Глава 17Щурм

Карлайн нападна.

Заби с къс замах върха на рапирата си, целейки се да нанесе убийствен удар в корема. Роланд едва успя да отбегне напада и със силен замах на оръжието си отби нейното встрани. Отскочи назад и за миг загуби равновесие. Карлайн забеляза колебанието му и се хвърли напред.

Роланд се засмя и внезапно отскочи встрани, изби за втори път рапирата й и излезе извън защитата й. Бързо прехвърли своята рапира от дясната в лявата си ръка, пресегна се, прихвана ръката й с рапирата при китката, дръпна и на свой ред я изкара от равновесие. Извърна я и се озова зад нея. Обгърна кръста й с лявата си ръка, пазейки я от острието, и я притегли силно към себе си. Тя се замята безпомощно, но както беше зад нея, не можеше да му отвърне с нищо освен със сърдити проклятия.

— Беше измама! Долна измама! — изсъска тя.

Зарита безпомощно във въздуха и той се засмя.

— Никога не се откривай така, дори да ти се струва, че ударът е смъртоносен. Бърза си, но си много напориста. Научи се на търпение. Изчаквай противникът да се открие съвсем и тогава нападай. Излезеш ли така от равновесие, загиваш. — Целуна я безцеремонно по бузата и грубо я отблъсна от себе си.

Карлайн залитна напред, възстанови равновесието си и се обърна.

— Измамник! Позволяваш си волности с кралската особа, така ли?

Тя запристъпва към него и бавно зави наляво. Откакто баща й беше заминал, Карлайн бе извадила душата на Арута да разреши Роланд да я учи на фехтовка. Последният й аргумент беше:

— А какво да правя, ако цураните нахлуят в замъка? С куките за плетене ли да се браня?

Арута беше отстъпил, по-скоро отегчен от непрекъснатото й заяждане, отколкото от убеденост, че ще й се наложи да върти сабя.

Изведнъж Карлайн се хвърли в свирепа атака, със замах отдолу нагоре, принуждавайки Роланд да отстъпи през малкия двор зад стражевата кула. Той опря гръб на ниската стена и зачака. Тя отново се хвърли напред, но младежът ловко пристъпи настрани и увитият с плат връх на рапирата й се удари в стената миг след като той се бе отдръпнал оттам. Роланд мина покрай нея, плесна я закачливо по задника с оръжието си и се озова зад нея.

— И не губи самообладание, защото с него губиш и главата си.

— О! — извика тя и се извъртя с лице към него. На лицето й се изписа смесица от яд и смях. — Чудовище такова!

Роланд я зачака готов, с насмешливо гузно изражение. Тя пресметна разстоянието и запристъпва бавно. Носеше тесни мъжки панталони — за ужас на лейди Марна — и мъжка туника, стегната в кръста от колана за оръжието. През последната година фигурата й се беше наляла и впитите по тялото й дрехи изглеждаха почти скандално. Вече бе осемнадесетгодишна и в нея не бе останал и помен от нещо момичешко. Специално изработените за нея ботушки, черни и високи до глезените, пристъпваха предпазливо по каменната настилка, докато се приближаваше към Роланд, а дългата й лъскаво-черна плитка се мяташе по раменете й.

За Роланд тези уроци с Карлайн бяха добре дошли. Двамата бяха преоткрили в себе си игривите забави на детството, а Роланд, от своя страна, таеше плаха надежда, че чувствата й към него могат да прераснат в нещо повече от приятелство. В годината след заминаването на Луам се бяха упражнявали заедно или излизаха, когато беше безопасно да пояздят около замъка. Времево, прекарано заедно, бе породило между тях усещане за близост, каквато преди му се струваше недостижима. И макар далеч по-сериозна отпреди, Карлайн си бе възвърнала чувството за хумор.

За миг Роланд се отнесе в спомени. Малкото момиче, своенравно и глезено, вече го нямаше. Високомерното и сприхаво дете си беше отишло. На негово място пред него стоеше млада жена с остър ум и силна воля, с нрав, смекчен от суровите уроци на живота.

Роланд примигна, усетил, че върхът на рапирата й се е притиснал в гърлото му. Пусна оръжието си с престорено примирение и въздъхна:

— Милейди, предавам се!

Тя се засмя.

— За какво се беше размечтал, Роланд?

Той избута леко върха на рапирата й.

— Спомних си как щеше да се побърка лейди Марна, когато за първи път излезе да яздиш в тези дрехи и се върна изпоцапана и съвсем не приличаща на дама.

Карлайн също се усмихна.

— Помислих си, че ще остане на легло поне една седмица. — Отпусна рапирата. — Бих искала да имам поводи да нося тези дрехи по-често. Толкова са удобни!

Роланд кимна и се ухили широко.

— И толкова съблазнителни. — Изписа си похотлива физиономия и изгледа обгърналите гъвкавото й тяло дрехи. — Макар че според мен по-скоро се дължи на този, който ги носи.

Тя вирна нос в престорен укор.

— Вие сте не само мошеник, но и ласкател, господине. И развратник.

Той се ухили и вдигна рапирата си.

— Мисля, че ми стига за днес, Карлайн. Повече от едно поражение на ден не мога да понеса. Още едно, и ще трябва да напусна този замък, потънал в срам.

Очите й се разшириха, тя насочи оръжието си и той разбра, че жегването е улучило в целта.

— Аха! Засрамен от някакво си момиче, така ли? — извика тя и настъпи към него с насочената рапира.

Той се засмя, приготви се за защита и отстъпи назад.

— Е, лейди. Това вече е непристойно.

Тя сниши рапирата си и го изгледа ядосано.

— Лейди Марна е тази, която се грижи за възпитанието ми, Роланд. Няма нужда палячо като теб да ме учи на обноски.

— Палячо ли!? — изрева той и скочи напред. Тя парира и замахна. Той пое удара, рапирата му се плъзна по дължината на нейната и двамата се озоваха тяло до тяло. Роланд хвана здраво китката й, държаща рапирата, и се усмихна. — Гледай никога да не изпадаш в това положение. — Тя се помъчи да се освободи, но ръката му я стискаше силно. — Освен ако цураните не започнат да изпращат срещу нас жените си, всеки от тези, с които ще се биеш, ще е по-силен и оттук нататък ще направи с теб каквото си поиска. — С тези думи той я дръпна по-силно към себе си и я целуна.

Тя се дръпна изумена. После рапирата изведнъж падна от ръцете й и тя го прегърна, притегли го към себе си със смайваща сила и го целуна със страст, неотстъпваща на неговата.

Роланд се отдръпна и Карлайн го изгледа със смесица от изненада и копнеж. Лицето й грейна в усмивка и очите й заискриха.

— Роланд, аз…

В замъка прозвуча сигнал за тревога и откъм крепостната стена от другия край на цитаделата проехтя вик:

— Щурм!

— Проклет късмет! — изруга Роланд. — В името на всички богове, точно сега ли?… — И хукна по коридора, водещ към главния двор. Обърна се през рамо ухилен и извика: — Не забравяйте какво щяхте да ми кажете, милейди. — Усмивката му обаче се стопи, щом видя, че тя тръгва след него с рапирата в ръка. — Къде си тръгнала? — попита я той вече много мрачно.

Тя му отвърна решително:

— На стените. Няма да се крия повече в избите.

Той се закова на място и й каза твърдо, със стиснати зъби.

— Не. Нямаш опит в истински бой. За игра се справяш чудесно, но няма да позволя да ми припаднеш още първия път, когато ти замирише на кръв. Ще отидеш в избите с другите дами и ще се заключиш там, докато опасността премине.

Никога не й беше говорил толкова твърдо и тя се изуми. Винаги досега се беше държал с нея като заядлив хитрец или като нежен приятел. Сега сякаш изведнъж се бе превърнал в друг човек. Той я сграбчи под мишницата и къде с водене, къде с дърпане я помъкна към вратата за избите.

— Роланд! — изкрещя Карлайн. — Пусни ме!

Той й отвърна тихо:

— Ще отидеш където ти е наредено. А аз — където ми е наредено. И никакви спорове.

Тя се задърпа от хватката му, но той я държеше неумолимо.

— Роланд! Веднага ме пусни! — извика му тя властно.

Той продължи да я дърпа по коридора, без да обръща внимание на протестите й. При вратата за избите един смаян страж се бе загледал в приближаващата се двойка. Роланд спря и доста грубо избута Карлайн към вратата. С разширени от гняв очи Карлайн се обърна към войника.

— Арестувайте го! Веднага! Той… — Гласът й бе писклив от гнева, съвсем не като на благовъзпитана дама. — Той ми посегна!

Стражът се поколеба, но Роланд вдигна предупредително пръст и го изпъна пред носа на войника.

— А ти ще се погрижиш нейно височество да се прибере в определеното й убежище. Няма да обръщаш внимание на протестите й и ако се опита да избяга, ще я задържиш. Ясно ли е? — Гласът му не остави никакво съмнение, че е смъртно сериозен.

Стражът кимна, но все още не смееше да докосне принцесата. Без да сваля очи от лицето на войника, Роланд леко подбутна Карлайн към вратата и каза:

— Ако разбера, че е напуснала избата преди да е прозвучал сигналът за отбой, ще се погрижа принцът и мечемайсторът да научат, че си позволил принцесата да изложи живота си на опасност.

Това се оказа достатъчно за часовия. Колкото и да не беше сигурен кой е с по-висок ранг по време на нападение, скуайърът или принцесата, в ума му не остана и капка съмнение какво ще направи мечемайсторът с него, ако с принцесата се случи нещо. Така че се извърна към вратата за избата и каза:

— Насам, ваше височество. — След което я подбутна да тръгне надолу по стъпалата.

Карлайн заслиза заднишком по стълбите, кипнала от яд. Роланд затвори вратата след тях. След още една стъпка заднишком тя се обърна и заслиза, вдигнала надменно глава. Когато стигнаха до помещението, определено за жените от замъка и спасилите се от града по време на набега, Карлайн завари останалите жени сгушени една до друга и пребледнели от страх.

Смутен, войникът й отдаде чест и промълви съжалително:

— Моля принцесата за прошка, но скуайърът изглеждаше съвсем твърд.

Навъсеното й лице изведнъж се проясни и на устните й заигра тънка усмивка.

— Твърд беше, нали?


Конниците влязоха в двора на цитаделата и масивните порти се затвориха след тях. Арута се обърна към Фанън.

— Отвратителен късмет — промърмори Фанън.

— Късметът няма нищо общо — отвърна Арута. — Цураните със сигурност не биха щурмували, ако предимствата са на наша страна.

Всичко пред очите им изглеждаше мирно, с изключение на опожарения град с овъглените си руини, стърчащи като непрестанно напомняне за войната. Арута обаче знаеше, че отвъд града, в горите на север и североизток, се трупат войски. Според всички донесения поне две хиляди цурани бяха тръгнали в марш към Крудий.

— Марш вътре, краставо псе такова!

Арута погледна надолу към двора и видя Амос Траск — подритваше пред себе си превитата фигура на някакъв изпаднал в паника рибар, който се шмугна в една от набързо вдигнатите зад стените на замъка колиби, предназначени да приютят последните остатъци от прогоненото от градчето население. Повечето хора от града бяха заминали с кораби за Карс, но малка част бяха останали да презимуват тук. С изключение на няколкото рибари, които трябваше да останат, за да помогнат в изхранването на гарнизона, останалите очакваха да ги натоварят на кораби за Карс и Тулан тази пролет. Но първите кораби изчакваха стоплянето на времето и щяха да пристигнат едва след няколко седмици. Амос го бяха назначили да надзирава тези хора, след като корабът му бе изгорял миналата година, да не им позволява да се пречкат из цитаделата и да създават бъркотия из замъка. Бившият капитан се беше оказал истински дар на боговете още през първите седмици след опожаряването на града. Амос притежаваше нужния талант да командва и да държи в ред грубоватото, зле възпитано и несвикнало на порядък рибарско население. Арута го смяташе за надут самохвалко, за лъжец и най-вероятно — пират, но общо взето дебелакът му допадаше.

Гардан се качи по стълбите, Роланд го следваше. Гардан отдаде чест на принца и мечемайстора и докладва:

— Това е последният патрул, ваше височество.

— Тогава ни остава да изчакаме само Дълголъкия.

Гардан поклати глава.

— Нито един патрул не го е виждал, ваше височество.

— Така е, защото Дълголъкия несъмнено се е прокраднал по-близо до цураните, отколкото би си позволил всеки войник със здрав разум — подхвърли Арута. — Колко ни остава според вас преди да пристигнат и останалите цурани?

Гардан посочи на север и каза:

— По-малко от час, ако тръгнат направо. — Вдигна очи към небето. — Остават им по-малко от четири часа по светло. Може да очакваме първия щурм преди да падне нощта. Все пак най-вероятно ще заемат позиции, ще отморят хората си и ще щурмуват призори.

Арута погледна Роланд и попита:

— Жените в безопасност ли са?

Роланд се ухили.

— Всички, макар че сестра ви сигурно здраво ще ме нахока, след като това свърши.

— Когато свърши, аз ще се оправя с нея — отвърна му Арута с усмивка, после се огледа. — Сега ни остава само да чакаме.

Очите на мечемайстор Фанън обходиха измамно мирния пейзаж зад стените на замъка. Нотка на загриженост, примесена с решимост, имаше в гласа му, когато заяви:

— Да. Да чакаме.


Мартин вдигна ръка и тримата му следотърсачи спряха. Лесът бе тих, доколкото можеха да преценят, но тримата знаеха, че сетивата на Мартин са много по-остри от техните. След миг той тръгна напред да огледа.

През последните десет часа, още отпреди изгрев, вървяха по следите на цуранската колона. Доколкото можеше да прецени, цураните за пореден път бяха изтласкани от Елвандар и укрепленията по течението на река Крудий и сега насочваха вниманието си към замъка Крудий. През тези три години цураните водеха бойни действия на четири фронта: срещу херцогските армии на изток, срещу елфите и джуджетата на север, цитаделата на Крудий на запад и Братството на Тъмната пътека и таласъмите на юг.

Следотърсачите се бяха придържали близо до авангардните отряди на цураните, отварящи път за главната колона, понякога — прекалено близо. На два пъти им се бе наложило да бягат от нападателите си, цурански воини, решени на всяка цена да догонят и заловят майстора на лова на Крудий и неговите хора. Веднъж ги бяха обкръжили и Мартин загуби двама от хората си в схватката.

Мартин подаде сигнала — дрезгав грак на гарван — и след няколко минути тримата оцелели следотърсачи се присъединиха към него. Единият, дълголик младеж на име Гарет, му докладва:

— Придвижват се много по на запад от там, където смятах, че ще завият.

Дълголъкия се замисли.

— Изглежда, са намислили да обхванат в кръг земите около замъка. Или просто са решили да щурмуват от неочаквана позиция. — После се усмихна кисело и добави: — Но по-вероятно е просто да разчистят района преди щурма, за да са сигурни, че нямаме скрити части, които да ги ударят в тил.

Друг от следотърсачите каза:

— Със сигурност знаят, че следим пътя им.

Кривата усмивка на Дълголъкия се разшири.

— Знаят, разбира се. Но, струва ми се, нашите занимания изобщо не ги притесняват. — Той поклати глава. — Тия цурани са много нахални. — Посочи напред и каза: — Гарет идва с мен. Вие двамата тръгвате право към замъка. Съобщете на мечемайстора, че още около две хиляди цурани се придвижват в марш към Крудий.

Без повече приказки двамата мъже закрачиха енергично към замъка.

— Хайде ние с теб да се върнем при настъпващия враг и да видим какви ги е намислил — каза Дълголъкия на мъжа, който бе останал с него.

Гарет поклати глава.

— Това, че ви е весело, майсторе, никак не ме радва.

Докато крачеха назад по пътеката, по която бяха дошли, Дълголъкия му отвърна:

— Сега или друг път, на смъртта й е все едно. Тя идва, когато си пожелае. Защо тогава да й обръща човек внимание?

— Тъй де — отвърна Гарет, не съвсем убеден. — Защо наистина? Не ме тревожи това, че смъртта идва когато си поиска. Това, което ме кара да треперя, е, че сам я каните.

Мартин тихо се засмя и махна с ръка на Гарет да го последва. Двамата се затичаха и дългите им леки отскоци загълтаха разстоянието. Гората бе огряна от слънцето, но между дебелите стволове имаше много тъмни местенца, сред които можеше да се таи дебнещият враг. Гарет се довери на вещината на Дълголъкия да прецени доколко тези тъмни кътчета в леса са безопасни да минат край тях. След малко двамата изведнъж се заковаха на място при звука на някакво движение напред и се стаиха безшумно в шубрака. Цяла минута измина, без никой от двамата да проговори. После до ушите им достигна тих шепот. Думите бяха неразбираеми.

В полезрението им изникнаха две фигури, пристъпващи предпазливо по една водеща от север на юг пътека, пресичаща тази, която бе следвал Мартин. Бяха с тъмносиви наметала и държаха изпънати за стрелба лъкове. Спряха се и единият коленичи да огледа следите, оставени от Дълголъкия и следотърсачите му. После посочи дирята и каза нещо на спътника си, който кимна и се върна по пътеката, от която бяха дошли.

Дълголъкия чу вдишването на Гарет до себе си. Озъртащият се на поляната беше следотърсач от Братството на Тъмната пътека. След като се огледа, той последва спътника си.

Гарет се размърда и Мартин го стисна за ръката.

— Още не — прошепна Дълголъкия.

Гарет му отвърна шепнешком:

— Какво търсят толкова далече на север?

Мартин поклати глава.

— Прокраднали са се зад нашите патрули по хълмовете. Занемарили сме охраната на юг, Гарет. Не допускахме, че ще се придвижат толкова на северозапад към планините. — Замълча за миг и добави шепнешком: — Сигурно им е омръзнало Зеленото лоно и се опитват да се присъединят към събратята си в Северните земи.

Гарет отвори уста, но не каза нищо, защото нов Тъмен брат излезе на поляната, освободена от първите двама само преди няколко мига, озърна се и вдигна ръка. Нови фигури се появиха по пътеката, пресичаща тази, по която бяха минали Мартин и хората му. Тъмните братя я прекосиха и навлязоха сред дърветата.

Гарет чу, че Мартин брои шепнешком фигурите, изсипващи се пред очите му.

— … десет, дванадесет, петнадесет, шестнадесет, осемнадесет…

Пороят от загърнати в тъмни плащове фигури не секваше и на Гарет му се стори, че никога няма да изтече.

— … трийсет и един, трийсет и двама, трийсет и четирима…

Продължиха да преминават и да се скриват сред дърветата, вече на по-големи групи, и след малко Мартин прошепна:

— Те са над сто.

А те продължаваха да прииждат, някои вече с вързопи на гърбовете. Повечето бяха загърнати в дебелите си тъмносиви планински наметала, но имаше и облечени в тъмнокафяви или черни дрехи. Гарет се наведе към Мартин и прошепна в ухото му:

— Прав си. Това е преселение на север. Според мен са над двеста.

Мартин кимна.

— И продължават да идват.

Още дълго Тъмните братя продължаваха да прекосяват пътеката, след което пороят от воини се замени от дрипаво облечени женски същества и малки. След като и те отминаха, отряд от двадесетина бойци прекоси пътеката и после всичко притихна.

Двамата изчакаха още малко в мълчание. После Гарет промълви:

— Наистина са роднини на елфите, щом могат да се придвижват в такива големи количества из гората, без никой да ги засече.

Мартин се усмихна.

— Съветвам те, ако срещнеш елфи, никога да не им го споменаваш. — Той бавно се изправи и изпъна схванатите си от дългото клечене в храстите мускули. Някъде от изток отекна слаб звук и лицето на Мартин се намръщи замислено. — На какво разстояние според теб е колоната на Тъмните братя?

— В ариергарда — на стотина разтега; челото е на около четвърт миля. Защо?

Мартин се ухили и насмешката в очите му притесни младия Гарет.

— Хайде. Мисля, че вече знам къде можем да се позабавляваме.

Гарет тихо простена:

— Майсторе, когато споменеш за забавление, кожицата ми настръхва.

Мартин удари приятелски младежа по гърдите с опакото на ръката си.

— Хайде да тръгваме, ленивецо.

Майсторът на лова пое по пътеката и Гарет тръгна след него. Затичаха на дълги отскоци през леса, лесно отбягвайки препятствия, които щяха да затруднят по-неопитни хора сред гъстите дървета.

Стигнаха до едно разклонение на пътеката и спряха. По едната пътека след горския сумрак едва се виждаха фигурите на отряда цурански авангард. Мартин и Гарет се скриха сред дърветата и майсторът на лова прошепна:

— Главната колона е наблизо. Стигнат ли просеката, по която отбиха Тъмните братя, може да ги последват.

Гарет поклати глава.

— А може и да не рискуват, така че трябва да се погрижим да го направят. — Младежът вдиша дълбоко и добави: — Е, добре. — След което отправи тиха молитва към Килиан, Възпяващата зелената тишина, богинята на хората на лесовете, и двамата смъкнаха лъковете от раменете си.

Мартин излезе на пътеката и се прицели, Гарет последва примера му. Цуранските челници изникнаха пред очите им — сечаха просека през ниските шубраци по пътя на главната колона, за да се придвижва по-бързо. Изчакаха, докато цураните се прибижат, и пуснаха стрелите тъкмо когато първият ги забеляза. Първите двама мъже рухнаха и още докато падаха, излетяха още две стрели. Мартин и Гарет измъкваха стрелите от колчаните на гърбовете си с плавни движения, изпъваха тетивите и стреляха с невероятна бързина и точност. Мартин бе избрал Гарет преди пет години не заради черните му очи. Пред лицето на бурята младежът можеше да остане на мястото си спокойно, да върши каквото му е заповядано и да го прави умело.

Десетината слисани цурани изпопадаха още преди да успеят да вдигнат тревога. Мартин и Гарет прибраха спокойно лъковете на рамо и зачакаха. След това на просеката изникна внушителна стена от пъстроцветни брони. Цуранските командири в челото се спряха смаяни и мълчаливо огледаха мъртвите челници. После забелязаха двамата горяни, застанали кротко в дъното на просеката, и зареваха нещо. Колоната се понесе напред с извадени оръжия.

Мартин скочи в гъсталака от северната страна на просеката. Гарет го последва по петите. Затичаха между дърветата, плътно преследвани от цураните.

Гласът на Мартин изпълни леса с див ловджийски рев. Гарет изрева не по-малко оглушително, обзет по-скоро от някаква лудешка възбуда, отколкото от страх. Зад тях се вдигна шумотевица и орда цурани се втурна през дърветата да ги догони.

Мартин ги поведе на север, успоредно на посоката, поета от Тъмното братство. След малко се спря задъхан и промълви:

— Стой, така ще ги изгубим.

Гарет се озърна през рамо и се увери, че цураните не се виждат. Облегнаха се на едно дърво и зачакаха. След миг първият цуранин се появи, забързан под ъгъл спрямо дирята, сочеща на северозапад.

Мартин го изгледа отвратен и промълви:

— Изглежда, сме изтрепали единствените свестни следотърсачи от проклетия им свят. — Измъкна ловджийския рог от колана си и изсвири така оглушително, че цуранският войн замръзна в полукрачка и изумлението му беше видимо дори от мястото, където стояха Мартин и Гарет.

Цуранинът се огледа и забеляза двамата ловци. Мартин му махна с ръка да ги последва и двамата с Гарет хукнаха отново. Цураниньт извика на тези след него и хукна да ги догони. Двамата го отведоха още на миля и нещо сред лесовете, след което свиха на запад. Гарет извика задъхан:

— Тъмните братя… ще разберат… че идваме.

Мартин му отвърна също толкова задъхано:

— Освен ако… изведнъж не са… оглушали всички. — Усмихна се. — Цураните ги… превъзхождат… шест към едно… Мисля, че… ще е честно… Братството… да е в… засада.

Гарет продължи бегом след наставника си. Изфучаха с трясък от шубраците и Мартин се спря, дръпна Гарет за пеша на дрехата, вслуша се и каза:

— Ей ги там, отпред.

Гарет отвърна:

— Не знам… как можеш да чуеш нещо при… целия този тропот отзад? — Звучеше все едно, че по-голямата част от цуранската колона беше тръгнала подир тях, а и лесът усилваше шума и човек можеше да обърка източника.

— Още ли носиш оная … тъпа долна дреха? — попита Мартин.

— Да, защо?

— Скъсай едно парче. — Гарет измъкна ножа, без да пита за какво, и вдигна зелената горянска туника. Под нея беше облякъл яркочервена долна вълнена риза. Изряза дълга ивица отдолу, след което припряно почна да се загащва. Докато Гарет се оправяше, Мартин уви парцала на една стрела и се обърна назад към вършеещите из шубраците цурани. — Сигурно е от късите им крака. Инак може да бягат и по цял ден, но в гората не издържат. — Подаде стрелата на Гарет. — Виждаш ли онзи висок бряст оттатък полянката?

Гарет кимна.

— А малката бреза зад него? — Гарет кимна отново. — Можеш ли да я улучиш?

Гарет се ухили, изпъна лъка, постави стрелата и я пусна. Стрелата полетя, изви се в дъга и се заби в дървото. Мартин каза:

— Когато нашите късокраки приятели дойдат, ще видят трепкащото цветно петно отдалече и ще се затекат натам. Освен ако не греша жестоко, Братята са на петдесетина стъпки от другата страна на стрелата ти. — Измъкна рога си, докато Гарет мяташе лъка през рамо, и прошепна: — Давай да изчезваме! — И изсвири дълго и пронизително.

Цураните се спуснаха като ято стършели, но Дълголъкия и Гарет вече бяха поели на югозапад — още преди звукът на ловджийския рог да заглъхне. Хукнаха да бягат вече не на шега. Изведнъж излетяха през гъстата група дървета на гола поляна и се натъкнаха на група жени и деца. Една млада жена от Братството, която тъкмо поставяше голям вързоп на земята, се спря при появата на двамата мъже и се втренчи в тях. Гарет се изпързаля, за да закове на място, без да се блъсне в нея.

Големите й кафяви очи го изгледаха за миг, после тя се дръпна настрани, за да му направи път. Без да мисли, Гарет докосна с ръка перчема си и каза:

— Извинете, мадам.

След което отново хукна да настигне майстор-ловеца. Зад него се разнесоха викове на изумление и гняв.

След като изминаха още около четвърт миля, Мартин спря и се вслуша. Откъм североизток се носеха звуци на битка — викове, писъци и ек на оръжие. Мартин се ухили.

— Сега ще им се отвори работа за доста време — и на едните, и на другите.

Гарет се смъкна изтощен на тревата и изпъшка:

— Другия път защо не ме пратиш в замъка. А, майсторе?

Мартин приклекна до следотърсача.

— Това би трябвало да попречи на цураните да стигнат до Крудий до залез слънце. Няма да могат да предприемат щурм до утре. Четиристотин Тъмни братя не са нещо, което могат да оставят спокойно в тила си. Отдъхваме малко и потегляме за Крудий.

Гарет се облегна на съседното дърво.

— Това е добра новина. — Младежът въздъхна облекчено. — Бяхме на косъм, майсторе.

Мартин се усмихна загадъчно.

— През целия си живот сме на косъм, Гарет.

Гарет поклати замислено глава.

— Видя ли онази?

Мартин кимна.

— Да. Какво искаш да кажеш?

Гарет изглеждаше смутен.

— Беше хубавичка… дори красива, макар и със странна красота, искам да кажа. С дълга черна коса… а очите й бяха е цвят като козината на видра. Със сочни устни и дързък поглед. Предостатъчно, за да накара повечето мъже да се загледат. Такова нещо не бях очаквал от Братството.

Мартин кимна.

— Всъщност моредел са хубав народ, както и елфите. Но не забравяй, Гарет — добави той с усмивка, — ако отново ти се случи да си разменяш любезности с жена от народа на моредел, тя по-скоро ще ти изтръгне сърцето, отколкото да те целуне.

Отдъхнаха си малко — на североизток ехтеше глъчта на битката, — после поеха към Крудий.


От началото на войната цураните бяха ограничили действията си до онези области, които бяха в непосредствено съседство с долината на Сивите кули. Донесенията от джуджетата и елфите разкриваха, че в Сивите кули се вихри миньорска дейност. Извън долината бяха вдигнати заграждения и укрепления, от които започнаха набези срещу позиции на Кралството. Един-два пъти в годината цураните предприемаха по-голяма офанзива срещу херцогските армии на Запада, елфите на Елвандар или срещу Крудий, но повечето време се задоволяваха да държат това, което вече бяха завладели.

И с всяка година разширяваха завладяната зона, като изграждаха нови заграждения и укрепваха позициите си, от които да предприемат кампаниите си следващата година. След падането на Валинор очакваният натиск към крайбрежието на Горчиво море не се осъществи, нито пък цураните се опитаха отново да щурмуват укрепленията на Ламът близо до Камен връх. Валинор, както и градчето на Крудий, бяха опустошени и обезлюдени, по-скоро за да се заличат, отколкото да се припишат като придобивка на цураните. През пролетта на третата година от войната пълководците на силите на Кралството очакваха с тревога голям щурм, който можеше да наруши патовото положение. Сега той връхлетя. И връхлетя на най-логичното място, в най-слабата точка на съюзниците. Срещу гарнизона на Крудий.

Арута гледаше от стените цуранската армия. Гардан и Фанън стояха до него. Мартин Дълголъкия бе зад тях.

— Колко са? — попита Арута, без да откъсва очи от трупащите се около стените пълчища.

— Хиляда и петстотин, две хиляди — трудно е да се прецени — каза Мартин. — Вчера насам идеха още две хиляди, като извадим онова, което Тъмните братя са приспаднали от тях.

Откъм далечните гори ехтяха ударите на брадвите на секачите. Мечемайсторът и майстор-ловецът прецениха, че цураните секат дърветата за стълби за щурма.

— Не съм си и помислял, че ще го чуя някога от собствената си уста, но съжалявам, че вчера в леса нямаше поне четири хиляди Тъмни братя — каза Мартин.

Гардан се изплю през стената.

— Добре си се справил, майстор-ловецо. Хубаво е, че са се сблъскали.

Мартин се изкикоти мрачно.

— Също толкова добре е, че Братята убиват, щом някой им се мерне пред очите. Макар да съм сигурен, че не го правят от любов към нас, те наистина пазят южния ни фланг.

— Освен ако вчерашната им орда не е била изолиран случай — каза Арута. — Ако Братството изоставя Зеленото лоно, скоро ще се наложи да се боим за Тулан, за Джонрил и за Карс.

— Колко жалко, че са така несговорчиви — каза Фанън. — Ако можехме да се договорим…

Мартин поклати глава.

— Моредел търпят само разбойници, които са готови да им служат срещу злато. Иначе полза от нас нямат. А както личи по всичко, цураните са дошли, за да завладяват. Моредел не са по-пощадени от амбициите им, отколкото ние.

Фанън отново погледна трупащите се цурански сили. Знамена с ярки цветове и със странни за очите символи се вееха на различни позиции по предната линия на армията. Стотици воини в брони с всевъзможни цветове стояха на групи под всяко от знамената.

Прозвуча рог и цуранските воини застанаха мирно с лице към стените. Всеки флаг бе изнесен на десет крачки напред и забит в земята. Воини с шлемове с високи гребени, най-вероятно войскови командири, излязоха напред и застанаха по средата между щандартите и първите редици. Един в яркосиня броня, извика нещо и посочи към замъка. Сред отрупаните цурански пълчища се разнесе вик, а после друг офицер, в яркочервена броня, закрачи бавно към замъка.

Арута и останалите загледаха мълчаливо как мъжът прекосява разстоянието до портата. Не погледна надясно, нито наляво, нитс нагоре към хората по стените, а продължи, вперил поглед напред, докато не стигна до портата. Там спря, измъкна от колана си широка бойна секира и удари три пъти с тъпото й по железния обков.

— Какво прави тоя? — попита Роланд, който току-що се бе качил по стълбите.

Цуранинът отново затропа по вратите на замъка.

— Струва ми се — каза Дълголъкия, — че ни заповядва да му отворим и да предадем замъка.

Цуранинът замахна и заби брадвата в портата така силно, че дръжката й затрепери. А после, без да бърза, се обърна и закрачи назад под възторжените възгласи на цураните.

— И сега какво? — попита Фанън.

— Мисля, че се сещам — каза Дълголъкия и свали лъка от рамото си. Извади стрела и я нагласи на тетивата. После изпъна лъка и стреля. Стрелата се заби в земята между краката на цуранския офицер и той спря.

— Планинските хадати на Ябон имат подобни ритуали — поясни Мартин. — Много обичат да показват храбростта си пред лицето на врага. Да пипнеш някого и да оживееш е по-почетно, отколкото да го убиеш. — Посочи офицера, който стоеше като замръзнал. — Ако го убия, губя честта си, защото той показа на всички ни колко е смел. Но можем да им покажем, че знаем как се играе тази игра.

Цуранският офицер се обърна, вдигна стрелата и я скърши на две. Застана с лице към замъка, вдигна високо стрелата и изрева предизвикателно към защитниците по стените. Дълголъкия стреля пак. Втората стрела облиза перушината на шлема на офицера и перата се посипаха по лицето му. Цураните замлъкнаха.

Роланд подсвирна от възхита пред страхотния изстрел. Стените се взривиха от възгласи. Цуранинът бавно свали шлема си.

— Сега приканва някого от нас или да го убие, като покаже с това, че сме без чест, или да излезе от замъка и да дръзне да се изправи срещу него — каза Мартин.

— Няма да позволя да се отворят портите заради някакъв си детински двубой! — викна Фанън.

— Тогава ще променим правилата — ухилен отвърна Дълголъкия. Наведе се през ръба на бойницата и подвикна към двора долу: — Гарет! Една тъпа за лов!

Гарет, който стоеше на двора, извади една ловна стрела и я метна нагоре към Дълголъкия. Мартин показа на останалите тежката желязна топка вместо върха — бе предназначена да зашеметява дивите патици, вместо острите стрели да ги разкъсват — и я намести на тетивата. Прицели се и стреля.

Стрелата улучи офицера в корема и той залитна и падна. Цуранските войни се развикаха гневно, след което замлъкнаха, понеже мъжът се изправи, явно зашеметен, но не и ранен. А после се преви на две, с ръце на коленете, и повърна.

— Дотук с офицерското достойнство — каза сухо Арута.

— Е — въздъхна Фанън. — Мисля, че е време да им дадем друг урок по военно изкуство. — Вдигна ръка над главата си извика: — Катапулти!

От върховете на кулите се вдигнаха ответни флагове. Фанън свали ръката си и огромните механизми се задействаха. На по-малките кули балистите, подобни на гигантски арбалети, изстреляха стрели с големината на копия, докато на върха на цитаделата огромни мангонели замятаха купища тежки камъни. Дъждът от камъни и копия са изсипа сред множеството на цураните, отваряйки празнини в редиците им. Писъците на ранените отекна чак до защитниците по бойниците. Отделенията, обслужващи катапултите, заредиха наново сеещите смърт машини.

Когато ги удари вторият порой от камъни и стрели, цураните изоставиха бойния ред и се обърнаха в бяг. Сред защитниците по стените се надигнаха радостни възгласи, но бързо затихнаха, когато цураните се прегрупираха извън обхвата на машините.

— Мечемайсторе — каза Гардан, — струва ми се, че решиха да ни изчакат да излезем навън.

— А на мен ми се струва, че грешиш — каза Арута и посочи. Гардан извърна очи. Огромна чет цурани се отдели от главните сили, тръгна напред и спря точно зад обхвата на катапултите.

— Изглежда, се подготвят за щурм — каза Фанън. — Но защо само част от войската?

Появи се един войник и докладва:

— Ваше височество, няма признак за цуранска активност по други участъци.

— И защо ще щурмуват само една стена? — зачуди се Арута. — Според мен са около хиляда.

— По-скоро хиляда и двеста — отвърна Фанън. Видя, че подвижните стълби, появили се в тила на щурмуващата част, се изнасят напред. — Почва се.

Зад стените чакаха в готовност хиляда защитници. Останалите мъже на Крудий продължаваха да поддържат външните гарнизони и наблюдателни пунктове, но главните сили на херцогската отбрана бяха струпани тук.

— Можем да издържим на този напор, докато стените са здрави — каза Фанън. — Ако превъзходството им е по-малко от десет към едно, ще се справим.

От други стени дойдоха нови пратеници.

— Все още не предприемат нищо на изток, север и юг, мечемайсторе.

— Изглежда, са решили да го направят по по-трудния начин. — Фанън се замисли. — Малко от това, което сме видели досега, ми е понятно. Смъртни набези, перчене пред обсега на катапултите, губене на време с разни игри на чест. Все пак не може да се отрече, че разбират от война, и не бива да се подвеждаме. — Обърна се към вестоносеца: — Предай по стените да стоят нащрек и да са готови за отбрана, ако това се окаже уловка.

Очакването продължи. Слънцето се отмести по небето и увисна зад нападателите. Изведнъж засвириха рогове, забиха барабани и цураните се втурнаха към стените. Катапултите запяха и в редиците на нападащите се отвориха празнини. Но те продължаваха да прииждат, докато не се озоваха в лъковия обхват на търпеливо чакащите бранители. Порой от стрели се изсипа върху предните редове на щурмуващите и първата редица рухна, но тези след тях продължиха да напират към стените, вдигнали над главите си големите си пъстроцветни щитове. Още половин дузина пъти падаха мъже и изтърваваха катераческите стълби, но други ги подхващаха и продължаваха напред.

Цуранските стрелци заотвръщаха на лъконосците по стените със свои залпове от стрели и от бойниците западаха бойци на Крудий. Арута бързо се сниши зад стената — над главата му профуча рояк стрели, — след което рисковано надникна между зъбците. Орда щурмуващи изпълни полезрението му и пред него изведнъж изникна върхът на една от стълбите. Един от войниците до принца хвана стълбата и я изтласка назад с помощта на друг боец, който натисна с лост. Арута чу писъците на цураните, падащи от стълбата. След това първият войник се срина назад — цуранска стрела бе пронизала окото му — и падна в двора.

Отдолу се разнесе силен рев и Арута скочи да погледне, без да го е грижа, че някоя стрела може да го прониже. Цуранските воини при основите на стената се оттегляха в бяг към строените на безопасно разстояние свои редици.

— Какво правят? — учуди се Фанън.

Цураните продължиха да тичат, докато не се оказаха на безопасно разстояние. После се престроиха и пред тях излязоха командири и започнаха да обикалят по воинските редици, насърчавайки хората си. Строеното цуранско войнство нададе възгласи.

— Проклет да съм! — се чу вляво от Арута и той извърна очи. До него бе застанал Амос Траск и стискаше къса корсарска сабя. — Тези сбърканяци се поздравяват за това, че се оставиха да ги избият.

Гледката долу беше ужасна. Трупове на цурански бойци лежаха изпопадали като играчки, пръснати безразборно от ръката на гигантско дете. Неколцина помръдваха и стенеха, но повечето бяха издъхнали.

— Обзалагам се, че загубите им са над сто души — каза Фанън. — Пълна безсмислица. — Обърна се към Роланд и Мартин. — Вижте какво става по другите стени. — Двамата бързо тръгнаха да изпълнят заповедта. — Сега пък какво правят? — възкликна той, втренчен към цураните. Огрени от пурпурния залез, те стояха в плътни редици, докато неколцина от бойците палеха факли и им ги раздаваха. — Нима се канят да щурмуват след залез? Ще се изпотъпчат в тъмното.

— Знае ли човек какво се канят? — отвърна Арута. — За толкова зле организиран щурм дори не бях чувал.

Амос се изкашля и каза:

— Да ме прощава принцът, но понеже разбирам едно-друго от бойния занаят — е, от младините… — та и аз не бях чувал досега за нещо такова. Дори кешийците, които пускат напред своите „воини-псета“ както пиян моряк си пилее парите по пристанищните кръчми, дори и те не биха предприели челен щурм по такъв нелеп начин. Аз лично бих си отварял очите за някаква хитрост.

— Да — промълви Арута. — Хитрост. Но каква?


Цураните щурмуваха през цялата нощ, налитаха към стените и гинеха в подножията им. Веднъж неколцина успяха да се изкатерят до горе, но бързо бяха избити и стълбите бяха съборени. Призори цураните се оттеглиха.

Арута, Фанън и Гардан наблюдаваха оттеглянето им зад безопасната линия извън обсега на катапултите и лъковете. С изгрева на слънцето се появи море от яркоцветни палатки и цураните се оттеглиха по биваците си. Защитниците се слисаха от броя на цуранските жертви около основите на крепостните стени.

След няколко часа вонята от разлагащите се трупове започна да става непоносима. Фанън се посъветва с изтощения Арута преди принцът да се оттегли да поспи малко след безсънната нощ.

— Цураните не правят никакви опити да си приберат мъртвите.

— Нямаме общ език, на който да преговаряме — отвърна Арута. — Освен ако не смяташ да изпратиш отец Тъли навън с флаг за примирие.

— Той ще отиде, разбира се — каза Фанън, — но аз не бих рискувал живота му. Все пак след ден-два тези трупове ще ни създадат големи неприятности. Освен вонята и мухите, с непогребаните тела идат болести. Така боговете ни показват недоволството си, че мъртвите са останали непочетени.

— В такъв случай — отвърна Арута, който тъкмо сваляше единия си ботуш — най-добре е сами да видим какво можем да направим.

Върна се при портите и разбра, че Гардан вече е съставил план да махне труповете. До портата чакаха дузина доброволци, готови да излязат навън и да струпат труповете на погребална клада.

Арута и Фанън се качиха на стената тъкмо докато Гардан ги извеждаше през портите. По стените се подредиха стрелци, готови да прикриват хората извън крепостта, ако се наложи, но скоро се разбра, че цураните нямат намерение да безпокоят групата. Неколцина от тях дори се приближиха до границата на безопасния за тях пояс, седнаха на земята и загледаха работата им.

След около половин час се разбра, че хората на Крудий няма да смогнат сами да свършат работа и вече изнемогват. Арута предложи да изпратят още хора на помощ, но Фанън се възпротиви, като допусна, че може би цураните чакат тъкмо това.

— Ако се наложи да прибираме голяма група хора през портите, това може да се окаже гибелно. Затворим ли портата, губим хората навън, а оставим ли я твърде дълго отворена — цураните нахлуват в замъка.

Арута бе принуден да се съгласи и двамата загледаха мълчаливо трудещите се долу в горещия предобед хора на Гардан.

А след това, някъде към обед, дузина цурански воини, без оръжие и броня, пристъпиха предпазливо от предните си редици и се приближиха към отряда работници. Бранителите по стените загледаха напрегнато, но когато цураните стигнаха до мястото, където кипеше трудът на крудийците, и започнаха мълчаливо да вдигат тела и да ги носят към трупащата се клада, се успокоиха.

С помощта на цураните всички трупове бяха натрупани върху огромната клада. Запалиха факли, хвърлиха ги и скоро жертвите на жестоката сеч бяха погълнати от пламъците. Цураните, които бяха помогнали да се пренесат труповете на кладата, загледаха войника, довел доброволците, който се отдръпна назад от разбушувалите се към небето пламъци. След което един от цуранските воини каза нещо и заедно с другарите си се сведе в поклон към телата на кладата. Войникът, довел крудийците, извика:

— За мъртвите — чест!

Дванадесетте мъже на Крудий застанаха мирно и отдадоха чест, а цуранските бойци се обърнаха към кралските войници и отново се поклониха. Командващият войник извика:

— Върни поздрава!

И дванадесетте мъже на Крудий отдадоха чест на цураните.

Арута поклати глава, загледан в хората, които доскоро се мъчеха да се избият — как стоят едни срещу други и на всичкото отгоре си отдават почести.

— Татко често казва, че сред всички странни човешки деяния най-странното е войната.


По залез слънце щурмуваха отново — вълна след вълна връхлитащи отряди напираха към западната стена и гинеха в основите й. Четири пъти през нощта щурмуваха и четирите пъти бяха отблъснати.

Сега отново налитаха и Арута едва потисна умората, за да издържи и тази битка. Виждаха как нови и нови цурани се стичат от лесовете на север като дълги змии от горящи факли и се присъединяват към напиращите към замъка. След последната атака вече ставаше ясно, че цураните печелят преимущество. Защитниците вече бяха изтощени след две нощи битка, докато цураните продължаваха да хвърлят в сражението пресни сили.

— Искат просто да ни затрупат, все едно на каква цена — изпъшка останалият без сили Фанън. Заговори нещо на един от бойците и лицето му изведнъж се изкриви странно. Очите му се затвориха и той рухна. Арута го задържа. От гърба му се показа върхът на стрела. Изпадналият в паника войник, коленичил от другата му страна, вдигна очи към принца в ням въпрос.

— Отнесете го в цитаделата при отец Тъли! — изрева Арута.

Двама души вдигнаха изпадналия в несвяст мечемайстор и го понесоха надолу. Трети войник попита:

— Какви са заповедите, ваше височество?

Арута се извърна, видя угрижените лица на крудийските воини и отвърна:

— Както досега. Бранете стената.

Битката продължи жестоко. На няколко пъти Арута се озова сред воините, сражаващи се с изкатерилите се на стената цурани. После, след безкрайните щурмове, цураните се оттеглиха.

Арута стоеше задъхан, с прогизнали от пот дрехи под тежкия нагръдник. Извика да донесат вода и един носач от двора домъкна ведро. Той отпи, подаде ведрото на мъжа до себе си и се обърна да погледне надолу към цуранската гмеж.

Бяха застанали отново на линията извън обсега на катапултите и факлите им сякаш бяха все толкова, колкото и в началото.

— Принц Арута! — извика някой зад гърба му и той се обърна. Пред него бе застанал конемайстор Алгон. — Току-що разбрах за раната на Фанън.

— Как е той? — попита Арута.

— За малко. Раната е сериозна, но все още не е фатална. Според Тъли, ако оживее още ден, ще се оправи. Но няма да може да командва със седмици, ако не и повече.

Арута разбра, че Алгон очаква решение от него. От него — принца, рицар-капитана на кралската армия и в отсъствието на Фанън — командир на гарнизона. Той обаче нямаше опит. Можеше да предаде командването на конемайстора, но… Арута се огледа.

— Къде е Гардан?

— Тук съм, ваше височество — чу се вик отдолу, недалече от стената.

И след миг сержантът се появи. Тъмната му кожа изглеждаше почти сива от полепналата по нея прах. Туниката и табардът му бяха просмукани от кръв, кръв бе покрила и ръцете му до лактите.

Арута погледна дланите и ръцете си и видя, че и те са плувнали в кръв. Извика:

— Още вода! — И се обърна към Алгон. — Гардан действа като мой заместник-командир. Ако нещо се случи с мен, той ще поеме командването на гарнизона. Гардан е действащият мечемайстор.

Алгон се поколеба, сякаш искаше да възрази, но след миг на лицето му се изписа облекчение.

— Слушам, ваше височество. Заповеди?

Арута се обърна към цуранските редици, после погледна на изток. Настъпваше лъжливата зора, преди същинския изгрев — слънцето щеше да се възкачи над планинските била след два часа. Докато миеше бавно ръцете и лицето си от кръвта, принцът претегляше фактите наум. Най-накрая нареди:

— Доведете Дълголъкия.

Майсторът на лова бе извикан и се яви само след няколко минути, следван от широко ухиления Амос Траск.

— Проклет да съм, здравата се бият — подхвърли морякът.

Арута не обърна внимание на забележката, а каза:

— За мен е ясно, че планът им е да ни наложат постоянен натиск. С това пренебрежение, което хранят към живота на своите, до няколко седмици ще ни изтощят. Това е едно от нещата, които не предвидихме — готовността на хората им да тръгват на сигурна смърт. Искам северната, южната и източната стени да бъдат оголени. Оставяме достатъчно хора за наблюдение и удържаме щурмуващите, докато не пристигнат подкрепления. Доведете мъжете от другите стени тук и заповядайте на тези, които са тук, да стоят по местата си. Мартин, има ли някакви новини за преселението на Тъмните братя?

Дълголъкия сви рамене.

— Бяхме малко заети, ваше височество. През последните няколко седмици всичките ми хора бяха в северните лесове.

— Можеш ли да изкараш извън стените няколко следотърсачи преди да се съмне?

Дълголъкия премисли.

— Ако тръгнат веднага и ако цураните не наблюдават грижливо източната стена, да.

— Направи го. Тъмните братя не са чак толкова глупави, че да нападнат тази сила тук, но ако успеете да издирите няколко шайки като онази, която засякохте преди три дни, и да повторите клопката си…

Мартин се ухили.

— Ще ги изведа лично. Най-добре ще е да тръгнем веднага, преди съвсем да е съмнало. — Арута го освободи и Мартин се затече надолу по стълбите. — Гарет! — подвикна той. — Хайде, момко. Пак ще полудуваме. — Бойците по стената чуха тежък стон откъм групата на следотърсачите, събиращи се около Мартин.

Арута се обърна към Гардан.

— Искам веднага да се пратят съобщения в Карс и Тулан. Пуснете по пет гълъба за всеки град. Наредете на барон Белами и на Толбърт да опразнят гарнизоните си и веднага да тръгнат с кораби за Крудий.

— Ваше височество, така гарнизоните ще останат без никаква защита — обади се Гардан.

Алгон подкрепи възражението му.

— Ако Тъмното братство се насочи към Северните лесове, догодина за цураните ще се отвори свободен път към южните укрепления.

— Само ако Тъмните братя тръгнат масирано, което едва ли ще направят, и ако цураните разберат, че са изоставили Зеленото лоно, което те едва ли ще сторят — каза Арута. — Тревожа се от сегашната заплаха, не от възможните следващата година. Ако продължат натиска си върху нас, колко време ще можем да издържим?

— Две-три седмици, може би месец — отвърна Гардан. — Не повече.

Арута отново огледа цуранския лагер.

— Вдигнаха дръзко шатрите си в края на града. Кръстосват из горите ни, правят стълби и несъмнено строят обсадни машини. Знаят, че не можем да ги атакуваме, за да ги отблъснем. Но с хиляда и осемстотин свежи бойци от южните укрепления, които да атакуват по крайбрежния път от брега, и с челна атака от гарнизона, ще можем да ги прогоним от Крудий. А разкъса ли се обсадата, ще трябва да се изтеглят зад източните си заграждения. Можем да продължим да ги изтласкваме с конницата и да им пречим да се прегрупират. После можем да върнем тези сили в южните укрепления и те ще са готови за цуранските щурмове следващата пролет.

— Твърде смел план, ваше височество — каза Гардан, отдаде чест и напусна стената, последван от Алгон.

— Вашите командири са доста предпазливи — отбеляза Амос Траск.

— Ти съгласен ли си с моя план? — попита Арута.

— Ако Крудий падне, какво значение има дали Карс или Тулан ще оцелеят? Ако не паднат тази година, догодина със сигурност ще се предадат. По-добре всичко да се реши с една битка, отколкото с две или три. Както каза сержантът, планът ви е смел. Но тъй или иначе, корабът не може да бъде завзет, освен ако не го доближиш борд до борд. От вас може да излезе великолепен корсар, ако някой ден ви омръзне да бъдете принц, ваше височество.

Арута изгледа Траск със скептична усмивка.

— Корсар значи? Аз пък си мислех, че си почтен търговец.

Амос малко се смути, след което избухна в искрен смях.

— Казах само, че карах товар за Крудий, ваше височество. Не съм казал как съм се снабдил с него.

— Е, сега нямаме време да обсъждаме пиратското ти минало.

Амос го изгледа като ужилен.

— А, не е пиратско, ваше благородие. „Сидони“ си имаше лиценз за конфискации на товари от Велики Кеш, подписан лично от губернатора на Дърбин.

— Естествено! — засмя се Арута. — И на всеки е известно, че няма по-честни и по-спазващи закона в открито море от капитаните от крайбрежието на Дърбин.

Амос сви рамене.

— Вярно е, че сме свадлива пасмина. И понякога доста свободно боравим с понятието за „свободно плаване“ в открито море, но вместо „пират“ предпочитаме термина „приватер“.

Отново засвириха рогове, забиха барабани и цураните настъпиха с пронизителните си бойни викове. Защитниците зачакаха и след като връхлитащите пълчища прекосиха невидимата черта, бележеща външната граница на обсега на бойните машини на крепостта, смърт се изсипа над цуранското множество. А то прииждаше.

Цураните прекосиха и втората невидима линия, бележеща края на обхвата на дългите лъкове. Полето се осея с още трупове. А те прииждаха.

Щурмуващите стигнаха до стените и защитниците замятаха камъни и започнаха да отблъскват издиганите стълби и да сипят гибел сред тези отдолу. А те прииждаха.

Арута бързо се разпореди да се развърнат резервите и им нареди да са готови да се включат по най-тежките участъци на щурма. Мъжете се разбързаха да изпълнят заповедите му.

Застанал на западната стена, сред най-гъстата гмеж на битката, Арута отбиваше атака след атака, изтласкваше воин след воин от първите, успели да се покатерят през бойниците. Макар и в центъра на сражението, Арута следеше сцената на битката, крещеше заповеди, чуваше отзоваващите им се, държеше под око какво правят другите. Видя как Амос Траск, останал без оръжие, стовари тежкия си юмрук в лицето на един цуранин и го събори от стената. След което Траск се наведе и бавно вдигна късия си корсарски меч, все едно че си го беше изтървал по време на разходка. Гардан обикаляше по стената, окуражаваше бранителите, повдигаше отпадналия им дух, подбуждаше ги да преодолеят тежката умора.

Арута помогна на двама бойци да избутат от стената поредната стълба и се взря за миг, смутен, в единия от мъжете, който изведнъж се смъкна на колене и на лицето му се изписа учудване, щом сведе очи и видя стърчащата от гърдите му цуранска стрела. В следващия миг мъжът кротко полегна на стената и склопи очи, сякаш решил да поспи.

Арута чу, че някой го вика. На няколко крачки от него стоеше Гардан и сочеше северния край на западната стена.

— Прехвърлиха стената!

Арута се затича покрай Гардан и закрещя:

— Резервите след мен! — Втурна се по стената и след няколко мига се добра до мястото, където отбраната бе пробита. Десетина цурани държаха участъка на стената от двете страни и напираха напред, за да отворят място за другарите си. Арута се хвърли сред първата редица, покрай изтощените и изненадани стражи, принудени да отстъпят от бойниците. Удари с все сила първия цурански щит и посече гърлото на воина. Лицето на цуранина се сгърчи от болка, той залитна и се срина долу в двора. Арута нападна следващия и изрева: — За Крудий! За Кралството!

После и Гардан се озова до него, надвисна като черен гигант над дребните цурани и засипа удари. Изведнъж бранителите на Крудий натиснаха напред като вълна от плът и стомана. Цураните останаха на място, отказвайки да отстъпят така трудно овладения пробив, и бяха избити до един.

Арута удари последния упорстващ още цурански воин с предпазителя на меча си, събори го долу, огледа се и се увери, че стената отново е овладяна от защитниците. Сред цуранските редици засвириха рогове и нападателите започнаха да се оттеглят.

Арута забеляза, че слънцето вече се издига над планинските върхове на изток. Утрото най-после бе настъпило. Огледа картината долу и изведнъж се почувства изцеден. Извърна се бавно и видя, че всички мъже по стената гледат него. После един от войниците извика:

— Да живее Арута! Слава на принца на Крудий!

Изведнъж замъкът закънтя от дрезгавите мъжки викове от всички страни:

— Арута! Арута!

Арута погледна Гардан.

— Защо?

Сержантът се усмихна доволно и отвърна:

— Видяха как лично поехте битката с цураните, ваше височество, а които не видяха — чуха. Те са бойци и очакват някои неща от един командир. Сега всички тези мъже наистина са ваши, ваше височество.

Арута остана скован на място, докато възгласите огласяха замъка. После вдигна ръка и дворът притихна.

— Добре се справихте. Крудий се защитава доблестно от своите воини. — Обърна се към Гардан. — Сменете постовете по стените. Сигурно няма да ни оставят много време да се порадваме на победата.

Думите му сякаш подействаха като знак, защото откъм поста на най-близката кула отекна вик:

— Ваше височество, вижте долу!

Арута видя, че цуранските бойни редици се престрояват, и въздъхна уморено:

— Няма ли край?

Но вместо очаквания щурм от първия ред на цураните напред пристъпи един-единствен мъж, явно офицер, с висок гребен на шлема. Мъжът посочи към стените и целият цурански строй избухна в шумни възгласи. Мъжът пристъпи още напред, в обсега на лъковете, спря и пак посочи към стената. Синята му броня заблестя под лъчите на утринното слънце. С всеки пореден жест към стената враговете надаваха гръмки възгласи.

— Предизвикват ли ни? — промълви Гардан, загледан в странната сцена долу, докато мъжът обръщаше гръб на стената, без да го е грижа за грозящата го опасност, и закрачи бавно назад към бойните редици на своите.

— Не — отвърна Амос Траск, застанал до Гардан. — Мисля, че отдават почест на храбрия си противник. — Амос леко поклати глава. — Странен народ.

— Дали изобщо някога ще ги разберем тези хора? — попита Арута.

Гардан постави ръка на рамото на принца.

— Съмнявам се. Вижте! Та те напускат бойното поле.

Цураните се оттегляха към шатрите си, извън руините на град Крудий. Оставиха няколко наблюдателни поста да следят замъка, но беше явно, че на главните сили отново е заповядан отбой.

— На тяхно място щях да разпоредя нов щурм — каза Гардан. Гласът му издаваше изумление. — Би трябвало да знаят, че сме почти напълно изтощени. Защо не предприемат нов щурм?

— Кой знае? — отвърна Амос. — Може би и те се умориха.

— Тази нощна атака носеше някакъв смисъл, който не разбирам — каза Арута и поклати глава. — Може би с времето ще разберем какво кроят. Оставете постове по стените, но хората да се оттеглят да отдъхнат в двора. Наредете да им донесат храна от кухнята и вода да се измият. — Заповедите се предадоха от уста на уста и мъжете заоставяха постовете: някои насядаха направо по пасажа под бойниците — бяха твърде изтощени, за да се домъкнат по стълбите в двора. Другите се добраха долу, нахвърляха оръжията си наоколо и насядаха в сянката на стената, докато носачите на замъка разнасяха ведра с вода. Арута се облегна на стената и промълви почти на себе си:

— Ще се върнат.

Същата нощ се върнаха.

Загрузка...