Магьосник

Глава 21Подмяна

Принцът на елфите чакаше майка си.

Много се беше струпало на главата му и тази нощ трябваше да поговори с нея. Напоследък нямаше много удобни случаи за това, тъй като обхватът на войната се беше разширил и той намираше все по-малко време да остане сред сенчестите обиталища на Елвандар. Като боен вожд на елфите той се задържаше на бойното поле почти всеки ден, откакто последния път пришълците се бяха опитали да прехвърлят реката.

След обсадата на замъка Крудий преди три години нашествениците от чуждия свят бяха прииждали всяка пролет: гъста гмеж като мравешки пълчища, връхлитаха през реката — по повече от десет души срещу един елф. Всяка година елфското вълшебство ги надвиваше. Стотици бяха нахлували в спящите поляни, за да потънат в безкраен сън, а почвата поглъщаше телата им, за да натори вълшебните дървеса. Други се отзоваваха на призива на дриадите и се втурваха да догонят омайните песни на феите, докато в страстта си по стихийните същества не умираха от жажда, все още в прегръдките на нечовешката им любов, за да подхранят дървесните духове с дъха на живота си. Други попадаха на горските същества — гигантски вълци, мечки и лъвове, отвърнали на призива на елфските бойни рогове. Дори клоните и коренищата на дърветата в елфските лесове оказваха отпор на нашествениците и ги обръщаха в позорен бяг.

Но тази година за пръв път се бяха появили Черните халати и елфското вълшебство в голяма степен се оказа притъпено. Елфите бяха надвили, но Калин се тревожеше дали ще удържат, когато пришълците се върнат.

Тази година джуджетата на Сивите кули отново се бяха притекли на помощ на елфите. След като моредел напуснаха Зеленото лоно, джуджетата се бяха прехвърлили от зимните си обиталища в планините, присъединявайки се към защитата на Елвандар. За трета година след обсадата на Крудий джуджетата бяха доказали силата си, сдържайки чуждоземните нашественици отвъд реката. С джуджетата дойде и човекът, наречен Томас.

Майка му влезе и принц Калин вдигна очи и стана. Кралица Агларана се разположи на трона си и каза:

— Радвам се да те видя, сине.

— И аз се радвам да те видя, майко. — Той седна в нозете й и зачака думите, от които имаше нужда. Майка му седеше търпеливо, усетила тревогата му.

Най-сетне той не издържа и промълви:

— Тревожи ме Томас.

— Мен също — отвърна кралицата умислено.

— Затова ли те нямаше, когато той дойде в двора?

— Затова… и по други причини.

— Как е възможно чародейството на Древните все още да е силно след толкова векове?

Зад трона се чу глас:

— Хм. Това било значи?

Двамата се обърнаха и видяха Долган, който пристъпи към тях от сумрака, със запалена лула. Кралицата го изгледа с гняв.

— Не знаех, че джуджетата имат навик да подслушват, Долган.

Вождът на джуджетата пренебрегна жилото в думите й.

— Този навик ни е чужд, милейди. Но бях излязъл да се поразходя… Тези три стаички, които ми отредихте, много бързо се изпълват с дим — и ви чух случайно. Не исках да ви прекъсвам.

— Зная, че можете да се промъквате крадешком, когато пожелаете, Долган — каза Калин.

Долган сви рамене и издуха облак дим.

— Елфите не са единствените, които умеят да стъпват тихо. Но говорехме за момъка. Ако това, което казвате, е вярно, тогава работата наистина е сериозна. Ако знаех, никога нямаше да му позволя да приеме дара.

Кралицата му се усмихна.

— Вината не е твоя, Долган. Не си могъл да го знаеш. Побоях се, че това ще се случи, още когато Томас дойде при нас, облечен в мантията на Древните. Отначало си мислех, че вълшебството на валхеру няма да му подейства, но сега виждам, че той става все по-малко смъртен с всяка година.

— Нещастна поредица от събития е довела до това. Нашите Заклинатели трябваше да са намерили това съкровище преди векове, ако не беше чародейството на дракона. Столетия минаха в усилия да откриваме и унищожаваме такива реликви, за да попречим на моредел да ги използват. Сега е твърде късно, защото Томас никога няма драговолно да позволи снаряжението да се унищожи.

Долган издуха кълбо дим от лулата си.

— Всяка зима той крачи из дългите коридори и чака да дойде пролетта, за да дойде битката. Не прави почти нищо друго. Седи и пие, или стои на прага и се взира в снега, и вижда в него сигурно нещо, което никой друг не може да види. В такива времена пази снаряжението заключено в стаята си, а започне ли военната кампания, не го сваля дори насън. Променил се е и тази промяна не е естествена. Не, той никога няма да се откаже от снаряжението драговолно.

— Можем да се опитаме да го принудим — каза кралицата. — Но това едва ли ще се окаже разумно. В него като че ли се поражда нещо, нещо, което би могло да спаси моя народ и аз не бих могла да рискувам.

— Не ви разбирам, господарке — каза Долган.

— Аз също не съм съвсем сигурна, Долган, но съм кралица на народ във война. Ужасен враг опустошава земите ни и всяка година става все по-дързък. Чуждоземското чародейство е твърде силно, може би по-силно от всяко чародейство, откакто изчезнаха Древните. Може би точно вълшебството на дара на дракона ще спаси моя народ.

Долган поклати глава.

— Изглежда странно, че такава сила може да се съхрани в една броня.

Агларана се усмихна.

— Нима? А какво да кажем за чука на Толин, който носиш ти? Нима в него няма древни сили? Сили, които те правят наследник на трона на джуджетата на Запада?

Долган изгледа строго кралицата.

— Много знаете за нас, господарке. Все забравям, че детинската ви външност крие вековно познание. — И побърза да отхвърли забележката й. — Ние на Запад отдавна сме приключили с кралете, откакто Толин изчезна в Мак Мордайн Кадал. И се справяме не по-зле от онези, които се покоряват на стария крал Халфдан в Дорджин. Ако народът ни пожелае тронът да се възстанови, ще се съберем и ще обсъдим нещата спокойно, но това няма да го бъде преди тази война да свърши. Е, кажете сега за момчето.

— Превръща се в това, в което се превръща — въздъхна Агларана. — Можем само да подпомогнем превъплъщението. Заклинателите ни вече действат в тази посока. Ако цялата мощ на валхеру избуи у Томас наудържано, той ще може да отхвърли защитното ни чародейство също както ти би отместил някоя досадна клонка, изпречила се на пътя ти. Но той не е Древен по рождение. Естеството му е чуждо на валхеру, както тяхното естество бе чуждо на всички останали. С помощта на Заклинателите човешката му способност да обича, да познава състраданието, да разбира, би могла да смири неудържимата сила на валхеру. Ако това стане, той би могъл… би могъл да се окаже безценен дар за всички нас. Но ако тази мощ на валхеру се съчетае с човешката склонност към сляпа омраза, грубост и жестокост, той може да се превърне в нещо страшно. Само времето ще покаже какво ще се получи от тази сплав.

— Повелителите на драконите… — промълви Долган. — В нашите сказания също се споменава нещо за валхеру, но само жалки късчета, в най-древните ръкописи. Бих искал да науча повече, с ваше позволение.

Кралицата зарея поглед в далечината.

— Нашите хроники, най-древните от всичко на света в днешни времена, разказват за валхеру, Долган. В тях се съдържат много неща, за които ми е забранено, да говоря — властни имена, които е опасно да се споменават, за да не се предизвикат стаените в тях сили, ужасни неща, но мога да ти кажа следното. Дълго преди човеците и джуджетата да се появят на този свят, тук са властвали валхеру. Те били част от този свят, създадени от самата тъкан на сътворението му, почти богоподобни по сила и способни да постигат невъобразими за нас неща. Нравът им бил хаотичен и непредсказуем. Носели се в пространството, яхнали великите дракони, и нямало кътче във вселената, недостижимо за тях. Връхлитали върху други светове и донасяли тук онова, което им харесва, съкровища и познание, плячкосано от други същества. Не се подчинявали на никакъв закон освен на собствената си воля и приумица. Често се сражавали помежду си и единствено смъртта слагала край на враждите им. Този свят бил тяхно владение. А ние сме били техните питомци… В онези времена ние сме били от една раса с моредел и валхеру ни отглеждали, както вие гледате добитъка си. Някои били вземани за… домашни любимци, отглеждани били за красота… и за други цели. Други били обучавани да се грижат за лесовете и полята. Онези, които живеели на воля, сред дивата природа, станали предтечите на елфите, докато оставащите при валхеру породили расата на моредел.

— Но после настъпило времето на промяната — продължи кралицата. — Господарите ни прекратили кръвопролитните си вражди и се съюзили. Защо са го сторили вече е забравено, въпреки че някои моредел може би го помнят, тъй като са били по-близо до господарите ни, отколкото ние, елфите. Тогава и ние може би сме знаели причините, но последвали Войните на хаоса и голяма част от познанието се изгубило. Знаем само това, че на всички слуги на валхеру била дарена свобода и елфите, както и моредел, не видели повече Древните. В разгара на Войните на хаоса се разтворили огромни прориви в тъканта на времето и пространството и през тях в този свят нахлули таласъмите, хората и джуджетата. Малцина от нашия народ, както и от моредел, оцелели, но оцелелите възстановили домовете ни. Моределите закопнели за наследството на изгубените си господари, вместо да потърсят сами предопределението си, като нас, елфите, и използвали цялата си сръчност и умение, за да дирят реликвите на валхеру, поемайки по Тъмната пътека. Това е причината ние, някогашните братя, сега да сме толкова различни.

— Древното вълшебство все още е могъщо — възкликна кралидата. — По сила и смелост Томас няма равен. Той е приел вълшебството неволно и навярно в това е различието. Древното вълшебство превърна моредел в Братство на Тъмната пътека, защото те подириха силата му, тласкани от тъмни пориви. Докато Томас беше момче с добро и благородно сърце, с непокварена от злото душа. Има надежда той да отрасте, удържайки тъмната страна на вълшебството.

Долган се почеса по главата.

— Хм. Тежък риск. Признавам, че се тревожех за момчето, но не се бях замислял за цялата картина. Е, вие сигурно знаете по-добре какво да се прави, но дано да не съжалим, че му позволих да вземе ризницата.

Кралицата се надигна от трона си.

— И аз се надявам да не съжаляваме за това, Долган. Тук в Елвандар древното вълшебство е смекчено. Може би това е знак, че сме избрали вярната посока — да смекчим промяната в Томас, вместо да й се противопоставяме.

Долган отвърна с учтив поклон.

— Смирен съм пред мъдростта ви. И се моля да се окажете права.

Кралицата им пожела лека нощ и излезе. Калин каза:

— Аз също се моля дано майка ми да говори с мъдростта на кралицата, а не водена от други чувства.

— Не те разбирам, принце.

— О, не ми се прави на глупак, Долган. Твоята мъдрост е всеизвестна и всички я ценят. Разбираш не по-зле от мен. Между майка ми и Томас избуява нещо.

Долган въздъхна и прохладният вятър отнесе дима от лулата му.

— Да. Забелязах го. Един-два пъти само, но и това е достатъчно.

— Тя гледа Томас така, както гледаше някога баща ми, макар да не го признава дори пред себе си.

— А и у Томас се таи нещо — отвърна джуджето и погледна изпитателно принца на елфите. — Макар да не е нежността, която изпитва вашата владетелка. Е, все пак той се старае да сдържа чувствата си.

— Грижи се за приятеля си, Долган. Ако той настои с претенцията си към кралицата, ще стане лошо.

— Толкова ли го мразиш?

Калин го изгледа замислено.

— Не, Долган. Не мразя Томас. Боя се от него. Това е достатъчно. — Принцът помълча малко и добави: — Никога вече няма да коленичим пред друг господар. Не и ние, народът на Елвандар. Ако надеждите на майка ми за превъплъщението в Томас се окажат погрешни, един ден ще трябва да преосмисляме всичко.

Долган угрижено поклати глава.

— Това би било много тъжен ден.

— Така е, Долган. — Калин излезе и остави джуджето само. Долган се загледа в приказното сияние на Елвандар и се замоли наум дано надеждите на елфската кралица да се сбъднат.

Над равнините бушуваха ветрове. Ашен-Шугар бе яхнал могъщите рамене на Шуруга. Мислите на великия златен дракон стигнаха до ума на господаря му. „На лов ли сме?“ В ума на дракона се долавяше глад за плячка.

— Не. Чакаме.

Владетелят на Орлови предели чакаше, загледан в несекващия поток на стенещите в неистово усилие моредел, изливащ се към растящия град. Стотици и стотици мъкнеха огромни каменни блокове, извлечени от кариерите, отдалечени на половин свят оттук, влачеха ги към строящия се сред равнините град. Мнозина бяха измрели и още повече щяха да измрат, но не това бе важното. „Нима?“ Ашен-Шугар се разтревожи от тази нова и странна мисъл.

Някъде отгоре прокънтя гръмогласен рев и друг велик дракон започна да се спуска на спирала — могъщо тъмно чудовище, изревало предизвикателството си. Шуруга надигна глава и отговорът му изтътна като ек на гръмотевица: „Ще се бием ли?“

— Не.

Ашен-Шугар усети недоволството в ума на звяра, но го пренебрегна. Изгледа как другият дракон се спусна и плавно кацна недалече от Шуруга — мощните му криле се прибраха на гърба му, черните му люспи отразиха смътните лъчи на слънцето като лъскав абанос. Ездачът на дракона вдигна ръка за поздрав.

Ашен-Шугар отвърна на поздрава и другият дракон предпазливо се приближи. Шуруга изсъска и Ашен-Шугар небрежно го удари с юмрук. Шуруга се отпусна и замълча.

— Да не би Владетелят на Орлови предели най-сетне да се е решил да се присъедини към нас? — попита новодошлият, Дракен-Корин, Владетелят на тигрите. Черно-оранжевата му броня засия, докато слизаше от гърба на дракона.

От учтивост Ашен-Шугар също слезе. Десницата му обаче така и не се отдръпна от бялата дръжка на златния меч, защото макар времената да се меняха, доверието бе добродетел, непозната за валхеру. Преди време сигурно щяха да се сразят, ала сега потребността от сведения бе по-наложителна от обичайната вражда. Така че Ашен-Шугар отвърна:

— Не. Просто гледах.

Дракен-Корин свъси вежди към Владетеля на Орлови предели. Светлосините му очи не издадоха и капка чувство.

— Ти единствен не се съгласи, Ашен-Шугар.

— Да се присъединя за плячкосване из космоса е едно, Дракен-Корин. Но този… този ваш план е лудост.

— Защо да е лудост? Не разбирам за какво говориш. Ние просто го правим. Какъв е проблемът?

— Това не е в нрава ни.

— Не е в нрава ни да позволяваме на други да въстават срещу волята ни. А тези нови същества влизат в надпревара с нас.

Ашен-Шугар вдигна очи към небето.

— Да, така е. Но и те не са като другите. Те също са създадени от тъканта на този свят, както и ние.

— Че какво значение има? Колцина от нашето коляно си избил ти? Колко кръв е минала през устните ти? Който застане на пътя ти, трябва да бъде убит, или той да те убие. Това е всичко.

— А онези, които ще останат? Моредел и елфите?

— Те са нищо.

— Те са наши.

— Странен си станал под своите планини, Ашен-Шугар. Те притежават истинска сила. Съществуват само за наша забава, нищо повече. Какво те тревожи?

— Не знам. Но има нещо…

— Томас.

В един миг Томас съществуваше едновременно на две места. Той разтърси глава и виденията изчезнаха. После се обърна и видя Галайн, залегнал в храста до него. Недалече от тях изчакваше отрядът елфи и джуджета. Младият братовчед на принц Калин посочи към стана на цураните отвъд реката. Томас погледна натам, видя пришълците, насядали около лагерните си огньове, усмихна се и прошепна:

— Виж ги само как мръзнат.

Вечерният сумрак на късната пролет обгръщаше лагера на цураните като мъглива пелена. Дори огньовете сякаш светеха по-вяло. Томас огледа стана отново.

— Виждам трийсетина, с още толкова в становете на изток и запад.

Галайн не отвърна нищо — изчакваше командата на Томас. Макар боен вожд на Елвандар да се водеше Калин, всъщност Томас командваше силите на елфите и джуджетата. Така и не се разбра кога и как стана, но бавно и някак неусетно, докато наддаваше на ръст и сила, той се превърна във водач. По време на битка беше достатъчно само да подвикне какво да сторят и елфите и джуджетата се втурваха да го изпълнят.

Томас махна на Галайн да го последва и двамата тръгнаха предпазливо, докато не се озоваха на безопасно разстояние от вражеския стан, сред чакащите ги сред гъстите дъбрави. Долган се вгледа в младия мъж — някогашното момче, което бе спасил от рудниците на Мак Мордайн Кадал.

Томас вече бе цели цели шест стъпки и шест пръста и не отстъпваше по ръст на елфите. Крачеше с властна увереност като роден воин. За шестте години, откакто бе живял сред джуджетата, се бе превърнал в мъж… и в нещо повече. Долган го наблюдаваше замислено, докато Томас преглеждаше строените пред него бойци, и си даваше сметка, че Томас сега е в състояние да премине през тъмните проходи на мините на Сиви кули, без сърцето му да трепне пред каквато и да било опасност.

— Другите съгледвачи върнаха ли се?

Долган вдигна ръка и трима елфи и три джуджета излязоха напред.

— Някакви признаци за Черни халати?

След като съгледвачите отговориха, че не са забелязали такива, мъжът в белите одежди и златно снаряжение се намръщи.

— Не би било зле да пленим някой от тях и да го отведем в Елвандар. Последното им нападение проникна най-дълбоко. Бих дал всичко, за да разбера докъде стига силата им.

Долган извади лулата си, преценил, че са достатъчно далече от лагера, за да ги забележат, запали я и подхвърли:

— Цураните пазят Черните халати както дракон пази съкровището си.

Томас се изсмя на думите му и Долган изгледа някогашното момче.

— Тъй де. Но само храброто джудже докопва драконовото имане.

— Ако следват схемата си от последните три години, най-вероятно са приключили с нас за този сезон — каза Галайн. — Възможно е да не видим повече друг Черен халат до следващата пролет.

Томас се замисли и светлите му очи сякаш засияха от вътрешна светлина.

— Тяхната схема… тяхната схема е да завземат, да удържат и след това да завземат още. Позволявахме им да правят каквото си щат, стига да не прехвърлят реката. Време е да променим тази схема. И ако ги безпокоим достатъчно, може да получим възможност да пленим един от тези Черни халати.

Долган поклати глава — предложението бе рисковано, — а Томас добави с усмивка:

— А освен това, ако не успеем да пробием отбраната им по протежението на реката, ние с дребосъците ще бъдем принудени да презимуваме тук, защото пришълците вече са навлезли дълбоко в Зеленото лоно.

Галайн изгледа високия си приятел. С всяка година Томас заприличваше все повече на елф и на Галайн му допадаше тънкия хумор, така често прокрадващ се в думите му. Знаеше, че Томас с радост щеше да остане близо до кралицата. Но въпреки безпокойството си заради магията, обладала Томас, беше започнал да го харесва.

— Как?

— Изпратете стрелците към лагера, вдясно, наляво и оттатък. Когато ви призова с грак на сива гъска, накарайте ги да се струпат в отбрана откъм реката, но оттатък онези позиции, все едно че главната ни атака е от изток и запад. — Усмихна се, но на лицето му нямаше и сянка от шега. — Това би трябвало достатъчно да изолира този им лагер, за да свършим ние кървавата работа.

Галайн кимна и отпрати по десет лъконосци към източния и западния станове. Останалите се приготвиха за щурма и след като мина достатъчно време, Томас вдигна ръце към устата си, събра ги на фуния и изкряка като дива гъска. Миг след това се чуха викове източно и западно от позицията оттатък реката. Войниците в цуранския стан наскачаха и започнаха да се оглеждат в двете посоки, а неколцина се приближиха до речния бряг и се загледаха към тъмните дървета. Томас вдигна ръка и я пусна отсечено.

Изведнъж върху лагера отвъд реката се изсипа дъжд от елфски стрели и преди цураните да са се съвзели, Томас поведе щурма на джуджетата през плиткия песъчлив брод. Нов порой стрели профуча над главите им, после елфите преметнаха лъковете на рамене, извадиха мечове и се понесоха след джуджетата, с изключение на дузина, които трябваше да останат и да подсигурят прикритието със стрели, ако се наложеше.

Томас пръв излезе на брега и повали с един удар пресрещналия го цурански страж. Бързо се озова сред враговете и около него настана касапница. Цуранска кръв заблика под златния му меч и писъците на ранени и умиращи изпълниха влажната нощ.

Долган съсече един воин, обърна се и видя Галайн, застанал над друг мъртъв цуранин, но втренчен в нещо друго, далече встрани. Дребосъкът проследи погледа на елфа и видя изправения над един ранен цурански войн Томас. Пришълецът лежеше на земята, оплискан с кръв, стичаща се от раната на черепа му, и вдигнал умолително ръка за милост. А Томас стоеше над него с лице, изкривено в нечовешка маска на ярост. Със странен и смразяващ вик, с жесток и дрезгав глас, той замахна със златния меч и сложи край на живота на цуранина. После се озърна бързо, търсейки нови противници. След като не видя такива около себе си, като че ли се отпусна и погледът му се замъгли.

Галайн чу вика на джуджето:

— Идат.

Откъм другите лагери на цураните отекнаха викове. Бяха разбрали измамата и бързо се приближаваха към истинското полесражение.

Без команда малкият отряд на Томас бързо се понесе към реката. Стигнаха другия бряг тъкмо когато цураните замятаха към тях стрели, на които елфите от отсрещния бряг отвърнаха. Щурмуващата група се затича и бързо се скри в безопасния дълбок лес.

Елфите и джуджетата насядаха по тревата да си поемат дъх. Кръвта им все още кипеше от порива на битката. Галайн погледна Томас и каза:

— Добре се справихме. Без нито една жертва, само няколко леко ранени, и тридесет пришълци убити.

Томас не се усмихна, а само го изгледа замислено, сякаш се вслушваше в нещо. После, сякаш най-сетне осмислил думите му, каза:

— Да, добре се справихме, но трябва да ударим отново, утре и вдругиден, и след това, докато ги принудим да се раздвижат.

Нощ след нощ прехвърляха реката, нападаха някой стан, после нанасяха удар на няколко мили по-далече. Минаваше една нощ без набези, после един и същи стан биваше щурмуван няколко нощи наред. Понякога една-единствена стрела пронизваше страж на отсрещния бряг, а после — нищо, докато другарите му стояха нащрек, очаквайки набега, който така и не идваше. Веднъж удариха защитната им линия призори, след като бранителите бяха решили, че щурм няма да има. Унищожиха стан, намиращ се на мили навътре сред южния лес, нападнаха и обраха цял обоз и дори изклаха странните шесткраки зверове, които теглеха колите. Още пет битки последваха, докато се връщаха от набега, и в тях загинаха две джуджета и трима елфи.

Сега Томас и четата му, на брой над триста елфи и джуджета, седяха и чакаха вест от другите лагери. Вечеряха яхния от сърнешко, подправено с ароматни коренчета и грудки.

До Томас и Галайн дотърча бегач.

— Вест от кралската войска. — Зад него до огъня се приближи облечена в сиво фигура.

Томас и Галайн се изправиха.

— Слава, Дълги Леоне Наталски — поздрави елфът.

— Слава, Галайн — отвърна високият тъмнокож щурмовак.

Един от елфите донесе хляб и купи с димяща яхния и докато двамата новодошли сядаха, Томас попита:

— Какви са новините от херцога?

Докато похапваше лакомо, щурмовакът докладва.

— Лорд Боррик ви праща поздрави. Нещата вървят зле. Като мъх по дърво, цураните бавно напредват на изток. Завземат няколко разтега, после се спрат. Като че ли изобщо не бързат. Херцогът предполага, че се стремят да достигнат крайбрежието до следващата година и така да отрежат Свободните градове от север. После навярно ще последва щурм срещу Зюн или Ламът. Кой знае?

— А някакви вести от Крудий?

— Тъкмо преди да тръгна долетяха гълъби. Принц Арута държи здраво срещу цураните. Там никак не им върви, както тук. Но все пак се придвижват на юг през Зеленото лоно. — Той огледа с любопитство Томас и джуджетата. — Изненадан съм, че сте успели да се доберете до Елвандар.

Долган изпуфтя с лулата си.

— Дълъг преход беше. Но сега, след като врагът е разлютен, едва ли ще можем да се върнем в планините. Спрат ли, правят всичко възможно да удържат спечелената позиция.

Томас закрачи пред огъня.

— Как успя да минеш през постовете им?

— Вашите набези внесоха голям смут в редиците им. Хора от тези, които стояха на позиции срещу армиите на Запада, трябваше да се изтеглят от позициите, за да се прехвърлят при реката. Просто последвах една от тези групи. Изобщо не помислиха да се озъртат назад. Трябваше просто да се промъкна между позициите им и после да прехвърля реката.

— Колко души водят срещу нас? — попита Калин.

Леон сви рамене.

— Видях шест батальона, трябва да има и други.

Един цурански батальон имаше двадесет взвода, всеки от по тридесет души.

Томас плесна с ръце, облечени в тежки ръкавици.

— Щом прехвърлят над три хиляди души насам, значи се готвят отново да минат реката. Сигурно се канят да ни изтласкат пак дълбоко в леса, за да не нападаме позициите им. — Той застана пред вестоносеца. — Идва ли с тях някой от онези с черните халати?

— Имаше един с батальона, след който минах.

Томас отново плесна с ръце.

— Този път идат с голяма сила. Известете останалите биваци. След два дни цялата чет на Елвандар да се събере в двора на кралицата, освен съгледвачите и бегачите, които да наблюдават пришълците.

Вестовоите мълчешком наставаха от огъня и се затичаха да отнесат командата в останалите лагери на елфите, пръснати покрай речния бряг.

Ашен-Шугар седеше на трона си, зареял поглед пред себе си и забравил за танцьорките. Женските моредел бяха избрани по хубост и изящество, но тяхната изкусителност не го трогваше. Вътрешното му око се бе отнесло някъде надалеч и търсеше дирята на идещата битка. В душата му бе избуяло странно чувство за празнота.

„Нарича се тъга“ — изрече някакъв глас.

Ашен-Шугар си помисли: „Кой си ти, че нахлуваш така в самотата ми?“

„Аз съм това, в което се превръщаш. Това е сън, само спомен.“

Ашен-Шугар извади меча си, надигна се от трона и изрева гневно. Свирнята на музикантите секна мигновено. Танцьорки, слуги и музиканти паднаха ничком на пода, проснати пред повелителя си.

— Аз съм! Никакъв сън няма!

„Ти си само спомен за миналото — каза гласът. — Двамата с теб ставаме едно.“

Ашен-Шугар надигна меча си, замахна и главата на един от изплашените слуги се търкулна по пода. Ашен-Шугар коленичи, сложи ръка върху швирналата кръв, вдигна пръсти към устните си, вкуси соления й аромат и извика:

— Не е ли това вкусът на живота?

„Това е измама. Всичко е минало.“

— Изпитвам нещо странно. Безпокойство, което ме прави… прави ме… няма дума за това.

„То е страх.“

Ашен-Шугар замахна отново с меча си и съсече една от младите танцьорки.

— Тези неща познават страха. Какво общо има страхът с мен?

„Ти се боиш. Всички същества се боят от промяната, дори боговете.“

„Кой си ти?“ — попита безмълвно Ашен-Шугар.

„Аз съм самият ти. Аз съм това, в което ти ще се превъплътиш. Аз съм онова, което си бил. Аз съм Томас.“

Вик отдолу събуди Томас от унеса му. Той стана, излезе от малката стаичка и прекоси моста по трите клона до равнището на двора на кралицата. През перилото погледът му открои смътните фигури на стотиците джуджета, вдигнали бивака си под висините на Елвандар. Позадържа се на място, загледан в огньовете долу. Всеки час прииждаха стотици нови елфи и джуджета, за да се присъединят към тази войска, която сега командваше той. Утре щеше да седне в съвета с Калин, Татар, Долган и останалите и да им огласи плана си за предстоящия щурм.

Шестте години на битки странно се съчетаваха със сънищата, които все така го безпокояха. Когато го обземеше бойната ярост, той съществуваше в сънищата на някой друг. Когато се окажеше далеч от елфския лес, поривът да се потопи в тези сънища ставаше все по-неудържим. Вече бе престанал да се бои от странните си гостувания, както отначало. Превръщаше се в нещо надчовешко, защото това бяха сънища на отдавна мъртво същество. Сили някакви имаше в него, сили, които можеше да използва, и те все повече се превръщаха в част от същината му, така както преди много времена бяха били част от онзи, който бе носил бялото и златото. Осъзнаваше, че няма повече да бъде старият Томас, а това, в което се превръщаше…

Зад гърба му прозвуча почти недоловим шум от нечии стъпки. Без да се обръща, той промълви:

— Добър вечер, моя владетелко.

Кралицата на елфите застана до него и каза замислено на елфски:

— Сетивата ти вече са като нашите.

— Така изглежда, Сияйна луна — отвърна той на същия език, изричайки древния превод на името й.

Обърна се и забеляза почудата в очите й. Тя се пресегна и леко го докосна по лицето.

— Това ли е момчето, което стоеше в заседателната зала на херцога толкова смутено от мисълта, че говори пред самата кралица на елфите, и което сега говори на истинската реч така, сякаш му е родна?

Той отблъсна леко ръката й.

— Аз съм това, което съм и което виждаш. — Гласът му беше твърд и властен.

Тя огледа лицето му, сдържайки трепета си от разпознаването на нещо страховито в чертите му.

— Но какво виждам, Томас?

Без да обръща внимание на въпроса й, той каза:

— Защо ме отбягваш?

Тя му отвърна тихо:

— Заради това, което избуява между нас и което не може да бъде. То се породи в мига, в който за пръв път дойде при нас, Томас.

Почти с насмешка Томас рече:

— Преди това, владетелко. Още в мига, в който те зърнах за пръв път. — Стърчеше цяла глава над нея. — И защо да не може да бъде? Има ли по-подходящ да седи до теб?

Тя се отдръпна от него, изгубила за миг самообладание. В този кратък миг той можа да види нещо, което малцина изобщо бяха виждали: кралицата на елфите — объркана и несигурна, усъмнена в собствената си древна мъдрост.

— Каквото и друго да си, ти все пак си човек. Въпреки тези сили, с които си дарен, ти е отреден човешки срок. Аз ще царувам, докато духът ми не отпътува към Блажените острови, за да се събера отново със съпруга ми, който вече отпътува. После ще царува Калин, като син на краля, като крал. Така е при моя народ.

Томас я хвана за раменете.

— Не винаги е било така.

В очите й просветнаха искрици страх.

— Не, ние не винаги сме били свободен народ.

Тя долови изгарящото го нетърпение, но усети също и вътрешна съпротива, докато се бореше да усмири гласа си.

— Нима нищо не изпитваш?

Тя отстъпи крачка назад.

— Бих излъгала, ако кажа „не“. Но това привличане е странно и ме изпълва с несигурност и немалка боязън. Ако станеш още повече валхеру, повече, отколкото един човек може да удържи, тогава няма да можем да те търпим при нас с радост. Няма да позволим завръщането на Древните.

Смехът на Томас бе странна смесица от хумор и горчивина.

— Като момче те гледах и бях изпълнен с момчешки копнеж. Сега съм мъж и те гледам с мъжки копнеж. Нима същата сила, която ми вдъхна достатъчно смелост, за да те издиря, силата, която ми даде средствата да го направя, нима същата тя ще ни раздели?

Агларана опря ръка на бузата си.

— Не зная. На членовете на кралското семейство никога не е било дадено да бъдат друго, освен това, което сме. Другите могат да търсят съюз с човеците. Но аз не бих понесла мъката, когато остарееш и побелееш, а аз си остана същата, каквато ме виждаш сега.

Очите на Томас блеснаха и гласът му стана дрезгав.

— Това никога няма да бъде, владетелко. Ще живея хиляда години на тази поляна. В това не се съмнявам. Но повече няма да те безпокоя… Докато не се решат нещата. Това е предопределено от съдбата, Агларана. Един ден ще го разбереш.

А тя стоеше, опряла длан на устата си, с очи, навлажнени от чувства. Той се отдалечи, оставяйки я да премисли онова, което й бе казал. За пръв път, откакто кралят, нейният съпруг, бе починал, Агларана позна отново мъчителната борба между две така властни и противоречиви чувства — страха и страстта.

Един елф се приближаваше откъм дърветата, следван от човек в просто облекло. Томас прекъсна разговора си с Калин и Долган и тримата се забързаха след странника, когото водеха към двора на кралицата. Агларана седеше на трона си, стареите й се бяха подредили по клоните от двете й страни. Татар стоеше до кралицата.

Странникът пристъпи пред трона и леко се поклони. Татар хвърли бърз поглед към постовия, който бе придружил непознатия — елфът изглеждаше умислен. Мъжът в груб кафяв халат каза на съвършена елфска реч:

— Поздрави, владетелко!

— Много дръзко си дошъл при нас, странниче — отвърна на речта на Кралството Агларана.

Мъжът се усмихна и се подпря на тоягата си.

— Но все пак си потърсих водач. Не бих влязъл в Елвандар неканен.

— Струва ми се, че водачът ти не е имал голям избор — каза Татар.

— Винаги има избор, макар че не винаги е явен — отвърна мъжът.

Томас пристъпи напред.

— С каква цел си дошъл тук?

Мъжът се извърна към гласа и се усмихна.

— Я! Тоя, що носи дара на дракона. Добра среща, Томас Крудийски.

Томас отстъпи стъписан. Очите на мъжа излъчваха власт и сила.

— Кой си ти?

Мъжът отвърна:

— Имам много имена, но тук ме наричат Макрос Черния. Дойдох, защото сте се заловили с дързък план. Ала планът да плените Черен халат нищо не ще донесе, освен погром за Елвандар, ако не разполагате с моята помощ. — Мъжът се усмихна. — Черен халат ще имате, но още е рано. — В гласа му се долови насмешка.

— Много знаеш — каза рязко Алгарана.

Макрос се обръна към нея.

— Да. Знам много, повече, отколкото би се харесало на мнозина. — Той пристъпи към Томас, отведе го до едно от местата край кралицата и го накара да седне. После и той седна до него, подпря тоягата на рамото си, погледна кралицата и рече: — Цураните идват призори и ще ударят право през Елвандар.

Татар пристъпи към Макрос и каза:

— Откъде знаеш? И кой всъщност си ти?

Макрос се усмихна.

— Не ме ли помниш в съвета на твоя баща?

Татар отстъпи, очите му се разшириха.

— Ти…

— Аз съм, същият, макар името ми вече да е друго.

Татар го изгледа с тревога.

— Толкова отдавна! Не бих си и помислил, че е възможно.

— Много неща са възможни — каза Макрос и изгледа многозначително кралицата и Томас.

Агларана с усилие прикри безпокойството си.

— Ти си чародеят?

Макрос кимна.

— Така ме наричат, макар че историята е дълга. Е, ще имате ли нужда от мен?

Татар кимна на кралицата.

— Преди много, много време този човек ни дойде на помощ. Така и не разбирам как е възможно да е същият, но тогава той беше верен приятел на вашия баща, както и на моя. Може да му се вярва.

— Какъв е съветът ти? — попита кралицата.

— Магьосниците на цураните знаят къде са постовете ви. Призори ще връхлетят през реката на две вълни, като бичи рога. Докато ги пресрещате, вълна от същества, наричани от тях чо-джа, ще пробият в центъра, където силите ви ще са слаби. Все още не са ги хвърляли срещу вас, но джуджетата могат да ви кажат за бойните им умения.

Долган пристъпи напред.

— Прав е, владетелко. Страховити са и се сражават в тъмното не по-зле от моя народ. Но досега си мислех, че са ги ограничили само в рудниците.

— И беше така, до вашите набези — каза Макрос. — Довели са тук цели пълчища от тях, готови да прехвърлят реката. Ще връхлетят на огромна чет. На цураните им е писнало от набезите ви и са решили да сложат край на сраженията през реката. Магьосниците им са се потрудили здраво, за да изучат тайните на Елвандар, и вече знаят, че това е светая светих за елфските лесове. Падне ли Елвандар, ще паднат и лесовете и елфите няма повече да са заплаха за тях.

— Тогава ще се браним и ще държим твърдо срещу центъра — обади се Томас.

Макрос замълча за миг, сякаш си спомняше нещо.

— За начало е добро, но те водят магьосниците си, решени да сложат край на всичко. Магията им ще позволи на воините им да преминат през вашите лесове, без да пострадат от силата на вашите заклинатели, и те ще се озоват тук.

— Тогава ще ги срещнем тук и няма да отстъпим — каза Агларана.

Макрос кимна.

— Смело казано, владетелко. Но ще имате нужда от помощта ми.

Долган изгледа чародея.

— Че какво може да направи един човек?

Макрос се изправи.

— Много. Утре ще видите. Не се бой, дребосъко, битката ще е люта и мнозина ще отпътуват към Блажените острови, но с твърдост и решимост ще победим.

— Говориш като човек, който вече е видял всичко това — каза Томас.

Макрос се усмихна и очите му сякаш изрекоха хиляди неща.

— Така ли, Томас Крудийски? — Обърна се към останалите и размаха тоягата. — Пригответе се. Ще бъда с вас. — А на кралицата каза: — Уморен съм. Ще се намери ли място за мен?

Кралицата се обърна към елфа, довел Макрос, и нареди:

— Заведи го в някоя стая. Дай му всичко, което поиска.

Чародеят се поклони и последва водача си. Другите останаха смълчани, докато Томас не ги подкани:

— Да се подготвим.

Нощта отстъпваше на зората. Кралицата стоеше сама край трона си. През всичките си години на царуване никога не беше преживявала момент като този. Мислите й се надпреварваха със стотиците образи — от далечните времена на ранната й младост до случилото се предната вечер.

— Търсим отговорите в миналото ли?

Тя се обърна и видя застаналия зад нея чародей, подпрян на тоягата си. Той пристъпи няколко крачки и застана до нея.

— Можеш ли да четеш мислите ми, вълшебнико?

Макрос се усмихна, махна небрежно с ръка и каза:

— Не, господарке. Но има много неща, които наистина знам и мога да провидя. Сърцето ти е натежало и умът ти е обременен.

— Разбираш ли защо?

Макрос се засмя тихо.

— Без съмнение. И все пак искам да поговоря с теб за тези неща.

— Защо, чародею? Що за роля играеш?

Макрос извърна погледа си към светлините на Елвандар.

— Всички играят роли.

— Но своята си я знаеш много добре.

— Вярно. На някои е дадено да разбират онова, което е скрито за други. Такава е ориста ми.

— Защо дойде?

— Защото трябва. Без мен Елвандар може да падне, а това не бива да се случи. Тъй е отредено и аз мога само да изиграя ролята си.

— Ще останеш ли тук, ако битката бъде спечелена?

— Не. Имам други задачи. Но ще дойда още веднъж, когато нуждата отново стане голяма.

— Кога?

— Това не мога да ти кажа.

— Скоро ли ще е?

— Достатъчно скоро, макар и не съвсем.

— Говориш със загадки.

Макрос се усмихна — с крива, малко тъжна усмивка.

— Животът е загадка. Той е в ръцете на боговете. Тяхната воля ще се наложи и животът на мнозина смъртни ще се окаже променен.

— Томас ли? — Агларана се взря дълбоко в тъмните очи на чародея.

— Той — съвсем видимо, но и всички, които живеят в тези времена.

— Той какво е?

— А ти какво би искала да е?

Кралицата на елфите осъзна, че не знае отговора. Макрос леко я докосна с ръка по рамото. Тя усети топлия прилив на спокойствие, преминал през пръстите му, и се чу да отвръща:

— Не бих искала моят народ да пострада, но видя ли го, ме изпълва копнеж. Копнея за мъж… за мъж с неговата… мощ. Томас прилича повече на моя отишъл си повелител, отколкото сам би могъл да го разбере някога. И се боя от него, че отдам ли му се веднъж в обет, поставя ли го веднъж над себе си, губя властта да царувам. Мислиш ли, че стареите ще го позволят? Народът ми никога повече няма драговолно да надене хомота на валхеру на шиите си.

Чародеят помълча малко, после каза:

— При всичките изкуства, които владея, и за мен има скрити неща, но разбери следното: тук се крие вълшебство, далеч надрастващо всяко въображение. Не мога по-добре да го обясня инак, освен да кажа, че то се простира във времето много повече, отколкото е видимо. Защото както валхеру присъства сега в естеството на Томас, така и Томас присъства във валхеру в отминалите векове. Томас сега носи облеклото на Ашен-Шугар, последния от Владетелите на драконите. Когато бушували Войните на хаоса, той единствен останал на този свят, защото изпитвал необичайни за своя вид чувства.

— Томас?

Макрос се усмихна.

— Не се замисляй над всичко това, владетелко. От такива парадокси умът се замайва. Ашен-Шугар се почувствал задължен да защити този свят.

Агларана се взря в лицето на Макрос, озарено от мигащите светлини на Елвандар.

— Ти владееш древно познание много повече от всеки друг човек, чародеецо.

— Много ми е… дадено, владетелко. — Той зарея поглед над лесовете на елфите и заговори по-скоро на себе си: — Скоро ще дойде време за изпитанието на Томас. Не мога да съм сигурен какво ще се случи, но знам следното. По някакъв начин момчето от Крудий, в любовта си към теб и всичко твое, в простата си човешка обич, досега е успяло да издържи срещу най-могъщия член на най-могъщата смъртна раса, живяла някога на този свят. И деликатната намеса на вашите заклинатели много му е помогнала да устои на непоносимата болка от противоборството между две толкова различни естества.

Тя го изгледа твърдо.

— Знаеш и за това?

Той се засмя, искрено развеселен.

— Владетелко, суетата не е чужда и за мен. Засегнат съм, че можете да допуснете възможността да се изтъче толкова тънко заклинателство, че аз да не го усетя. Едва ли би се намерило вълшебство в този свят, което да ми убегне. Това, което сте сторили, е разумно и може да наклони везните в полза на Томас.

— Тъкмо за това се моля през цялото време — отвърна тихо Агларана. — Когато виждам у Томас повелител, сравним с краля от младините ми, съпруга, когото съдбата така рано ми отне. Дали е възможно?

— Ако той оцелее в изпитанието — да. Възможно е конфликтът да се окаже краят както на Томас, така и на Ашен-Шугар. Но ако Томас оцелее, той може да се превърне точно в онова, за което ти копнееш. А сега ще ти кажа нещо, което знаем само боговете и аз. Мога да преценя много неща, които предстоят да се случат, но повечето все още ми е неизвестно. Едно от нещата, които знам, е следното: ако остане край теб, Томас може да зацарува мъдро и добре, а след като поривите на младостта бъдат заменени с мъдрата зрялост — да се превърне във владетеля на твоите копнежи, стига могъществото му да бъде някак усмирено от човешкото му сърце. Но бъде ли отпратен, ужасна съдба може да сполети както Кралството, така и свободните народи на Запада.

Очите му зададоха въпрос и той продължи:

— В това тъмно бъдеще не мога да прозра, владетелко. Мога само да предполагам. Ако в неговата мощ надделее тъмната страна, той ще се превърне в ужасна сила, която ще трябва да бъде унищожена на всяка цена. Онези, които виждат обладаващата го в битката лудост, виждат едва сянка на същинския мрак, надигащ се в него. Дори да настъпи равновесие и човешката природа на Томас да оцелее, ако ти въпреки това го прогониш, може да надделее човешката склонност към гняв, болка и омраза. Питам те: ако Томас бъде прогонен и един ден вдигне знамето на дракона на север, какво ще стане?

— Тогава моредел ще се съберат! — уплашено каза кралицата.

— Точно така, владетелко. И не като досадни шайки разбойници, а в единна чет. Двадесет хиляди Тъмни братя и с тях сто хиляди таласъма, и още пълчища човеци, чийто мрачен нрав би потърсил изгода в дивашките опустошения, които ще последват. Могъща армия под стоманената ръкавица на един роден воин, на пълководец, когото дори твоят народ следва, без да пита.

— Съветваш ме да го задържа тук?

— Мога само да посоча възможностите. Ти трябва да решиш.

Кралицата на елфите отметна глава — златисточервените й кичури се разпиляха — и огледа Елвандар. Бледорозови лъчи пронизаха короните на дърветата откъм изток и мятаха тъмносини сенки. Птиците пееха утринните си песни. Тя се обърна към Макрос, за да му благодари за съвета, и видя, че си е отишъл.

Цураните настъпиха точно както бе предрекъл Макрос. Чо-джа щурмуваха през реката след първите две човешки вълни по фланговете. Томас бе разположил малки отреди стрелци, които да отбият атаките, с по няколко щитоносци, които отстъпваха и обстрелваха настъпващата армия, давайки вид, че оказват съпротива.

Самият Томас стоеше в челото на събраната войска на Елвандар и на джуджетата на Сивите кули, едва хиляда и петстотин бойци, подредени срещу шестте хиляди нашественици с техните магьосници. Изчакваха мълчаливо. С приближаването на врага откъм дърветата започнаха да се чуват бойните викове на цураните, смесени с писъците на онези, които падаха пронизани от елфските стрели. Томас вдигна очи към кралицата, застанала на тераса над полето на предстоящата битка, редом до чародея.

Изведнъж към тях се затичаха елфи и зад дърветата започнаха да се мяркат първите отблясъци от яркоцветните брони на цураните. Когато стрелковите отделения се прибраха зад живата стена на бойците, Томас вдигна меча си.

— Чакай — чу се вик отгоре и чародеят посочи отсрещния край на просторната поляна, където от дърветата започнаха да се изсипват първите вражески части.

Озовал се лице в лице с чакащата елфска войска, авангардът спря и зачака основните сили. Офицерите им заповядаха да се престроят в редици, защото предстоеше битка, каквато им бе позната, сблъсък на две армии на открито пространство, и предимството беше на тяхна страна.

Чо-джа също се подредиха в стройни редици, подчинявайки се на виковете на командирите. Томас ги загледа смаян, тъй като все още почти не познаваше тези същества и ги смяташе по-скоро за животни, отколкото за разумни съюзници на цураните.

Макрос отново извика:

— Чакай! — И размаха тоягата над главата си, описвайки широки кръгове във въздуха. Над поляната се възцари тишина.

Изведнъж над главата на Томас прелетя бухал и се понесе към бойните редици на цураните. Птицата закръжи за миг над пришълците, после се спусна надолу и удари един войник в лицето. Ноктите й се впиха в очите му и войникът закрещя от болка.

Полетя сокол и повтори атаката на бухала. После от небето се спусна врана. Ято врабци изпърхаха откъм дърветата зад цураните и ги закълваха по лицата и незащитените им с броня ръце. От всички страни на леса полетяха птици и нападнаха нашествениците. Скоро въздухът се изпълни с плясък на криле и всякакви видове обитаващи лесовете птици се спуснаха върху цуранските редици. Хиляди и хиляди, от най-дребното врабче до най-могъщия орел, връхлитаха върху армията на чуждоземните пришълци. Мъжете закрещяха и част от тях напуснаха редиците и побягнаха, като се мъчеха да се предпазят от освирепелите клюнове и нокти, които се опитваха да издерат очите им, да свалят наметалата им и да разкъсат плътта им. Чо-джа заотстъпваха, защото макар козината им да бе неуязвима за кълването и дрането, големите им, искрящи като скъпоценни камъни очи се оказваха лека плячка за пернатите нападатели.

Томас изкомандва и стрелите на елфските лъконосци се включиха в битката. Цуранските бойци западаха сразени, без да могат да настъпят и да се счепкат с противника. Собствените им стрелци не можеха да отвърнат на стрелбата, притеснявани от атаките на крилатите си нападатели — избиваха безчет птици, но мястото на всяка паднала се заемаше от нови три.

Изведнъж сред врявата се чу разкъсващ ушите съсък. Последва миг тишина, в който всичко движещо се откъм цуранския фронт сякаш замря. После птичият облак отхвърча нагоре, придружен от съскането и пукота на невидима енергия, и Томас видя черните халати на цуранските магове, които крачеха сред войската, за да възстановят реда. По земята лежаха стотици ранени цурани, но настървените за бой пришълци бързо се престроиха, зарязвайки пострадалите си другари.

Огромното птиче ято отново се струпа над нашествениците и се спусна надолу. Миг след това ослепително ярък пурпурен щит енергия загърна цураните като купол. Връхлитащите отгоре птици западаха с опърлени криле и въздухът се изпълни с непоносимата воня на изгоряла плът. Елфските стрели се забиваха в преградата, спираха полета си, пламваха и падаха по тревата, без да достигнат целта си.

Томас даде команда да спрат стрелбата и се извърна да погледне към Макрос. Чародеят отново извика:

— Чакай!

После размаха тоягата си и птиците се пръснаха, чули безмълвната му команда. После тоягата се изпъна напред и Макрос я насочи към червената преграда. От тоягата се изстреля златиста мълния, прелетя през поляната, раздра пурпурната преграда и удари един от магьосниците в черните халати в гърдите. Магьосникът се срути на земята и откъм цуранския строй се разнесе вик на ужас и гняв. Останалите магове извърнаха очи към площадката над елфската войска и към Макрос полетяха кълба от син пламък. Томас изрева яростно:

— Агларана!

Синкавите топки започнаха да се пръскат на рой звезди и скриха площадката от очите му с ослепително зарево. След миг заревото изчезна.

Чародеят стоеше на платформата невредим, кралицата бе до него. Татар я дръпна назад, а Макрос отново насочи тоягата си напред. Падна втори магьосник в черен халат. Четиримата останали живи магове вдигнаха погледи към оцелелия Макрос и го засипаха с удари — вълна след вълна от синя светлина и огън, биещи в защитната му преграда. Всички бяха принудени да извърнат очи от гледката, за да не ги ослепи ужасният блясък на освободената енергия. След като тази яростна атака приключи, Томас погледна нагоре — чародеят бе все така невредим.

Един от магьосниците нададе вик на искрено отчаяние, извади от халата си някакво устройство, включи го и се затича извън поляната, последван само след няколко мига от тримата си съратници. Макрос погледна надолу към Томас, посочи с тоягата си цуранската войска и извика:

— Сега!

Томас вдигна меча си и даде сигнал за атака. Порой от стрели полетя напред и той поведе щурма през поляната. Цураните бяха отчаяни след птичия щурм и след като магьосниците им бяха избити или прогонени, но въпреки това останаха на позицията си и посрещнаха противника. Стотици от тях бяха издъхнали под клюновете и ноктите на птиците, други — от рояците стрели, но те все пак продължаваха да превишават с три към едно елфите и джуджетата.

Битката се развихри и Томас бе залят от пурпурната мъгла, отмила от съзнанието му всяка мисъл освен да убива. Сечеше наляво и надясно и отваряше кървава просека сред враговете — цурани и чо-джа падаха под меча му.

Слънцето бавно се катереше по небосклона и нямаше отдих в жестоката схватка. Писъци изпълваха въздуха. Високо в небето кръжаха ята гладни лешояди.

Елфите и джуджетата започнаха бавно да отстъпват към Елвандар. След малко противниците, сякаш стигнали до равновесие, се разделиха, оставяйки помежду си открито пространство. И изведнъж Томас чу гласа на чародея, който прокънтя ясно над шума на битката.

— Назад! — извика гласът и силите на Елвандар заотстъпваха.

Цураните спряха за миг, усетили колебанието на елфите и джуджетата, след което се понесоха напред. Изведнъж се чу силен тътен и земята се разтресе.

Дърветата се разклатиха — все по-силно и по-силно, тресенето на земята се усилваше. Изведнъж се разнесе оглушителен трясък, все едно предтечата на всички гръмотевици се стовари върху главите им. И с този тътен огромен къс земя изригна нагоре, сякаш изровен и издигнат от шепата не невидим гигант. Стоящите върху него цурани полетяха нагоре и после се стовариха на земята.

Ново парче земя се взриви нагоре, после трето. Изведнъж въздухът се изпълни с гигантски камари пръст, които полетяха нагоре и после се изсипаха върху цуранския строй. Всички се разбягаха и поляната се опразни — останаха само телата на мъртвите и ранените.

Само след секунди земята се укроти. Чуваше се шумът на отстъпващата през дърветата цуранска войска. Виковете им подсказаха за нови ужаси, преследващи ги в бягството.

Томас погледна ръцете си и видя, че са плувнали в кръв. По златния му меч нямаше и капка, но за пръв път той усети, че се е оплискал до лакти в човешки живот. Усети, че му прилошава.

Обърна се и промълви тихо:

— Свърши се.

Откъм елфите и джуджетата последваха рехави възгласи, лишени от радостта на победителите. Бяха видели огромна рат, победена от могъща сила, сблъсък на стихии, за които не съществуваше описание.

Томас бавно закрачи покрай Калин и Долган и се заизкачва по стъпалата. Принцът на елфите изпрати бойци да преследват отстъпващите нашественици, други да се погрижат за ранените и да вьздадат бърза милост на умиращите врагове.

Томас се добра до стаичката си, седна тежко на постелята си и захвърли настрани меча и щита. В главата му нещо запулсира с тъпа болка и го накара да затвори очи. Заля го пороят на спомените.

Небесата бяха разкъсани от побеснели вихри енергия, пращяща от хоризонт до хоризонт. Ашен-Шугар седеше на могъщия гръб ва Шуруга и гледаше как пред очите му се разкъсва самата тъкан на времето и пространството.

Прокънтя рог и той го чу единствено с помощта на чародейството си. Мигът, който бе чакал, дойде. Ашен-Шугар подкара Шуруга нагоре и очите му зашариха из небесата, търсейки онова, което трябваше да се появи. Могъщото тяло на Шуруга под него се напрегна и в същия миг той съзря плячката си. Дракен-Корин, възседнал черния си дракон. Странно гледаха очите му и за пръв път, откакто се помнеше, Ашен-Шугар сякаш започна да проумява смисъла на ужаса. Не можеше да му даде име, нито да го опише, но го съзря в измъчените очи на Дракен-Корин.

Ашен-Шугар подкара Шуруга право напред. Могъщият златолюспест дракон изрева предизвикателно, не по-малко могъщият черен дракон на Дракен-Корин му отговори. Двата звяра се сблъскаха с ярост и ездачите им приложиха гибелните си умения един срещу друг.

Златният меч на Ашен-Шугар се изви в дъга и удари, посичайки на две черния щит с ухилената тигрова глава. Стана някак прекалено лесно, точно както Ашен-Шугар беше предвидил, че ще бъде. Дракен-Корин бе отдал твърде много от естеството си в онова, което възникваше. Пред мощта на последния валхеру сега той беше почти като простосмъртен. Веднъж, два пъти, трети път удари Ашен-Шугар и последният от братята му падна от гърба на черния си дракон, понесе се надолу и се разби в земята. Със силата на волята си Ашен-Шугар остави гърба на Шуруга, прелетя и застана до безпомощното тяло на Дракен-Корин, като остави Шуруга да довърши двубоя си с почти мъртвия черен дракон.

Искрица живот все още упорстваше в разбитото тяло, живот от незапомнени векове. Ашен-Шугар пристъпи напред и очите на Дракен-Корин се вдигнаха към него умолително, а устните му прошепнаха:

— Защо?

Ашен-Шугар посочи с острието на златния меч към небесата и отвърна:

— Това безсрамие не биваше да се позволи. Донесохте гибел на всичко, което познавахме.

Дракен-Корин се взря натам, където му сочеше Ашен-Шугар. Загледа се в тътнещите, бушуващи изблици на енергии, в усуканите, крещящи дъги от светлина, раздрали свода на небесата. Съзря новия ужас, оформящ се от изкривената жизнена сила на своите братя и сестри, безумно творение на омраза и ярост. Гласът на Дракен-Корин изхриптя:

— Бяха толкова силни. Не можехме дори да си го въобразим.

Лицето му се сгърчи в ужас и омраза, щом Ашен-Шугар вдигна златния си меч.

— Но правото бе мое! — изкрещя Дракен-Корин.

Мечът на Ашен-Шугар се стовари и с един удар отсече главата на Дракен-Корин. И в същия миг и тя, и тялото бяха погълнати от сияйна светлина, а въздухът около Ашен-Шугар изсъска. А сетне падналият валхеру изчезна без следа и съществото му се сля с онова безумно чудовище, разбушувало се срещу новите богове. Ашен-Шугар промълви с горчивина.

— Няма право. Има само сила.

„Така ли стана?“

— Да. Така съсякох последния от братята си.

„А другите?“

— Те сега са част от онова. — Той посочи ужасяващите небеса. Двамата, неразделени от нищо, се загледаха в безумието на бушуващите Войни на хаоса. После Ашен-Шугар каза:

— Хайде, това бе краят. Да приключваме.

И закрачиха към чакащия ги Шуруга.

После дойде гласът.

— Спокоен си.

Томас отвори очи. Пред него бе коленичила Агларана, със съд дъхаща на билки вода и бяла кърпа в ръка. Помогна му да свали златната ризница от плещите си и започна да отмива кръвта от лицето и ръцете му, без да промълви нищичко.

А когато го почисти, изтри лицето му със суха кърпа и каза:

— Изглеждаш уморен, повелителю мой.

— Много неща виждам, Агларана, неща, които не са за очите на смъртен. Нося бремето на векове в душата си и съм уморен.

— Не искаш ли да потърсиш утеха?

Той се взря в нея и тя сведе очи.

— Подиграваш ли ми се, владетелко?

Тя поклати глава.

— Не, Томас. Аз… дойдох да те утеша, ако ти е нужно.

Той се пресегна, улови ръката й и я придърпа към себе си с жажда в очите. Притисната в прегръдката му и усетила надигащата се в тялото му страст, тя чу шепота му:

— Много ми е нужно, владетелко моя.

Тя се взря в светлите му очи и последните прегради между двамата паднаха.

— И на мен, повелителю мой.