Магьосник

Глава 20Имението

През последните три седмици беше позахладняло.

Слънцето все още печеше почти като през лятото. Зимата в тази земя, ако изобщо можеше да се нарече зима, траеше само месец и половина, с краткотрайни студени дъждове, идещи от север. Дърветата запазваха синкавозеления цвят на листата си и нищо не бележеше прехода от един сезон в друг. За четирите години, откакто Пъг бе в плен в този свят, не бе забелязал нито един от обичайните признаци за прехода: птичи прелети, утринна слана, дъжд, който да премине в лапавица, или разцъфтяващи буйно диви цветя. Тази земя сякаш си стоеше вечно обгърната от кехлибара на лятото.

През първите пет дни от пътуването се придържаха към главния път от Джамар на север към град Сулан-ку. Река Кагаджин носеше по течението си безкрайна върволица от лодки и салове, а по широкия път цареше не по-малко стълпотворение.

Владетелят на Шинцаваи бе отпътувал първия ден с кораб за Свещения град, за да участва в заседанията на Върховния съвет. Домашната прислуга го следваше доста по-бавно. Хокану се беше задържал извън Сулан-ку, отзовавайки се на светската покана на владетелката на Акома, и през това време Пъг и Лаури обсъдиха най-новите слухове с един наскоро пленен роб от Мидкемия. Вестите за войната бяха обезкуражаващи. Никакви промени след последното, което бе стигнало до ушите им: патовото положение се запазваше.

В Свещения град господарят на Шинцаваи се присъедини към сина си и продължиха към град Силмани. Оттам пътят им продължи на север монотонно и без никакви по-особени преживявания.

Керванът на Шинцаваи приближаваше границите на северните имения на фамилията. По пътя за Пъг и Лаури нямаше кой знае каква работа, освен обичайната робска шетня — да почистят готварските съдове, да натоварят и разтоварят багажа. Сега се возеха отзад в една от колите, с крака, увиснали във въздуха. Лаури отхапа от презрелия джомач — едър плод, приличащ на нар, със среда с вкус на диня, изплю семената и попита:

— Как ти е ръката?

Пъг огледа дясната си длан с подутия белег от шева.

— Все така изтръпнала.

— Май няма повече да можеш да държиш меч — ухили се Лаури.

Пъг се засмя.

— Съмнявам се, че и ти ще можеш някога. Не знам защо имам чувството, че едва ли ще те зачислят към имперските кралски копиеносци.

Лаури изплю в шепата си зърната и ти хвърли под носа на нийдрата, която теглеше колата зад тях. Шестокраката твар изпръхтя и коларят замахна сърдито с остена към тях.

— Като изключим факта, че императорът няма копиеносци, поради факта, че не разполага и с коне, по-добър шанс едва ли бих могъл да си представя.

Пъг се изсмя заядливо.

— Ще ти кажа следното, скъпи ми момко — почна нравоучително Лаури. — Трябва да знаеш, че на нас, трубадурите, нерядко ни досаждат било стиснати клиенти, било разбойници и главорези, домогващи се до трудно припечелената ни плата — колкото и тя да е оскъдна. Ако човек не придобие умението да се защитава, бързо излиза от играта, нали ме разбираш.

Пъг се усмихна. Знаеше, че животът на трубадура е светая светих за всяко градче, защото ако пострада или бъде ограбен, мълвата ще се разпространи и никой повече няма да стъпи там. Но виж, по пътищата работата беше друга. Не се и съмняваше в способността на Лаури да се грижи за себе си, но не можеше да го остави току-така да му говори с този надут тон. Тъкмо се накани да му отвърне, но виковете от челото на кервана го прекъснаха. Стражите се затичаха напред.

— Защо е тази врява според теб? — попита Лаури и без да дочака отговор, се втурна напред. Пъг го последва. Когато стигнаха до челото на колоната, зад носилката на господаря на Шинцаваи, видяха някакви фигури, препускащи към тях. Лаури дръпна Пъг за ръкава.

— Конници!

Пъг не можеше да повярва на очите си — по пътя откъм чифлика на Шинцаваи като че ли наистина се приближаваха конници. Но когато се приближиха, видя, че конникът е само един, придружаван от три чо-джа.

Ездачът, млад и висок за цураните мъж с кафява коса, се смъкна на земята. Движенията му бяха тромави и Лаури отбеляза:

— Ако този се смята за добър ездач, никога няма да ни бъдат сериозна заплаха при битка с конница. Виж, нито седло има, нито стремена, само груба юзда. А и горкият кон, сякаш не са се грижили за него от цял месец.

Пердето на носилката се дръпна. Робите я свалиха на земята и господарят на Шинцаваи слезе. Хокану бе дотичал от мястото си при стражите в тила на кервана и сега прегръщаше ездача. След това конникът прегърна владетеля на Шинцаваи и каза:

— Татко! Радвам се, че те виждам.

Господарят на Шинцаваи отвърна:

— Касуми! Щастлив съм, че виждам първородния си син. Кога се върна?

— Само преди седмица. Канех се да отида в Джамаи, но чух, че сте тръгнали насам, и реших да изчакам.

— Колко се радвам. Тези с тебе кои са? — Той посочи трите същества.

— Този — отвърна Касуми и посочи първия — е щурмови водач Кс’калак. Току-що се връща от битка с дребните в планините на Мидкемия.

Съществото пристъпи напред, вдигна ръка — съвсем като човешка — за поздрав и проговори с висок писклив глас:

— Слава, Камацу, господарю на Шинцаваи. Чест и слава на твоя дом.

Господарят на Шинцаваи леко се поклони.

— Чест и слава на твоя рояк, Кс’калак. Чо-джа са винаги добре дошли за нас гости.

Съществото отстъпи и зачака. Господарят се извърна и погледна коня.

— Какво е това, което яздиш, сине?

— Кон, татко. Същество, което варварите яздят в битка. Разказвал съм ти за конете. На неговия гръб мога да тичам по-бързо от най-бързия бегач чо-джа.

— Как се задържаш на него?

По-големият син на Шинцаваи се засмя.

— Боя се, че трудно. Варварите използват някакви хитрини, които тепърва трябва да изуча.

— Може би ще ти уредим уроци — усмихна се Хокану.

Касуми го плесна закачливо по гърба.

— Помолих няколко варвари да ме научат, но за съжаление вече са мъртви.

— С мен има двама, които още не са.

Касуми погледна зад брат си и видя Лаури, който стърчеше с една глава над останалите насъбрали се роби.

— Аха. Е, ще трябва да го помоля. Татко, с твое позволение ще се върна в имението, за да подготвя посрещането ви.

Камацу прегърна сина си и му даде позволението си. Касуми се хвана здраво за гривата на коня, метна се на гърба му, махна с ръка в препусна обратно.

— Виждал ли си досега от тия същества? — попита Лаури Пъг. Пъг кимна.

— Да. Цураните ги наричат чо-джа. Живеят на рояци в могили като огромни мравуняци. Цуранските роби ми казваха, че обитавали този свят открай време. Лоялни са към Империята, макар че, както си спомням, един разправяше, че всеки рояк си имал кралица.

Лаури погледна напред и каза:

— Не бих искал да застана пред някой от тях спешен. Виж ги само как бягат.

Пъг замълча. Думите на сина на Шинцаваи за дребосъците в планините бяха събудили в него стари спомени. Ако Томас бе жив, сега трябваше да е зрял мъж. Ако бе жив.

Домът на имението Шинцаваи се оказа огромен. Спокойно можеше да мине за най-голямата сграда, която Пъг бе виждал тук, ако се изключеха храмовете и дворците. Издигаше се на билото на най-високия хълм в околността, откъдето се виждаше на няколко мили околовръст. Самата къща имаше обикновена форма като тази в Джамар, но беше няколко пъти по-голяма. Градската къща лесно щеше да се побере в централната градина на тази. Зад нея се разполагаха пристройките, кухнята и жилищата за робите.

Пъг се помъчи да огледа колкото може повече от градината, тъй като минаваха бързо през нея, и хадонра Септием го сгълча:

— Живо, не се мотай.

Пъг ускори крачките си и настигна Лаури. И все пак, макар и от бегъл поглед, градината го впечатли силно. До трите езерца, разположени сред ниски, отрупани с цвят храстчета, бяха посадени няколко големи сенчести дървета. На много места из градината имаше каменни пейки за отдих, а около тях се виеха покрити с дребен чакъл грижливо подравнени пътечки. Самата сграда се издигаше около този миниатюрен парк на височина три етажа. Горните два етажа бяха с тераси, свързани със стълбища. По тях бързаха слуги, но в градината или поне в тази част, през която преминаваха в момента, не се виждаше никой.

Стигнаха до една плъзгаща се врата и Септием се обърна към двамата и строго каза:

— Вие, варварчета, ще внимавате как се държите пред господарите на този дом, иначе, кълна се в боговете, кожицата ви ще съдера. А сега бързо се захващайте с това, което ви казах, за да не съжалите, че господарят Хокану не ви е оставил в блатата.

После плъзна вратата настрани и съобщи за пристигането на робите. Отвътре се чу заповед да влязат и Септием ги подкара. Озоваха се в многоцветно осветена стая — дневният светлик преминаваше през голямата полупрозрачна врата, покрита с рисунки. По стените висяха дърворезби, тъкани пана и картини, всички с много фина изработка. Подът, по обичая на цураните, беше отрупан с възглавнички. На една голяма възглавница седеше Камацу, господарят на Шинцаваи. Срещу него се бяха разположили двамата му сина. Всички бяха облечени в къси халати от скъпа тъкан и с широка кройка, каквито тук използваха при отдих. Пъг и Лаури застанаха със сведени към пода очи и зачакаха да ги заговорят. Хокану проговори първи.

— Русият гигант се казва Лох-рий, а този с по-нормалния ръст — Поог.

Лаури понечи да отвори уста, но Пъг бързо го сръга с лакът, преди да е изтърсил нещо.

По-големият син забеляза жеста и каза:

— Искаш да говориш?

Лаури вдигна очи и отново бързо ги сведе. Указанията бяха изрични: да не проговаряш преди да са ти заповядали. А той не беше сигурен дали въпросът е заповед.

Господарят на дома каза:

— Говори.

Лаури погледна Касуми.

— Аз съм Лаури, господарю. Лаури. А приятелят ми е Пъг, не Поог.

Хокану като че ли стъписа от това, че го поправиха, но по-големият брат кимна и изговори на глас имената им няколко пъти, докато не ги изрече правилно. След което каза:

— Коне яздили ли сте?

Двамата роби кимнаха и Касуми рече:

— Хубаво. Тогава ще можете да ми покажете как се язди най-добре.

Пъг зашари с поглед, доколкото бе възможно, без да вдига глава, но нещо задържа очите му. До господаря на Шинцаваи бе подредена игрална дъска с познати фигури. Камацу забеляза това и каза:

— Познаваш ли тази игра?

Пресегна се и придърпа дъската така, че да застане пред него. Пъг отвърна:

— Знам я, господарю. Наричаме я „чаха“.

Хокану погледна брат си, който се наведе към баща им.

— Много пъти съм казвал, татко, че с варварите е имало контакти и преди.

Баща му махна пренебрежително с ръка.

— Празна теория. — А на Пъг каза: — Седни тук и ми покажи как се местят фигурите.

Пъг приседна и се помъчи набързо да си припомни уроците на Кълган. В играта се бе оказал посредствен ученик, но няколко основни начала знаеше.

— Тази отпред може да се движи само едно квадратче напред, освен при първия ход, господарю. Тогава може да се мести и две квадратчета. — Господарят кимна и му махна да продължи. — А това е офицер и се движи ето така — каза Пъг.

След като Пъг показа движението на различните фигури, владетелят на Шинцаваи каза:

— Ние наричаме тази игра шаах. Фигурите са с различни имена, но правилата са същите. Я да поиграем.

Камацу даде на Пъг белите фигури. Той започна с обичайния ход на пешката пред царя и Камацу контрира. Пъг играеше лошо и го биха набързо. Останалите изгледаха цялата игра онемели. Когато свърши, владетелят попита:

— Добър играч ли си сред вашия народ?

— Не, господарю. Слаб съм. Съвсем слаб.

Мъжът се усмихна и покрай очите му се събраха бръчици.

— В такъв случай, изглежда, народът ви не е толкова варварски, колкото смятат. Скоро ще поиграем пак.

После кимна на по-големия си син и Касуми стана, поклони се на баща си и каза на Пъг и Лаури:

— Елате.

Поклониха се на господаря на къщата и излязоха след Касуми през вратата. Той ги преведе из къщата, до една по-малка стая с два нара и възглавници по пода.

— Ще спите тук. Моята стая е съседната. Искам винаги да сте подръка.

Лаури се осмели да проговори.

— Какво желае господарят от нас?

Касуми го изгледа.

— От вас, варварите, никога няма да се получат добри роби. Твърде често си забравяте мястото.

Лаури взе да заеква някакво извинение, но Касуми го прекъсна.

— Няма значение. Ще ме учите на разни неща, Лаури. Ще ме учите на езда и как да говоря езика ви. И двамата. Искам да се науча да разбирам… — и той издаде някакви нечленоразделни носова звуци — какво означава този шум, когато си говорите.

Разговорът се прекъсна от звънване на камбана, което отекна аз цялата къща, и Касуми каза:

— Идва Велик. Останете си в стаята. Трябва да ида да го посрещна с баща ми. — Излезе бързо и остави двамата мидкемийци зачудени от толкова внезапния поврат в живота им.

На два пъти през следващите два дни Пъг и Лаури зърнаха важния гост. На външност много приличаше на господаря Шинцаваи, но беше по-слаб и носеше черния халат на цурански Велик. Пъг подпита неколцина от къщната прислуга и усця да понаучи нещо. Двамата с Лаури не бяха виждали в живота си такова страхопочитание, с каквото цураните се отнасяха към своите Велики. Изглежда, те представляваха някаква отделна сила и при смътното си знание за обществените отношения при цураните Пъг не можеше да проумее как точно се вписват във всичко останало. Първоначално си беше помислил, че Великите са поставени под някакво обществено клеймо, защото единственото, което му отговаряха, беше, че Великите са „извън закона“. След това от обясненията на един отегчен от варварското му невежество цурански роб разбра, че Великите нямат почти никакви обществени ограничения, в замяна на някаква неназована служба в полза на Империята.

През това време той бе направил едно малко откритие, което донякъде пооблекчи тегобата на пленничеството му. Зад стоборите на нийдра се беше натъкнал на колибка, пълна с джавкащи и палаво махащи с опашки кученца. Бяха единствените съвсем подобни на мидкемийски животинчета, които беше срещал в Келеуан, и той изпита необяснима радост от това. Върна се тичешком в стаята им, взе Лаури и го заведе при колибата. Сега, по време на почивката, седяха сред игриво подскачащите наоколо кученца.

Шумната им игра разсмя Лаури. Не приличаха на ловните хрътки на херцога, бяха с по-дълги крака и по-мършави. Ушите им бяха остри и щръкваха при всеки звук.

— Виждал съм и преди от тази порода, в Гълби. Това е едно градче по Великия северен търговски път на Кеш. Наричат ги „сиви хрътки“ и ги използват за гонитба на дивите котки и антилопите из степите край Долината на слънцето.

Грижещият се за кучкарника роб, мъж с провиснали вежди, казваше се Рахмад, дойде при тях, изгледа ги подозрително и попита:

— Какво правите тук?

Лаури изгледа строгия мъж и подръпна закачливо муцунката на едно от разлудувалите се палета.

— Не сме виждали кучета, откакто напуснахме родната си земя, Рахмад. Господарят ни е зает с Великия и решихме, че можем да навестим чудесния ти кучкарник.

При споменаването на „чудесния кучкарник“ лицето на навъсения роб видимо просветна.

— Старая се да ги пазя здрави и да са добре. Трябва да ги държим заключени, защото се опитват да гонят чо-джа, които никак не ги обичат. — За миг Пъг си помисли, че може би са ги докарали от Мидкемия като коня, но когато попита откъде са ги взели, Рахмад го изгледа, сякаш го взе за побъркан, и каза: — Ти да не си стоял много на слънце, че говориш така? Винаги е имало кучета.

По-късно същата нощ Пъг се събуди и видя тъкмо влизащия в стаята им Лаури.

— Къде беше?

— Шшт! Цялата прислуга ли искаш да разбудиш? Хайде, спи.

— Къде си ходил? — попита шепнешком Пъг.

Видя ухилената физиономия на Лаури в сумрака.

— Посетих една помощничка в кухнята да… си побъбрим.

— Охо. Алморела ли?

— Да — отвърна весело приятелят му. — Страхотна е.

Младата робиня, работеща в кухнята, беше хвърлила око на Лаури още откакто пристигнаха с кервана преди четири дни.

— И ти трябва да се сприятелиш с някоя — каза Лаури. — Така нещата започват да изглеждат съвсем другояче.

— Има си хас — отвърна Пъг със смесица от неодобрение и завист. Алморела беше ведро и усмихнато момиче, почти на годините на Пъг, с весели тъмни очи.

— Онази мъничката, Катала, например. Струва ми се, че те харесва.

Бузите на Пъг пламнаха и той замери приятеля си с възглавницата си.

— Защо просто не млъкнеш и не легнеш да спиш?

Лаури едва потисна смеха си, изтегна се в постелята си и остави Пъг да размишлява сам.

Във вятъра се долавяше смътно предвестие за дъжд и Пъг със задоволство прие хладното му докосване. Лаури беше възседнал коня на Касуми, а младият офицер стоеше отстрани и го наблюдаваше. Лаури беше напътствал цуранските майстори в изработката на седло и сбруя и сега показваше как се използват.

— Този кон е обучаван за бой — подвикна Лаури. — Може да се кара с юздите. — И показа, като подръпна юздата от едната страна, после от другата. — Или с крака. — Вдигна ръце и показа на Касуми как се управлява с пети.

През последните три седмици бяха учили младия благородник на езда и той проявяваше вродена дарба. Лаури скочи на земята и Касуми го смени. Отначало цуранинът подкара непохватно — чувстваше се неловко върху седлото. Тялото му заподскача върху обикалящия кон и Пъг му подвикна:

— Господарю, стиснете го здраво с прасци! — Конят усети натиска и се затича в бърз раван. Вместо да се притесни от по-високата скорост, Касуми изглеждаше очарован. След което, без каквито и да било указания от страна на двамата роби, сръга здраво коня в хълбоците и животното препусна в галоп през полята.

Лаури го изгледа как профуча през ливадата и изпъшка:

— Или е роден ездач, или ще се убие.

Пъг кимна.

— Мисля, че има вроден усет. А и кураж не му липсва.

Лаури изскубна дълго стебло трева и го пъхна между зъбите си. Седна на тревата и зачеса кучката по ухото, колкото да я отвлече да не побегне след коня, толкова и да си поиграе с нея. Тя се изтъркули по гръб и закачливо захапа ръката му.

Лаури се обърна към Пъг.

— Чудя се що за игра е намислил младият ни господар.

Пъг сви рамене.

— Какво искаш да кажеш?

Помниш ли първия ден, когато пристигнахме? Чух, че Касуми се кани да заминава някъде с тримата си спътници чо-джа. Е, тримата бойци чо-джа заминаха тази заран — поради което Бетел е тук, а не в кучкарника — и освен това чух, че заповедите на по-големия син на Шинцаваи се били променили. Като събереш всичко това с тези уроци по езда и език, какво се получава?

— Откъде да знам?

— И аз не знам — отвърна ядосано Лаури. — Но тези работи ми се струват доста важни. — Той погледна към равнината и добави: — Всъщност единственото, което ми се искаше, бе да си пътувам по широкия свят, да си пея песните и един ден да си намеря някоя вдовица ханджийка.

Пъг се засмя.

— Мисля, че след толкова чудни приключения въртенето на някакъв хан ще ти се стори скучна работа.

— Чудни приключения, няма що. Тръгвам с една скапана пасмина опълченци и хоп — право на пътя на цяла цуранска армия. Оттогава ядох бой сто пъти, газих в блатната тиня, обиколих половината от този свят и…

— Но се возеше на кола, доколкото си спомням.

— Обаче обиколих половината от този свят, и за какво? Да давам уроци по езда на Касуми Шинцаваи. От всичко това не можеш да съчиниш кой знае каква балада.

Пъг се усмихна примирено.

— Да, но можеше да изкараш четири години в блатата. Смятай, че си късметлия. Поне можеш да си сигурен, че и утре ще се събудиш. Поне докато Септием не те спипа как се прокрадваш до кухнята по нощите.

Лаури го изгледа.

— Знам, че се шегуваш. За Септием де. Между другото, Пъг, защо никога не си ми разказвал за живота си преди да те пленят?

Пъг извърна разсеяно поглед настрани.

— Сигурно е навик, който съм придобил в лагера в блатото. Никак не помага, ако си припомняш какъв си бил преди. Виждал съм как умират храбри мъже, само защото не могат да забравят, че са били свободни.

Лаури подръпна ухото на кучето.

— Но тук нещата са други.

— Нима? Спомни си какво ми каза в Джамар за този, който иска нещо от теб. Мисля, че колкото по-добре се чувстваш тук, толкова по-лесно им е да получат от теб всичко, което си поискат. Този господар Шинцаваи съвсем не е глупав. — И привидно сменяйки темата, Пъг попита: — Как по-лесно се дресира куче или кон, с камшик или с доброта?

— Какво? Е, с доброта, разбира се, но трябва да си и строг.

Пъг кимна.

— С нас се държат по същия начин, както с Бетел и другите от нейната порода. Но все пак сме роби, не забравяй това.

Двамата потънаха в невесели мисли, но ги стресна викът на господарския син, който спря коня пред тях и скочи на земята.

— Той лети! — извика им възторжено Касуми на заваления си мидкемийски. Беше се оказал даровит ученик и бързо усвояваше езика на Кралството. При това включваше в уроците си непрестанен поток от въпроси за страните и народите на Мидкемия. Не съществуваше и една подробност от живота в Кралството, която да не го интересува. Караше ги да му описват най-дребни и ежедневни неща, например как се пазари човек с търговците и какви са подходящите обръщения, когато говориш с хора с различен сан.

Касуми поведе коня към специално построения за него навес и Пъг го загледа как върви — дали са му изтръпнали краката. С много опити и грешки бяха успели да му направят специални обувки, подобни на ботуши за езда, от дървесина и смоли, но като че ли държаха. Касуми подхвърли:

— Тъкмо се бях замислил за нещо. Не мога да разбера как управлява кралят ви след всичко, което ми разказахте за този Съвет на лордовете. Обяснете ми го пак.

Лаури изгледа Пъг подканящо, с вдигната вежда. Макар да не беше по-голям експерт от него по въпросите на политиката, Пъг като че ли по-добре можеше да обясни това, което знаеше.

— Съветът избира краля, макар че този избор в повечето случаи е само формален — каза Пъг.

— Формален ли?

— Просто традиция. Прекият наследник на трона винаги бива избран, освен ако в завещанието изрично не е посочен някой друг. Смята се, че това е най-добрият начин да се предотврати гражданска война, защото с този акт властта на Съвета е върховна. — Обясни как принцът на Крондор бе отстъпил пред своя племенник и как Съветът се бе съобразил с желанието му. — А как е в Империята?

Касуми се замисли, след което отвърна:

— Като че ли не е много по-различно. Всеки император е избраник на боговете, но според това, което ми разказахте, нашият император не е като вашия крал. Той управлява в Свещения град, но неговата власт е духовна. Той ни предпазва от гнева на боговете.

— Тогава кой управлява? — попита Лаури.

Стигнаха до навеса, Касуми разседла коня и започна да го изтрива.

— Тук е по-различно, отколкото във вашия свят. — Стана му трудно с езика и премина на цурански. — Владетелят на всеки род е абсолютен господар на именията си. Всеки род принадлежи към някой клан и най-влиятелният владетел в клана е Военен вожд. В рамките на клана всеки друг владетел на род притежава някаква власт, според влиянието си. Шинцаваи принадлежат към клана Канацаваи. Ние сме вторият по влияние род след Кеда. Баща ми на младини е командвал войските на клана, бил е Военен вожд, или пълководец по вашите понятия. Но положението на родовете се мени от поколение на поколение, така че аз едва ли ще стигна до толкова висок сан.

— Водещите повелители на всеки клан заседават във Върховния съвет — продължи Касуми. — Те съветват Властелина на войната. Той управлява от името на императора, въпреки че императорът може да наложи възбрана над управлението му.

— Императорът някога налагал ли е такава възбрана над Властелина на войната? — попита Лаури.

— Никога.

— Как избират Властелина на войната? — попита Пъг.

— Трудно е да се обясни. Когато старият Властелин на войната умре, клановете се събират. Става голям събор на владетели, защото идват и главите на всички родове. Събират се, кроят, заговорничат и понякога се пролива кръв, но в края на краищата се избира нов Властелин на войната.

— Тогава какво пречи на клана на предишния Властелин на войната да си запази поста, след като той е най-влиятелният? — попита Пъг.

Касуми го погледна смутено.

— Не е лесно да се обясни. Може би трябва да си цуранин, за да го разбереш. Има закони, но по-важното е, че има обичаи. Колкото и власт да придобие един клан или един род в него, единствено владетелят на една от пет фамилии може да бъде избран за Властелин на войната. Това са Кеда, Тонмаргу, Минванаби, Оаксатукан и Ксакатекас. Така че на обсъждане подлежат само петима владетели. Сегашният Властелин на войната е от Оаксатукан, тъй че светлината на клана Канацаваи тлее смътно. Неговият клан, Омечан, сега е във възход. Съперничат им единствено Минванаби и засега те са в съюз във военните усилия. Такива са нещата.

Лаури поклати глава.

— Пред тези родове и кланове нашата политика изглежда проста.

Касуми се засмя.

— Това не е политика. Политиката е работа на партиите.

— Партии ли? — попита Лаури, явно съвсем оплел се в темата.

— Има много партии. Синьото колело, Златното цвете, Нефритовото око, Партията на прогреса, Военната партия и други. Родовете могат да принадлежат към различни партии, като всяка се стреми да удовлетвори нуждите си. Понякога се случва родове от един и същи клан да принадлежат към различни партии. Друг път се пресъюзяват, за да задоволят нуждите си в момента. Или могат да поддържат две партии наведнъж, или нито една.

— Но така управлението ви изглежда доста нестабилно — отбеляза Лаури.

Касуми се засмя.

— Опазило се е такова над две хиляди години. Ние имаме една стара поговорка: „В Съвета няма братя“. Запомни я и ще го разбереш по-добре.

Пъг много внимателно прецени следващия си въпрос.

— Господарю, във всичко това вие изобщо не споменахте за Великите. Защо?

Касуми спря да бърше коня и го изгледа продължително, след което поднови заниманието си.

— Те нямат нищо общо с политиката. Те са извън закона и нямат никакъв клан. Защо питаш?

— Просто защото се радват на голяма почит и тъй като един от тях наскоро гостува тук, помислих, че може да ми обясните.

— Радват се на висока почит, защото съдбата на Империята винаги е била в техните ръце. А това е тежка отговорност. Прекъсват всичките си връзки и малцина от тях имат личен живот извън общността на магьосниците. Семейните се разделят и децата им ги изпращат да живеят при предишните им домове, когато порастат. Много трудно нещо е тяхното. Правят много жертви.

Пъг гледаше Касуми напрегнато. Господарят като че ли се притесняваше.

— Великият, който дойде да се види с баща ми, като момче е бил член на нашата фамилия. Той всъщност е мой чичо. Мъчително е за нас, защото той трябва да спазва формалностите и не може да изрази роднинската си привързаност. Мисля, че щеше да е по-добре, ако си стоеше настрана и изобщо не беше идвал.

— Но защо е така, господарю? — попита тихо Лаури.

— Защото е трудно за Хокану. Преди да ми стане брат, той беше син на Великия.

Привършиха с грижите за коня и излязоха изпод навеса. Бетел затича напред, защото усещаше, че наближава времето за храна. Когато минаха покрай кучешката колиба, Рахмад й подвикна и тя отиде при другите кучета.

През целия път мълчаха. Касуми влезе в стаята си, без да обели и една дума на двамата мидкемийци. Пъг седна на нара си и зачака камбаната за вечеря, замислен над това, което бе научил. Въпреки толкова странните си обичаи, цураните всъщност почти не се отличаваха от мидкемийците. Това му се стори успокоително и в същото време — тревожно.

След три седмици му се наложи да си блъска главата над друг проблем. Катала напоследък даваше ясно да се разбере, че никак не е доволна от липсата на внимание от негова страна. Отначало с дребни хитрини, а след това все по-натрапчиво, момичето се опитваше да спечели вниманието му. Накрая чашата преля, когато един следобед той се сблъска с нея зад навеса на кухнята.

Лаури и Касуми се мъчеха да измайсторят лютня с помощта на един вещ в дърводелството роб на Шинцаваи. Касуми бе проявил интерес към музиката на трубадура и през последните няколко дни наблюдаваше отблизо караниците на Лаури със занаятчията за избора на подходящо дърво, как да се оформи дървената коруба и как да се нагоди самият инструмент. Лаури се притесняваше освен това дали от сушените черва на нийдра ще се получат добри струни и за още хиляда дреболии. На Пъг всичко това му се струваше крайно досадно и само след няколко дни започна да си търси какви ли не извинения, за да се измъкне. Миризмата на дяланото дърво твърде много му напомняше за сеченето на дърветата в блатото, поради което не изпитваше голямо удоволствие да се мотае около гърнетата с клей под навеса на дърводелеца.

Та този следобед се беше изтегнал под навеса зад кухненската пристройка и изведнъж Катала се появи иззад ъгъла. Като я видя, стомахът му се сви. Струваше му се много привлекателна, но всеки път, когато се опиташе да я заговори, с ужас разбираше, че не знае какво да й каже. Успяваше само да смотолеви няколко глупави фрази, объркваше се и гледаше бързо да се махне. Напоследък дори беше престанал да й говори. Тя се приближи до него, той й се усмихна разсеяно и тя като че ли понечи да го подмине, но спря и го погледна. От очите й едва не бликнаха сълзи.

— Какво ми е? Толкова ли съм грозна, че не можеш да ме понасяш?

Пъг онемя и я загледа с отворена уста. Катала също го изгледа, после го срита по крака и изсумтя:

— Тъп варварин! — И побягна.

Сега Пъг седеше в стаята смутен и объркан от следобедния инцидент. Лаури остави недовършената лютня и ножа настрана и каза:

— Какво те тревожи, Пъг? Имаш вид, сякаш току-що са те назначили за надзирател и те връщат в блатото.

Пъг се изтегна на постелята си и заби поглед в тавана.

— Заради Катала.

— Охо!

— Какво „охо“?

— Нищо. Само дето Алморела ми разправя, че напоследък била станала непоносима, а ти си бил като ударен с боздуган. Какво става?

— Не знам какво става. Тя просто е… просто… Днес ме изрита.

Лаури отметна глава и се разсмя.

— Защо, в името на небесата, те е изритала?

— Откъде да знам? Просто ме изрита.

— Ти какво направи?

— Нищо не съм направил.

— Ха! — Лаури избухна в смях. — Точно това е бедата, Пъг. Доколкото разбирам от жени, има само едно нещо, което жената мрази повече от това някой, когото тя не харесва, да й обръща прекалено внимание. И то е този, който й харесва, да не й обръща внимание.

Пъг го погледна унило.

— И аз си мислех, че е нещо такова.

На лицето на Лаури се изписа изненада.

— Какво има? Не я ли харесваш?

Пъг седна на нара и опря лакти на коленете си.

— Харесвам я. Много е хубава и ми се струва много мила. Само дето…

— Само дето какво?

Пъг изгледа приятеля си, за да се увери, че не му се подиграва.

Лаури се усмихваше, но приятелски, и Пъг продължи.

— Само дето… има друга.

Лаури зяпна.

— Коя? Като изключим Алморела, Катала е най-хубавото слугинче в този забравен от боговете свят. — Той въздъхна. — Честно казано, тя дори е по-хубава от Алморела, макар и малко. Освен това не съм те забелязал да говориш с друга жена, а щях да те подуша веднага, ако се натискаш с някоя.

Пъг поклати глава и сведе поглед.

— Не, Лаури. Имах предвид у дома.

Лаури отново зяпна, след което се отпусна по гръб и изстена.

— „У дома!“ Какво да го правя това дете? Капка ум няма! — Надигна се на лакът и попита: — Нима това ми го казва Пъг? Момъкът, който непрекъснато ме съветва да оставя миналото зад гърба си? Този, който непрекъснато ми твърди, че ако непрекъснато мислиш за нещата у дома, ще си докараш бърза смърт?

Пъг пренебрегна жилещите му думи.

— Това е друго.

— Защо да е друго? Кълна се в Рутия… която в мигове на доброта закриля глупците, пияниците и бардовете — как можеш да ми твърдиш, че е друго? Представяш ли си поне за миг, че имаш шанс едно на десет пъти по десет хиляди, че ще можеш отново да видиш това момиче, което и да е то?

— Така е, но мисълта за Карлайн ме е предпазвала да не загубя ума си толкова много пъти, че… — Той въздъхна. — Всички имаме нужда от една мечта, Лаури.

Лаури изгледа мълчаливо младия си приятел, после също въздъхна.

— Да, Пъг. Всички имаме нужда от една мечта. И все пак мечтата е едно, а една жива, дишаща, топла жена е нещо съвсем друго. — Видя, че Пъг се подразни от намека, и побърза да смени темата. — Коя е тази. Карлайн, Пъг?

— Дъщерята на господаря ми Боррик.

Лаури се ококори.

— Принцеса Карлайн? — Пъг кимна и Лаури едва не прихна. — Най-желаната благородническа дъщеря в Западните владения след дъщерята на принц Крондорски? Човече, в теб са се криели заложби, за които никога не съм подозирал! Я ми разкажи за нея.

Пъг му заразказва, отначало бавно, за момчешките си увлечения и как след това се бяха, развили отношенията му с Карлайн. Лаури го слушаше смълчан, зарязал всякакви въпроси и оставил Пъг да излее докрай таените с години чувства. Най-накрая Пъг каза:

— Навярно точно това най-много ме безпокои у Катала. В едно нещо двете с Карлайн много си приличат. И двете имат силна воля и не крият настроенията си.

Лаури кимна, без да каже нищо. Пъг замълча и след малко отрони:

— Докато бях в Крудий, известно време ми се струваше, че съм влюбен в Карлайн. Но не съм сигурен. Не е ли странно?

Лаури поклати глава.

— Не, Пъг. Има много начини да обича човек. Понякога толкова ни се иска да сме влюбени, че не подбираме много в кого точно да се влюбим. Друг път издигаме любовта на пиедестал и я превръщаме в нещо толкова чисто и благородно, че никое нещастно живо същество не може да отговори на изискванията ни. Но в повечето случаи любовта е признание, възможност да кажеш някому: „В теб има нещо, което ценя“. Това не включва женитбата, нито дори физическата любов. Съществува обичта към родителите, обичта към родния град или страна, обичта към близките. Всички те са различни и всичко е любов. Но кажи ми, смяташ ли, че чувствата ти към Катала са същите като към Карлайн?

Пъг сви рамене и се усмихна.

— Не. Не са съвсем същите. С Карлайн беше все едно че исках да я държа настрана, нали разбираш, на ръка разстояние. Все едно че исках да държа събитията под контрол, струва ми се.

— А с Катала?

Пъг отново сви рамене.

— Не знам. Друго е. С нея не изпитвам това желание — да я държа настрани. Сякаш има неща, които ми се иска да й кажа, но не знам как. Като първия път, когато ми се усмихна и всичко в мен се обърка. С Карлайн можех да говоря, когато замълчеше и ме оставеше да говоря. Катала мълчи, а аз не знам какво да й кажа. — Той въздъхна. — Самата мисъл за Катала ме наранява, Лаури.

Лаури се отпусна по гръб и се засмя.

— Да бе, познато ми е. Но трябва да призная, че имаш вкус към интересни жени. Доколкото виждам, Катала си я бива, а и принцеса Карлайн…

— Като се върнем, ще се погрижа да ви запозная — отвърна му Пъг малко рязко.

Лаури не обърна внимание на тона му.

— Ще ти го напомня. Виж… имах предвид, че, изглежда, имаш дарбата да намираш интересни жени. — Той въздъхна тъжно и продължи: — Жалко, че за себе си не мога да кажа същото. Досега съм попадал главно на кръчмарски слугини, на селски щерки или просто на уличници. Не знам какво да ти кажа.

— Лаури — промълви Пъг. — Не знам… Не знам какво да направя.

Лаури го изгледа продължително, после отметна глава и прихна. Забеляза надигащия се в Пъг яд и сбра умолително длани пред лицето си.

— Извинявай, Пъг. Не се смея на теб. Просто не очаквах да го чуя.

— Бях млад, когато ме плениха, нямах и шестнадесет години — каза Пъг. — Винаги съм бил по-дребен от другите момчета на моята възраст, затова и момичетата не ми обръщаха много внимание, до Карлайн, имам предвид, а след като станах скуайър, ги беше страх ла ме заговорят. А след това… О, по дяволите, Лаури! Четири години бях в блатата. Имал ли съм някакъв шанс да бъда с жена?

Лаури помълча, после каза:

— Знаеш ли, всъщност си прав. Та ти не си имал време за тези неща.

— Какво да направя?

— А какво би искал да направиш? — Той го изгледа загрижено.

— Ами… бих искал да… съм с нея. Не знам.

Лаури потърка брадичката си.

— Виж, Пъг, никога не бях предполагал, че ще водя подобен разговор с някой друг, освен със сина си един ден, ако имам такъв. Не исках да ти се подигравам. Просто ме хвана неподготвен. — Той зарея поглед към тавана и продължи: — Баща ми ме изхвърли на улицата, когато бях едва дванадесетгодишен — бях най-голямото момче, а той трябваше да храни още седем гърла. А мен в земеделието хич не ме биваше. Двамата с един приятел, съсед, отидохме в Тир-Сог и една година живяхме по улиците. Той се хвана с една шайка наемници като готварче и след време стана войник. Аз пък се присламчих към една трупа пътуващи музиканти…

— Станах мъж на тринадесет години — продължи Лаури. — В трупата имаше една жена, вдовица на един певец, пътуваше с братята и братовчедите си. Беше само на двадесет, но тогава ми се струваше стара. Тя бе тази, която ме въведе в играта на мъж и жена.

Той замълча за миг, унесен в отдавна забравени спомени, после се усмихна.

— Беше преди повече от петнадесет години, Пъг. Но все още виждам лицето й. Дадохме воля на страстта си. Не бяхме го мислили предварително. Просто се случи, един следобед край пътя.

— Тя беше… мила. — Той вдигна очи към Пъг. — Знаеше, че ме е страх, въпреки цялото ми перчене. — Усмихна се и притвори очи. — Все още виждам слънцето между клоните зад лицето й и усещам мириса й, смесен с аромата на диви цветя. — Отвори очи и каза: — Следващите две години живяхме заедно, докато се учех да пея. А след това напуснах трупата.

— Какво стана? — попита Пъг, за когото тази история беше съвсем нова. Досега Лаури никога не му беше разказвал за младостта си.

— Ами тя се омъжи. Добър човек беше, ханджия в един крайпътен хан между Малаково средище и долината на Дърони. Жена му беше починала предната година от треска и го бе оставила с две малки дечица. Тя се опита да ми обясни нещата, но аз не исках да я слушам. Какво знаех тогава? Нямах още и шестнадесет, а светът ми се струваше най-простото нещо.

Пъг кимна.

— Разбирам те.

— Виж, опитвам се само да ти кажа, че проблемът ти ми е ясен. Мога да ти обясня как става…

— Това го знам — прекъсна го Пъг. — Не съм расъл при монаси.

— Но не знаеш точно как става.

Пъг кимна и двамата се засмяха.

— Мисля, че просто трябва да отидеш при момичето и да й споделиш чувствата си — каза Лаури.

— Просто така, да й кажа?

— Ами да. Любовта си е като повечето други неща — винаги се получава най-добре, ако участва и главата. Глупавите усилия ги остави за глупавите неща. Хайде.

— Сега? — уплашено попита Пъг.

— Все някога трябва да се почне, нали?

Пъг кимна и без повече приказки излезе. Тръгна по тъмните притихнали коридори и стигна до пристройката за робите. Вдигна ръка да почука, но се поколеба — мъчеше се да измисли какво точно да направи. Изведнъж вратата се плъзна и се отвори. На прага беше застанала Алморела, загърната в робата си и с разрошена коса.

— О! — прошепна тя. — Мислех, че е Лаури. Почакай малко. — Изчезна в стаята и скоро се появи отново с вързоп в ръце. Потупа Пъг по ръката и се забърза към тяхната стая.

Пъг остана още малко на прага, след което прекрачи колебливо. Видя Катала, завита с одеяло на постелята си. Докосна я по рамото и тихо промълви името й. Тя се събуди и се изправи стресната, придърпа одеялото около раменете си и прошепна:

— Какво правиш тук?

— Ами… исках да поговорим. — След като започна, думите се запрепъваха една през друга. — Съжалявам, ако съм направил нещо, с което съм те ядосал. Или ако не съм направил. Искам да кажа, според Лаури, ако не направиш нещо, което човек очаква от теб, е също толкова лошо, колкото ако му обърнеш прекалено внимание. Само че, разбираш ли, аз не съм много сигурен. — Тя затисна устата си с шепа, за да не прихне, защото видя окаяната му физиономия въпреки сумрака. — Искам да кажа, че… искам да кажа, че съжалявам. Съжалявам за това, което съм направил. Или за което не съм направил…

Тя докосна устните му с връхчетата на пръстите си, за да го накара да замълчи. Ръката й се плъзна около врата му и придърпа главата му. Целуна го бавно и му каза:

— Глупчо. Иди затвори вратата.

Лежаха един до друг. Ръката на Катала бе отпусната на гърдите на Пъг, а той беше забил поглед в тавана. Момичето измърка в съня си и той погали гъстата коса и мекото й рамо.

— Какво? — попита го сънено тя.

— Просто си мислех, че не съм бил толкова щастлив, откакто ме направиха член на двора на херцога.

— Мм… Хубаво. Какво е „херцог“?

Пъг се замисли.

— Като господар тук, само че е по-друго. Моят херцог бе братовчед на краля и третият по влияние човек в Кралството.

Тя се притисна по-плътно до него.

— Трябва да си бил важна особа, щом си бил в свитата на такъв човек.

— Не бих казал. Просто му направих една услуга и той ме възнагради за нея. — Стори му се неуместно да споменава името на Карлайн. Момчешките му блянове за принцесата изглеждаха твърде детински пред онова, което бе изпитал тази нощ.

Катала се превъртя по корем и подпря брадичката си с ръка.

— Колко жалко, че нещата не са по-различни.

— Как, обич моя?

— Татко ми беше беше земеделец. Ако можехме да отидем в Коалдра, щеше да получиш място в Съвета на воините. Те винаги имат нужда от способни мъже. И щяхме да можем да сме заедно.

— Но и тук сме заедно, нали?

Катала го целуна леко.

— Да, скъпи, заедно сме. Но и двамата помним какво е да си свободен, нали?

Пъг се изправи.

— Старая се да не мисля за това.

Тя го прегърна и го притисна до себе си като дете.

— Трябва да е било ужасно в блатата. Чували сме какво разправят за тях, но никой не го е изпитал — промълви тя тихо.

— И по-добре, че не знаете.

Катала го целуна и след това се гмурнаха отново в онова топло място за двама, където времето е спряло и където забравяш всякаква мисъл за лоши и страшни неща. През остатъка от нощта си дариха любов, потопени в дълбочината на чувство, непознато и ново и за двамата. Пъг не можеше да прецени дали е познавала други мъже преди него, а и не искаше да пита. Не беше важно. Единственото, което беше важно, бе, че сега тя е тук, с него. Окъпа го и го пречисти това море от нови наслади и вълни от усещания, никога неизпитвани досега. Не разбираше напълно чувствата си, но нямаше съмнение, че това, което изпитва към Катала, е по-истинско и по-привличащо от изпълнения с благоговение объркващ копнеж, който бе изпитвал към Карлайн.

Минаха няколко седмици и животът на Пъг навлезе в руслото на едно спокойно и подредено ежедневие. Понякога прекарваше вечерта в игра на чаха с господаря на Шинцаваи и разговорите им задълбочаваха представите на Пъг за особеностите в нравите и живота на цураните. Не можеше повече да мисли за тези хора като за чужди, защото виждаше, че ежедневието им твърде много напомня на онова, което помнеше от момче. Имаше смайващи различия, например стриктното придържане към неписания закон на честта, но подобията далеч надвишаваха различията.

Катала се превърна в средоточието на битието му. Събираха се винаги, когато бе възможно, хранеха се заедно, казваха си набързо по нещичко и при всяка възможност оставаха заедно през нощта. Пъг беше сигурен, че другите роби знаят за нощните им срещи, но близостта между хората в бита на цураните ги бе приучила да си затварят очите пред личните навици на другите, а и никой не обръщаше особено внимание на интимния живот на двама роби.

Няколко седмици след първата си нощ с Катала Пъг се оказа насаме с Касуми, докато Лаури се караше за пореден път и много шумно с дърводелеца, с когото трябваше да довършат прословутата му лютня. Занаятчията смяташе за крайно неразумни възраженията на Лаури да боядисат инструмента в яркожълто, с червени ръбчета. И беше абсолютно несъгласен да се оставят да звучат естествените тонове на дървото. Пъг и Касуми решиха да оставят барда да обяснява на майстора нуждата от подходящ резонанс на дървото, явно решен да го убеди повече със силата на гласа си, отколкото на логиката.

Вървяха към двора на конюшнята. Хора на господаря на Шинцаваи бяха закупили още няколко коня и ги бяха пратили в имението, при това, доколкото Пъг схвана, на доста висока цена и с помощта на сложни политически ходове. Когато оставаше насаме с двамата роби, Касуми говореше само на мидкемийски и държеше да го наричат по име. Учеше се бързо на другоземния език и също толкова бързо усвояваше ездата.

— Нашият приятел Лаури — каза Касуми — никога няма да стане добър роб според цуранските представи. Не може да възприеме нашите изкуства.

Пъг се вслуша в ядосаните гласове, които се чуваха откъм пристройката на дърводелеца.

— Мисля, че по-скоро се притеснява дали ще възприемат неговото изкуство.

Стигнаха до конете и се загледаха в един буен сив жребец, който се изправи на задните си крака и изцвили гневно, щом се приближиха. Беше закупен преди седмица, беше докаран овързан здраво с въжета и непрекъснато връхлиташе върху всеки, който се опиташе да пристъпи до него.

— Защо смяташ, че е опасен, Пъг?

Пъг изгледа великолепното животно, което се затича и подкара останалите коне надалеч от тях. След като отдалечи на безопасно разстояние кобилите и другия, не толкова властен жребец, сивият красавец се обърна към тях и ги загледа настръхнал.

— Не съм сигурен. Или е просто озлобен, навярно поради лошото гледане, или е специално обучен боен кон. Повечето от бойните ни коне се дресират така, че да не се дърпат в битка, да стоят кротко, когато ги държиш, и да изпълняват командите на ездача си. Но някои, макар и малко, предназначени главно за владетели, се дресират специално да се подчиняват само на господаря си, и са не само транспорт, а и мощно оръжие, тъй като са приучени да нападат. Може да е от тях.

Касуми изгледа жребеца, който ровеше гневно с копита и тръскаше глава.

— Един ден ще го яхна — каза той. — Но така или иначе, ще посее здраво потомство. Вече имаме пет кобили и татко е осигурил още пет. Ще пристигнат след няколко седмици и преравяме всяко имение в Империята, за да намерим още. — Касуми продължи замислено: — Когато за пръв път попаднах във вашия свят, Пъг, изпитвах омраза, щом видех коне. Връхлитаха срещу нас и избиваха воините ни. Но след това започнах да разбирам какви чудесни животни са. Докато още бях във вашия свят, имаше други пленници, които казваха, че имате знатни фамилии, прочути единствено с това, че отглеждат добри породи. Един ден най-добрите коне в империята ще бъдат конете на Шинцаваи.

— Като гледам тези, началото е добро, макар че, доколкото знам, за да създадете добра порода, ще ви трябва по-голямо стадо.

— Ще съберем толкова, колкото трябва. Каквото и да струва.

— Касуми, как е възможно вашите бойни водачи да не използват пленените животни във войната? Сигурен съм, че разбираш необходимостта да създадете конни части, ако искате да разширите завоеванията си.

— Водачите ни в по-голямата си част се придържат към традициите, Пъг. Не могат да възприемат, че е повече от разумно да се обучи конница. Те просто са глупаци. Вашите конници тъпчат воините ни, а те въпреки това продължават да твърдят, че от вас нищо не може да се научи, и ви наричат варвари. Веднъж обсаждах един замък в твоята земя и бранителите му ме научиха на много неща в бойния занаят. Мнозина сигурно ще ме заклеймят като изменник за това, че го казвам, но ние успяваме да задържим завоюваното само благодарение на числеността си. Общо взето, вашите пълководци са много по-опитни. Това, че се стремят да запазят живота на войниците си, вместо да ги пращат на сигурна смърт, говори за високо воинско умение… Не, истината е, че нас просто ни ръководят хора, които… — Той замълча, осъзнал, че изрича опасни думи. — Истината е — довърши най-сетне Касуми, — че ние сме точно толкова твърдоглав народ, колкото сте и вие.

Изгледа продължително Пъг и се усмихна.

— Първата година извършвахме набези, за да заловим коне, за да могат Великите на Властелина на войната да проучат животните и да разберат дали са ваши разумни съюзници, като нашите чо-джа, или са просто животни. Беше много смешно. Властелинът на войната настоял да е първият, който ще се опита да язди кон. Подозирам, че е избрал някое животно като този, сивия, защото още като го приближил, жребецът го нападнал и за малко щял да го убие. А след като той се е провалил, честта му не позволява да разреши други да се опитат. Нашият Властелин на войната, Алмечо, е прекалено горд и гневлив човек, дори за цуранин.

— Тогава как може баща ти да продължава да изкупува пленени коне? И как можеш ти да яздиш, нарушавайки тази забрана?

Касуми се усмихна широко.

— Татко има голямо влияние в Съвета. Нашата политика е доста повратлива и винаги се намират начини да се заобиколи каквато и да било заповед или забрана, дори от Властелина на войната или от Съвета. Освен лично от Светлината небесна. Но главното е, че тези коне са тук, а Властелинът на войната не е. Властелинът на войната е върховен водач само на бойното поле. В това имение никой не може да оспорва волята на баща ми.

Откакто бе дошъл в имението на Шинцаваи, Пъг се тревожеше какво ли замислят Касуми и баща му. Не се и съмняваше, че са се заплели в тънкостите на цуранската политическа интрига, но в какво точно — нямаше никаква представа. Иначе един могъщ владетел като Камацу едва ли щеше да хаби толкова усилия, за да задоволи прищявката дори на така обичания си син. Пъг обаче беше достатъчно разумен, за да не се въвлече повече, отколкото го налагаха обстоятелствата, затова сега побърза да смени темата.

— Касуми, мислех си за нещо.

— Да?

— Какво повелява законът за бракове между роби?

Касуми, изглежда, не се изненада от въпроса.

— Робите се женят с позволението на господаря. Но такова рядко се дава. Оженят ли се, мъж и жена не могат да се разделят, нито децата им могат да бъдат продавани извън дома, докато родителите са живи. Такъв е законът. Ако една женена двойка се окаже дълголетна, имението може да се обремени с три-четири поколения роби, много повече, отколкото е изгодно да се държат. Но понякога, макар и рядко, разрешение се дава. Защо, да не искаш Катала за жена?

Пъг се изненада.

— Ти знаеш?

— Нищо не може да се случи в бащиното ми имение, без той да го научи, а той споделя всичко е мен — съвсем спокойно каза Касуми. — Това е голяма чест.

Пъг кимна замислено.

— Все още не знам. Обичам я много, но нещо като че ли ме сдържа. Все едно че… — Сви рамене, без да може да намери подходящата дума.

Касуми го изгледа напрегнато и каза:

— Дали и колко ще живееш зависи от волята на баща ми и как ще живееш зависи от него. — Касуми замълча и Пъг го заболя, като осъзна колко голяма е все още пропастта между двамата: единият — син на могъщ владетел, другият — най-низшата вещ сред имуществото на баща му, жалък роб. Измамното лустро на приятелството за миг се беше смъкнало и Пъг отново си даде сметка за онова, което бе научил в блатата: тук животът не струваше почти нищо и само благоволението на този мъж до него и на неговия баща все още го предпазваше от гибелта.

Сякаш прочел мислите му, Касуми каза:

— Пъг, не забравяй, че законът е изричен. Един роб никога не може да бъде освободен. Едно е обаче в блатото, друго е тук. Знаеш ли, за нас, народа на Цурануани, вие от Кралството сте твърде нетърпеливи същества.

Пъг разбра, че Касуми се опитва да му подскаже нещо, нещо, което навярно беше много важно. Колкото и открито да се държеше понякога, Касуми много лесно превключваше към онова присъщо на цураните поведение, за което Пъг не можеше да измисли друго определение освен „тайнствено“. Зад думите на Касуми се долавяше някаква неизречена напрегнатост и Пъг реши, че не бива да настоява да разбере повече. Предпочете отново да смени темата и каза:

— А войната как върви, Касуми?

Касуми въздъхна.

— Лошо. И за двете страни. — Отново се загледа в сивия жребец. — Последните ни две настъпления бяха спрени, но и вашата войска нищо не може да спечели. Сега минават седмица след седмица без никакви битки. Почти нищо не се печели, освен че се пролива кръв. Всичко това е доста безсмислено и не носи почти никаква чест.

Пъг се изненада. Всичко, което бе видял и научил за цураните, само подсилваше убеждението, споделено от Мийчъм преди години, че цураните са много войнствена раса. Докато пътуваха към имението, навсякъде беше виждал войници и войници. И двамата синове на дома бяха войници, също като баща им на младини. Хокану беше Първи щурмови водач на бащиния им гарнизон, тъй като се падаше вторият син на владетеля на Шинцаваи. Поведението му спрямо надзирателя в лагера в тресавището беше безмилостно, но Пъг знаеше, че това не е някаква лична приумица. — Хокану беше цуранин, а цураните усвояваха още от младини суровите правила на поведение и ги следваха неотстъпно.

Касуми усети, че Пъг го гледа напрегнато, и въздъхна.

— Боя се, че започвам да се размеквам от вашите другоземски нрави, Пъг. — Замълча. — Хайде, поразкажи ми още за твоя народ и какво… — Касуми замръзна, сграбчи Пъг за рамото, килна глава на една страна и се заслуша. После промълви. — Не! Не може да бъде! — Изведнъж се извърна и извика: — Набег! Туни!

Пъг се вслуша и успя да долови някакъв далечен тътен, сякаш през полето препускаше стадо буйни коне. Качи се на оградата, вгледа се в далечината и успя да различи връхлитащите от леса силуети.

Загледа се вцепенен от удивление в странните същества, наречени туни, понесли се към имението. Бяха едри същества, подобни на кентаври, и отдалече приличаха на конници. Долната част на телата им приличаше не толкова на конска, колкото на елен или лос, но бяха по-мускулести. Горната, от кръста нагоре, беше съвсем човешка, но лицата им по-скоро наподобяваха на лица на маймуни с издължени муцуни. Цялото тяло, без лицето, беше покрито с гъста дълга козина, сивкава на цвят и прошарена с бяло. Всяко от съществата държеше кривак или секира с каменно острие.

Хокану и охраната на дома притичаха от войнишките постройки и заеха позиции край оградата. Стрелците заприготвяха лъковете, а мечоносците се подредиха в редици, готови да посрещнат удара.

Изведнъж Лаури се озова до Пъг, с недовършената си лютня в ръка.

— Какво става?

— Нападение на туни!

Лаури за миг се закова на място, после остави лютнята и прескочи оградата.

— Какво си намислил? — изрева му Пъг.

Трубадурът свърна крадешком покрай свирепия сив жребец и се метна на гърба на друг от конете, най-силната кобила в цялото стадо.

— Ще се опитам да отведа животните на безопасно място.

Пъг кимна и отвори портата. Лаури подкара кобилата навън, но сивият попречи на останалите да го последват, като задържа стадото накуп. Пъг се поколеба за миг, след което каза:

— Алгон, дано да си знаел на какво си ме учил. — Пристъпи кротко до буйния жребец, стараейки се мълчаливо да му внуши, че трябва да се подчини. Когато жребецът сви уши и изцвили към него, Пъг му подвикна кратко: — Стой!

Ушите на коня щръкнаха при командата и животното като че ли се напрегна да реши дали да я изпълни. Пъг знаеше, че разчетът на времето е решаващ, и продължи да го приближава с постоянен ритъм. Конят го изгледа как пристъпва към него и Пъг отново подвикна:

— Стой!

След което, преди животното да побегне, го сграбчи за гривата и се метна на гърба му.

Обученият за битки боен кон, дали по съвпадение, или по чиста случайност, изглежда, реши, че Пъг достатъчно прилича на бившия му господар, за да се подчини. Навярно се дължеше и на шумотевицата на приближаващата се битка, но все едно по каква причина, сивият скочи напред, подчинявайки се на петите на Пъг, и се понесе в галоп през портата.

— Лаури, изведи останалите! — викна Пъг.

Жребецът свърна наляво. Пъг се обърна и се увери, че стадото тръгва след яхнатата от Лаури кобила водачка.

— Пазете конете настрана от битката — викна Касуми. — Това е „кървав набег“ и туните няма да отстъпят, докато всеки от тях не убие поне веднъж. — Извика на Лаури да спре и когато малкото стадо се струпа, хвана един от конете, набързо го оседла, яхна го и свърна настрани от останалите.

Пъг и Лаури препуснаха пред другите четири коня към противоположния край на имението. Гледаха да задържат конете заедно и извън полезрението на нападащите туни.

Иззад ъгъла на къщата се появи един войник, понесъл оръжия, и извика на Пъг и Лаури:

— Господарят Касуми заповяда да пазите конете с цената на живота си! — Подаде на двамата роби по един меч и щит и се затича обратно.

Пъг огледа странното въоръжение, наполовина по-леко от онова, с което се беше учил да се бие. Пронизителен вик прекъсна огледа и от другата страна на къщата се появи препускащият Касуми — биеше се с един от воините на туните. Големият син на Шинцаваи яздеше добре и макар да не се беше упражнявал много за бой от конски гръб, боравеше ловко с меча. Липсата му на опит се компенсираше от неумението на туна и изненадата от срещата му с коня, защото макар да се беше сражавал със свои събратя, непознатото за него животно също нападаше, като го хапеше по гърдите и лицето.

Подушил миризмата на туна, жребецът на Пъг се изправи на задните си крака и за малко да го хвърли. Останалите коне зацвилиха и Пъг едва ги задържа да не се впуснат напред.

— Не им харесва миризмата на тия твари — изрева Лаури. — Виж как се държи конят на Касуми.

Появи се нов кентавроид, Лаури нададе вик и препусна да го пресрещне. Озоваха се един срещу друг, оръжията им задрънчаха и Лаури посрещна замаха на кривака му с щита си. Мечът му прониза съществото в гърдите, то изрева на странния си гърлен език, олюля се и рухна.

Пъг чу рев откъм къщата, обърна се и видя как една от тънките плъзгащи се врати се пръсна и през нея излетя нечие тяло. Беше един от робите. Той успя да се изправи, след което се срина. От широката рана на главата му шуртеше кръв. През потрошената врата излетяха още няколко души.

Последни бяха Катала и Алморела, а след тях препускаше тун. Съществото се понесе към Катала, вдигнало над главата си дебел кривак.

Пъг изрева името и и сивият боен кон усети тревогата на ездача си и без никаква команда скочи напред и пресрещна туна. Беше се разярил от шума на битката, както и от вонята на съществото, и се стовари с цялата си тежест върху кентавроида, захапа го и започна да го рита с тежките си предни копита. Пъг падна тежко на земята, изправи се, залитна към свилата се на земята Катала и я дръпна настрани от подивелия жребец.

Сивият изцвили, изправи се на задните си крака, стовари предните си копита върху гърдите на съществото и продължи да го рита и тъпче, макар да нямаше и капка съмнение, че лежащата на земята твар вече е мъртва.

Пъг извика на коня да спре и да застане мирно. Жребецът изпръхтя презрително и спря, но ушите му останаха изпънати назад и Пъг забеляза как мускулите по тялото му потръпват. Той пристъпи до него, потупа го по шията и животното се укроти.

После настъпи тишина. Пъг се огледа. Лаури се опитваше да събере пръсналите се коне. Пъг се върна при Катала. Тя седеше разтреперана на тревата, Алморела бе до нея.

Той коленичи до Катала и промълви:

— Добре ли си?

Тя вдиша дълбоко и му отвърна с изплашена усмивка.

— Да. Но бях сигурна, че след миг ще ме убие.

Пъг се вгледа в момичето, което бе започнало да означава толкова много за него, и каза:

— И аз си го помислих. — И изведнъж и двамата се усмихнаха. Алморела стана и каза, че щяла да отиде да се погрижи за другите. — Толкова се уплаших… — промълви Пъг. — Направо щях да полудея.

Катала докосна с ръка бузата му и той едва сега усети, че лицето му е мокро от сълзи.

— Толкова се уплаших… — повтори той.

— И аз за теб. Помислих си, че ще загинеш, както връхлетя срещу туна. — Тя се разплака и се отпусна в прегръдката му. — Не знам какво щях да направя, ако беше загинал. — Пъг я притисна силно до себе си. — Имението е съсипано — въздъхна тя. — Септием ще ни намери хиляди неща за оправяне. — И понечи да се изправи, но Пъг я стисна за ръката.

— Досега не го знаех. Обичам те, Катала.

Тя му се усмихна и го погали по бузата.

— И аз те обичам, Пъг.

Откритието им бе прекъснато от появата на господаря на Шинцаваи и по-младия му син — оглеждаха щетите. В същия момент иззад ъгъла се появи Касуми, целият оплискан в кръв, дръпна юздите на коня си, отдаде чест на баща си и каза:

— Избягаха. Разпоредих да се изпратят хора до северните стражеви укрепления. За да пробият чак дотук, изглежда, са надвили някой от гарнизоните.

Владетелят на Шинцаваи кимна и се извърна да влезе в къщата, като извика през рамо първия съветник и другите старши слуги да му докладват за понесените щети.

— Ще поговорим по-късно — прошепна Катала на Пъг и побягна, отзовавайки се на виковете на Септием. Пъг отиде до Лаури, който бе спрял коня си до Касуми. Бардът огледа ливадата, осеяна с труповете на туните, и попита:

— Какви са те?

— Туни. Номадски същества от северната тундра — отвърна Касуми. — Имаме укрепления в подножията на планините, отделящи нашите имения от техните земи при всеки проход. Навремето те нахлуваха в тези райони, докато не ги изтласкахме на север. От време на време се опитват да се върнат в по-топлите земи на юг. — Той посочи талисмана на врата на едно от съществата. — Това преди малко беше „кървав набег“. Всички тези са млади мъжкари, недоказали се в ордите си, тоест нямат женски. Били са победени в летните им бойни ритуали и са прогонени от ордата от по-силните мъжкари. Длъжни са да тръгнат на юг и да убият поне по един цуранин, преди да могат да се върнат в ордата си. Всеки трябва да се върне с по една цуранска глава — или да не се връща. Такъв е обичаят им. Тези, които се отърваха, ще бъдат изловени, защото не могат да се върнат в родните си райони.

— Това често ли се случва? — попита Лаури.

— Всяка година — отвърна с кисела усмивка Хокану. — Обикновено стражевите укрепления ги отблъскват, но тази година ордата им, изглежда, е била голяма. Мнозина от тях вече трябва да са се върнали на север с глави на хората ни по укрепленията.

— Сигурно са избили и двата патрула — каза Касуми и поклати глава. — Загубили сме между шестдесет и осемдесет души.

Хокану, изглежда, усети огорчението на по-големия си брат и каза:

— Ще поведа лично патрул да видя какви са щетите.

Когато Хокану се отдалечи, Касуми се обърна към Лаури:

— А конете?

Лаури посочи жребеца на Пъг, събрал междувременно малкото стадо.

— Касуми, искам да помоля за разрешението на баща ти да се оженя за Катала — каза Пъг ни в клин, ни в ръкав.

Очите на Касуми се присвиха.

— Чуй ме добре, Пъг. Опитах се да ти го обясня, но изглежда, не си ме разбрал добре. Не си от тези, които се примиряват лесно. Сега ти го казвам ясно: можеш да помолиш, но ще ти се откаже.

Пъг отвори уста, но Касуми го прекъсна:

— Както вече казах, вие сте много припрян народ. Има си причини. Повече няма да говоря, но си има причини, Пъг.

В очите на Пъг блесна ярост и Касуми му каза — на мидкемийски:

— Само една гневна дума, чута от който и да е войник в тази къща, особено от брат ми, и си мъртъв.

— Както заповядате, господарю.

Усетил горчивината в гласа му, Касуми повтори по-тихо:

— Има си причини, Пъг.

За миг се опита да стане друг човек, не господар, а приятел, мъчещ се да смекчи болката. Прикова очите си в Пъг, но скоро очите му се премрежиха от сивото було на студенината и двамата отново станаха робът и господарят.

Пъг сведе поглед, както се полагаше на роб пред господар, а Касуми каза:

— Погрижете се за конете.

Пъг изобщо не спомена на Катала за молбата си, но тя усещаше, че нещо го измъчва, нещо, което внасяше някаква горчива нотка в иначе чудесните мигове, които прекарваха заедно. Уверен в дълбоката си любов към нея, той започна да опознава сложния й нрав. Освен че имаше силна воля, девойката притежаваше бърз ум. Не му се налагаше да й обяснява нещо повече от веднъж — веднага го разбираше. Привикна да обича хладния й разсъдък, така присъщ на нейния народ — турилите, при това изострен като бръснач от вродената й схватливост. Тя бързо усвояваше всичко и безмилостно обсъждаше недостатъците на всички слуги в дома — нещо, което ужасно ги дразнеше и развеселяваше Пъг. Настоя да научи и езика на Пъг и се оказа прилежна ученичка.

Още два месеца минаха без особени събития. После една вечер Пъг и Лаури бяха привикани в трапезарията на господаря. Лаури най-сетне беше привършил работата над лютнята си и макар да не беше доволен от стотици дреболии, бе преценил, че е сравнително приемлива за свирня. Същата вечер трябваше да посвири пред владетеля на Шинцаваи.

Щом влязоха в стаята, видяха, че господарят има гост: мъж, облечен в черна роба — Великия, когото бяха зърнали преди няколко месеца. Пъг застана до вратата, докато Лаури приседна до другия край на ниската, отрупана с храна и плодове маса, намести възглавничката под себе си и засвири.

Щом първите ноти увиснаха във въздуха, той запя — стара мелодия, която Пъг знаеше добре. Песента разказваше за радостите на жътвата и за богатия урожай и беше популярна по всички села на Кралството. Освен Пъг единствен Касуми разбираше думите й, въпреки че и баща му вече проумяваше няколко израза, научени от младия роб по време на игрите им на чаха.

Пъг никога не беше чувал пеенето на Лаури и остана искрено впечатлен — той бе по-добър от всички, които беше слушал. Гласът му звучеше чисто и фино като същински инструмент, ясен и изразителен както в думите, така и в мелодиката. Когато свърши, вечерящите учтиво затропаха с ножовете си по масата и Пъг реши, че това трябва да е обичайният за цураните начин да се аплодира.

Лаури подхвана нова мелодия — този път игрива и весела, каквито се пееха на празниците из Кралството. Пъг си спомни кога я оеше чул за последен път — на празника на Банапис, в годината преди да тръгне от Крудий за Риланон. Пред очите му сякаш изплуваха познатите гледки от родния край. За пръв път от години той изпита дълбока тъга и копнеж по изгубения завинаги роден свят и малко му остана да им се поддаде.

Преглътна, за да се махне буцата, заседнала на гърлото му. Мъката по дома и безнадеждното отчаяние бушуваха в него и той усети как придобитото с толкова усилия равновесие на духа му се изплъзва. Затова бързо призова едно от упражненията за успокояване, на които го беше учил Кълган, и скоро го обля усещане за благодат и той се отпусна. Докато Лаури продължаваше да свири, Пъг напрягаше цялата си съсредоточеност, за да се предпази от натрапчивите и изтезаващи го спомени за дома. С помощта на всичко учено преди време издигна около себе си аура на спокойствие и мир, сред която можеше да понесе спомените.

Усети втренчения поглед на Великия върху себе си. Мъжът като че ли го гледаше с някакъв въпрос, стаен в очите му. Когато Лаури свърши, чародеят се наведе и заговори тихо на домакина си.

Владетелят на Шинцаваи привика Пъг до масата и след като той седна, Великият му заговори.

— Трябва да те попитам нещо. — Гласът му беше ясен и силен, а тонът му напомни някак на Пъг за Кълган, когато го подготвяше за първите му уроци. — Кой си ти?

Прекият и простичък въпрос изненада всички. Господарят на дома, озадачен от въпроса на магьосника, каза:

— Той е роб…

Великият го прекъсна с вдигане на ръката. Пъг отговори:

— Казвам се Пъг, господарю.

Мъжът с черните очи повтори:

— Кой си ти?

Пъг съвсем се смути. Никога не беше обичал да е център на внимание, а никога досега не го бяха гледали толкова изпитателно.

— Казвам се Пъг, бях скуайър на херцог Крудийски.

— Кой си ти, че стоиш тук и излъчваш силата?

При тези думи цураните се стъписаха, а Лаури погледна Пъг объркано.

— Роб съм, господарю.

— Дай ми ръката си.

Пъг се пресегна и Великият взе ръката му. Устните му се раздвижиха безмълвно, очите му се замъглиха. Пъг усети някаква топлина, протичаща през дланта му и обливаща го отвътре. Стаята сякаш засия, изпълнена с мека белезникава мъгла. Скоро единственото, което можеше да вижда, останаха очите на магьосника. Умът му се замъгли и времето като че ли спря. Усети някакъв натиск в главата си, сякаш нещо се опитваше да проникне в съзнанието му. Възпротиви се и натискът отстъпи.

Погледът му се проясни и двете тъмни очи сякаш се отдръпнаха от лицето му и той отново можеше да види всичко останало в стаята. Магьосникът пусна ръката му и отново го попита:

— Кой си тй?

Само за кратко блесналите искрици в очите му показаха дълбоката му тревога.

— Аз съм Пъг, чирак на магьосника Кълган.

Владетелят на Шинцаваи зяпна и на лицето му се изписа объркване.

— Как…

Великият в черния халат се изправи и обяви:

— Този роб не е повече собственост на този дом. От днес той принадлежи на Конгрегацията.

В стаята настъпи гробна тишина. Пъг не разбираше какво става и се уплаши.

Магьосникът извади от халата си някакво устройство. Пъг си спомни, че беше виждал нещо такова преди, при набега в лагера на цураните, и страхът му се усили. Магьосникът го включи и то забръмча също като онова. Постави ръка на рамото на Пъг и стаята потъна в сива мъгла.