Лотос за мис Куон

1

Докато Блеки Ли пътуваше към клуба с рикшата, в главната квартира на Службата за сигурност се разиграваше любопитна сцена.

От задната страна на сградата, където бяха паркирани полицейските коли, се намираше тясна алея, скрита от една страна от високата тухлена стена, която обграждаше сградата на Службата за сигурност, а от другата страна от висок, гъст плет.

По тази тясна алея рядко минаваше някой, с изключение на селяните, които от време на време я използваха за по-пряко към Централния пазар.

Няколко минути след дванайсет часа на обяд, двама униформени полицаи отвориха двойната порта на двора пред гаража и бързо се отправиха към двата края на алеята. Бяха застанали гръб с гръб, разделени от петдесетина метра прашен, чакълест път. Беше им дадена строга заповед да спират всеки, който се опитва да мине по улицата през следващите двайсет минути.

Докато те заемаха позициите си, друг униформен полицай, слаб, с момчешки вид, се качи в полицейския джип и запали мотора. Всеки, който се вгледаше в него по-внимателно, би забелязал, че той се потеше обилно и кафеникавото му лице бе напрегнато до крайност. Това изглеждаше направо неестествено, като се има предвид простата работа, която се виждаше, че върши.

Точно в дванайсет и петнайсет, тъкмо Блеки Ли плащаше на момчето с рикшата, Май-Ланг-То, която бе седяла в горещата тъмна килия в продължение на три часа, чу как в ключалката стърже ключ и вратата се отключва.

Тя се изправи и стоманената врата се отвори. Един униформен полицай я привика с пръст.

— Повече нямаме нужда от теб — каза полицаят. — Можеш да си идеш.

Май-Ланг-То кротко излезе от нажежената тъмнина в слънчевия коридор.

— Няма ли някакви вести от моя годеник? — попита тя. — Намерили ли са го?

Полицаят здраво я сграбчи за тънката ръка и я избута по коридора към задния двор, където бяха паркирани няколко полицейски джипа.

— Когато научим нещо за годеника ти, ще ти съобщим — каза той и посочи отворената порта. — Това е изходът. Бъди доволна, че си на свобода.

В гласа на този мъж имаше нещо, което изплаши момичето. Изведнъж страшно много й се прииска час по-скоро да се махне от това място — така лудо й се прииска да се махне, че имаше чувството, че се задушава и чак се затича.

В своята бяла туника, бели панталони и сламена шапка тя представляваше елегантна фигура, забързана през слънчевия двор.

Полицаят, който седеше в джипа, включи на първа. По лицето му се стичаше пот и капеше по белия ръкав на безупречната му куртка.

Май-Ланг-То мина през отворената порта и излезе на алеята. Зави надясно и се запъти към отдалечената главна улица. В дъното на алеята видя полицай, който бе застанал с гръб към нея.

С бърза крачка измина двайсетина метра и тогава чу кола, която бързо се приближаваше зад гърба й. Погледна през рамо и видя полицейски джип, който бе изскочил през портата и се носеше към нея.

Тя отстъпи встрани и се долепи до стената, за да направи път на джипа. Едва в последните няколко секунди от живота си тя си даде сметка, че шофьорът няма никакво намерение да мине. Изведнъж той рязко изви волана и преди Май-Ланг-То да разбере какво става, стоманената броня на джипа се вряза в нея, притискайки я до стената.

Никой от полицаите, застанали в двата края на улицата, не се обърна, когато чу Май-Ланг-То да пищи. Имаха заповед да не се обръщат. Чуха как джипът даде заден и се върна обратно в двора, после на алеята настъпи тишина.

Следвайки инструкциите, които им бяха дадени, те излязоха на главната улица и продължиха да правят обичайните си обиколки, но нито единият, нито другият успяха да заличат от съзнанието си пронизителния писък, който бяха чули.

Тялото на Май-Ланг-То бе открито десет минути по-късно от случайно минаващ селянин, който бързаше към пазара с товар зеленчуци, майсторски закрепени на бамбукова пръчка, която той носеше на рамото си.

Той остана като втрещен пред смачканата фигура и бялата найлонова туника, почервеняла от кръвта. Пусна бамбуковата пръчка, затича се като луд към портата на Службата за сигурност и с виещ глас занарежда какво е видял.

Докато Май-Ланг-То вървеше към смъртта си, в друга част от сградата на Службата за сигурност, Донг Хам също бе на прага на смъртта.

Той седеше в малката килия и нервно опъваше твърдата кожа на дланта си, когато вратата се отвори.

Влязоха двама мъже по къси панталони. Единият носеше голямо ведро с вода, което постави в средата на килията. Другият даде знак на стареца да се изправи.

Донг Хам знаеше, че ще умре. Изправи се тихо, без страх. Остави се на двамата мъже да го хванат здраво, със замаха на опитни екзекутори. Дори не се опита да се съпротивлява, когато потопиха главата му във водата и я задържаха там. Удави се след няколко минути, без да направи нито едно движение дори. Той бе от хората, които приемат неизбежното с вярата, че смъртта е освобождаване, че води към един по-добър свят и на неговата възраст това е истинско спасение.

Човекът, който бе предизвикал смъртта на тези невинни хора, лежеше опънат в цял ръст върху три дъски, гледаше с празен поглед дървения таван и пушеше цигара.

Джафи непрекъснато поглеждаше часовника си. Имаше още три часа до идването на Нан с новините. Той чуваше дядо й да се движи на долния етаж. Надяваше се старецът да не се качи горе и отново да започне да говори. Беше му дошло до гуша от него.

Все пак, повтаряше си Джафи, имаше късмет, че дойде тук. Къщата бе изолирана. Най-близката сграда бе на петдесетина метра надолу по пътя — голяма фабрика за изделия от японски лак. Тази сутрин бе погледнал навън през прозореца, докато старецът му говореше. Бяха минали само няколко коли — повечето от тях бяха туристи, които идваха да разгледат фабриката. Реши, че тук ще е на сигурно място, стига да не се покаже навън.

Сега отново се съсредоточи върху въпроса, как да се измъкне от страната. Вече бе взел решение, макар и неохотно, че ще трябва да помоли Блеки Ли за помощ. Искаше му се да знае до каква степен би могъл да се довери на дебелия китаец. Съществуваше възможност Блеки Ли да разбере причината, поради която той се криеше и да се опита да го изнудва.

Обърна се на една страна, намръщи се заради коравите дъски и извади от джоба си тенекиената кутийка с диамантите. Като ги видя, ярки и светнали, усети тръпка, която премина по цялото му тяло. Преброи ги. Бяха петдесет големи камъка и сто и двайсет малки. Нямаше никакво съмнение, че са от най-високо качество. Внимателно взе един и го повдигна срещу светлината. Нямаше представа каква е цената му, но едва ли бе по-малко от шестстотин долара. Можеше да бъде и доста повече. Докато си лежеше и си мечтаеше как ще харчи парите, които ще получи за диамантите, Блеки Ли се суетеше около телефона в кабинета си. Позвъни няколко пъти, преди да успее да се свърже с Тунг Ху, репортер в малък местен вестник.

Тунг Ху не се зарадва особено, че чува гласа на Блеки Ли, но за Блеки това нямаше особено значение. Тунг Ху му дължеше двайсет хиляди пиастри, които бе взел назаем, за да погаси спешно комарджийски дълг. Така че той бе длъжник на Блеки Ли, който досега му бе казвал, че не бърза с парите.

По телефона Тунг Ху каза, че е зает. Блеки Ли му отвърна, че заетият човек трябва да е благодарен. Човек, който няма работа и няма пари (той натърти на думата), него трябва да съжаляват.

Последва пауза и тогава Тунг Ху, след споменаването на думата пари, попита дали би могъл да направи нещо за Блеки.

— Да — каза Блеки. — Ела тук да обядваме заедно. Ще те чакам. — И затвори телефона в момента, в който Тунг Ху започна да протестира.

След трийсет минути Ю-Лан покани Тунг Ху в кабинета на Блеки.

Тунг Ху бе възрастен китаец, облечен в протрит европейски костюм, стиснал старо дипломатическо куфарче, в което имаше раздрънкан фотоапарат и няколко тетрадки.

Блеки му се поклони и се ръкува с него. Махна с ръка към един стол и кимна на Ю-Лан, която чакаше до вратата.

Тунг Ху каза, че наистина не може да остане дълго. Бил изключително зает. Появило се нещо спешно и той трябвало да напише статия за утрешния брой.

Блеки попита невинно какво е станало. Тунг Ху каза, че американец е бил отвлечен от бандитите.

Докато говореше, влезе един от сервитьорите в клуба и донесе поднос с купички китайска супа, скариди в сладко-кисел сос и пържен ориз.

Докато двамата се хранеха, Блеки Ли успя да изкопчи от репортера всички факти, свързани с отвличането на американеца.

— На американците им се струва странно, че този човек, Джафи е тръгнал с прислужника си по пътя за Биен Хоа, когато казал на приятеля си, че тръгва за летището с някаква жена — говореше Тунг Ху, докато поглъщаше супата си. — Смятат, че американецът е минавал край полицейския пост, когато са хвърлили първата граната. И от Службата за сигурност, и от Американската полиция смятат, че той е бил убит от шрапнел и бандитите са взели тялото му и са го скрили някъде. В момента се издирва трупът.

— Значи не е истина, че американецът е отишъл на летището с жената? — попита небрежно Блеки.

Тунг Ху защипа с пръчиците си голяма скарида и я постави в устата си. Поклати глава.

— Смята се, че това е било извинение, с което американецът е поискал колата от приятеля си. Странно защо е поискал колата, когато неговият Дофин е бил намерен и щателно прегледан. На колата му й е нямало нищо, а той е казал, че е повредена. В цялата работа има няколко доста смущаващи момента.

В този момент телефонът иззвъня и един развълнуван глас попита дали Тунг Ху е там.

Блеки подаде слушалката и внимателно загледа Тунг Ху, който слушаше експлозивното бърборене от другия край на линията.

Тунг Ху каза:

— Веднага идвам.

Той остави слушалката на мястото й и се изправи.

— Има нещо ново — каза той на Блеки. — Приятелката на прислужника била повикана в полицията за разпит. На излизане оттам е била ударена от кола и убита.

Изведнъж очите на Блеки потъмняха.

— А шофьорът на колата?

— Не е спрял изобщо. Полицията го издирва. Трябва веднага да се връщам в редакцията.

След като той си отиде, Блеки Ли запали цигара и остана загледан в пространството пред себе си. Той продължаваше да седи неподвижен, когато влезе сервитьорът, за да прибере съдовете от обеда, но Блеки Ли нервно му махна да си върви.

Мислите му бяха твърде важни, за да му пречи някой.

2

Един млад виетнамец, подпрян на дърво, наблюдаваше колите, които се движеха по официалния булевард към двореца Док Лап. Бе облечен в сако на бели и черни райета, което си бе направил специално по поръчка, след като бе видял такова в един американски вестник. Имитацията бе лоша — раменете бяха уголемени, с огромни подплънки, с тесни маншети и с такава кройка, че стигаше до коленете му. Носеше черни тесни панталони, мръсна бяла риза с плетена вратовръзка и твърда мексиканска сламена шапка.

Този младеж бе известен под името Йо-Йо. Никой не бе чувал истинското му име и никой не бе проявявал интерес да научи какво е то. Наричаха го Йо-Йо, защото играчката йо-йо не излизаше от ръцете му. Той бе голям експерт на дървеното колелце, което въртеше безспирно на края на връвта пред възхитените погледи на приятелите си и децата от квартала.

Йо-Йо бе слаб, със злобен и алчен вид. Изкарваше по някоя пиастра, като работеше за Блеки Ли. Когато не работеше за него, се занимаваше с това, да увеличава приходите си чрез джебчийство или рекет.

Докато си въртеше колелцето, с блеснали черни очи, полузатворени на яркото обедно слънце, към него се затича едно хлапе и му предаде задъхано, че Блеки Ли го вика.

Йо-Йо погледна момченцето. Протегна два костеливи пръста и ощипа детето по носа. Мръсните нокти оставиха два дъговидни белега в кожата му и то изпищя от болка. Момченцето побягна, като виеше и се държеше за носа, а Йо-Йо даде знак на една рикша да спре. Даде на младежа адреса на клуб „Парадайз“.

Там Блеки му поръча да иде до апартамента на Нан Ли Куон и да чака отвън. Трябваше да я проследи навсякъде където ходи, без тя да го забележи. Даде му четирийсет пиастри. Като му подаваше парите, Блеки Ли му каза, че вечерта очаква доклад.

Йо-Йо взе парите, кимна отсечено и се спусна по стълбите, като си тананикаше под носа.

Малко след два часа Нан излезе от дома си, без да усети, че Йо-Йо небрежно се движи подире й. По-нагоре по улицата тя спря, влезе в магазин за цигари и купи един картон „Лъки Страйк“.

Йо-Йо я последва до автогарата, където тя си купи вестник и се качи на автобуса Сайгон-Тудомо. Той седна на задната седалка и започна да върти дървеното йо-йо пред смаяните погледи на селяните, насядали наоколо.

Автобусът спря пред фабриката за лакови изделия и Нан слезе, без да обърне внимание на Йо-Йо. Той я последва, като се спря в сянката на едно дърво. Видя, че тя се спуска по прашната улица към малка дървена къща, обрасла с розови и лилави фунийки. Видя я как почука и влезе, затваряйки вратата след себе си.

Нан изтича нагоре по стълбите и се хвърли в прегръдката на Джафи. Той я целуна нетърпеливо, след това измъкна вестника, който тя стискаше под мишница и отиде в стаята си. Приближи се до прозореца и започна трескаво да преглежда заглавията. Като не намери нищо, той се успокои и хвърли вестника с мисълта, че още е много рано, за да очаква новини. Е, поне това означаваше, че още не бяха започнали да го търсят и се отпусна малко.

Погледна към Нан, която бе свалила коничната си шапка и оправяше косите си пред огледалото на стената. Кукленската й хубост го трогна и той се приближи до нея, вдигна я и я постави на коленете си. Усети я, че се стресна и я погледна учуден.

— Да не те заболя? Какво има?

Тя поклати глава.

— Не, не ме заболя — хвана двете му ръце в своите. — Много ми е тревожно. Полицаите са били при Блеки.

Джафи усети, че сърцето му леко подскочи.

— Добре, продължавай. Ти откъде разбра? — попита той, без да откъсва поглед от нея.

Седнала върху коленете му с изпънат гръб, тя му разказа за посещението на Блеки Ли и това, което той беше казал. Джафи я слушаше с изопнато лице и тревожни очи.

Значи все пак бяха започнали да го издирват, помисли си той намръщено. Трябваше да се сети, че сигурно вече са намерили тялото на Хаум.

— Ще им каже ли името ти? — попита той.

Тя се опита да прикрие една тръпка, която премина през тялото й.

— Не зная.

— Трябва да му се доверя. Не познавам никой друг, на когото да се доверя. Той знае ли, че дядо ти живее тук?

— Не съм му казвала. Не вярвам да знае.

— Трябва да се договоря с него. Трябва да се срещнем някъде. Къде да се срещна с него, Нан? Не в Сайгон. Ще бъде много рисковано. Но не трябва да е далеч оттук. Ще ми се наложи да вървя пеш.

— Можеш да вземеш велосипеда на дядо ми — каза тя.

Не беше допускал, че старец на тази възраст ще има велосипед. Лицето му светна.

— Чудесно. Добре тогава, къде да се срещнем?

Тя се замисли за миг.

— Недалеч от тук има старинен храм. Вече не се използва. Можете да се срещнете там — и тя му обясни внимателно къде се намира храмът.

— Добре! Виж какво, кажи му, че сме разговаряли и аз искам да се видя с него. Кажи му да дойде да се срещнем в храма в един часа тази нощ.

Нан кимна.

— А как минаха нещата с майка ти и с вуйчо ти?

— Всичко е наред. — Не можеше да понася повече болката от седенето върху мускулестите му колене. Гърбът й продължаваше да гори от боя на вуйчо й. Тя се плъзна от коленете му, спусна се на пода и клекна пред него с очи, пълни с тъга и тревога. — Говорих с тях. Те разбират.

Е, това поне беше нещо, помисли си Джафи, но въпреки всичко му беше тревожно. Само ако знаеше дали може да се довери на дебелия китаец!

Погледна към Нан и изведнъж осъзна колко красива е тя. Тревогата в очите й, красивите черти на лицето й накараха сърцето му да подскочи и изведнъж усети остро желание да се люби с нея. Изправи се, отиде до вратата и дръпна резето.

— Ела — каза й той, върна се до леглото и седна на него.

Тя се приближи неохотно и застана между коленете му, докато той я събличаше: нещо, което винаги му бе доставяло удоволствие.

Гола, той я вдигна на ръце. Усети твърдата ивица на бедрото й. Стреснат, я остави на леглото и я търкулна по очи. При вида на сините ивици по златистата й кожа кръвта се качи в главата му.

Всякакво любовно желание изчезна. Обхвана го такъв гняв, че целият се разтрепери. В този сляп миг на ярост той осъзна, че обича това момиче — нещо, за което не си бе давал сметка до този момент. Изпита убийственото желание да пипне човека, който й е причинил такава болка и да го размаже.

— Кой го направи? — попита той грубо и гневно.

Нан се разплака и скри лице във възглавницата, сякаш се срамуваше.

Просто не можеше да гледа насинената и нацепена кожа. Внимателно я покри със синята туника, след това отиде до прозореца и запали цигара с треперещи пръсти.

— Кой го направи? — повтори той и с усилие овладя гласа си.

— Няма нищо — изхълца Нан. — Ела при мен, Стийв. Моля те. Няма нищо.

Трябва да съм бил луд да я въвлека в това, помисли си той. Аз съм един гаден егоист.

Хвърли цигарата си през отворения прозорец, без да си дава сметка, че се показва на Йо-Йо, който се бе преместил на позиция точно срещу вилата и го гледаше от храстите, докато въртеше своето йо-йо.

Джафи се обърна, приближи се до Нан и я прегърна. Притисна я до себе си и започна да я гали по главата. След малко тя престана да плаче и се притисна силно към него. Каза му, че вуйчо й я е бил.

— Това бе негов дълг — каза тя. — Сега той ще чувства, че има право да лъже полицията. Така е по-добре.

Джафи се чувстваше зле. Даде си сметка, че досега се бе отнасял с нея просто като с красива кукла. Беше я използвал, когато му се приискаше и я бе захвърлял, когато го отегчаваше. Чак сега осъзна, че тя е човешко същество с чувства, и страшно се засрами от себе си.

И в този момент реши, че ще се ожени за нея колкото е възможно по-скоро и ще я вземе със себе си в Хонконг. Беше му приятно да си представя как тя ще бъде с него, колко ще бъде щастлива, когато той ще й купува разни неща, как ще се изненада, когато й покаже Америка за първи път.

Той се излегна до нея, притисна я до себе си и заговори. Каза й какво ще правят, когато се оженят и този път беше искрен и вярваше във всичко, което й говореше. Докато той даваше воля на мечтите си, Нан се бе отпуснала в ръцете му, забравила за болките по тялото си, галеше го по гърба и бе толкова щастлива, колкото никога до този момент.

Чак в седем часа Йо-Йо я видя да излиза от къщата и да се запътва към спирката.

Той стана и бавно се затътри след нея. Бе прекарал доста добър следобед. Излежава се на сянка и му плащаха за това. Такава работа много допадаше на Йо-Йо.

Но го глождеше любопитство. Докато чакаше пред вилата, той си бе задал въпроса защо Блеки Ли ще иска да бъде следено едно от момичетата от клуба. Кой бе този американец, когото бе видял на прозореца?

Докато пътуваше в автобуса за Сайгон, той си каза, че тези въпроси се нуждаят от отговор.

На Централния пазар Нан слезе от автобуса и се качи на една рикша до клуба. Това учуди Йо-Йо, който я последва в друга рикша. Видя я как се качва по стълбите към клуба, после вдигна рамене, прекоси улицата и си купи от един уличен търговец купичка китайска супа, която лакомо изсърба.

Блеки Ли говореше с ръководителя на оркестъра, когато Нан влезе в празната зала за танци. Той веднага я забеляза, изостави ръководителя на оркестъра и отиде при нея.

— Казах ти да не идваш тук — каза й той. — Иди си.

— Трябва да поговорим — каза Нан и той се удиви на твърдостта в гласа й. — Става въпрос за господин Джафи.

Блеки веднага се заинтригува.

— Ела в офиса ми.

Той затвори вратата на офиса си и седна зад бюрото.

— Е, кажи какво има?

Нан седна предпазливо. Тя продължаваше да се чувства много щастлива, защото вече бе сигурна, че Джафи я обича, че те ще се оженят и ще заминат заедно за Хонконг. Досега нещата, които Джафи й бе казвал й звучаха неубедително, но този път по очите му личеше, че е искрен, а тя знаеше, че очите не лъжат. Беше щастлива и благодарна, че вуйчо й я беше бил. Белезите по тялото й бяха събудили у Стийв тази нова любов. Чувстваше се уверена и Блеки Ли усети това.

Тя каза, че Джафи иска да говори с него. Дали Блеки е съгласен да се срещнат в храма на пътя за Биен Хоа?

Блеки се поколеба за миг.

— Къде се крие? — попита я той.

— Той ми каза да предам само това — каза твърдо Нан. — Нямам какво друго да ти кажа.

Блеки вдигна рамене.

— Ще се срещна с него. Сега си върви и стой настрана.

Няколко минути след като тя си отиде, вратата се отвори и в офиса влезе Йо-Йо. Той разказа на Блеки какво се бе случило следобеда и как бе видял американеца пред прозореца на горния етаж на къщата.

— Тази къщичка е на дядото на момичето — каза той. — Тя си тръгна с автобуса в седем часа и дойде тук.

Блеки кимна. Извади от портфейла си пет банкноти от по пет пиастри и ги хвърли на бюрото си пред Йо-Йо.

— Когато ми потрябваш — каза той и му махна към вратата, — ще те повикам.

— Да продължавам ли да следя момичето? — попита Йо-Йо.

— Не. Доволен съм от това, което ми разказа. Нещата свършват дотук.

Йо-Йо кимна и излезе на улицата, където се спускаше здрач.

Що се отнася до него, нещата не свършваха дотук. Защо момичето бе дошло да се срещне с Блеки? За какво ли бяха говорили, та Блеки Ли да изгуби интерес и да не иска да я следят повече?

Йо-Йо си купи още една купичка китайска супа. Докато я ядеше, реши да наблюдава Блеки Ли.

От известно време му се струваше, че някои от нещата, които Блеки Ли правеше, се нуждаят от по-сериозно проучване. Ако можеше да докопа нещо срещу него, нямаше съмнение, че Блеки Ли би бил много по-доходоносен обект за изнудване, отколкото нещастните момчета с рикшите, на които Йо-Йо трябваше да разчита за допълнителни приходи.

Много по-доходоносен, но и много по-опасен обект, припомни си той. Трябваше да внимава.