Лотос за мис Куон

1

След пет часа тежко шофиране стигнаха до Далат. Пътят бе лош и въпреки, че полковникът непрекъснато подканяше инспектора да кара по-бързо, инспекторът се затрудняваше от мрака и неравния път.

Пристигнаха на гарата в Далат в два часа сутринта. На полковника му беше нужен малко повече от половин час, за да се убеди, че край гарата няма къща с червен покрив и жълта входна врата.

Обхвана го такъв бяс, когато разбра, че Нан го е излъгала, че инспекторът се стресна. За късмет на Нан тази механична ярост правеше рационалното възприемане на света съвсем невъзможно. Единственото му желание беше да се върне в Сайгон колкото е възможно по-скоро и да спипа тази жена, която бе посмяла да го прати за зелен хайвер. Ако се бе замислил малко, той щеше да иде в първия полицейски участък и да поръча на Лам-Тан веднага да започне да измъчва Нан, но в този момент не бе в състояние да мисли.

Той се качи в колата и изкрещя на инспектора веднага да се връщат в Сайгон. Инспекторът караше с най-високата скорост, която смееше да вдигне, но това не беше достатъчно. Изведнъж полковникът му изрева да спре и да слезе от шофьорското място. Той самият седна на волана и следващите трийсет километра инспекторът седя парализиран от страх, докато колата се носеше лудо по виещия се път със скорост, която предвещаваше нещастие.

Не мина много време и катастрофираха. Излизайки от един завой с невъзможна скорост, колата изведнъж занесе, предната дясна гума се спука и предницата се заби в планинския склон.

Въпреки че и двамата мъже бяха страшно разтърсени, никой от тях не бе ранен. Трябваха им само няколко минути, за да се съвземат. Но като огледаха внимателно колата, веднага им стана ясно, че тя е в такова състояние, че няма да може да се оправи.

Катастрофата бе станала в един доста пуст участък от пътя. На инспектора му бе ясно, че няма никакъв шанс по това време да мине някоя кола. Най-близкият полицейски пост бе на четирийсет километра. Нямаше какво друго да правят, освен да седнат край пътя и да чакат докато мине първата кола откъм Далат.

Двамата мъже чакаха седем часа преди един стар, раздрънкан Ситроен, каран от китайски селянин, да се появи с пухтене по стръмния планински път. Вече беше десет часа и от жегата чакането бе станало направо отвратително.

Полковникът не бе казал нищо на инспектора, докато чакаха. Той седеше на един камък, пушеше цигара след цигара, а жестокото му жълтеникаво лице бе застинало в такава гримаса, че кръвта на инспектора просто се смръзна.

Трябваха им още два часа, за да стигнат с пухтящия Ситроен до най-близкия полицейски пост. Инспекторът се обади и нареди веднага да им изпратят бърза кола.

Полковникът не предаде никакво съобщение за Лам-Тан. Сега той искаше лично да се разправи с Нан. Нищо друго нямаше да утоли желанието за мъст, което клокочеше у него. Пристигнаха в Главната квартира на Службата за сигурност в един и половина. Той освободи инспектора, след това отиде в апартамента си, взе си душ и си облече друга униформа. Обядва. Едва овладяната му ярост и изражението на лицето му ужасиха прислугата.

Лам-Тан, който бе чул, че господарят му се е върнал, влезе в стаята, докато полковникът още се хранеше.

Полковникът вдигна глава. С пълна уста той изсъска:

— Махай се!

Стреснат от налудничавите пламъчета, които се прокрадваха в налетите с кръв очички, Лам-Тан бързо излезе заднишком от стаята.

В два и двайсет полковникът завърши обеда си. Стана. С дебелите си, несигурни пръсти, той разкопча лъскавите копчета на куртката си, свали я и я хвърли на един стол. След това отиде до вратата, отвори я и излезе в коридора. Оттам с тежки, премерени стъпки се отправи към стаята, където Нан лежеше закопчана за стоманената маса.

Двамата екзекутори клечаха от двете страни на вратата. Като видяха полковника, бързо се изправиха.

— Почакайте тук, докато ви повикам — каза той.

Отвори вратата, влезе и я затвори след себе си. Ръката му заопипва стената докато намери ключа за лампата.

Нан бе заслепена от ярката, жестока светлина, която остро светна в очите й. Тогава видя полковника да я гледа. От изражението на лицето му й прилоша.

Стийв! Стийв! — лудо мислеше тя. — Ела и ме спаси! Моля те, ела да ме спасиш!

Но тя знаеше, че Стийв няма да дойде. Това бе моментът, който бе чакала, докато лежеше в тъмното, сигурна, че неизбежно ще настъпи. Това бе моментът, за който се бе опитвала да спечели време, да събере сили, за да мълчи.

Тя мобилизира цялата си воля.

Няма да успее да ме накара да проговоря, каза си тя. Каквото и да ми направи, ще мълча. Искам Стийв да се измъкне. Искам той да бъде щастлив. О, Стийв, Стийв, Стийв, не ме забравяй! Мисли си понякога за мен. Моля те, моля те, не ме забравяй.

В момента, в който полковникът се наведе над нея и сложи ръцете си отгоре й, тя започна да пищи.

Отвън пред стаята, двамата екзекутори пак бяха клекнали до вратата. Нищо не можеше да ги смути, защото стаята, в която бе влязъл полковникът, беше звукоизолирана.

В два и половина на летището пристигна самолетът от Пном Пен.

Блеки Ли седеше в колата си и чакаше брат му да мине митницата и паспортната проверка. Трябваше да положи съвсем съзнателно усилие да не гледа към другата страна на паркинга, където бе черният Ситроен. Колата го бе проследила от клуба. Бе успял да разпознае двамата детективи в нея. Знаеше, че са от Главната квартира на Службата за сигурност.

Той не се тревожеше особено, въпреки че се бе изнервил, че го следваха навсякъде, където отидеше. Ако имаха нещо срещу него, мислеше си той, нямаше да си губят времето, като го следят. Просто щяха да го арестуват. След като бе изкарал дотук, нямаше да го накарат да избяга. Отначало си бе помислил да избяга с хеликоптера с Чарли и Джафи, но това би означавало да изостави не само клуба, но и Ю-Лан. В този клуб бе вложил твърде много пари, за да го напусне щом се мернеше първата опасност.

Чарли Ли излезе от сградата на летището. С леката походка на преуспяващ мъж той се приближи към колата на Блеки.

— Всичко наред ли е? — попита Блеки, като отвори вратата.

— Съвсем задоволително — каза Чарли. — Няма изобщо защо да се тревожим.

Блеки изкара колата на главния път. Погледна в огледалото. Черният Ситроен бавно се движеше след тях.

До Сайгон кара много внимателно. Не каза на Чарли за колата, която ги следваше. Когато се върнеха в клуба, щеше да има време за всичко. Той изслуша това, което Чарли имаше да му каже за уговорката си с Лий Уоткинс.

— Всичко ще бъде без засечка — завърши Чарли, — на него можем да му имаме доверие. Ти взе ли пистолета?

Блеки кимна.

— След като си починеш, смятам, че ще трябва да видиш Нан и да поговориш с нея. Не й казвай нещата в големи подробности, но я предупреди да се приготви до десет. Виж да не вземе прекалено много багаж. Виетнамките са много привързани към вещите си.

— Жалко, че трябва да се занимаваме и с нея — каза Чарли.

— Не можем да го избегнем. Американецът не би тръгнал без нея. Сигурен съм.

Колата се спря пред клуба. Докато двамата слизаха от нея, Блеки забеляза, че ситроенът вече бе паркирал малко по-надолу по улицата. Той не забеляза Йо-Йо, който ги наблюдаваше от сянката на едно дърво срещу входа.

Когато двамата се качиха по стълбите, Йо-Йо се изправи и с небрежна походка влезе в клуба.

Той бе забелязал, че Ю-Лан излезе няколко минути, преди да пристигнат Блеки и брат му. Помисли си, че сигурно клубът ще е пуст и той би могъл да подслуша разговора между двамата братя. Може би от него щеше да разбере какво точно става.

Тихо се промъкна в сградата. В голямото антре нямаше никого. Той прекоси на пръсти дансинга и стигна до вратата към кабинета на Блеки. Чуваха се гласове. Долепи ухо до вратата и се заслуша.

Блеки разказваше на брат си, че го следят от Службата за сигурност. Чарли го слушаше с нарастваща тревога.

— Не разбирам — каза Блеки. — Ако имаха някакви доказателства, щяха да ме арестуват. Може би няма нищо общо с Джафи. Миналият месец имаше една валутна афера.

— Това не ми харесва — каза Чарли. — Смятам, че довечера ще трябва да дойдеш с мен. Може и нищо да не е, но не трябва да рискуваш. В хеликоптера ще има място и за четирима ни.

— Мислих си за това, но тогава какво ще стане с Ю-Лан? Ако я изоставя сега, те никога няма да я оставят да напусне страната. Освен това аз не мога просто така да си замина. Когато тръгна оттук, имам намерение да продам всичко. Ще трябва да рискувам, Чарли.

— Може би ще съжаляваш. Никак не ми харесва.

— И на мен не ми харесва. Ще помисля. Има още време до десет часа. — Последва пауза, после той продължи.

— В сейфа имам един милион пиастри, Чарли. Смятам, че ще е най-добре да вземеш парите. Ако работата не излезе както трябва, ще има нещо за Ю-Лан, ако тя успее да стигне в Хонконг. Ще ми направиш ли тази услуга, Чарли?

— Разбира се — каза Чарли. — Продължавам да мисля, че ще е най-добре да дойдеш с мен. Ако са открили, че ти знаеш за диамантите и къде се крие Джафи, ще те очистят.

— Ако знаеха това — каза хладно Блеки, — нямаше да говоря с теб сега. До довечера ще ти кажа твърдо какво смятам да правя. Междувременно, ще идеш ли да се срещнеш с момичето? Тя трябва да се приготви до десет. Не бива да закъснявате.

Чарли се изправи.

— Ще тръгвам — каза той. — Като се върна, ще подремна. Тази нощ сигурно няма да имам много време за сън.

Йо-Йо тихичко се отдалечи от вратата — слабото му злобно лице светеше от възбуда. Скри се зад една завеса, спусната пред вратата към кухнята.

Чу как Блеки и Чарли излизат от кабинета. Блеки изпрати брат си до входа на клуба.

— Не смятам, че ще проявят интерес към теб — каза той, — но за всеки случай внимавай да не те проследят.

Когато брат му се спусна по стълбите, Блеки се върна в кабинета си. Погледна през щорите към улицата. Двамата детективи продължаваха да седят в колата. Видя как брат му бързо се отдалечи, без никой да му обърне особено внимание.

Един тих звук зад гърба му го накара бързо да се обърне.

Йо-Йо стоеше до вратата и му се хилеше.

— Здрасти, господин Блеки — каза той, влезе в офиса и затвори вратата.

Блеки изведнъж почувства някаква опасност. От колко време беше този плъх в клуба? Дали беше чул нещо?

— Какво искаш?

— Подслушвах ви, господин Блеки, и искам този милион пиастри, дето ги държите в сейфа си. Ако не ми ги дадете, ще кажа на детективите долу, че знаете къде се намира Джафи. Нали знаете какво ще направят с вас, когато им го кажа?

Блеки загледа замислено Йо-Йо. Той бе слаб и гъвкав, но Блеки знаеше, че веднъж да пипне момчето, лесно щеше да го победи. Щеше да му се наложи да го убие. Нямаше друг избор. Вече бе решил, че рано или късно, ще го убие.

— Какъв милион пиастри? — попита той и небрежно тръгна напред. — Какво говориш?

С бързината на атакуваща змия, Йо-Йо измъкна от джоба си нож и насочи дългото блестящо острие към Блеки.

— Не се приближавай — каза Йо-Йо. — Просто ми дай парите.

По лицето на Блеки изби пот. Видът на ножа го плашеше. Тогава си спомни за пистолета в сейфа си. Той бе със заглушител. Ще отвори сейфа, уж че изважда парите, ще сграбчи пистолета, ще се обърне и ще стреля.

Направи се, че се колебае. Остана неподвижен, загледан в Йо-Йо.

— Побързай — каза Йо-Йо. — Дай парите!

Блеки вдигна рамене, предавайки се с нежелание. Извади от джоба си ключа за сейфа, прекоси стаята и отиде до него. Отключи го и коленичи, за да бръкне вътре. Широкият му гръб прикриваше движенията му. Тъкмо хвана дръжката на пистолета, когато Йо-Йо тихичко се промъкна зад него.

Стисна пистолета и напрегна мускулите си, за да се изправи, тялото му бе прорязано от агонизираща болка между плещите. Пистолетът се изплъзна от ръката му и той падна напред. Агонията се повтори, когато Йо-Йо нанесе още един удар с ножа.

2

Малко след пет часа телефонът в кабинета на Лам-Тан иззвъня. Възкликвайки от нетърпение, Лам-Тан остави писалката си и вдигна слушалката. Заслуша се във възбудения глас от другата страна. Това, което чу, го накара да замръзне на стола си.

— Сигурен ли си? — попита той. — Да не би да има някаква грешка? — Заслуша се пак в гласа, който биеше тъпанчето му, после каза: — Добре, — и затвори телефона.

Поседя известно време, загледан в бюрото, после стана и с бърза стъпка се отправи по коридора към кабинета на полковник Он-дин-Кук. Почука и влезе. Кабинетът бе празен. Той спря на вратата и намръщен се огледа. Видя куртката на полковника метната на един стол и веднага се досети къде е той.

Забърза към стаята за разпити. Двамата екзекутори, който пазеха на вратата го изгледаха въпросително.

— Тук ли е полковникът? — попита Лам-Тан.

Единият от тях кимна.

Лам-Тан натисна дръжката на вратата и я отвори. Влезе в стаята и веднага затвори вратата пред любопитните погледи на двамата екзекутори.

С животинско ръмжене, полковникът се обърна бързо и гневно го погледна. Погледът на Лам-Тан се плъзна край полковника и устните му се свиха.

— Излез — изръмжа полковникът.

— Веднага трябва да се махнете оттук, сър — каза Лам-Тан съвсем отчетливо. — Преди един час е подписана заповед за арестуването ви. Обвиняват ви в убийството на жената Май-Ланг-То. Шофьорът на джипа, който го направи, е признал, че го е направил по ваша заповед.

Полковникът се наведе напред и внимателно се взря в Лам-Тан. Мускулите на напрегнатото му лице изведнъж се отпуснаха.

— Не могат да ме арестуват — изсъска той. — Никой не може да ме арестува!

— Заповедта е била подписана от президента — каза Лам-Тан. — Тя каза ли ви къде се крие американецът?

Полковникът се облегна на стената. Изглеждаше напълно сразен.

— Не разбирам — каза той и в гласа му се усети учудване и объркване. — Нищо от това, което й правих, не можа да я накара да проговори. Такава жена… може би пък наистина не знае.

Лам-Тан вдигна рамене.

— Ако успеете да стигнете до летището в Биен Хоа, ще имате шанс да стигнете Пномпен — каза той. — Може би не са се сетили да предупредят всички летища. Трябва веднага да тръгнете.

Още докато говореше, по коридора се чу трополене на ботуши и двамата мъже се спогледаха.

Лам-Тан вдигна рамене. Той се дръпна встрани от полковника, сякаш за да покаже, че няма нищо общо с него.

Вратата се отвори и влезе инспектор Нгок-Лин. Зад него се виждаха двама полицаи, въоръжени с пушки.

Инспекторът премести погледа си от полковника към тялото на масата. Усети как стомахът му се надига от ужас. След това се обърна и даде знак на полицаите, които влязоха един по един в стаята. Посочи им полковника.

— Арестувайте този човек.

В момента, в който полицаите обградиха полковника, инспекторът му каза:

— В името на Републиката ви арестувам за убийството на Май-Ланг-То. Освен това ще бъдете обвинен в убийството на тази жена, Нан Ли Куон. — Той се обърна към Лам-Тан. — Вие също сте арестуван за съучастие в убийства. — След това кимна към полицаите. — Отведете ги.

Полковник Он-дин-Кук се изправи и изпъчи гърди. С маршова стъпка излезе от стаята начело на ескорта. Лам-Тан закуцука след него.

Инспекторът повика единия от екзекуторите, който стоеше на вратата и гледаше с любопитство.

— Вземи едно одеяло и покрий тази жена — каза той.

Когато екзекуторът излезе, инспекторът се приближи до масата. Тъй като бе надъхан католик и все още у него бе останала някаква жал, той прекръсти тялото на Нан, след това се обърна и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.

3

Чарли Ли стоеше на вратата към кабинета на брат си и с невярващ поглед гледаше към мъртвото тяло на Блеки пред отворения сейф.

Трябваше да минат няколко минути, преди да се насили да влезе в стаята. Затвори вратата, заключи я и отиде до брат си, за да се увери, че мъртъв.

От шока се почувства слаб и състарен. Отиде до бюрото и седна. Зарови лице в ръцете си и заплака. Блеки бе част от живота му. Изведнъж се почувства сам и беззащитен. Не можеше да си представи бъдещето без брат си.

След известно време се съвзе от шока. Изведнъж си даде сметка, че сега, когато Блеки е мъртъв, нямаше да има нужда да дели с никого двата милиона щатски долара и с такава сума можеше да посрещне бъдещето и без брат си.

Стана и отиде до сейфа. Надникна в него. Видя пистолета и го взе. От един бърз поглед разбра, че единият милион пиастри липсва. Някой крадец сигурно бе убил Блеки и бе откраднал парите, помисли си той и реши, че няма смисъл да губи време, като се вайка над загубите.

Сега всичко вървеше наопаки. Бе разговарял с вуйчото на Нан и той му каза, че Нан е арестувана и отведена на разпит в Службата за сигурност. Тази информация го бе разтревожила и той бе побързал да се върне, за да предупреди брат си, че не само скривалището на Джафи бе в опасност, но бе напълно възможно всеки момент да арестуват самия Блеки. Чарли не се съмняваше, че като започнат да я измъчват, Нан ще ги издаде всички.

Все още имаше някакъв шанс да вземе диамантите, ако действаше бързо. Да вземе колата на Блеки и да замине незабавно за Тудомо. Щеше да отведе Джафи на определеното за кацане място. Там щяха да изчакат пристигането на хеликоптера. Беше сигурен, че ще е фатално да каже на Джафи, че Нан е била арестувана. Можеше да каже, че Блеки ще я доведе по-късно. Когато пристигнеше хеликоптерът, щеше да се опита да убеди Джафи да замине. Ако той не искаше да замине без момичето, щеше да се наложи да го убие.

Чарли прибра пистолета в куфарчето си. Поради дългия заглушител не можеше да го сложи в джоба.

Спря, за да погледне още веднъж тялото на брат си. Стана му мъчно, като си помисли как Ю-Лан ще го намери, но не посмя да остане, за да я изчака. Каза си, че ще й пише от Хонконг и така се опита да успокои съвестта си. Щеше да я покани да иде да живее при него.

Като стискаше куфарчето си под мишница, той излезе от клуба и се запъти към мястото, където бе паркирана колата на Блеки. Погледна към полицейската кола на улицата. Двамата детективи му хвърлиха по един безразличен поглед и продължиха да четат вестниците си. Почуди се дали ще го последват, но като запали колата, забеляза, че черният Ситроен не се помръдва.

Стигна в Тудомо след пет часа. Паркира колата край фабриката за лакови изделия и се приближи до малката дървена къща.

Джафи го видя през прозореца. Чарли доста приличаше на брат си и Джафи го позна.

Какво прави тук по това време? — почуди се Джафи. — Дали нещо не се е изпортило? Дали не се променят плановете?

Дядото на Нан бе излязъл и Джафи бе сам в къщата. Той се спусна бързо по стълбите и отвори вратата.

Чарли влезе, като леко се поклони на Джафи.

— Аз съм Чарли Ли — каза той. — Блеки сигурно ти е казал за мен?

— Да. Защо си тук? Да не би нещо да се е провалило?

— Не е безвъзвратно провалено — каза Чарли. По пътя към Тудомо той бе репетирал много старателно всички лъжи. — Но е много важно веднага да напуснеш тази къща. Блеки е научил чрез един приятел от Службата за сигурност, че скривалището ти вече е известно. Полицията е на път да те арестува.

Джафи замръзна.

— Как разбрахте?

— По-късно ще ти обясня всичко — каза Чарли. — Трябва да заминеш незабавно. Нямаш нито минутка за губене.

— Къде е Нан? — попита Джафи.

— Тя е в безопасност. Блеки се грижи за нея. Ще дойдат при нас след няколко часа. Ако искаш да вземеш нещо със себе си, приготви го. Колата е тук. Трябва веднага да заминем.

— Сигурен ли си, че тя е в безопасност?

— Разбира се. Моля те, побързай.

Джафи се поколеба, след това се качи по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. Влезе в спалнята и бързо нахвърля нещата си в сака. Пъхна полицейския пистолет под ризата си. Провери дали кутийката с диамантите е в джоба му, след което взе сака си и тръгна към вратата. Спря за миг и се огледа.

На масичката се намираше малкият Буда от слонова кост, който Нан му беше подарила. Джафи се усмихна и отиде да вземе фигурката.

„Тя каза, че докато тази фигурка е у мен, нищо лошо не може да ми се случи. По-добре е да я взема със себе си. Смешно момиченце, което вярва в суеверия, но като цяло е за мое добро.“

Пусна фигурката в джоба на сакото си, след това се върна в коридорчето при Чарли.

— Почакай тук — каза Чарли. — Ще докарам колата пред вратата. Качи се отзад и залегни на пода. Никой не бива да те види.

Докато чакаше Чарли да докара колата, Джафи се опита да успокои тревожното си съзнание и да предвиди последиците от това, че могат да намерят скривалището му.

Дядото на Нан и семейството й сигурно щяха да пострадат.

Какво направих на тези хора? — помисли си Джафи. — Аз съм едно тъпо, егоистично копеле. Дали Нан наистина е в безопасност? Чарли нетърпеливо натисна клаксона на колата. Дори няма да успея да се сбогувам със стареца, помисли си Джафи, след като излезе на горещото слънце. Ако имах поне мъничко кураж, щях да остана тук и да го предупредя да изчезне веднага, щом се върне.

Чарли бе отворил задната врата на колата и махна на Джафи.

— Ела бързо — каза той.

Обзет от чувство на дълбок срам, Джафи се затича надолу по пътеката и бързо влезе в колата. Легна на пода. Чарли захлопна вратата, натисна педала на газта и колата се стрелна напред.

Докато моторът ревеше и ръмжеше по прашния път към Бен Кат, Джафи продължи да мисли за Нан. Все още имаше на разположение пет часа и половина, преди да пристигне хеликоптерът. Много неща можеха да се случат през това време.

Чарли трябваше да спре веднъж или два пъти, за да разгледа картата. Той каза на Джафи, че пистата не е далеч оттук, но вече наближаваше седем часа и почти се стъмваше, когато Чарли най-накрая откри точното място.

Той видя, че мястото е добро и закътано. Дебелата бамбукова ограда се простираше в полукръг около изоставено оризово поле, което бе изгоряло от слънцето и се бе превърнало в спечена маса от тъмна кал, много подходяща за кацане на хеликоптер. Оризовото поле бе скрито от пътя с дървета и храсти. Докато колата се друсаше върху твърдия път, черни и лимоновожълти пеперуди, големи колкото прилепи, излитаха от бамбуковите дървета, а на притъмнялото небе тревожно кръжаха бели чапли. Чарли спря колата и излезе навън. Джафи, чийто крака бяха изтръпнали, а цялото му тяло го болеше и беше сковано от тежкото пътуване, също излезе от колата.

— Трябва да подготвим два големи огъня — каза Чарли. — Пилотът трудно ще открие това място. Когато го чуем да се приближава, ще запалим огньовете.

— Той ще пристигне чак след четири часа — каза Джафи. — Има предостатъчно време. Как полицията откри, че се крия в къщата на стареца?

— Забелязали са те на прозореца — каза Чарли, припомняйки си какво бе казал Йо-Йо на Блеки. — Има обявена награда за този, който даде някаква информация за теб. Селянинът, който те е видял, поискал наградата.

Джафи се прокле за собствената си небрежност.

— А ти как разбра всичко това? — продължи той.

— Блеки има добър приятел в Главната квартира на Службата за сигурност — излъга Чарли.

— Какво ще правят със стареца?

— Не се безпокой за него. Нищо няма да му направят. Вестникът, в който е публикувана обявата за наградата, не се продава в Тудомо. Откъде би могъл да знае, че полицията те търси?

Джафи леко се поотпусна. Това бе новината, която искаше да чуе, затова толкова лесно я прие за чиста монета.

— А Нан? Къде е тя?

— Тя е в безопасност — каза Чарли. — Сега е при Блеки. Когато се стъмни, Блеки ще я доведе тук. — Той се поотдалечи. — Трябва да съберем дърва за огъня.

Двамата мъже се разделиха и започнаха да събират съчки и суха трева.

Докато се занимаваше с подготовката на огъня, Чарли се чудеше дали ще успее да убеди американеца да замине без Нан. Бе рисковано. Можеше да откаже. Чарли осъзна, че за него ще бъде по-безопасно да го убие, преди хеликоптерът да пристигне. Не можеше да го убие, ако Уоткинс е тук. Уоткинс щеше да го изнудва до края на живота му.

Той погледна през оризовото поле към мястото, където работеше Джафи. Масивната фигура на американеца се открояваше на фона на потъмняващото небе.

Чарли реши, че трябва да изчака, докато се стъмни окончателно. Тогава ще вземе пистолета, ще го скрие така, че да му е под ръка и когато се приближи достатъчно до Джафи, ще го застреля в упор. Ще каже на Уоткинс, че пътникът му е размислил и е решил да не идва. Той ще отиде с Уоткинс до Крати. Утре по това време ще бъде в пълна безопасност в Хонконг с диаманти на стойност два милиона долара.

Доволен бе, че трябва да се занимава с подготовката на огъня. Това го отвличаше от мисълта за Джафи. Беше осем часът и няколко минути, когато двамата мъже завършиха работата си. Бе се стъмнило така, че Чарли едва успя да открие колата. Следеше как Джафи пресича полето по червеното огънче на цигарата му. Отвори вратата на колата и се пресегна към пода и започна да търси куфарчето си, но не можа да го открие. Обзет от внезапна вледеняваща паника, той влезе в колата, запали осветлението на арматурното табло и започна трескаво да оглежда пода, но куфарчето му го нямаше там. Можеше да се закълне, че го е оставил на пода, точно преди да излезе от колата. Може би е изпаднало от колата, докато е излизал. Сигурно е паднало навън! Докато слизаше от колата, Джафи се появи внезапно от тъмнината.

— Защо трябваше да пускаш осветлението? — попита Джафи. — Може да те забележат от пътя.

Чарли почувства как по лицето му се стичат капки студена пот.

— Да — каза той, като се опитваше да успокои гласа си. — Трябваше да помисля за това.

Той предпазливо движеше крака си по земята, опитвайки се да открие куфарчето, но не можа нищо да забележи. Върна се няколко крачки назад и отново започна с крак да опипва земята.

— Кога ще пристигне Нан? — попита Джафи, като заобиколи колата и се доближи до Чарли.

Ами ако американецът се спъне в куфарчето? — помисли Чарли и сърцето му заби толкова силно, че направо се задушаваше. Ако го откриеше и го вземеше, щеше да почувства пистолета през тънката кожа на куфарчето. Той пристъпи напред, и се изпречи пред Джафи, преди той да се пресегне към вратата на колата.

— Тя няма да закъснее — каза Чарли. — Тя ще пристигне тук точно преди единайсет часа.

Джафи погледна часовника си.

— Остават почти три часа. Мисля да седна в колата и да чакам.

— Влез от другата страна — каза Чарли, като пристъпи назад, за да закрие вратата на шофьора. — Там ще се чувстваш много по-удобно.

— Бих искал да пийна едно — каза Джафи, докато заобикаляше вратата към мястото до шофьора. — Това чакане ще продължи цяла проклета вечност.

Чарли се надвеси и бързо претършува тревата с ръце. Бе толкова тъмно, че не можеше нищо да види. Потта се стичаше в очите му. Наведе се под колата и се пресегна, докъдето можеше да стигне, но трескавите му ръце отново не успяха да напипат куфарчето. Тогава той внезапно чу Джафи да казва:

— Хей… какво е това?

С чувство на пълно безсилие, Чарли осъзна, че сигурно е запратил куфарчето някъде в колата и то е паднало върху седалката до шофьора.

Джафи го бе открил.

Той се затича, за да заобиколи колата.

— Това е моето куфарче — каза той, гласът му трепереше от паника. — Дай ми го, моля.

— Почакай малко. — Твърдата нотка в гласа на Джафи накара Чарли да замръзне на мястото си. — Тук има пистолет. За какво пък ти трябва пистолет?

— Той е на пилота — каза отчаяно Чарли. — Беше го дал на заем на Блеки. Аз… аз обещах да му го върна. Мога ли да го получа?

Джафи замръзна от напрежение и подозрение. Отвори куфарчето и извади пистолета. Пръстите му се плъзнаха по дългата цев на заглушителя.

— Може ли да ми го дадеш? — попита Чарли, загубил всякаква надежда.

— Не, аз ще го върна на пилота — каза Джафи. — Не обичам наоколо да се търкалят пистолети. Влизай в колата.

Пристъпвайки мудно, Чарли отвори вратата и влезе. Джафи седна отзад и се отпусна на седалката.

— Стой мирно — каза Джафи. — Ще те наблюдавам.

Чарли за малко да се разплаче от отчаяние. През последните петнайсет години всичко, до което се бе докоснал, се проваляше. Или лошо се справяше с нещата или пък никога не бе имал късмет. Неговото си беше отчайващо лош късмет. Ако не бе изпуснал куфарчето…

— Това е много удобен пистолет за убийство — каза Джафи. — Надявам се, че не си мислил да ме убиеш, нали?

— Такава идея никога не ми е идвала в главата — каза Чарли, като се опитваше да говори с достойнство. — От къде на къде ще искам да те убивам?

— Само стой мирно и не мърдай — каза Джафи. — Ако направиш някакво рязко движение, ще те застрелям право в тила.

Чарли се отпусна на седалката, съвсем без сили. Бе загубил брат си и поради нещастния си късмет бе загубил и пистолета. Нямаше шанс да се противопостави на силата на американеца. Сега вече никога нямаше да може да пипне диамантите. Докато го наблюдаваше, Джафи си играеше с пистолета. Опитваше се да контролира гадния страх, който нарастваше в съзнанието му. Дали Нан наистина бе в безопасност? — продължаваше да се пита той. — Дали тази история за пистолета, който уж принадлежи на пилота, не е лъжа? Ако беше лъжа и този дребен китаец възнамеряваше да го убие, сигурно нещо лошо се бе случило с Нан.

Но какво можеше да направи той, освен да чака, докато тя пристигне. Ами ако не пристигне? Какво ще прави тогава? Какво би могъл да направи? Ако отиде в Сайгон да я търси, ще се озове в гнездото на осите и въпреки това, мисълта да замине без нея, бе непоносима.

Часовете бавно се изнизваха. Нервите на Джафи бяха опънати до краен предел, докато втренчено наблюдаваше стрелките на часовника си. Чарли мълча през цялото време. Сега вече нищо не го вълнуваше. Искаше само да се добере до мъничкия си потискащ апартамент в Хонконг и да забрави за това нещастно приключение.

В единайсет без двайсет, Джафи не издържа и наруши мълчанието.

— Дяволите да те вземат! — внезапно избухна той. — Къде е тя? Защо не идва?

Застрашителният му глас изплаши Чарли до смърт.

— Колко е часът? — попита той плахо.

— Единайсет без двайсет.

Джафи рязко се надвеси напред и притисна цевта на пистолета в тила на Чарли.

— Слушай ме внимателно — каза той гневно. — Мисля, че лъжеш! Мисля, че си планирал да ме убиеш, за да пипнеш диамантите! Какво се е случило с Нан? Ще ти пръсна празната глава, ако не ми кажеш!

Чарли си помисли със свито сърце, че тоя е достатъчно луд, за да го направи, и замръзна от ужас. Когато той осъзнае, че тя изобщо няма да дойде, ще ме убие.

— Тя няма да дойде — каза той с треперещ глас. — Страхувах се да ти го кажа по-рано…

Джафи го удари по бузата с цевта на пистолета. Когато Чарли се сви назад, опитвайки се да защити лицето си с ръце, Джафи изскочи от колата. Захвърли пистолета далеч в тъмнината, след това измъкна Чарли, хвана го за реверите и го разтресе.

— Какво се е случило с нея, мръсно жълто копеле? — изкрещя той. — Кажи ми или ще те убия!

— Снощи я арестували — промълви Чарли, като се опитваше да си поеме дъх. — После я отвели в Службата за сигурност.

Джафи пусна дребния човечец. Чарли се олюля, след това рязко се отпусна върху твърдата земя. Остана там, като премигваше срещу огромната сянка, която се бе надвесила над него.

— Службата за сигурност? — повтори Джафи. — Почувства как по гръбнака му премина студена тръпка. Бе чувал разкази какво се случва на хората, отведени за разпит в Службата за сигурност. Жестокостта на полковник Он-дин-Кук бе пословична.

Помисли си какво би могъл да направи един такъв човек на Нан. От тази мисъл му се повдигна.

— А Блеки? — попита той, като се опитваше да не вярва, че на Нан би могло да се случи нещо лошо.

— Блеки е мъртъв — каза Чарли. Вече му бе все едно. — Момичето сигурно също вече е мъртво.

Не, помисли си Джафи, не може тя да е мъртва, не и Нан, но трябва да разбера. Трябва да се върна в Сайгон. Не мога да я зарежа. По дяволите, обичам я. Ще се върна и ще я спася. Ще предложа диамантите срещу свободата й. За мен тя означава много повече, отколкото всичко, което някога съм притежавал.

Но той не помръдна. Слушаше другия глас, който говореше в съзнанието му.

Ами ако е убита? Като се върнеш, само ще пожертваш живота си, при това съвсем напразно. Дори ако тя не е мъртва, това не е филмов сценарий. Никога няма да можеш да се добереш до Сайгон. Трябва да преминеш през три полицейски поста, преди да стигнеш до Службата за сигурност. Може би ще успееш да минеш през първия пост, но не и през и трите. Тръгнеш ли за Сайгон, ще извършиш самоубийство.

Тогава той чу далечния, но безпогрешен звук на приближаващия хеликоптер. Погледна часовника си. Единайсет без десет. Хеликоптерът пристигаше навреме! Той погледна към тъмното небе, сърцето му се разтуптя от вълнение.

Чарли също чу звука. Със залитане, се изправи.

— По-добре да запалим огньовете — каза той.

Той се изправи неуверено, след това тръгна с по-твърда крачка към огъня. Държеше бузата си, където Джафи го бе ударил и тихо пъшкаше.

Джафи остана на мястото си. Пръстите му бяха вкопчени в тенекиената кутия, в която бяха диамантите.

Това е единственият ми шанс да се измъкна оттук. След няколко дни, ще бъда богат. Трябва да тръгвам. Нищо нямаше да излезе от тази работа. Тя е прекрасно момиче, но щеше да бъде лудост да се оженя за нея. Тя нямаше да бъде добра партия за един богат човек. В края на краищата, бе само една виетнамска танцьорка. Тя нямаше да бъде в състояние да установи светски контакти. Сега, когато съм богат, аз ще мога да създам връзки. Трябва да помисля за себе си. Да се върна в Сайгон ще бъде глупост, напълно безсмислена донкихотска постъпка.

Огънят изведнъж лумна ярко. Джафи отстъпи назад, почувствал силата му. Шумът на хеликоптера стана по-силен.

Той мислеше, че тя бе една малка нещастница, неспособна да излъже. Обзалагам се, че когато са започнали да я разпитват, веднага ме е издала. Няма смисъл да мисля за това. Не мисля, че ще й дадат повече от една година. Ще се оправи някак. Тя не е някое американско момиче. Тези виетнамци са свикнали на тежък живот. Чарли бе запалил и другия огън. Хеликоптерът бавно се спускаше. Острието на перката му разсичаше въздуха и започна да вдига прах от изсъхналото оризово поле. Джафи бавно тръгна към мястото, където чакаше Чарли.

Нямаше да я измъчват, помисли си той. Защо ще трябва да я изтезават? Тя не може да лъже и бе изплашена като зайче. Сигурно им е казала всичко, което са искали да знаят. Не, те нямаше да я измъчват. Голям късмет извадих, че се измъкнах.

Хеликоптерът кацна в средата на полето. Лий Уоткинс отвори вратата. Чарли се затича към него.

Джафи извади пистолета си. И той се затича. Стигна до хеликоптера преди Чарли.

— Ти ли си оня тип, когото трябва да закарам до Крати? — попита Уоткинс, като го изгледа от глава до пети.

— Точно така — каза Джафи.

— Скачай вътре — каза Уоткинс. — Искам да тръгвам.

Чарли пристигна запъхтян. Джафи тикна пистолета си в гърдите му.

— Ти няма да дойдеш с мен — каза той. — Я се разкарай оттук! Сам се оправяй и се спасявай от това проклето място!

Чарли отстъпи назад, ужасен при вида на пистолета.

Джафи се качи в кабината.

— Тоя няма ли да дойде с нас? — изкрещя Уоткинс, за да надвика шума на двигателя.

— Не, той няма да дойде — каза Джафи. Държеше пистолета си надолу от неговата страна, така че Уоткинс да не го забележи.

Уоткинс се надвеси над него, махна на Чарли, който стоеше отчаяно и гледаше с напразна надежда и захлопна вратата.

Какво скапано копеле си само! — каза гласът в съзнанието на Джафи. — Ти не заслужаваш да бъдеш обичан. Знаеш, че тя не те е издала. Тя е била в ръцете им от снощи. Ако те бе предала, досега щяха да те пипнат. Е, добре, дано да ти хареса да останеш сам със себе си отсега нататък. Дано да се забавляваш с всичките си пари. Дано успееш да я забравиш, но едва ли.

— Хайде! Давай! — изкрещя разярено Джафи. — Да тръгваме!

Чарли наблюдаваше как хеликоптерът се издига в небето. Изчака, докато се изгуби от погледа му, след това се запъти бавно и тежко към мястото, където бе оставил колата на Блеки.