Лотос за мис Куон

1

По булевард „Тран Хънг“ Джафи бе притиснат от двете страни от мотоциклети, рикши, огромни американски коли, които се движеха лудо, управлявани от богати виетнамци, и малки таксита, управлявани не по-малко лудо от шофьори любители, които нямаха представа къде отиват, но бяха щастливи, че карат колите си.

За тези, които не познаваха обстановката, булевардът криеше немалко опасности. Многоцветните китайски знаци объркваха и заслепяваха. Възрастните виетнамци, облечени в черно, изобщо не зачитаха тротоарите и смело крачеха по пътя. Едва когато светлината на фаровете попаднеше върху тях, шофьорът разбираше, че всеки момент може да ги прегази. Бързото натискане на спирачката криеше опасност колата отзад да се вреже в задницата на твоята кола.

С наближаването на Чолон, китайския квартал, улиците ставаха по-тесни. Многобройни, шляещи се тълпи преливаха от тротоарите по платното, превръщайки се в самоубийци — заложници на случайността.

Джафи много пъти бе минавал с колата си из тези райони, така че без затруднение се промъкваше през гъстото движение, избягвайки мотаещите се пешеходци. Съсредоточен върху шофирането, той беше забравил надвисналите проблеми.

Накрая, не без усилие, успя да паркира на стотина метра от клуб „Парадайз“. Отпрати с ръка три дрипави китайчета, които се втурнаха да му отворят вратата и да вдигнат предното стъкло с надеждата, че ще получат една-две пиастри. После се спусна по тясната, душна улица, ярко осветена от китайски неонови надписи и стигна до клуб „Парадайз“.

Като изкачваше стълбите към входа на клуба, той чу гръмките звуци на филипинския оркестър и крясъците на някакво момиче. Музиката и гласът й бяха усилени от микрофоните до такава степен, че силата им просто късаше нервите. Китайците обаче бяха доволни — според тях музиката толкова е по-хубава, колкото по-силно гърми.

Джафи отметна завесата, която се спускаше на входа. Към него веднага се приближи една китайка, с лице побеляло от пудра, и предизвикателна фигура под бялата дреха. Това бе жената на Блеки Ли, Ю-Лан, и щом разпозна Джафи, тя веднага му се усмихна.

— Нан още не е дошла — каза тя. — Всеки момент ще е тук.

Нейното посрещане накара Джафи да се поотпусне малко. Той я последва в залата за танци. Заведението бе претъпкано, но беше толкова сумрачно, че едва се различаваше тълпа силуети, очертани на фона на осветения подиум.

Тя го отведе до една маса в ъгъла, по-далеч от оркестъра, и му предложи стол.

— Tu va bien? — попита го тя и му се усмихна. Винаги му говореше на ти.

— Ca va — каза той и седна. — Тук ли е Блеки? Ще искам едно уиски с лед.

— Toute de suite — каза тя и Джафи усети, че го погледна по-особено и си даде сметка, че бе доста по-рязък от обикновено.

Тя се отдалечи, а той се почувства зашеметен от гърмящата музика и гласа на жената която пееше в микрофона. Мощните й бели дробове направо му късаха нервите.

Почти веднага от тъмното изникна Блеки Ли и отпусна дебелото си тяло на стола до Джафи.

Блеки Ли бе набит мъж на около трийсет и шест години, с яки рамене, черна, намазана с брилянтин коса, разделена по средата на път и широко жълтеникаво лице, което оставаше безизразно във всички кризисни ситуации.

Един бърз поглед към Джафи подсказа на Блеки, че нещо не е наред. Острият му ум се напрегна. Джафи му харесваше. Той харчеше нашироко, не създаваше неприятности и за бизнеса бе добре да има такива клиенти.

— Какви връзки имаш в Хонконг? — попита рязко Джафи.

Лицето на Блеки остана безизразно и сякаш сънливо.

— Хонконг? Имам много приятели в Хонконг — каза той. — Какви връзки ти трябват?

Джафи се почувства като човек, който се готви да скочи, застанал на ръба на плувен басейн. Може ли да се довери на този китаец? — поколеба се той.

Като видя, че се колебае, Блеки му каза окуражително:

— Освен приятелите и брат ми живее в Хонконг.

Последва още една дълга пауза, през която Блеки си чистеше зъбите със златна клечка за зъби, а Джафи гледаше към претъпкания дансинг и се колебаеше дали да му се довери или не.

Накрая той каза:

— Появи се една сложна ситуация — малко заплетена и напълно поверителна: Един мой приятел изглежда ще има нужда от фалшив паспорт.

Блеки едва доловимо трепна, но достатъчно, за да убоде венеца си с острия връх на клечката.

— Паспорт? — повтори той, сякаш за първи път чуваше тази дума.

— Предполагам, че ще е по-лесно да се получи паспорт в Хонконг, отколкото тук — каза Джафи, като се опитваше да звучи съвсем естествено. — Чудех се дали нямаш някой, който да го достави.

— Американски паспорт?

— По-добре ще е да е английски.

— Да се занимава човек с паспорти е незаконно и опасно — каза тихо Блеки. Той бе съвсем искрено разтревожен. Изобщо не вярваше, че приятелят на Джафи съществува. Този едър мъж търсеше паспорт за себе си. Защо? Явно се готвеше да отпътува от Виетнам, но защо с фалшив паспорт?

— Това го зная — каза ядосано Джафи. — Имаш ли някаква връзка, която може да ми достави британски паспорт?

— За твоя приятел? — попита Блеки.

— Нали вече ти казах. Той ще си плати.

— Ако може да се уреди, сигурно ще бъде много скъпо — каза Блеки.

— Но може ли да се уреди?

Блеки прибра клечката в джобчето на ризата си.

— Може да се уреди. Ще трябва да поразпитам. Ще струва много пари.

— Спешно е — каза Джафи. — Кога ще имаш някакъв отговор?

— Ще трябва да пиша на брат ми. Нали знаеш, че писмата често се цензурират. Трябва да намеря някой доверен човек, по който да изпратя писмото лично до брат ми. Той ще трябва да намери някой, по който да ми изпрати обратно отговор. Това ще отнеме доста време.

Изведнъж Джафи си даде сметка колко ще бъде трудно. Предварителните му изчисления, че ще са нужни десетина дни, за да се измъкне, изведнъж му се сториха смешно оптимистични. Щеше да му се наложи да се крие един месец, може и повече.

Блеки продължи:

— Предполагам, че приятелят ти е изпаднал в беда?

— Подробностите нямат значение — каза троснато Джафи. — Колкото по-малко знаеш, толкова по-безопасно за теб.

— Това не е съвсем така. Ако се окаже, че приятелят ти има сериозни неприятности и се окаже, че и аз съм свързан с тази работа, аз също мога да имам неприятности — каза Блеки тихо. — Не е разумно човек да се забърка в нещо, без да знае какво точно е то. Освен това, ако неприятностите са наистина големи, това може да повлияе на цената на паспорта. Естествено, приятелят ти ще трябва да плати повече.

Скрити под масата, големите ръце на Джафи се свиха в юмруци. Дявол да го вземе! — помисли си той. — Това ще е много заплетено нещо! Още като прочете вестниците утре сутрин, на него ще му стане ясно, че срещу мен е повдигнато обвинение в убийство. Той или ще се изплаши и няма да посмее да ми помогне, или ще вдигне цената до някоя астрономическа цифра. Тогава си спомни, че диамантите са у него. Можеше да плати паспорта с един-два диаманта, но ако го направеше, тогава Блеки щеше да разбере, че диамантите са у него. Това можеше да се окаже опасно. Щом Блеки научеше, че диамантите на генерал Нгуен Ван То са у него, можеше да се изкуши да ги открадне. Трябваше много да внимава. Беше се впуснал в тази работа, без да обмисли добре нещата.

— Пак ще трябва да поговоря с моя приятел — каза той, без да погледне към Блеки. — Трябва да имам неговото съгласие, преди да продължа да уреждам нещата.

— Напълно разбирам — каза Блеки. — Един добър приятел не може да си позволи прибързано да издаде тайните на другия.

Джафи го погледна рязко, но дебелото жълтеникаво лице не издаде нищо. Джафи си помисли: Той не е глупак. Досетил се е, че паспортът е за мен. Дали да си призная? Той и без това ще разбере, когато прочете вестниците утре сутринта. По-добре не. Все още имам малко време. По-добре първо да говоря с Нан.

— Предполагам, че приятелят ти иска да напусне страната? — каза благо Блеки. — Трябва да знае, че това е много сложна работа. За да може да използва паспорта, ще трябва първо да има входна виза и след това изходна виза. Ще е нужна снимка на приятеля ти за граничния контрол. Ще трябва да се подкупят доста хора. Това, разбира се, може да се уреди, но не и ако работата е сериозна. Например, ако приятелят ти е издавал чекове без покритие или е закачал някое момиче, или пък е взел нещо, което не му принадлежи, или пък е прегазил някого с кола, тогава може да се уреди. Но ако става въпрос за нещо политическо или за углавно престъпление, тогава сигурно няма да може. Ето, това е! Джафи имаше чувството, че около гърлото му се стяга примка.

— Ще говоря с него — каза той и Блеки, които усети по интонацията, че разговорът е приключен, стана.

— Разбира се, разчитай, че ще ти помогна с каквото мога — каза той. — Обаче, естествено, ще се опитам да избегна неприятности за себе си.

— Естествено — каза Джафи. — Разбирам.

Когато Блеки се отдалечи, Джафи погледна часовника си. Беше девет и половина. Едва ли Нан щеше да дойде преди десет и трийсет. Изведнъж усети, че е гладен.

Бутна стола си назад, изправи се и като заобиколи дансинга, се насочи към вратата.

От другата страна на улицата имаше китайски ресторант, където той често се хранеше. Влезе и кимна на управителя, който натискаше бутоните на калкулатора си с такава невероятна скорост, че целият процес изглеждаше за европееца пълна мистерия. Той се спря, вдигна глава и показа големите си жълти зъби.

Една китайка, облечена в костюм, който приличаше на униформа на стюардеса, отведе Джафи зад параваните, към една единична маса.

Всяка маса в този ресторант бе скрита от останалите с паравани, иззад които долиташе дрезгав смях и тракане на безброй чинии.

Джафи поръча китайска супа, сладко-кисело свинско и пържен ориз. Избърса лицето и ръцете си в горещата кърпа, която момичето му подаде.

Докато чакаше да му сервират, Джафи обмисли положението си. Блеки го притесняваше. Сега си даде сметка, че да се измъкне от Виетнам ще бъде още по-трудно, ако се опита да си купи паспорт.

Какво да прави тогава? Беше сигурен, че ако има достатъчно пари в брой, ще успее да се измъкне от страната. За да се сдобие с необходимите пари, трябва да продаде няколко от диамантите. Но кой ще ги купи в Сайгон?

Той продължаваше да размишлява по въпроса, когато му сервираха вечерята. Яде лакомо, като от време на време отпиваше от топлото китайско вино. Когато свърши, момичето му подаде още една гореща кърпа. Той избърса ръцете си, а след това поиска сметката. Момичето се отдалечи, оставяйки паравана леко открехнат. Докато чакаше сметката, той зърна Сам Уейд и неговата китайка да излизат иззад един параван и да се отправят към стълбите.

Джафи внимателно разгледа момичето с Уейд. Тя бе висока, с изумителна фигура. Носеше яркочервена дреха, която още повече подчертаваше извивките на тялото й. Имаше изискан и отегчен вид и ясно съзнаваше физическата си привлекателност. Джафи реши, че не е неговият тип. С нея сигурно щеше да има много усложнения. Като я сравни с обикновеното поведение на Нан, той изведнъж се почувства благодарен, че бе имал късмет да се запознае именно с нея.

Изчака, докато те двамата изчезнаха надолу по стълбата, плати сметката си и излезе навън, за да потърси Нан.

2

Наближаваше десет и половина, когато Джафи видя Нан да се приближава по улицата, като се промъкваше през тълпата. На нежното й лице бе изписана лека тревога. Носеше бели копринени панталони и виненочервена туника.

Джафи натисна клаксона три пъти, поспря, след това го натисна още три пъти. Това бе уговореният сигнал. Тя веднага погледна по посока на звука и като видя червения Дофин, лицето й светна. Насочи се към колата, а Джафи отвори вратата и слезе.

Направо е смешно, помисли си Джафи, докато стоеше до колата и я чакаше, но всеки път, когато я видя, изпитвам истинска радост.

Нан изтича до него и вдигна глава в момента, в който той взе ръката й.

В тъмните й очи имаше такова обожание, че Джафи винаги се стряскаше. Това бе поглед, какъвто не бе виждал в очите на никоя друга жена — той казваше направо: ти си центърът на вселената, без теб няма да има нито слънце, нито луна, нито звезди, нито нищо. Това бе поглед, изпълнен с истинска, искрена любов.

Въпреки че се чувстваше поласкан, че тя го обича така силно, едновременно бе доста объркан, защото знаеше, че не може да я обича по същия начин.

— Здравей — каза Нан на английски. — Ти много добре ли се чувстваш?

Беше много горда, че учи английски. Говореше доста добре френски, но откакто се бе запознала с Джафи се бе концентрирала върху английския.

— Здравей — каза Джафи и като я погледна, усети, че гърлото му се свива. Кукленските й черти, крехката й фигурка, любовта й го трогваха така, както нищо друго не можеше да го трогне. — Да, добре съм. Кажи на Блеки, че тази вечер няма да работиш. Искам да поговорим. — Той извади портфейла си и й даде пари. — Ето, дай му това. И бързай, чу ли?

— Но, Стийв, защо да не влезем? Можем да танцуваме и да си говорим. Така ще си спестиш парите.

— Дай му ги — каза той късо. — Вътре няма да можем да говорим.

Тя му хвърли, озадачен поглед и забърза по стълбите към клуба.

Джафи се качи в Дофина и запали цигара. Въпреки лекия бриз, жегата бе потискаща. От време на време мислите му скачаха при Хаум, когото бе оставил в гардероба. Мисълта за мъртвеца го караше да потръпва.

Нан излезе от клуба и се качи в колата. В момента, в който затръшна вратата, той натисна стартера и колата пое в потока от рикши и коли.

Караше колкото можеше по-бързо към реката, а Нан седеше мълчаливо, скръстила ръце в скута си, с очи вперени в движението.

Когато стигнаха градината до моста, колата спря.

— Да слезем — каза той и се измъкна навън.

Тя го последва до пейката под дървото, на която бе седяла млада виетнамска двойка и се настаниха, на нея.

Луната се носеше по безоблачното небе и осветяваше малките гребни лодки, които продължаваха да се движат по реката.

Когато Нан се намести до Джафи, той обгърна тънката й талия и я целуна. Притисна я до себе си, впил устни в нейните. Останаха така един дълъг миг. После той я отпусна, запали цигара и хвърли клечката в реката.

— Какво има, Стийв?

Тя заговори на френски и той усети колко е напрегната.

Поколеба се дали да й каже, но си даде сметка, че губи време и започна:

— Случи се нещо. В беда съм. Не ме питай. По-добре е да не знаеш. Ще имам големи неприятности с полицията. Трябва да изчезна.

Тя замръзна, пръстите й стиснаха коленете й. Чуваше се учестеното й дишане. Той я гледаше и му стана жал за нея. И тъй като тя нищо не каза, продължи:

— Лошо стана, Нан. Трябва някак да се измъкна от страната.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Не разбирам — каза тя. — Моля те да ми обясниш.

— Нещо се случи днес следобед. До утре полицията вече ще ме търси.

— Какво се случи?

Джафи се поколеба, след това реши да й каже. Сигурно утре или вдругиден вестниците ще да разпространят цялата история — тогава всички ще я научат.

Затова й каза.

Пръстите й здраво стиснаха китката на ръката му.

— Но това е било нещастен случай! — каза тя, като едва си поемаше дъх. — Трябва да кажеш на полицията! Било е нещастен случай!

Той се раздвижи неспокойно.

— Те ще решат, че съм го убил. Не разбираш ли? Трябва да се измъкна, иначе съм изгубен!

— Но това е било нещастен случай! — възкликна тя. — Трябва веднага да идеш в полицията! Те ще са доволни, когато им дадеш диамантите. Хайде веднага да идем в полицията! — и се опита да се надигне от мястото си.

— Ще задържа диамантите и няма да ида в полицията — каза той с твърд, студен глас.

Тя се отпусна на мястото си. Наведе глава, така че той да не може да види лицето й.

— Не разбираш ли? — каза той ядосано. — Веднъж да се измъкна и ще мога да продам диамантите. Те струват милион долара, може би повече. Това е шанс веднъж в живота. Винаги съм искал да имам много пари!

Тя започна да се поклаща напред-назад, агонизираща от страх.

— Ако избягаш, ще решат, че ти си го убил — изстена тя. — Не трябва да го правиш. Никакви пари не си заслужават да направи човек такова нещо. Трябва да им дадеш диамантите!

— Наистина го убих — каза той, губейки търпение. — Не съм чак такъв глупак, че да рискувам да се явя в съда. Могат да ме натикат в затвора за години наред. Губим си времето. Трябва да намеря някакъв начин да се измъкна. Ще ми е нужно малко време да организирам нещата. Трябва ми едно сигурно място, където да се скрия. Имаш ли представа къде мога да се скрия?

— Да се скриеш? — Тя вдигна глава и се вторачи в него. От ужаса бе погрозняла. Думата „крия“ я бе паникьосала дотолкова, че бе просто тъжно да я гледа човек. — Ами аз? Ще ме изоставиш ли?

— Не съм казал, че ще те изоставя. Когато заминавам, ще те взема със себе си.

— Но това не е възможно. Няма да ми позволят да замина. Нито един виетнамец не може да напуска страната! Освен това какво ще стане с майка ми, с братята ми и с чичо ми, когато замина?

Усложнения, помисли си Джафи. Все усложнения.

— Ако искаш да дойдеш с мен, ще трябва да ги оставиш. Но да не мислим за това. Като му дойде времето, ще решим този въпрос. Трябва да намеря някое сигурно място, където да се скрия за седмица-две. Познаваш ли някой, при когото мога да ида? Не в Сайгон, някъде извън него?

Тя пак се паникьоса.

— Но ти не трябва да се криеш! Трябва да идеш в полицията!

Започна да го моли с поток от истерични думи да се откаже от диамантите, да иде в полицията, да им каже истината. Той я остави да говори около минута, след това рязко се изправи.

Тя млъкна и впери в него големите си, ужасени очи, които блестяха на лунната светлина.

— Добре, добре — каза той пресипнало. — Щом не искаш да ми помогнеш, ще намеря някой друг. Но няма да ида в полицията и няма да се откажа от диамантите!

Тя потрепери и затвори очи.

Стана му жал за нея, но едновременно с това се дразнеше и губеше търпение. Тя пилееше безценното му време.

— Не трябваше да ти разказвам тези неща — продължи той. — Хайде, ще те закарам обратно в клуба. Не мисли повече за това. Ще намеря някой друг да ми помогне.

Тя скочи, обви врата му с ръце и притисна стройното си тяло до неговото, вкопчена здраво в него.

— Аз ще ти помогна — каза тя диво. — Ще дойда с теб, когато тръгнеш! Ще направя всичко, което поискаш!

— Добре, сега се отпусни. Седни. Ако някой ни види…

Тя веднага го пусна и седна на пейката. Цялата трепереше и по лицето й се стичаха сълзи. Той седна до нея, без да я докосва и зачака. След малко тя се овладя и кротко сложи ръката си в неговата.

Изведнъж каза:

— Дядо ми има къща в Тудомо. Там ще бъдеш в безопасност. Мисля, че ще успея да го убедя да те приеме.

Джафи пое дълбоко дъх. Обви раменете й с ръце и я притисна до себе си.

— Знаех, че ще можеш да ми помогнеш — каза той. — Разчитах на теб. Всичко ще бъде наред. След три-четири месеца ние с теб ще бъдем в Хонконг, ще сме богати. Тя се наведе към него като здраво стискаше ръката му. Той усети, че тя продължава да трепери.

— Ще ти купя палто от визон — каза той. — Това е първото нещо, което ще купим. И перли. Ще изглеждаш прекрасно във визон. Можеш да имаш и кола — своя собствена кола.

— Ще бъде много трудно да напуснеш Виетнам — каза тя. — Има толкова много ограничения и изисквания.

Той се подразни, че тя не бе оценила мечтаното бъдеще, което й бе нарисувал. Визон, перли и кола! Тези планове трябваше да я развълнуват, но вместо това тя продължаваше да повтаря единствения проблем, който той не можеше да разреши.

— Да подхванем нещата едно по едно. Нека първо да идем да поговорим с дядо ти. Ще му платя добре. Ти не му казвай за полицията. По-добре му кажи, че имам политически врагове, които ме издирват.

— Ще му кажа истината — каза простичко Нан. — Когато разбере, че те обичам, той ще ти помогне.

Джафи вдигна рамене.

— Добре, тогава. Оставям на теб, но гледай да не тръгне веднага към полицията.

— Той никога няма да направи нещо, което ще ми причини мъка — каза Нан с толкова обида в гласа, че Джафи малко се засрами. — Мога да го убедя да ти помогне.

Джафи изведнъж осъзна непредвидената пречка, която би поставил този план.

Тудомо се намираше на двайсет и два километра от Сайгон. Той си спомни, че по пътя има полицейски пост, който спира всички коли за проверка. Когато полицаите намереха тялото на Хаум, щяха да проверят колата му. И щом получеха информация, че е минал по пътя за Тудомо, щяха да концентрират силите си да го издирват в този район.

— На този път има полицейски пост — каза той. — Това ще създаде проблеми.

Нан го гледаше неподвижна, търсеше начин да се преодолее тази пречка.

Единствената му надежда да премине през полицейския пост, бе да използва чужда кола. Знаеше, че колите с дипломатически номера, обикновено не ги спират на полицейските постове и веднага се сети за Сам Уейд и неговия голям крайслер. Ако можеше да вземе крайслера на заем, имаше шанс да заличи следите си.

От разговора му с него ставаше ясно, че той няма да използва колата си тази вечер, но къде да го намери? Знаеше, че се е сврял някъде със своята китайка, но къде?

Попита Нан дали не познава момичето, с което Сам бе излязъл — описа го подробно.

— Да, познавам я — каза озадачена Нан. — Тя е танцьорка в „Л’арк ан Сиел“. Казва се Ан Фай Уа. Печели много пари, като излиза с американци. Не е добро момиче.

— Знаеш ли къде живее?

Нан се замисли за миг и каза, че според нея момичето има апартамент в Хонг Тар Ту.

Джафи се изправи.

— Да вървим.

Тя го погледна с неразбиращ поглед.

— Искаш да видиш Ан Фай Уа? — попита тя възмутено. — Защо? Не бих дошла с теб при тази жена.

— Хайде, хайде — каза нетърпеливо Джафи. — По пътя ще ти обясня.

Докато пътуваха през центъра на града, той й обясни за колата на Уейд.

— Ще трябва да върнеш колата обратно в града, Нан. Мислиш ли, че ще успееш?

Беше я научил да кара Дофина и тя се справяше много добре, но дали щеше да се оправи с големия крайслер?

Тя каза твърдо и уверено, че ще успее да върне крайслера.

Намериха голямата кола паркирана пред луксозен блок на една тиха улица, с дървета от двете страни.

Джафи каза на Нан да го изчака в Дофина, а през това време той се приближи до крайслера. Както очакваше, вратите бяха заключени, а прозорците вдигнати плътно догоре. Трябваше да вземе ключовете от Уейд и да го попита дали може да използва колата. Надяваше се Уейд все още да не е в леглото с китайката.

Влезе в блока и прочете на табелата, че момичето живее на четвъртия етаж. Качи се с асансьора и пред вратата погледна часовника си. Беше единайсет и десет.

Заслуша се — стори му се, че чува тиха танцова музика. Натисна звънеца и зачака. Последва дълга пауза, след това отново натисна звънеца.

Входната врата се отвори. Отвътре бе поставена верига, зад която китайката го погледна въпросително. С облекчение установи, че тя бе напълно облечена. Усмихна й се.

— Извинете за безпокойството, но искам да поговоря със Сам — каза той. — Много е спешно.

Чу как Сам казва някъде отвътре:

— Какво има, по дяволите? Чакай, дръпни се, мила.

Някой бутна вратата напред, откопча веригата и Сам Уейд се появи намръщен на входа.

Момичето вдигна елегантно рамене и се прибра вътре.

Уейд изглеждаше леко пийнал. Гледаше Джафи малко разфокусирано.

— Какво искаш, по дяволите? — попита той. — Откъде знаеш, че съм тук?

— Ти ми каза, не си ли спомняш? — каза Джафи. — Извинявай много, че така ти се изтърсвам, обаче съм в много тежко положение. Виж, проклетата ми кола се развали. А едно момиче ме чака да го закарам на летището. Може ли да ми услужиш с колата си? След два часа ще ти я върна.

— Защо, по дяволите не вземеш такси?

Джафи го погледна хитро.

— Виж какво, братко, човек не може да прави в такси това, което аз смятам да правя с това момиче. Хайде, влез ми в положението и ми дай ключовете, преди тя да е променила намерението си. Бих направил същото за теб.

Уейд изведнъж се отпусна и като отвърна на усмивката на Джафи, извади ключовете и му ги подаде.

— Дърто копеле такова! — каза той. — И коя е? Познавам ли я?

— Не вярвам, но ако се окаже добра, ще те запозная. Това е най-малкото, което мога да направя за теб.

— Добре, и се погрижи за колата ми. Искам я преди седем сутринта.

— Благодаря, Сам, ти си истински приятел. Джафи взе ключовете. — Вие тук добре ли сте?

— Той кимна към затворената врата на вътрешната стая.

— Всичко е наред — каза Уейд като снижи гласа си. — Сега сме на етапа на танците. Още един час и ще стигнем до същността.

— Желая ти успех и още веднъж ти благодаря — каза Джафи и тръгна към асансьора.

— И на теб — каза Уейд. — И не забравяй да ме запознаеш.

Той изпрати с поглед Джафи, който изчезна с асансьора. След това се върна в апартамента и затвори вратата.