Магьосник

Глава 1Буря

Бурята бе стихнала.

Стъпалата на Пъг танцуваха по скалните ръбове, напипвайки опора в тънките шупли през разливите. Тъмните му очи шареха сред пенливата мътилка на прилива и надничаха във всяка локва под челото на канарата — търсеха бодливите твари, донесени в плитчините от вече усмирилия се прибой. Хлапашките му мускули се сбраха на възли под хлабавата риза, щом надигна торбата с песъчливците, скалните нокти и раците, набрани в тази водна градина.

Следобедното слънце пръсна искри сред вихрещите се около него морски пръски и западният вятър разроши кестенявата му коса. Пъг пусна торбата, увери се, че е затегната здраво, и седна на сухия пясък. Торбата не беше съвсем пълна, но момчето можеше да си позволи малко отдих. Мегар, готвачът, нямаше да му държи сметка за времето, щом торбата е почти пълна. Опря гръб на огромната скала и скоро задряма, сгрян от слънчевите лъчи.

Хладни пръски го събудиха чак след няколко часа. Сепнат, той отвори очи и разбра, че се е заседял твърде дълго. На запад в морето над черната линия на Шестте сестри, островчетата на хоризонта, се трупаха тъмни гръмоносни грамади. Кълбестите напористи облаци с дъжда, стелещ се като сив воал под тях, вещаеха един от поредните внезапни щормове, така обичайни за тази част от крайбрежието в началото на лятото. Южно, стръмната канара на Моряшка скръб се възвисяваше към небето и вълните се разбиваха в основата й. Бели шапки пяна запокриваха гребените на скършените вълни — сигурен знак, че щормът ще удари скоро. Пъг разбра, че е в опасност. Летните бури можеха да удавят всекиго по морския бряг, а по-свирепите — да го пометат и в низините отвъд ивицата пясък.

Момъкът надигна торбата и забърза на север към замъка. Докато крачеше през разливите, усети как хладният вятър става все по-влажен и студен. Дневният светлик се разкъса от дрипави сенки, щом първите облаци заслониха слънцето, ярките цветове заглъхнаха в сиви оттенъци. Откъм морето сред чернилката на облаците просветна мълния и далечният тътен надмогна рева на вълните.

Пъг се добра до първата открита пясъчна ивица и усили крачка. Бурята приближаваше по-бързо, отколкото можеше да допусне, и тласкаше пред себе си надигащия се прилив. Докато стигне втория участък разливи, между водната линия и скалите бяха останали едва десетина стъпки сух пясък.

Пъг се запровира през скалите колкото можеше по-бързо и на два пъти за малко да остане без опора. Стигна до следващата ивица пясък, скочи накриво от последната скала и стъпи лошо. Рухна на пясъка и стисна глезена си. Сякаш това и чакал, приливът връхлетя и го заля. Той се пресегна слепешком, усетил, че торбата му се изплъзва. Сграбчи я в паника, залитна напред, но глезенът поддаде и той падна и нагълта вода. Вдигна глава, изплю и се закашля. Понечи да се изправи, но втора вълна, по-висока от предишната, го блъсна в гърдите и го събори по гръб. Пъг бе отраснал в игри сред вълните и беше опитен плувец, но болката в глезена и блъскането на прибоя го доведоха почти до паника. Той я надмогна и вдигна глава за глътка въздух, щом вълната се отдръпна. После, къде с плуване, къде с пълзене се заизтегля към скалите — там водата щеше да е само няколко пръста дълбока.

Добра се до канарите и се облегна да облекчи колкото може пострадалия глезен. Задраска по скалната стена, а вълните заприиждаха, всяка следваща — по-мощна от предишната. Когато най-сетне се добра до място, където можеше да стъпи, и продължи нагоре, водата вече кипеше до кръста, му. Трябваше да напрегне цялата си сила, за да се издърпа до пътечката. Легна за миг задъхан, а после запълзя — не смееше да се довери на подуващия се глезен по тези коварни камъни.

Първите капки дъжд западаха още докато лазеше, жулейки колене и лакти по грапавите скали. Все пак след малко Пъг успя да стигне до тревистата тераса над канарите и рухна по очи, изтощен и задъхан от катеренето. Редките капки се усилиха в лек, но упорит дъжд.

Щом си почина малко, Пъг седна и заопипва отеклия глезен. Болеше при докосване, но щом го размърда, се увери, че поне не е счупен. Налагаше се да куца по целия път на връщане, но пред заплахата да се удави на брега се почувства почти щастлив.

Щеше да стигне до града подгизнал и премръзнал. Там трябваше да си намери някакъв подслон, защото портите на замъка щяха да са затворени за през нощта, а с отеклия глезен нямаше смисъл да се опитва да изкатери стената зад конюшните. А и ако изчакаше до другия ден, щеше да го нахока само Мегар, но ако го хванеха да се прехвърля през стената, щяха да го отведат или при мечемайстор Фанън или при конемайстор Алгон и нямаше да му се размине с голи приказки.

Дъждът набра сила, бурните облаци погълнаха напълно следобедното слънце и небето потъмня. Краткото му облекчение преля в яд към самия него от това, че бе изгубил торбата с песъчливци. Раздраението му се удвои като се сети колко глупаво се бе оставил да заспи. Ако беше останал буден, щеше да се върне, без да бърза, нямаше да си навехне глезена и щеше да му остане време да огледа коритото на потока над канарите за чудесните обли камъчета, незаменими за мятането с прашка. А сега — никакви камъчета, и щеше да мине поне седмица, докато пак му се удаде възможност да дойде тук.

Нямаше смисъл да седи под дъжда и момчето реши, че е време за тръгване. Стана и се опита да стъпи. Пострадалият глезен възропта с рязка болка, но можеше да се изтърпи. Пъг закуцука по тревата към мястото, където бе оставил вещите си, и вдигна раницата, тоягата и прашката. Изръмжа една солена ругатня, която бе чул от войниците в кулата, като видя, че раницата е разкъсана и хляба и сиренето му ги няма. Някой мечок или пясъчни гущери, помисли си Пъг и захвърли безполезната вече раница. Как така му се бяха струпали толкова беди наведнъж?

Вдиша дълбоко и тръгна — подпираше се на тоягата — през ниските хълмчета, отделящи крайбрежните скали от пътя. Рехави шубраци осейваха платото и Пъг съжали, че наоколо няма никакъв по-надежден подслон. Но пък при канарите съвсем нямаше къде да се скрие човек. Нямаше да се намокри повече, докато се тътри към града, отколкото ако се свиеше под някое дръвче.

Вятърът набра сили и студът прониза мокрия гръб на момчето. Пъг потръпна и се забърза. Дръвчетата взеха да се превиват към земята под напора на вятъра и му се стори, че нечия огромна ръка го бута в гърба. Добра се до пътя и пое на север. Чу злокобците звуци откъм големия лес на изток и съсъка на вятъра сред клоните на вековните дъбове — сякаш нечий глас вещаеше лоши прокоби. Мрачните горски просеки не бяха по-опасни от Кралския път, но му напомниха приказки за разбойници и какви ли не нечовешки зли изчадия, от които космите по врата му настръхнаха.

Пъг прекоси Кралския път и се спусна в лъкатушещото покрай него дере, но и то не му предложи добър заслон. Вятърът се усили, дъждът защипа очите му и по вече мокрите му бузи потекоха сълзи. Нов порив го подхвана, той залитна напред и за малко да изгуби равновесие. В крайпътното дере се сбираше вода и трябваше да стъпва много предпазливо, за да не изгуби опора в неочаквано дълбоките локви.

Крачи така близо час през усилващата се вихрушка. Пътят зави на северозапад и сега Пъг бе почти с лице срещу виещия вятър. Преви се под ураганния напор и ризата му отзад заплющя. Преглътна с усилие да потисне надигащата се в него и давеща го паника. Разбра, че наистина е в опасност: халата набираше все повече ярост — нещо необичайно за това време на годината. Огромни назъбени мълнии заогряваха мрачната околност, очертавайки за миг дърветата и пътя с ослепителна белота, сменяща се с непрогледно черно. Всеки път в ума му оставаха образи — танцуващи, с преобърнато черно и бяло, и объркваха сетивата му. Мощните трясъци сякаш биеха в главата му. Страхът от бурята надмогна всякакви страхове от въображаеми разбойници и таласъми и той реши да продължи през дърветата край пътя. Между яките дъбови стволове вятърът щеше да е малко по-слаб.

Запъти се към леса, но внезапно до ушите му достигна шум от скършени клони и той спря. Сред мрака на бурята едва успя да различи силуета на черен глиган, изскочил от храсталаците. Глиганът се замята да се измъкне от трънака, препъна се, олюля се и се изправи. Беше само на няколко разкрача от него и Пъг съвсем ясно го видя как го изгледа и замята глава. Огромните бивни блеснаха на сумрачната светлина — от тях капеше дъждовна вода. Очите на момчето се разшириха от страх. Звярът зарови с копита разкаляната пръст. Дивите свине в най-добрия случай бяха зли, но обикновено отбягваха да нападат хора. Този глиган обаче бе пощурял от бурята и Пъг си даде сметка, че ако му налети, ще го промуши жестоко… а можеше и да го убие.

Замръзнал на място, Пъг се приготви да развърти тоягата, макар все още да се надяваше, че глиганът ще се обърне и ще побегне в леса. Звярът надигна зурла да надуши миризмата му сред вятъра. Розовите му очички сякаш блеснаха и туловището му потръпна колебливо. Някакъв звук го накара за миг да се извърне към дърветата, но после той приведе глава и се понесе към момчето.

Пъг замахна с тоягата и я стовари странично върху четинестата глава. Глиганът се подхлъзна в калта, блъсна се в краката му, повали го и заора напред. После се обърна и нападна отново. Пъг нямаше време да се изправи. Заудря с тоягата пред себе си в безполезно усилие да събори животното, но глиганът я избегна. Пъг се опита да се претърколи, да се измъкне, но глиганът го затисна. Младежът покри лицето си длани, стиснал лакти пред гърдите си, й зачака бивните да го промушат…

След миг осъзна, че глиганът не помръдва. Откри лицето си и видя, че звярът лежи върху краката му, а от хълбока му стърчи стрела с черни пера. Пъг се огледа. Някакъв мъж, загърнат в кафява кожа, стоеше в края на леса и бързо увиваше с мазен парцал дълъг лък. Щом драгоценното оръжие се оказа предпазено от влагата, мъжът се приближи и застана над момчето и звяра.

Беше загърнат в дълго наметало с качулка, така че лицето му беше скрито. Коленичи до Пъг и извика, за да надмогне воя на вятъра:

— Ей, момче, добре ли си? — Надигна с лекота мъртвия глиган и го отмести от краката на Пъг. — Нещо счупено?

— Май не — изрева в отговор Пъг, преценявайки трескаво положението, в което бе изпаднал. Десният хълбок го болеше, а краката му се оказаха здраво натъртени. Като се прибавеше и подутият глезен, днес беше направо съсипан, но май наистина нямаше нищо счупено.

Две големи силни ръце го подхванаха и му помогнаха да се изправи.

— Дръж — нареди мъжът и му връчи тоягата си и лъка. Пъг ги пое, а непознатият извади широк ловджийски нож и докато бързо кормеше глигана, продължи: — Хайде с мен, момче. По-добре ще е да се подслониш при мен и господаря ми. Не е далече, но няма да е зле да побързаме. Че преди да спре, тази хала ще се разлюти още повече. Можеш ли да вървиш?

Пъг пристъпи колебливо и кимна. Без повече приказки мъжът метна изкормения глиган на раменете си и взе лъка.

— Хайде — подкани го непознатият и пое към гората. Крачеше широко и Пъг трябваше да подтичва, за да не изостане.

Лесът усмиряваше гнева на бурята толкова слабо, че бе невъзможно да разговарят. За миг поредната мълния освети всичко наоколо и Пъг успя да зърне лицето на непознатия. Помъчи се да си спомни дали не го е виждал преди. Външността му бе обичайна за ловците и горяните, обитаващи лесовете на Крудий — едър, с широки рамене и висок. Беше с тъмна коса и брада, суровите му, грубовати черти говореха за човек, прекарващ живота си на открито.

Момчето се зачуди дали не е от някоя разбойническа шайка, криеща се в горските недра. Отхвърли тази мисъл набързо — за какво му е на един разбойник да си губи времето с някакво си дри паво хлапе от кулата, в чийто джоб очевидно няма и петак?

Спомни си, че мъжът бе споменал за господар, и предположи, че е волник, живеещ в чифлик. Сигурно служеше като ратай, но не беше крепостник. Волниците бяха родени свободни и даваха част от зърното или стадото в отплата за използваната земя. Трябваше да е волник. На един крепостник нямаше да му позволят да носи лък, твърде скъпи бяха… и опасни. Но не си спомняше да е чувал за чифлици сред гората. Това наистина беше загадка, но болката в краката и всичко, което бе преживял днес, скоро укротиха любопитството му.

Сякаш минаха часове. Вървяха все така сред гъсталака. Пъг почти беше изгубил непознатия в тъмницата, защото слънцето бе залязло преди доста време, отнасяйки със себе си и жалката светлина, допусната през пелената на бурята. Следваше го по-скоро по шума на стъпките и усещането за близостта му, без да го вижда. Усети, че вървят по пътека — ходилата му вече не срещаха отпора на трънливи храсталаци и камъни. От мястото, където се бяха срещнали, пътеката щеше да се открие много трудно през деня и невъзможно през нощта, освен ако вече не я знаеш. След малко се озоваха на поляна, по средата на която се гушеше каменна къщурка. От единственото й прозорче струеше светлина, а от комина се виеше дим. Пъг се зачуди колко смирена е бурята тук.

Щом стигнаха пред вратата, мъжът пристъпи встрани и каза:

— Е, момче, ти влез. Аз ще ида да се оправя с прасето.

Пъг мълчаливо кимна, бутна вратата и влезе.

— Затвори, момче! Ще ме простудиш и ще ме умориш.

Пъг послушно затръшна вратата — малко по-силно, отколкото би трябвало.

После се обърна и се огледа. Вътрешността на къщурката се оказа малка единична стая. До едната стена имаше голямо зидано огнище. Огънят в него мяташе игриви пламъци и изпълваше стаята с топло сияние. До огнището клечеше тантуреста маса, а на пейката зад нея се бе отпуснала едра, облечена в жълт халат особа. Сивата коса и брада на мъжа почти скриваха цялата му глава, но не и двете живи сини очи, примигващи под светлината на огъня. От брадата стърчеше дълга лула и от нея юнашки изригваха бледосиви валма дим.

Пъг го позна.

— Майстор Кълган — заломоти момчето, защото мъжът пред него беше самият магьосник и съветник на негово височество херцога, познато лице в замъка.

Кълган изгледа смръщено Пъг и избоботи:

— Хм, знаеш ме, значи.

— Да, ваше благородие. Аз съм от замъка.

— И как ти викат, хлапе от замъка?

— Пъг, майстор Кълган.

— А, спомних си те. — Магьосникът махна небрежно с ръка. — Не ме наричай „майстор“, Пъг… макар че с право ме наричат „майстор“ в занаята — рече той и около очите му се сбраха закачливи бръчици. — Вярно, кръвта ми е по-знатна от твоята, но не чак толкова. Ела, до огъня виси одеяло, а ти си подгизнал. Окачи си дрехите да изсъхнат и седни ей там. — И той посочи пейката пред себе си.

Пъг стори каквото му наредиха, без да откъсне и за миг очи от магьосника. Майстор Кълган беше член на дворцовата свита на херцога, но все пак си беше магьосник, обект на подозрения, и простолюдието не хранеше висока почит към такива като него. Отелеше ли се кравата на някой селянин и окажеше ли се плодът уродлив, мана ако покосеше нивите, селяните бяха склонни да припишат това на делото на някой магьосник, спотаил се в сенките. Едно време като нищо щяха да прогонят с камъни човек като Кълган от пределите на Крудий. Сега постът му при херцога караше хорицата в града да проявяват търпимост, но старите страхове умираха трудно.

Пъг окачи дрехите си да съхнат и седна. И се сепна от двете червени очи, които го изгледаха изпитателно иззад масата на мага. Една люспеста глава се бе надигнала и го оглеждаше. Забелязал притеснението на хлапака, Кълган се засмя.

— Спокойно, момче. Фантус няма да те изяде. — Той сложи ръка на главата на съществото, което седеше до него на пейката, и го потърка над очите. То притвори клепачи и издаде тих звук, досущ като котешко мъркане.

Чак сега Пъг затвори зейналата си от изумление уста, после пак я отвори и попита:

— Ама това наистина ли е дракон, ваше благородие?

Магьосникът се засмя щедро и звучно.

— Понявга се мисли за такъв, момко. Фантус е огнедрейк, братово чедо на дракона, макар да е по-малък на ръст. — Съществото отвори едно око и го прикова в магьосника. — Но с кураж като неговия — побърза да добави Кълган и дрейкът отново затвори окото си. Кълган заговори тихо и някак заговорнически: — Много е умен, тъй че внимавай какво приказваш пред него. Тези същества са надарени с изключително тънка чувствителност.

Пъг кимна, за да го увери, че ще внимава.

— А огън може ли да бълва? — запита той с разширени от почуда очи. За всяко тринадесетгодишно момче дори един братовчед на дракона си заслужаваше искрено благоговение.

— Когато е в настроение, може да блъвне някое и друго пламъче, макар рядко да стига чак дотам. Мисля, че е от богатата гощавка, която му предлагам, момче. От години не му се е налагало да ходи на лов, тъй че е позанемарил нравите на дрейките. Всъщност разглезил съм го безсрамно.

Думите му поуспокоиха Пъг. Щом като магьосникът си бе направил труда да „разглези“ това същество, колкото и странно да бе, дрейкът му се стори някак по-човешки, не толкова загадъчен. Пъг се втренчи във Фантус, възхитен от блясъците на пламъците по смарагдовите му люспи. Горе-долу с размерите на неголяма хрътка, дрейкът имаше дълъг тънък врат, завършващ с крокодилска глава. Крилете му бяха сгънати на гърба и беше протегнал двете си предни лапи с дълги криви нокти, които шареха безцелно във въздуха, докато Кълган го чешеше по костните ръбове над очите. Дългата му опашка се мяташе на няколко пръста над пода.

Вратата се отвори и влезе едрият лъконосец. Носеше шишове с вече посолени свински мръвки. Без дума да каже, той отиде до огнището и сложи месото да се пече. Фантус надигна глава и протегна врат над масата. После цъкна с раздвоения си език, скочи и важно-важно се заклатушка към камината. Намери си топло местенце пред огъня, сви се на кълбо и захърка, решил да изкара в дрямка чакането на вечерята.

Волникът разкопча дебелото си наметало и го окачи на закачалката до вратата.

— Тая пущина навън ще спре чак призори. — Върна се до огнището и заприготвя заливка с вино и билки за свинското. Пъг се сепна, като видя широкия белег на лявата му буза, свирепо червен под светлината на пламъците.

Кълган махна с лулата си към слугата си и каза:

— Като го знам колко му е стисната устата, така и няма да ти се представи като хората. Мийчъм, това момче е Пъг, от кулата на замъка Крудий. — Мийчъм само кимна и продължи заниманието си над цвърчащите мръвки.

Пъг отвърна на кимването, макар малко да закъсня, но Мийчъм като че ли не го забеляза.

— Така и забравих да ви благодаря, че ме отървахте от глигана.

— Няма защо да ми благодариш, момче — отвърна Мийчъм. — Ако не го бях подплашил, едва ли щеше да ти налети. — Остави огнището, премести се в друга част на стаята, гребна с шепи кафяво тесто от покритото с кърпа ведро и започна да го меси.

— Ваше благородие — обърна се Пъг към Кълган, — все пак неговата стрела уби глигана. Наистина извадих късмет, че преследваше животното.

Кълган се засмя.

— Бедното същество — най-милият ни гост за вечеря. И то се оказа също така жертва на обстоятелствата като теб.

Пъг го изгледа объркано.

— Не ви разбрах, ваше благородие.

Кълган стана, свали някакъв предмет от най-горната лавица на шкафа си с книги и го постави на масата пред момчето. Беше увит в тъмносиньо кадифе и Пъг веднага съобрази, че цената му сигурно е много висока, за да се използва толкова скъп плат за покривало. Кълган отви кадифето и разкри кристален глобус, който засия под светлината на огнището. Пъг ахна от удоволствие пред хубостта му. Стори му се съвършен и разкошен със строгата чистота на формата си.

Кълган посочи стъклената сфера и каза:

— Това нещо е изработено като дар от Алтафейн Карски, най-изкусния майстор на вълшебни предмети, който реши, че заслужавам такъв подарък заради една-две услуги, които му бях направил преди време… но това не е толкова важно. Днес тъкмо се бях върнал от срещата си с майстор Алтафейн и пробвах талисмана му. Вгледай се в сферата, Пъг.

Пъг прикова очи в топката и се помъчи да проследи примигванията от светлината на огъня, която сякаш заигра някъде дълбоко в кристала. Отраженията от стаята, умножени стократно, се сляха и затанцуваха, докато очите му се опитваха да огледат всяко кътче във вътрешността на сферата. А после се понесоха във вихър, смесиха се, замъглиха се и потъмняха. Меко бяло сияние в центъра на сферата замени червенината от огъня и Пъг усети, че погледът му е заклещен в капана на приятната му топлина. „Като топлината на кухнята в замъка“ — помисли си той разсеяно.

Изведнъж млечнобялото вътре в топката изчезна и Пъг видя пред очите си образ на кухнята. Дебелият Алфан, готвачът, правеше сладкиши и облизваше сладките трохи по пръстите си. Това привлече гнева на Мегар, главния готвач, защото за Мегар този негов навик бе отвратителен. Пъг се засмя на гледката, на която неведнъж беше свидетел, и тя изчезна. Изведнъж се почувства уморен.

— Кълган уви сферата с плата и я отмести.

— Добре се справи, момче — рече той замислено. Остана за малко прав, сякаш вглъбен в нещо, после седна. — Не подозирах, че можеш да постигнеш толкова ясен образ от първия опит. Но явно ще се окаже, че си нещо повече, отколкото изглеждаш на пръв поглед.

— Какво искате да кажете, ваше благородие?

— Няма значение, Пъг. — Той замълча за миг и продължи: — Използвах тази играчка, колкото да преценя докъде ще стигне погледът ми, и така те мернах по пътя. Както ми куцукаше с отеклия си крак, прецених, че сам изобщо няма да стигнеш до града, затова пратих Мийчъм да те прибере.

Пъг се смути от това необичайно внимание и бузите му се изчервиха. После отвърна с присъщата за тринадесетгодишен хлапак самоувереност:

— Не е трябвало да го правите, майсторе. Щях да стигна до града навреме.

Кълган се усмихна.

— Може би да, а може би не. Бурята е необичайно силна за това време и гибелна за пътниците.

Пъг се вслуша в тихия ромон на дъжда по покрива на къщата. Бурята сякаш бе утихнала и той се усъмни в думите на мага. Сякаш прочел мислите му, Кълган каза:

— Повярвай ми, Пъг. Тази поляна е защитена от много повече неща, не само от силните мълнии. Щом пресечеш кръга от дъбове, очертаващ границите на владението ми, ще усетиш бурята. Мийчъм, ти как го преценяваш този вятър?

Мийчъм остави тестото, което месеше, и се замисли за миг. После каза:

— Ами почти толкова е лош, колкото оная пущина, дето изхвърли на брега шест кораба преди три години. — Замълча за малко, сякаш да премисли сравнението си, после кимна в потвърждение. — Тъй де, почти толкова лоша е, само дето няма да духа толкова дълго.

Пъг си спомняше бурята преди три години — беше изхвърлила търговския флот на Квеган на път за Крудий на скалите на Моряшка скръб. В разгара й стражниците по стените на замъка бяха принудени да влязат вътре, иначе щеше да ги издуха. Ако тази буря наистина бе толкова силна, тогава магията на Кълган беше впечатляваща, защото извън къщурката дъждът ромонеше кротко като пролетен дъждец.

Кълган се отпусна на пейката, запали загасналата си лула и избълва облак сладникав бял пушек. През това време вниманието на Пъг вече се бе насочило към лавиците с книги, подредени зад магьосника. Устните на момчето се движеха безмълвно, докато се мъчеше да разчете какво пише на подвързиите.

Кълган повдигна вежди.

— Значи можеш да четеш, така ли?

Пъг се сепна смутен, че може би е обидил магьосника, натрапвайки се в дома му. Кълган усети смущението му и каза:

— Няма нищо, момче. Не е грешно, че знаеш буквите.

Момчето се успокои.

Мога малко да сричам, ваше благородие. Мегар, готвачът, ме научи да чета по рафтовете на складовете до кухнята. Пък и някои числа знам.

— И числа значи — възкликна добродушно магьосникът. — Какво пък, ти май ще излезеш рядка птица. — Старецът се пресегна зад гърба си и издърпа от библиотеката един том с ръждивокафява кожена подвързия. Разтвори го, изгледа накриво една от страниците, после друга и най-накрая като че ли намери това, което смяташе за подходящо. Извъртя разтворената книга и я положи на масата пред Пъг. Посочи му страницата, украсена с великолепна плетеница от змии, цветя и виещи се около една голяма буква в горния ляв ъгъл лози. — Прочети това, момче.

Пъг никога не бе виждал нещо подобно. Учил се беше върху прост пергамент с букви, надраскани от грубата ръка на Мегар с помощта на овъглена пръчка. Седна, омаян от красивата изработка, и усети, че старият маг го гледа съсредоточено. Съвзе се и зачете.

— А после дойде приз… призивът от… — Втренчи се в думата, затруднен от сложните, нови за него съчетания. — … Закхара. — Млъкна и вдигна очи към Кълган да се увери, че не е сбъркал. Магьосникът му кимна да продължи. — Че северът трябваше дабъде заб… забравен, та сърцето на империята да не зал… залинее. И макар босанийци по род, ония воини все още бяха верни в службата си на Велики Кеш. Прочие, заради нейната превелика потреба, те се вдигнаха на оръжие и напуснаха Босания, и отплаваха с кораб на юг, та всичко да спасят от разруха.

— Достатъчно — рече Кълган и затвори книгата. — Доста добре се справяш с буквите за ратайче.

— Тази книга, ваше благородие… каква е тя? — запита Пъг, докато Кълган я прибираше. — Никога не съм виждал подобно нещо.

Кълган изгледа продължително хлапака, с което отново го притесни, а после му се усмихна успокоително. Постави книгата на рафта и каза:

— История на тази земя, момче. Дар ми е от абата на Ишапската обител. Превод е от кешийски текст и е отпреди повече от сто години.

Пъг кимна.

— Звучеше толкова странно… За какво се разправя?

Кълган отново се вгледа в Пъг, сякаш искаше да види нещо вътре в момчето, и отвърна:

— Преди много, много време, Пъг, всички тези земи, от Безкрайно море през планините Сивите кули, та чак до Горчивото море, всичко това е било част от империята на Велики Кеш. Далече на изток съществувало малко кралство, на едно островче на име Риланон. То се разраснало, погълнало кралствата по околните острови и се превърнало в „Островното кралство“. По-късно отново се разширило и на континента, и макар все още да носело името Островното кралство, повечето хора започнали да го наричат просто „Кралството“. Ние, които живеем в Крудий, сме част от това кралство, макар да сме много отдалечени от престолния град на Риланон — и все пак сме в границите му.

— Веднъж, преди много години — продължи магьосникът, — империята на Велики Кеш изоставила тези земи, защото се въвлякла в продължителен кървав конфликт със съседите си на юг, Кешийската конфедерация.

Пъг се унесе заслушан във величавата приказка за древни империи. Но беше и достатъчно гладен и забеляза как Мийчъм пъхна няколко малки самуна кафяв хляб в пещта. После вниманието му отново се върна към магьосника.

— Кои са били Кешийската конфе…?

— Кешийската конфедерация — уморено каза Кълган — са група държавици, съществували като васали на Велики Кеш в продължение на векове. Дванадесет години преди тази книга да бъде написана, те се обединили против потисника си. Всяка поотделно била твърде немощна, за да се опълчи на Велики Кеш, но съюзени се оказали сериозен противник. Почти не й отстъпвали, затова войната се проточила с години. Империята се принудила да опразни северните си провинции от легионите си и да ги прехвърли на юг, оголвайки севера за попълзновенията на друго, ново и по-младо кралство.

— Дядото на херцог Боррик, най-младият син на краля, повел армията на запад, разширявайки Западните владения. Оттогава всички части на древната имперска провинция Босания, с изключение на Свободните градове на Натал, били наречени херцогство Крудий.

Пъг се замисли за миг, после отрони:

— Бих искал да отида някога във Велики Кеш.

— И като какъв ще идеш, като ботуш? — изсумтя насмешливо Мийчъм.

Лицето на Пъг пламна. „Ботуши“ наричаха безимотните мъже, наемници, които се биеха срещу заплащане и славата им не беше много по-добра от тези на пътните разбойници.

— Може и да идеш някой ден, Пъг — рече Кълган. — Пътят е дълъг и гибелен, но е напълно възможно една смела и сърцата душа да оцелее в такова пътешествие. Случвали са се и по-странни неща.

После заговориха на по-ежедневни теми, защото магът бе изкарал в южната цитадела в Каре повече от месец и искаше да научи злободневните клюки в Крудий. Щом хлябът се опече, Мийчъм го поднесе горещ, наряза свинските мръвки и донесе блюда със сирене и зеленчуци. Пъг никога не се беше хранил толкова добре. Дори когато работеше в кухнята на крепостта, като на ратайче му се падаха оскъдни трохи и огризки. Докато се хранеха, на два пъти забеляза, че магьосникът го гледа съсредоточено.

След като приключиха с храната, Мийчъм почисти масата и се захвана да измие блюдата с чист пясък и прясна вода, а Кълган и Пъг останаха да си говорят край масата. Върху нея бе останала една мръвка и Кълган я подхвърли на Фантус, който все така се бе изтегнал пред огнището. Дрейкът отвори едно око, изгледа мръвката, замисли се за миг дали да остави удобното място за дрямка заради сочния къс, после пропълзя лениво няколко пръста, нагълта щедрия подарък и отново си затвори окото.

Кълган разпали лулата и след като щедрите кълба дим, бълващи от чашката, го задоволиха, каза:

— Какъв смяташ да станеш, като порастеш, момче?

Пъг вече се бореше със съня, но въпросът на Кълган го разбуди. Времето на „Подбора“, когато момчетата от града и замъка ги взимаха за чираци, наближаваше и хлапакът отвърна възбудено:

— Тази година, на Средилетие, се надявам да ме вземат на служба при херцога, при мечемайстор Фанън.

Кълган го изгледа с леко съмнение.

— Мислех си, че от чирачеството те делят още година-две, Пъг.

Мийчъм издаде звук — нещо средно между смях и пръхтене.

— Не си ли малък още да мъкнеш меча и щита, момче?

Пъг се изчерви. Беше най-дребният хлапак за възрастта си в замъка.

— Мегар готвачът вика, че може растежът ми да се е забавил — отвърна той малко обидено. — Никой не знае кои са родителите ми, тъй че нямат представа какво може да се очаква от мен.

— Сирак си значи? — отрони Мийчъм и повдигна вежда — най-изразителният му жест досега.

Пъг кимна.

— Оставили са ме при отците в Дала, в планинското абатство. Някаква жена, която твърдяла, че ме е намерила на пътя. После ме донесли в цитаделата, защото не можели да се грижат за мен.

— Да — вметна Кълган. — Спомням си когато поклонниците на „Щита на слабите“ те донесоха в замъка. Беше невръстно бебенце, току-що откъснато от майчината гръд. Заради добротата на херцога сега си волник. Той реши, че ще е по-малък грях да освободи един крепостник, отколкото да закрепости волник. След като нямаше доказателства какъв си, негово право беше да те обяви за крепостник.

— Добър ни е херцогът — отрони уклончиво Мийчъм.

Пъг беше слушал историята за произхода си поне сто пъти от Магя в кухнята на замъка. Чувстваше се съвсем изтощен и едва държеше очите си отворени. Кълган забеляза това и махна с ръка на Мийчъм. Снажният ратай свали няколко одеяла от една лавица и приготви постеля. Докато приключи, Пъг вече бе заспал с глава, клюмнала на масата. Големите лапи на мъжа нежно го повдигнаха, положиха го на постелята и го завиха.

Фантус отвори очи и изгледа спящото момче. Нададе вълча прозявка, пропълзя до Пъг и се сгуши до него. Пъг се помръдна насъи и го прегърна през врата. Огнедрейкът изръмжа одобрително, дълбоко и гърлено, и отново склопи очи.