Магьосник

Глава 23Пътуване

Мартин наблюдаваше. Махна мълчаливо на спътниците си и те го последваха сред дърветата, все още извън полезрението на онези в ливадата. Оттук без усилие се чуваха заповедните викове в стана на цураните. Мартин се присви ниско. Зад него притичаха Гарет и бившият цурански роб Чарлз. През шестте години след обсадата на Крудий Чарлз бе оправдал напълно очакванията на Мартин, доказвайки поне дузина пъти своята вярност, както и ценните си качества. Освен това от него се беше получил приличен горянин, въпреки че никога нямаше да придобие естествената лекота в движенията, присъща на Гарет и Мартин.

— Майсторе, виждам много нови знамена — прошепна Чарлз.

— Къде?

Чарлз посочи най-далечния край на цуранския лагер. С помощта на джуджетата, останали във високопланинските села, Мартин и двамата му спътници бяха извършили едно опасно прехвърляне през Сивите кули, преодолявайки без особена трудност няколкото цурански поста по западния край на долината — фланга, за който смятаха, че най-малко се нуждае от добра охрана. Сега се намираха едва на неколкостотин стъпки от главния стан на цураните.

Гарет тихо подсвирна.

— Тоя има очи на сокол. Аз едва ги виждам тези знамена.

Чарлз отвърна.

— Просто знам какво да гледам.

— И какво означават тези нови знамена? — попита Дълголъкия.

— Лоши новини, майстор-ловецо. Това са родовите знамена на фамилиите, които са верни на Партията на Синьото колело. Поне до времето, когато бях пленен. До обсадата на Крудий ги нямаше. Това може да означава само нова промяна във Върховния съвет. — Той се взря в лицето на майстор-ловеца. — Това говори, че Военният съюз е възстановен. И идващата пролет можем да очакваме голяма офанзива.

Мартин им даде знак да се върнат в леса. Дърветата бяха отрупани с есенни цветове — пищно червено, златисто и кафяво. Преминаха безшумно по окапалия листак, добраха се до убежището на високия храсталак край един от вековните дъбове и приклекнаха в него. Мартин извади малък къс сушено телешко и го задъвка. Прехвърлянето през Сивите кули, макар и с помощта на дребосъците, си беше казало своето: и тримата бяха гладни, изтощени и мръсни.

— Къде са новите батальони? — попита Мартин.

— Няма да ги прехвърлят тази зима. Могат да останат спокойно извън Града на равнините в Келеуан, при по-мекия климат. Ще ги прехвърлят през разлома малко преди пролетното топене. Докато цветята в градината на принцеса Карлайн разцъфтят отново, те вече ще са тръгнали в поход.

Откъм север доехтя пронизителен звук. На лицето на Чарлз се изписа сдържана тревога.

— Чо-джа! — Той се огледа, след което посочи нагоре.

Мартин кимна, сплете ръцете си в столче и повдигна към най-ниския клон на дъба първо Чарлз, а после и Гарет. След това подскочи, а те го хванаха за ръцете и го издърпаха.

Покатериха се на по-високите клони и останаха там, неподвижни и с готови оръжия. След малко се появи патрулът на чо-джа — шест от подобните на гигантски мравки същества се движеха с енергична походка. Водачът им, отличаващ се по шлема с пера, цуранска направа, им даде знак да спрат, обърна се в една посока, после в друга, след което зараздава команди на пискливия им език. Другите петима се пръснаха и в следващите десетина минути тримата на дървото чуваха как претърсват околността.

След като се върнаха, бързо се строиха и си заминаха. Щом се увери, че са се отдалечили достатъчно, за да не могат да ги чуят. Мартин прошепна:

— Какво беше това?

— Подушиха ни. Миризмата ми трябва да се е изменила от всичката мидкемийска храна, която съм изял. Знаеха, че не сме цурани.

Докато слизаше от дървото, Чарлз поясни:

— Чо-джа не могат лесно да извръщат главите си нагоре, затова го правят рядко.

— Какво щяха да направят, ако бяха срещнали някой от предишните ти земляци? — попита Гарет.

Чарлз сви рамене.

— Щяха да го заговорят на цурански. Техният език е почти невъзможно да се научи, така че никой не се опитва.

— Дали ще могат да хванат дирите ни? — попита Мартин.

— Не мисля, но… — Откъм цуранския стан се чу силен лай и той млъкна. — Кучета!

— Те могат да ни проследят — каза Мартин. — Хайде.

И ги поведе в умерен бяг назад към старата пътека през планините, почти обрасла и все още неоткрита от цураните, но използвана от групата на Мартин, за да проникнат по нея в долината.

Тримата тичаха през дърветата и се вслушваха в лая отзад. После кучетата завиха.

— Надушиха следата — каза Чарлз.

Мартин само кимна и ускори крачка. Бягаха още около минута, но воят на кучетата неумолимо се усилваше. Мартин свърна от пътеката, поведе ги към близкото поточе и нагази във водата.

— Накъде? — попита Гарет.

— Надолу по течението. Най-напред ще потърсят нагоре, защото натам е изходът.

— Майстор-ловецо, има и друг начин — каза Чарлз и бързо свали торбата от гърба си. Извади от нея голяма кесия, отвори я и започна да пръска черна прах по брега на потока, където бяха влезли.

Очите на Гарет се просълзиха и той се изсекна здраво, за да не кихне.

— Пипер ли е това?

— Майстор-готвачът Мегар ще се сърди, но си помислих, че може да ни потрябва — отвърна Чарлз. — Ако подушат тук, чо-джа и кучетата няма да могат да помиришат нищо с часове.

Мартин кимна.

— Давай нагоре тогава!

Зашляпаха енергично във водата, след което продължиха с по-спокоен и постоянен ритъм. Мястото, където нагазиха, вече се беше скрило от погледите им, когато кучешкият лай се прекъсна от кихавици. Ядосани гласове зареваха команди. Чарлз се подсмихна. Тримата продължиха през водата.

Щом стигна до един дебел, ниско надвесен над водата клон, Мартин повдигна спътниците си, след което се покатери сам. Изкачиха се по дървото, докато не намериха друг клон от съседния дъб, достатъчно близко, за да могат да се прехвърлят на него.

Скочиха отново на земята на повече от дузина разкрача от брега на поточето. Мартин се огледа, за да се увери, че не са ги забелязали, след това махна на двамата си спътници и ги поведе назад към Сиви кули.

Вятърът метеше стените. Арута се взираше към градчето Крудий и морето зад него. Петна от светлина и мрак пробягваха в кръгозора му, а високо над главата му се носеха къдрави черни облаци. Под тях се простираше безкрайната морска шир, накъдрена от бяла пяна. Вятърът носеше до ушите му шума от строителите, вдигащи поредната сграда в града.

Над Крудий бе есен, осмата от началото на войната. Според Арута пролетта и лятото бяха минали щастливо, без някаква по-сериозна офанзива от страна на цураните, но той не намираше в това някакъв сериозен повод за задоволство. Не беше вече онова момче, изпълнено с жар да предвожда, а кален в изпитанията воин. За своите двадесет и седем години беше виждал повече битки и бе взимал повече решения от повечето мъже в Кралството през целия им живот. И според преценките му цураните бавно и неотстъпно печелеха войната.

Умът му се зарея надалеч. Макар отдавна да не бе онова унесено момче, все още се поддаваше на мечти и спомени.

— Тази есен е къса.

Арута погледна наляво и видя, че до него е застанал Роланд. Скуайърът беше заварил принца потънал в мисли и се бе приближил до него неусетно. Арута изпита леко раздразнение, но се отърси от него и отвърна:

— Да, Роланд. И зимата ще е къса. А напролет…

— Какви са новините от Дълголъкия?

Арута сви в юмрук облечената си в ръкавица ръка и удари каменния парапет на стената със сдържано отчаяние.

— Сто пъти съжалих, че се наложи да замине. От тримата единствен Гарет проявява някакво благоразумие. Чарлз е просто цурански безумец, обладан от чувството си за чест, а Дълголъкия е…

— Дълголъкия — довърши вместо него Роланд.

— Не съм срещал друг човек, който да разкрива себе си толкова малко, Роланд. Дори да живея колкото един елф, не мисля, че ще разбера някога какво го прави такъв, какъвто е.

Роланд се облегна на хладните камъни на стената и каза:

— Мислиш ли, че са живи и здрави?

Арута отново зарея поглед към Безкрайното море.

— Ако изобщо има някой в Крудий, който да е в състояние да прехвърли планините, да проникне до цуранския лагер в долината и да се върне, то това е Мартин. Но въпреки това се безпокоя.

За Роланд това признание прозвуча изненадващо. Също като Мартин, Арута нямаше навика да разкрива чувствата си. Доловил дълбоката тревога на принца, Роланд побърза да смени темата.

— Имам вест от баща си, Арута.

— Казаха ми, че имало и лично послание в пратките от Тулан.

— Тогава знаеш, че баща ми иска да се върна у дома.

— Да. Съжалявам за счупения му крак.

— Баща ми никога не е бил добър ездач. За втори път пада от коня и си счупва нещо. Последния път, когато бях малък, беше ръката.

— Отдавна не си бил вкъщи.

Роланд сви рамене.

— При тази война не изпитвам голямо желание да се връщам. По-сериозните битки са тук. А и — отвърна той и се ухили — имам и други причини да се задържам.

Арута също се усмихна и го попита:

— Казал ли си вече на Карлайн?

Лицето на Роланд помръкна.

— Още не. Реших да изчакам, докато не си уредя кораб за юг.

След като Братството бе изоставило Зеленото лоно, пътуването по суша на юг беше станало почти невъзможно, защото цураните бяха отрязали пътищата към Карс и Тулан. Вик от кулата ги накара да се обърнат.

— Идат съгледвачи!

Арута примижа от блясъка на далечното море и се взря в трите фигури, тичащи леко по пътя. Когато се приближиха достатъчно, за да може да ги познае, той промълви облекчено:

— Дълголъкия.

Слязоха от стената и се спуснаха по стълбището в двора, за да дочакат майстор-ловеца и хората му. Когато тримата прашни мъже влязоха през портите на замъка, Мартин каза:

— Поздрави, ваше височество.

— Поздрави, Мартин. Какви са новините?

Мартин започна да изрежда фактите, които бяха разкрили в стана на цураните, но Арута го прекъсна:

— По-добре си запази дъха за съвета, Мартин. Роланд, иди да намериш отец Тъли, мечемайстор Фанън и Амос Траск и ги доведи в заседателната зала.

Роланд се забърза, Арута добави:

— Чарлз и Гарет също да дойдат, Мартин.

Гарет погледна бившия цурански роб, а той сви рамене. И двамата разбираха, че отдавна очакваната топла храна ще трябва да изчака още малко благоволението на принца.

Мартин седна до Амос Траск, а Чарлз и Гарет останаха прави. Бившият морски капитан кимна за поздрав на Мартин, а Арута издърпа стола си назад, какъвто навик имаше, пренебрегвайки всякакви официалности, когато се събереше с личните си съветници. Амос беше станал неофициален член на дворцовия състав на принца след обсадата на замъка. Оказа се енергичен човек с много неподозирани дарби.

Фанън седна от дясната страна на Арута. След раната, която бе получил, той на драго сърце бе оставил Арута да командва гарнизона на Крудий и беше изпратил лично писмо до лорд Боррик, в което го посъветва да стори същото. Херцогът прати отговор, в който потвърждаваше прехвърлянето на командването, и Фанън се върна в предишната си роля на адютант. Изглеждаше доволен от положението.

— Мартин току-що се върна от особено важна задача. Мартин, разкажи ни какво видяхте.

— Прехвърлихме Сивите кули и слязохме в долината, където е главният щаб на цураните — докладва Мартин.

Фанън и Тъли погледнаха майстор-ловеца изненадано, а Амос Траск се изсмя.

— Цяла сага в едно изречение!

Мартин не обърна внимание на бележката му и продължи:

— Мисля, че ще е най-добре Чарлз да ви каже какво видяхме.

В гласа на бившия цурански роб се съдържаше нотка загриженост.

— Според всички признаци Властелинът на войната ще предприеме голяма офанзива следващата пролет.

— Как можеш да си сигурен? — попита Фанън. — Нови войски ли има в лагера?

Чарлз поклати глава.

— Не, новите войници ще пристигнат преди пролетното топене. Моите бивши земляци не обичат много студения ви климат. Ще се задържат през зимните месеци на родната ми планета. Ще се прехвърлят през разлома малко преди настъплението.

Въпреки изминалите пет години, Фанън все още хранеше подозрения към верността на Чарлз.

— Как тогава — каза мечемайсторът — можеш да си толкова уверен, че ще има офанзива? Не е имало такава след щурма на Елвандар преди три години.

— Има нови знамена в лагера на Властелина на войната, мечемайсторе, знамената на домове, които са към партията на Синьото колело. През последните шест години ги нямаше. Това може да означава само поредна сериозна промяна във Върховния съвет. Отново е организиран Военният съюз.

От всички в залата единствен Тъли като че ли схвана думите на Чарлз. Беше проучил цураните, като се беше постарал да измъкне всичко от пленените роби.

— Обясни ми по-подробно, Чарлз — каза той.

Чарлз помълча малко, после започна:

— Трябва да разберете едно нещо за родния ми свят. Над всичко, освен честта и подчинението на императора, стои Върховният съвет. Цената да спечелиш във Върховния съвет е голяма, понякога може да ти струва дори живота. Не една фамилия е била унищожена от заговори и интриги в Съвета. Ние от Империята наричаме това „Играта на Съвета“. Моята фамилия имаше добро положение в рамките на клана Хунзан, нито достатъчно високо, за да си спечели вниманието на клановите ни съперници, нито толкова ниско, че да й се възлага незначителна роля. Имахме привилегията да знаем за повечето неща, които се решават във Великия съвет, без да се тревожим особено какви решения ще се вземат. Нашият клан влизаше в Партията на прогреса, тъй като имахме много учени, учители, лечители, жреци и хора на изкуството. После по някое време кланът Хунзан напусна Партията на прогреса по причини, които останаха неизвестни освен за най-влиятелните водачи в клана, причини, за които имам само предположения. Кланът ми се присъедини към Партията на Синьото колело, една от най-старите във Върховния съвет. Макар и не толкова влиятелна като Военната партия на Властелина на войната или традиционалистите от Имперската партия, тя все пак разполага с голямо достойнство и влияние. Преди шест години, когато дойдох тук, Партията на Синьото колело се беше присъединила към Военната партия, за да се създаде Военният съюз. На тези от нас, които сме от по-малките фамилии, не ни се обясни защо е станала тази съществена промяна в коалициите, но нямаше никакво съмнение, че е плод на Играта на Съвета.

— Личното ми изпадане в немилост и поробването ми явно е било необходимо, за да останат хората от клана ми извън подозрение до подходящия момент за извършване на замисления ход — продължи Чарлз. — Сега е ясно какъв е бил ходът. От обсадата на този замък не бях забелязал нито един войник, който да е член на някоя от фамилиите на Партията на Синьото колело. Смятах това за признак, че Военният съюз се разпаднал.

Фанън го прекъсна.

— Да не би да искаш да кажеш, че цялата тази война е само един аспект от политическите игри във Върховния ви съвет?

— Мечемайсторе, знам, че е трудно за човек така верен на своята държава като вас да разбере подобно нещо — отвърна Чарлз. — Но точно това искам да кажа. Има причини, цурански причини за тази зойна. Вашият свят е богат на метали, а металите са скъпоценност в Келеуан. От векове сме се сражавали с конфедерация Турил и когато най-сетне бяхме принудени да седнем на масата на преговорите, Военната партия загуби много от влиянието си в съвета. Тази война е средство тя да си възвърне влиянието. Императорът почти не властва, оставяйки върховната власт в ръцете на Властелина на войната, но Властелинът на войната все пак е и владетел на своя дом, военен вожд на клан, и като такъв се стреми да осигури предимстваза своите хора в Играта на Съвета.

Тъли го изгледа смаяно.

— Значи присъединяванетотта Партията на Синьото колело към партията на Властелина на войната и след това внезапното й оттегляне не е било нищо друго освен маневра в тази политическа игра, целяща да се спечели изгода?

Чарз се усмихна.

— Това е съвсем по цурански, добри ми отче. Властелинът на войната е планирал кампанията много грижливо, след това в продължение на три години се оказва въвлечен в нея едва с половината армия. Той е разпънат, не може да донесе вести за съкрушителни победи пред Върховния съвет и императора и губи позиции и престиж.

— Невероятно! — възкликна Фанън. — Стотици мъже да умират заради такова нещо.

— Такива са правилата на Играта на Съвета, мечемайсторе. Властелинът на войната Алмечо е амбициозен мъж. Властелинът на войната трябва да е такъв. И трябва да разчита на други амбициозни мъже, мнозина от които с охота биха облекли мантията му, ако се провали. За да задържи тези хора като свои съюзници, вместо противници, понякога той трябва да погледне на нещата от другата им страна. Ще ви дам един пример. През първата година на войната подкомандирът на Властелина на войната, Тасио от клана Минванаби, заповяда щурм срещу един от гарнизоните на Ламът. Освен че е вторият по ранг пълководец на кампаниите на този свят, той е също така братовчед на Владетеля Джингу на клана Минванаби. Заповедта за щурм бе дадена на Владетеля Сецу на Акома, заклет враг на Джингу. Войниците на Акома бяха почти напълно унищожени, в това число и Владетелят Сецу и синът му. Тасио пристигна твърде късно, за да може да спаси Акома, но навреме, за да донесе победа за Властелина на войната.

Очите на Фанън се разшириха от неверие.

— Това е най-черното двуличие, за което съм чувал!

— Но и брилянтен ход, според разбиранията на тези хора — каза Арута.

Чарлз кимна съгласен със забележката на принца.

— Властелинът на войната би простил на Тасио за това, че е оставил един от добрите му пълководци да бъде убит и че е изгубил цялата войска на Акома, в замяна на една победа и усилване поддръжката на Минванаби. Всеки владетел, който не участва пряко в играта, би признал този ход за майсторски, дори онези, които са се възхищавали от качествата на Сецу. Това спечели за Алмечо и за Владетеля Джингу много съюзници в съвета. Така че политическите противници на Властелина на войната, търсейки начин да се противопоставят на нарастващата му мощ, създадоха положението, което описах, затруднявайки Властелина на войната и лишавайки го от възможност да продължи тази война ефикасно. Тогава много фамилии, кръжащи около Военната партия, са били привлечени от Синьото колело и техните съюзници, за да нанесат този зашеметяващ удар.

— Но за нас важното е, че това ваше Синьо колело отново се е съюзило с Властелина на войната и техните войници ще се включат идната пролет — каза Арута.

Чарлз огледа събеседниците в съвещателната зала.

— Не мога да си представя дори защо е възникнал отново този съюз. Твърде съм отдалечен от играта. Но както каза негово височество, важното за нас в Крудий е да знаем, че идващата пролет срещу някой от фронтовете ни могат да излязат цели десет хиляди свежи воини.

Амос се намръщи.

— С това ще ни пречупят гръбнака.

Арута разгъна на масата половин дузина свитъци.

— През последните няколко месеца повечето от вас са чели тези съобщения. — Той погледна Тъли и Фанън. — Забелязали сте, че вече се долавя някаква схема. — Той вдигна един от свитъците. — От баща ми: „Постоянните цурански нападения и набези държат непрекъснато хората ми в напрежение. Неспособността ни да ударим врага хвърля мрачна сянка върху всичко, което правим. Боя се, че никога няма да видим края на тази работа…“ От барон Белами: „… нарастваща цуранска активност край гарнизона Джонрил. Смятам за разумно да увеличим присъствието си там през тази зима, след като цураните не са бездейни, за да не изгубим позиции идущата пролет.“ Впрочем, скуайър Роланд ще ръководи общото подкрепление от Карс и Тулан.

Неколцина в залата се извърнаха към Роланд, който стоеше до рамото на Арута. Принцът продължи.

— От лорд Дуланик, рицар-маршала на Крондор: „Макар Негово височество да споделя вашата загриженост, не съществуват сериозни доказателства за тревогата ви. Освен ако не се появят разузнавателни данни, потвърждаващи опасенията ви за възможни бъдещи цурански офанзиви, посъветвах принца на Крондор да отклони молбата ви части на крондорския гарнизон да бъдат изпратени към Далечния бряг…“ — Арута огледа събеседниците си. — Сега схемата е ясна.

Той отмести свитъците и посочи картата, разпъната на масата.

— Включили сме всеки наличен войник. Не смеем да изтегляме хора от юг от страх да не би цураните да тръгнат срещу Джонрил. Ако гарнизонът е подсилен, ще държим там положението стабилно за известно време. Ако врагът атакува гарнизона, той може да получи подкрепление от Карс и Тулан. Ако противникът тръгне срещу който и да било от двата замъка, оставят Джонрил зад гърба си. Но всичко това ще се провали, ако тези гарнизони се оголят. А баща ми поддържа дълъг фронт и не може да отдели нито един човек. — Той се обърна към Чарлз. — Според теб къде може да се очаква атака?

Бившият цурански роб огледа картата и сви рамене.

— Трудно е да се каже, ваше височество. Ако положението трябва да се реши само по военни съображения, Властелинът на войната би трябвало да нанесе удар срещу най-слабия фронт, или срещу елфите, или тук. Но в Империята малко неща се правят без политически съображения. — Той огледа разположението на войските на картата и продължи: — Ако аз бях Властелинът на войната и имам нужда от една обикновена победа, за да затвърдя позициите си във Върховния съвет, бих атакувал отново Крудий. Но ако бях Властелинът на войната и положението ми във Върховния съвет е разклатено, и имам нужда от дързък удар, за да възвърна изгубения си престиж, бих рискувал с решителна офанзива срещу главните сили на Кралството, армиите под командата на херцог Боррик. Съкрушаването на главните сили на Кралството би ми осигурило надмощие в Съвета за няколко години напред.

Фанън се отпусна в стола си и въздъхна.

— Значи сме изправени пред възможността от нов щурм срещу Крудий тази пролет, без ресурси за подкрепления поради страха ни от атака другаде. — Ръката му обходи картата. — Сега сме изправени пред същия проблем като херцога. Всичките ни сили са ангажирани по цуранския фронт. Единствените мъже, с които разполагаме, са тези, които са останали в градовете, само малка част от цялото. А не можем да държим армията в полеви условия неопределено дълго време; дори лорд Боррик и Брукал зимуват в Ламът при графа, като оставят малки отреди да патрулират. — Той махна с ръка във въздуха и каза: — Извинете, отвлякох се. Важното е да се уведоми баща ви веднага за възможността от атака, Арута. Така, ако цураните ударят неговите позиции, той ще се е върнал от Ламът навреме, готов да отрази удара им. Дори цураните да хвърлят десет хиляди души свежа войска, той може да извика още войници от гарнизоните в Ябон, общо около две хиляди.

— Две хиляди срещу десет хиляди звучи доста зле, мечемайсторе — обади се Амос.

— Правим всичко каквото можем. Няма гаранции, че ще са достатъчно.

— Но поне ще са конници, мечемайсторе — намеси се Чарлз. — Бившите ми бойни другари все още никак не обичат конете.

Фанън кимна съгласен.

— Но въпреки това картината е мрачна.

— Има още нещо — каза Арута и вдигна един от свитъците. — В писмото от лорд Дуланик се казва, че са необходими разузнавателни данни, за да се приемат за основателни исканията ни за помощ. Струва ми се, че сега разполагаме с такива данни, които да го задоволят.

— Дори малка част от крондорския гарнизон тук би ни дала силата да устоим на един щурм — каза Фанън. — Все пак е късно и съобщението трябва да се изпрати веднага.

— Това е в Божиите ръце — отвърна Амос. — Ако човек тръгне още този следобед, едва ще може да премине през Тъмните проходи преди зимата да ги е затворила. След две седмици пътят ще е затворен.

— Помислил съм по този въпрос — каза Арута. — Смятам, че се налага да рискувам да замина за Крондор.

— Но вие сте командващият армията на херцога, принце! — възрази Фанън. — Не можете да изоставите задълженията си.

Арута се усмихна.

— Мога и ще го направя. Знам, че не искаш повече да приемаш командването тук, но ще го приемеш. Необходима ни е подкрепа от Ерланд и затова трябва да го убедя лично. Когато с баща ми отнесохме вестта за цураните на Ерланд и на краля, разбрах предимството да се говори лично. Ерланд е предпазлив човек. Ще се наложи да приведа всички възможни доводи, за да го убедя.

— И как смятате да стигнете до Крондор, ако ми позволите да попитам, ваше височество? — изсумтя Амос. — По суша между нас и Свободните градове се намират фронтовете на три цурански армии. А пък в залива има само три окаяни крайбрежни гемии, докато на вас ще ви е необходим кораб за морско пътуване.

— Има един такъв, Амос. „Вятърът на зората“ все още е на пристанището.

Амос зяпна.

— „Вятърът на зората“? — възкликна той невярващо. — Освен че не е нещо много повече от крайбрежна гемия, той е оставен на док за зимуване. Чух капитанът му да реве, че предницата на кила е пострадала, когато глупакът му с глупак се дотътри до залива преди месец. Без ремонт килът му е твърде слаб, за да издържи напора на зимните бури. По-добре да си навреш главата в каца дъждовна вода, да ме прости негово височество. Пак ще се удавиш, но поне ще спестиш неприятностите на много други хора.

Фанън се ядоса от бележките на моряка, но Тъли, Мартин, Роланд и Арута само го изгледаха развеселено.

— Когато изпратих Мартин — каза Арута, — си помислих, че може да ми потрябва кораб за Крондор. Заповядах да го ремонтират преди две седмици. Сега на борда му гъмжи от дърводелци. — Той прикова Амос с поглед. — Разбира се, казаха ми, че ще е по-добре да го оставя на дока, но ще свърши работа.

— Тъй де. Да подскача нагоре-надолу по крайбрежието с леките пролетни ветрове — може би. Но говорим за зимни щормове, и при това говорим за Тъмните проливи.

— Е, ще трябва да свърши работа — каза Арута. — Някой трябва да убеди Ерланд, че имаме нужда от помощ, и този някой съм аз.

Амос не позволи да се отклонят от темата.

— А Оскар Дантийн съгласи ли се да преведе кораба през проливите?

— Още не съм му казал накъде ще пътуваме — отвърна Арута.

Амос поклати глава.

— Така си и мислех. На този човек сърцето му е като на акула, което ще рече, че няма такова, а куражът му — колкото на медуза, което ще рече същото. Ако някой му заповяда да мина през Тъмните проливи, ще му пререже гърлото, ще го изхвърли през борда, ще презимува при пиратите на Островите на залеза и като дойде пролетта, ще отплава право за Свободните градове. После ще накара някой наталийски писар да му измайстори някое много тъжно и цветисто писмо до баща ви, в което ще опише колко доблестно сте се били с пиратите в открито море преди да паднете през борда. И ще пие цяла година със златото, което сте му платили.

— Но аз му купих кораба. Сега аз съм собственикът.

— Собственик или не, принц или не, на борда на кораба има само един господар — капитанът. Той е кралят и той е върховният жрец, и никой не може да му каже какво да прави, освен лоцманът на залива, и при това много почтително. Не, ваше височество, няма да оцелеете в това пътуване, ако на квартердека е Оскар Дантийн.

В ъгълчетата на очите на Арута се появиха тънки насмешливи бръчици.

— Имаш ли друго предложение, капитане?

Амос въздъхна и се отпусна в стола си.

— Хванахте ме на въдицата. По-добре да ме бяха изкормили и изсушили. Известете Дантийн да разчисти капитанската каюта и да си разпусне екипажа. Ще трябва да събера друг екипаж вместо тази негова шайка главорези, макар че по това време на годината из пристанището са останали само пияници и хлапета. И в името на всички богове — не споменавайте на никого накъде ще тръгваме. Ако дори един от ония пияни мошеници разбере, че сте решили да рискувате през Тъмните проливи, ще трябва да изкарате целия гарнизон да претърси лесовете за дезертьори.

— Добре — отвърна Арута. — Ще оставя цялата подготовка на теб. Тръгваме веднага, щом прецениш, че корабът е готов. — Обърна се към Дълголъкия. — Искам и ти да дойдеш с нас, майстор-ловецо.

Дълголъкия малко се изненада.

— Аз ли, ваше височество?

— Ще ми трябва свидетел пред лорд Дуланик и принца.

Мартин се навъси, но след малко отвърна:

— Никога не съм ходил в Крондор, ваше височество. — Усмихна се с кривата си усмивка. — Може и да не получа повече такава възможност.

Гласът на Амос Траск проряза писъка на вятъра и стигна до ушите на объркания юнга на рея.

— По дяволите, малоумен сухоземен скапаняк, не дърпай толкова въжетата, проклетнико! Ще засвирят като струна на лютня. Не те теглят кораба, а мачтата. Въжетата се дърпат само когато вятърът се смени. — Загледа как момчето нагласява въжетата. — Не, така е много хлабаво. — Изруга гръмко. — Да, така вече е добре!

После изгледа недоволно качилия се на мостика Арута.

— Рибарчета вързани, които напират да стават моряци. И проклети пияници. И неколцина от главорезите на Дантийн, които трябваше да наема отново. Бива си го екипажа, ваше височество.

— Ще служат ли?

— Те да си отварят очите, че иначе пред мен ще отговарят. — Огледа с критично око накачилите се по рейте моряци, проверяващи всяко въже и всяко платно. — Трябват ни тридесет добри мъже. Мога да разчитам на осем. Другите ли? Мисля да подменям в Карс и Тулан по пътя. Дано да можем да заменим момчетата и по-малко благонадеждните с опитни моряци.

— Ами забавянето с проливите?

— Ако бяхме стигнали там днес, щяхме да се оправим. Докато стигнем дотам, благонадеждността на екипажа може да се окаже по-важна от едно забавяне със седмица. Зимата ще ни удари. — Изгледа Арута. — Знаете ли защо ги наричат Тъмните проливи?

Арута сви рамене.

— Не е просто моряшко суеверие — каза Амос. — Описва ти съвсем точно какво ще намериш там. — Погледът му се зарея и той продължи. — Е, мога да ви разправям колкото искате за различните течения от Безкрайното море и Горчиво море, как се събират там, или за менящите се, побъркани приливи през зимата, когато луните в небесата изглеждат най-ужасно, или как ветровете те подмитат откъм север и веят толкова дебел сняг, че не можеш да видиш палубата на един разтег пред себе си. Но… Няма думи, с които да се опишат проливите зиме. Един, два, че и три дни пътуваш слепешката. И ако вятърът не те изтласка назад в Безкрайното море, със сигурност ще те натресе в южните скали. А пък ако няма вятър, мъглите скриват всичко, а теченията те въртят на едно място.

— Много черна картина рисуваш, капитане — усмихна се мрачно Арута.

— Само чистата истина. Вие сте младеж с необичайно практичен ум и хладнокръвие, ваше височество. Видях ви да устоявате в мигове, когато мнозина мъже с по-голям опит биха се прекършили и побягнали. Не искам да ви плаша. Просто ми се ще да разберете какво предлагате. Ако изобщо някой може да мине проливите в този врящ котел, това е Амос Траск, и думите ми не са празно перчене. Цепел съм сезона и преди, все едно дали е между есента и зимата, или зимата и пролетта. Но ще ви кажа следното: преди да вдигнем платното от Крудий, вземете си нежно сбогом със сестричката, напишете писма до баща си и брат си и оставете всичките си завещания в добър ред.

Без да променя изражението си, Арута отвърна:

— Писмата и завещанията съм ги приготвил, а с Карлайн ще вечеряме тази вечер сами.

Амос кимна.

— Тръгваме призори. Това корабче е хлабаво, дънцето му е като плетена кошница, гнило и става само за каботаж, ваше височество, но ще минем, та ако ще да се наложи сам да го надигна и да го пренеса.

Арута си тръгна и след като се скри, Амос вдигна очи към небесата.

— Асталон — призова той бога на правдата. — Че съм грешник, грешник съм. Но ако трябва да ми въздадеш правосъдие, точно това ли трябваше да е? — После, примирен със съдбата си, се захвана с работата си — всичко на борда да е наред.

Карлайн се разхождаше в градината, тъжна като повехналите цветя в лехите. Роланд я гледаше мълчаливо и се мъчеше да измисли думите, с които да я утеши. Накрая отрони:

— Нали ще стана барон на Тулан един ден. Вече девет години не съм бил у дома. Трябва да тръгна с Арута.

— Знам — отвърна тя тихо.

Той забеляза примирението, изписано на лицето й, преодоля няколкото крачки, които ги деляха, и я хвана за раменете.

— И ти също един ден ще станеш баронеса.

Тя се притисна плътно в него, после се отдръпна и се помъчи да заговори безгрижно.

— Все пак човек би си помислил, че за толкова време баща ти е свикнал вече да се оправя и без теб.

Той се усмихна.

— Той трябваше да презимува в Джонрил с барон Белами и да ръководи разширението на гарнизона. Аз ще ида вместо него. Братята ми са твърде млади. Докато цураните са се окопали през зимата, това е единственият ни шанс да разширим укрепленията.

Тя му отвърна с насилена лековатост:

— Поне няма да се притеснявам, че разбиваш сърцата на чаровните дами в двора на баща ти.

Роланд се засмя.

— Едва ли ще имам такава възможност. Хората и продоволствието вече се събират и баржите са готови да потеглят срещу течението на Виндермеер. След като Амос ме остави на брега в Тулан, ще прекарам един-два дни вкъщи, не повече, а после тръгвам. Дълга ще е зимата в Джонрил, без никого за компания, освен войници и неколцина селяци в този забравен от боговете форт.

Карлайн покри ръката си с шепа и прихна.

— Надявам се баща ти да не разбере напролет, че си проиграл баронството му на комар с войниците.

Роланд я изгледа усмихнато.

— Ще ми липсваш.

Карлайн хвана ръцете му.

— Ти също.

Постояха неподвижно един срещу друг, а после фасадата на храброст на Карлайн изведнъж рухна и тя прошепна в прегръдката му.

— Пази се. Няма да понеса, ако те загубя.

— Знам — отвърна той с нежност. — Но не бива да сваляш маската на смелост пред другите. Фанън ще има нужда от помощта ти в ръководството на двора, а ти ще отговаряш за цялото домакинство. Сега ти си господарката на Крудий и много хора ще зависят от напътствията ти.

Двамата се загледаха в знамената, плющящи под напора на вятъра в късния есенен следобед. Въздухът бе прохладен и той я загърна с наметалото си. Тя промълви разтреперана:

— Върни се при мен, Роланд.

— Ще се върна, Карлайн — отвърна тихо той. И се опита да се отърси от студеното, вледеняващо чувство, което го облада, но не можа.

Стояха на кея в предутринния мрак, малко преди да се зазори. Арута и Роланд чакаха до стълбата.

— Погрижи се за всичко, мечемайсторе — каза Арута.

Фанън стоеше пред него, с десница на дръжката на меча, все така гордо изправен въпреки годините си.

— Бъдете спокоен, ваше височество.

Арута добави с усмивка:

— А когато Гардан и Алгон се върнат от патрула, нареди им да се погрижат за теб.

Очите на Фанън блеснаха и той изръмжа:

— Що за нахалство! Мога да надвия всеки мъж в замъка, с изключение на баща ви. Извадете меча и ще ви покажа защо все още нося знака на мечемайстор.

Арута вдигна ръце насмешливо.

— Фанън, хубаво, че виждам още искрата в теб. Крудий е добре защитен от своя мечемайстор.

Фанън пристъпи и сложи ръка на рамото му.

— А ти се пази, Арута. Никога не съм имал по-добър ученик от теб. Много ще ме е яд да те загубя.

Арута се усмихна на стария си учител с обич.

— Благодаря ти, Фанън. — После насмешката отново се върна на лицето му. — И мен ще ме е яд, ако се загубя. Ще се върна. И ще доведа войниците на Ерланд.

Двамата с Роланд се качиха на палубата, а хората на кея започнаха да им махат за довиждане. Мартин Дълголъкия чакаше, облегнат на перилото, и гледаше как стълбата се вдига и мъжете на кея отвързват въжетата. Амос Траск крещеше команди. Корабът бавно се отдели от кея и пое през залива. Арута, Роланд и Мартин гледаха мълчаливо как кеят с изпращачите се стапя пред очите им.

— Добре че принцесата предпочете да не дойде — промълви Роланд. — Още едно сбогуване щеше да ми дойде много.

— Разбирам — отвърна Арута. — Тя много те обича, скуайър, макар че не разбирам защо. — Роланд го погледна да разбере дали принцът се шегува и забеляза леката усмивка на устните му. — Не съм ти споменавал за това — продължи принцът. — Но тъй като може и да не се видим за известно време, след като ни оставиш в Тулан, трябва да знаеш, че когато ти се удаде възможност да говориш с баща ми, ще имаш подкрепата ми.

— Благодаря.

Градът потъна в мрака. След малко откъм десния борд изникнаха канарите на Стражеви скали.

Амос заповяда да завъртят руля и завиха на юг, още платна се опнаха да ги понесат с вятъра. Корабът набра скорост и Арута чу крясъка на чайките отгоре. Изведнъж го порази мисълта, че наистина са извън Крудий. Усети хладна тръпка и се загърна в наметалото си.

Арута стоеше на мостика, стиснал меча в готовност, Мартин бе от дясната му страна, заредил стрела на лъка си. Амос Траск и първият му помощник Васку също бяха извадили оръжията си. На палубата долу се бяха струпали шестима разгневени мъже. Останалата част от екипажа следеше свадата отстрани.

Един от моряците викна от палубата:

— Ти ни излъга, капитане! Не ни поведе назад към Крудий, както ни каза в Тулан. Освен ако не си решил да отплаваме за кешийски Елариал, на юг няма нищо. Да не си решил да преминем Тъмните проливи?

— По дяволите, човече — изрева Амос. — Смееш да оспорваш заповедите ми?

— Ами да, капитане. Според традицията капитанът не може да задължи екипажа да мине проливите зиме, освен ако не се споразумеят. Ти ни излъга и не сме длъжни да плаваме с теб.

— Проклет моряшки правозащитник — промърмори Амос и после подвикна: — Добре тогава. — Подаде късата си сабя на Васку, слезе по стълбата и приближи моряка с приятелска усмивка. — Вижте какво, момчета — заговори той, като стигна до шестимата настръхнали мъже, всички стиснали в ръцете си остри натегателни клинове. — Ще бъда честен с вас. Принцът трябва да стигне до Крондор, инак пролетта тук ще настъпи ад. Цураните събират голяма войска, която може да тръгне срещу Крудий. — Той сложи ръка на рамото на говорителя им и продължи: — Така че изводът е: трябва да доплаваме до Крондор. — С внезапно движение Амос стисна мъжа за врата, затича към борда и хвърли безпомощния човек през перилото. — Който не иска да продължи с нас, може да се върне в Тулан с плуване!

Друг от разбунтувалите се моряци понечи да тръгне срещу Амос, но в палубата пред краката му се заби стрела. Той вдигна очи и видя, че Мартин се е прицелил в него. Майстор-ловецът каза високо:

— На твое място не бих го направил.

Мъжът пусна клина и отстъпи, а Амос викна на моряците:

— Докато стъпя на мостика, искам или да сте по реите, или през борда — за мен е все едно. Всеки, който не се хване на работа, ще го обеся на реята като жалко размирно псе, ясно?

Амос се върна на мостика. От водата се чуха немощните викове за помощ на изхвърления. Капитанът се обърна към Васку:

— Хвърли на тоя глупак едно въже и ако не е омекнал, бутни го отново през борда. — После извика: — Вдигай всички платна! Обръщай към Тъмните проливи.

Арута примигна да махне водните пръски от очите си и стисна крепежното въже с всички сили. Нова вълна се стовари през борда и той отново бе заслепен. Нечии силни ръце го сграбчиха отзад и в тъмнината той чу гласа на Мартин.

— Добре ли си?

Той изплю вода и отвърна:

— Да.

И продължи по въжето към мостика, с Мартин плътно зад него. „Вятърът на зората“ се издигаше стръмно и се спускаше стремглаво надолу и той на два пъти се подхлъзна, докато стигне стълбата. Целият кораб беше подсигурен с предпазни въжета, защото сред бурното море бе невъзможно човек да пристъпи, без да се държи за нещо.

Арута се издърпа по стълбата на мостика и къде със залитане, къде пълзейки се добра до Амос Траск. Капитанът чакаше до кормчията и щом се наложеше, натискаше лоста с яките си мишци да му помогне. Стоеше като вкоренен в дъските на палубата и очите му се взираха в мрака. Гледаше и се вслушваше, настроил всичките си сетива към корабния пулс. Арута знаеше, че не е спал от две денонощия.

— Колко още? — попита Арута.

— Един-два дни, кой може да каже? — Някъде отгоре се чу пукот като на трошаща се ледена кора по река Крудий зиме. — Ляво на борд! — викна Амос и натисна здраво руля. — Още някой ден тези прокълнати от боговете ветрове да блъскат това скапано корабче, и ще имаме късмет, ако можем поне да се върнем в Тулан.

Девет дни вече бяха минали, откакто тръгнаха от Тулан, последните три — в неспиращ щорм. Вълните и вятърът подмятаха безмилостно кораба и Амос вече три пъти бе слизал в трюма да надзирава укрепването на кила. Според Амос се намираха някъде западно от проливите, но не можеше да е сигурен, докато бурята не стихне. Нова вълна връхлетя върху кораба и той потръпна.

— Краят на щорма! — изрева нечий глас отгоре.

— Къде е? — викна Амос.

— Дясно на борд!

— Върти! — изрева Амос и кормчията натисна руля с всичка сила. Арута напрегна взора си срещу щипещите водни пръски и забеляза бледото сияние, която сякаш изведнъж изплува недалеч пред носа. После започна да нараства, докато корабът се измъкваше през изтъняващата граница на бурята. Сякаш излизаха от тъмна стая и от пълен мрак пристъпиха на светлина. Небесата над главите им сякаш се разтвориха и те видяха посивялото небе. Вълните все още бяха високи, но Арута усети, че щормът най-после затихва. Озърна се през рамо и видя черната му маса, оставаща зад тях.

Лека-полека вълните намаляха и след бушуващия тътен на бурята морето сякаш изведнъж притихна. Небето бързо изсветля и Амос каза:

— Че то било утро. Загубил съм представа за времето. Мислех, че още е нощ.

Арута се загледа към отстъпващия щорм. Видя ясно очертанията му — разпенена черна маса на фона на сивото небе горе. Сивотата скоро премина в тъмносиньо, после в бледосинкаво, и утринното слънце проби с лъчите си черното петно на бурята. Близо час Арута остана на място, възхитен от зрелището, докато Амос възлагаше задачи на екипажа, отпращаше нощната вахта долу за отдих и дневната — горе по реите.

Щормът се завихри на изток, оставяйки зад себе си разпенено море. Времето сякаш замря и Арута се взираше онемял пред сцената на хоризонта. Част от петното на бурята сякаш се бе спряло прел два далечни пръста суша, вдадени навътре. Огромни водни маси се стичаха на въртоп към устието на далечния пролив. Сякаш гигантска камара черни, кипнали облаци беше заседнала в тази зона, приклещена от свръхестествени сили.

— Тъмните проливи — промълви Амос Траск до рамото му.

— Кога ще минем през тях? — попита тихо Арута.

— Сега — отвърна Амос, обърна се и извика: — Дневната смяна, горе! Следобедната — в готовност! Кормчия, курс право на изток!

По такелажа се закатериха мъже, други наизлязоха на палубата, още сънени и неотдъхнали след няколкото часа дрямка след последната вахта. Арута придърпа качулката на наметалото си п усети леденото жило на вятъра по влажното си чело. Амос го стисна под мишницата и каза:

— Можехме да чакаме седмици и да не дочакаме отново попътен вятър. Този щорм донякъде е добре дошъл, поне ще ни даде дръзко начало.

Поеха през проливите и Арута зяпна онемял. Прищевките на времето и морските течения бяха създали условия, задържащи проливите загърнати в сумрака на водна плащаница през цялата зима. При хубаво време проливите бяха трудни за преминаване, защото макар да изглеждаха широки в повечето си участъци, на много места под водата се криеха опасни скали. При лошо време повечето капитани ги смятаха за невъзможни за преминаване. Водни пелени или зимни вихрушки, довявани от най-южните зъбери на Сивите кули, връхлитаха да се стоварят върху тях, напорът на вятъра ги издухваше назад и те връхлитаха отново. Водни течения изведнъж избиваха на повърхността и се завихряха в бесни въртопи. Разкъсани мълнии деряха чернотата, последвани от оглушителния тътен, надмогващ воя на бясно блъскащите се ветрове.

— Морето се вдига! — ревна Амос. — Това е добре. Ще имаме повече място да се промушим между скалите и или ще преминем, или скоро ще станем на трески. Ако вятърът се задържи, до края на деня ще преминем.

— А ако се промени?

— Това по-добре не го помисляй!

Понесоха се стремглаво напред, щурмувайки граничната линия на пенещия се сред пролива вихър. Корабът потръпна, сякаш не искаше отново да се озове пред лицето на морския бяс, а после започна да се издига и да се спуска стремглаво с носа напред. Амос подбираше пътя, отбягвайки внезапните напори на вятъра и поддържайки курс в западния край на бушуващия щорм.

Светлината изведнъж се скри. Корабът се оказа осветен само от танцуващия блясък на няколкото корабни фенера, мятащи раздрани жълти петна в чернилката. Далечният рев на връхлитащите в скалите вълни отекваше от всички страни и объркваше сетивата. Амос изрева на Арута:

— Ще държим по средата на прохода. Ако залитнем на едната или другата страна, или ни отмете назад, ще се нанижем в скалите. — Арута кимна и капитанът зарева команди на екипажа.

Арута се добра до предния парапет на мостика и извика Мартин. Майстор-ловецът му отвърна от главната палуба долу, че е добре, макар и малко подгизнал. Арута стисна здраво перилото, докато корабът се спусна в падината между две вълни и после започна да се издига към поредния гребен. Сякаш безкрайни минути корабът се напъваше нагоре, още и още, после изведнъж вълната замете носа и те отново се понесоха надолу. Перилото се превърна в единствената му опора, единствената връзка със стабилния свят сред студения влажен хаос. Ръцете го заболяха от стискането.

Часове минаха сред кипящия бяс. Амос не преставаше да реве команди на екипажа. От време на време тъмнината се разсичаше от ослепителния блясък на мълния, придаваща ярък контур на всичко и оставяща след себе си зашеметяващи отпечатъци в мрака.

Корабът изведнъж се килна и като че ли се плъзна настрани. Арута залитна и усети, че губи опора под нозете си. Задържа се със сетни сили за перилото, а ушите му оглушаха от чудовищното стържене. Корабът се изправи и надигайки се, Арута видя на мигащата светлина на фенерите как кормилният лост играе бясно напред-назад, а кърмчията се е проснал на палубата с лице, потъмняло от кръв, бликаща от отворената му широко уста. Амос отчаяно се мъчеше да се изправи и да се добере до бясно мятащия се лост. С риск да си счупи ребрата, докато го сграбчваше, той увисна отчаяно с цялата си тежест в усилието си да удържи кораба под контрол.

С препъване Арута се добра до кормилото и го затисна с тежестта си. Откъм десния борд се чу дълго, разкъсващо слуха стържене и корпусът потръпна.

— Обръщай, корито такова! — изрева Амос и натисна лоста, напрягайки и последните си сили. Арута усети, че мускулите му стенат от болка, докато напъваха сякаш отказващия да се задвижи лост. А после той поддаде — бавно, първо сантиметър, после — още един. Стърженето се усили и ушите на Арута закънтяха.

Изведнъж лостът отново им се измъкна и се завъртя свободно. Арута изгуби равновесие, отхвърча по палубата, плъзна се и се натресе в стената на каютите. Въздухът изригна от дробовете му и Арута зейна да си поеме дъх. Вълната го заля и той захрачи нагълтаната вода. Едва успя да се изправи и със залитане се добра отново до кормилото.

Амос беше пребледнял от усилието, но се облещи, щом го видя и се изсмя налудничаво:

— Помислих, че си изхвърчал през борда.

Арута се опря с цялото си тяло на лоста и двамата го принудиха отново да помръдне. Прокънтя безумният смях на Амос и Арута го попита:

— Какво толкова му е смешното?

— Виж!

Задъхан, Арута се обърна накъдето му сочеше Амос. Успя да различи в мрака грамадите, надвиснали встрани от кораба — като сенки, по-черни и от околния мрак. Амос изрева:

— Разминахме се с Големите южни скали. Дърпай, принце на Крудий! Дърпай, ако искаш пак да видиш суша!

Арута увисна на лоста и стиснали зъби, двамата принудиха тромавия кораб да се отмести от ужасната каменна прегръдка само на няколко крачки от десния борд. Отново усетиха как корпусът потръпна и ново басово стържене се чу отдолу. Амос изпъшка:

— Ако това корито остане с дъно, докато се измъкнем, ще знам, че няма нищо невъзможно.

Стомахът на Арута се стегна на възел от паника, последвана от странно ликуване. Усети неопределимо чувство, почти радост, докато се бореше да задържи кораба в правия курс. Чу странен звук сред възцарилата се какофония и осъзна, че се смее с Амос, високо и безумно, сред бушуващия наоколо бяс. Страхът се бе изпарил. Или щеше да издържи, или — не. Единственото, което можеше да направи, бе да се посвети на една-едничка задача: да задържат кораба да продължи направо, покрай гибелните скали. Всяка фибра от сьществото му се смееше в ужас, в радост, че се е смалил до това най-ниско ниво на съществуване, до това първично битие, сведено до стръвта да оцелееш. Нищо вече не съществуваше освен необходимостта да направи само това, от което зависеше всичко. Сетивата му добиха други измерения. Секунди, минути, часове изгубиха смисъла си. Напъваше с Амос да удържат кораба под контрол, но сетивата му регистрираха всичко наоколо с кристална яснота. Можеше да усети грапавината на дървото под влажната кожа на ръкавиците. Чорапите му се бяха набръчкали между пръстите в подгизналите му ботуши. Вятърът миришеше на сол и катран, на мокра вълна и прогизнало от дъжда платнище. Всеки стон на рея, всяко скриптене на въже под напора на вятъра и всеки вик на мъжете горе се чуваше ясно. По лицето си усещаше вятъра и ледения досег на топящ се сняг и морски пръски. Смееше се. Никога не беше изпитвал такава близост със смъртта и никога не се беше чувствал толкова жив. С мускули, стегнати на възли, вкопчен в смъртна борба със сили първични и страховити.

Чуваше командите на Амос, вплитащи като в съвършен оркестър усилията на всеки мъж от екипажа. Корабът играеше в ръцете на капитана като струните на лютня под пръстите на майстор музикант. Той усещаше всяко потръпване и звук и ги впрягаше в хармонията на движението, тласкащо „Вятъра на зората“ през побеснялото море. Екипажът изпълняваше всяка заповед мигновено, рискувайки живота си по измамния такелаж, знаейки, че спасителният им изход зависи единствено от неговите умения.

И после всичко свърши. В един миг се бореха неистово да се измъкнат покрай скалите и да преодолеят стихията на проливите, а в следващия вече се носеха бързо напред и мракът оставаше зад тях.

Небето отпред беше облачно, но щормът, който ги бе задържал с дни, сега лежеше като тъмна сянка на изток. Арута погледна ръцете си, сякаш бяха нещо чуждо, и се напрегна, за да ги разтвори и да пусне руля.

Двама моряци го удържаха, докато рухваше, и го поставиха леко на палубата. Главата му се завъртя, а после той отвори очи и видя, че Амос седи до него, а на руля е Васку. Ухилен, Амос каза:

— Справихме се, момче. Вече сме в Горчиво море.

Арута се огледа.

— Защо е още толкова тъмно?

Амос се разсмя.

— Ами то е почти вечер. Изкарахме на това кормило с часове.

Арута също започна да се смее. Никога не бе изпитвал такъв триумф. Смя се, докато сълзи на умора не потекоха по бузите му, докато хълбоците не го заболяха.

— Знаеш вече как да се смееш на смъртта, Арута — каза Амос. — Никога повече няма да си същият.

Арута си пое дъх.

— За малко ми се стори, че си полудял.

Амос пое меха с вино от донеслия го моряк и отпи дълбоко. Подаде го на Арута и отвърна:

— Ти също. Малцина го изпитват в живота си. Виждаш всичко толкова ясно, толкова истински, че единствената дума, с която можеш да го опишеш, е лудост. Осъзнаваш колко струва животът и разбираш смисъла на смъртта.

Арута вдигна очи към застаналия до тях моряк и видя, че е същият, когото Арута бе изхвърлил през борда заради бунта. Васку го изгледа намръщено, но мъжът не помръдна. Амос го погледна и той каза:

— Капитане, исках само да кажа, че… сбърках. Тринайсет години съм моряк и бях готов да заложа душата си на Лимс-Крагма, че никой не може да прекара такъв кораб през проливите. — Сведе очи и добави: — Доброволно ще застана да ме набият с камшик за това, което направих, капитане. Но след това съм готов с вас да сляза до седемте кръга на ада, както и всички мъже тук.

Арута се озърна и видя, че още моряци се трупат на мостика или гледат надолу от реите. Чуха се викове: „Да бе, капитане“ и „Вярно казва“.

Амос с мъка стана, сграбчи с ръка перилото и едва се удържа на краката си. После огледа насъбралите се мъже и ревна:

— Нощната вахта горе! Средната и дневната — отбой. — Обърна се към Васку. — Проверете в трюма за повреди и слагайте да ядем. Курс към Крондор.

Арута се събуди в каютата си. До него седеше Мартин Дълголъкия.

— Вземи.

Майстор-ловецът му подаде димяща халба. Арута се надигна на лакът и разбитото му и изтощено тяло простена. Отпи от горещата супа.

— Колко съм спал?

— Заспа малко преди залез слънце, или по-точно изгуби свяст, ако държиш да знаеш истината. Сега е три часа след изгрев.

— Времето?

— Добро е. Поне няма буря. Амос се върна на палубата. Смята, че ще се задържи така по-голямата част от пътя. Повредите долу са поносими. Ще се оправим, стига да не се наложи да понесем нов щорм. Дори да ни връхлети, според Амос имало много удобни места за котва по брега на Кеш.

Арута се надигна от койката, заметна се с плаща и се качи на палубата. Мартин го последва. Амос стоеше до руля и когато Арута го попита как вървят нещата, отговори:

— Хванахме добър вятър, откакто се измъкнахме от проливите. Ако задържи така, от северозапад, ще стигнем Крондор много скоро. Но ветровете рядко се задържат, тъй че може и да ни отнеме малко повече време.

Един от наблюдателите горе изрева:

— Платна!

— Къде? — извика Амос и когато морякът посочи, се обърна натам, забеляза три малки бели петънца и изрева на вахтения:

— Какви са?

— Галери, капитане!

Амос разсъди на глас.

— Квеганци. Тук е малко по на юг от обичайните им патрули, ако са бойни кораби, а да са търговци — не вярвам. — Той заповяда да опънат още платна. — Ако вятърът се задържи, ще им се изплъзнем. Бъчви дебели!

Арута се загледа смаян към корабите, нарастващи на хоризонта. Най-близката галера зави, за да им прегради пътя, и след малко той виждаше очертания профил на корпуса й, с величествено разпънатите й платна на предната и задната мачта. Различи и маховете на греблата, по три реда от всяка страна, и капитана на галерата, диктуващ резкия им ритъм. Но Амос се оказа прав и скоро галерата остана зад кърмата им.

— Веят кралския щандарт на Квег — каза Арута. — Какво може да търсят квегански бойни галери толкова далече на юг?

— Само боговете знаят — отвърна Амос. — Може да са излезли да ловят пирати или да държат под око корабите на Кеш, струпани на север. Трудно е да прецени човек. Квеганците смятат цялото Горчиво море за свое вътрешно.

Остатъкът от деня мина без произшествия и Арута се наслади на отдиха след усилията и опасностите през последните няколко дни. Нощта дойде и звездите грейнаха ярко. Няколко часа изкара на палубата, взирайки се в ясните очертания на съзвездията. Мартин дойде на палубата и го завари вторачен нагоре. Арута чу стъпките на ловеца и промълви:

— Според Кълган и Тъли звездите са слънца, също като нашето, но изглеждат малки, защото са далече.

— Невероятна мисъл. Но може би са прави.

— Замислял ли си се дали една от тях не е онази, около която кръжи земята на цураните?

Мартин се подпря на перилото.

— Много пъти. От хълмовете, след като огънят на бивака изгасне, звездите се виждат точно така. Искрят на небето, незамъглени от светлините на града или крепостта. И аз съм се чудил дали някоя от тях не е онази, около която живеят враговете ни. Чарлз казва, че тяхното слънце било по-ярко от нашето и че планетата им била по-гореща.

— Изглежда невъзможно. Да поведеш война през такава пустош е против всякаква логика.

Смълчаха се, втренчени в нощното небе, без да обръщат внимание на щипещия лицата им вятър, отнасящ ги към Крондор. Стъпки отзад ги накараха рязко да се обърнат. Беше Амос Траск. Той се поколеба, изгледа ги и пристъпи до тях.

— Звездите зяпаме, а?

Двамата не му отвърнаха и Траск се загледа в пенливата диря след кораба, а после към небето.

— Няма друго място като морето, господа. Тези, които цял живот изкарват на сушата, никога няма да го разберат. Морето е първично, понякога е жестоко, друг път — нежно, и никога — предсказуемо. Но нощи като тази ме карат да съм благодарен, че боговете са ми позволили да бъда моряк.

— И малко философ също така — подхвърли Арута.

Амос се изкиска.

— Вземете който щете моряк, газил в дълбоки води и срещал смъртта толкова пъти, колкото мен, драснете го с нокът по кожата и отдолу ще намерите философ. Засуканите думи ще са му чужди, гарантирам ви, но ще намерите дълбок и траен усет за мястото му в света. Най-старата известна моряшка молитва е към Ишап. „Ишап, морето е голямо, а лодката ми — малка. Имай милост към мен.“ Това казва всичко.

Мартин заговори тихо, почти на себе си:

— Като момче изпитвах същото по клоните на големите дървета. Да стоиш прилепен до един ствол, толкова древен, че и най-древната човешка памет бледнее пред него, ти внушава същото чувство за място в света.

Арута се протегна.

— Късно стана. Ще ви пожелая лека нощ. — Понечи да тръгне, но някаква мисъл го спря. — Не съм изкусен от философиите ви, но… Но съм доволен, че пътуваме заедно.

След като принцът си отиде, Мартин пак се загледа в небето. После се сепна, усетил погледа на Амос, обърна се към него и каза:

— Нещо си се умислил, Амос.

— Да, майсторе Дълголъки. — Амос се облегна на перилото и добави: — Близо седем години минаха, откакто дойдох в Крудий. Нещо ме човърка, откакто те видях за първи път.

— И какво е то, Амос?

— Загадъчен човек си ти, Мартин. Много неща съм виждал, дори неща, за които не ми се ще да си спомням, но у теб има нещо особено.

Мартин се отнесе с привидно безразличие към думите му, но очите му леко се присвиха.

— Малко са нещата, свързани с мен, които да не са добре известни в Крудий.

— Така е, но тъкмо тези малко неща ме тревожат.

— Избий тези мисли от главата си, Амос. Аз съм само майстор-ловецът на херцога, нищо повече.

— А според мен си нещо повече, Мартин — тихо отвърна Амос. — Докато обикалях из града на надзиравам градежите, срещнах доста хора и чух какви ли не клюки за теб. После взех, че сглобих късчетата и намерих отговор. Той обяснява защо така се мени поведението ти — малко, но достатъчно забележимо — когато си край Арута и особено когато си до принцесата.

Мартин се засмя.

— Завърташ стара приказка като досаден бард, Амос. Нима си мислиш, че съм бедният ловец, влюбен отчаяно в млада принцеса? Да не мислиш, че съм влюбен в Карлайн?

Амос отвърна.

— Не, но съм сигурен, че я обичаш. Също както брат обича сестра си.

Мартин посегна към ножа на колана си, но Амос го сграбчи за китката, стисна я като в менгеме и Мартин не можа да се откопчи. След малко отрони:

— Тя не го знае. Нито братята й. До този момент смятах, че само херцогът и може би още един-двама го знаят. Как разбра?

— Не беше трудно. Хората твърде често не могат да видят онова, което е пред очите им. — Извърна се и се загледа нагоре в платната да се увери, че всичко по корабния такелаж е в ред, след което добави: — Забелязах колко си приличате с херцога в голямата зала. Ако си беше пуснал и брада като неговата, приликата ви щеше сама да крещи на света: „Вижте!“ Всички в замъка отбелязват как Арута с всяка година заприличва все повече на баща си и все по-малко на майка си, а откакто те видях за пръв път ме зачовърка защо никой не забелязва, че прилича и на теб. Предполагам, че не го забелязват само защото не искат. А това обяснява много: защо си бил удостоен със специалното внимание на херцога, когато те е причислил към стария майстор-ловец, и защо си бил избран за майстор-ловец, когато е трябвало да се избере нов. Досега само го подозирах, но тази нощ се убедих. Когато се качвах от долната палуба и двамата се обърнахте в тъмното, за миг не успях да различа кой кой е.

Мартин изрече съвсем равнодушно:

— С живота ти е свършено, ако споменеш само една думичка за това, пред когото и да било.

Амос се облегна на перилото.

— Не съм човек, който ще се уплаши от такива закани, Мартин.

— Въпрос на чест.

Амос скръсти ръце на гърди.

— Лорд Боррик не е единственият благородник, станал баща на незаконен син, нито ще е последният. На много от тях са давани служби и ранг. С какво толкова е застрашена честта на херцога на Крудий?

Мартин стисна силно перилото, вкочанен като статуя в нощта. Думите му дойдоха сякаш някъде отдалече.

— Не неговата чест, капитане. Моята. — Извърна се към Амос и в нощта очите му заблестяха с жива, вътрешна светлина, отразила светлика на фенера, окачен зад моряка. — Херцогът знае за раждането ми и по свои съображения предпочете да ме доведат в Крудий още като малко момче. Сигурен съм, че е било казано на отец Тъли, защото той е най-довереното лице на херцога, и вероятно също така на Кълган. Но никой от тях не подозира, че знам. Смятат, че нямам представа за произхода си.

Амос поглади брадата си.

— Завързан проблем, Мартин. Тайни, скрити в други тайни, и прочие. Е добре, имаш думата ми — от приятелски чувства, не заради заплахата — че няма да го кажа на никого, освен с твое позволение. Въпреки че ако не греша за Арута, той много скоро ще го разбере.

— Това само аз трябва да реша, Амос, и никой друг. Някой ден може би ще му го кажа, а може би не.

Амос се отдели от перилото.

— Още много неща трябва да свърша, преди да се прибера долу, Мартин, но ще ти кажа следното. Самотна пътека си избрал. Не ти завиждам за пътуването ти по нея. Лека нощ.

— Лека нощ. — След като Амос слезе, Мартин се загледа отново в познатите звезди по небосвода. Всичките му спътници в самотните му пътешествия през хълмовете на Крудий се взираха надолу към него. Съзвездията сияеха в нощта — Зверолов и Хрътка, Дракон и Кит, и Петте рубина. А после впери очи надолу в черната морска шир, потънал в мисли, за които някога си бе въобразил, че ги е заровил завинаги.

— Земя! — извика наблюдателят от мачтата.

— Накъде? — отвърна Амос.

— Право напред, капитане.

Арута, Мартин и Амос напуснаха квартердека и бързо закрачиха към носа. Докато стояха в очакване сушата да се появи на хоризонта, Амос каза:

— Усещате ли треперенето всеки път, когато пресечем вълната? От кила ще да е, ако изобщо имам представа от корабна направа, а аз имам. Ще трябва да го оставим на док за здрав ремонт, като пристигнем в Крондор.

Арута се загледа в тънката ивица земя, която започна да расте на светлината на следобедното слънце. Макар да не беше съвсем безоблачен, денят бе сравнително спокоен.

— Мисля, че ще имаме време. Бих искал да се върна в Крудий веднага щом Ерланд бъде убеден да рискува, но дори да се съгласи веднага, ще трябва време, докато се съберат хора и кораби.

— Колкото до мен, не държа да преминавам отново Тъмните проливи преди времето да стане малко по-поносимо — обади се Мартин.

— Малодушен човек — отвърна Амос. — Вече го видя трудното. Пътят към Далечния бряг посред зима просто е малко самоубийствен, нищо повече.

Арута стоеше смълчан и загледан в далечния бряг. След по-малко от час вече се различаваха издигащите се към небето кули на Крондор и корабите на котва в залива.

— Е — каза Амос, — ако искате да ви устроят прилично посрещане, май е време да ви вадим знамето и да го вдигаме на мачтата.

— Почакай, Амос — спря го Арута. — Можеш ли да отличиш онзи кораб в устието на залива?

Приближиха се още малко и Амос впери поглед към въпросния кораб.

— Каравела е, проклетията. Само че принцът е почнал да ги строи много по-големи, откакто бях в Крондор последния път. Тримачтова е и е с над тридесет платна, от кливер до бизан. Като я гледам, цяла ламя е. Срещу този звяр не бих тръгнал с по-малко от три квегански галери. Ще ти трябват гребци, щото ония големи балисти отпред и отзад като пуснат, и такелажът ти отива по дяволите.

— Сега вече знаем защо онези квегански галери бяха толкова далече от брега си. Щом Кралството вади такива бойни кораби в Горчиво море, то Квег…

— Виж знамето на главната мачта, Амос — каза Арута.

Навлязоха в залива, минавайки покрай кораба. На носа му беше изписано името — „Кралски грифон“.

— Боен кораб на Кралството, няма съмнение, но досега не бях виждал такъв с друго знаме освен на Крондор — каза Амос. На върха на най-високата мачта плющеше черен копринен правоъгълник с извезан в средата златен орел. — Мислех, че познавам всички знамена из Горчивото море, но това е ново за мен.

— Същото знаме се вее и по кулите — каза Мартин и посочи към града.

Арута промълви:

— Това знаме никога досега не е виждано в Горчивото море. — И мрачно добави: — Докато не ви кажа нещо друго, сме само наталийски търговци и нищо повече.

— Чие знаме е това? — попита Амос.

Вкопчил длани в перилото, Арута отвърна:

— Знамето на втория по древност дом в Кралството. Възвестява, че моят братовчед Ги, херцогът на Батира, е в Крондор.