Лотос за мис Куон

1

Нан бе изкарала тежка нощ. Бе сънувала кошмар, който я бе ужасил.

Веднага щом изпрати трите си братчета на училище и преди още вуйчо й да е станал от леглото, тя взе една рикша и отиде до гробницата на Маршал Ли-Ван-Дует. На входа купи плодове и зеленчуци и ги остави на дългата маса, заедно с много други дарове.

Тя коленичи и се моли дълго, след което вече малко успокоена, купи две свещи, запали ги и ги постави на пълния вече свещник.

След това се наведе и взе снопче тънки пръчици, на всяка от които имаше номер. Започна нежно да друса пръчиците с две ръце, докато една от тях леко се изплъзна и падна на каменния под. Тя погледна номера и видя, че е 16. Отиде до една поставка с номерирани отвори и измъкна розово листче от номер 16.

Занесе листчето на един старец, който седеше на входа на гробницата. Той бе един от петимата гадатели, които работеха към храма. Старецът прочете това, което пишеше на розовото листче, после се вгледа в Нан за няколко секунди. Той бе най-добрият и най-старият гадател в храма и Нан му имаше пълно доверие.

Каза й много да внимава какво ще прави през следващите два дни. Тези дни, каза и той, ще бъдат най-критичните в живота и след тези два дни няма да има от какво да се бои повече, но за нея ще е най-добре да си иде вкъщи и да се моли, докато минат тези два дни.

Но вместо да се върне вкъщи, Нан взе автобуса за Тудомо, който тръгваше в девет часа. Изпитваше остра нужда да бъде със Стийв и да усеща как ръцете му я обгръщат. Чувстваше, че той ще й даде по-голямо спокойствие и повече надежда, отколкото молитвите.

Когато автобусът тръгна от Централния пазар и се отправи към Тудомо, лейтенант Хамбли тъкмо пристигна на работа. На бюрото си намери няколко папки и молба да предостави изчерпателен доклад за кражбите, които се извършват в магазините на посолството. Докладът и папките щяха да му отнемат поне два дни и, залавяйки се за работа, той се сети, че трябваше да иде край гробницата на Маршал Ли-Ван-Дует, за да говори с вуйчото на Нан Ли Куон.

Е не мога да свърша всичко, каза си той. Ще дам името й на Нгок-Лин и той може да се заеме с нея.

Чак в единайсет часа, когато секретарката влезе да му донесе чаша кафе, той намери време да се обади на инспектора.

— Вашата теория, че Джафи е бил дегенерат, се оказа пълна измишльотина — каза Хамбли, когато чу инспектора от другата страна на линията. — Говорих с негови приятели и няма абсолютно никакви доказателства, че е бил педи или пък е тичал по момичета. Имал е постоянна приятелка. Най-добре е да поговориш с нея. Тя ще ти каже, че той си е бил съвсем наред.

Инспекторът го слушаше с раздразнение и притвори очи.

— Ако можех да намеря това момиче, лейтенанте — каза той като с мъка сдържаше яда си, — непременно щях да говоря с нея, но аз не зная коя е и как да я намеря.

Хамбли се ухили.

— Изненадвате ме, инспекторе. Аз безпроблемно открих коя е тя. Получих името й от китайската проститутка, с която е бил Сам Уейд. Съвсем проста работа.

Инспекторът се наведе напред и здраво стисна телефона.

— Коя е тя?

— Момиче за танци от клуб „Парадайз“ — каза Хамбли. — Казва се Нан Ли Куон. Не зная къде живее, но зная, че вуйчо й е гадател край храма Маршал Ли-Ван-Дует. Той ще ви каже къде да я намерите.

Инспекторът си пое дълбоко дъх.

— Благодаря, лейтенанте. Ще направя така, както ме посъветвахте — каза той и затвори телефона.

Доста време остана неподвижен, загледан пред себе си, след това вдигна телефона и се обади на полковник Он-дин-Кук. Каза му, че вече знае кое е момичето на Джафи.

— Ще я разпитам лично — каза полковникът и в гласа му прозвуча стържеща нотка. — Арестувай я без много шум и веднага ми я доведи.

Инспекторът бързо откри адреса на Нан. Те държаха регистър с адресите на всички момичета за танци. Инспекторът взе двама цивилни полицаи и се отправи с колата си към къщата на Нан. Остави колата на ъгъла и тръгна с хората си към къщата.

На вратата се появи майката на Нан.

Тя каза на инспектора, че дъщеря й е излязла. Не знаела къде е отишла. Сигурно ще се върне около обяд, ако не, значи ще си дойде в шест часа.

Инспекторът остави един от хората си в апартамента. Каза му да изчака Нан да се върне, а майка й да не напуска жилището по какъвто и да е повод до пристигането на дъщеря й.

Когато инспекторът си тръгна, неговият човек седна на пейката до вратата и запали цигара. Майката на Нан го гледаше ужасено. След известно време на мъжа му омръзна да пуши. Той заключи вратата и започна да разглежда жилището — отваряше и затваряше шкафове, обръщаше съдържанието на чекмеджетата, докато майката на Нан го наблюдаваше със страх.

Джафи се изненада и се зарадва, когато вратата се отвори и на нея се появи Нан. Стори му се, че тя изглежда уморена и по целувката й позна, че е нервна. Заведе я до леглото и седна на него, като я дръпна да седне и я прегърна. Разказа й за срещата си с Блеки. Не спомена за полицая.

— Заминаваме утре вечер — каза той. — Следващата сутрин ще сме в Хонконг.

Нан се поколеба, преди да каже:

— Не можем ли да изчакаме два дни, Стийв? Тази сутрин ходих при оракула и той ми каза, че следващите два дни са много лоши за мен. Моля те, нека да изчакаме. След тези два дни всичко ще бъде наред. — Тя го гледаше напрегнато и очакваше той да се ядоса и да я среже нервно, но вместо това, той й се усмихна широко.

— Виж какво, Нан, ако искаш да станеш американска гражданка, ще трябва да се откажеш от суеверията. Това ти е проблемът — суеверието. Оракулите могат да са важни за едно малко виетнамско момиче, но за американка, те не могат да имат значение.

— Разбирам — каза безпомощно Нан. Тя толкова много искаше да спечели одобрението на Стийв и да му направи нужното впечатление. Изведнъж се почувства съвсем сигурна, че никога няма да види Хонконг. Нали гледачът й бе казал, че следващите два дни ще бъдат най-критичните в живота й. — Не е ли възможно да се изчака?

— Не, всичко е уредено — каза Джафи. — Ти не бива да се тревожиш за нищо. Всичко ще бъде наред. — Той се отпусна назад върху леглото, притегли я към себе си и започна да я целува.

Нан затвори очи и се опита да се отпусне под ласките му, но умът й се бе свил от страх, така както една малка мишка се свива, за да избегне лапата на котарака.

— Виж какво, защо не останеш при мен тази нощ? — каза Джафи. — Защо да ходиш в Сайгон? Утре вечер тръгваме. Ще останеш ли?

Той се надигна на лакът и леко плъзна пръста си по очертанието на носа, после по устните и по брадичката й, без да откъсва очи от нея.

— Не мога да остана — каза тя и поклати глава. Трябва да подготвя майка ми, че заминавам. Имам още много работа. Трябва да си опаковам нещата. Не мога да тръгна, без да се сбогувам с братчетата си.

Семейството! — помисли си Джафи с раздразнение. То е като верига на краката на човек, който трябва да бяга. То е като одеяло, което задушава всеки импулс.

Беше доволен, че няма семейство, нямаше майка, която трябва да се подготви, че заминава, нямаше братя, на които да каже довиждане.

Раздразнението се изписа на лицето му и той повдигна рамене.

— Е, добре. Това си е твоето семейство. Блеки ще дойде утре вечер в десет. Той ще те доведе при мен. Всичко е уредено.

— Ще бъда готова — каза Нан.

— В единайсет ще се срещнем до полуразрушения храм, след това той ще ни откара до някакво място, където може да кацне хеликоптер. Веднъж да стигнем до Крати ще бъдем в безопасност.

Поради растящото предчувствие за опасност, което не й даваше мира, тя нежно пое в ръце лицето на Джафи, усмихна му се и му каза:

— Ще може ли да се любим малко, Стийв? Сега… За последен път… — тя замълча, после добави — преди да стигнем в Хонконг.

Той я погледна озадачен.

— Ти още се страхуваш, нали? — каза той и започна да разкопчава туниката й. — Не трябва да се плашиш. Всичко ще мине добре. Сигурен съм. Трябва да ми имаш доверие.

Тя му се отдаде така, както не беше му се отдавала досега. Сякаш отчаяно се опитваше да изрази любовта, която изпитваше към него, така че да остави неизличим спомен в съзнанието му, нещо, с което винаги да си я спомня в предстоящите години, когато трябваше да живее без нея.

2

Докато Нан пътуваше в автобуса към Тудомо и лейтенант Хамбли разговаряше по телефона с инспектор Нгок-Лин, Блеки караше брат си към сайгонското летище.

Чарли бе извадил късмет и успя да вземе самолета за Пном Пен, който тръгваше в десет часа. Вече бе изпратил телеграма до Лий Уоткинс, пилотът, който караше пратките с опиум, в която го молеше да го посрещне на летището в Пном Пен.

Докато голямата кола се движеше към летището, двамата братя пътуваха мълчаливо, но умовете им трескаво работеха.

Изведнъж Блеки каза:

— Уоткинс трябва да знае някое сигурно място, където ще може да кацне. Трябва да е близо до Тудомо. Не искам да пътувам дълго с Джафи с колата, това е много рисковано.

Чарли кимна.

— Ще го уредя. — Той замълча и Блеки намали скоростта, за да мине край два бивола, които бавно се движеха по пътя, после Блеки пак ускори и той добави: — Вече е време да решим как ще вземем диамантите от американеца, когато отпътува оттук.

— Мислих за това — каза Блеки. — Струва ми се, че няма да е безопасно да го оставим да стигне до Хонконг с диамантите. Мисля, че ще е най-добре да ги вземем, когато стигне в Крати.

Чарли се замисли по този въпрос. Реши, че Блеки е прав. Щеше да бъде почти невъзможно да вземат диамантите в Хонконг, но в Крати това щеше да е доста просто.

— Да. Веднъж диамантите да напуснат Виетнам, вече няма да има значение. Мога да наема няколко души да се справят с него, след като се договоря с Уоткинс.

Блеки бе разсъждавал по този въпрос в ранните утринни часове. Беше стигнал до определено заключение, но се колебаеше дали да го сподели с брат си. След дълга пауза той се насили и каза:

— Не мога да се доверя на външни хора за тази работа, Чарли. Те могат да откраднат диамантите. Предлагам ти да заминеш с Джафи за Крати. — Той пак замълча и добави: — Ти ще трябва да вземеш диамантите от него.

Чарли трепна.

— Ти си по-млад и по-силен, Блеки — каза той. — Смятам, че ти трябва да идеш.

— И за това съм мислил — каза Блеки, — но има твърде много трудности. Как ще се върна? Не можем да искаме от Уоткинс да ме докара обратно. Нямам камбоджанска виза, а ти имаш. Ти ще трябва да продължиш към Хонконг с диамантите. Не, много съжалявам, Чарли, но ти ще трябва да свършиш тази работа.

— Този американец е опасен — каза Чарли и се раздвижи нервно. — Може би няма да успея да взема диамантите от него.

— И за това съм мислил — каза Блеки. — С него не бива да се поема никакъв риск. Ето как аз виждам нещата. Ще кажеш на американеца, че ще кацнете край Крати. Ще има кола, която ще чака, за да го отведе до летището, за да отлети за Хонконг. Ще се договорите с Уоткинс да кацне на някое уединено място. Ще уредиш там да те чака кола. Ще ти трябва пистолет със заглушител. Когато Уоткинс отпътува, вие с Джафи ще идете до колата. Тя ще е на пътя, недалече от мястото, където ще се приземите. Гледай Джафи да върви пред теб. По пътя ще го застреляш. Не поемай никакъв риск. В цялата работа има два милиона долара. Ако го заплашиш с пистолета и го накараш да ти даде диамантите, той може да успее да ти се измъкне. Този план не ми харесва особено, но нямаме избор. Щом умре, ти вземаш диамантите и отиваш в колата. Ще кажеш на шофьора, че пътникът не е могъл да дойде.

Чарли започна да размишлява над това, което бе казал брат му. За него убийството не бе нищо ново. Преди петнайсет години бе убил една жена, която се опитваше да го изнудва. Не изпитваше никакви угризения за това, че я бе убил. Една вечер бе отишъл в апартамента й под предлог, че иска да си плати месечната вноска, която тя очакваше от него. Беше я ударил по главата, след това я разсъблече и я удави във ваната. Прие се, че се е подхлъзнала, ударила си е главата и се е удавила.

Идеята да се убие Джафи изобщо не смущаваше Чарли. Нямаше на света нещо, което той не би направил за два милиона долара, но той вече не бе същият като преди петнайсет години. Нервите му не бяха така здрави. Плашеше го мисълта да върви през тъмната джунгла с толкова опасен човек като Джафи. Ако Джафи имаше някакви подозрения за това, какво може да му се случи, той сигурно щеше да стреля пръв и най-вероятно щеше да улучи целта си. Чарли нямаше никакво желание да умира. Щеше му се да се измисли някакъв по-безопасен план.

— Забравяш момичето — каза той. — Тя също ще е с нас.

— Не съм я забравил — каза Блеки. Той нарочно не бе споменал Нан. Искаше брат му да свикне първо с мисълта за едно убийство. — И тя ще трябва да умре. Съжалявам, Чарли, но не вярвам американецът да отпътува без момичето. Отначало си мислех да уредя нещата така, че тя да не тръгне с него, но после реших, че е много рисковано. Той може да откаже да пътува, ако тя не е с него. Ще трябва да премахнем и нея.

Две убийства! — помисли си Чарли и усети, че по гърба му се стича пот.

Ясно си представи сцената. Джафи и момичето вървят отпред, той ги следва. Вади пистолета и застрелва Джафи в тила. Джафи пада. Може и да не е мъртъв, но ще е безопасен. Какво ще направи момичето? Може да избяга. Ще бъде тъмно. Ако се затича, преди той да успее да насочи пистолета към нея, може и да успее да избяга. И тогава той ще има сериозни неприятности.

Сякаш четеше мислите му, Блеки каза тихо:

— Тя е влюбена в американеца. Когато той падне, тя ще иде до него. Вторият изстрел ще е съвсем лесен, Чарли.

— Ти изглежда си помислил за всичко — каза Чарли и в гласа му се усети горчивина. — А едно време аз мислех за всички и за всичко.

Блеки нищо не каза. Сега всичко зависеше от това, дали Чарли ще свърши тази работа. Той самият гледаше да не се замесва в убийство. Знаеше, че Чарли вече има едно убийство зад гърба си. Знаеше, че той самият не би могъл да застреля Джафи и Нан. Това бе другата разлика между тях с Чарли. У Чарли имаше някаква безмилостна жилка, за която Блеки му завиждаше.

Летището вече се виждаше.

— Планът — каза Чарли, — е твърде едностранчив. Ти не поемаш никакви рискове, Блеки. Аз ще трябва да свърша цялата работа и да поема всички рискове. Когато намерят телата, Уоткинс ще се сети, че аз съм ги убил. Може да се опита да ме изнудва.

— И ти от своя страна ще можеш да го изнудваш — каза Блеки. — Той може да получи десет години за прекарване на опиум в Банкок. Не се тревожи за Уоткинс.

— Освен това там ще е и шофьорът на колата.

— Уреди с Уоткинс да изпрати един от своите хора. С него няма да имаш проблеми.

Чарли повдигна рамене. Той бе готов да приеме плана, но трябваше да покаже нежелание, за да може да подготви една по-добра сделка.

— Щом аз ще трябва да свърша тази работа, тогава ще трябва да направим ново финансово споразумение. Не можеш да получиш половината пари, щом не поемаш никакъв риск. Смятам, че аз ще трябва да получа три четвърти, а ти — една четвърт.

Блеки бе очаквал брат му да поиска повече пари, но три четвърти — това беше направо абсурдно!

— Ще бъдем съдружници, Чарли — каза той. — Ще вложим парите в танцов клуб в Хонконг, който ще носи печалба и на двама ни. Съгласен съм, че ти трябва да получиш повече пари, но три четвърти е направо немислимо. Предлагам да получиш петдесет хиляди от капитала, а остатъка да разделим по равно.

— Да кажем сто хиляди — каза Чарли — и 40 — 60 дялово участие в клуба.

Блеки се поколеба, после вдигна рамене. Той щеше да поиска дори по-добри условия, ако той самият трябваше да извърши това, което щеше да извърши Чарли.

— Добре — каза той. — Съгласен съм.

Чарли кимна. Беше доволен.

Когато Блеки спря пред входа на летището, Чарли каза:

— Връщам се утре сутрин. Не забравяй пистолета.

Блеки не дочака да го изпрати. Той тръгна обратно към Сайгон, без да си дава сметка, че го бяха проследили до летището и сега продължаваха да го следят двама детективи от Службата за сигурност. Видяха как Блеки влиза в клуба, след това единият отиде да се обади по телефона на инспектора, докато другият остана да чака в колата, която бе паркирал на няколко метра от входа на клуба.

Детективът не забеляза Йо-Йо, който клечеше под едно дърво и ту спускаше, ту вдигаше играчката на канапа, докато наблюдаваше детектива.

Йо-Йо бе забелязал двамата мъже да тръгват след Блеки и брат му. Бе видял как Блеки се връща сам, следван от двамата детективи. Тази ситуация го заинтригува и след като размисли няколко минути, той стана и тръгна към клуба. Влезе, качи се по стълбите, а оттам — в танцовата зала.

Прекоси дансинга и без да чука, влезе в кабинета на Блеки Ли. Затвори вратата и се облегна на нея.

Блеки отпиваше от чашата си чай. Вдигна очи. Като видя Йо-Йо, лицето му застина.

— Какво има?

— Имам една информация и съм готов да я продам — каза Йо-Йо. — Искам за нея пет хиляди пиастри, но е доста евтино, като се има предвид каква е информацията.

— Каква е тя?

— Първо искам парите.

— Можеш да се разкараш оттук — каза Блеки и остави чашата си на бюрото, — преди да съм те изхвърлил.

Йо-Йо се изкиска.

— Свързана е с вас и с полицията, господин Блеки. Важно е.

Блеки усети, че сърцето му изстина. Не се колеба дълго. Извади портфейла си, отброи пет хиляди пиастри и ги хвърли на бюрото пред Йо-Йо.

— И каква е информацията?

Йо-Йо взе банкнотите.

— Двама полицаи от Службата за сигурност ви следят — каза той. — Те ви последваха тази сутрин, когато тръгнахте с господин Чарли. Когато се върнахте, пак ви следяха. Сега са отвън в колата — черния Ситроен.

Блеки остана няколко секунди неподвижен, вторачен в Йо-Йо, след това с видимо усилие, каза:

— Следващият път, като влизаш тук, чукай на вратата. Сега се махай.

Йо-Йо погледна парите в мръсната си ръка и след това намигна на Блеки.

— Някои имат късмет, някои — нямат. Жал ми е за вас, господин Блеки — и излезе.

В момента, в който вратата се затвори, Блеки скочи и отиде до прозореца. Внимателно погледна през спуснатите щори. Ситроенът беше на улицата. Не можа да види кой е в него, но явно този някой пушеше. От отворения прозорец се издигаше спирала от тютюнев дим.

Какво означаваше това? — питаше се той. — Защо го следяха? Дали подозираха, че е във връзка с Джафи? Или просто го наблюдаваха с надеждата, че ще ги отведе при Нан? Или може би това нямаше нищо общо с Джафи?

Той се дръпна от прозореца, извади носната си кърпичка и избърса лицето си. Усети как по гърба му полазват тръпки. Ако не беше този плъх Йо-Йо, само след десет минути той щеше да излезе да купи пистолета и заглушителя. Ако го бяха спипали в този момент, щяха да го окошарят за две години.

Бавно се върна до бюрото си и седна. Щеше да е най-добре да остане в кабинета си. Ю-Лан можеше да иде за пистолета. Със завист си помисли за Чарли, който бе в безопасност в самолета за Пном Пен. Дали да предупреди Чарли, че полицията ги следи? Поколеба се, след това реши да изчака още малко. Може би това нямаше нищо общо с Джафи. Може би някой се бе разприказвал за онази сделка с валута, която бе станала преди две седмици. Може би полицията го наблюдаваше заради това.

Стана, отиде до шкафа и си наля едно силно уиски, след това се върна на бюрото си и набързо написа една бележка. Извади от портфейла си няколко банкноти, сложи ги в един плик заедно с бележката, запечата плика и го адресира.

След това отиде в салона за танци, където Ю-Лан подреждаше цветя.

— Занеси това писмо на Фет Уо — каза й Блеки. — Вземи пазарска кошница със себе си. Купи плодове и зеленчуци. Фет Уо ще ти даде пакет. Сложи пакета под плодовете и зеленчуците и се върни.

— Какво ще има в пакета? — попита Ю-Лан, а в очите й имаше тревога.

— Не е твоя работа — каза Блеки. — Иди веднага, въпросът е много спешен.

Ю-Лан се поколеба, но като видя, че той не е в настроение и няма да приеме никакво неподчинение, отиде да вземе кошницата.

Блеки се върна в кабинета си. Довърши уискито и се почувства по-спокоен. Застана на прозореца и видя Ю-Лан да върви забързано по улицата към ресторанта на Фет Уо. Никой не тръгна след нея. Мъжът в ситроена продължи да си пуши. Блеки зачака до прозореца. Двайсет минути по-късно Ю-Лан се върна с пълна кошница. Той я пресрещна на входа на клуба.

— Взе ли го? — попита я.

Тя остави кошницата, вдигна някои зеленчуци и измъкна изпод тях здраво стегнат пакет в бежова хартия, завързан с канап.

— Какво става? — попита тя. — Тревожа се. Ти си намислил нещо. Не можеш ли да ми кажеш?

Той пое пакета.

— Не, — каза. — Това е мъжка работа.

Влезе в кабинета си, затвори вратата, заключи я и отвори пакета. Трийсет и осем милиметровият пистолет със заглушител му хареса. Провери магазина, след това отиде до сейфа си и заключи пистолета.

Още два дни, помисли си той. След това диамантите ще са наши. Струваше му се, че това е цяла вечност. Ситроенът продължаваше да стои на мястото си.

Докато наблюдаваше колата и се чудеше какво ли означава това внимание от страна на полицията, инспектор Нгок-Лин стоеше пред бюрото на полковника и докладваше най-подробно за мъртвия полицай, намерен в канавката на пътя за Тудомо.

Беше три и половина. Току-що бяха намерили тялото на полицая. Той бе изчезнал, откакто го бяха изпратили от полицейския пост да проследи колата на Блеки Ли. Инспекторът не можеше да реши дали полицаят е бил убит от бандити или от Джафи.

Полковникът не проявяваше никакъв интерес към мъртвия полицай. Същата сутрин той бе имал доста смущаващ разговор с Лам-Тан. Лам-Тан го бе предупредил, че времето му бързо изтича. Един от шпионите на Лам-Тан в президентството му бе казал, че групата, която се противопоставя на генерала, най-накрая е успяла да го убеди да вземе мерки срещу него. До края на седмицата щяха да го свалят от поста шеф на Службата за сигурност. Щяха веднага да го освободят, но човекът, който щеше да поеме поста, бе в Париж и до неговото завръщане след три дни, не можеха да вземат никакви мерки срещу полковника.

Три дни! — мислеше си полковникът, и слушаше разсеяно доклада на инспектора. Ако този слух се окажеше верен, значи му оставаха само три дни, за да се добере до диамантите и да се измъкне от страната.

— Къде е това момиче за танци? — попита той. — Още колко ще трябва да чакам?

— Тя ще се прибере у дома си около шест — каза инспекторът. — В шест часа и десет минути тя ще бъде в тази стая.

Полковникът го погледна с блеснали очички.

— Ще запомня думите ви — каза той. — Ако тя не е тук в шест и десет, вие ще съжалявате, че сте се родили.

Последва пауза, след това инспекторът каза:

— Този Блеки Ли откара брат си до летището тази сутрин. Брат му отлетя за Пном Пен. Билетът му е отиване и връщане и той ще си дойде утре сутринта. Тези двамата знаят нещо за Джафи. С цялото си уважение ви моля да ги арестуваме и разпитаме.

Полковникът поклати глава:

— Още не — каза той. — Дайте ми момичето. Тя ще ми каже всичко, което искам да зная. Просто ми намерете момичето.