Лотос за мис Куон

1

Точно след полунощ Джафи излезе от стаята и опипом се спусна по стълбата. Зад затворената врата се чуваше как дядото на Нан хърка. За момент остана неподвижен и се ослуша, за да се увери, че не е разбудил стареца, след това опипом намери резето и отвори входната врата.

Чу се леко изскърцване. Той надникна навън в мрака. Луната бе скрита зад облаците. Едва различаваше тъмните силуети на дърветата, а в далечината на фона на нощното небе се виждаше покривът на фабриката за лакови изделия.

Тръгна предпазливо по пътечката към бараката, където старецът държеше велосипеда си. Нан го бе инструктирала с най-големи подробности. Без проблем намери велосипеда и го избута до пътя, качи се и се отправи към мястото на срещата с Блеки Ли.

Когато Нан си отиде, Джафи си спомни, че трябва да почисти пистолета си. Пистолетът му вдъхваше сигурност.

Беше взел два малки диаманта от тенекиената кутийка, беше ги увил в парченце вестник и те стояха в джоба на ризата му. Поколеба се дали да остави останалите диаманти в стаята, но реши, че е много рисковано и пъхна кутийката в джоба на панталона си.

Докато въртеше педалите по пътя към Биен Хоа, той си повтаряше историята, която бе решил да разкаже на Блеки. Беше сигурен, че във вестниците няма да пишат нищо за диамантите. Много му се искаше да знае каква точно ще е тяхната версия и какво знае полицията или поне какво подозира. Трябваше да внимава с Блеки. От една страна, не трябваше да му дава повод да мисли, че му няма доверие, а от друга страна, не можеше да му каже истината.

Първият половин километър пътят беше пуст. През цялото време внимаваше дали не идват коли, дали няма някакво съмнително раздвижване в гората.

В един момент се изплаши много, когато един бивол изрева край него и се изправи в мочурището, където се бе излегнал. По-късно видя фаровете на кола и скочи от велосипеда, дръпна се от пътя и залегна в мократа трева, докато автомобилът изтрополи край него.

Ако не се броят биволът и колата, пътуването до храма бе съвсем спокойно и Джафи пристигна в един без двайсет.

Храмът бе разположен в двор, ограден с високи, полуразрушени стени. Намираше се на двеста метра от главния път и тясната алея, която водеше към него бе цялата в дупки, обрасла с бурени и трева. Мястото бе много удобно за среща, защото Блеки Ли можеше да вкара колата си в двора и тя щеше да остане скрита зад оградата.

Джафи избута велосипеда си нагоре по стръмната алея и когато се приближи до входа на храма, той се отклони във високата трева и прикри велосипеда си в нея. Приближи се до храма и надникна вътре. Бе твърде тъмно, за да може да различи нещо. Реши да чака Блеки навън. Нямаше желание да влезе вътре, в нажежения мрак и, не дай боже, да настъпи някоя змия.

Намери един гъсталак, зад който можеше да се скрие и едновременно с това да наблюдава главния път и алеята, която водеше към храма.

Точно в един часа той видя фаровете на приближаваща кола. Голямата американска кола на Блеки Ли подскачаше и се подрусваше по неравния, тесен път.

Джафи видя, че той идва сам и се отпусна. Осъзна, че докато колата приближаваше, той бе сграбчил дръжката на пистолета.

Видя как колата мина през входа и влезе в двора на храма, след това се изправи и тръгна към Блеки Ли, който излизаше от нея.

— Ще говорим в колата — каза Джафи, заобиколи колата и седна на мястото до шофьора, докато Блеки, след известно колебание, се върна обратно зад волана.

Блеки бе решил да слуша, без да говори много-много. Не искаше американецът да знае, че той вече е получил някаква допълнителна информация по този въпрос. Щеше да бъде по-интересно и много по-полезно да види какво има да каже американецът и да прецени дали ще лъже или не.

Той каза:

— Господин Джафи, не мога да разбера какво става. Тази вечер при мен дойде Нан и ми каза, че искате да говорите с мен. Защо не се срещнахме в клуба или в твоята къща? Всичко това изглежда доста тайнствено и объркващо. Много бих се радвал, ако ми обясниш.

— Затова съм тук — отвърна Джафи. — В беда съм. Аз съм човекът, който се нуждае от фалшив паспорт. Трябва да се измъкна от страната, при това бързо.

— Надявам се, че не съм глупак — каза Блек без запъване. — Досетих се, че паспортът е за теб. Мисля, че мога да ти помогна. Ще струва пари, но ако не си извършил углавно или политическо престъпление, няма причини да не уредим нещата.

Джафи извади смачкан пакет цигари. Подаде пакета на Блеки, който поклати глава. Той си запали цигара и Блеки, който внимателно го наблюдаваше, забеляза, че ръката му е доста неуверена, докато поднасяше клечката.

— Случайно убих прислужника си.

Блеки се стресна. Това бе последното нещо, което бе очаквал.

Спомни си какво му бе казал Тунг Ху. И виетнамската, и американската полиция смятаха, че момчето е било убито от бандити. А сега тук американецът казваше, че е убил момчето.

Той успя да каже спокойно:

— Не разбирам, господин Джафи. Това е много сериозно. Как така човек убива случайно някого?

— Хванах го в момент, когато се опитваше да открадне пари от портфейла ми. Опита се да избяга. Беше се паникьосал. Изглежда, аз не си зная силата. Докато се боричкахме май съм счупил проклетия му врат.

Блеки погледна директно Джафи, очите му се спуснаха по мускулестата му фигура.

— Много си силен — каза той и в гласа му прозвуча уважение. — Да, това би могло лесно да се случи.

— Ами, ето на, останах с това момче в ръцете — каза Джафи, който се поотпусна малко, като видя, че Блеки приема историята му. — Деликатна ситуация. Реших да изчезна. Нали я знаеш тукашната полиция. Могат да ме пратят в затвора. На теб разчитам да ме измъкнеш до Хонконг.

Блеки не можеше да приеме тази история, звучеше много нелогично.

— А мислил ли си да идеш в полицията и да им обясниш ситуацията, господин Джафи? Прислужниците имат лошата слава на крадци. Ако им беше разказал…

— Мислих и за това — каза троснато Джафи. — Виетнамците не обичат американците кой знае колко. Можеха да ме натикат в затвора. Реших да не поемам такъв риск.

Това продължаваше да изглежда нелогично за Блеки, но той реши да се съгласи с американеца.

— А тялото? — попита той. — Какво стана с него?

— Оставих го в един гардероб в къщата ми — каза Джафи. — Полицаите са идвали вече при теб, нали?

Блеки кимна. Беше заинтригуван и едновременно с това объркан. Ако Джафи е оставил тялото в къщата, тогава как така се е появило в канавката заедно с убитите бандити? Кой го е пренесъл от къщата до канавката? Полицията?

Защо са съобщили във вестниците, че Хаум е бил убит от бандитите?

— Идваха при мен. Казаха ми, че си бил отвлечен от бандитите. Искаха да знаят дали имате свое момиче. Естествено, аз им казах, че не си бил свързан с някое определено момиче.

— Нан няма нищо общо с това, което се случи. То стана, преди да се срещна с нея снощи. Тя няма никаква връзка с тази история.

Блеки не каза нищо. Това бе приемлива лъжа. Той бе сигурен, че Нан знае много повече за цялата работа. Но не разбираше защо полицаите са преместили тялото на Хаум. Нямаше причина да крие това от Джафи. И без това щеше да го прочете в сутрешния вестник. Реши да му каже.

— Днес следобед говорих с един репортер — каза той. — Той ми съобщи, че според полицията Хаум е бил убит от бандитите. Тялото му е било намерено недалече от разбитата кола, която вие сте карали.

Джафи не помръдна в продължение на няколко секунди. Не бе сигурен дали е чул правилно. Изведнъж си даде сметка, че ако това е така, то той се бе оставил в ръцете на Блеки с това, че прибързано му бе признал убийството на Хаум. Наум изруга, че не бе изчакал да прочете вестниците, преди да се срещне с Блеки. Веднага си даде сметка защо полицията е преместила тялото. Някой от високо място искаше диамантите!

Намерили са дупката в стената, помисли си той, знаели са, че къщата е била някога на любовницата на генерала. Досетили са се, че съм намерил диамантите и съм убил Хаум, за да му затворя устата и да избягам. Подготвят сцената така, че като ме хванат, да ми затворят устата и да пипнат диамантите.

Блеки заговори:

— Доста странна работа, господин Джафи. Как може да се обясни това, че тялото на Хаум е било намерено в канавката?

— Може би не искат да се повдига международен въпрос. Все пак аз съм американец — каза предпазливо Джафи.

— Това обяснение не ми се струва правдоподобно — каза Блеки. — Преди няколко месеца един американец бе убил проститутка в Чолон. Полицията изобщо не се поколеба и веднага го арестува. Защо да не арестуват веднага и теб? Защо да се опитват да подредят нещата така, че да изглежда като нападение на партизани?

— Може би не те са преместили тялото. Може да са го преместили момичето и готвачът.

— Ако имате предвид Май-Ланг-То — каза Блеки, — това предположение е съвсем неуместно. Как биха могли да закарат тялото толкова далеч? Може би ще ти е интересно да знаеш, че готвачът и момичето са били отведени в полицията на разпит. Тя тъкмо си е тръгвала, когато е била блъсната от някаква кола, която веднага изчезнала. Такива работи са се случвали и преди на хора, арестувани, за да бъдат разпитани. Това е сигурен начин за освобождаване от неудобни свидетели.

Джафи усети, че на ръката му капна капка пот. Усети, че изведнъж го обзема страх.

— Никой не е виждал Донг Хам — продължи Блеки. — Няма да се изненадам, ако и той е вече мъртъв.

И ако ме хванат, помисли си Джафи, ще убият и мен.

— Нищо не разбирам — каза той. — Цялата работа ми изглежда толкова странна, колкото и на теб.

Това, приятелче, е лъжа, помисли си Блеки. Дали е нещо политическо? Дали пък този американец не работи с някоя опозиционна група за свалянето на режима? Дали Хаум не е открил тази работа и американците са го убили, за да му запушат устата? Не, не може да е това. Ако работеше за група, нямаше да търси помощ от мен. Те щяха да го измъкнат от страната. Какво беше обяснението в такъв случай?

— Не обичам тайнствените работи — каза той. — Искам да зная всички факти, преди да се ангажирам. Когато взе колата от своя приятел, ти да избягаш ли смяташе?

— Точно така. Надявах се, да се промъкна в Камбоджа с дипломатическите номера. Като пристигнах на поста, започна атаката, при която бе повредена колата.

— Нан беше ли с теб?

— Не. — Джафи замълча, след това продължи, а в гласа му се усетиха студени нотки. — Губим време. Можеш или не можеш да ме измъкнеш?

— Въпреки че много ми се иска да ти помогна — каза Блеки, — това, което искаш, е невъзможно. Няма начин да те измъкна от страната — всички гранични пунктове са завардени. Тайната полиция пипа много точно. Освен, че е невъзможно, господин Джафи, аз трябва да мисля и за себе си. Имам жена и бизнес, който върви доста добре. Ако се разкрие, че дори само съм разговарял с теб, веднага ще затворят клуба ми. Ако се разбере, че съм ти помогнал да избягаш, ще ме пратят в затвора.

Джафи познаваше китайския характер достатъчно добре, за да знае, че това не е последната дума.

— Разбирам добре — каза той, — но няма невъзможни неща, ако стимулът е достатъчно висок. Трябва да се измъкна. Готов съм да платя за това.

— Дори да можех да измисля някакъв начин да те измъкна, господин Джафи, цената би била невъзможно висока.

— Това е нещо, което аз ще реша. Да предположим, че имаш неограничени средства, ще можеш ли да го уредиш?

— Неограничени средства? Предполагам, че нещо може да се уреди, но в момента само си губим времето. Та кой може да има неограничени средства в наши дни?

— Аз оценявам живота си доста високо — продължи Джафи. — Признавам, че не съм много богат, но имам средства в Америка. Мога да се простра до десет хиляди долара.

Блеки остана отпуснат зад волана, но умът му бързо защрака. Точно такива пари му се искаше да пипне.

— Бих могъл да те измъкна и за половината от тази сума — каза той, — ако не ставаше въпрос за углавно престъпление. Страхувам се, че всичко би струвало много повече.

— Колко повече? — попита Джафи, който бе очаквал да се пазари с Блеки. — Нямам толкова, но бих могъл да взема още малко назаем от някой приятел. Дванайсет хиляди е най-високата сума, която бих могъл да дам.

— За мен дванайсет хиляди ще са достатъчно, но трябва да помоля брат ми да помогне и това също трябва да се вземе предвид.

— Това си зависи от теб. Ти ще се договориш с него.

Блеки поклати глава.

— Не, господин Джафи. За дванайсет хиляди бих рискувал бизнеса си, но не и за по-малко. Брат ми би поискал пет хиляди. Без него, аз не бих могъл да те измъкна от страната.

— Но с него ще можете, нали?

Блеки се дръпна.

— Това е нещо, за което трябва да помисля и да го обсъдя с брат ми.

Джафи се направи, че мисли няколко минути, след това каза:

— Ще платя на брат ти четири хиляди: общо шестнайсет хиляди долара и това е всичко.

— Седемнайсет хиляди — каза Блеки, сигурен, че ще ги получи и си помисли колко ли ще поиска Чарли, брат му.

Джафи умишлено се пазареше, защото подготвяше следващата си стъпка.

— Ами, добре — каза той и вдигна ръце в знак, че се предава. — Седемнайсет хиляди, но Нан ще дойде с мен безплатно.

Това изненада Блеки.

— Искаш момичето?

— Да. Договорихме ли се?

Блеки се поколеба.

— Тя би могла да усложни нещата, господин Джафи.

— Договорихме ли се?

Блеки вдигна рамене.

— Договорихме се, но нищо не мога да обещая. За седемнайсет хиляди американски долара ще направя всичко, което мога, но нищо не гарантирам.

— Няма да получиш парите, преди да стигна в Хонконг — подчерта Джафи. — Те не са у мен. Така че, ако не ме измъкнеш, няма да получиш парите.

Блеки бе очаквал това.

— Ще имам някои предварителни разходи. Ще имам нужда от парите сега. Честно казано, нямам намерение да авансирам с мои пари едно толкова рисковано начинание. Ако не можеш да ми дадеш веднага хиляда американски долара, за да платя разходите и билета за самолета на брат ми, тогава с голямо съжаление ще трябва да се откажа от готовността си да ти помогна.

— Но ако дам парите и вие не можете да ме измъкнете, тогава аз ще ги загубя.

— Би било жалко — каза Блеки. — Но нека сме реалисти. Ако не ви измъкна, вие няма да имате нужда от тези пари, вие изобщо няма да имате нужда от никакви пари. Мислили ли сте за това?

Джафи се раздвижи неспокойно. Беше си мислил за това.

— Нямам хиляда американски долара, но имам два диаманта. Купувал съм ги в Хонконг преди няколко години. Имах намерение да поръчам пръстен за едно момиче, което познавах някога. Те биха стрували поне хиляда долара.

Блеки изглеждаше изненадан.

— Бих предпочел парите в брой.

Джафи извади нагънатата хартийка и я подаде на Блеки.

— Нямам пари в брой. Но тези можеш да ги продадеш всеки момент.

Блеки включи арматурното табло и като се наведе напред внимателно разгледа диамантите. Не разбираше кой знае колко от скъпоценни камъни, но явно тези диаманти бяха добри: дали струваха хиляда долара или не струваха, това можеше да каже само Чарли.

Това бе един много напрегнат момент за Джафи. Нищо не можеше да прочете по дебелото, наперено лице на Блеки. Дали бе повярвал на историята с диамантите? Изглежда, че да. Дали щеше да ги приеме?

Блеки вдигна поглед.

— Добре, господин Джафи. Сега се връщам и веднага ще изпратя телеграма на брат ми. Нищо не бих могъл да направя, преди да говоря с него.

— Колко време ще е нужно?

— Предлагам да се срещнем тук по същото време в сряда. Дотогава ще зная дали ще мога да ти помогна или не.

— Ще бъда тук.

Джафи слезе от колата.

— Разчитам на теб — каза той и подаде ръката си през отворения прозорец.

— Ще направя всичко, което мога — каза той и стисна ръката му.

Проследи Джафи, който изчезна в мрака, след това пак се надвеси напред, за да разгледа по-внимателно диамантите, а свъсеното му лице доби замислен израз.

2

През изминалите двайсет и четири часа вървеше усилено издирване на изчезналия Джафи.

Докато Джафи пътуваше с велосипеда към срещата с Блеки, в главната квартира на Службата за сигурност завършваше съвещание. Полковник Он-дин-Кук и инспектор Нгок-Лин седяха от едната страна на масата, а от другата страна седеше лейтенант Хари Хамбли от Военната полиция на Съединените щати.

Заседанието бе продължило час, но тримата мъже не бяха се доближили до залавянето на Джафи повече, отколкото в началото на срещата преди час.

В дълга, усукана реч, полковникът бе обяснил стъпките, които бяха предприели, за да намерят изчезналия американец. Шестима заподозрени симпатизанти на партизаните бяха задържани и разпитани, но без резултат. Бяха отпечатани табели, с които се предлагаше значителна награда на всеки, който предаде американеца. Тези табели бяха заковани по дърветата на места, за които се знаеше, че бандитите влизат във Виетнам, На другия ден в пресата щеше да се появи съобщение за голяма сума, която се предлага на всеки, който може да даде някаква информация във връзка с отвличането.

Лейтенант Хамбли бе изслушал всичко с неприкрито раздразнение. Този младеж малко притесняваше полковника. Чувстваше се доста несигурен, че той отвръщаше на погледа му със същата упоритост, с която го гледаше полковникът.

Накрая полковникът замълча и Хамбли се възползва от възможността да направи изказване, което накара полковника да се чувства още по-неуверен.

— Ние не сме сигурни — каза Хамбли, — че Джафи е бил отвлечен. Имам чувството, че в цялата работа има нещо тайнствено и зловещо. Ще ви кажа защо. Знаем, че Джафи е казал на приятеля си Сам Уейд, че иска колата му на заем, за да отиде на летището с някакво момиче, но колата бе намерена на километри от летището и не е имало никакво момиче, а е бил прислужникът на Джафи, мъртъв. Джафи е имал револвер калибър 45. Той липсва, както и паспортът му. Преди да изчезне, той е изтеглил всичките си пари от банката. Защо го е направил? Исках да говоря с приятелката на Хаум, но веднага щом вашите хора са говорили с нея, тя е била убита от неизвестен шофьор, който я блъска с колата си и изчезва. Исках да говоря с Донг Хам, готвача, но той е изчезнал съвсем. Нали виждате какво имам предвид? Всичко това е много тайнствено и зловещо.

Полковникът бутна стола си назад. Каза, че ще обърне внимание на всички въпроси, повдигнати от лейтенанта. Ще бъде представен доклад. Американският посланик може да бъде напълно сигурен, че камък няма да остане необърнат, за да бъде намерен Джафи.

Тогава посланикът се изправи, давайки знак, че съвещанието е приключило. След минутно колебание, Хамбли се ръкува с него. Каза, че се надява да получи някаква информация на другия ден и си тръгна.

Полковник Кук погледна инспектор Нгок-Лин със студени, ядосани очи.

— А вие все така ли продължавате да нямате представа дали американецът е бил отвлечен или се крие? — попита той.

— Не, господине — призна инспекторът. — Продължавам да се опитвам да намеря момичето, което го е посещавало. Може би тя ще ни помогне.

— Този лейтенант ще ни създава неприятности — каза полковникът. — Внимавай как действаш с него. Сега върви да намериш жената.

Когато инспекторът си тръгна, полковникът повика Лам-Тан.

— Лейтенант Хамбли вероятно ще иска да посети къщата на Джафи, за да я огледа още веднъж. Той има някакви подозрения — каза полковникът. — Много е важно да не открие дупката в стената.

Лам-Тан си позволи да се усмихне.

— Преди три часа, сър — каза той, — стената бе поправена. Работата свърши брат ми, който е много опитен и може да му се има доверие.

Полковникът изсумтя.

— Нгок-Лин още не е намерил жената — каза той. — Имаш ли някаква представа как да я намерим?

— Ако някой би могъл да знае коя е тя, това е собственикът на клуб „Парадайз“. Той знае всички жени, които ходят с американци — каза Лам-Тан. — Можем да го арестуваме и да го разпитаме.

— Инспекторът вече го е разпитвал.

Очите на Лам-Тан светнаха злобно.

— Ако го докараме тук, ще го накараме да проговори.

Полковникът се поколеба, след това поклати неохотно глава.

— Този човек е добре известен сред американците. Ще бъде опасно да го арестуваме, поне на този етап. Трябва да сме много предпазливи. Ако се наложи, ще го направим, но първо трябва да видим дали Нгок-Лин не може да я намери. — Той попипа носа си. — Сигурен ли си, че американецът не може да се измъкне от страната?

— Всички изходни пунктове са под наблюдение — каза Лам-Тан.

Полковникът потри плешивата си глава.

— Той е въоръжен.

— И нашите хора са въоръжени. Като го видят, веднага ще стрелят.

— Но ако намерят диамантите у него?

Лам-Тан се усмихна.

— Аз ще ги получа обратно — каза той.