Глава 10Избавлението

Обезсърчената група излезе от мината.

Всички насядаха на земята. Бяха почти напълно изтощени. Пъг, който беше сдържал сълзите сит след като Томас избяга, лежеше върху мократа земя и се взираше вцепенен в сивото небе. Кълган бе пострадал най-много, изцеден напълно от жизнени сили след заклинанието, с което бе прогонил плътеника. През повечето път останалите го бяха носили и това личеше по изнурените им лица. Скоро всички потънаха в изтощителен сън — всички освен Долган, който запали огън и остана да пази.

Пъг се събуди от гласове. Беше ясна звездна нощ. Усети миризмата на печено: когато Гардан и тримата оцелели войници се бяха събудили, Долган ги бе оставил да пазят и бе хванал с примки два заека, които сега се печаха на жаравата. Останалите също се събудиха. Само Кълган остана да хърка, потънал в дълбок сън.

Арута и херцогът забелязаха, че момчето се е събудило, и принцът се приближи до него и седна.

— Как си, Пъг? — попита го Арута загрижено.

Досега Пъг не беше забелязвал нотки на нежност в нрава на младия принц. Момчето се опита да заговори и усети, че очите му се насълзиха. Томас му беше приятел, откакто се помнеше — по-скоро брат, отколкото приятел. Отвори уста, но вместо думи от гърлото му излязоха накъсани хлипове и той усети горещия, солен вкус на сълзите, стичащи се по бузите му.

Арута го прегърна и го остави да си поплаче на рамото му. След като първоначалният прилив на мъка отмина, принцът каза:

— Няма нищо срамно в скръбта по загубата на приятел, Пъг. Двамата с баща ми споделяме болката ти.

Долган се приближи и застана зад принца.

— Аз също, Пъг, защото този момък ми допадна. Всички споделяме загубата ти. — Джуджето сякаш се замисли за нещо и отиде да поговори с херцога.

Кълган току-що се беше събудил и се надигаше от постелята си като мечок от зимен сън. Като видя Арута с Пъг, той набързо забрави за болките в ставите си и се присъедини към тях.

Нямаха какво да му кажат повече, но Пъг почувства утеха от близостта им. Най-сетне се успокои и се отдръпна от принца.

— Благодаря ви, ваше височество — подсмъркна момчето. — Ще се оправя.

Тримата се присъединиха към Долган, Гардан и херцога край огъня. Боррик слушаше джуджето и клатеше глава.

— Благодарен съм за храбростта ти, Долган, но не мога да го позволя.

Долган дръпна от лулата, изпуфтя и се усмихна добродушно.

— И по кой начин смятате да ме спрете, ваша светлост? Едва ли със сила?

Боррик поклати глава.

— Не, разбира се, че не. Но да отидеш ще бъде пълно безумие.

Кълган и Арута се спогледаха озадачени. Пъг не обърна особено внимание: въпреки че току-що се беше събудил, беше готов да заспи пак.

— Това побъркано джудже е решило да се върне в мините — каза Боррик.

Преди Кълган и Арута да понечат да възразят, Долган заговори:

— Знам, че надеждата е съвсем нищожна, но ако момчето се е измъкнало от нечистата твар, сега се скита изгубено. Там долу има тунели, не познали никога стъпките от ботушите на джудже, да не говорим за човек. Вляза ли в някой от проходите, мога без никаква трудност да се върна, но Томас няма този вроден усет. Ако намеря следите му, ще намеря и него. Ако изобщо има някакъв шанс да се измъкне от мините, ще се нуждае от мен, за да го изведа. Ако е жив, ще го отведа у дома, за това имате думата на Долган Тагарсон, височайшия на село Калдара. Няма да мога да отдъхвам с чиста съвест тази зима, ако поне не опитам.

Думите на джуджето разбудиха Пъг от дрямката.

— Вярваш ли, че можеш да го намериш, Долган?

— Ако изобщо някой може, това съм аз — отвърна той и се наведе към Пъг. — Но не позволявай надеждата да те обсеби прекалено, защото е малко вероятно Томас да се е измъкнал от нечистия. Ще ти направя лоша услуга, ако ти обещая, момче. — Забелязал, че сълзите отново премрежват очите на момчето, той бързо добави: — Но стига да е оцелял, ще го намеря.

Пъг кимна, търсейки в душата си средния път между отчаянието и съживената надежда. Разбра предупреждението, но въпреки това не можеше да се откаже от смътно мъждукащата надежда, която му предлагаше Долган.

Джуджето пристъпи до щита и секирата си и ги вдигна от земята.

— Щом се пукне зората, тръгнете по пътечката надолу по хълмовете към лесовете. Макар и да не е Зеленото лоно, това място крие доста заплахи за малка чета като вашата. Изгубите ли пътечката, тръгнете право на изток. Така ще се доберете до пътя за Бордон. Оттам е въпрос на три дни път. И нека боговете ви закрилят.

Боррик кимна, а Кълган пристъпи към стягащия се за тръгване дребосък и му подаде една кесия.

— Аз мога да си намеря табак в града, малки приятелю. Моля те, вземи това.

Долган я взе и се усмихна на Кълган.

— Благодаря, чародеецо. Длъжник съм ти.

Боррик застана пред джуджето и сложи ръка на рамото му.

— Ние сме ти длъжници, Долган. Ако дойдеш в Крудий, ще си направим този пир, който ти обещах. Че и повече. Дано добрият късмет да е с теб.

— Благодаря, ваша светлост. Ще чакам с нетърпение този ден.

И без повече думи, Долган пристъпи към входа на пещерата и се скри в тъмнината на Мак Мордайн Кадал.


Долган спря край мъртвите мулета само колкото да вземе малко храна, вода, и един фенер. Джуджето нямаше нужда от светлина, за да върви под земята — народът му отдавна бе нагодил сетивата си към тъмното. Но фенерът щеше да увеличи възможността да намери Томас — ако момчето видеше светлината, — въпреки че така рискуваше да привлече нечие нежелано внимание. „Стига все още да е жив“ — помисли си мрачно дребосъкът.

След като навлезе в тунела, където за последен път бе видял Томас, Долган затърси следите му. Слоят прах бе тънък, но тук-там можеше да се види леко разбъркване като от човешки стъпки. Джуджето ги последва и те го отведоха до още по-прашни проходи, където стъпките на момчето се открояваха ясно. Той забърза по следите.

След няколко минути се озова в същата пещера и изруга.

Хранеше слаба надежда, че ще намери отново момчешките дири сред цялата бъркотия, причинена от битката с нечистата сила. Отдъхна си малко, след което се залови да проучва поред всеки от тунелите, извеждащи от пещерата. След около час намери един единствен отпечатък, водещ извън пещерата, през тунел вдясно от онзи, в който бе влязъл първия път. Тръгна по него и се натъкна на още няколко отпечатъка от стъпки, нашироко една от друга, и реши, че момчето сигурно е тичало. Забърза се и намери още дири, тъй като проходът стана по-прашен.

Стигна до пещерата с езерото и за малко щеше отново да изгуби следата, но забеляза тунела до ръба на площадката, прецапа през водата и видя стъпките на Томас. Смътната светлина на фенера не беше достатъчна да освети кристалите в пещерата. Но дори да го беше направила, той нямаше да се спре да се възхити на гледката — толкова бързаше да намери момчето.

И той пое без отдих надолу. Вече бе разбрал, че Томас много преди това е избягал от плътеника. Личеше, че по-голямата част от пътя си е изминал в спокоен ход: стъпките в прахта показваха, че е вървял, а изстиналият огън говореше, че се е спирал. Но тук долу обитаваха и други ужасии, не по-малко опасни от нечистия.

В последната пещера Долган отново изгуби вярната посока и я намери едва след като забеляза издатината над мястото, където отпечатъците свършваха. Трудно му беше да се изкачи на нея, но след като го направи, видя почернялото петно, където Томас бе загасил факлата си. Тук Томас трябваше да е отдъхвал. Долган огледа пустата пещера. Толкова дълбоко в недрата на планините въздухът бе неподвижен. Дори джуджето, привикнало по рождение на тези неща, намери това място за особено изнервящо. Погледна надолу през черната резка на ръба. Колко ли се беше задържал тук Томас и къде ли се беше дянал?

Долган забеляза дупката по-нагоре в стената и след като никакви следи не отвеждаха от площадката, реши, че Томас трябва да е минал през нея. Изкачи се, прехвърли се и тръгна по прохода, който го изведе в по-широк тунел, водещ надолу, в недрата на планината.

Долган проследи нещо, което му заприлича на група следи — все едно че цяла чета хора бяха минали оттук. Следите на Томас се смесваха с тях и това го разтревожи, защото момчето можеше да е минало по същия път преди или след другите, или пък заедно с тях. Ако някой го беше пленил, тогава, според Долган, всеки миг бе съдбоносен.

Тунелът залъкатуши надолу и скоро се вля в подземна зала, изградена от огромни каменни блокове, наместени плътно един до друг и гладко излъскани. През целия си живот Долган не беше виждал нищо подобно. Теренът се изравни и Долган застъпва тихо. Следите изчезнаха, защото камъкът беше гладък и по него нямаше нито прашинка. Високо над главата си Долган успя да различи първия от няколкото кристални светилника, висящи на вериги от тавана. Можеха да се свалят с помощта на скрипец, за да се запалват свещите. Звукът на меките му чизми отекваше глухо под високия таван.

В другия край на пътеката забеляза огромни двукрили порти от дърво, обковано с желязо, и с грамадна брава. Бяха открехнати и от процепа струеше светлина.

Без звук, Долган пристъпи към вратите и надникна. Зяпна от това, което видя, и щитът и секирата в ръцете му се вдигнаха инстинктивно.

Върху купчина златни монети и скъпоценни камъни с големината на човешки юмрук седеше Томас и ядеше нещо, което приличаше на риба. Срещу него се беше привела фигура, която накара Долган да не повярва на очите си.

На пода бе полегнала глава с размерите на фургон. Покриваха я люспи, големи колкото щит и с цвят на тъмно злато, а гъвкавият врат отвеждаше назад до огромно туловище, протягащо се в сумрака на гигантската зала. Две огромни крила се бяха сгънали на гърба и провисналите им краища докосваха пода. Над главата стърчаха две остри уши, разделени от нежна на вид грива, сякаш прошарена със сребро. Дългата муцуна бе разтворена във вълча усмивка, показвайки зъби с дължината на мечове и дълъг раздвоен език, който за миг се показа и пробяга напред.

Долган едва потисна твърде редкия за него порив да побегне, тъй като Томас седеше и както личеше — споделяше храната си с най-страховития наследствен враг на племето на джуджетата: велик дракон. Джуджето пристъпи напред и чизмите му изскърцаха по каменния под.

Чул звука, Томас се обърна, а огромната глава на дракона се надигна. Две гигантски рубинени очи огледаха малкия натрапник. Томас скочи и на лицето му се изписа радост.

— Долган! — Томас се смъкна от купчината съкровища и се втурна към джуджето.

Гласът на дракона изтътна в огромната зала и заотеква като гръмотевица в дълбока клисура.

— Добре дошъл, дребний. Приятелят ти рече, че не ще го оставиш в забвениеее…

Томас щръкна пред джуджето и го обсипа с дузина въпроси, а умът на Долган се завихри шеметно. Принцът на всички дракони си седеше кротко и наблюдаваше срещата и за джуджето се оказа малко трудно да възстанови обичайното си присъствие на духа. Без да може да схване въпросите на Томас, Долган леко го избута на една страна, за да вижда дракона по-добре.

— Сам дойдох — тихо каза той на момчето. — Другите се съгласиха с голяма неохота да оставят издирването на мен, но трябваше да продължат, твърде важна е целта им.

— Разбирам — отвърна Томас.

— Що за чародейство е това? — тихо попита Долган.

Драконът се изкикоти и залата изтътна от смеха му.

— Влез в дома ми, дребний, и ще ти кажааа… — Главата на дракона се отпусна на пода, но въпреки това очите му продължиха да светят над Долган. Джуджето бавно пристъпи навътре, стискайки щита и секирата си. Драконът се засмя с дълбок, отекващ звук като на вода, спускаща се в стръмна урва. — Отпусни ръка, малки воинее, не ще навредя на теб и приятеля тиии.

Долган отпусна щита и окачи секирата на колана си. Огледа се и разбра, че стоят сред огромна зала, всечена в планината. По стените й висяха големи пана и пряпорци, избелели и разкъсани. Нещо във вида им накара Долган да настръхне, защото изглеждаха колкото древни, толкова и чужди — никое същество от тези, които той познаваше, човек, елф или таласъм не правеше такива пряпорци. Други огромни кристални свещници висяха от гредите на високия таван. В далечния край на залата на един подиум се виждаше трон и пред него имаше подредени дълги маси с многобройни столове за пируващите. По масите имаше кристални бокали и златни блюда. И всичко това бе покрито от прахта на вековете.

Навсякъде из залата безредно разхвърляни лежаха несметни съкровища — злато, скъпоценни камъни, корони, сребро, богати ризници, топове редки тъкани и резбовани ковчежета от редки дървета, украсени с изкусен емайл.

Долган седна на една купчина жълтици, които можеха да стигнат за цял живот в несметно охолство, и ги размести разсеяно, за да се нагласи удобно. Томас приседна до него, докато джуджето си разпалваше лулата, понеже лулата винаги му успокояваше нервите. То запали свещ от фенера и я поднесе към лулата. Драконът го изгледа с интерес и избоботи:

— Ти сега огън и дим ли ще дишаш, дребний? Ти да не си новият дракон? Че имало ли е нявга толкоз дребен дракон?

Долган поклати глава.

— Това е лула. — И обясни как се използва табакът.

Драконът изтътна:

— Странна вещ е това, но пък и вашият народ е доста странен.

При тези думи Долган навъси чело, но не отговори нищо, а попита:

— Томас, ти как се озова тук?

Томас, изглежда, не се притесняваше от дракона и това поуспокои Долган. Ако огромният звяр поискаше да им навреди, щеше ла го направи с нищожно усилие. Драконите безспорно бяха най-могъщите същества на Мидкемия. А това бе най-могъщият от всичка дракони, за които Долган беше чувал, близо два пъти по-голям от онези, с които се бе сражавал на младини.

Томас довърши рибата, която ядеше, и каза:

— Скитах се дълго и стигнах до едно място, където можах да поспя.

— Аха. Намерих го.

— Събудих се от някакъв шум и се натъкнах на следи, които ме доведоха тук.

— Тях също ги видях. Уплаших се, че са те пленили.

— Не са. Бяха група таласъми и Тъмни братя, спуснали се тук. Бяха твърде загрижени за това, което ги чака напред, и не обръщаха внимание какво има зад тях, така че можех да ги следвам съвсем отблизо.

— Доста опасно е било.

— Знам, но отчаяно търсех изход. Реших, че могат да ме изведат на повърхността, а не можех да чакам да подминат напред и след това да се измъкна. Ако бях успял да изляза от мините, щях да тръгна на север към вашето село.

— Сърцат план, Томас — кимна Долган и го изгледа одобрително.

— Стигнаха до това място и аз ги последвах.

— Какво стана с тях?

Драконът заговори.

— Отпратих ги надалеч, дребний, че такива гости не бих си избрал.

— Отпратил си ги? Как?

Драконът надигна леко глава и Долган забеляза, че люспите му са поизбелели на места и изтъркани. Червените му очи бяха покрити с тънка пелена и джуджето изведнъж осъзна, че драконът е сляп.

— От стари времена драконите си имаме магии, само дето не са като на другите. С изкуството ей аз сега само теб мога да те виждам, дребний, понеже взорът ми отдавна ме напусна. Плених нечестивите твари и ги отпратих далече на север. Те не знаят как са дошли до това място, нито го помнят.

Долган запухтя с лулата, замислен над чутото.

— В приказките на моя народ има легенди за дракони магьосници, макар че ти си първият, който виждам.

Драконът бавно сниши глава на пода, сякаш се бе уморил.

— Понеже аз съм един от последните златни дракони, дребний, а никой от по-дребните дракони не знае изкуството на чародейството. Заклел съм се нивга да не отнемам живот, но не бих позволил на вида им да завладее мястото на сетния ми покой.

Томас се намеси.

— Руагх беше добър с мен, Долган. Позволи ми да остана, докато дойдеш, защото знаеше, че някой идва.

Долган погледна дракона, зачуден от прорицателската му дарба. Томас продължи:

— Даде ми и пушена риба да хапна, и място, където да отдъхна.

— Пушена риба ли?

Драконът каза:

— Коболдите, онез, които ти знаеш като гноми, ме зачитат като бог и ми носят жертвени дарове, риба, хваната в дълбокото езеро и опушена, и съкровища, сбирани от по-дълбоки зали.

— Е, гномите не се славят като особено умни — изсумтя Долган.

Драконът се изкикоти.

— Вярно. Коболдите са боязливи и вредят само на онез, които ги безпокоят в дълбоките им тунели. Прост народец са и им се нрави да ме имат за бог. И понеже не мога да ходя на лов, така е приемливо и за тях, и за мен.

Долган обмисли следващия си въпрос.

— Да не се засягаш, Руагх, но доколкото съм имал някакъв опит с дракони, вие не обичате много другите — онези, които не са от вашия вид. Защо си помогнал на момчето?

Драконът притвори за миг очи, после отново ги отвори и се взря невиждащо в джуджето.

— Знай, дребний, не винаги е било така. Твоят народ е стар, но моят е най-стар от всички, освен един. Ние сме били тук преди елфите и моредел. Служихме на ония, чиито имена не е дадено да се изричат, и бяхме щастлив народ.

— Властелините на драконите?

— Така ги наричат вашите легенди. Те бяха наши господари, а ние бяхме техните слуги, каквито бяха и елфите, и моредел. Когато те напуснаха тази земя и тръгнаха на едно невъобразимо пътешествие, ние станахме най-могъщият народ от свободните, по времето преди джуджетата или хората да дойдат по тези земи. Наша бе властта над небесата и всички неща, понеже ние бяхме най-могъщите от всички.

— А после — продължи драконът — хора и джуджета надойдоха по нашите планини и известно време живяхме в мир. Но нравите се менят и скоро закипяха битки. Елфите изтласкаха моредел от лесовете на сегашния Елвандар, а човеците и джуджетата поведоха война с драконите. Силни бяхме, но човеците са като дърветата в гората, чет нямат. След векове народът мой оттегли се на юг и аз едничък в тези планини останах. Защото няма аз дома си да оставя… С магия мога да отвърна онези, що дирят туй съкровище, и с хитри чародейства умовете им да замъгля. Но да убивам ми омръзна и се заклех да не отнемам повече живот, дори на тварите омразни като моредел. Затуй отпратих ги далече и затова помогнах на момчето, че гибел то не заслужава.

Долган изгледа дракона.

— Благодаря ти, Руагх.

— Приемам аз благодарността ти, Долган от Сиви кули. И знай, че радвам се, че ти дойде. Не можех да подслоня за дълго момчето, понеже привлякох Томас до себе си с магическото си изкуство, за да бди до мен в смъртния ми час.

— Какво? — възкликна Томас.

— На драконите е дадено да знаят часа на своята смърт, Томас, а моят иде скоро. Стар съм аз, дори по мерките на моята раса… но животът ми бе пълен. Доволен съм от ориста си. Така е при нас.

Долган се притесни.

— Все пак за мен е необичайно да седя тук и да те слушам да говориш за това.

— Защо, джудже? Не е ли вярно за твоя народ, че когато някой умре, го възхваляват колко добре е живял, а не колко дълго?

— Истина е.

— Тогава има ли значение дали си знаеш часа на смъртта, или не? Все едно е. Имал съм всичко, за което някой от моя вид е могъл да се надява: здраве, самки, младост, богатства и покой. Това са то нещата, що винаги желал съм, и аз ги имах.

— Мъдро е да знаеш какво искаш и още по-мъдро да съзнаваш, че си го получил — съгласи се Долган.

— Вярно. И още по-мъдро е да знаеш кога недостижими са, че глупава е алчността напразна. За расата ни редно е да бдят събратята край теб преди смъртта, ала си нямам никого наблизо от моя вид, да го повикам. Бих те помолил да останеш и ти край мен, докато си аз отида. Кажи ми ще останеш ли до мен?

Долган хвърли поглед към Томас, който склони глава в съгласие.

— Да, драконе. Ще останем, макар че това няма да възрадва сърцата ни.

Драконът притвори клепачи. За Томас и Долган не беше трудно да разберат, че се склапят завинаги.

— Благодаря ти, Долган, и на теб, Томас.


Драконът кротко се отпусна на пода и им заразказва за своя живот, как бе летял из небесата на Мидкемия, към далечни земи, където тигри обитавали големи градове, и над планини, в които орлите говорели с разумна реч. Заразказва им за възхитителни чудеса, дълга и несвършваща приказка в нощта.

Когато гласът му започна да отслабва, Руагх каза:

— Веднъж в това място дойде един човек, могъщ магьосник. Не можах да го отвърна от това място с моето чародейство, нито да го унищожа. Три дни трая битката между двама ни, неговите изкуства срещу моите, и когато битката свърши, той ме беше надвил. Помислих си, че ще ме убие и ще отнесе съкровищата ми, но наместо това той остана, защото едничката му мисъл бе да изучи моето чародейство, за да не се изгуби то след моята смърт.

Томас седеше и го слушаше в захлас, защото колкото и малко да знаеше за магьосничеството от Пъг, разбираше, че всичко това е удивително. Виждаше с умствения си взор титаничната битка и могъщите сили, замесени в нея.

— Със себе си беше довел едно странно същество, много подобно на таласъм, но изправено и по-хубаволико на вид. Остана при мен цели три години, докато слугата му идваше и си отиваше. Научи всичко, което можех да му предам, защото не можех нищо да му откажа. Но и той ме учеше и неговата мъдрост ми донесе голяма утеха. Тъкмо заради него се научих да ценя живота на всяко същество, колкото и жалко да е то, и се заклех да щадя всеки, който дойде при мен. Той също беше страдал от ръцете на други, както и аз от войните с човеците, понеже бях изгубил много от нещата, които бях ценил. Този човек притежаваше дарбата да изцерява болките на сърцето и на ума и когато си отиде, аз се почувствах като победител, а не победен. — Той замълча и преглътна — беше му все по-трудно да говори. — След като дракон не може да бди до мен в часа на смъртта ми, бих предпочел той да седеше тук сега, че той бе първият от твоя вид, момче, когото аз можах да нарека приятел.

— Кой е бил той, Руагх? — попита Томас.

— Наричаше се Макрос.

Долган се замисли.

— Чувал съм името му. Изключително могъщ магьосник. Почти легенда е, живял е някъде на изток.

— Легенда той не е, Долган — промълви удебелено Руагх. — Но сигурно е мъртъв вече, понеже той живя при мене преди векове. — Драконът помълча. — Е, моят час май вече наближава, така че трябва да привършвам. Една молба към тебе имам, дребний. — Той леко отмести глава настрани. — В оназ кутия има дар от мага, предназначен за този час. Той пръчка е направена с вълшебство. Остави ми я Макрос, та като умра, да не останат подир мене кости за събирачите на смет. Бъди така добър, иди я донеси.

Долган отиде до показаното му ковчеже, отвори го и намери вътре черна метална пръчица, положена върху синьо кадифе. Вдигна я и установи, че е удивително тежка. Донесе я при дракона.

Драконът заговори отново. Думите му вече звучаха едва разбираемо, защото езикът му се беше подул.

— След малко ме докосни с пръчката, Долган, понеже тогава ще свърша.

— Добре — каза Долган. — Макар че няма да ми е приятно да видя края ти, драконе.

— Преди това имам да ви кажа едно последно нещо. В една кутия, до другата, има дар за тебе, дребний. Можеш да вземеш всичко тук, което ти харесва, че аз от него вече нямам нужда. Ала от всичко в тази зала, онова, що е в кутията, бих искал да го имаш. — Опита се да обърне главата си към Томас, но не можа. — Томас, благодаря ти, друже, че сподели последния ми час. В кутията с дара на джуджето има и един за теб. И ти вземи каквото друго ти хареса, че е добро сърцето ти. — Пое си дълбоко дъх и Томас чу гъргорене в гърлото му. — Сега, Долган.

Долган протегна пръчката и леко докосна с нея главата на дракона. Отначало не се случи нищо. Руагх тихо промълви:

— Това бе последният дар на Макрос.

Изведнъж около дракона засия мека златиста светлина. Чу се едва доловимо бръмчене, сякаш стените на залата завибрираха от тиха траурна музика. Звукът започна да нараства заедно със светлината, която ставаше все по-ярка и запулсира от енергия. Пред очите на Томас и Долган бледите петна по люспите на Руагх се стопиха, туловището му заблестя със златни искри и мътната пелена на очите му започна да се вдига. Той бавно надигна глава и двамата разбраха, че отново може да вижда. Гривата му се изправи и крилата се повдигнаха. Жълтите зъби станаха брилянтнобели, а похабените му черни нокти заблестяха като излъскан абанос. Драконът се заизправя, вдигнал високо глава.

— Това е най-величавата гледка, която са виждали очите ми — тихо промълви Долган.

Яркостта на светлината се усилваше, а Руагх се връщаше в образа на своята могъща младост. Извиси се в цял ръст, възхитително висок, и по гребена му заиграха сребристи мълнии. Драконът отметна глава назад — жест на младо, изпълнено с жизненост същество — и с радостен вик изхвърли мощен пламък към високия сводест таван. А после със стотръбен рев извика:

— Благодаря ти, Макрос. Наистина е царствен дарът ти.

Странно хармоничният барабанен тътен промени тона си и стана по-настойчив и по-силен. За много кратък миг на Долган и на Томас им се стори, че чуват глас сред туптящите с пулса на огромно сърце тонове — едно дълбоко, кухо ехо, което отвърна:

— Няма защо, приятелю.

Томас усети влага по лицето си и го докосна с длан. Сълзи на радост от възхитителната красота на дракона се стичаха по бузите му. Огромните златни криле се разгърнаха, сякаш драконът се готвеше да се понесе в полет. Блещукащото сияние стана толкова ярко, че очите на Томас и Долган едва можеха да го понесат — но не можеха и да се отвърнат от гледката. Звукът в залата се извиси толкова гръмък, че от тавана над главите им се посипа прах и те усетиха, че подът под краката им се тресе. А драконът се понесе нагоре, разперил криле, и после изчезна сред заслепяващия блясък на студената бяла светлина. Изведнъж залата се превърна в онова, което си беше, и звукът заглъхна.

След изчезването на дракона огромното пространство на пещерата стана потискащо и Томас погледна джуджето и каза:

— Да си тръгваме, Долган. Нямам желание да оставам повече тук.

Долган го изгледа замислено.

— Добре, Томас. И на мен не ми се ще много да оставам. Но все пак, да привършим с даровете. — И той отиде до сандъка, посочен от дракона, и го отвори.

Очите му се ококориха. Долган бръкна в сандъка, извади един чук и го загледа с нямо благоговение. Чукът беше изработен от сребрист метал, който блестеше на светлината на фенера със синкави оттенъци. На едната му страна бяха всечени символи от писмото на джуджетата. Дръжката беше от резбован дъб, с виеща се по дължината й спирала. Беше гладко излъскана и тъмните шарки на дървото прозираха под повърхността. Долган с възхита промълви:

— Това е Чукът на Толин. Отнет отдавна от моя народ. Връщането му ще предизвика бурни веселби сред джуджетата из целия Запад. Това е символът на нашия последен крал, изгубен преди много векове.

Томас се приближи да погледне и видя в сандъка още нещо. Пресегна се над рамото на Долган и извади голям вързоп от бяла тъкан. Разви го и разбра, че платът е дреха — бял табард с извезан отпред златен дракон. Вътре имаше щит със същата украса и златен шлем. Но най-удивителното беше златният меч с бяла дръжка. Ножницата бе изработена от гладък бял материал, подобен на слонова кост, но по-здрав, като метал. Под вързопа лежеше плетена златна ризница.

Долган го погледна и каза:

— Вземи ги, момче. Драконът каза, че са дар за теб.

— Твърде изящни са за мен, Долган. Те са за някой принц или крал.

— Мисля, че предишният им собственик няма вече нужда от тях, момко. Те са ти подарени драговолно и можеш да постъпиш с тях, както пожелаеш, но ми се струва, че в тях има нещо особено, иначе нямаше да са прибрани тук с чука. Чукът на Толин е мощно оръжие, изковано в древните ковачници на Мак Кадман Алаир, най-старата мина в тези планини. В него е вложена магия, ненадмината в цялата история на джуджетата. Възможно е позлатената броня и мечът също да са нещо такова. Навярно не случайно попадат в твоите ръце.

Томас се замисли за миг, след което бързо свали тежкото си наметало. Беше с туника, а не с кожена камизола, и златната ризница му се оказа малко широка, тъй като бе пригодена за човек с по-едро телосложение. Той придърпа късия табард над нея и постави шлема на главата си. Вдигна меча и щита и застана пред Долган.

— Глупаво ли изглеждам?

Джуджето го огледа грижливо.

— Малко са ти големички, но ще израстеш, не се съмнявам. — Стори му се, че долавя нещо в стойката на момъка и начина, по който държеше меча в едната ръка и щита в другата. — Не, Томас, не изглеждаш глупаво. Може би малко неуверено, но не и глупаво. Изглеждаш внушително и смятам, че един ден ще ги носиш така, както са предназначени да се носят.

Томас кимна и вдигна наметалото си. Снаряжението се оказа смайващо леко — много по-леко от онова, което носеше в Крудий.

— Не искам да взема нищо друго, Долган — каза момчето. — Може да не ти се вярва, но не искам.

Долган пристъпи към него.

— Не, момче. Защото и аз не искам нищо от съкровищата на дракона. — Огледа залата и добави: — Макар че ще има нощи, в които дълго ще се чудя дали съм постъпил умно. Може и да се върна един ден, но се съмнявам. А сега да потърсим пътя към дома.


Долган стисна Томас за лакътя, за да го предупреди. Момчето го разбра и запази мълчание, още повече че също изпита тревогата, която го бе обзела малко преди немрящият да ги нападне предния ден. Но този път усещането беше почти физическо. Нечистата твар беше съвсем близо. Томас похлупи фенера с капака мжу и го остави. Очите му се разшириха от удивление, защото вместо очаквания непрогледен мрак виждаше смътно фигурата джуджето, което бавно пристъпваше напред. Без да се замисля, той промълви:

— Долган…

Джуджето се обърна и изведнъж зад гърба му изникна черен силует.

— Зад теб! — извика Томас.

Долган се извъртя, озова се с лице срещу плътеника и инстинктивно надигна щита си и чука на Толин. Немрящото същество се навърли върху дребосъка и само придобитите от многобройните битки умения и способността на джуджето да предусеща движенията сред мастиления мрак го спасиха, защото пое удара с обкования си с железни шипове щит. Съществото зави от ярост, а Долган замахна с легендарното оръжие на предците си — и съществото изврещя, щом чукът го удари. От чука лумна синьо-зелена светлина и плътеникът заотстъпва, виейки от неистова болка.

— Стой зад мен — извика Долган. — Желязото го дразни, но чукът на Толин му причинява болка. Навярно ще може да го прогони.

Томас понечи да се подчини на джуджето, но десницата му сама се пресегна и измъкна златния меч от ножницата. Изведнъж непригодната за ръста му ризница сякаш се намести по-удобно на раменете му, а щитът се укрепи в лявата му ръка, все едно че го беше носил с години. Без да го прави по своя воля, Томас пристъпи зад Долган, после застана до него и насочи златния меч напред.

Съществото, изглежда, се поколеба, след което закрачи към Томас. Томас вдигна меча, готов да удари. Плътеникът запищя от ужас, обърна се и побягна.

Долган се наведе, взе фенера и попита:

— Защо направи това, момко?

— Ами… не знам — отвърна Томас. Изведнъж осъзна, че не е изпълнил заръката на джуджето, й добави: — Но подейства. Тази твар избяга.

— Да, избяга — съгласи се Долган, свали похлупака на фенера и внимателно огледа момчето на светлината.

— Май я уплаши чукът на предците ти — каза Томас.

Долган не отвърна нищо. Разбираше, че не това е причината.

Съществото беше побягнало от страх пред Томас в неговото снаряжение от бяло и златно. Накрая попита:

— Момче, но как разбра да ме предупредиш, че плътеникът е зад мен?

— Видях го.

Долган го изгледа с нескрита почуда.

— Видял си го? Как? Та ти беше похлупил фенера.

— Не знам как. Просто го видях.

Долган отново похлупи фенера и се изправи. Пристъпи на няколко крачки встрани и попита:

— Сега къде съм, момко?

Без колебание Томас застана пред него й сложи ръка на рамото му.

— Тук.

— Какво… — заекна джуджето.

Томас опипа шлема, после щита.

— Ти каза, че са особени.

— Да, момко. Но не допусках, че са чак толкова особени.

— Трябва ли да ги сваля? — попита разтревожено момчето.

— Не, не. — Долган остави фенера на пода и каза: — Можем да вървим по-бързо, след като не ми се налага да се притеснявам какво виждаш и какво не виждаш. — Помъчи се да вложи в гласа си по-ведри нотки. — А и макар да няма други двама по-добри воини на земята от нас, най-добре би било, ако не възвестяваме присъствието си с тази светлина. Думите на дракона, че моредел са слезли в мините ни, ме безпокоят. Щом една глутница прояви достатъчно дързост, че да рискува срещу яростта на моя народ, може да има и други. Този нечист дух може и да се изплаши от златния ти меч и моя древен чук, но двадесетина или повече моредел едва ли ще се впечатлят толкова лесно.

Томас не намери какво да му отговори и двамата отново закрачиха в тъмното.


На три пъти спираха и се скриваха от забързани групи таласъми и Тъмни братя. От мрачните си убежища забелязаха, че мнозина от тях са ранени и едва се крепят на краката си. След като и последната група отмина, Долган се обърна към Томас.

— Никога в историята ни таласъми и моредел не са дръзвали да проникнат в мините ни толкова много наведнъж. Твърде много се боят от народа ни, за да се осмелят да го направят.

— Изглеждат доста съсипани, Долган — отвърна Томас. — Водят със себе си женски и малки, а и носят големи вързопи. Явно бягат от нещо.

Джуджето кимна.

— Всички се придвижват от северната долина през Сивите кули и се насочват към Зеленото лоно. Нещо продължава да ги тласка на юг.

— Цураните?

Долган кимна отново.

— И аз така мисля. Хайде. Най-добре да стигнем в Калдара колкото може по-скоро.

Тръгнаха и скоро се озоваха в тунелите, които Долган познаваше добре и които щяха да ги изведат на повърхността, в родния му дом.


Когато след цели пет дни се добраха до Калдара, бяха съвсем изтощени. Снегът в планините беше дълбок и забавяше пътя им. Щом доближиха, стражите ги забелязаха и скоро цялото селце се изсипа навън да ги посрещне.

Веднага предложиха на Томас стая. Той беше толкова уморен, че заспа на минутата, а джуджетата се разбраха да свикат на другия ден съвета на селските старей, за да обсъдят последните новини, стигнали до долината.


Томас се събуди огладнял. Стана, протегна се и се изненада, че не изпитва никаква скованост. Беше заспал в златната ризница и след събуждането ставите и мускулите трябваше да го болят. Отвори вратата и излезе в коридора. Не зърна никого, докато не стигна до голямото общо помещение. Вътре имаше няколко джуджета, разположени около голяма маса, с Долган на челното място. Томас забеляза, че единият е Вейлин, синът на Долган. Долган махна на момчето да си вземе стол и го представи на дружината.

Всички джуджета поздравиха Томас и той им отвърна учтиво, без обаче да спира да поглежда към щедро отрупаните подноси с храна на масата.

Долган се разсмя и каза:

— Похапни, момко. Щом масата е пълна, няма защо да се мъчиш гладен.

Томас си напълни голяма чиния с говеждо, сирене и хляб и си взе пълна кана с ейл, макар да му беше множко, а и часът бе още ранен. Излапа набързо всичко и си сипа още толкова, макар да се притесняваше да не би да го укорят. Повечето джуджета се бяха улисали в сложен разговор от непознато за Томас естество, свързан с разпределянето на зимните им запаси в различните села на района.

Долган сложи край на обсъждането и каза:

— Сега, след като и Томас е с нас, мисля, че е най-добре да поговорим за тези цурани.

При тези думи Томас наостри слух и вниманието му изцяло се насочи към разговора. Долган продължи:

— Откакто излязох на патрул, са идвали бегачи от Елвандар и Камен връх. Тези чуждоземци са забелязани многократно край Северния проход. Вдигнали са лагер в хълмовете южно от Камен връх.

Едно от джуджетата каза:

— Това си е работа на Камен връх, освен ако не ни призоват на оръжие.

Долган отвърна:

— Така е, Орвин, но има и новини, че са ги забелязали да влизат и излизат в долината южно от прохода. Нахлули са в земи, които по традиция са наши, а това е работа на Сивите кули.

Орвин кимна.

— Така е наистина, но нищо не можем да сторим до пролетта.

Долган вдигна крак върху масата и запали лулата си.

— И това е вярно. Но можем да сме благодарни, че и цураните не могат да предприемат нищо до пролетта.

Томас остави говеждия кокал, който държеше.

— Сняг ли е навалял?

Долган го погледна.

— Да, момко. Проходите са задръстени от снощи. Нищо няма да може да се придвижи през тях, да не говорим за цяла армия.

Томас го изгледа.

— Тогава…

— Тъй де. Тази зима ще ни гостуваш. Дори и най-здравият ни бегач не би могъл да излезе от тия планини и да се добере до Крудий.

Томас се умърлуши. Въпреки уюта на дългия салон на джуджетата жадуваше за по-позната среда. Но нищо не можеше да се направи, така че той се примири с положението и отново се залови с яденето.

Загрузка...