Лотос за мис Куон

1

Ан Фай Уа се събуди стреснато и бързо седна в леглото. Звънецът на входната врата звънеше високо и настойчиво.

Опипом намери копчето на нощната лампа, запали я и погледна портативния часовник под нея. Беше пет без двайсет.

Бадемовите й очи се разшириха тревожно и тя разбуди Сам Уейд от дебелашкия му сън, като заби дълбоко пръста си в месестата му ръка.

Сам сънливо изруга, после повдигна глава и запремигва към нея.

— Какво има? Какво по дяволите…?

Тогава и той чу продължителното звънене и седна, изведнъж разсънен и тревожен.

— Какво е това?

— Някой звъни на входната врата — каза Ан Фай Уа.

— Аз нямам нищо общо с тази работа — каза Уейд, но настойчивото, продължително звънене го разтревожи. Дали пък това момиче нямаше любовник или съпруг? Дали това не беше някакъв капан? Започна да се проклина, че бе останал да прекара нощта с нея. И без това цялата работа се бе оказала пълна нула: тя бе страстна, колкото чувал с ориз. — Колко е часът?

Ан Фай Уа му каза, измъквайки се от леглото. Гола, тя изглеждаше измамно красива, но Уейд бе твърде разтревожен, за да я погледне дори.

— Ще се разбуди целият блок — каза тя, като се заметна с копринена роба. — Моля те, ела с мен.

— Дяволите да го вземат — каза Уейд. — Стой си тук!

Но тя вече бе прекосила стаята и след миг колебание изчезна в дневната.

Ругаейки, Уейд се измъкна от леглото и си обу панталоните. Огледа се диво за нещо, което би могъл да използва като оръжие, но не намери нищо, което би могло да свърши такава работа. Тъкмо си навличаше ризата, когато звънецът внезапно престана да звъни.

Като си напъха ризата в панталоните, той се промъкна на пръсти до вратата и се ослуша.

Чуваше се мъжки глас, след това Ан Фай Уа каза нещо и последва дълга пауза.

Боже господи! — помисли си той, тя е пуснала този идиот да влезе!

Тъкмо си нахлузваше обувките, когато вратата на спалнята се отвори и влезе Ан Фай Уа. Лицето й бе замръзнало в толкова яростно изражение, че Уейд потръпна.

— Какво има? — попита той пресипнало и се дръпна встрани от нея.

— Полиция! — просъска тя и за момент му се стори, че ще му издере очите. — Тебе търсят!

— Полиция? — заекна той, стана му горещо, след това студено. — Мене?

С гневен жест тя му посочи вратата.

— Махай се оттук!

Полиция! — помисли си той. Не могат да ме приберат задето съм спал с китайка, нали така? Чавка ли ми изпи акъла, че дойдох тук? Такава смрад ще се надигне!

Той мина край нея и влезе в дневната, а тя затръшна вратата зад него. Бе очаквал да намери стаята, пълна с полицаи в бели униформи и затова самотното дребно човече, което пристъпваше извинително от крак на крак в средата на килима му се стори направо смешно и жалко.

Човечето бе съвсем ниско и слабо, облечено в протрити дрехи. Кафеникавото му лице бе с типично виетнамски черти. Прическата му беше лоша имитация на моряшко подстригване. Обувките му бяха прашни, бялата му риза — мръсна, а винената му вратовръзка бе разнищена от непрестанно завързване и отвързване на възела.

Уейд го загледа упорито, докато той прокарваше пръсти през рошавата си коса. Сигурно си даваше сметка, че изглежда направо ужасно. Изобщо рядко изглеждаше добре, освен когато си вземеше душ и се избръснеше.

— Господин Уейд? — попита вежливо човечето.

— Да — каза Уейд. — Кой сте вие? Какво искате?

— Аз съм инспектор Нгок-Лин от Службата за сигурност. Моля да ме извините за това посещение, но въпросът е много спешен.

Службата за сигурност! — помисли си Уейд. Това го стресна. Трябва да е нещо сериозно. За да скрие тревогата си, той се приближи до малката масичка и си взе една от цигарите на Ан Фай Уа.

— А вие откъде знаете, че съм тук? — попита той.

Инспекторът извинително махна с ръка.

— Един от моите хора снощи ви е видял с тази китайка. След като не ви открих у вас, дойдох тук.

Проклети жълти шпиони! — помисли си Уейд. — Човек не може да се изсекне, без те да го разберат.

— Е, какво искате? — попита той и яростно погледна към инспектора.

— Колата ви е била открадната.

Уейд усети как кръвта му нахлува в главата. Толкова се ядоса, че бе готов да сграбчи дребосъка за гърлото и да го изхвърли през прозореца.

— Да не искате да кажете, че сте дошли тук да ме разбудите и да ми кажете това? — ревна той. — Дяволите да ви вземат! Ще напиша рапорт срещу вас за тази работа! Аз ще… Аз ще…

— Колата е намерена разбита на пътя за Бен Хоа — каза тихо инспекторът.

— Моята кола? — Уейд го зяпна тъпо. Цялата му ярост изчезна така, както въздухът излиза със свистене от пробит балон. — Разбита?

— Така е — каза инспекторът, плоските му черни очи не се откъсваха от лицето на Уейд.

Проклетникът Джафи! — помисли си Уейд. — Да ми удари колата! Трябва съвсем да съм изкукуригал, дето му дадох колата си!

— Не сте се ориентирали правилно — каза той ядосано. — Дадох колата си на един мой приятел. Къде се намира колата? Ще я прибера днес по някое време. — Изведнъж през главата му мина мисъл, от която изтръпна. — Да не би някой да е ранен?

— В колата не е имало никой — каза инспекторът. — Била е изоставена.

Исусе Христе! — помисли си Уейд и го обхвана нова вълна на ярост. Кучият му син ми блъсва колата, а след това изчезва. Дори не ми се обажда по телефона да ме предупреди!

— В този момент не мога да направя нищо — каза той. — Не и по това време на денонощието. Не очаквате това от мен, нали?

— И на кого сте дали колата си, господин Уейд?

Уейд го изгледа намръщено.

— Това изобщо не ви влиза в работата. Мога да давам колата си на когото си пожелая.

— Случило се е сериозно произшествие, за което никой не е докладвал. Това е сериозно провинение, господин Уейд.

Факт, помисли си Уейд. Всички членове на дипломатическия корпус бяха предупредени, че всяко нарушение на правилата за движение, ако не бъде докладвано, ще се смята за сериозно провинение. Той злобно си помисли: пада му се на този гадняр, разбива ми колата, а след това изчезва! Направо ще го сдъвчат!

— Дадох я на Стийв Джафи — и той каза адреса на Джафи.

— Благодаря ви, господин Уейд — отвърна инспекторът и записа адреса в бележника си. — Много съжалявам, че трябваше да ви обезпокоя. Може би по-късно пак ще се наложи да ви се обадя. Мога ли да ви потърся в посолството?

— О, разбира се — изръмжа Уейд, — но не преди десет и половина и не се опитвайте да ме въвлечете в това! Просто дадох колата си на един приятел. И ако Джафи е бил такъв балама, че да направи катастрофа, вие не можете да обвините мен.

— Мога ли да ви попитам защо сте му дали колата си, господин Уейд?

— Защото неговата собствена се повредила, а той трябваше да иде до летището.

Черните очи, който се бяха впили напрегнато в него, леко просветнаха.

— Летището? Сигурен ли сте, господин Уейд?

— Така каза.

— Катастрофата е станала на пътя за Бен Хоа. Както знаете, това е точно в обратна посока. Уейд нервно се раздвижи.

— Предавам ви това, което той ми каза!

— Имаше ли някой с него?

Уейд бе напълно убеден, че съвсем не бе работа на Сайгонската полиция дали Джафи е бил с момиче или не. Той се зарече да не им дава никаква информация, която няма пряко отношение към произшествието.

— Откъде да зная, може колата да е била пълна с китайци.

Черните очички пак проблеснаха.

— Имало ли е наистина китайци с него, господин Уейд?

— Изобщо не зная имало ли е, нямало ли е, и пет пари не давам.

— Значи е имало някой с него?

— Казах ви, че не зная! Писна ми от тази работа! Искам да си легна!

Инспекторът се поклони.

— Разбирам. Много съжалявам, че ви обезпокоих. Ще се видим по-късно през деня. Благодаря ви за съдействието — и той се обърна и излезе от стаята.

Като чу да се хлопва външната врата, Уейд облекчено въздъхна. Тръгна към спалнята. Ан Фай Уа стоеше на вратата и яростно го гледаше.

— Влачиш полиция в къщата ми! — каза тя злобно. — Повече кракът ти да не е стъпил тук! Изчезвай!

— Да не мислиш, че много ми се иска кракът ми да стъпва тук? — изръмжа Уейд. — Ти какво си въобразяваш, жълта измамнице!

Тя започна да му крещи обидни думи, ту на китайски, ту на френски, но Уейд бе твърде уморен и ядосан, за да й обърне някакво внимание. Той мина край нея, влезе в спалнята, взе си сакото и докато тя продължаваше да крещи, напусна апартамента.

Когато излезе на улицата, разбра, че ще му се наложи да се прибере пеш. Когато накрая стигна до дома си, откри, че Ан Фай Уа бе откраднала всички пари от портфейла му.

Определено нощта се бе оказала ужасна.

2

Една полицейска кола спря пред къщата на Джафи и от нея излезе инспектор Нгок-Лин. Той даде знак на униформения шофьор да го изчака и след това тръгна по алеята към входната врата.

Не очакваше, че ще намери Джафи вкъщи. Вече си бе съставил мнение какво се е случило с шофьора на катастрофиралия крайслер, но трябваше да се убеди.

Разрушенията на полицейския пост бяха открити петнайсет минути след като Джафи и Нан бяха отпътували с велосипедите.

Чувайки далечните експлозии, двама полицаи, патрулиращи по пътя, се бяха насочили към поста. За щастие, те открили, че телефонът работи и след по-малко от двайсет минути няколко души от Службата за сигурност, между които инспектор Нгок-Лин, бяха пристигнали на мястото.

Като се изключи разбитият крайслер, всичко останало приличаше на атака на виетнамските партизани, въпреки че бе съвсем нетипично, бандитите да изоставят своите мъртви при подобна атака.

Присъствието на крайслера обърка инспектора, но сега той разбра, че Джафи е или мъртъв, или отвлечен.

Натисна звънеца и не се учуди, че никой не отговаря. Тъкмо се оглеждаше, когато видя, че Донг Хам се приближава откъм готварницата.

С внимание и интерес изслуша напрегнатия разказ на стареца.

Тази история силно заинтригува инспектора, но той нищо не можа да разбере от нея.

— А господин Джафи? — попита той. — Излезе ли?

— Излезе в шест, като си взе колата — каза Донг Хам. Сбръчканото му лице се бе свило от тревога.

Инспекторът започна да прехвърля в съзнанието си всичко, което беше чул, но пак не можа да разбере какво точно е станало.

— Имаш ли ключ от къщата? — попита той накрая.

Донг Хам му подаде един ключ.

— И не си влизал вътре?

— Не. Аз съм готвач. Нямам работа в къщата.

Инспекторът подържа ключа върху дланта си, докато се чудеше какво да прави. Влизането в имот, нает от американски гражданин, можеше да предизвика дипломатически скандал, но след всичко, което бе чул, той реши, че има основание да провери дали прислужникът е вътре или не.

Каза на Донг Хам да остане на мястото си, след това заобиколи до задната врата, отключи я и влезе в кухнята.

Видя стълбата, подпряна до стената. След това влезе в дневната и се огледа. Всичко изглежда си бе на мястото, с изключение на счупената чаша и мокрото петно на пода, което вероятно бе от уиски.

Отиде в коридора, отвори предната врата и махна на Донг Хам, който неохотно се качи по стълбите.

— Влизал ли си друг път в къщата? — попита инспекторът.

Донг Хам каза, че е влизал два пъти, за да помогне на Хаум да премести някакви мебели.

— Влез и ми кажи дали виждаш нещо необичайно в стаята.

Донг Хам влезе в дневната и се огледа. Веднага посочи картината на стената. Каза, че не я е виждал преди.

Инспекторът разгледа картината, която не му хареса особено. Това обясняваше защо Хаум бе донесъл стълбата и чука. След като разреши този дребен проблем, инспекторът освободи съзнанието си от него и продължи да разглежда къщата. Отвори шкафовете в кухнята и в дневната и като не намери нищо интересно, качи се на втория етаж, оставяйки Донг Хам в антрето.

Един бърз поглед в банята му показа, че всичко е наред и той тръгна по коридора към спалнята на Джафи. Вратата беше заключена. Това е необичайно, помисли си той, да се заключи вратата на спалнята и да се извади ключът. Почука на вратата и се ослуша, но нищо не чу. След това се приближи до парапета и погледна в антрето долу, за да се убеди, че Донг Хам все още е там, извади от джоба си шперц и отключи вратата.

Влезе в стаята. Контрастът между душния коридор и хладната спалня го накара леко да потрепери. Погледна огромния гардероб и напрегнатите му черни очички просветнаха. Опита вратата и разбра, че е заключена. Отвори я с шперца.

Донг Хам, който стоеше в антрето на долния етаж, чуваше как инспекторът се движи горе. Старецът гледаше тревожно. Той бе съвсем сигурен, че с Хаум, когото искрено харесваше, се е случило нещо много, много лошо.

Мина поне половин час, преди инспектор Нгок-Лин да слезе по стълбите. Донг Хам го наблюдаваше как се спуска надолу, но не можа да прочете нищо на кафявото, безизразно лице.

— Пак ще дойда — каза инспекторът. — Междувременно никой да не влиза в къщата, включително и ти. Ясно ли е?

Донг Хам кимна. Той бе твърде изплашен, за да зададе въпроса, който го измъчваше.

Инспекторът му кимна да излезе от къщата, последва го и заключи задната врата. Повика униформения шофьор, който бързо излезе от колата и се приближи.

— Ти ще останеш тук и ще наблюдаваш никой да не влиза — каза инспекторът. — Гледай никой да не те види, освен, ако не е нужно да ги спреш да не влязат. Може би ще се забавя два-три часа, но ще дойда.

Шофьорът гледаше подозрително към Донг Хам, който премигна нервно, а инспекторът се качи в колата и бързо отпътува.

3

Полковник Он-дин-Кук, шеф на Службата за сигурност, седеше на стол с висока облегалка, украсен с дърворезба, и дишаше леко през широките си ноздри.

Той бе едър мъж, с плешива кръгла глава, тесни, жестоки очи и големи, сплескани, островърхи уши. Наполовина китаец, наполовина виетнамец, той бе събрал най-лошите черти на двете националности, както по отношение на характер, така и по отношение на външен вид.

От шест години ръководеше Службата за сигурност с желязна ръка, но имаше няколко души, влиятелни политици, които бяха решили да се освободят от него и той бе съвсем наясно.

Те твърдяха, че той отдавна е изпълнил задачите, за които е бил назначен. Беше полезен още преди да се установи режимът, но методите му бяха така противно нецивилизовани и манталитетът му бе толкова брутален, че можеше да постави режима в доста неблагоприятна светлина по отношение на международните норми. Колкото по-скоро си идеше и на негово място дойдеше по-приемлив човек, толкова по-добре.

Тази кампания да се освободят от него бе започнала да се активизира. Полковник Кук бе човек с екстравагантен вкус и много пороци. Насилствено пенсиониране бе единственото нещо, което можеше да го изплаши. Ако го лишаха от службата му, стабилните доходи, които той си осигуряваше от хилядите селяни и китайците, които имаха причини да се страхуват от полицията, щяха да секнат. Щеше да получава само една пенсия и да му се наложи да живее с нея. Мисълта, че ще трябва да живее с толкова ограничени средства измъчваше съзнанието му.

Този понеделник той бе събуден от тежък опиумен сън от един ужасен прислужник. Инспектор Нгок-Лин го бе принудил да го направи.

Полковник Кук си каза, че ако Нгок-Лин е дошъл по въпрос, който търпи отлагане, то той ще го накара да съжалява до края на дните си.

Той се бе измъкнал от коприненото си легло, беше си сложил черно копринено кимоно със златен дракон, избродиран на гърба и бос се бе промъкнал до кабинета си, където го чакаше инспекторът.

Докато прислужникът не му донесе чаша чай, полковник Кук не обърна никакво внимание на инспектора, който стоеше неподвижен пред огромното бюро с дърворезба.

Светналите цепки на черните очи накрая се обърнаха към лицето на инспектора.

— Какво има? — попита тихо полковникът.

Ако имаше нещо, което инспекторът умееше да прави наистина добре, то бе да докладва сбито. Той имаше дарбата да събере всички важни факти и да ги поднесе ясно, бързо и в необходимия ред.

Полковник Кук го изслуша, без да го прекъсне. От време на време отпиваше от чая си, но ако не се брои движението на ръката му, седеше неподвижно.

Когато инспекторът престана да говори, полковникът продължи да го гледа с невиждащи очи, а съзнанието му препускаше по фактите, които току-що му бяха дадени.

Атаката на партизаните и отвличането на американеца бяха нещо обичайно. Такива неща се бяха случвали и досега и без съмнение щяха да продължават да се случват. Освен да маркира някаква дейност, за да си спаси имиджа, полковникът не можеше да направи нищо.

Но защо този американец бе убил прислужника си?

Това бе въпрос, който изисква най-внимателно разследване. Сигурно американецът е имал сериозни причини, за да направи такова нещо. Преди да съобщят за убийството и преди да осведомят американския посланик, полковник Кук бе твърдо решен да разбере каква е причината.

— Какво знаем за Хаум? — попита той.

— Дойдох направо при вас — каза инспекторът. — Не съм имал време да проверя досието му.

Полковник Кук позвъни на един звънец върху бюрото си. Вратата се отвори почти незабавно и влезе секретарят му Лам-Тан.

Лам-Тан бе дребен човек, който леко накуцваше. Той бе творение на полковника и му бе служил вярно доста години. Говореше се, че не съществува гадна, противна, унизителна работа, която той не би свършил за полковника. Всички от полицията го мразеха и се страхуваха от него. Хората казваха, че той намирал опиум за полковника, млади момичета, които били жертвани, за да се задоволят низките му страсти и именно той организирал системата за измъкване на откупи, от която идвало богатството на полковника.

Този дребен човечец докуцука до бюрото и чинно зачака.

— Необходима ми е цялата информация за Стийв Джафи, американец, който работи за Американската корпорация за морски превози и застраховки; за неговия прислужник Хаум; неговия готвач Донг Хам; приятелката на Хаум Май-Ланг-То — каза полковникът, след това се обърна към инспектора и добави: — Почакайте тук.

Излезе от стаята, следван от Лам-Тан, който не обърна никакво внимание на инспектора.

Когато вратата се затвори, инспекторът остана неподвижен, давайки си ясна сметка, че някой от шпионите на полковника може тайно да го наблюдава в този момент.

Постоя така двайсетина минути, докато полковник Кук се върна. Беше си взел душ, беше избръснат, облечен в безупречен костюм.

Според богато украсения часовник на бюрото беше шест часа и пет минути.

— Ще идем в къщата на американеца — каза Кук.

В този момент влезе Лам-Тан.

— Ще дойдеш с мен — каза Кук.

Тримата излязоха и се качиха в колата на инспектора. Кук и Лам-Тан седнаха отзад, а инспекторът седна на мястото на шофьора.

В този ранен час само търговците на пазара се придвижваха по тротоара. Никой не обърна внимание на черното Пежо, което се носеше по пустите улици.

Кук попита:

— Какво знаем за Хаум?

— Бил е добър гражданин — каза Лам-Тан. — Ходел е на курсове по политическа просвета. Подкрепял е режима. Не е имал дългове. Срещу него няма нищо.

— Имал ли е хомосексуални наклонности?

— Съвсем определено — не. Нямаме абсолютно нищо срещу него.

Полковник Кук се смръщи. Първата мисъл, която му бе минала през главата, бе, че Хаум и този американец са имали противоестествена връзка, Хаум се е опитал да го изнудва и американецът го е убил в изблик на ярост. Явно нещата не стояха толкова просто.

— Готвачът?

— Много е стар и през последните двадесет години не се е занимавал с политика. В един период е бил готвач на френския посланик, по времето на френския режим. Заподозрян е в профренски уклон, но срещу него няма нищо друго.

Полковник Кук попипа дебелия си, плосък нос и погледна косо Лам-Тан, който се бе загледал в тила на инспектор Нгок-Лин.

— А момичето?

— Политически нищо. Обаче има слух, че баща й, имал кръвосмесителна връзка с нея. Това вероятно е истина. Баща й е истински дегенерат.

Полковник Кук пак попипа носа си.

— Значи бихме могли да имаме задоволително извинение да се освободим от тях двамата?

— Да, можем да се освободим от тях — каза Лам-Тан.

Инспекторът, който слушаше този разговор, се раздвижи нервно. Имаше моменти, когато съжаляваше, че работи в Службата за сигурност.

— Сега ми кажи за американеца — каза полковникът.

— Той не се отклонява особено от обичайния американски шаблон — каза Лам-Тан. Пие много. Тича по жени. Политически необразован. Разведен. Не му стигат парите. Често ходи в клуб „Парадайз“, за да си задоволява сексуалните мераци.

— И нищо друго?

Лам-Тан вдигна рамене.

— Той е американец. Нищо друго.

— Няма хомосексуални наклонности?

— Не.

Полковникът се намръщи. Защо тогава е убил момчето? — запита се той. Каква ли е причината?

Последва мълчание през останалите няколко минути, докато стигнаха до къщата на Джафи.

Дългата улица бе пуста и като хвърли по един поглед наляво и надясно, полковник Кук излезе от колата и забърза нагоре по алеята, следван по петите от инспектора и от Лам-Тан.

Инспекторът бе доволен, че шофьорът му не се показа. Той поведе групата към задната част на къщата, където шофьорът чакаше, подпрял гръб на вратата на готварницата.

Когато шофьорът видя полковника, той се изпъна и отдаде чест, а очите му щяха да изхвръкнат от страх.

— Идвал ли е някой? — попита инспекторът.

— Едно момиче — каза шофьорът, като едва произнасяше думите. Толкова голям бе страхът му от полковника. — Казва се Май-Ланг-То. Искаше от мен да вляза в къщата. Заключих ги заедно със стареца в неговото спално помещение.

— Тя каза ли защо иска да влезеш в къщата?

— Каза, че нещо се е случило с годеника й. Сигурна е, че той се намира вътре.

Инспекторът погледна към полковника в очакване на указания.

— Това е добре — каза полковникът. — Ще говоря с нея, когато съм готов. — След това се обърна към инспектора: — Да влезем.

Инспекторът отключи задната врата и ги поведе към дневната.

Полковникът и Лам-Тан огледаха стаята. Лам-Тан веднага отиде до строшената чаша на пода и я огледа.

Инспекторът каза:

— Сигурно е пиел, когато нещо го е стреснало и чашата се е изплъзнала от ръката му.

Лам-Тан го погледна, а на злобното му лице се изписа подигравка:

— Това е съвсем ясно — каза той. — Много по-полезно ще бъде, ако знаем какво точно го е стреснало и е накарало чашата да се изплъзне.

— Това ли е картината, която американецът и момчето са окачили на стената? — попита полковникът, сочейки към картината. — Слаба е тази картина. Защо ли е искал да я окачи на стената в дневната си?

— Американците са хора с доста лош вкус — каза Лам-Тан. — Вероятно картината му напомня за някое момиче, с което е имал връзка.

— Имал ли е някое определено момиче? — попита полковникът, като се обърна към инспектора.

— Не зная, господине, но ще проуча — отвърна инспекторът.

— Направете го. Може да се окаже важно. — Лам-Тан се движеше из стаята като котка, която е подушила мишка.

— Тук има твърде много гипсов прах — каза той. — Забелязахте ли това, инспекторе? Той се наведе и с пръста си очерта дълга линия върху пода, която показа, че подът е покрит с прах. Изправи се и се загледа в картината. После погледна инспектора. — Моля да ми направите една услуга и да напуснете стаята — каза той, а гласът му изведнъж стана съвсем остър.

Инспекторът замръзна. Погледна към полковника, който му махна да излезе. Той излезе, като внимателно затвори вратата зад себе си.

— Какво има? — попита полковникът и погледна Лам-Тан с блеснали очи.

Лам-Тан притегли един стол към стената, на която висеше картината. Качи се на стола и я откачи.

Двамата дълго гледаха дупката. Лам-Тан подпря картината на стената и пъхна ръка в дупката. Опипва известно време, след това извади ръката си и вдигна рамене.

— Вече няма нищо — каза той и слезе от стола.

Полковникът се приближи до едно кресло и тежко се отпусна в него. Извади от джоба си златна табакера, избра си цигара и я запали със златна запалка.

— Какво ли е имало вътре?

Лам-Тан се усмихна. Мръснишка, кисела усмивка, но все пак усмивка.

— Очаквате чудеса, полковник, но аз мога да направя една догадка.

— Направете тогава.

— Знаете ли кой е живял в тази къща?

— Откъде да зная? — Кук започна да губи търпение. — А вие?

Лам-Тан наклони глава.

— Една китайка. Казвала се е Май Чанг. Била е любовница на генерал Нгуен Ван То.

Полковникът замръзна, след това бавно се надигна от стола.

— Искаш да кажеш, че диамантите са били скрити тук? — той едва шепнеше. Всички мускули на тялото му бяха напрегнати до крайност.

Лам-Тан му се усмихна.

— Изглежда съвсем вероятно, полковник, не ви ли се струва?

Полковник Кук дълго се взира в секретаря си. След това устните му се разтегнаха във вълча усмивка.

— Значи затова е убил момчето — каза той почти на себе си. — Естествено. И аз бих го убил.

Последва пауза, след което Лам-Тан каза съвсем делово:

— Това, което трябва да разберем, е дали американецът наистина е отвлечен или се крие някъде… с диамантите.

— Да — каза полковникът и закима с плешивата си глава. — Съвсем определено трябва да разберем това.

— И ако се крие с диамантите — продължи Лам-Тан, — ще трябва да го намерим и да го убедим да ни ги даде. Казват, че те стрували два милиона щатски долара. Това би било много полезна сумичка — сума, с която човек може съвсем спокойно да се пенсионира. — Той погледна напрегнато полковник Кук, който му отвърна с продължителен поглед. — Някои усти ще трябва да бъдат затворени, естествено — готвачът и момичето. Ще трябва да намерим американеца. Инспекторът ще трябва да го намери, но може да се наложи след като запушим устата на американеца, да запушим устата и на инспектора.

Полковник Кук започна да глади избръснатата си челюст. Огромното му жълто лице се разпука в усмивка.

— Както обикновено, разсъжденията ти са безупречни. Оставям нещата в твои ръце. Погрижи се.

Лам-Тан пак окачи картината на мястото й и върна стола там, където си беше.

Когато полковникът даде знак, той отвори вратата и махна на чакащия инспектор да влезе.