Магьосник

Глава 27Безпокойство

Дълголъкия тихо плачеше.

Сам, сред една поляна в края на елфските лесове, майстор-ловецът на Крудий стоеше над трима паднали елфи. Безжизнените им тела лежаха проснати на земята, с неестествено разкривени ръце и крака и с лица, покрити със съсирена кръв. Мартин знаеше какво значи смъртта за елфите, при които беше обичайно да се раждат по едно-две деца на столетие. Едно от лицата познаваше добре — на Алгавинс, неразделния спътник на Галайн от момчешките години, все още дете според мерките на елфите.

Стъпки отзад накараха Мартин да изтрие сълзите и на лицето му се върна обичайната маска на равнодушие. Чу зад себе си гласа на Гарет:

— Още една камара трупове по пътеката, майсторе. Цураните са преминали през тази част на леса като зъл вятър.

Мартин кимна и мълчаливо тръгна напред. Гарет го последва. Въпреки младостта си Гарет бе най-добрият следотърсач на Дълголькия и двамата продължиха с лекота по пътеката към Елвандар.

След няколко часа прекосиха реката западно от малкото цуранско укрепление и когато навлязоха в дълбоките лесове на елфите, нечий глас ги поздрави от клоните на дърветата.

— Добра среща, Мартин Дълголъки.

Мартин и Гарет спряха и зачакаха. Сред дърветата се появиха трима елфи, изникнали сякаш от въздуха. Единият беше Галайн. Мартин килна леко глава назад към реката и в отговор Галайн му кимна. Нямаха нужда от думи, за да си кажат, че и двамата знаят за гибелта на Алгавинс, наред с всичко останало.

— Томас? Калин? — попита Мартин.

— На съвет с кралицата. Новини носиш ли?

— От принц Арута. За съвета ли сте тръгнали?

Галайн се усмихна с присъщата за елфите полуусмивка, съдържаща насмешлив хумор.

— На нас се падна да пазим пътя. Трябва да останем тук. Ще дойдем веднага щом джуджетата прехвърлят реката. Ще дойдат всеки момент.

Мартин и Гарет продължиха пътя си към Елвандар. Ловецът се зачуди защо Галайн и другите двама млади елфи са изключени от съвета. И тримата бяха постоянни спътници на Томас, откакто бе решил да се засели завинаги в Елвандар. Мартин не беше идвал тук отпреди обсадата на Крудий, но бе разговарял с някои наталийски щурмоваци, носещи депеши от херцога до Елвандар и Крудий. Няколко пъти беше беседвал с часове с Дългия Леон и с Гримсуърт Наталски. Макар да държаха устите си затворени пред чужди хора, с Дълголъкия те ставаха малко по-словоохотливи, защото виждаха в майстор-ловеца на Крудий сродна душа. Той бе единственият човек освен щурмоваците на Натал, който можеше да влиза неканен в пределите на Елвандар. Двамата наталийци му бяха намекнали за големи промени в двора на кралицата на елфите и Мартин изпитваше смътно безпокойство.

Докато наближаваха Елвандар с леките си плавни отскоци, Гарет подхвърли:

— Майсторе, защо не изпращат да приберат загиналите?

Мартин спря и се подпря на лъка си.

— Гарет, техният обичай е друг. Те ще оставят лесът да си прибере останките, защото вярват, че душите им сега обитават Блажените острови. — Замисли се малко и каза: — Сред следотърсачите ти си може би най-добрият, когото съм познавал. — Младежът се изчерви от похвалата, но Дълголъкия каза: — Това не е ласкателство, а просто факт. Споменавам го, защото ти си най-вероятният ми заместник, ако нещо ме сполети.

Завеяното в повечето случаи изражение на Гарет изведнъж стана съсредоточено и той заслуша с внимание думите на Мартин. Мартин продължи:

— Ако се случи нещо, което да ме отнесе от този живот, бих се надявал някой да продължи връзката между Елвандар и света на човеците, за да не се разпадне.

Гарет кимна.

— Мисля, че разбирам.

— Трябва да го разбереш, защото ще е тъжно, ако двете раси се отчуждят. — Той заговори по-тихо. — За вярванията им трябва да учиш колкото можеш, но няколко неща трябва знаеш отсега, особено във време на война като днес. Сигурно си чувал да се твърди, че някои жреци могат да съживяват мъртъвци, стига да не са издъхнали преди повече от час?

— Чувал съм тази история, но не познавам някой, който да го е виждал с очите си или дори да твърди, че познава такъв.

— Вярно е. Отец Тъли го казва, а той не е от онези, които говорят неистини за нещата, свързани с вярата. — Мартин сведе очи към земята. — Има една история. Един изтъкнат жрец — от кой орден, не знам — се оказал низвергнат от боговете и изпаднал в света на миряните. Захвърлил фините си одежди и златни накити и си надянал просто домоткано расо на странстващ монах. Скитал по дивите места, търсейки смирение за душата си. Времето и случайността го отвели в Елвандар, където се натъкнал на един току-що загинал елф, умрял случайно едва няколко минути преди появата на жреца. Той започнал да възвръща елфа от смъртта, защото притежавал голяма сила, и се постарал да вложи всичките си дарби. Спряла го жената на елфа и когато той я запитал защо, тя му отвърнала: „Това не е според нашите обичаи. Сега той обитава много по-хубаво място и ако го върнеш, ще се вьрне против волята си и ще ни донесе само скръб. Затова ние никога няма да изречем името му, за да не чуе той мъката в гласовете ни и да се върне, за да ни утеши, с цената на своята мъка.“ Доколкото знам, никой елф не е бил връщан от смъртта. Разправяли са ми и че никой елф не би могъл да бъде съживен с човешки изкуства. Други твърдят, че елфите всъщност нямат души, поради което не могат да възкръсват. Мисля, че и едното, и другото е лъжа и че те притежават далеч по-тънък усет за мястото си на света.

Гарет помълча, замислен над казаното.

— Странна приказка, майстор-ловецо. Какво те подсети за нея?

— Смъртта на онези елфи, както и твоят въпрос. Разказах я, за да ти покажа колко са различни от нас и че трябва да се потрудиш, за да изучиш обичаите им. Ще прекараш доста време сред тях.

— А тази приказка за мъртвия елф вярна ли е?

— Да. Току-що загиналият елф бил покойният крал на елфите, съпругът на кралица Агларана. Тогава, преди тридесет години, аз бях все още момче, но го помня. Нещастието стана по време на лов и аз срещнах жреца.

Гарет не каза нищо, а Мартин надигна лъка си и продължи по пьтя.

Скоро стигнаха окрайнините на Елвандар. Мартин спря и Гарет зяпна, омаян от гледката сред огромните дървеса. Късното следобедно слънце мяташе дълги сенки из леса, но високите стволове сияеха със собствена вълшебна светлина.

Мартин подхвана Гарет за лакътя и леко поведе онемелия следотърсач към двора на кралицата. Изкачи се до съветническия кръг, влезе и поздрави владетелката.

Щом го видя, Агларана се усмихна.

— Добре дошъл, Мартин Дълголъки. Много време мина, откак за последен път беше при нас.

Мартин представи Гарет, който се сведе в непохватен поклон пред кралицата. После от сенките излезе още една фигура и пристъпи напред.

Мартин бе израснал с децата на елфите и умееше повече от всеки друг човек да крие чувствата си, когато трябва, но появата на Томас така го изуми, че за малко да извика. Преглътна думите си и се постара да не зяпне изумен. Чу как Гарет ахна. И двамата бяха чули за промените, настъпили в Томас, но нищо не бе подготвило нито Мартин, нито Гарет за чак толкова голяма промяна. Изгледаха ги някак чужди очи. Почти нищо не бе останало от някогашното весело ухилено момче, което гонеше Мартин из гората и го молеше да му разказва приказки за елфи или си играеше с обръчи от бъчви с Гарет. Без капка сърдечност Томас пристъпи към тях и запита:

— Какви са вестите от Крудий?

Мартин се подпря на лъка си.

— Принц Арута ви изпраща поздрави — каза той на кралицата — и най-добрите си чувства, наред с надеждата си, че сте в добро здраве. — След това се обърна към Томас, който явно бе спечелил власт в съвета на кралицата, и каза: — Арута ви изпраща следните вести: Черния Ги, херцогът на Батира, сега управлява в Крондор, така че за Далечния бряг няма да пристигне никаква помощ. В същото време принцът има всички основания да вярва, че чуждоземците подготвят скорошно решително настъпление, но дали срещу Крудий, срещу Елвандар или срещу армията на херцога — не може да каже. Южните им постове обаче не са подсилвани през мините на дребосъците, въпреки че са здраво укрепени. Моите съгледвачи забелязаха признаци за придвижвания на север, но нищо по-мащабно. Предположението на Арута е, че най-вероятно офанзивата ще бъде срещу армията на неговия баща и на Брукал. — После добави: — И освен това ви нося вестта, че скуайърът на Арута е бил посечен. — С това той спази обичая на елфите да не се споменава името на мъртвия.

Очите на Томас издадоха за миг чувство при споменаването за смъртта на Роланд, но той отвърна само:

— Във война мъжете загиват.

Калин долови, че разговорът между Дълголъкия и Томас съдържа нещо лично. Никой друг в двора не бе познавал Роланд добре, въпреки че Калин го помнеше от вечерния пир онази нощ, преди толкова години в Крудий. Мартин бе притеснен от реакцията на Томас при новината за смъртта на приятеля му от детинство. Връщайки се към военните дела, принцът на елфите каза:

— Това е съвсем логично. Ако кралската армия на запад бъде съкрушена, чуждоземците ще могат да насочат цялото си внимание към другите фронтове и бързо да завладеят Свободните градове и Крудий. След година, най-много след две, всичко от някогашната кешийска Босания ще бъде под техните знамена. Тогава лесно ще могат да тръгнат в поход срещу Ябон. А след време биха могли да стигнат до вратите на Крондор.

Томас се обърна към Калин, сякаш се канеше да каже нещо, и присви очи, но погледна кралицата и се оттегли на мястото си в съветническия кръг. Калин продължи:

— Ако чуждоземците не предприемат нещо по западните склонове на планините, тогава скоро ще се съединим с джуджетата. Тук имаше набези през реката от страна на противника, но няма признаци за предстоящо голямо настъпление. Смятам, че Арута е прав в предположенията си, и ако херцозите ни призоват, би трябвало да се опитаме да им помогнем.

Томас се обърна към принца на елфите.

— И да оставим Елвандар беззащитен! — На лицето му се изписа гняв. Мартин се смая от едва сдържаната му ярост. — Без да оголим елфските лесове от бранители, не бихме могли да изпратим достатъчно сила, за да е решаваща в такава битка.

Очите на Калин блеснаха, но думите заизлизаха от устата му спокойно:

— Аз съм Бойният водач на Елвандар. Няма да оставя лесовете ни незащитени. Но ако чуждоземците предприемат голямо настъпление срещу фронта на херцозите, няма да оставят достатъчно войници по реката, които да застрашават горите ни. Не са се вдигали срещу нас, откакто ги победихме с помощта на чародея и техните Черни халати бяха избити. Но ако предприемат битка срещу Боррик и Брукал и ако битката е равностойна, нашата чет може да наклони везните, особено ако можем да ударим по-слабия им фланг.

Томас за миг сякаш се вцепени, после каза с леден тон:

— Джуджетата следват Долган, а Долган следва моите заповеди. Те няма да дойдат, освен ако аз не ги призова на битка. — И без повече думи напусна съветническия кръг.

Мартин се загледа след Томас. Кожата му настръхна, като усети силата, таяща се в тази странна смесица от човек и онова незнайно какво нещо, обладало някогашното момче от Крудий. Видял бе едва частица от всичко, което сега представляваше Томас, но и това му беше достатъчно. Томас се бе превърнал в същество, вдъхващо страх.

Агларана стана и каза:

— Май трябва да поговоря с Томас. Напоследък е превъзбуден.

След като и тя излезе, Мартин бе поразен от откритието си. Ако не друго, той току-що се бе оказал свидетел на конфликт между сина на кралицата на елфите и нейния любовник, и в същото време — на нейния дълбок вътрешен конфликт. Лицето й бе придобило израза на същество, обладано от безнадеждност. След като кралицата напусна, Калин каза:

— Идваш в много труден момент, Мартин. Имаме нужда от мъдростта ти.

Мартин кимна, отпрати Гарет да се нахрани и огледа съсредоточено лицето на принца на елфите, после — и на останалите присъстващи. Татар стоеше на обичайното си място, вдясно от трона на кралицата. Познаваше и останалите — стари и доверени съветници на кралицата. Много от тях бяха древни Заклинатели.

Мартин седна и търпеливо зачака Калин да заговори. Принцът на елфите обаче мълчеше. Мартин го загледа съсредоточено, тъй като го познаваше добре и можеше да усети безпокойството му. Като момче, Мартин беше смятал елфския принц за най-съвършеното въплъщение на всички елфски добродетели и макар момчешкото му преклонение да бе отминало, почитта, която хранеше към Калин, си оставаше непокътната.

— Мартин, от всички тук ти си единственият, който е познавал Томас преди да настъпи тази промяна у него — каза най-сетне Калин. — Какво можеш да кажеш за превъплъщението, което виждаш сега?

Мартин бавно обмисли отговора си.

— Само съм зървал тези промени през годините, до този ден. Че са значителни, е очевидно. Но какво предвещават — не мога дори да предполагам. Той беше добро момче; неподдаващо се много на заблуди, макар да беше изпълнен с любопитство и лесно можеше да се подведе. Проявяваше нежност и трудно можеше да сдържа чувствата си. Нравът му беше кротък, макар че можеше да изтърве нервите си, когато някой негов приятел бъдеше заплашен или ударен. Като цяло, беше като останалите момчета: мечтател.

— А сега?

Мартин беше разтревожен и не направи усилие да го скрие.

— Сега е нещо, което не мога да проумея.

— Думите ти са ясни за нас, Мартин — заяви Татар. — И верни, защото и за нас е трудно да го проумеем.

Калин заговори кротко.

— Сред човеците ти познаваш нашата история по-добре от всеки друг. Знаеш за ненавистта, която изпитваме към вековете, когато сме били под игото на валхеру. Знаеш, че отхвърляме Тъмната пътека, по която те са закрачили. Боим се да се върнем към онази сила не по-малко, отколкото от това нашествие на чуждоземците и техните Черни халати. Ти видя Томас. Трябва да разбираш какво сме принудени да решим.

Мартин кимна.

— Да. Преценявате живота му.

— Мнозина от по-младите ни елфи го следват сляпо — каза Татар. — Липсва им зрялост и мъдрост да схванат подмолното влияние на вълшебството на валхеру в него. А джуджетата, макар и не толкова сляпо, все пак го следват, защото в тяхното наследство няма поводи за страх и те влагат много вяра във водачеството му. От осем години те оцеляват благодарение на него и той неведнъж е спасявал живота на мнозина от тях. Но макар Томас да се оказа за нас дар небесен в тази борба срещу нашествениците, ние можем да оставим настрана всички други съображения, освен едно: дали този получовек, полувалхеру няма да се опита да ни стане господар? — Татар се намръщи. — Ако се окаже така, той трябва да бъде унищожен.

Мартин се смрази. От всички момчета, които бе познавал в Крудий, най-голяма обич бе изпитвал към три: Гарет, Томас и Пъг. Скърбял бе мълчаливо след загубата на Пъг и често се беше чудил дали е убит, или пленен. Сега скърбеше за Томас, защото каквото и да се получеше, Томас никога вече нямаше да е същият.

Мартин се обърна към Калин.

— Нищо ли не може да се направи?

Калин даде знак, че трябва да отговори Татар. Старият Заклинател огледа кръга, за да получи мълчаливото съгласие на другите Заклинатели, после се обърна към Мартин и каза:

— Правим каквото е по силите ни, за да доведем всичко това до добър край. Но ако надмогне силата на валхеру, няма да устоим и затова се боим. Никаква омраза към Томас не таим. Но макар да изпитваш жал към побеснял вълк, трябва да го убиеш.

Мартин се загледа мрачно навън, към светлините на Елвандар. Мракът се сгъстяваше. Тази гледка винаги му беше действала утешително. Сега изпита само хладна горчивина.

— Кога ще решите?

— Ти познаваш обичая ни — каза Татар. — Ще решим тогава, когато трябва да решим.

Мартин бавно се изправи.

— Тогава съветът ми е следният: докато не стане съвсем ясно, че тръгва по Тъмната пътека, не придавайте твърде много тежест на древните си страхове. Отдавна са ме учили, че тези, които днес властват в Елвандар, са по-сърцати и с независим ум от онези, които са се освободили от игото на валхеру. Задръжте ръката си до последно. Все още нещо добро може да излезе от това, а ако не — то поне нещо, което няма да е съвсем зло.

Татар кимна.

— Ти даде съвета си на драго сърце. И той е приет на драго сърце.

Мартин се почувства силно обременен.

— И аз ще направя, каквото мога. Някога можех да влияя на Томас, навярно ще мога и сега. Ще помисля за това, а после ще го потърся и ще му поговоря. — Никой не каза нищо. Разбираха, че душата му е обезпокоена като техните.

Пулсирането се беше влошило — не чак болка, но усещане, което ставаше все по-изнервящо мъчително. Томас седеше на студената поляна до стихналото езерце и се бореше с онова в себе си. Откакто бе дошъл да живее в Елвандар, виденията му се бяха свели почти до смътни образи, с полузабравени фрази и трудно уловими имена. Бяха станали по-малко обезпокоителни, не толкова плашещи, по-рядко присъстваха в ежедневието му, но натискът в главата му, това усещане — близо до болката и не съвсем болка — се бе усилило. Когато влизаше в битка, потъваше в пурпура на гнева и не го усещаше, но след като битката секнеше и особено когато се забавеше преди да се върне в Елвандар, пулсирането се усилваше.

Зад него се чуха тихи стъпки и без да се обръща, той каза:

— Желая да остана сам.

— Болката ли, Томас? — промълви Агларана.

Някакво странно чувство смътно се надигна и той килна глава, сякаш се вслуша в нещо. После отговори сухо:

— Да. Ще се върна в покоите ни скоро. Сега ме остави и се подготви. Ще се върна по-късно.

Агларана отстъпи. Гордото й лице се сви от болка. Тя бързо се обърна и си тръгна.

Откакто се бе предала на страстта на Томас и на своята, бе изгубила способността да властва над него или да се съпротивлява на неговите команди. Сега той се бе превърнал в неин господар и тя изпитваше срам. Съюзът им се бе оказал безрадостен, нямаше го завръщането на изгубеното щастие, на което се беше надявала. Но налице бе този кършещ волята й порив, нуждата да бъде с него, да му принадлежили и това я лишаваше от всякаква защита. Томас бе енергичен, силен и понякога жесток. Тя се поправи: не жесток, просто толкова различен от всяко друго същество, че не можеше да се направи сравнение. Той не беше безразличен към нуждите й; просто не забелязваше, че тя има такива… Меките призрачни светлини се отразяваха в блестящите сълзи по бузите й.

Томас смътно усети тръгването й. Под тъпата болка в главата му един глас го призова плахо. Той се напрегна да го чуе, познал тембъра му, цвета му, познал кой го вика…

„Томас?“

„Да.“

Ашен-Шугар хвърли поглед над опустошените равнини, над напуканите от суша земи, лишени от влага, освен онази от бълващите зловония във въздуха пукнатини, и каза на невидимия си спътник:

„Много време мина, откакто за последен път си говорихме.“

„Татар и другите ни държат разделени. Често те забравям.“

Вонящите ветрове духаха от север, студени, но гъсти. Миризмата на развала се бе възцарила навсякъде и сред утайката от могъщата лудост, обхванала цялата околна вселена, се долавяше само бледо мъждукане на упорстващ живот.

„Все едно. Отново сме заедно.“

„Какво е това място?“

„Разрухата от Войните на хаоса. Паметникът на Дракен-Корин, безжизнената тундра, някогашната огромна степ. Малко живи същества все още обитават тук. Повечето избягаха на юг, към по-поносим климат.“

„Кой си ти?“

Ашен-Шугар се засмя.

„Аз съм това, в което ти се превръщаш. Ние сме едно. Ти сам си ми го казвал толкова пъти.“

„Бях забравил.“

Ашен-Шугар извика и Шуруга се забърза към него над сивия пейзаж, а над главата му затътнаха черни облаци. Могъщият дракон кацна и господарят му се покачи на гърба му. Последният валхеру хвърли поглед над покритото с пепел петно, единственият спомен за съществуването на Дракен-Корин, и каза:

„Ела да видим какво отреди съдбата.“

Шуруга се издигна и полетяха над пустошта. Ашен-Шугар усети лъха на вятъра в лицето си. Носеха се и времето се нижеше край тях, споделило смъртта на един век и раждането на нов. Зареяха се високо в синьото небе, освободени от ужаса на Войните на хаоса.

„Навява само скръб.“

„Не мисля. Някакъв урок има в това, макар че не мога да го схвана. Усещам, че ти го схващаш.“

Ашен-Шугар притвори очи и пулсирането се върна.

„Да, спомням си.“

— Томас?

Томас рязко отвори очи и видя Галайн, застанал в края на поляната.

— По-късно ли да дойда?

Томас се надигна бавно от мястото, където бе седял и сънувал. Гласът му беше дрезгав и уморен.

— Не. Какво има?

— Дребосъците на Долган са стигнали външния лес и те чакат край Лъкатушещия ручей. Джуджетата са ударили пост на чуждоземците, докато са прехвърляли реката. — На лицето на младия елф изгря весела усмивка. — Най-сетне са хванали пленници.

Странна смесица от радост и гняв за миг покри лицето на Томас. Странно чувство изпита и Галайн, докато следеше реакцията на воина в бяло и златно. Сякаш вслушан в далечен зов, Томас унесено каза:

— Иди в стана на джуджетата. Скоро ще се видим там.

Галайн тръгна, а Томас се вслуша. Далечният глас се усили.

— Сгреших ли?

Залата отекна от думите, защото сега беше празна, слугите се бяха измъкнали. Ашен-Шугар размишляваше на трона си. Говореше със сенки.

— Сгреших ли?

„Сега вече познаваш съмнението“ — отвърна неизменно присъстващият глас.

„Този странен вътрешен покой, какво е то?“

„То е идещата смърт.“

Ашен-Шугар притвори очи.

— Така си мислех. Толкова малко от моя вид оживяват след битка. Аз бях рядкост. Аз съм последният. Все пак бих искал да полетя с Шуруга още веднъж.

„Няма го. Мъртъв е, от векове.“

— Но аз летях на него тази заран.

„Беше сън. Както и това.“

— Луд ли съм тогава?

„Ти си само спомен. Това е само сън.“

— Тогава ще изпълня замисленото. Ще приема неизбежното. Друг ще дойде и ще заеме мястото ми.

„То вече се случи, защото аз съм онзи, който дойде и взе меча ти, и облече бронята ти. Твоята кауза сега е моя. Аз стоя срещу онези, които биха опустошили този свят.“

— Тогава съм доволен да умра.

Той отвори очи и за последен път огледа залата, загърната от пластове древна прах. После за последен път ги затвори и Владетелят на Орлови предели изрече последното си заклинание. Тлеещите му сили, все още неоспорени от никой друг на този свят, освен от новите богове, излетяха от немощното му тяло, нажежавайки бронята му. Струйки дим лъхнаха от мястото, където се бе изтегнало тялото му, и скоро останаха само златната броня, белият табард, щитът и мечът със златно острие и бяла дръжка.

„Аз съм Ашен-Шугар; аз съм Томас.“

Очите на Томас се отвориха и за миг той се обърка, озовал се сам на поляната. В гърдите си усети странен прилив на нова сила, вляла се в съществото му. В ума му закънтя камбана: „Аз съм Ашен-Шугар, последният валхеру. Аз ще унищожа всички, които се стремят да ограбят света ми.“

С ужасяваща решимост той напусна поляната, за да намери мястото, където джуджетата бяха довели неговите врагове.

— Радвам се, че те виждам отново, приятелю Дълголъки — рече Долган и изпуфтя с лулата си. Не бяха се виждали след една случайна среща преди няколко години, когато джуджетата минаха през горите на изток от Крудий по пътя си към Елвандар.

Мартин, Калин и още неколцина елфи бяха дошли да видят пленниците, които лежаха вързани в единия край на сечището и мятаха яростни погледи към тях. Галайн пристъпи на голата поляна и каза:

— Томас скоро ще дойде.

— Как стана така, Долган, че след всички тези години успяхте да вземете пленници, и при това и войници, и роби? — попита Мартин.

Зад осемте вързани воини стоеше изплашена група цурански роби, невързани, но скупчени един до друг и незнаещи какво ги чака. Долган махна с ръка.

— Обикновено извършваме набези през реката, а пленниците ни забавят при изтеглянето, защото или са в несвяст, или се опъват. Този път нямахме много избор, защото трябваше да прехвърлим река Крудий. В предишните години щяхме да се промъкнем в тъмното, но сега са нагъсто като гнезда в храст, навсякъде по брега. Тази чета я намерихме на едно по-изолирано място, само с тези осем войници и робите. Поправяха земния вал, който, изглежда, е бил съборен по време на някой от елфските щурмове. Промъкнахме се покрай тях, а после с няколко от момчетата ми се качихме по дърветата — макар да не го обичаме много. Скочихме отгоре на трима от външните постове и ги закротихме, преди да успеят да вдигнат тревога. Другите петима дремеха, мързеливците му с мързеливци. Промъкнахме се в лагера, няколко удара на място с чуковете — и ги овързахме. Останалите — той посочи робите — така се изплашиха, че и „гък“ не казаха. Когато се разбра, че не сме вдигнали по тревога съседните групи, решихме да ги вземем с нас. Стори ни се, че ще е загуба да ги оставим. Помислихме, че може да се научи нещо от тях. — Долган се мъчеше да говори равнодушно, но гордостта му си личеше от пръв поглед.

Мартин се усмихна одобрително и каза на Калин:

— Надявам се да разберем дали тази офанзива, от която толкова се боим, ще започне и къде. Знам малко езика им, но недостатъчно, за да разбера какво могат да ни кажат. Само отец Тъли и Чарлз, цуранският ми следотърсач, могат да говорят с тях свободно. Навярно трябва да се опитаме да ги отведем в Крудий.

— Знаем как да научим езика им, с повече време. Съмнявам се, че ще ни помагат много по пътя. Най-вероятно ще се опитват да вдигат шум на всяка крачка — отвърна Калин.

Мартин се съгласи. После някакъв шум го накара да се обърне.

През поляната към тях крачеше Томас. Долган понечи да го поздрави, но нещо в походката на младия воин и в лицето му го спря. В очите на Томас се четеше лудост, нещо, което джуджето бе мервало и по-рано като мигновен проблясък, но сега то светеше ярко.

Томас изгледа вързаните пленници, после бавно извади меча си и го насочи към тях. Думите, които започна да изрича, звучаха чуждо както за Мартин, така и за джуджетата, но елфите онемяха, потресени от чутото. Неколцина от по-старите паднаха на колене в молитвени пози, а по-младите инстинктивно се дръпнаха назад от страх. Само Калин остана прав на мястото си, въпреки че изглеждаше смаян. После принцът на елфите бавно се обърна към Мартин и промълви с ужас:

— Валхеру отново е при нас.

Без да обръща внимание на останалите на поляната, Томас пристъпи към първия цурански пленник. Вързаният воин вдигна към него очи, пълни със страх и в същото време — с непокорство. Изведнъж златният меч се вдигна високо, замахна в дъга и отсече главата му от раменете. Кръв оплиска белия табард и след това избледня и изчезна, оставяйки го непокътнат. Откъм купчината роби отекна плах стон, очите на останалите войници се разшириха от ужас. Томас бавно се обърна към следващия пленник и мечът му отново отне човешки живот.

Мартин се отърси от потреса и насила извърна очи от тази касапница. Усети вледеняващ страх, но това бе нищо в сравнение с унижението на елфите пред Томас. На лицето на Калин се четеше вътрешна борба, докато се мъчеше да преодолее почти инстинктивното покорство пред думите, изричани на езика на валхеру, древните всевластни господари. По-младите елфи, не познаващи така добре вековната мъдрост, просто не проумяваха напиращата нужда да се покорят на мъжа в бялото и златото. Езикът на валхеру, познат или не, бе език на сила и власт.

Томас извърна лице от жертвите си и Мартин се стъписа от силата на погледа му. И помен нямаше от момчето от Крудий. Тялото му сега бе обсебено от присъствието на друго, чуждо същество. Ръката на Томас се вдигна и Мартин се стегна, за да избегне удара. Всеки човек представляваше възможна жертва и дори джуджетата се дръпнаха ужасени пред заплахата, която излъчваше Томас. После в очите на Томас блесна смътната искра на разпознаването и той проговори с някак далечен глас:

— Мартин, заради обичта, която хранех някога към теб, махни се, за да не загубиш живота си.

Набрал кураж срещу най-поглъщащия страх, който бе изпитвал през живота си, Мартин извика:

— Няма да стоя и да гледам как избиваш безпомощни хора!

Отново му отвърна глас, пропит с древно величие и възвърнато след векове могъщество.

— Тия са дошли в моя свят, Мартин. Никой не ще посегне към онова, що е мое владение, мое и на никой друг! И ти ли искаш да прекрачиш в моя свят, Мартин? — Томас се извъртя нечовешки бързо и още двама цурани погинаха.

Мартин се засили, прекоси бежешком малкото разстояние, което ги делеше, и изблъска Томас встрани от пленниците. Счепкаха се и Мартин сграбчи китката, която държеше златния меч.

Силен мъж беше Мартин, можеше да пренесе на няколко мили току-що убит елен, но не бе равностоен противник на Томас. Томас го надигна леко като досадило му бебенце и го избута настрана. Мартин отново скочи към него, но този път Томас се оказа подготвен, сграбчи го за яката и изръмжа през зъби:

— Никой не може да се противи на волята ми!

После хвърли Мартин през поляната, все едно че тежеше една десета от тежестта си. Ръцете на ловеца се размахаха във въздуха, после той се срина тежко на земята и всички чуха как въздухът излезе от дробовете му при сблъсъка.

Долган се затича към него — елфите продължаваха да гледат Томас с нямо покорство, — свали кожения мях с вода от колана си, напръска лицето му и го разтърси, за да се свести. Мартин се съвзе и чу приглушените писъци на сгушените един до друг цурански роби, пред чиито очи избиваха пленените воини.

Ловецът се помъчи да фокусира погледа си — сцената пред него се люшкаше размътена — и изтръпна от ужас.

Томас порази последния воин и закрачи към скупчените роби. Те като че ли се бяха вкаменили и гледаха с изцъклени очи онзи, който носеше гибелта им, като стадо сърни, стреснати от внезапен лъч светлина посред нощ.

Дрезгав вик се изтръгна от устата на Мартин, щом Томас посече първия роб, окаян мършав човечец. Дълголъкия понечи да се изправи, все още със замаяна глава, и Долган му помогна да стъпи на крака.

Томас пак вдигна меча си и още една от жертвите му издъхна. После се взря в лицето на следващата жертва — момче, не повече от дванадесетгодишно, с ококорени от страх очи.

Изведнъж времето се разшири до безкрай. Томас се втренчи в смайващо черната коса и в големите кафяви очи на момчето. То се присви, очаквайки смъртта, главата му се тресеше в ням ужас, устните му помръдваха, изричайки безмълвно една и съща дума.

И в смътната светлина Томас видя един стар призрак, видение с лика на отдавна забравен приятел. Споменът за едно старо приятелство от най-свидните му детски години разбуди съвестта му. Други образи изплуваха от паметта му, минало и настояще се сляха в мъгла и той промълви:

— Пъг?

Вътре в ума му избухна болка и друга, чужда воля понечи да го овладее.

„Убий го!“ — викна гневен глас и две воли се счепкаха в него.

„Не!“ — изпищя другата.

Всички на поляната гледаха как Томас стои замръзнал, разтърсен от някаква вътрешна борба, с вдигнат меч в ръка.

„Това са враговете ти! Избий ги.“

„Това е момче! Само момче!“

„Той е врагът!“

„Момче!“

Лицето на Томас се превърна в маска на болка; зъбите стиснати, всеки мускул по скулите — изопнат, челото — набръчкано. Очите му се изцъклиха, изпод шлема му потече пот.

Мартин се олюля и тръгна. Стъпваше бавно, всяка стъпка му причиняваше болка.

Ръката на Томас бавно се смъкваше надолу, смъкваше се трепереща, пръст по пръст — той се бореше със себе си. Момчето се беше вкаменило, само очите му следяха движението на меча.

„Аз съм Ашен-Шугар! Аз съм валхеру!“ — припя глас отвътре, сред порой от гняв, лудост и жажда за кръв.

И срещу това море от ярост се изправи една-едничка скала — спокоен и тих глас, който изрече само:

„Аз съм Томас.“

Отново и отново морето омраза връхлиташе върху скалата спокойствие, заливаше я, отдръпваше се и отново връхлиташе. И всеки път приливът ставаше все по-слаб, а скалата изникваше ясно над побеснелите вълни. Грохот някакъв, гръм от изгубени и отминаващи векове разтърси ума на Томас. Той се замая, после се понесе сред някакъв чужд пейзаж, търсейки дребния колкото връхче на игла светлик, за който знаеше, че е пътят му към свободата. Приливи го заляха и той се бореше, мъчейки се да задържи главата си над давещото го черно море. Пищящ зъл вятър задуха над главата му, скръбна песен заехтя в ушите му. Той вдигна глава в мрака и отново зърна лъча светлина. Отново го погълна вълната, в усилието си да го отнесе от целта му, но този път бе по-слаба. Той отново се напрегна към светлината. Нова вълна — последен безмилостен щурм. „Аз съм Ашен-Шугар!“ И след това чуждата воля се прекърши, счупи се като суха съчка под тежестта на паднал нов сняг, чу се пукот като на зимен лед, докоснат от пролетен полъх — сякаш последният щурм се оказа непосилен.

Черното море изгуби яростта си и притихна и той отново се озова стъпил на здрава основа — една-единствена скала. „Аз съм Томас.“ В далечината карфиченото връхче светлик започна да се разширява пред очите му и се засили да го погълне. „Аз съм Томас.“

— Томас!

Той примигна и видя, че е на поляната. Пред него се беше присвило момчето, чакащо гибелта си. Извърна глава и видя Мартин, насочил дълга стрела, изпъната до бузата му. Майстор-ловецът на Крудий каза:

— Пусни го този меч, или в името на боговете, ще те убия на място.

Погледът на Томас обгърна поляната и той видя джуджетата, извадили оръжията си, а с тях — и по-старите елфи. Калин, още треперещ, бе извадил меча си и бавно пристъпваше към него.

Мартин гледаше Томас в упор, без повече да се бои от него, но и с уважение към невероятната му сила и бързина. Зачака, взрян в безумието, което все още блестеше в очите на Томас, а после сякаш се вдигна някакво було и той ги видя чисти. Изведнъж златният меч падна от десницата на Томас и светлите му, почти безцветни очи се напълниха със сълзи. Томас падна на колене, стон, изпълнен с ужасна мъка, се изтръгна от гърдите му и той изплака:

— В какво се превърнах, Мартин?

Мартин свали лъка. На поляната излязоха Татар и другите тъкачи на заклинания и се приближиха до Томас, чиито хлипове бяха така ужасни и изпълнени с толкова скръб и разкаяние, че много от елфите също плачеха.

Татар каза на Мартин Дълголъкия:

— Преди малко изведнъж усетихме как тъканта на заклинанията ни се разкъса отведнъж и веднага дойдохме. Побояхме се, че валхеру е дошъл, и с право.

Мартин промълви:

— А сега?

— Другата страна на равновесието. Че валхеру най-сетне бе изместен от момчето, в това не може да има съмнение, но сега над момчето сигурно тегне бремето на векове кланета и вината от изпитаната наслада от отнемането на живот. Бремето на вината, изпитвано от смъртните, отново му е присъщо и тепърва ще видим дали ще може да го понесе. Тази агония може да се окаже краят му.

Мартин остави древния елф, пристъпи към Томас и под смътната светлина пръв видя промяната. Нямаше ги нечовешки стегнатите скули, блясъка в очите и свъсеното чело. Отново си беше Томас — човек, макар че си бяха останали белезите от преживяното превъплъщение, които завинаги щяха да издават, че е нещо повече от човек: елфските уши и светлите очи. Но го нямаше вече Господаря на силата, древния валхеру. На мястото на Властелина на дракона сега стоеше един съкрушен, угрижен и съсипан човек, потресен от това, което бе сторил. Мартин го докосна по рамото и Томас вдигна глава. С почервенели очи, почти обезумели от скръбта, той изгледа Мартин, после ги притвори, търсейки сякаш забрава. Елфи и джуджета гледаха мълчаливо, смълчали се бяха и цуранските роби, усетили, че е станало някакво чудо, което не можеха да проумеят, но изведнъж сигурни, че са пощадени. Мълчаха и гледаха как Мартин прегърна като малко дете хлипащия мъж в бялото и златото, който плачеше и скръбта му късаше сърцата им.

Агларана седна в постелята си и отметна дългата си златиста коса. Както всеки път, чакаше Томас, с полунадежда и полустрах, че ще дойде.

Вик отвън я накара да стане и да излезе на терасата от сплетени клони. Група елфи и джуджета се приближаваше към сърцето на Елвандар. С тях идваше и Мартин Дълголъкия, и някакви човеци, явно чуждоземци, ако се съдеше по дрехите им.

Тя вдигна ръце към устните си и ахна. В средата на групата крачеше Томас, а до него момче, с широко ококорени пред чудесата на Елвандар очи.

Агларана замръзна от боязън, че това, което вижда, е измама, породена от надеждата й. Времето затече бавно и тя зачака, докато Томас не пристъпи пред нея. Мартин хвана момчето за ръка и го отведе настрани, другите го последваха, оставяйки на кралицата и на Томас самотата, от която се нуждаеха.

Томас бавно посегна и докосна бузата й. И изпи с очи лицето и, сякаш я видя за пръв път, като в Крудий. После, без думи, бавно и нежно я прегърна. Задържа я мълчаливо, оставяйки я да почувства топлината на обичта, която го изпълваше.

После прошепна в ухото й:

— За всеки миг на скръб, който съм ти причинил, о, повелителко моя, моля се боговете година да ми дадат, в която да те даря с радост. Аз отново съм твой обожаващ те поданик.

Неспособна да изрази щастието си с думи, кралицата на елфите просто се притисна в него и мъката й се превърна в блед спомен.