Магьосник

Глава 19Роб

Умиращият роб крещеше.

Денят беше безмилостно горещ. Останалите роби се потяха над работата си, мъчейки се да не обръщат внимание на писъците, доколкото бе възможно. Животът в трудовия лагер не струваше нищо и нямаше никаква полза да се занимават с една съдба, каквато очакваше мнозина. Умиращият беше ухапан от релли — блатна змиеподобна твар. Отровата й действаше бавно и много болезнено; освен магия, друг цяр за нея нямаше.

Изведнъж настъпи тишина. Пъг се озърна и видя как цуранският пазач изтри меча си. Една ръка падна на рамото му и гласът на Лаури прошепна в ухото му:

— Изглежда, височайшият ни надзирател се подразни от виковете на умиращия Тофстон.

Пъг затегна въжето около кръста си.

— Поне издъхна бързо. — Извърна се към високия русокос певец от кралския град Тир-Сог и добави: — Отваряй си очите. Старо е и сигурно е прогнило.

Без повече приказки, Пъг се закатери по ствола на нганги — блатно грапаво дърво, което цураните сечаха за дървесина и смола. Поради оскъдицата на метали цураните бяха развили завидна изобретателност в намирането на техни заместители. Дървесината на нганги можеше да се обработва като хартия, след това да се изсушава до невероятна твърдост, подходяща за изработването на стотици вещи. Смолата се използваше за покриване на дървесината и обработка на кожите. С подходящо обработените кожи можеше да се произвеждат кожени брони, неотстъпващи по здравина на мидкемийската плетена ризница, а многослойните дървени оръжия почти съответстваха на мидкемийската стомана.

През четирите години в лагера в блатото Пъг бе заякнал. Жилавите му мускули се напрегнаха, докато се катереше по дървото. Кожата му бе силно загоряла от жаркото слънце в родния свят на цураните, а лицето му бе покрито с робска брада.

Пъг стигна първите големи клони и погледна към другаря си. Лаури стоеше в тинестата вода и пъдеше разсеяно насекомите, които ги измъчваха. Пъг обичаше Лаури. Мястото на трубадура не беше тук, но пък и не беше било негова работа да се мъкне с патрул, надявайки се при това да види цурански воини. Казал му бе, че търсел теми за балади, които да го направят известен в Кралството. И в края на краищата бе видял повече, отколкото се беше надявал. Патрулът се бе натъкнал на главната офанзива на цураните и Лаури се бе озовал в плен. Попаднал бе в лагера преди четири месеца и двамата с Пъг бързо бяха станали приятели.

Пъг продължи нагоре, без да престава да държи под око опасните дървесни обитатели на Келеуан. Щом стигна най-подходящото място за катерене до върха, той замръзна, забелязал смътно движение. Успокои се, след като се увери, че е само игленик — същество, което се отбраняваше, свито на кълбо от игли. То пропълзя, подплашено от присъствието на човека, и скочи в клоните на съседното дърво. Пъг се огледа отново и започна да се овързва с въжетата. Работата му беше да отсича върховете на огромните дървета, като се погрижи падането им да е по-малко опасно за хората долу.

Пъг направи няколко прореза в кората, после усети как ръбът на дървената му брадва захапва по-меката сърцевина отдолу. Подуши внимателно, усети острата миризма и извика на Лаури:

— Това е гнило. Предай на надзирателя.

Зачака. Наоколо прелитаха странни насекоми и птицеподобни същества. През четирите години, откакто бе роб на този свят, беше свикнал с тези форми на живот. Не бяха чак толкова различни от тези на Мидкемия, но подобията му напомняха не по-малко от различията, че този свят не е неговият. Пчелите трябваше да са с жълти и черни шарки, а не яркочервени. Орлите не можеха да имат жълти ивици по крилата, нито пък ястребите — пурпурни. Тези същества не бяха пчели, орли или ястреби, въпреки че приликата беше удивителна. За Пъг се оказваше по-лесно да възприеме по-странните същества на Келеуан, отколкото тези. Шестокракият нийдра, опитоменият товарен звяр, който наподобяваше вол с два допълнителни тромави крака, или чо-джа, насекомоподобното същество, което служеше на цураните и можеше да говори на техния език — виж, с тях му се беше наложило да свикне. Но всеки път, когато зърнеше някое познато същество с крайчеца на окото си и се обърнеше с надежда, само за да се увери, че всъщност не е мидкемийско, отчаянието го поглъщаше.

Гласът на Лаури го измъкна от унеса.

— Надзирателят идва.

Пъг изруга. Щом се налагаше надзирателят да се изцапа, газейки във водата, значи щеше да е ядосан — което можеше да означава наказание или намаляване на бездруго оскъдната дажба. Той и без това вече щеше да е ядосан от забавянето на работата. Семейство ровуни — подобни на бобри шестокраки същества — се бяха настанили като у дома си в коренищата на огромните дървета. Щяха да издъвчат нежните корени и дърветата щяха да се поболеят и да умрат. Меката месеста дървесина щеше да се вкисне, после да стане водниста и след време дървото щеше да се пръсне отвътре. Няколко тунела на ровуни бяха запушени с отрова, но тварите вече бяха поразили дърветата.

Груб глас, сипещ люти проклятия, възвести появата на надзирателя Ногаму. Той също беше роб, но се бе домогнал до най-високия ранг, до който можеше да достигне един роб, и макар изобщо да не можеше да се надява на свобода, разполагаше с много привилегии и можеше да се разпорежда с войниците и свободните, поставени под негова власт. Зад него пристъпваше млад войник — на лицето му бе изписана лека насмешка. Беше гладко избръснат, както се носеха свободните цурани, и когато вдигна очи към Пъг, той успя да го огледа. Войникът бе с високи скули и почти черни очи, нещо характерно за почти всички цурани. Тъмните му очи забелязаха Пъг и той като че ли му кимна леко. Синята му броня беше от неизвестен за Пъг вид, но при странната военна организация на цураните това не беше изненадващо. Всеки род, имение, област, селище, град и провинция като че ли си имаха своя собствена армия. Как всички те се съотнасяха едни към други в рамките на Империята беше съвсем непонятно за Пъг.

Надзирателят спря под дървото, изръмжа досущ като мечка, на каквато приличаше, и извика:

— Какви са тези приказки, че дървото било гнило?

Пъг, който говореше езика на цураните по-добре от всички мидкемийци в лагера, защото бе изкарал тук повече от всички, с изключение на неколцина стари роби цурани, викна отгоре:

— Мирише на гнило. Трябва да го оставим, господарю.

Надзирателят, размаха юмрук.

— Всички сте мързеливци! Нищо му няма на дървото. Много си е добро. Само гледате да се скатаете. Хайде, сечи го!

Пъг въздъхна. Не можеше да се спори с Мечката, както всички роби от Мидкемия наричаха Ногаму. Явно нещо го беше изнервило и сега робите щяха да платят цената. Пъг започна да сече горната част и скоро тя се срина на земята. Гнилата миризма беше силна и той побърза да се освободи от въжетата. Тъкмо бе увил и последното въже около кръста си, когато дървото изпращя.

— Пада! — извика той на робите, застанали долу във водата, и всички се разбягаха. Тук никой не пренебрегваше вика: „Пада“.

Дървото се разцепваше по средата. Макар и да не се случваше често, ако едно дърво бе дотолкова проядено, че сърцевината му напълно да е загубила здравината си, всяко пропукване на кората можеше да доведе до разцепването му на две от собствената му тежест. Ако Пъг беше останал привързан за ствола, въжетата щяха да го прережат на две преди да се скъсат.

Пъг бързо прецени посоката на падането и когато половината, на която стоеше, започна да се накланя, се пусна и полетя надолу. Падна във водата, с надеждата двете стъпки дълбочина да смекчат удара. Дъното беше тинесто, така че нямаше да пострада много.

Пльосна във водата и изведнъж огромна тежест го удари през корема, изкара му въздуха и главата му потъна в тинята. Той се помъчи да се изправи и видя, че един голям клон го е затиснал. Успя да вдиша. Дробовете му пареха. От трахеята му бликна вода, той се задави и се закашля. Постара се да запази спокойствие, но усети надигащата се отвътре паника. Замята се трескаво под притискащата го тежест, но не можа да я отмести.

— Плюй, Пъг! Изплюй калта от дробовете си, инак ще се възпалят — викна Лаури, докато тичаше към него.

Пъг се закашля и изплю. После с помощта на Лаури, който задържа главата му над водата, успя да си поеме дъх.

— Повдигнете го този клон! — изрева Лаури. — Аз ще го издърпам.

Няколко роби зацапаха към тях, бръкнаха под водата и награбиха клона. Напънаха се и успяха леко да го надигнат, но Лаури не успя да издърпа Пъг.

— Донесете брадви. Трябва да отсечем клона от дървото.

Други роби се затичаха да донесат брадви, но Ногаму ревна:

— Не. Оставете го. Нямаме време за това. Чакат ни дървета за сечене.

— Не можем да го оставим! — викна Лаури. — Ще се удави!

Надзирателят се приближи и го удари през лицето с камшика си. Жилавата кожа се вряза дълбоко в бузата на певеца, но той не пусна главата на приятеля си.

— Връщай се на работа, робе. Тази нощ ще ядеш бой за това, че си позволяваш да ми говориш така. Има и други, които могат да се катерят. Хайде, пускай го! — Той отново го удари. Лаури трепна и се присви, но задържа главата на Пъг над водата.

Ногаму вдигна камшика си за трети удар, но нечий глас отзад го спря.

— Отсечете клона и извадете роба. — Говореше младият войник, дошъл с надзорника на робите. Надзирателят се извърна вбесен — не беше свикнал да оспорват заповедите му, — но щом видя кой говори, преглътна думите си, сведе глава и каза:

— Както желаете, господарю.

Даде знак на робите с брадвите да отсекат клона и скоро младежът беше измъкнат. Лаури го отнесе до застаналия по-назад войник. Пъг изплю последните глътки вода от дробовете си, пое си дъх и запъхтяно каза:

— Благодаря покорно на господаря за живота си.

Мъжът не отвърна нищо, но когато надзирателят се приближи, се обърна към него.

— Робът беше прав, а ти — не. Дървото беше изгнило. Не е редно да го наказваш заради грешната си преценка и яда си. Би трябвало да заповядам да те набият, но няма да си губя времето с това. Работата върви бавно и баща ми е недоволен.

Ногаму сведе глава.

— Изложих се пред господаря. Имам ли разрешението му да се самоубия?

— Не. Тази чест е твърде голяма. Връщай се на работа.

Лицето на надзирателя почервеня от срам и гняв. Той надигна камшика си и посочи Лаури и Пъг.

— Вие двамата, на работа.

Лаури стана, Пъг също се опита да се изправи. Коленете му бяха омекнали от преживяното, но след няколко опита успя да се задържи на крака.

— Тези двамата ще бъдат освободени от работа за остатъка от деня — каза младият господар. — Този — той посочи Пъг — няма да е много полезен. Другият трябва да превърже раните, които му нанесе, иначе ще заберат. — Войникът се обърна към един от пазачите. — Върнете ги в лагера и се погрижете за тях.

Пъг изпита благодарност не толкова за себе си, колкото заради Лаури. След малко почивка самият той можеше да се върне на работа, но една отворена рана в блатото си беше почти сигурна смърт. В това горещо и мръсно място инфекциите настъпваха бързо и много трудно се справяха с тях.

Двамата последваха пазача. Докато тръгваха, Пъг забеляза в очите на надзирателя нескрита омраза.

Дъските на пода изскърцаха и Пъг моментално се събуди. Придобитата робска предпазливост му подсказа, че шумът е непривичен за паянтовата барака посред нощ.

Чу как стъпките се приближават в мрака, после спряха до постелята му. От съседния нар се чу сепнатото вдишване на Лаури и Пъг разбра, че бардът също се е събудил. Сигурно половината от робите се бяха разбудили от натрапника. Непознатият се поколеба и Пъг зачака напрегнато. Последва тихо изпъшкване и Пъг рязко се извъртя на постелята. Нещо се стовари отгоре му и Пъг чу тъпия удар на камата там, където само допреди миг бяха гърдите му. Изведнъж в помещението настъпи суматоха. Робите закрещяха и затичаха към вратата.

Пъг усети как нечии ръце го сграбчват, остра болка прониза гърдите му. Пресегна се слепешком към нападателя и се счепка с него за оръжието. Нов замах и дясната му ръка бе прерязала през дланта. Изведнъж нападателят извика и Пъг усети, че трето тяло се е нахвърлило върху този, който искаше да го убие.

В бараката нахлуха войници, понесли фенери, и Пъг видя Лаури, легнал върху неподвижното тяло на Ногаму. Мечката все още дишаше, но ако се съдеше по стърчащата между ребрата му кама, нямаше да е за дълго.

Младият войник, който бе спасил живота на Пъг и Лаури, влезе и другите му направиха път. Той застана над тримата сбили се и попита късо:

— Мъртъв ли е?

Надзирателят отвори очи и прошепна:

— Жив съм, господарю. Но умирам от острие. — На плувналото му в пот лице се появи немощна, но пълна с предизвикателство усмивка.

Изражението на младия войник не издаде никакви чувства, но очите му сякаш блеснаха.

— Не мисля — отвърна той тихо и се обърна към двама от войниците. — Изнесете го и го обесете. Няма да има почести, които неговият клан да възпява. Трупа оставете на насекомите. За назидание, че е престъпил заповедите ми. Хайде.

Лицето на умиращия пребледня, устните му се сгърчиха.

— Не, господарю! Моля ви, позволете ми да умра от оръжието. Само още няколко минути. — От устата му бликна кървава пяна.

Двама яки войници хванаха Ногаму и без да мислят за болката му, го повлякоха навън. Воят му прокънтя пронизително. Силата, останала в гласа му, беше смайваща, сякаш страхът му от въжето бе разбудил стаена мощ.

Всички в стаята останаха замръзнали, докато звукът не секна с приглушен вик. Тогава младият офицер се обърна към Пъг и Лаури. Пъг се надигна и от дългия плитък прорез на гърдите му бликна кръв. Стисна ранената си длан с другата си ръка. Беше срязана дълбоко и пръстите отказваха да се движат.

— Доведи ранения си приятел — изкомандва младият войник Лаури.

Лаури помогна на Пъг да се изправи и последваха офицера извън робската барака. Той ги поведе през двора към собствената си барака, нареди им да влязат и заповяда на един от пазачите да доведе знахаря на лагера. Остави ги да стоят мълчаливо, докато лечителят пристигне. Беше стар цуранин, облечен в робите с цветовете на един от боговете им — кой точно, никой от двамата мидкемийци не можеше да каже. Той огледа раните на Пъг и прецени, че тази на гърдите му е повърхностна. Виж, с ръката щяло да е по-трудно.

— Раната е дълбока, мускулите и сухожилията са прерязани. Ще се изцери, но няма да може да я движи добре и да хваща здраво. Най-вероятно ще става само за по-лека работа.

Войникът кимна със смесица от отвращение л нетърпение.

— Добре. Превържи раните и ни остави.

Лечителят се залови да почисти раните, направи няколко шева, намаза раните с някакъв мехлем, превърза ги, предупреди Пъг да ги пази чисти и излезе. Пъг преодоля болката с помощта на древното упражнение на духа, на което го бе научил Кълган.

След като знахарят излезе, войникът изгледа двамата роби и каза:

— Според закона би трябвало да ви обеся за това, че убихте надзорника.

Те не отвърнаха нищо — не им бе разрешил да говорят.

— Но тъй като обесих надзорника, имам право да запазя живота ви, стига това да отговаря на целите ми. Мога просто да ви накажа за това, че го наранихте. — Замълча. — Смятайте се за наказани.

После махна с ръка и каза:

— Сега си вървете, но се явете тук призори. Трябва да реша какво да правя с вас.

Те напуснаха с чувството, че са извадили удивителен късмет, защото нормалното в подобни случаи бе вече да висят обесени до надзирателя. Докато пресичаха двора, Лаури тихо каза:

— Чудя се за какво беше всичко това.

— Толкова ме боли, че не мога и да се чудя — отвърна Пъг. — Само съм благодарен, че ще видим утрото.

— Мисля, че младият господар крои нещо.

— Все едно. Отдавна съм се отказал да се опитвам да разбирам господарите ни. Тъкмо затова останах жив толкова дълго, Лаури. Просто правя каквото ми кажат и търпя. — Пъг посочи дървото, на което висеше трупът на надзирателя, осветен от бледа лунна светлина. Тази нощ бе изгряла само малката луна. — Твърде лесно е да свършиш така.

— Може би си прав. Но аз продължавам да мисля за бягство.

Пъг се засмя горчиво.

— И накъде, певецо? Накъде ще избягаш? През разлома и покрай десетте хиляди цурани?

Лаури не отговори. Върнаха се на наровете си и се опитаха да заспят сред влажния зной.

Младият офицер седеше на купчината възглавници със скръстени нозе по обичая на цураните. Отпрати пазача, придружил Пъг и Лаури, и даде знак на двамата роби да седнат. Те го направиха колебливо. Рядкост бе да се позволи на един роб да седи в присъствието на господар.

— Аз съм Хокану от Шинцаваи. Този лагер е на баща ми — заяви той без предисловие. — Баща ми е много недоволен от добивите тази година. Изпрати ме да видя какво може да се направи. Сега нямам и надзирател, който да ръководи работата, защото един глупак умря заради собствената си глупост. Какво да правя?

Двамата не отвърнаха нищо. Той ги попита:

— Вие от колко време сте тук?

Пъг и Лаури отговориха един след друг. Младият господар се замисли над отговорите им и каза:

— Ти… — и посочи Лаури — не си нищо особено, освен че говориш езика ни по-добре от повечето варвари, както изглежда. Но ти… — и той посочи Пъг — си оцелял тук по-дълго от повечето ваши твърдоглави земляци и също говориш добре езика ни. Би могъл дори да минеш за селяк от някоя затънтена провинция.

Двамата мълчаха — не знаеха накъде клони Хокану. Пъг се стъписа при мисълта, че самият той е може би с година-две по-възрастен от младия господар. Твърде млад му се струваше за такава власт. Но цуранските нрави бяха много странни. В Крудий той все още щеше да е чирак или като благородник щеше все още дл изучава изкуството да се управлява.

— Как си се научил да говориш така добре? — попита Хокану Пъг.

— Господарю, аз бях сред първите пленени и доведени тук. Бяхме едва седмина от нашия свят сред толкова много цурански роби. Учехме се да оцеляваме. След известно време останах единственият. Останалите измряха от възпаления на дробовете или зарази, или пък бяха убити от пазачите. Нямах с кого да говоря на родния си език. От повече от година тук не е идвал никой от моята земя.

Офицерът кимна и се обърна към Лаури.

— А ти?

— Господарю, аз съм певец, бард съм в родния ни свят. Обичай е при нас такива като мен да скитат надлъж и шир по света и трябва да учим много езици. Освен това имам добър слух за музиката. Вашият език в моя свят се нарича тонова реч. В него има думи с едно и също звучене, но произнесени с различна височина получават различни значения. Южно от Кралството имаме няколко такива езика. А и се уча бързо.

В очите на войника лумна весел блясък.

— Добре е да се знаят тези неща. — Хокану потъна в размисъл и след малко кимна. — Много съображения оформят съдбата на един човек, роби. — Усмихна се и заприлича повече на момче, отколкото на мъж. — Този лагер се е превърнал в касапница. Трябва да подготвя доклад за баща си, владетеля на Шинцаваи. Мисля, че се досещам какви са проблемите. — Посочи Пъг. — Бих искал да чуя твоите мисли по въпроса. Бил си тук повече от всеки друг.

Пъг се постара да се овладее. Доста време бе минало, откакто някой го беше питал за мнението му по какъвто и да било въпрос.

— Господарю, първият надзирател, онзи, когото заварих тук, когато бях пленен, беше умен човек и разбираше, че хората, дори да са роби, не могат да бъдат накарани да работят добре, ако са изтощени от глад. Имахме по-добра храна и когато някой се наранеше, му се даваше време за лечение. Ногаму беше злобен човек, който приемаше всеки провал като лична обида. Ако ровуни проядат група дървета, робите се оказваха виновни. Издъхнеше ли някой роб — оказваше се, че това е заговор да се дискредитира надзорът му над работната сила. Всяка трудност се възнаграждаваше с поредното съкращаване на дажбата и с удължаване на работното време. За всеки успех той смяташе, че му принадлежи по право.

— Подозирах това. Ногаму някога беше много важна фигура. Беше хадонра — управител на чифлик — в едно от бащините ми имения. Семейството му бе осъдено заради заговор срещу Империята и собственият му клан ги разпродаде всички в робство — имам предвид онези, които не бяха обесени. Никога не е бил добър роб. Сметна се, че като му се възложи отговорността за лагера, ще се намери полезна насока да изяви способностите си. Оказа се, че не е така. Според вас има ли някой подходящ човек сред робите, който да може да поеме надзора и да се справи добре?

— Ами Пъг например… — обади се Лаури.

— Не. За вас двамата имам други планове.

Пъг се зачуди какво ли е намислил младият-господар и каза:

— Може би Чогана, господарю. Бил е селянин, но реколтата му веднъж се съсипала и го продали в робство заради дългове. Благоразумен е и разсъдлив.

Войникът плесна с ръце и един пазач веднага се появи в помещението.

— Доведете роба Чогана.

Пазачът отдаде чест и излезе.

— Добре е, че е цуранин — каза войникът. — Вие, варварите, все забравяте къде ви е мястото и не смея да си помисля какво би станало, ако назнача едного от вас. Току-виж накарал войниците да секат дърветата, а робите да ги пазят.

Настъпи миг мълчание, след което Лаури се засмя. Хокану също се засмя. Пъг го изгледа съсредоточено. Младежът, който държеше живота им в ръцете си, като че ли полагаше особено усърдие да спечели доверието им. Лаури, изглежда, бе започнал да го харесва, но Пъг предпочете да се въздържи. Твърде далече се бе озовал от обществото на Мидкемия, където войната превръщаше благородника и простия селяк в другари по оръжие, готови да споделят храна и несгоди, без да има значение произходът и санът им. Едно от нещата, които беше научил в самото начало за цураните, бе, че те нито за миг не забравят положението си. Каквото и да ставаше в тази барака, беше по замисъл на младия войник, а не по случайност. Хокану, изглежда, усети погледа на Пъг и извърна очи към него. За миг погледите им се срещнаха и Пъг сведе очи, както се очакваше от един роб. Все едно че войникът му каза: „Ти май не вярваш, че съм ти приятел. Така да бъде, стига да се държиш както подобава.“

Хокану махна с ръка и каза:

— Е, добре. Връщайте се в бараката си. Починете си добре, защото следобед тръгваме.

Те станаха, поклониха се и излязоха — заднишком. Навън Лаури подхвърли:

— Чудно къде ли ще идем. — И след като не последва отговор, добави: — Тъй или иначе, трябва да е по-добро място от това.

„Дали?“ — помисли си Пъг.

Нечия ръка разтърси Пъг за рамото и той се събуди. Беше задрямал в обедния зной, възползвайки се от единия час отдих след обяда, преди двамата с Лаури да тръгнат с младия благородник. Чогана, бившият селянин, когото Пъг бе препоръчал, му даде знак да мълчи и посочи дълбоко спящия до него Лаури.

Пъг излезе със стария роб от схлупената барака и седнаха в сянката й. Чогана заговори бавно, подбирайки думите си грижливо.

— Господарят Хокану ми каза, че благодарение на теб съм избран за надзирател на лагера. — Кафявото му, покрито с бръчки и белези лице се стегна в сдържано достойнство, докато свеждаше глава пред Пъг. — Имам дълг към теб.

Пъг отвърна на поклона, твърде официален и необичаен за това място.

— Няма никакъв дълг. Но ще се държиш като истински надзирател. Грижи се за събратята ни.

Чогана се усмихна широко и се видяха зъбите му, потъмнели от многогодишното дъвчене на ядки от татийн. Слабо наркотичният плод, който се намираше лесно в блатото, малко отслабваше силата, но с неговото въздействие работата не изглеждаше толкова изнурителна. Пъг отбягваше този навик, без да може да обясни причините, както и повечето мидкемийци. Някак му приличаше на знак за окончателно поражение на волята.

Чогана се загледа към лагера с очи, присвити в тънки цепки заради ярката светлина. Лагерът беше опустял, ако не се смятаха телохранителят на младия господар и готвачите. Отдалече отекваха звуците на работещите по дърветата в блатото.

— Като момче, във фермата на баща ми в Шжетак — заговори Чогана, — откриха, че имам талант. Проучиха ме и се разбра, че нямам. — Последното не стана много ясно на Пъг, но той не го прекьсна. — Така станах фермер, като баща си. Но талантът тъй или инак си остана у мен. Понякога виждам неща, Пъг, разни неща у хората. За таланта ми се разчу и хората, главно бедняци, започнаха да ме навестяват и да търсят от мен съвет. Бях млад, нахален и им взимах скъпо, като им казвах какво виждам. Като по-голям станах по-скромен и взимах това, което ми се предложи, но все така казвах какво виждам. И в двата случая хората си отиваха ядосани. Знаеш ли защо? — попита той със смях. Пъг поклати глава. — Защото не идваха да чуят истината. Идваха да чуят това, което искат да чуят.

Пъг също се засмя.

— Ето защо си дадох вид, че талантът ми е угаснал, и след известно време хората престанаха да идват. Но талантът ми така и не си отиде, Пъг, и все още виждам неща понякога. Видях нещо и в теб и реших да ти го кажа преди да си отидеш завинаги. Аз ще умра в този лагер, но теб те чака по-различна съдба. Ще ме изслушаш ли? — Пъг отвърна, че го слуша, и Чогана продължи: — В теб се е заклещила някаква сила. Но каква е и какво означава — не знам.

Пъг знаеше за странното отношение на цураните към чародейството и изведнъж изпадна в паника от възможността някой да е усетил предишното му призвание. За повечето хора тук той беше просто един от многото роби и едва за малцина — бивш скуайър от Мидкемия.

Чогана продължи с притворени очи:

— Сънувах те, Пъг. Видях те на една кула. Беше се изправил срещу ужасен враг. — Той отвори очи. — Не знам какво означава сънят, но ти трябва да знаеш следното. Преди да се изкачиш на онази кула, за да се възправиш срещу своя враг, трябва да потърсиш своя вал; това е тайното средоточие на съществото ти, съвършеното място на вътрешния ти мир. Установиш ли се там, предпазен си от всякакви беди. Плътта ти може да страда, дори да умре, но потопиш ли се в своя вал, ще издържиш всички страдания. И го търси с упорство, Пъг, защото малцина са намирали своя вал.

Чогана стана.

— Скоро ще тръгнете. Хайде, трябва да събудим Лаури.

Докато влизаха в бараката, Пъг каза:

— Благодаря ти, Чогана. Но да те попитам едно нещо: ти ми каза за някакъв враг на онази кула. Можеш ли да ми го опишеш?

Чогана се засмя и поклати глава.

— О, да, видях го. Беше врагът, от който всеки човек трябва най-много да се страхува. — Той изгледа Пъг с присвити очи. — Беше самият ти.

Пъг и Лаури седяха на стъпалата на храма. Около тях се бяха изтегнали неколцината цурански стражи. През целия път стражите се бяха държали с тях вежливо — е, почти. Тъй като нямаха коне или нещо, което да ги замества, всички цурани, които не се возеха на колите, теглени от нийдра, се движеха пешком — само благородниците се возеха с носилки на гърбовете на запъхтени и изпотени роби.

Пъг и Лаури бяха облечени в къси, грубо тъкани сиви хламиди на роби. Препаските им, подходящи за тресавищата, бяха сметнати за неприлични за преминаването им сред цуранските граждани. Цураните все пак имаха някакво чувство за приличие… макар и не колкото хората на Мидкемия.

Бяха заобиколили огромния Боен залив. Пъг си беше помислил, че ако това е залив, то той е много по-голям от всеки залив в Мидкемия, тъй като дори от най-високите канари другата му страна не се виждаше. След неколкодневно пътуване бяха навлезли в обработени поля и скоро след това отсрещният бряг започна бързо да се приближава. След още няколко дни пристигнаха в град Джамар.

Пъг и Лаури гледаха гъстия поток минувачи, докато Хокану извършваше жертвоприношенията си в храма. Цураните като че ли бяха побъркани на тема цветове. Тук дори най-низшият ратай държеше да е облечен в яркоцветен халат. Богатите носеха дрехи с още по-пищни цветове, отрупани с разноцветно везмо и украси. Само дрехите на робите бяха безцветни.

Навсякъде из града се нижеха потоци от хора: селяни, търговци, работници и пътници. Точеха се безкрайни колони от нийдра, теглещи коли, пълни със стока и плодове. Самото човешко множество смайваше Пъг и Лаури, защото цураните щъкаха като мравки, на безкрайни потоци във всички посоки, сякаш търговският обмен на Империята не можеше да изчака малко заради удобството на нейните поданици. Мнозина минувачи се спираха да изгледат мидкемийците, които смятаха за варвари гиганти. Техният ръст не надвишаваше пет стъпки и шест пръста и дори Пъг минаваше за висок, макар да бе висок едва пет стъпки и осем пръста. От своя страна, мидкемийците смятаха цураните за дребна раса.

Бяха в самия център на града, където се намираха големите храмове — десет пирамиди, разположени сред паркове с различни размери. Стените на всички бяха украсени със стенописи, рисувани или мозаични. От мястото си младежите виждаха три от парковете. Всеки от тях беше на тераси, с виещи се по терасите миниатюрни потоци и водопади. Ниски дръвчета, както и огромни, хвърлящи сянка дървеса осейваха покритите с трева терени на парковете. По алеите обикаляха музиканти с флейти и някакви непознати струнни инструменти и свиреха странна музика за забава на отдъхващите из парковете и на минувачите.

Лаури се заслуша унесено.

— Чуй ги тези полутонове! И този лек минор! — Въздъхна и сведе очи към земята. — Чужда е, но е музика. — Вдигна очи към Пъг, обичайната му непокорна веселост я нямаше. — Как бих искал да мога да свиря отново! — Той хвърли поглед към музикантите. — Бих могъл дори да харесам музиката на цураните.

Пъг го остави да се рее в мечтите си и огледа гъмжащия площад. Мъчеше се да подреди в главата си впечатленията, които се стичаха в непрекъснат поток, откакто бяха навлезли в предградията. Навсякъде бързаха хора, улисани в работата си. Недалече от храмовете бяха минали през някакъв пазар, не много по-различен от тези в Мидкемия, но по-голям. Шумът и смесените миризми по някакъв странен начин му бяха напомнили за дома.

Простолюдието отваряше път на грухана на Хокану, защото стражите подвикваха: „Шинцаваи! Шинцаваи!“, та всички да разберат за приближаването на знатна особа. Само веднъж свитата беше зтстъпила — на група облечени в червено мъже с наметала, покрити с пурпурни пера. Единият от тях, когото Пъг бе взел за върховен жрец, носеше дървена маска, изобразяваща червен череп, докато лицата на останалите бяха боядисани в червено. Свиреха с тръстикови свирки и хората се пръскаха да им направи път. Един от войниците направи жест да се защити и по-късно Пъг разбра, че тези мъже са жреци на Туракаму, ядящия сърца брат на богинята Сиби — смъртта.

Той се обърна към един от близките стражи и даде знак, че иска разрешение да заговори. Стражът кимна и Пъг попита:

— Господарю, кои богове живеят тук? — И посочи храма, в който Хокану бе влязъл да се моли.

— Невеж варварин — отвърна дружелюбно войникът. — Боговете не обитават тези зали, боговете живеят между Долните и Горните небеса. Тези храмове са за хората, за да правят в тях своите обети. Тук синът на моя владетел принася жертви и отправя молби към Чочокан, добрия бог на Горните небеса, и на неговия слуга Томачака, бога на мира, за доброто на Шинцаваи.

Когато Хокану се върна, тръгнаха отново. Започнаха да си проправят път през града и Пъг продължи да оглежда с любопитство минаващите край тях хора. Напорът им бе невъобразим и той се зачуди как издържат. Като селяци, попаднали за пръв път в голям град, Пъг и Лаури зяпаха, удивени от чудесата на Джамар. Дори уж свикналият с широкия свят трубадур възклицаваше пред удивителните гледки. Скоро стражите започнаха да се кикотят на явния възторг на варварите пред толкова обикновени за тях неща.

Всяка сграда, покрай която минаваха, бе от дърво и някаква прозрачна материя, наподобяваща платно, но твърда. Малко от тях, като храмовете, бяха изградени от камък, но най-забележителното беше, че всяко здание, покрай което минаваха, от храмовете до последната колиба, беше боядисано в бяло, освен гредите по ъглите и рамките на вратите, излъскани в тъмнокафяво. И всяка открита повърхност беше ярко изрисувана. Изобилстваха пейзажи и животни, божества и бойни сцени. Навсякъде — смайващи очите шарки.

На север от храмовете и с лице срещу широкия булевард се възправяше единично здание, отделено с широка морава и оградено с жив плет. Пред вратата му стояха двама стражи с брони и шлемове. Когато Хокану ги приближи, те му отдадоха чест.

Другите стражи тръгнаха настрана, като оставиха двамата роби сами с младия офицер. Той даде знак и един от стражите при вратата плъзна голямото, покрито с платно крило настрани. Влязоха в широк коридор, който ги изведе във вътрешна градина. До бълбукащото езерце в центъра на градината седеше мъж, облечен в обикновен, но внушителен тъмносин халат, и четеше някакъв свитък. Когато тримата влязоха, той вдигна очи и стана.

Хокану свали шлема си и застана мирно. Пъг и Лаури спряха зад него, без да смеят да промълвят и дума. Мъжът кимна и Хокану пристъпи към него. Прегърнаха се и мъжът каза:

— Сине, радвам се да те видя. Как вървят нещата в лагера?

Хокану докладва за лагера кратко и по същество, без да пропуска нищо важно. След което съобщи какво е предприел, за да се оправят нещата.

— Така че новият надзирател ще се погрижи робите да получават достатъчно храна и почивка. Това би трябвало скоро да увеличи добива.

Баща му кимна.

— Мисля, че си постъпил мъдро, сине. Ще трябва да изпратим човек след няколко месеца да види има ли напредък, но едва ли ще е по-лошо, отколкото досега. Властелинът на войната иска по-висок добив, а ние сме на път да си навлечем неприязънта му.

Като че ли едва сега забеляза присъствието на двамата роби.

— А тези? — каза той кратко и кимна към Пъг и Лаури.

— Не са обикновени. Мислех за разговора ни в нощта преди брат ми да тръгне на север. Може да се окажат ценни.

— Говорил ли си за това с някой друг? — Около сивите очи на мъжа се появиха строги бръчки. Макар и по-нисък, той някак напомни на Пъг за лорд Боррик.

— Не, татко. Само с онези, които присъстваха на съвета онази нощ…

Баща му го прекъсна с махване на ръка.

— Запази си бележките за по-късно. И на никого нито дума. Кажи на Септием, че утре заран затваряме къщата и заминаваме за именията.

Хокану кимна сдържано и се обърна да излезе.

— Хокану — спря го гласът на баща му. — Добре се справи.

На лицето на младежа се изписа гордост.

След като младежът си тръгна, господарят отново седна на каменната скамейка до малкия фонтан и изгледа двамата роби.

— Как се казвате?

— Пъг, господарю.

— Лаури, господарю.

Той изглежда, си направи някаква преценка от простичките им отговори.

— През онази врата — той посочи наляво — се отива до кухнята. Моят хадонра се казва Септием. Той ще се погрижи за вас. Вървете.

Те се поклониха и тръгнаха към къщата. На влизане Пъг едва не се сблъска с една излязла иззад ъгъла девойка. Беше облечена в робски халат и носеше огромен куп пране. Купът се разпиля по коридора.

— О! — проплака момичето. — Тъкмо ги бях изпрала! Сега ще трябва да ги плакна отново.

Пъг бързо се наведе да й помогне да ги събере. Беше висока за цуранка, почти с неговия ръст и със стройно тяло. Кафявата й коса беше прибрана назад, а кафявите очи — премрежени от дълги мигли. Пъг сцря да събира прането и се загледа в лицето й с нескрита възхита. Тя се смути от втренчения му поглед, после набързо досъбра останалото пране и се забърза по коридора. Лаури изгледа продължително гъвкавата й фигура и мургавите й бедра, показващи се щедро под късата робска дреха, после потупа Пъг по рамото.

— Ха! Казах ли ти, че нещата ни ще тръгнат на добре!

Излязоха от къщата и се приближиха до кухненската пристройка. Миришеше на вкусни гозби.

— Май направи впечатление на това момиче, Пъг.

Пъг нямаше много опит с момичетата и ушите му пламнаха. В робския лагер се говореше главно за жени и това, повече от всичко друго, го караше да се чувства като недорасляк. Обърна се да види дали Лаури не се забавлява за негова сметка и видя, че русокосият бард се е зазяпал назад. Проследи погледа му и зърна свенливо усмихнато личице, което бързо се дръпна от един от прозорците на къщата.

На другия ден домашната прислуга се разшета припряно, вдигайки невъобразима врява. Роби и слуги щъкаха навсякъде, за да подготвят всичко за предстоящото пътуване на север. Пъг и Лаури бяха оставени на мира, тъй като никой от домакинството не се оказа достатъчно свободен, за да им възложи някаква задача. Седяха под сянката на едно голямо, приличащо на върба дърво, наслаждаваха се на необичайното си безделие и гледаха суматохата наоколо.

— Тези хора са луди, Пъг. Дори при тръгване на големи търговски кервани не съм виждал толкова шетня. Сякаш са решили да помъкнат всичко със себе си.

— Може и да са решили. Тези хора вече с нищо не могат да ме изненадат. — Пъг стана и се облегна на ствола на дървото. — Тук съм виждал неща, противни на всякаква логика.

— Вярно. Но ако беше видял толкова страни, колкото мен, щеше да разбереш, че колкото по-различни изглеждат нещата, толкова по-голямо е сходството им.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм съвсем сигурен, но предстои нещо много сериозно и имам чувството, че ние с теб сме част от него — тихо каза Лаури. — Ако си отваряме очите добре, може да го обърнем в своя полза. Никога не го забравяй. Поиска ли ти човек нещо, винаги можеш да се спазариш, все едно колко голяма е разликата в положението ви.

— Разбира се. Дай му каквото иска и той ще те остави да живееш.

— Много си млад за такъв цинизъм — сряза го Лаури и очите му светнаха насмешливо. — Чуй какво ще ти кажа. Остави позата на светска умора за стария скитник като мен и гледай да не пропуснеш поне една възможност.

Пъг изсумтя.

— Каква възможност?

— Ами например — отвърна Лаури и посочи зад Пъг — на онова момиченце, което едва не събори вчера, изглежда, му е доста трудно да вдига онези сандъци. — Пъг се обърна и видя малката перачка, която се мъчеше с няколко тежки сандъка, струпани за товарене по колите. — Мисля, че ще е благодарна, ако някой й помогне, какво ще кажеш?

На лицето на Пъг се изписа явно объркване.

— Какво…

Лаури леко го подбутна.

— Хайде, тъпако. Малко помощ сега, а утре… кой знае?

Пъг се запъна.

— Утре ли?

— Богове! — изсмя се Лаури и го подритна по задника.

Смехът на трубадура бе заразителен и Пъг пристъпи до девойката усмихнат. Тя тъкмо се мъчеше да повдигне един от големите дървени сандъци върху друг. Пъг го взе от ръцете й и каза:

— Остави на мен.

Тя колебливо отстъпи.

— Не е тежък. Просто е много високо за мен — Извръщаше очи навсякъде, но не и към Пъг.

Пъг лесно надигна сандъка и го намести върху другите. Ранената ръка малко го заболя.

— Готово — отрони той с привидна небрежност.

Девойката отметна с длан кичура, паднал на челото й, и каза смутено:

— Ти си варварин, нали?

— Вие ни наричате така. Смятам, че съм не по-малко цивилизован от всеки друг наоколо.

Тя се изчерви.

— Не исках да те обидя. Моите сънародници също ги наричат варвари. Всеки, който не е цуранин, го наричат така. Исках да кажа, че си от онзи, другия свят.

Пъг кимна.

— Как се казваш?

— Катала — отвърна тя. — А ти?

— Пъг.

Тя се усмихна.

— Странно име. Пъг. — Каза го така, сякаш й допадаше.

В този момент хадонра Септием — стар, но жилав мъж с осанка на пълководец ветеран — излезе от къщата.

— Вие двамата! — сопна им се той. — Работа ни чака! Я по-живо!

Катала хукна към къщата, а Пъг се помая объркан пред управителя на имението.

— Как се казваш?

— Пъг, господарю.

— Виждам, че вас двамата с русокосото ти приятелче гигант са ви оставили без работа. Ще трябва да оправя този пропуск. Я го извикай.

Пъг въздъхна. Край на безделието. Махна с ръка на Лаури и набързо ги впрегнаха да товарят колите.