — уличното движение в Хонконг ставаше все по-задръстено и полека-лека избутваше рикшите от улиците. Момчетата го знаеха. Те искаха по-високо заплащане, за да могат да си натрупат запас от средства, с които да посрещнат предстоящата безработица. И четирите момичета, за които се грижеше Чарли също му създавали неприятности. Откакто излезе онази книга за проститутката в Хонконг, американските власти забраняваха на моряците в униформа да влизат в хотелите, където работеха момичетата. Тази забрана се отрази зле на бизнеса, но сякаш за да влошат нещата още повече, момичетата искаха по-висок процент.

Блеки слушаше и от време на време промърморваше нещо съчувствено. Продължиха да обсъждат проблемите на Чарли, докато се качваха по стълбите на клуба, където ги чакаше Ю-Лан, за да поздрави сърдечно Чарли.

Обедът бе готов и тримата обядваха заедно осем безупречно подготвени блюда. Докато се хранеха, говориха малко, а след като приключиха, двамата братя се оттеглиха в кабинета на Блеки, а Ю-Лан отиде в стаята си, за да подремне. Чарли седна на най-удобния стол, а Блеки — зад бюрото си. Предложи на Чарли пура и той я прие.

Последва кратка пауза, докато я запали, след което каза:

— Може би има нещо, което бих могъл да направя за теб?

Блеки веднага му изложи нещата съвсем делово. С удивителна яснота той разказа на брат си историята на Джафи. Представи му цялата информация, която бе успял да събере, без да усложнява фактите със своите мисли и мнения.

Чарли се облегна в стола си, като всмукваше дълбоко от пурата си, а лицето му остана безизразно. Докато Блеки говореше, Чарли бързо си даде сметка, за опасността, която тази работа криеше. Досега нито той, нито Блеки се бяха залавяли за нещо наистина опасно. Е, прекарваха нелегално по малко опиум, разбира се, някои тъмни сделки с валута, прекарваха по някой друг беглец в Хонконг, но нищо, което можеше да ги изправи пред взвода за екзекуции, а това, в което се бе натопил Блеки, можеше лесно да завърши пред дулата на тайната полиция.

Чарли бе живял дълго в Сайгон. Той напусна страната едва, когато французите се оттеглиха и на власт дойде президентът Дием. Чувстваше, че е негов дълг да подготви път за бягство на по-малкия си брат, в случай на нужда, и се бе установил в Хонконг. Но той познаваше добре виетнамските методи и виетнамския манталитет. Знаеше, че ще бъдат взети най-строги мерки срещу един китаец, ако той е помогнал на някого да избяга от съд.

Блеки каза:

— Американецът има пари. Ще ни плати петнайсет хиляди долара, ако му помогнем да избяга. Това е съвсем приемлива сума. Мисля, че пет за теб и десет за мен ще е съвсем справедливо разпределение, нали? Ти как мислиш?

— Животът ми струва много повече от пет хиляди долара — каза Чарли тихо.

Блеки се смръщи. Беше разочарован. Бе мислил, че брат му ще подскочи от радост при подобно предложение.

— Какво искаш да кажеш?

— Прекалено е опасно — каза Чарли. — Много съжалявам, но не съм в състояние дори да помисля по този въпрос; всичко е прекалено опасно.

Блеки знаеше как да се оправя с брат си. Извади от джоба си двата диаманта, които Джафи му бе дал.

— Американецът е готов да ми се довери — каза той. — Даде ми тези два диаманта. Казва, че стрували хиляда долара. С тях ще покриваме текущи разходи. Когато стигне в Хонконг, той ще ни плати петнайсет хиляди долара. — Той остави диамантите на попивателната си.

Чарли бе експерт по всички видове скъпоценни камъни. Някога бе работил при един бижутер в Сайгон, но за негово нещастие го бяха заловили да краде злато и това бе поставило край на кариерата му в бижутерския бизнес.

Той вдигна диамантите и започна да ги оглежда. След това извади от джоба си часовникарска лупа, постави я на окото си и много внимателно разгледа диамантите. Последва дълго мълчание, през което Блеки внимателно наблюдаваше брат си. Накрая Чарли свали лупата от окото си и остави диамантите на попивателната.

Отпусна се в стола си и попита:

— Американецът ли ти даде тези диаманти?

— Да.

— Откъде ги е взел?

— От Хонконг. Купил ги за някакво момиче, но си променил решението и не му ги подарил.

— И колко ти каза, че струват?

Блеки се намръщи.

— Хиляда долара.

— Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че те струват три хиляди долара? — попита Чарли.

Очите на Блеки помръкнаха. Той изведнъж се отпусна в стола си, без да откъсва очи от брат си.

— Американецът не е купил тези диаманти от Хонконг — продължи Чарли. — Излъгал те е.

— Не разбирам — каза Блеки. — Защо ми ги е дал, щом струват толкова много?

— Защото не им знае цената и това означава, че не ги е купувал.

— Не разбирам — повтори Блеки. — Щом не ги е купувал, тогава откъде ги е взел?

— Откраднал ги е — каза Чарли. — Това е едно много странно съвпадение, но преди шест години аз сам обработих тези диаманти. Те носят моя знак.

— Това е забележително — каза Блеки. — Сигурен ли си?

— Разбира се. Мога да ти кажа кой беше собственикът на тези диаманти. Помниш ли генерал Нгуен Ван То?

Блеки кимна.

— Той поръча сто и двайсет такива диаманта във фирмата, където работех и ги плати в брой. Сделката бе държана в тайна, но той бе закупил от друг търговец още петдесет доста по-големи и по-хубави камъка. Общо закупи диаманти за два милиона щатски долара. Използвал фондовете на армията. Имал е планове да напусне страната, но закъсня. Бе убит от бомба, а диамантите така и не бяха открити. Мисля, че американецът ги е намерил!

Двамата мъже се спогледаха. Блеки усети, че по лицето му се спуска струйка пот. Два милиона американски долара!

— Разбира се! — каза той. — Джафи живееше в къщата, която някога е била на любовницата на генерала! Генералът сигурно е скрил някъде камъните, а Джафи ги е намерил. Значи затова е убил прислужника си! Сигурно момчето е видяло, че Джафи е намерил диамантите!

Чарли продължи да всмуква от пурата си, но умът му трескаво работеше. Накрая дойде шансът, който чакам от толкова време! Два милиона долара! Това са то големите пари! Най-накрая!

— Разбира се, ние не знаем дали и другите диаманти са у него — каза Блеки с известно съмнение. — Може да е намерил само тези двата.

— И да убие прислужника си само за два диаманта? — Чарли поклати глава. — Не, намерил ги е. Намерил ги е всичките. Можеш да си сигурен.

— Зная къде се крие той — каза Блеки, като сниши глас. — Няма да е трудно да го изненадаме. Имам няколко души, които ще се справят с него.

Чарли вдигна глава и впери поглед в брат си.

— Да предположим, че се добереш до диамантите, какво ще правиш с тях тук?

— Ще ги изнесем в Хонконг — каза нетърпеливо Блеки.

— Последният път, когато отпътувах от Сайгон ме претърсиха — каза тихо Чарли. — И теб ще претърсят. И двамата ни водят за подозрителни. Ако ни заловят с диамантите, незабавно ще изчезнем, даваш си сметка за това, нали?

— Какво ще правим тогава? — каза Блеки.

— Ще направим това, което американецът иска от нас. Ще го измъкнем от страната. Естествено, той ще вземе диамантите със себе си. И когато пристигне в Хонконг, ще му ги вземем. Съгласен ли си?

— Но ти току-що каза, че ще размислиш по въпроса — припомни му Блеки.

Чарли се усмихна.

— За два милиона щатски долара няма нещо, за което не бих размислил. Можеш да му кажеш, че ще го измъкнем.

— Но как?

Чарли притвори очи.

— Трябва да помисля. Не съм вече млад. Малко сън ще ми помогне. Ще се погрижиш ли да не ме безпокоят?

Блеки се изправи и отиде до вратата. Спря до нея. В очите му имаше тревога.

— Американецът няма да си даде диамантите лесно — каза той. — Много е силен.

Чарли се намести удобно в стола.

— Не можем да очакваме, че ще спечелим два милиона долара без проблеми — каза той. — Ще го имам предвид.

Няколко минути след като Блеки излезе от офиса, Чарли започна тихичко да похърква.