Лотос за мис Куон

1

Обявената награда от двайсет хиляди пиастри за всяка информация, свързана с последните движения на Джафи, преди да бъде отвлечен, доведе до хаос пред Главната квартира на службата за сигурност.

Инспектор Нгок-Лин бе очаквал да стане такова нещо. Знаеше, че всяко момче с рикша, всеки уличен търговец, всяко пиколо, което не е на смяна, ще дотърчи със своята история, с намерение да получи наградата.

Знаеше, че хората му ще трябва да отсеят стотици такива истории, за да стигнат до някой дребен факт, доказващ, че Джафи се крие и не е в ръцете на виетнамските партизани. Инспекторът се надяваше по този начин да попадне на следите на момичето, с което е бил свързан Джафи. Даде нареждания да не връщат никого. Всеки, който дойдеше с някаква информация, трябваше да бъде изслушан.

Един човек, който би могъл да му каже къде се крие Джафи, не знаеше нищо за наградата, защото Йо-Йо така и не бе се научил да чете и съответно не бе прегледал вестника.

Докато инспекторът отсяваше отговорите на въпросите си, Йо-Йо клечеше пред клуб „Парадайз“, а мръсното му, злобно лице се бе свило в намръщена и объркана гримаса.

Той видя как Чарли пристигна. Беше го виждал и преди и знаеше, че той живее в Хонконг. Досети се, че са го повикали. Тогава разбра, че става нещо много важно. Но какво е това нещо? Почуди се дали да не иде в къщата на момичето за танци и да поговори с нея. Може би щете да я накара да му каже защо ходи при американеца, но прецени, че ако не успее да я застави да проговори, тогава той самият щеше да има сериозни неприятности с Блеки Ли. Рискът бе прекалено голям.

Така че той седна на сянка, започна да върти в ръцете си своето йо-йо и зачака. На десетина метра от него един уличен търговец четеше вестника и се чудеше каква история да измисли така, че да му повярват и да му дадат наградата. Той познаваше Джафи. Беше го виждал да влиза и да излиза от клуба, но не можеше да си спомни дали го видя в неделя вечерта. Смътно си спомняше, че Джафи бе седял в колата си пред клуба, но не беше сигурен дали беше събота или неделя.

Реши да каже в полицията, че е било неделя. Щяха да се впечатлят повече, ако им кажеше, че е неделя, защото според вестника, това е бил денят, когато Джафи е изчезнал. Веднага като мине времето на обедните почивки, той ще иде право в полицията и ще им каже, че е видял Джафи да седи в колата си. Дори да не му дадат цялата награда, сигурно щяха да му дадат нещичко.

В американското посолство лейтенант Хамбли седеше на бюрото си и правеше дупки в попивателната хартия, а лицето му беше тревожно и замислено.

Очакваше Сам Уейд. Беше му телефонирал веднага, щом се върна в офиса си. Уейд бе казал, че идва след няколко минути.

Когато влезе в стаята, Хамбли му махна да седне на един стол.

— Оплел съм се в тази афера с Джафи — каза той. — Ти нали си го познавал добре?

— Да, но не кой знае колко добре. Играехме заедно голф. Беше много добър играч. Не съм виждал човек с по-далечен удар от неговия.

— Що за човек беше той?

— Приятен тип. Много симпатичен.

Хамбли проби още няколко дупки в попивателната.

— И не е бил педи, така ли?

Очите на Уейд се разшириха.

— Да не ме будалкаш? — каза той и в гласа му прозвучаха остри нотки. — Джафи да е педи? Що за идея?

— Има слух, че е бил — каза тихо Хамбли. — Казват, че имал връзка с прислужника си.

Уейд го погледна отвратено.

— Този, дето е пуснал слуха, заслужава ритник в задника. Какво може да спечели от една такава лъжа?

Хамбли погледна с интерес възмутеното лице на Уейд.

— Толкова ли си сигурен? — попита той.

— Абсолютно съм сигурен — каза Уейд, зачервен. — И каква е цялата тази работа?

Хамбли му разказа теорията на инспектора.

— Ама това си е чиста лъжа — каза Уейд. — Зная със стопроцентова сигурност, че Джафи си имаше постоянна приятелка. Никога не е тичал по жени. Тази история, дето ми бил взел колата, за да примамва мацки, е вятър и мъгла.

— Коя му е била приятелката в такъв случай? — попита Хамбли.

— Не зная. Но какво значение има това? Зная, че тя идваше у тях два-три пъти седмично. Знаеш, че тези работи се разчуват. Моят прислужник непрекъснато ме осведомява кой с кого спи. Когато човек играе голф с някого, той го опознава добре. Джафи бе човек спортист. Беше си съвсем в ред. Уверявам те.

— Бих искал да поговоря с тази негова приятелка — каза Хамбли. — Как да я намеря?

Уейд замислено разтри челюстта си.

— Най-сигурно би могла да ти каже онази китайка, с която спах в събота вечер: тя е мръсница и крадла, но би могла да помогне. — Той даде адреса й на Хамбли.

Хамбли си взе фуражката и я нахлупи на главата си.

— Ами, благодаря ти. Веднага ще ида да се срещна с тази китайка. — Той погледна часовника си. Минаваше дванайсет и половина. — Много ми помогна.

След петнайсет минути вече стоеше пред входната врата на Ан Фай Уа. Позвъни и зачака. Минаха две минути и пак позвъни. Тъкмо реши, че е излязла, когато вратата се отвори, на прага застана момичето и впери поглед в него. Бадемовите й очи внимателно се плъзнаха по униформата му, преди да се вдигнат към лицето му.

— Хамбли, военна полиция — каза лейтенантът и отдаде чест. — Мога ли да вляза за момент?

Тя отстъпи назад и леко изпъна дългите си, красиви пръсти. Носеше гълъбова роба дълга до земята с цепки от двете страни до средата на бедрата й. Дългите й, изящни крака бяха боси, с цвят на стара слонова кост. Под сивата коприна се очертаваха твърдите й гърди. Явно под робата беше гола.

Той влезе в дневната. На масичката лежеше сутрешният вестник. До него имаше поднос с чашка и чинийка, кафеник и полупълна бутилка с коняк „Реми Мартен“.

Ан Фай Уа седна на страничната облегалка на голям кожен фотьойл. Хамбли с мъка отклоняваше погледа си от краката й, които се виждаха през разтворената цепка на робата.

— Желаете ли нещо? — попита момичето и повдигна нарисуваните си вежди.

Хамбли се стегна.

— Четохте ли вече вестника?

Той се наведе напред и почука с пръст заглавието, с което се обявяваше отвличането на Джафи.

— Хмммм.

Тя кимна и с нежния си пръст започна да върти една къдрица на врата си.

— Познавахте ли Джафи?

Тя поклати отрицателно глава.

— Имал е приятелка — виетнамка, която е работела като платена компаньонка за танци. Опитвам се да я намеря. Дали случайно не знаете къде живее?

— Може би.

Хамбли се раздвижи. Черните бадемови очи го разсеяха. Тя го оглеждаше като фермер, който ще купува бик за разплод.

— Какво означава това? Познавате ли я или не я познавате?

Тя се наведе напред, за да си вземе цигара. Гърдите й опнаха копринената материя. Сложи цигарата между изрисуваните си устни и го погледна в очакване.

Хамбли затършува за запалката си, намери я и с мъка я запали. Докато палеше цигарата й, се ядосваше, че е объркан и се държи като тийнейджър.

— Опитваме се да проследим пътя му до момента, когато е бил отвлечен — обясни Хамбли. — Смятаме, че това момиче може да ни помогне.

— Ако можеше да ви помогне, тя вече щеше да ви се обади, нали така?

— Не непременно. Може би не иска да се замесва в цялата тази история.

Ан Фай Уа вдигна вестника и го погледна.

— Виждам, че дават награда. Ако ви кажа коя е тя, ще ми дадат ли наградата?

— Може би. Наградата се изплаща от Службата за сигурност. Ще трябва да говорите с тях.

— Не искам да говоря с тях. Предпочитам да говоря с вас. Ако ми дадете 20 000 пиастри, ще ви кажа коя е тя.

— Значи я познавате?

Изрисуваните вежди пак се повдигнаха.

— Може би.

— Не е в моя власт да ви платя парите — каза Хамбли. — Но ще придвижа молбата ви по съответните канали. Коя е тя?

Ан Фай Уа повдигна рамене.

— Забравила съм. Много съжалявам. Това ли е всичко? Моля да ме извините.

— Виж какво, драга — каза Хамбли и изведнъж влезе в ролята на сурово ченге. — Можеш да избираш, но ще кажеш или на мен, или на Службата за сигурност. Ще кажеш или на мен, или на тях!

Изражението на Ан Фай Уа остана непроменено, но бързият й ум веднага усети опасността. Ако този американец кажеше на Службата за сигурност, че според него тя има някаква информация, веднага щяха да я отведат в Главната квартира и да я разпитат. Знаеше какво се случва на хора, които нямат особено желание да говорят. Нямаше намерение да се остави да й нашарят гърба с бамбукови пръчки.

— А наградата?

— Казах ти, че ще придвижа молбата ти по съответните канали. Не мога да обещая нищо, но ще положа всички усилия.

Тя се поколеба. Погледна го и като видя решимостта му, каза:

— Името й е Нан Ли Куон. Не зная къде живее. Вуйчо й се занимава с предсказване на бъдещето край гробницата на Маршал Ли-Ван-Дует.

— Благодаря — каза Хамбли. — Как изглежда вуйчо й?

— Дебел, с брада.

Хамбли вдигна шапката си.

— Ще говоря с него — каза той и тръгна към вратата.

Ан Фай Уа смачка цигарата си и с мудна крачка го изпрати до вратата.

— И няма да забравите за наградата, нали, лейтенанте?

— Няма да забравя.

— Може би ще ми се обадите някоя вечер?

Той й се усмихна широко.

— Може и да се обадя.

Тя хвана най-горното копче на униформата му и започна да го разглежда. Лицето й бе съвсем близко до неговото.

— Вуйчо й няма да се появи около гробницата преди три часа — каза тя. — Имате достатъчно време. Може би ще пожелаете да останете малко?

Хамбли леко отстрани ръката й. Докосването на хладните й пръсти накара сърцето му да забие по-силно. Тя бе определено привлекателна, помисли си той. Искаше му се да остане.

— Друг път, скъпа — каза й той извинително и се усмихна. — Имам работа.

Той полуотвори входната врата, спря се и я погледна още веднъж. Тя го гледаше, без да трепне, а очите й бяха пълни с обещания.

Той бавно затвори вратата и се облегна на нея.

— Ами, може да остана малко.

Тя се обърна и тръгна към една врата, а Хамбли, без да откъсва поглед от тежките й, полюшкващи се бедра, тръгна след нея.

2

Уличният търговец, чието име беше Ченг-Сю, трябваше доста да почака, преди да застане най-накрая пред инспектор Нгок-Лин, но чакането не му дотежа особено. Движението в оживеното помещение го очароваше и с известно напрежение той се чудеше дали някой от дългата опашка чакащи да дадат информация, щеше да го изпревари и да вземе наградата, преди да е дошъл неговият ред.

Когато Ченг-Сю застана пред инспектора, той каза твърдо, че е дошъл за наградата.

— И защо смятате, че трябва да ви я дадем? — попита инспекторът, гледайки възрастния човек с присвити очи и горчивина, изписана на умореното му лице.

— Видях американеца в неделя вечер — каза Ченг-Сю. Седеше в колата си пред клуб „Парадайз“. Беше някъде след десет часа.

Инспекторът наостри уши. Това бе първата информация, която получаваше за последните стъпки на Джафи, откакто бе седнал на тази маса.

— Какво правеше той?

Ченг-Сю премигна.

— Седеше в колата си.

— Каква кола?

— Малка червена кола.

— Колко време седя в колата си?

Ченг-Сю пак премигна.

— Не много.

— Колко? Пет минути? Десет? Половин час?

— Може би половин час.

— Какво стана после?

— После дойде момичето и той слезе от колата — каза Ченг-Сю, като се напрегна до край. — Той й даде някакви пари и тя влезе в клуба. После излезе, качи се в колата и заминаха.

Инспекторът премести погледа си. Не искаше търговецът да види колко е възбуден.

— Какво момиче? — попита той с безразличие.

Ченг-Сю повдигна слабите си рамене.

— Не зная… момиче.

— И не знаеш коя е тя?

— Не.

— Виждал ли си я и преди да влиза в клуба?

Ченг-Ли пак повдигна рамене.

— Много момичета влизат и излизат от клуба. На моята възраст вече не ги заглеждам.

Инспекторът бе готов да го удуши. Той каза с внимателно контролиран глас:

— Значи американецът й даде пари и тя влезе в клуба? Колко се забави?

— Малко.

— Десет минути? Половин час?

— Може би пет минути.

Значи е била от платените танцьорки, помисли си инспекторът. Блеки Ли е излъгал, когато каза, че не знае, че Джафи е имал постоянна приятелка.

— Сигурен ли си, че не си я виждал и преди?

— Те толкова си приличат. Може и да съм я виждал.

— И това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

Ченг-Сю го погледна възмутено.

— Какво още искаш? — попита той. — Дошъл съм за наградата.

Инспекторът даде знак на един униформен полицай, който сръга Ченг-Сю в ребрата с бялата си палка.

— Хайде, чупка — каза той.

Очите на Ченг-Сю щяха да изскочат.

— Ами наградата? — изломоти той. — Нищо ли няма да ми дадете?

Полицаят го цапардоса с палката по пищяла с такава сила, че старецът подскочи и изрева от болка. Чакащите на опашката доволно се закикотиха, като видяха как старецът подскача и трие пищяла си. Третият път палката попадна на мършавите му хълбоци и като хвана задника си с две ръце, той се втурна през помещението и изскочи от вратата.

Инспекторът бутна стола си назад и се изправи. Даде знак на един от хората си да поеме работата. Трябваше веднага да се срещне с полковника. Може би полковникът щеше да реши, че е време да арестува Блеки Ли и да го разпита по-специално. Лицето на инспектора се стегна, като си помисли, как само Блеки Ли го беше излъгал. С нетърпение чакаше да се срещне с Блеки Ли в покритата с плочи зала за специални разпити. Заслужаваше си да види страха, който щеше да се изпише на мазното му лице.

Обектът на тези мисли тъкмо бе подремнал и се бе отправил към офиса си, за да види какво става с брат му. Намери Чарли да пуши още една пура с вдигнати на бюрото крака.

Спогледаха се.

— Има ли нещо? — попита с надежда и седна на стола си.

— Мисля, че да — каза Чарли. — Но ще ни трябват още пари. Парите, които ще получим за диамантите, няма да стигнат. Има само един начин да го измъкнем — с полета с опиума.

Блеки безпомощно вдигна ръце. Защо не се беше сетил по-рано? — питаше се той. Беше толкова просто. Това бе разликата между него и Чарли. Чарли имаше повече мозък в главата си, в това нямаше никакво съмнение. Тъй като имаше повече мозък, се беше насочил към двата милиона щатски долара.

— Кой лети по линията в момента? — попита той. От две години вече не участваше в аферата с опиума и бе изгубил връзка. Знаеше, обаче, че Чарли продължава да прекарва опиум от Лаос до Банкок.

— Лий Уоткинс — каза Чарли. — Нов е. От скоро е в играта, но си го бива. Баща му е англичанин, а майката — китайка. Бил е пилот в Канадските авиолинии, но го спипали с една стюардеса и го уволнили. Така влязъл в играта с опиума. Печели по много. Изобщо няма да я погледне тази работа, ако не му платим добре.

Лицето на Блеки се издължи.

— Колко?

— Поне три хиляди щатски долара, но освен това ще има и други разходи, които също ще трябва да се покрият. Ще трябва да вземе хеликоптер, за да изведе американеца до Крати. Тук няма подходящо добро място, където да кацне самолет. Ще трябва да се вземе хеликоптер. Това би струвало около пет хиляди щатски долара.

Блеки подсвирна.

— Е, но ако диамантите са у него, няма проблем, той ще може да плати. Ако не са у него, тогава няма смисъл.

Чарли започна да дъвче пурата си.

— У него са. — Той се замисли за миг, след това продължи. — Кога ще го видиш пак?

— Утре вечер.

— По-добре да стане още тази вечер. Разбери дали е готов да плати пет хиляди. Ако ти даде още диаманти, вземи ги. Щом се съгласи с цената, ще се обадя на Уоткинс. Той ще трябва да дойде в Пном Пен. Аз нямам виза за Лаос.

Блеки погледна часовника си. Беше три и двайсет.

— Ще кажа на момичето веднага да иде при него и да уреди нещата.

Чарли каза:

— Трябва да му предадат, че искаш още пари, в противен случай може да не донесе диамантите със себе си.

Блеки кимна и излезе.

В кабинета на полковник Он-дин-Кук инспекторът правеше доклада си.

— Блеки Ли ме е излъгал, точно както си бях помислил — каза инспекторът. — Той знае кое е момичето. Поисках разрешение този човек да бъде доведен за специален разпит.

Полковникът започна да подръпва мустака си. От полицията на летището бе научил, че е пристигнал Чарли Ли. Отдавна знаеше Чарли Ли. Той бе от хората, които създават неприятности и имат влияние върху околните. Полковникът знаеше, че Чарли доставя опиум на някои от водещите фигури на опозицията. Полковникът не се съмняваше, че Чарли щеше да иде при съответните хора и да настоява да му кажат, защо брат му е бил арестуван и подложен на специален разпит.

— Още не — каза той, — но нека го следят. Отделете за него двама от най-добрите си хора.

— Този човек може да посочи кое е момичето — каза инспекторът. — Днес съм разпитал над двеста души, без да мога да разбера коя е тя. Блеки Ли знае. Ако е толкова важно да я намерим, той може да ни каже.

Полковникът го погледна студено.

— Чухте ме какво казах — още не. Наблюдавайте го.

Инспекторът вдигна рамене и отиде да инструктира двама от най-добрите си хора да наблюдават Блеки Ли. Малко бе закъснял, защото Блеки тъкмо се връщаше от среща с Нан, която бързаше да хване в пет часа автобуса за Тудомо.

Наблюдаван от Йо-Йо, Блеки паркира колата си и влезе в клуба. Йо-Йо беше гладен. Огледа се за Ченг-Сю, от когото обикновено купуваше супа. Старецът не беше на обичайното си място, но Йо-Йо го видя да идва по улицата, балансирайки печката си и казана за супата на дълга бамбукова пръчка, която носеше на рамо.

Ченг-Сю зае позицията си на края на тротоара и като разтриваше насинената си кожа и пъшкаше, раздуха дървените въглища и постави казана със супата върху огъня.

Йо-Йо се приближи до него.

Старецът веднага подхвана жаловити оплаквания и ядни думи срещу полицията и как са го измамили с наградата. Йо-Йо изобщо нямаше представа за какво говори и му каза да мълчи. Но Ченг-Сю преживяваше всичко твърде надълбоко, за да обръща внимание на безразличието на Йо-Йо. Докато бъркаше супата той продължи да мърмори. Изведнъж думата „американец“ събуди интереса на Йо-Йо.

— Какво говориш? — изсъска той. — Какъв американец? Каква награда?

Ченг-Сю извади един смачкан вестник и го показа на Йо-Йо.

Ядосан, защото мразеше да си признава, че не може да чете, Йо-Йо му каза да му я прочете, но в този момент пристигнаха трима клиенти и Ченг-Сю започна да им сипва супа, оставяйки Йо-Йо да се кокори пред неразбираемите букви, кипящ от яд, че е неграмотен.

Беше дошло време за вечеря, клиентите прииждаха и Йо-Йо трябваше да почака. Той изслуша историята на Ченг-Сю как са се отнесли с него в полицията, докато старецът я разказваше отново и отново на всеки нов клиент.

Дали американецът, когото бе видял в къщата в Тудомо, не беше човекът, когото полицията издирваше? Ако е така, тогава момичето — Нан и Блеки Ли също са замесени. Сигурно това бе възможността да изнудва Блеки Ли, за която толкова време бе чакал.

Толкова бе погълнат от това, което Ченг-Сю разказваше за дванайсети път, че не забеляза как Блеки Ли излезе от клуба. Вече бе седем и двайсет. Преди да тръгне за Тудомо, Блеки Ли искаше да се отбие при един богат бижутер, за когото бе сигурен, че ще купи двата диаманта. Цялата работа сигурно щеше да отнеме доста време. Бижутерът щеше да се опита да убеди Блеки Ли, че камъните са съвсем евтини. Сигурно преди да успее да измъкне три хиляди долара, щеше да пропилее няколко часа във вежливо, но неотстъпчиво пазарене. Блеки искаше да е сигурен, че има достатъчно време до срещата с Джафи в единайсет часа.

Когато Йо-Йо успя накрая да накара Ченг-Сю да му прочете статията за отвличането на Джафи, той беше почти сигурен, че Джафи е американецът, когото бе видял на прозореца. Първата му реакция бе да се втурне към службата за сигурност и да си поиска наградата, но като си спомни как се бяха отнесли с Ченг-Сю, реши първо да говори с Блеки. Беше напълно възможно Блеки да му предложи повече от двайсет хиляди пиастри, но когато влезе в клуба установи, че Блеки не е там.

Ю-Лан, която ненавиждаше Йо-Йо, му каза да изчезва. Каза, че съпругът й няма да се върне преди полунощ. Ако той реши, че му трябва Йо-Йо, той ще изпрати да го доведат.

Междувременно и лейтенант Хамбли не бе напреднал особено. Той си тръгна от апартамента на Ан Фай Уа след четири часа. Усещаше се отпуснат и засрамен от себе си. Ядосваше се и защото момичето бе поискало твърде висока цена за своите качества, които според него самия се бяха оказали пълно разочарование. Започна една жалка препирня какъв подарък да й даде и накрая, когато тя започна да крещи с цяло гърло, наложи му се да се раздели със седмичната си заплата и бързо си тръгна от апартамента, преди да са дошли съседите да видят какво става.

Не бе успял да намери вуйчото на тайнственото момиче край храма на Ли-Ван-Дует. И тъй като не говореше виетнамски, не можа да попита кога ще се появи вуйчото. Останалите гадатели го гледаха и се кикотеха притеснено, когато той се опита да им обясни кого търси.

Върна се в офиса си разгорещен и ядосан. Реши да остави нещата настрани до следващата сутрин.

Без да знаят, Джафи и Нан бяха спечелили още един ден.