Пъг беше неспокоен. Седеше и гледаше навън през един прозорец в палата на принца в Крондор. От три дни непрестанно валеше сняг. Херцогът и Арута се срещаха ежедневно с принца. В първия ден Пъг беше разказал версията си за намирането на кораба на цураните, след което го освободиха. Още си спомняше за тази притеснителна беседа.
Беше се изненадал, когато разбра, че принцът на Крондор е млад, едва тридесет и няколко годишен, макар и лишен от жизненост и с болнав вид. По време на този тягостен разпит бележките на принца на няколко пъти се прекъсваха от жесток пристъп на кашлица. Бледото му лице и избилите на челото му капчици студена пот показваха, че наистина е зле.
Но той бе махнал пренебрежително с ръка, когато Пъг му бе предложил да отложат беседата и да се яви в момент по-удобен за негово сиятелство. Ерланд Крондорски се оказа разсъдлив човек и изслуша търпеливо разказа на Пъг, стараейки се да смекчи притеснението на момчето от това, че стои пред самия пряк наследник на трона на Крондор. Очите му гледаха Пъг насърчително и с разбиране, сякаш за него бе съвсем обичайно да беседва с непохватни момчета. След като го изслуша, принцът отдели още малко време да поприказва с Пъг за дреболии, например за характера на обучението му и за щастливото му издигане в благороднически сан, сякаш тези неща бяха особено важни за него.
Пъг реши, че принц Ерланд му харесва. Вторият по власт човек в Кралството и най-могъщата личност на Запада се беше държал топло и дружелюбно и се бе постарал да предразположи далеч не толкова важния си гост.
Пъг заоглежда стаята — все още не бе привикнал на дворцовия разкош. Дори тази малка стаичка беше пищно обзаведена, с истинско ложе с балдахин вместо простата дъсчена постеля. Пъг за пръв път спеше в такова нещо и му бе трудно да привикне и да се отпусне на мекия, пълен с гъши пух дюшек. В ъгъла на стаята имаше килер с повече дрехи, отколкото можеше да износи за цял живот, всички от скъпа тъкан и фино скроени, и всички сякаш точно по неговите мерки. Кълган му беше казал, че са подарък от принца.
Тишината в стаята му напомни колко рядко се вижда напоследък с Кълган и останалите. Гардан и войниците му бяха заминали тази сутрин с куп депеши до принц Луам, а Мийчъм го бяха настанили при дворцовата гвардия. В повечето случаи Кълган също се включваше в заседанията с принца, така че Пъг почти винаги бе сам. Съжаляваше, че не разполага с книгите си, защото с тях поне това свободно време щеше да се използва за нещо полезно. Откакто беше пристигнал в Крондор, почти нямаше какво да прави.
Отново си помисли колко ли щяха да му харесат на Томас тукашните новости — място, съградено сякаш по-скоро от стъкло и вълшебство, отколкото от камък — и хората тук. Мислеше за изгубения си приятел с надеждата, че Долган все някак е успял да го намери, но без много да вярва в това. Болката от загубата се бе притъпила като полузараснала рана, но все още пареше. Дори след целия този изминал месец Пъг от време на време се улавяше, че неволно се обръща, за да види Томас край себе си.
След като му омръзна да седи бездейно, Пъг отвори вратата и надникна в коридора, преминаващ по дължината на източното крило на палата. После излезе и се забърза, оглеждайки се за някое познато лице, с чиято помощ да се отърве от досадата.
Край него мина някакъв гвардеец, запътил се в противоположна посока, и му отдаде чест. Пъг все още не можеше да свикне с мисълта, че гвардейците са длъжни да му отдават чест при всяко преминаване покрай него, но като на член на херцогската свита и скуайър му се полагаха всички почести.
Стигна до един по-малък коридор и реши да поразгледа. Беше все едно накъде ще тръгне. Принцът лично му беше казал, че може да обикаля колкото и където си поиска из двореца, но Пъг досега бе проявявал стеснителност, за да не би да си превиши правата. Но сега отегчението го подтикна да предприеме приключение, поне доколкото изобщо бе възможно някакво приключение сред смълчаните коридори.
Скоро се натъкна на малка ниша с прозорец, предлагащ изглед към дворцовите градини, и седна на скамейката до прозореца. Отвъд стените на двореца се виждаше пристанището на Крондор, простиращо се надолу като загърнато в бяло селце. Корабите в залива приличаха на миниатюрни играчки — бяха закотвени и очакваха по-благоприятно време, за да вдигнат платна.
Тънък гласец зад гърба му го извади от унеса.
— Вие ли сте принц Арута?
Зад него стоеше момиче, около седемгодишно, с големи зелени очи и тъмнорижа коса, прибрана под сребърна мрежичка. Роклята му беше семпла, но изящна, от червена тъкан с бяла дантела по ръкавите. Личицето на момичето беше миловидно, но стегнато и съсредоточено, и някак смешно със своята сериозност.
Пъг се поколеба за миг, след което отвърна:
— Не, аз съм Пъг. Дойдох с принца.
Момичето не направи усилие да прикрие разочарованието си.
Сви рамене, пристъпи и седна до Пъг. После го изгледа със същото сериозно изражение и каза:
— Надявах се, че вие ще сте принцът, защото исках да го зърна преди да тръгнете за… къде беше?
— За Саладор — отвърна равнодушно Пъг. Беше се надявал, че пътуването ще свърши с гостуването им при принца. Напоследък си мислеше за Карлайн.
— Да. Татко казва, че трябва веднага да тръгнете за Саладор, а после да вземете кораб за Риланон, за да се видите с краля.
— Кой е баща ти?
— Принцът, глупчо. Ти нищо ли не знаеш?
— Така излиза. — Пъг изгледа момичето и чак сега видя в нея по-малко копие на Карлайн. — Ти трябва да си принцеса Анита.
— Разбира се. И при това съм истинска принцеса. Не дъщерята на някакъв си херцог, а дъщерята на принца. Татко ми щеше да стане крал, ако бе пожелал, но той не пожела. Ако го беше направил, един ден щях да стана и кралица. Но сега няма да стана. А ти какво правиш?
Въпросът, който дойде така изведнъж, без предисловие, хвана Пъг натясно. Детинското бърборене му звучеше много отегчително и той не я слушаше внимателно, унесен повече в гледката през прозореца.
Той се поколеба, след което отвърна:
— Аз чиракувам на магьосника на херцога.
Принцесата се ококори и възкликна:
— Истински магьосник?
— Съвсем истински.
Личицето й светна от възторг.
— А може ли да превръща хората в жаби? Мама казва, че магьосниците превръщали хората в крастави жаби, ако са лоши.
— Не знам. Ще го попитам, щом го видя… ако изобщо го видя повече — добави той под носа си.
— О, наистина ли? Толкова бих искала да разбера. — Изглеждаше съвсем очарована от възможността да разбере дали приказката е вярна. — А би ли могъл да ми кажеш къде мога да видя принц Арута?
— Не знам. Самият аз не съм го виждал от два дни. Защо искаш да го видиш?
— Мама казва, че един ден ще се омъжа за него. Искам да видя дали е приятен човек.
Перспективата това малко момиченце един ден да се омъжи за по-младия син на херцога обърка за малко Пъг. Не беше необичайна практика благородниците да вричат децата си в брак години преди те да навършат пълнолетие. След десет години тя щеше да стане жена, а принцът все още щеше да е млад мъж, граф на някаква малка цитадела из Кралството. Въпреки това на Пъг тази перспектива му се стори изумителна.
— Ти смяташ ли, че би ти харесало да живееш с граф? — попита Пъг и веднага осъзна, че въпросът е глупав. Принцесата само потвърди собствената му преценка с поглед, който подобаваше на отец Тъли, и каза:
— Глупчо! Как мога да знам, след като не знам дори за кого ще ме омъжат мама и татко?
Детето скочи от мястото си.
— Е, аз трябва да се връщам. Не бива да съм тук сега. Ако разберат, че съм напуснала покоите си, ще ме накажат. Надявам се да пътувате добре до Саладор и Риланон.
— Благодаря.
На личицето й изведнъж се изписа загриженост и тя прошепна:
— Няма да кажеш на никого, че съм била тук, нали?
Пъг й се усмихна заговорнически.
— Не. Тайната ти е запазена. — Момичето се поуспокои, усмихна се и надникна в двете посоки по коридора. Когато понечи да си тръгне, Пъг каза:
— Добър човек е.
Принцесата се спря.
— Кой?
— Принцът. Приятен човек е. Отдава се понякога на размисъл и тъга, но като цяло е приятен човек.
Принцесата се намръщи за миг, сякаш се мъчеше да смели информацията. После се усмихна щастливо и отвърна:
— Това е хубаво. Не бих искала да се омъжа за човек, който не е приятен. — Изкикоти се, зави на ъгъла и се скри.
Пъг поседя още малко, загледан в сипещия се сняг и замислен над това, че малки деца се тревожат за толкова съдбовни неща, и за едно дете с големи и сериозни очи.
Същата нощ групата на херцога бе почетена от принца. Цялото благородническо войнство, пребиваващо в двора, както и повечето богаташи от простото съсловие на Крондор присъстваха на галавечерята — над четиристотин пируващи. Пъг се озова на една маса с непознати, които, респектирани от облеклото му и от самия факт, че изобщо е тук, най-учтиво го пренебрегваха. Херцогът и принц Арута седяха на челната маса с принц Ерланд и съпругата му, принцеса Алисия, а също и херцог Дуланик, канцлер на владенията на принца и рицар-маршал на Крондор. Поради лошото здраве на Ерланд, военните дела на Крондор бяха поверени на Дуланик и на мъжа, погълнат в задушевна беседа с него — лорд Вари, лорд-адмирал на крондорската флота на Ерланд. Пъг бе на най-отдалечената от кралската фамилия маса.
Из голямата зала сновяха слуги, понесли големи плата с храна и гарафи с вино. Около масите обикаляха певци с най-новите си балади. Жонгльори и акробати изпълняваха забавните си номера, на които гостите на пира почти не обръщаха внимание, но артистите въпреки това се стараеха усърдно заради церемониалмайстора, от когото зависеше дали ще ги поканят отново.
По стените висяха гигантски знамена и пищни гоблени. Знамената бяха от всички по-главни знатни домове на Кралството — от кафявото със златни ивици на Крудий в най-далечния запад, до бялото и зеленото на Ран, далече на изток. Зад кралската маса висеше знамето с герба на Кралството — изправен на задните си лапи лъв, държащ меч, с корона над главата му, на пурпурно поле: древен знак на кралете Кондуин. До него висеше знамето на Крондор — орел, летящ над планински връх, сребърен върху поле от кралски пурпур. Единствено принцът, както и кралят в Риланон, имаха право да носят кралския цвят. Боррик и Арута бяха с мантии над туниките, указващи, че са принцове, родствено свързани с кралската фамилия. Пъг за пръв път виждаше двамата да носят официалните отличия на своя ранг.
Отвсякъде ехтяха звуци на веселие, но макар и в другата страна на залата, Пъг долавяше, че разговорът на масата на принца не е особено весел. Боррик и Ерланд бяха свели глави един към друг и угрижено си говореха нещо.
Някой го докосна по рамото и Пъг се сепна. Обърна се и видя едно кукленско личице, надничащо през дебелите завеси на по-малко от две стъпки от него. Принцеса Анита вдигна пръстче пред устните си и го подкани да я последва. Пъг забеляза, че останалите по масата се заглеждат по най-важните присъстващи особи и едва ли ще забележат липсата му. Стана, пристъпи през завесата и се озова в малък алков, предназначен за прислугата. Зад него имаше друга завеса, водеща към кухнята, както той предположи, иззад която надничаше малката бегълка от леглото. Пъг се приближи до очакващата го Анита и се увери, че наистина са в дълъг коридор, свързващ кухненските помещения с голямата зала. Край стената преминаваше дълга маса, отрупана със съдове за сервиране и бокали.
— Какво правиш тук? — каза Пъг.
— Шшт! — отвърна му тя шепнешком. — Никой не знае, че съм тук.
Пъг се усмихна.
— Не мисля, че трябва да се притесняваш, че ще те чуят. Достатъчно шумно е.
— Дойдох да видя принца. Кой от всички е той?
Пъг й даде знак да го последва до малката ниша, след което открехна леко завесата, посочи и каза:
— Вторият от баща ти нататък, онзи с черно-сребристата туника и червената мантия.
Момичето се надигна на пръсти и каза:
— Не виждам.
Пъг я вдигна. Тя му се усмихна:
— Много съм ти задължена.
— Няма нищо, моля ви — отвърна й Пъг с насмешлива сериозност и двамата се изкикотиха.
После, сепната от някакъв глас зад завесата, принцесата възкликна:
— Трябва да литвам! — И се шмугна през нишата, мина през втората завеса и се скри от погледа му, затичана към кухнята и оттам — към стаите си.
Завесата към банкетната зала се разтвори и един изумен слуга се втренчи в Пъг. По право момчето не биваше да е тук, но ако се съдеше по облеклото му, не беше случаен гост.
Пъг се обърка и накрая неубедително промълви:
— Исках да отида в стаята си. Май съм сбъркал пътя.
— Крилото за гостите е през първата врата наляво от банкетната зала, млади господарю. А… насам се отива за кухнята. Ще позволите ли да ви покажа пътя? — Слугата явно не държеше много да го направи, а и Пъг също така нямаше желание да го водят.
— Не, благодаря, ще го намеря сам — отвърна той.
Върна се на масата си, незабелязан от другите гости. Останалата част от пиршеството мина без произшествия, ако се изключеше по някой и друг озадачен поглед от страна на един от слугите.
Остатъка от вечерта след пира Пъг прекара в разговор със сина на някакъв търговец. Двамата младежи се запознаха в препълнената зала, където вървеше следбанкетният прием на принца. Изкараха заедно около час, разменяйки си учтивости, докато накрая бащата на момчето не дойде и не го повлече със себе си. Пъг се помота още малко, без никой от гостите на принца да му обърне внимание, след което реши, че може спокойно да се върне в стаята си, без да оскърби никого — никой нямаше да забележи отсъствието му. Освен това не беше виждал принца, лорд Боррик и Кълган, откакто напуснаха банкетната маса. По-голямата част от приема, изглежда, се водеше от няколко официални придворни и от принцеса Алисия, чаровна жена, която размени една-две учтиви думи с Пъг, след което продължи по редицата гости.
Кълган го чакаше в стаята му и без предисловия каза:
— Тръгваме призори, Пъг. Принц Ерланд ни изпраща в Риланон да се видим с краля.
— Но защо ще изпраща нас? — отвърна Пъг раздразнено. Вече изпитваше мъка по дома.
Преди Кълган да успее да му отговори, вратата рязко се отвори и вътре буреносно нахълта принц Арута. Пъг се изненада от несдържания гняв, изписан на лицето му.
— Кълган! А, и ти ли си тук! — каза Арута и затръшна вратата. — Знаеш ли какво предприема нашият кралски братовчед във връзка с цуранското нашествие?
Преди Кълган да успее да му отговори, принцът сам предложи отговора:
— Нищо! Пръста си няма да мръдне, за да изпрати помощ на Крудий, докато татко не се види с краля. Това ще отнеме поне още два месеца.
Кълган вдигна ръка и вместо херцогския съветник, Арута видя отново пред себе си един от своите наставници от детството. Кълган, също като отец Тъли, все още можеше да упражни власт над двамата синове на херцога, ако моментът го наложеше.
— По-кротко, Арута.
Арута си придърпа един от столовете и поклати глава.
— Съжалявам, Кълган. Трябваше да сдържа нервите си. — Той забеляза объркването на Пъг. — И ти извинявай, Пъг. Но тук са намесени доста неща, за които все още не знаеш. Може би… — Той погледна въпросително Кълган.
Кълган измъкна лулата си.
— Спокойно можеш да му го кажеш, той бездруго ще пътува с нас. Скоро сам ще го разбере.
Арута забарабани с пръсти по облегалката на стола, после се наведе напред и заговори:
— Баща ми и Ерланд от няколко дни обсъждат кой е най-добрият начин да бъдат посрещнати тези нашественици от другия свят, ако наистина дойдат. Принцът дори е съгласен, че е много възможно да дойдат. — Той замълча. — Но нищо няма да направи, за да се свикат армиите на Запада, докато не получи официално разрешение от краля.
— Не разбирам — каза Пъг. — Не са ли армиите на Запада под прякото командване на принца, да ги събира когато той намери за добре?
— Вече не — отвърна с гримаса Арута. — Преди по-малко от година кралят е изпратил нареждане армиите да не се събират без негово разрешение. — Арута се отпусна в стола си, а Кълган издуха облак дим от лулата. — Това е нарушение на традицията. Никога армиите на Запада не са имали друг пълководец освен принца на Крондор, тъй както армиите на Изтока са подчинени на краля.
Пъг все още не схващаше важността на всичко това. Кълган поясни:
— Принцът е кралският лорд-маршал на Запада, единственият човек под краля, който може да командва херцог Боррик и другите рицар-генерали. Ако той ги привика, ще се отзове всеки херцог, от Малаково средище до Крудий, със своите гарнизони и опълчение. Но крал Родрик по някакви свои причини е решил, че никой няма право да събира войска без неговите пълномощия.
— Баща ми въпреки това би дошъл на призива на принца, както и останалите херцози — каза Арута.
Кълган кимна.
— Може би точно от това се страхува кралят — че армиите на Запада от много време са повече армии на принца, отколкото негови. Ако баща ти ги призове, повечето ще се стекат, защото го зачитат почти колкото Ерланд. А ако кралят реши да каже „не“… — Той остави изречението недовършено.
Арута кимна.
— Размирици в Кралството.
Кълган погледна лулата си.
— Чак до гражданска война, сигурно.
Пъг се притесни от разговора. Все пак си беше все още момче от замъка, въпреки наскоро придобитата титла.
— Дори да е в защита на Кралството?
Кълган бавно поклати глава.
— Дори тогава. За някои хора, за кралете също, начинът, по който се прави нещо, е не по-малко важен от самото правене. — Той замълча. — Самият херцог отбягва да говори за това, но между него и някои източни херцози, особено братовчед му, Ги дьо Батира, отдавна съществува неприязън. Това разногласие между принца и краля само би усилило напрежението между Запада и Изтока.
Пъг съзнаваше, че по някакъв начин това е по-важно, отколкото може да схване, но в картината, която бе в състояние да си състави за нещата, оставаха бели петна. Как бе възможно кралят да негодува, че принцът събира армии в защита на Кралството? Струваше му се нелогично въпреки обясненията на Кълган. И какви бяха тези неприятности с Изтока, за които херцогът не обичаше да говори?
Магьосникът стана.
— Утрешният ни ден ще започне твърде рано, така че най-добре е да поспим. Ездата до Саладор ще е дълга, а след това ни чака и дълъг преход с кораб до Риланон. Докато стигнем при краля, първото топене на снеговете в Крудий ще трябва да е настъпило.
Докато се качваха на конете в централния двор на палата, принц Ерланд пожела на групата лек път. Изглеждаше блед и дълбоко угрижен.
Малката принцеса стоеше на един прозорец на горния етаж и махаше с кърпичка на Пъг. Пъг си спомни за една друга принцеса и се зачуди дали като порасте, Анита ще стане като Карлайн, и дали нравът й няма да е по-спокоен.
Излязоха през портите. Отвън ги чакаше ескорт кралски крондорски пиконосци, които щяха да ги придружат до Саладор. Предстоеше им три седмици езда през планините и покрай блатата на Тъмно поле, покрай Малаково средище — граничната точка между западните и източните владения — и оттам до Саладор. Там щяха да вземат кораб и след още две седмици да пристигнат в Риланон.
Пиконосците бяха загърнати в тежки сиви наметала, но отдолу се виждаха пурпурните табарди със сребърните ивици, отличителният цвят на принца на Крондор, с герба на кралския крондорски дом. Херцогът беше зачетен с ескорт от личната гвардия на принца вместо с отряд от градския гарнизон.
Отново заваля сняг и Пъг се зачуди дали някога пак ще види пролетта на Крудий. Седеше смълчан на коня си, докато се тътреха по пътя на изток, и се мъчеше да подреди в главата си впечатленията от последните няколко седмици. После се отказа, примирен с всичко, което го чакаше.
Ездата до Саладор им отне четири седмици вместо три, тъй като в планините западно от Тъмно поле ги застигна необичайно силна буря. Принудиха се да отседнат в един хан извън селото, получило името си от блатата. Храната беше оскъдна, а ейлът блудкав и когато бурята отмина, всички се зарадваха, че напускат Тъмно поле.
Още един ден изгубиха, когато им се случи да влязат в някакво село, обезпокоено от разбойници. Гледката с приближаващата се конница бе прогонила шайката, но херцогът се разпореди да обходят района, за да са сигурни, че разбойниците няма да се върнат, след като войниците отминат по пътя си. Селяните разтвориха щедро вратите си за свитата на херцога — посрещнаха ги радушно и им предложиха най-добрата си храна и най-топлите постели. Жалки дарове според стандартите на херцога, но той прие гостоприемството на селяните с любезност, защото знаеше, че това е всичко, с което разполагат. Пъг се зарадва на простата храна и обкръжение, най-близките досега до онова, с което бе свикнал от дете в Крудий.
Когато им оставаше още половин ден път до Саладор, срещнаха патрул на градската стража. Стражевият капитан подкара напред, спря коня, си пред тях и викна:
— Каква работа води гвардията на принца до земите на Саладор?
Между двата града не съществуваше особена любов, а крондорците яздеха без знаме. Тонът му не остави и сянка на съмнение, че смята появата им за нарушение.
Херцог Боррик отметна наметалото и разкри табарда си.
— Донесете на своя господар, че Боррик, херцогът на Крудий, приближава града и би желал да се възползва от гостоприемството на лорд Керъс.
Капитанът се стъписа и взе да заеква.
— Моля за извинение, ваша светлост. Нямах представа, че… няма знаме…
— Забравихме го някъде в гората — сухо подхвърли Арута.
Капитанът го погледна сконфузено.
— Милорд?
— Няма значение, капитане — каза Боррик. — Просто докладвайте на своя господар.
Капитанът отдаде чест.
— Веднага, ваша светлост. — Извърна коня си и махна на един от хората си да се приближи. Даде му указания и войникът пришпори коня си към града.
Капитанът се обърна към херцога.
— С позволението на ваша светлост хората ми са на ваше разположение.
Херцогът погледна изморените от пътуването крондорци, които не криеха, че притеснението на капитана ги забавлява.
— Смятам, че тридесет въоръжени мъже са достатъчни, капитане. Градската стража на Саладор е прочута с това, че пази добре околностите на града от плячкаджии.
При тези думи капитанът, все още не разбрал, че са го взели за посмешище, се изпъчи.
— Благодаря ви, ваша светлост.
— Вие и хората ви можете да си продължите патрула — каза херцогът.
Капитанът отдаде чест и заповяда на хората си да тръгват. След като те минаха покрай свитата на херцога, капитанът отново отдаде чест. Боррик отвърна с лениво махване на ръка и след като стражите отминаха, каза:
— Стига вече глупости. Хайде към Саладор.
Арута му подвикна през смях:
— Татко, имаме нужда от такива хора в Запада.
Боррик се извърна:
— Така ли? И защо?
— Да лъскат щитовете и ботушите ни — отвърна Арута.
Херцогът се усмихна, а крондорците избухнаха в смях. Войниците на Запада нямаха високо мнение за тези от Изтока. Изтокът беше усмирен дълго преди Западът да се отвори за експанзията на Кралството и в Източните владения рядко се случваха неприятности, изискващи истински умения във воинския занаят. Гвардейците на принца на Крондор бяха доказали се в битки ветерани, докато за войниците на Саладор на Запад се смяташе, че най-тежката им служба е на парадния плац.
Скоро забелязаха първите признаци, че наближават голям град: грижливо обработени ниви, селца, крайпътни кръчми и коли, натоварени със стока. По залез слънце в далечината вече се открояваха крепостните стени на Саладор.
Когато влязоха в града, по улиците се беше подредила на почетна стража цяла рота лични гвардейци на херцог Керъс. Също като в Каландор, тук замък нямаше, понеже нуждата от малка, лесно защитима цитадела бе отпаднала с цивилизоването на околните земи.
Докато яздеха през града, Пъг си даде сметка колко забутано е наистина пограничното градче Крудий. Въпреки политическото влияние на лорд Боррик, той все пак си беше владетел на крайна провинция.
Тълпите граждани по улиците зяпаха западния херцог от дивата граница на Далечния бряг. Някои вдигаха възторжени възгласи, защото гледката напомняше за парадно шествие, но повечето стояха смълчани и видимо разочаровани, че херцогът и свитата му приличат на всички останали хора, а не са някакви прогизнали от кръв варвари.
В двора на палата дворцови слуги дотичаха да поемат конете им. Един гвардеец отведе войниците на Крондор във войнишкото общежитие, където щяха да отдъхнат преди да тръгнат обратно за града на принца. Друг, с капитански знак на туниката, поведе групата с Боррик по стъпалата на зданието.
Пъг гледаше в почуда, защото този палат бе по-голям дори от палата на принца в Крондор. Преминаха през няколко помещения, след което се озоваха във вътрешен двор. Тук фонтани и дървета красяха градина, отвъд която се възправяше централният палат. Пъг осъзна, че сградата, през която бяха преминали, е просто една от постройките, обкръжаващи покоите на херцога. Учуди се за какво изобщо са му нужни на този лорд Керъс толкова много сгради с толкова многобройна прислуга.
Прекосиха двора-градина и започнаха да се изкачват по ново широко стълбище към застаналата пред вратите на централния дворец церемониална група посрещачи. Някога тази сграда можеше и да е била цитадела, защитаваща града, но въображението на Пъг не стигаше да си представи как ли е изглеждала преди векове, защото многобройните обновления през годините бяха превърнали старата стражница в блестящо чудо от стъкло и мрамор.
Дворцовият управител на херцог Керъс, сух като овчарска гега старец с живи очи, познаваше по външност всеки знаменит благородник — от границите на Кеш на юг до Тир-Сог на север. Силната му памет за лица и факти неведнъж бе спестявала куп неудобства на херцог Керъс. Докато Боррик се изкачи по широките стъпала, управителят вече бе запознал Керъс с няколко по-съществени подробности от личния му живот, придружени от бързото изреждане на подходящите за случая куп ласкателства.
Херцог Керъс пое десницата на Боррик.
— Е, лорд Боррик, голяма чест ми оказвате с това неочаквано посещение. Само да бяхте ме известили за пристигането си, щях да ви устроя далеч по-прилично посрещане.
Влязоха в преддверието на палата, с херцозите начело, и Боррик каза:
— Съжалявам, ако ви създавам неудобства, лорд Керъс, но се боя, че задачата ни твърде много зависи от бързината, така че обичайните протоколни учтивости ще трябва да се оставят настрана. Нося важни съобщения за краля и трябва да поема през морето за Риланон колкото е възможно по-скоро.
— Разбира се, лорд Боррик, но вярвам все пак, че ще можете да ми погостувате малко, да речем за седмица-две?
— Съжалявам, но не мога. Бих тръгнал още тази нощ, ако е възможно.
— Това наистина е тъжна вест. Толкова се надявах, че ще поостанете.
Свитата стигна до залата за аудиенции на херцога, където управителят даде ценните си наставления на цяло войнство слуги, които се втурнаха да приготвят стаи за гостите. Щом пристъпи в просторната зала с високия сводест таван, с гигантските канделабри и огромните остъклени прозорци, Пъг се почувства смален като джудже. Помещението бе най-голямото, което бе виждал, по-голямо и от залата на принца на Крондор.
Огромната маса бе отрупана с плодове и вино и изгладнелите пътници лакомо започнаха да се хранят. Пъг седна не особено елегантно — цялото му тяло се беше превърнало в окаяна купчина схванати стави и натъртени мускули. Напоследък ставаше все по-опитен в ездата заради безкрайните часове, прекарвани на седлото, но това не намаляваше болежките.
Лорд Керъс заразпитва настойчиво херцога за причините за това забързано пътуване и между хапките плодове и глътки вино Боррик го осведоми за събитията от последните три месеца. След като разказът приключи, Керъс изглеждаше потресен.
— Това наистина са много мрачни новини, лорд Боррик. Нещата в Кралството се объркват. Убеден съм, че принцът ви е разказал за онази неприятност, която се случи след като за последен път посетихте Изтока.
— Да, разказа ми. Но с неохота и само най-главното. Все пак минаха тринадесет години, откакто посетих столицата за коронясването на Родрик, когато се явих да подновя васалството си. По онова време той изглеждаше достатъчно разумен младеж, напълно способен да се научи да управлява. Но според това, което чух в Крондор, нещата, изглежда, са се променили.
Керъс хвърли поглед из залата, след което махна с ръка на слугите да напуснат. Изгледа многозначително спътниците на Боррик и вдигна въпросително вежди.
— Те са мои довереници и няма да издадат нищо поверително — каза лорд Боррик.
Керъс кимна, но каза:
— Ако желаете да се поразтъпчете преди да отдъхнете, може би ще проявите интерес към градината ми?
Боррик се намръщи и понечи да откаже, но Арута сложи ръка на рамото на баща си и кимна в съгласие. Боррик каза:
— Звучи добре. Въпреки студа не бих възразил срещу една малка разходка.
Херцогът махна на Кълган, Мийчъм и Гардан да останат, но лорд Керъс даде да се разбере, че и Пъг трябва да дойде с тях. Боррик изглеждаше изненадан, но кимна. Излязоха през една малка порта в градината и след като се озоваха навън, Керъс зашепна:
— Ще изглеждам по-малко подозрително, ако момчето е с нас. Вече не мога да разчитам дори на слугите си. Кралят има агенти навсякъде.
Боррик изглеждаше разгневен.
— Кралят е поставил свои агенти в двора ви?
— Да, лорд Боррик, нашият крал наистина много се е променил. Знам, че Ерланд не ви е казал всичко, но смятам, че трябва да го знаете.
Херцог Керъс се окашля и се заозърта из заснежената градина. На светлината, струяща от прозорците на палата — а и луната светеше отгоре, — градината напомняше на зимна картина, в бяло и кристално синьо, несмутена от човешки стъпки.
Керъс посочи низ полузаличени дири в снега и каза:
— Оставих ги този следобед, когато дойдох тук да размисля какво бих могъл да ви кажа така, че да не пострадам. — Отново се огледа и след като не забеляза някой да подслушва разговора, продължи: — Когато умря Родрик Трети, всички очакваха, че Ерланд ще вземе трона. След официалния траур жреците на Ишап призоваха всички възможни наследници да изтъкнат своите претенции. Очакваше се и вие да бъдете един от тях.
Боррик кимна.
— Знам обичая. Не можах да пристигна навреме в столицата. Така или иначе щях да се откажа от претенцията. Отсъствието ми беше без значение.
Керъс кимна.
— Историята можеше да тръгне по-различно, ако и вие бяхте присъствали, Боррик. — После сниши глас. — За тези си думи рискувам главата си, но мнозина, дори ние на Изток, щяхме да ви насърчим да вземете короната.
Изражението на Боррик показа, че не иска да слуша повече за това, но Керъс упорито продължи:
— Докато вие пристигнете, цялата задкулисна политика беше свършена — като повечето лордове бяха склонни да дадат короната на Ерланд, — но в продължение на едно напрегнато денонощие и половина въпросът все още оставаше нерешен. Защо старият Родрик не посочи своя наследник, не знам. Но след като жреците отпъдиха всички далечни роднини без сериозни основания за претенции, пред тях застанаха трима души — Ерланд, младият Родрик и Ги дьо Батира. Жреците ги приканиха да говорят и всеки от тях се изказа. Основанията на Родрик и Ерланд бяха солидни, докато участието на Ги бе по-скоро формално, както щеше да е и вашето, ако бяхте пристигнали навреме.
Арута се намеси сухо:
— Времето за траур гарантира, че никой владетел от Запада няма да стане крал.
Боррик хвърли неодобрителен поглед към сина си, но Керъс отвърна:
— Не съвсем. Ако имаше някакви съмнения относно правата за наследство, жречеството щеше да отложи церемонията до пристигането на баща ви, Арута. Случвало се е.
После погледна Боррик и отново сниши глас.
— Както казах, очакваше се короната да получи Ерланд. Но когато му я предложиха, той се отказа и я отстъпи на Родрик. По това време все още никой не знаеше за боледуването на Ерланд, така че повечето владетели приеха това негово решение като великодушно потвърждение на правата на Родрик. С подкрепата и на Ги дьо Батира за момчето, събраният Съвет на лордовете утвърди неговото възцаряване. Едва тогава започнаха същинските интриги, докато най-накрая чичото на покойната ви съпруга бе назначен за кралски регент.
Боррик кимна. Помнеше тогавашната битка кой да бъде определен за регент на момчето крал. Презреният му братовчед Ги почти бе спечелил поста, но навременното пристигане на Боррик и подкрепата му за Калдрик Риланонски, наред е поддръжката на херцог Брукал Ябонски и принц Ерланд, лиши Ги от мнозинството гласове в конгреса.
— През последвалите пет години имаше само едно непреднамерено стълкновение на границата с Кеш. Нещата бяха спокойни. Преди осем години… — Керъс замълча и се огледа — … Родрик се впусна в една „програма за обществени подобрения“, както го нарича — разширения на пътища и строежи на мостове, вдигане на бентове и така нататък. Отначало бремето почти не се усещаше, но с всяка следваща година данъците започнаха да нарастват и сега селяните и волниците, дори по-дребните благородници са съвсем обезкръвени. Кралят разшири програмите си до такава степен, че сега строи цяла нова столица, за да направи от нея най-великия град в историята на човечеството, както сам твърди.
— Преди две години малка делегация от знатни особи посети краля и го помоли да прояви милост и да смали прекалените разходи, за да облекчи бремето на хората — продължи Керъс. — Кралят се разгневи, обвини благородниците в измяна и ги екзекутира вкупом.
Очите на Боррик се разшириха. Той се обърна рязко и снегът под ботушите му сухо изскърца.
— На Запад не сме чували нищо за това!
— Когато Ерланд чу вестта, веднага отиде при краля и настоя за обезщетение за семействата на избитите благородници и за намаляване на данъците им. Кралят — според слуховете — бил готов да задържи своя чичо под стража, но няколкото съветници, на които все още се осланял, го възпрели. Изтъкнали на негово величество, че такъв акт, нечуван в историята на Кралството, със сигурност ще накара западните владетели да се вдигнат срещу краля.
Лицето на Боррик помръкна.
— Били са прави. Ако онова момченце беше обесило Ерланд, Кралството със сигурност щеше да се разцепи.
— Оттогава принцът не е стъпвал в Риланон, а кралските дела се уреждат с посредници, тъй като двамата вече не си говорят.
Херцогът вдигна очи към небето и заговори с тревога:
— Всичко това е много по-лошо, отколкото бях чувал. Ерланд ми каза за данъците и за отказа си да ги наложи на Запада. Каза ми, че кралят се съгласил, защото разбирал необходимостта да се поддържат гарнизоните на Севера и Запада.
Керъс бавно поклати глава.
— Не. Кралят се съгласи едва след като посредниците му описаха картини с пълчища таласъми, изсипващи се откъм Северните земи и опустошаващи градовете на Кралството.
— Ерланд ми спомена за някакво напрежение между него и племенника му, но дори в светлината на новините, които нося, не каза нищо за действията на негово величество.
Керъс си пое дъх и отново закрачи по пътеката.
— Боррик, толкова дълго съм живял сред блюдолизците в кралския двор, че забравям, че вие от Запада сте свикнали на прямота. — Помълча малко, след което добави: — Нашият крал не е онзи, който беше. Понякога напомня за някогашния младеж — засмян и открит, изпълнен с величави планове. Друг път става… все едно някой друг, сякаш някакъв тъмен дух е обладал сърцето му. Пази се, Боррик, защото само Ерланд стои по-близо до трона от теб. Нашият крал си дава твърде ясна сметка за това — дори ти никога да не си го помислял — и му се привиждат кинжали и отрова там, където ги няма.
Мълчание обгърна групата и Пъг забеляза, че Боррик е видимо разтревожен. Керъс продължи:
— Родрик се бои, че други желаят короната му. Може и така да е, но не са тези, които кралят подозира. Освен краля има само още четирима мъже от фамилията Кондуин и всички те са мъже на честта. — Боррик кимна леко на комплимента. — Но има може би още дузина лица, които могат да изтъкнат родството си с трона, по линията на майката на краля и нейните близки. Всички те са източни владетели и мнозина от тях не биха се поколебали пред възможността да изложат претенциите си пред Съвета на лордовете.
Боррик го изгледа гневно.
— Говориш за измяна.
— Измяна в сърцата, макар и не в делата… засега.
— Дотам ли чак са стигнали нещата на Изток, без ние на Запад да разберем?
Стигнаха отсрещния край на градината и Керъс кимна.
— Ерланд е човек с чувство за чест и като такъв ще премълчи непотвърдените слухове пред своите подчинени, дори пред теб. Както ти каза, минаха тринадесет години, откакто за последен път си бил в Риланон. Всички пълномощия и депеши от краля продължават да минават през двора на принца. Как би могъл да го научиш? Боя се, че е само въпрос на време преди някой от кралските съветници да се изкатери върху падналите глави на онези от нас, които все още се придържаме към убеждението, че благородничеството е гаранция за благополучието на държавата.
— Тогава и ти твърде много рискуваш с прямотата си — каза Боррик.
Херцог Керъс сви рамене и показа с ръка, че трябва да се връщат в двореца.
— Не винаги съм бил толкова откровен, лорд Боррик, но сега времената са трудни. Ако някой друг беше наминал насам, щеше да има само учтивости. Вие сте особен случай, защото докато принцът е отчужден от своя племенник, вие сте единственият човек в кралството; притежаващ и силата, и подобаващия ранг, за да може да повлияе на краля. Ни най-малко не завиждам на обременителното ви положение, приятелю. Когато властваше Родрик Трети, аз бях един от най-влиятелните благородници на Изтока, но сега, що се отнася до влиянието ми в двора на Родрик Четвърти, все едно съм някой безимотен селяк. — Керъс замълча. — Злият ви братовчед Ги сега е най-близкият до краля, а между херцога на Батира и мен не съществува много обич. Причините за взаимната ни неприязън не са толкова лични като вашите, но докато неговата звезда изгрява, моята все повече залязва.
Студът вече започваше да хапе. Керъс плесна ръце.
— Но има и една добра новина. Ги зимува в имението си близо до нос Пойнтър и засега кралят не е изложен на неговите сплетни. — Керъс стисна Боррик за ръката. — Приложете цялото влияние, което имате, лорд Боррик. Смирете импулсивния нрав на краля, лорд Боррик, защото при това нашествие, за което носите вест, трябва да бъдем единни. Една продължителна война би изцедила и последните резерви, с които разполагаме, а ако Кралството бъде подложено на такова изпитание, не знам дали ще издържи.
Боррик не отговори нищо, тъй като и най-лошите му опасения след гостуването при принца се оказаха нищожни пред думите на Керъс. Херцогът на Саладор продължи:
— И още нещо, Боррик. След като Ерланд отказа короната преди тринадесет години и при слуховете, че здравето му все повече се влошава, мнозина от Съвета на лордовете ще се обърнат към теб да ги поведеш. Мнозина ще те последват, дори някои от нас, на Изток.
Боррик отвърна хладно:
— За гражданска война ли ми говориш?
Керъс махна с ръка и лицето му болезнено се сгърчи. Очите му се навлажниха почти до сълзи.
— Аз съм верен на короната, Боррик, но стигне ли се до правилния избор, Кралството трябва да стои на първо място. Никой не е по-важен от Кралството.
— Кралят е Кралството — отвърна Боррик през стиснати зъби.
— На твое място щях да кажа същото — каза Керъс. — Надявам се да успееш да насочиш енергията на краля към тази беда, надвиснала над Запада, защото ако Кралството се окаже застрашено, други няма да се придържат към толкова възвишени убеждения.
Вече се изкачваха по стълбите към палата.
— Зная, че не сте злонамерен, лорд Керъс и че сърцето ви таи единствено обич към владенията — каза Боррик. — Имайте вяра и се молете, защото ще направя всичко, което ми е посилно, за оцеляването на Кралството.
Керъс спря пред вратата на палата.
— Боя се, че всички ние скоро ще нагазим в дълбока вода, скъпи ми Боррик. Моля се дано това нашествие, за което говориш, да не се окаже вълната, която ще ни удави. С каквото мога да ви помогна, ще помогна. — Той се обърна към вратата, отворена от един слуга, и каза високо: — Ще ви пожелая лека нощ, защото разбирам, че всички сте уморени.
Когато Боррик, Арута и Пъг се върнаха в залата, напрежението беше потискащо, а самият херцог потъна в мрачен размисъл. Дойдоха слуги да отведат гостите по стаите и Пъг тръгна след едно момче почти на неговата възраст, облечено в ливрея с херцогските цветове. Докато излизаха от залата, Пъг се озърна през рамо и видя херцога и сина му застанали един до друг да си говорят тихо с Кълган.
Заведоха го в малка, но елегантно обзаведена стая и без да обръща внимание на пищните завивки на леглото, той се просна върху тях, както си беше облечен. Малкият слуга попита:
— Имате ли нужда от помощ в събличането, скуайър?
Пъг се изправи и изгледа момчето с толкова неприкрита почуда, че слугата отстъпи крачка назад.
— Това ли ще е всичко, скуайър? — попита момчето, явно притеснено.
Пъг просто се засмя. Хлапакът постоя объркан за миг, след което се поклони и бързо излезе. Пъг смъкна дрехите си, зачуден на източните благородници и техните слуги, които трябва да им помагат да се съблекат. Беше твърде изморен, за да си сгъва дрехите, и просто ги нахвърля на купчина на пода.
След като духна свещта до леглото, Пъг полежа известно време на тъмно, разтревожен от чутия разговор. Малко разбираше от дворцови интриги, но съзнаваше, че Керъс трябва да е доста загрижен, за да си позволи да говори всичко това пред чужди хора, въпреки славата на Боррик като човек на честта.
Замисли се за всички неща, които се бяха случили през последните месеци, и си даде сметка, че бляновете му за краля, отвръщащ на зова на Крудий с развети знамена, са поредната момчешка фантазия, разбила се в суровата скала на реалността.