Лотос за мис Куон

1

Докато Джафи се приближаваше към Дофина, Нан го наблюдаваше напрегнато през отворения прозорец на колата.

— Всичко е наред — каза той. — Ключовете са у мен. Ще оставим моята кола тук.

Тя излезе от Дофина и остана до него, докато той вдигаше прозорците и заключваше вратата.

— Ще трябва да докараш крайслера пак тук — каза той, хвана я за ръката и я избута към колата на Уейд. — Смяташ ли, че сама ще успееш да се оправиш?

— Да.

— Браво. Тази кола се управлява съвсем лесно. — Той отвори крайслера и двамата се качиха, а той седна на волана. Пъхна ключа и й показа как се пали.

— В тази работа няма нищо особено. Скоростите се сменят автоматично. Просто натискаш този лост, пускаш спирачката и натискаш газта.

Той отдели колата от бордюра и я насочи по пътя.

— Ще минем край моята къща — каза й той. — Гледай от твоята страна. Ако това момиче си е отишло, искам да взема малко дрехи. Не зная колко време ще ми трябва, за да се измъкна. Трябва да имам резервни дрехи.

Тя не отговори. Седеше като зашеметена. Той я погледна изведнъж. Лицето й бе като безизразна маска.

— Чу ли какво казах? — попита я остро. — Разчитам на теб, Нан. Ако искам да се измъкна от тази каша, никой от нас няма право на грешки.

— Разбирам — прошепна тя.

След няколко минути стигнаха неговата улица. Когато сви по нея, тъмна, сгушена в сенките на дърветата, той каза:

— Внимавай! Гледай надясно! Аз ще гледам наляво. Облечена е в бяло.

Като мина край къщата, видя, че е потънала в мрак. Никой не се забелязваше.

— Добре ли е? — попита той и намали.

— Не видях никого.

Той изви колата в страничната уличка и спря.

— Почакай тук — каза й. — Ще мина отзад, за да хвърля още един поглед. Ако е чисто, ще вляза и ще събера една чанта. Няма да се бавя повече от десет минути. Просто изчакай тук.

Той се запъти към ъгъла, спря и огледа дългата, пуста улица. След това, с бързи стъпки и лудо биещо сърце, се насочи към къщата.

Помисли си: това може да се окаже глупав ход. Може да попадна в капан. Откъде да зная дали това момиче не е повикало полиция, дали вече не са намерили Хаум и не ме чакат. Но трябва да си взема дрехи и приборите за бръснене. Просто не зная колко време ще ми се наложи да се крия в Тудомо.

Докато приближаваше към къщата, през цялото време търсеше с поглед момичето или Донг Хам, но улицата бе пуста. Спря на входа, огледа се наляво и надясно, отвори портата, влезе и я затвори след себе си. Тръгна бавно по алеята към задната част на къщата. Там се спря, скрит в сенките, и погледна към постройката на прислугата от другата страна на двора. Не се виждаше никаква светлина. Вратата на готварницата бе затворена.

Помисли си: на тях им е омръзнало да чакат. Тя си е отишла у дома, а той си е легнал.

Върна се до предната врата. Извади ключа си, отключи и тихо влезе в душната тъмнина. Затвори и заключи вратата, след това спря и се ослуша. Не се чу никакъв звук и без да пали лампата тръгна пипнешком нагоре по стълбите към спалнята. Вратата бе заключена така, както я бе оставил. Пъхна ключа, отвори вратата, спря и се ослуша. Климатикът го лъхна, охлаждайки потното му лице. Влезе, затвори и запали лампата. Стаята изглеждаше точно, както я бе оставил и той се усмихна, като си помисли колко бе изплашен, докато се качваше по стълбите.

Погледна гардероба. Дрехите му бяха вътре, както и Хаум. Но не беше момент за капризи. Колкото по-бързо се измъкнеше от вилата и се върнеше в крайслера, толкова по-добре.

Взе един сак от най-горното рафтче на килера и го хвърли на леглото. Отиде в банята, взе си чантичката с тоалетните принадлежности, сапун и две кърпи и ги постави в сака. От скрина извади носни кърпи, чорапи и три ризи. Като вдигна ризите, на дъното на чекмеджето видя пистолета. Стреснат, се вторачи в него.

Бе купил този пистолет от един журналист, който бе преживял в Сайгон първите въздушни нападения. Той каза на Джафи, че е взел пистолета от някакъв войник, убит от бомба.

— Сега се прибирам у дома — бе казал журналистът. — Тук човек не може да бъде сигурен. Ако искаш, давам ти пистолета за двайсет долара.

И Джафи го купи. Никога не бе допускал, че ще му се наложи да го използва, но по онова време още се случваше някой да хвърли ръчна граната и всички бяха доста наплашени, така че му се бе сторило съвсем разумно да го купи.

Взе го в ръка и го подържа няколко секунди. Беше зареден. Нямаше представа дали е в състояние да стреля след толкова време. Изведнъж се зарадва, че има пистолет. В сегашното положение един пистолет щеше да му бъде много полезен. Сложи го в сака и с усилие на волята отиде до гардероба, пъхна ключа и го отключи. Опитваше се да гледа нагоре, за да не види Хаум на пода, но през цялото време усещаше специфичния мирис на смърт и усети, че леко му се догади.

Бързо грабна един тъмен тропически костюм, сиво-зелени памучни панталони и риза от същия плат. Затвори вратата и я заключи. Сгъна дрехите и ги сложи в сака. Беше готов за тръгване. Грабна сака и излезе от стаята, като загаси лампата. Спря, заключи и тръгна в тъмното надолу по стълбите.

Контрастът между хладната спалня и горещия като пещ коридор бе толкова силен, че веднага го обля пот. Изведнъж усети, че му се иска да пийне нещо. Това му напомни, че има бутилка уиски, която може да се окаже много полезна. Влезе в дневната и запали лампата. Докато пъхаше почти пълната бутилка в сака, след като набързо бе отпил една глътка, от улицата се чуха гласове.

Бързо дръпна ципа на сака, приближи се до прозореца и надникна през цепнатините в щорите. Това, което видя, го стресна до такава степен, че замръзна на мястото си.

На слабата светлина на уличната лампа, застанали един до друг с поглед към къщата, стояха момичето и един полицай.

Момичето сочеше към дневната и Джафи се сети, че те сигурно виждат светлината през щорите. Момичето говореше възбудено, разсичаше въздуха с лявата си ръка, а с дясната продължаваше да сочи.

Полицаят стоеше отпуснато до нея с палци, пъхнати под колана, и гледаше ту към нея, ту към къщата.

Джафи ги наблюдаваше и сърцето му лудо биеше.

Момичето продължи да говори няколко минути, но като гледаше полицая, Джафи разбра, че не е постигнала особен успех. Това не бе много за чудене, помисли си Джафи и малко се поотпусна. Тя караше този дребосък да влезе в къща, собственост на американски гражданин и полицаят си мислеше, че това може да доведе до международни усложнения, които в крайна сметка да се стоварят на неговата глава.

Изведнъж полицаят се обърна към момичето и ожесточено й заговори. Джафи чу как той нарежда нещо ядосано и на висок глас, но нямаше и представа какво казва.

Думите му обаче имаха страхотно въздействие върху момичето. Тя страхливо се отдръпна от полицая и по жестовете й Джафи разбра, че се опитва да се извини. Полицаят продължи да й се кара, докато накрая й махна яростно да си върви.

Тя хвърли още един поглед към къщата, след това се обърна и неохотно тръгна надолу по улицата, докато полицаят гледаше ядосано подире й.

Джафи с облекчение си пое дъх. Той видя как полицаят извади някакъв тефтер и започна да пише нещо. След като довърши бележките си, той остана на бордюра, загледан в къщата.

Джафи се зачуди какво ли прави Нан. Той се бе забавил повече от двайсет минути. Надяваше се, че не се е паникьосала и не се е показала от колата. Колко ли още щеше да зяпа тази проклета маймуна? Ами ако минеше по улицата, видеше крайслера и надникнеше в колата? Той така щеше да изплаши Нан, че тя сигурно щеше да изпадне в истерия и той щеше да се досети, че нещо не е на ред.

Джафи тъкмо се чудеше дали да не се измъкне през задния вход, да се покатери по оградата и да стигне до Нан през градината на съседите, когато полицаят явно загуби интерес към къщата и тръгна след момичето в посока, обратна на крайслера.

Джафи грабна сака, изгаси лампата и излезе в тъмната градина. Заключи вратата, след това внимателно отиде до портата към улицата и се огледа. Едва различи светлата фигура на полицая, който се отдалечаваше. Отвори портата и тихо изтича към крайслера.

Нан стоеше напрегната до крайслера и гледаше към него. Махна й да се върне в колата, но тя го изчака да се приближи.

— Всичко е наред — каза той и хвърли сака на задната седалка. — Извинявай, че толкова се забавих. Хайде, качвай се. Трябва да тръгваме.

— Помислих, че ти се е случило нещо ужасно — каза тя с треперещ глас, докато той я избута в колата. — О, Стийв! Толкова ме е страх! Защо не се съгласиш да идеш в полицията? Сигурна съм…

— Не започвай пак! — каза той и запали колата. — Зная какво правя. Трябва да се измъкна от Виетнам! — Потегли бързо по улицата и се насочи извън града. — Мислиш ли, че мога да имам доверие на Блеки Ли и да разчитам да ми помогне? Ти го познаваш по-добре от мен. Дали е възможно да ме предаде на полицията?

Тя започна да кърши ръце.

— Не зная. Нищо не зная за него!

Раздразнен, той си помисли: и от къде на къде ще знае нещо, което би могло да ми е от полза? Та тя е просто една красива, безмозъчна кукла! Дявол го взел! Със същия успех мога да поискам съвет от някое дете!

Веднага си даде сметка колко е несправедлив. Та нали точно тя го водеше да се скрие и нали щеше да върне колата на Уейд? Ако не беше тя, положението му щеше да бъде направо ужасно.

Той постави ръка върху нейната и леко я потупа.

— Опусни се, детенце. Всичко ще бъде наред. След месец-два, когато ще сме в Хонконг, ще си спомняме за това и ще се смеем.

— О, не! Никога няма да се смеем за това. Никога!

Той вдигна рамене. Може би е права, помисли си той, но никак не му се искаше тя да звучи така, сякаш бе дошъл краят на света.

— Има едно нещо, с което трябва много да внимаваш, Нан. Когато се разчуе, Блеки сигурно ще си спомни, че ти си прекарала тази вечер с мен. Вероятно ще те разпита. Дори е възможно да те разпитат в полицията. Ще кажеш, че съм те завел до реката и сме си поговорили два-три часа. Нали знаеш онова място, дето ходим понякога, с потъналата лодка? Ще кажеш, че сме ходили там. Аз съм те отвел у вас около единайсет и съм те оставил. Ще го запомниш, нали? Това е една история, която те не биха могли да проверят.

Тя кимна. Въртеше смачканата си кърпичка между пръстите си и като я погледна, Джафи си помисли: никак не я бива в лъжите. Никой няма да й повярва.

— За бога, Нан, не се оставяй да те хванат в капан и да им кажеш къде се крия! — каза той остро.

— На никого няма да кажа! Никога! — тя бе застинала, но говореше разгорещено. — Никой не може да ме накара да кажа!

— И още нещо — на никого не трябва да казваш за диамантите, дори и на дядо си. Ясно ли е?

— Да.

— Сигурна ли си, че дядо ти ще ми помогне?

— Той е много мъдър и мил и никога няма да направи нещо, от което мога да страдам — каза тя гордо. — Като му кажа, че се обичаме, той ще ти помогне.

Джафи си помисли раздразнено: щом е толкова мъдър, той сигурно ще се сети, че си ми любовница, ще ме намрази от дъното на душата си и ще изтича в полицията.

Сякаш прочела мислите му, тя каза тихо:

— Обаче ще е нужно да му обясним, че скоро ще се оженим. Като стигнем в Хонконг ще бъде най-добре да се оженим, не мислиш ли, Стийв?

Джафи усети как нещо го пробожда. Той не си бе мислил за женитба след първия си несполучлив опит. Беше напълно доволен Нан да му бъде просто любовница и изобщо не му бе минавало през ум да се жени за нея. Веднъж да продаде диамантите, щеше да е богат и да се върне в Америка. Една платена танцьорка, виетнамка, би била сериозно препятствие в Америка, особено пък, ако му беше съпруга, но имаше време да се мисли за това. Дявол да го вземе! Още не беше стигнал в Хонконг. Още не беше продал диамантите! Но си даде сметка, че за плановете му можеше да се окаже фатално, ако не каже на дядо й, че имат намерение да се оженят, така че каза весело:

— Да, Нан. Ти му го кажи. А аз ще искам да му обясня лично какви неприятности имам. Ти просто му кажи, че трябва да се скрия. Аз ще обясня защо. Разбираш ли?

— Да. — Тя се притисна до него и отпусна глава на рамото му. — Сега вече не ме е страх толкова. Може пък в крайна сметка всичко да се оправи.

Тя притихна, сякаш потънала в унес, докато Джафи, малко гузен, продължи да кара по виещия се път, през оризовите полета и разпръснатите селски къщи. Всичко това ту се появяваше, ту изчезваше в светлината на фаровете на крайслера. От време на време се чуваше ревът на бивол, затънал в някое мочурище.

2

Четири дни, преди Джафи да попадне на диамантите, трима селяни, облечени в черни работни дрехи и с мръсни кърпи на главите, за да ги пазят от слънцето, клечаха в полукръг около едно дребно кафеникаво човече, облечено в къси панталони и риза цвят каки, което бе седнало на един пън и им говореше убедително.

Този мъж се бе промъкнал от гората и бе дошъл на това затулено място, където бяха скътани на завет младите оризови стръкове. Тримата селяни, които работеха в този момент, бяха отишли при него със смесица от страх и въодушевление. Те вече го бяха виждали няколко пъти. Той бе водач на една партизанска група виетнамски комунисти, чиято задача бе да всяват тревога и объркване сред селяните. Когато се появеше, тримата селяни, поддръжници на Хо Ши Мин и надъхани с омраза срещу виетнамския режим, знаеха, че има задача за тях.

Дребният кафеникав мъж им каза, че е взето решение да се организира демонстрация на сила колкото е възможно по-близо до виетнамската столица. Не трябва да се поемат ненужни рискове и по възможност да не се жертват излишни хора. Това бе демонстрация, не операция, но трябваше да разтърсят властите от Сайгон, а това щеше да стане само ако демонстрацията се извърши в застрашителна близост до столицата. Фермата на тримата селяни бе разположена сред оризовите полета на по-малко от километър от магистралата Сайгон — Биен Хоа. Дребният кафеникав човечец им напомни, че те са разположени на много удобно място за атака срещу полицейския пост на кръстовището Биен Хоа — Тудомо.

Този пост трябваше да бъде разрушен, а заедно с него да бъдат убити и тримата полицаи от охраната му. Демонстрацията трябваше да се състои в неделя вечер в дванайсет без петнайсет. Денят и часът бяха избрани така, че да не пострадат случайни пътници.

Той им обясни, че те тримата трябва да решат как точно да действат. Цялата демонстрация бе съвсем проста, но трябваше да се извърши точно в определеното време.

Той изчезна в гората, след като изяде с тях паница ориз и им остави шест ръчни гранати.

Така се случи, че Джафи наближи полицейския пост няколко минути преди атаката.

Тримата селяни, залегнали в една канавка на петдесетина метра от полицейския пост, видяха приближаващите се фарове и се спогледаха с неразбиращи очи — не знаеха какво да правят. Бяха лежали в мократа канавка повече от половин час и това бе първата кола, която бяха забелязали на пътя.

Тримата полицаи, които играеха на нещо като морски шах с кибритени клечки, също видяха приближаващата се кола и веднага скочиха. Единият бързо събра клечките, а в това време останалите грабнаха пушките си.

Старшият изскочи на пътя и започна да святка с електрическо фенерче с червена лампа.

Като видя на стотина метра пред себе си червената лампа да присвятква, Джафи намали и започна да ругае наум. Не бе очаквал, че ще го спрат. Беше се надявал, че ще успее да мине през полицейския пост, ползвайки имунитета на дипломатическия регистрационен номер. Но сега по всичко личеше, че ще се наложи да спре.

Ако полицаите видеха, че при него има виетнамка, щяха да започнат да му задават въпроси, и за да избегне усложненията, той каза на Нан да клекне на пода.

Пресегна се към задната седалка, издърпа сака и я скри с него. Беше нервен и без да мисли за последиците, извади пистолета от сака и го пъхна под бедрото си откъм вратата.

Колата почти не се движеше. Мощните фарове осветиха полицая, който бе насочил пушката си към колата.

В момента, в който Джафи спря, светещите стрелки на евтиния часовник, в който се бе вторачил един от скритите селяни, показаха точно дванайсет и петнайсет.

Другите двама полицаи излязоха от поста и се разделиха — единият застана отпред на колата, другият отзад. И двамата насочиха пушките си към Джафи, който усети, че по лицето му се стича пот, а сърцето му бие с всичка сила.

Точно, когато полицаят с фенерчето тръгна към Джафи, един от селяните сви безразлично рамене, издърпа иглата на гранатата, която държеше и я хвърли през отворените прозорци на полицейския пост.

Бяха му казали атаката да стане точно в дванайсет и петнайсет и сега никой не можеше да го обвини, че не е изпълнил заповедта.

Гранатата падна върху масата, където бяха играли тримата войници и експлодира. Тя избухна, проблесна ослепително и с такъв трясък, че много селяни от околните ферми се разбудиха.

Парче от гранатата се вряза във врата на полицая с фенерчето, разкъсвайки сънната му артерия. От силата на експлозията единият от полицаите залитна назад, към разрушената стена на поста. Тя пръсна предното стъкло на крайслера и зашемети Джафи.

Третият полицай, застанал до задницата на колата, въпреки че бе разтърсен от експлозията, успя да залегне и се опита да изпълзи под колата.

Единият от селяните като видя това, търкулна своята граната по пътя, право към лицето на полицая. Гранатата избухна, откъсна главата на полицая, а шрапнелът накъса гумите на крайслера на парчета.

Третата граната бе подхвърлена в полицейския пост, уби третия полицай, който се бе втурнал към него, за да се скрие и с това паянтовата постройка бе изравнена със земята.

Зашеметен и кървящ от удара на един камък, който го бе улучил в челото, Джафи се отпусна на мястото си, твърде замаян, за да осъзнае какво става. Тримата селяни се бяха надигнали внимателно от скривалището си, за да огледат мястото с доволство и известна тревога. Бяха доволни, че гранатите бяха свършили работата си толкова добре, но едновременно с това изглежда европеецът, който караше тази голяма американска кола, също бе пострадал, а това щеше да е лошо за тях, когато дребният, кафеникав човечец научеше за станалото.

Като махна на другите двама да останат по местата си, селянинът с часовника, който бе водач на групата, тръгна предпазливо напред.

Джафи видя тъмната сянка да се приближава към него. Съвсем тихо измъкна пистолета изпод бедрото си и когато селянинът се приближи на два метра от него, Джафи вдигна пистолета и стреля.

Четирийсет и пет калибровият куршум удари селянина в лицето и той отскочи назад като прострелян заек. Падна в светлината на фаровете, така че другите двама видяха с ужас мозък, кости и кръв — това бе всичко, което бе останало от лицето и от главата му.

Джафи нямаше представа дали в тъмнината има още нападатели, така че остана свит в колата, като леко надничаше над вратата.

Единият от селяните извади иглата на една граната и се приготви да я хвърли, когато неговият спътник го сграбчи за ръката.

За тяхно нещастие, този, който бе сграбчил другия за ръката, бе роб на заповедите. На него му бе казано да убие тримата полицаи, но без да нарани никой друг. Инстинктивната му реакция бе да спре другия да не хвърли гранатата. При това нервно дръпване на ръката на другия, гранатата падна в канавката, експлодира и уби двамата мъже.

Над крайслера полетя шрапнел и Джафи сви главата си. Чу до себе си тихо стенание и бързо насочи пистолета си натам, забравил, че Нан е до него и вероятно стенеше тя.

— Мълчи! — просъска й той. — Може да има и други!

Той изчака пет безкрайни минути, и тъй като нито видя, нито чу нещо подозрително, внимателно отвори вратата и се измъкна на земята. Ослуша се още няколко секунди и след като реши, че опасността е отминала, той се изправи, за да огледа мястото.

Вдигна фенерчето, което продължаваше да свети, търкулнато до тялото на мъртвия полицай, след това продължи по пътя, докато стигна до двамата убити селяни. Провери дали наистина са мъртви и се върна.

— Всичко е наред — каза той разтреперан. — Можеш да излезеш. — Отвори вратата на колата и помогна на Нан да излезе на пътя. Трябваше да я крепи. Тя се бе отпуснала в ръцете му и се тресеше от ужас. — Добре, добре — каза той нетърпеливо. — Всичко е наред. Хайде, овладей се, трябва да се махаме оттук.

Но тя не можеше да се държи на краката си и когато я пусна, се свлече на пътя.

Джафи я остави и се върна при крайслера, за да прецени до каква степен е пострадал. Като видя състоянието на гумите, реши, че колата трябва да се отпише и изруга.

Намираше се на седемнайсет километра от Тудомо и сега бе без транспорт. Въпреки че кръвта бе спряла да тече от главата му, усещаше силна болка. Беше разтърсен и зашеметен от силата на избухналите гранати. При мисълта, че трябва да измине пеш такова голямо разстояние, направо му прилоша.

Но знаеше, че трябва веднага да избягат. Всеки момент някой можеше да дойде на оглед. Гърмът на експлодиралите гранати сигурно се бе чул далече в тихата нощ.

Той се върна на мястото, където Нан бе седнала на пътя и хлипаше, хванала главата си с две ръце. Клекна до нея.

— Колата е извън строя — каза той. — Ще трябва да вървим. Хайде, Нан, стегни се. Трябва да вървим. Всеки момент може да дойде някой. Той пъхна ръце под мишниците й и я изправи. Тя се подпря на него, като продължаваше да трепери.

— Ще ни трябват поне три часа, за да стигнем до дядо ти — продължи той.

— На поста трябва да има велосипеди — каза тя с треперещ глас.

Той я зяпна и се зачуди защо не се бе сетил сам.

— Така ли мислиш? Ще ида да проверя.

Той забърза към разрушения пост. Три велосипеда лежаха във високата трева. Избута два от тях на пътя.

— Това бе страхотно хрумване. Те ще ни спестят биене на път пеш. Искаш ли ти да караш или да те кача на рамката?

С несигурна стъпка тя се приближи до него и хвана едното колело.

— Добре съм!

Усети, че го изпълва любов към нея. Помисли си: Дявол да го вземе! Тя не се предава лесно! Извадих голям късмет, че е с мен!

— Ами да тръгваме тогава — каза той и като извади сака си от колата, преметна крак през колелото.

Проследи я с поглед как се качва на колелото, очакваше да падне, но въпреки че първите няколко метра лъкатушеше несигурно, след това успя да овладее велосипеда и продължи доста уверено.

Той я настигна и заедно продължиха да въртят педалите по пътя към Тудомо.

— Ако видим да се задава някоя кола, ще слезем и ще се скрием в канавката — каза й той.

Тя нищо не отговори. По напрегнатото й лице личеше, че всичко, с което би се справила, е да кара колелото.

Докато караха, той се концентрира върху своите проблеми.

Помисли си: лошо започнах. Когато Сам види, че му я няма колата, веднага ще иде вкъщи. Каза, че я иска преди седем сутринта. Като види, че ме няма в този час, ще реши, че е станала катастрофа. Ще иде в полицията и ще им каже, че съм взел колата му назаем, за да ида до летището, но дали ще им каже, че с мен е имало момиче?

Той хвърли поглед на Нан, която въртеше педалите, а разпраната й туника се вееше след нея.

Има възможност полицията да открие колата, преди Сам да разбере, че нея я няма. Веднага ще се свържат с посолството. Дяволска работа! Оттам ще тръгне зле. Ще се опитат да намерят Сам. Ще решат, че той е карал колата. Когато той се появи, вероятно ще трябва да обясни в полицията, че е прекарал нощта с онази китайка. Той ще е във възторг! Как ще ме проклина само!

След това, с леко съжаление си помисли, че сега нямаше значение какво ще си помисли Сам за него. Ако има късмет, най-вероятно повече нямаше да види Сам в живота си.

След това му мина още една важна мисъл.

Когато се разбере, че той е бил в колата и колата се намери, ще решат, че е бил отвлечен от виетнамските патриоти. Това е съвсем близко до ума.

Спомни си двама американски туристи, които бяха потеглили с кола за Ангор преди няколко месеца и оттогава никой нищо не бе чул за тях. Бяха намерили колата им, но от тях нямаше и следа. Властите бяха казали, че те са отвлечени от бандитите и бяха изразили пред посолството съжаление, че не са в състояние да направят нищо.

Изведнъж Джафи усети, че му става доста по-весело. Това би означавало, че няма да го търсят кой знае колко старателно. Щом виетнамската полиция решеше веднъж, че той е в ръцете на бандитите, нямаше да си дадат много зор да го търсят. Ще се направят, че действат колкото за лице пред американското посолство, но това нямаше да трае дълго.

За първи път, откакто бе намерил диамантите, той усети, че му е леко на сърцето.