Магьосник

Глава 18Обсада

Утрото дойде със стоновете на ранените.

Дванадесет нощи поред цураните щурмуваха замъка и се оттегляха призори. Гардан така и не можеше да проумее смисъла на опасните им и гибелни нощни атаки. Сега, докато гледаше как цураните събират мъртвите си, след което се оттеглят към шатрите си, каза:

— Наистина са странни. Не могат да обстрелват стените, след като се вдигнат стълбите, за да не поразят своите. Ние нямаме такива проблеми, защото знаем, че всички долу са врагове. Не мога да ги разбера.

Арута отмиваше кръвта от лицето и ръцете си, забравил за всичко наоколо. Толкова беше уморен, че дори не можеше да отговори на Гардан.

— Вземи — каза някой до него и той свали мократа кърпа от лицето си и погледна поднесената му чаша. Взе я и я пресуши на една дълга глътка, наслаждавайки се на вкуса на силното вино.

До него бе застанала Карлайн, облечена в туника и панталони, със сабя, окачена на бедрото.

— Какво правиш тук? — попита Арута с прегракнал от умора глас.

Карлайн отвърна живо:

— Някой трябва да носи храна и вода. След като всички мъже стоят по стените цяла нощ, кой според теб е подходящ за тази работа на заранта? Не и тази жалка групичка престарели носачи, дето не стават за битка, това е сигурно.

Арута се огледа и видя и други жени: придворни, дами от замъка, както и слугини и чистачки. Обикаляха мъжете, които с благодарност поемаха предлаганата им храна и пиене. Той се усмихна с кривата си усмивка.

— А ти как си?

— Добре, как. Макар че да седиш непрекъснато в мазето според мен е също толкова трудно, колкото и да си на стената. При всеки шум от битката, стигнал до ушите ни, някоя от дамите се разплаква. — В гласа й се долавяше огорчение. — Гушат се като зайчета. Толкова е досадно… — Помълча малко, след което го попита: — Да си виждал Роланд?

Той се огледа.

— Снощи, за малко. — Покри отново лицето си с благодатната влага на кърпата, после я свали и добави: — А може би преди две нощи. Загубих представа за времето. — Посочи към стената най-близо до цитаделата. — Би трябвало да е там някъде. Назначих го да командва стражата. Отговаря за защитата от щурм по фланга.

Карлайн се усмихна. Знаеше, че Роланд ще се горещи да го пуснат да влезе в битката, но при задълженията, които му бяха възложили, това едва ли щеше да стане, освен ако цураните не нападнеха от всички страни.

— Благодаря ти, Арута.

Арута се престори, че не разбира.

— За какво?

Тя коленичи и го целуна по бузата.

— За това, че ме разбираш по-добре, отколкото сама се разбирам. — Стана и се отдалечи.

Роланд крачеше покрай зъберите и се взираше към леса отвъд широкото празно пространство пред източната стена на замъка. Приближи се до часовия до камбаната за тревога и го попита:

— Нещо ново?

— Нищо, скуайър.

Роланд кимна.

— Отваряй си очите. Това е най-тесният открит участък пред стената. Ако тръгнат от втора посока, бих очаквал щурма им точно тук.

— Така е, скуайър — отвърна войникът. — Но защо налитат само срещу една стена, и то най-здравата?

Роланд сви рамене.

— Нямам представа. Може би за да ни покажат презрението си, или храбростта си. Или по някаква си друга логика.

Стражът застана мирно и отдаде чест. Зад тях тихо се беше приближила Карлайн. Роланд я хвана под мишницата и бързо я отведе настрани.

— Какво правиш тук? — попита той грубо.

Облекчението й от това, че го вижда жив и здрав, бързо премина в гняв.

— Дойдох да те видя — отвърна му предизвикателно Карлайн.

Докато я водеше надолу по стълбите към двора, той каза:

— Не сме толкова далече от леса, че да не може някой цурански стрелец да намали херцогския род с една бройка. Няма да мога да обясня на баща ти и братята ти защо съм позволил да се качиш горе.

— Това ли било причината? Страх те е от баща ми, така ли?

Той се усмихна и гласът му омекна.

— Не. Разбира се, че не.

Тя отвърна на усмивката му.

— Тревожех се.

Роланд седна на най-долното стъпало, заскуба покълналите между камъните треви и ги захвърля наоколо.

— Няма за какво. Арута се погрижи да остана настрана от опасностите.

— Все пак този пост е важен. Ако нападнат, ще трябва да удържиш с малко сили, докато дойдат подкрепленията.

— Ако нападнат. Гардан смята, че скоро това ще им омръзне и ще се окопаят за дълга обсада. Ще чакат, докато не измрем от глад.

— Тогава те да му мислят — отвърна тя. — Имаме запаси за цялата зима, а паднат ли снеговете, те няма да намерят нищо за храна навън.

Той се подсмихна закачливо.

— Я виж ти какъв специалист си била!

Тя го изгледа като уморен учител, изправен пред не особено схватлив ученик.

— Просто слушам и смятам, че имам малко ум в главата. Да не мислиш, че просто си седя и чакам вие мъжете да ми кажете какво става? Ако беше така, нищо нямаше да знам.

Той умолително събра длани пред лицето си.

— Извинявай, Карлайн. Ти, разбира се, не си глупачка. — Стана и я хвана за ръката. — Но виж, направи от мен глупак.

Тя стисна ръката му.

— Не, Роланд. Аз бях глупавата. Почти три години ми трябваха, за да разбера колко добър човек си. И колко добър приятел. — Надигна се и леко го целуна. Той й отвърна нежно. — И повече от приятел — добави тя тихо.

— Когато това свърши… — промълви той.

Тя сложи другата си длан на устните му.

— Не сега, Роланд. Не сега.

Той се усмихна разбиращо.

— Най-добре е да се връщам горе на стените, Карлайн.

Тя го целуна отново и тръгна през двора, за работата, която я чакаше. Той се качи на стената и поднови бдението си.

Някъде в късния следобед един от стражите извика:

— Скуайър! В гората!

Роланд погледна и видя две фигури, тичащи през голото пространство. Откъм дърветата се чуха мъжки викове и шум на битка. Крудийските стрелци вдигнаха лъковете, но Роланд им извика:

— Задръж! Това е Дълголъкия! Бързо донесете въжета!

Дълголъкия и Гарет се добраха до стената тъкмо когато въжетата се спуснаха, и се закатериха нагоре. След като се прехвърлиха читави на стената, се отпуснаха изтощени зад зъберите. Донесоха на двамата горяни вода и те загълтаха жадно.

— Сега какво? — попита Роланд.

Дълголъкия му се усмихна криво.

— Натъкнахме са на друга шайка пътници, тръгнали на север, на тридесетина мили южно оттук, и им уредихме среща с цураните.

Гарет вдигна подутите си от умора тъмни очи към Роланд и въздъхна:

— И това ми го нарича шайка. Цели петстотин проклети моредел! Поне стотина ни гониха из горите последните два дни.

— Арута ще е доволен — каза Роланд. — Откакто заминахте, цураните ни нападат всяка нощ. Малко ще ни олекне, ако им отклонят вниманието.

Дълголъкия кимна, после попита:

— Принцът къде е?

— На западната стена, където са битките.

Дълголъкия стана и дръпна изтощения Гарет да се изправи.

— Хайде. Трябва да му докладваме.

Роланд нареди на постовете да си отварят очите и последва двамата ловци. Завариха Арута да следи разпределянето на оръжията между тези, на които се налагаше да подменят счупеното и похабеното. Ковачът Гардел и чираците му тъкмо бяха натоварили онова, което можеше да се оправи, на количка и го подкараха към ковачницата.

— Ваше височество — каза Дълголъкия, — друга глутница моредел бе тръгнала на север. Подведох ги насам, за да отворят работа на цураните, та да не могат да ни щурмуват тази нощ.

— Това е добра новина — отвърна Арута. — Хайде да изпием по чаша вино и ще ми разкажеш какво сте видели.

Дълголъкия изпрати Гарет в кухнята и последва Арута и Роланд в цитаделата. Принцът нареди да предадат на Гардан, че го чакат в заседателната зала, и когато всички се събраха, помоли Дълголъкия да им разкаже за пътуванията си.

Дълголъкия отпи дълбока глътка от чашата си и я постави пред себе си.

— Отначало тръгна трудно. Изминем малко, спрем, после — пак. В леса гъмжи от цурани и моредел. И има много признаци, че никак се си допадат. Преброихме почти стотина трупа от двете страни.

— Малко знаем, за нравите им, но ми се струва глупаво да се придвижват толкова близо до Крудий — каза Арута.

Дълголъкия поклати глава.

— Нямат голям избор, ваше височество. Изглежда, са опоскали Зеленото лоно, а не могат да се върнат в планините си заради цураните. Моредел са тръгнали към Северните земи и няма да се осмелят да минат покрай Елвандар. След като другият им възможен път е преграден от цураните, единственият, който им остава, е през близките гори, после на запад покрай реката към крайбрежието. Стигнат ли до морето, могат отново да тръгнат на север. Трябва да се доберат до Великите северни планини преди да паднат зимните снегове.

Допи остатъка от виното и изчака слугата да му долее.

— Според всички признаци, почти всеки моредел на юг е тръгнал към Северните земи. Изглежда, че оттук са минали поне хиляда от тях. Колко още ще минат по този път през лятото и когато паднат дъждовете, не мога да преценя. — Отново отпи. — Цураните ще трябва да пазят източния си фланг, а няма да е зле за тях да се пазят и от юг. Моредел са изтощени от глад и могат да рискуват да нападнат лагера им, докато основните им сили щурмуват стените на замъка. Ако се развихри битка от три страни, ще настъпи бъркотия.

— Добре си се справил, майсторе на лова — каза Арута.

— Благодаря, ваше височество. — Мартин се засмя. — Никога не бях си помислял, че един ден мога да чакам с радост появата на Тъмното братство в лесовете на Крудий.

Арута забарабани с пръсти по масата.

— Остават още две-три седмици преди да можем да очакваме войските от Тулан и Карс. Ако Тъмните братя притиснат здраво цураните, ще можем да си отдъхнем поне малко. — Погледна към Мартин. — На изток какво става?

Дълголъкия изпъна ръце на масата.

— Не можахме да се доближим достатъчно, за да разберем, но явно кроят нещо. Имат доста хора, пръснати из леса. Ако моредел не бяха по петите ни, нямаше да ни се наложи да се връщаме толкова бързо и щяхме да разберем какво кроят.

— Жалко, че не знам какво правят там — въздъхна Арута. — Тези нощни щурмове със сигурност прикриват някоя хитрост.

— Боя се, че много скоро ще го разберем — каза Гардан. Арута стана, останалите също се надигнаха.

— Така или иначе, чака ни много работа. Но ако не нападнат тази нощ, всички ще се възползваме да отдъхнем малко. Наредете да се поставят постове, останалите хора да се приберат в бараките и да поспят. Ако потрябвам, ще бъда в стаята си.

Арута бавно закрачи към стаята си. Изтощеният му ум се помъчи да удържи и разнищи нещата, за които знаеше, че са най-важните, но после той се предаде. Успя да свали само снаряжението си и рухна в постелята си съвсем облечен. Бързо заспа, но сънят му бе тревожен и накъсан.

Цяла седмица не последваха атаки — цураните се пазеха от преселващото се на север Братство на Тъмната пътека. Както предсказа Мартин, моредел бяха озверели от глада и на два пъти бяха ударили срещу самото ядро на цуранския стан.

На осмия следобед след първата атака на моредел цураните отново започнаха да се трупат на бойното поле пред замъка. Строят им отново бе набъбнал от придошлите подкрепления от изток. Съобщенията, донесени от гълъби между Арута и баща му, говореха за усилени боеве и на източния фронт. Лорд Боррик допускаше, че Крудий се щурмува от пресни сили, прехвърлени от света на цураните, защото нямаше никакви сведения за раздвижване на войски по неговия фронт. Пристигнаха и други, носещи облекчение вести от Карс и Тулан. Войниците на барон Толбърт бяха тръгнали от Тулан два дни след пристигането на съобщението от Арута и флотата щеше да се присъедини към тази на барон Белами в Карс. В зависимост от ветровете, флотата, носеща така чаканата помощ, щеше да пристигне след една или две седмици.

Арута стоеше на обичайното си място зад зъберите на западната стена, Мартин Дълголъкия бе до него. Гледаха как цураните заемат позиции под лъчите на гаснещото на запад слънце.

— Изглежда — каза Арута, — тази нощ ще предприемат решителен щурм.

— Явно са разчистили терена наоколо от неприятелски съседи поне за известно време — отвърна Дълголъкия. — Моредел ни спечелиха малко време, ваше височество, но само толкова.

— Чудя се колко ли от тях ще успеят да стигнат до Северните земи?

Дълголъкия сви рамене.

— Не повече от един на всеки пет. И при най-добри условия пътят от Зеленото лоно до Северните земи е дълъг и много труден. А сега…

По стълбите от двора се изкачи Гардан.

— Ваше височество, наблюдателят на кулата докладва, че цураните са в готовност за атака.

Още докато го изричаше, цураните нададоха бойните си викове и се понесоха напред. Арута извади меча си и даде заповед катапултите да открият стрелба. Последваха ги стрелците, изсипвайки порой от сеещи смърт стрели върху настъпващите пълчища, но цураните продължаваха да прииждат.

През цялата нощ вълна след вълна от пришълци в яркоцветни брони връхлитаха срещу западната стена на замъка. Повечето загиваха долу на полето, но малка част успяваха да се покатерят по стените и да прехвърлят зъберите. И те загиваха. Но прииждаха все нови и нови.

Шест пъти поред се разби цуранската вълна в защитата на Крудий и сега нападателите се готвеха за седмия щурм. Арута, целият в прах и кръв, се разпореждаше с подреждането на отпочиналите резерви по стената. Гардан се взираше на изток.

— Ако издържим и този път, зората е близо. После ще отдъхнем малко — довърши той с глас, пресипнал от умората.

— Ще издържим — отвърна Арута и собственият му глас прозвуча също толкова уморено в ушите му като този на Гардан.

— Арута?

Арута се обърна. Роланд и Амос се качваха по стъпалата. Зад тях вървеше още един мъж.

— Сега пък какво има? — попита принцът.

— Не се забелязва никаква активност по другите стени, но има нещо, което трябва да видиш лично — отговори Роланд.

Арута разпозна третия мъж. Беше Луис, ловецът на плъхове в замъка. Отговаряше за опазването на цитаделата от напастта на гризачите. Внимателно носеше нещо в ръцете си.

Арута се вгледа — беше един от неговите дресирани за лов на плъхове порове. Зверчето леко потръпваше под светлината на близкия факел.

— Ваше височество — заговори Луис с глас, пресипнал от вълнение. — Това е…

— Какво толкова?! — прекъсна го нетърпеливо Арута. Като се имаше предвид очакваният всеки миг нов щурм, нямаше време за скръб за нечий домашен любимец.

Тъй като Луис явно бе съсипан от загубата на ценното обучено зверче, заговори Роланд:

— Поровете на ловеца на плъхове не са се върнали преди два дни. Само този е допълзял до склада. Луис го намерил преди няколко минути.

Луис продължи задавено:

— Всички са много добре обучени, ваше благородие. Щом не се върнаха, значи някой им е попречил да се върнат. Бедното ми порче, стъпкали са го. Гръбнакът му е прекършен. Сигурно е пълзял с часове, докато се върне.

— Не разбирам какво му е толкова важното на всичко това — каза Арута.

Роланд стисна принца за лакътя.

— Арута, поровете ловят плъховете в дупките под замъка.

Изведнъж на Арута му просветна. Той се обърна към Гардан и каза:

— Сапьори! Цураните сигурно копаят под източната стена.

— Това поне обяснява защо нападат непрекъснато откъм западната стена — за да ни отвличат — отвърна Гардан.

— Гардан, поеми командата по стените — каза Арута. — Амос, Роланд, елате с мен.

Арута се затича по стъпалата и през двора. Извика бежешком на група отдъхващи войници да го последват, като вземат лопати. Стигнаха малкия двор зад цитаделата и Арута каза:

— Трябва да го намерим този тунел и да го сринем.

— Стените ви са издадени навън при основата и са много дебели — каза Амос. — Сигурно са разбрали, че не могат да подпалят гредите на тунела, за да сринат тази стена и да отворят проход. Ще се опитат да вкарат сила през тунела на терена на замъка или в цитаделата.

Роланд го погледна с тревога.

— Карлайн! Тя и останалите дами са в мазето!

— Вземи няколко души и бегом в мазетата — разпореди се Арута.

Роланд се затича. Арута коленичи на плочите и опря ухо до земята. Другите го последваха — местеха се из двора и се ослушваха за тъпите удари на кирки някъде долу.

Карлайн седеше неспокойно до лейди Марна. Дебелата й бивша гувернантка се бе вторачила демонстративно в плетивото си въпреки нервното шумолене на изплашените жени в мазето. Шумът на битката от стените стигаше до тях като далечно ехо, приглушено от дебелите зидове на цитаделата. А сега бе настъпила не по-малко изнервяща тишина.

— О! Да седя тук като птица в клетка! — изпъшка Карлайн.

— Стените не са подходящо място за една дама — последва резкият отговор на лейди Марна.

Карлайн стана, закрачи нервно из мазето и каза:

— Превръзки поне мога да правя и да нося вода. Всички жени го могат.

Другите дворцови дами се спогледаха слисани, сякаш принцесата бе загубила ума си. Никоя не можеше да си представи, че ще я подложат на такова изтезание.

— Ваше височество, моля ви — сгълча я лейди Марна. — Трябва да стоите тук и да чакате търпеливо. Ще има достатъчно работа, щом битката свърши. Сега трябва да си отпочинете.

Карлайн понечи да възрази, но изведнъж се спря и вдигна ръка.

— Нещо да чувате?

Другите престанаха с шумоленето и също се заслушаха. Откъм пода се чуваше леко почукване. Карлайн коленичи на каменната плоча.

— Милейди, това е недопустимо… — заговори лейди Марна.

Карлайн я прекъсна с властно махване на ръка.

— Тихо! — Опря ухо на плочата. — Има нещо…

Лейди Глинис потръпна.

— Плъхове сигурно са плъзнали. Долу ги има стотици. — Изражението й показваше, че за нея това е точно толкова неприятно, коркото и боевете навън.

— Тишина! — заповяда Карлайн.

Откъм пода се чу пукот и Карлайн бързо се изправи. В следващия миг сред камъните на пода се появи цепнатина и принцесата бързо измъкна сабята си. Между плочите се показа връх на длето, после камъкът изведнъж се обърна и го избутаха навън.

Сред пода зейна дупка и дамите се разпищяха. На светлината изникна най-напред едно изумено лице, след това цуранският воин, с изцапана от прахта в тунела коса, се опита да се измъкне навън, но сабята на Карлайн го промуши в гърлото.

— Навън! Викнете стражите! — извика тя.

Повечето жени останаха замръзнали по местата си, без да могат да помръднат от ужас. Лейди Марна надигна едрото си туловище от скамейката, на която се бе разположила, и зашлеви едно запищяло момиче от града. Момичето изгледа дебелата дама с широко отворени от ужас очи и после се затича към стълбите. Като по сигнал, останалите хукнаха след него и запищяха за помощ.

Карлайн изгледа как цуранинът бавно залитна назад и падна, запушвайки дупката в пода. Около нея се появиха нови цепнатини и ръце, които издърпаха каменните плочи навътре във все по-разширяващия се отвор. Лейди Марна вече бе изминала половината разстояние до стълбите, когато видя, че Карлайн стои на място.

— Принцесо! — изпищя тя.

Втори мъж се опита да се изкатери горе и Карлайн му нанесе смьртоносен удар. И миг след това се наложи да отстъпи назад, защото камъните под краката й се срутваха. Цураните бяха завършили прохода си с голямо отверстие и сега измъкваха плочите надолу, за да могат да изскочат на рояк и да смажат защитниците.

Един успя да се измъкне напред, избута Карлайн на една страна и отвори място на друг да се изкатери. Лейди Марна се затича назад към бившата си повереничка, спря до една от разхлабените алочи, надигна камъка и го стовари върху незащитения с шлем череп на втория, който изрева нещо неразбрано и падна върху напиращите след него.

Карлайн прониза следващия и изрита още един в лицето.

— Принцесо! — извика лейди Марна. — Трябва да бягаме!

Карлайн не отвърна. Отбягна удара, насочен към крака й от един цуранин, който след това скочи пъргаво обратно в дупката. Друг се изкатери от уширяващия се отвор и лейди Марна запищя. Мъжът инстинктивно се извърна към звука и Карлайн го прониза в хълбока. Трети цуранин излезе и надигна назъбен меч, за да посече лейди Марна, и Карлайн скочи към него и заби върха на сабята си във врата му. Мъжът потръпна и падна, а пръстите му пуснаха острието на оръжието, в което се бяха впили. Карлайн сграбчи лейди Марна под мишницата и с всичка сила я затегли към стълбището.

Десетина цурани изпълзяха от широката дупка и Карлайн спря до стълбището. Лейди Марна застана до обичната си принцеса. Цураните запристъпваха бдително — момичето бе убило достатъчно техни другари, за да събуди почитта им, както и предпазливостта им.

Изведнъж някой силно блъсна момичето настрана — Роланд се нахвърли срещу цураните, а след него — отряд от гвардията на цитаделата. Младият скуайър бе изпаднал в дива ярост заради момичето и събори трима цурани още с връхлитането си. Те се затъркаляха назад и пропаднаха в дупката, а с тях — и Роланд.

— Роланд! — изкрещя Карлайн.

Още стражи изтичаха покрай принцесата и влязоха в схватка с цураните, други наскачаха в дупката. От тунела се понесоха пъшкания и стонове, викове и ругатни.

Един гвардеец хвана Карлайн под мишницата и я повлече нагоре по стълбите. Тя го последва безсилна пред здравата мъжка хватка, без да спира да крещи:

— Роланд!

Войниците на Крудий копаеха яростно и тъмният тунел се изпълваше с пъшкания от усилието. Арута бе намерил цуранския тунел и бе заповядал да се прокопае шахта до него. Сега дълбаеха насрещен тунел, за да засекат цураните до стената. Амос се бе съгласил с преценката на Арута, че трябва да изтласкат цураните назад, отвъд стената, преди тунелът да се срути, и да затворят достъпа им към замъка.

Едно от сечивата проби и мъжете трескаво започнаха да разчистват пръстта, за да си отворят проход към тунела на цураните. Занабиваха припряно широки талпи и набързо сковани крепежи, за да не се срути земята и да ги затрупа.

В цуранския тунел се натъкнаха на ужасна суматоха. Цуранските воини и малкият отряд на Роланд се бяха вкопчили в схватка в тъмното. Мъже се сражаваха и гинеха в подземния сумрак. Невъзможно бе да се внесе какъвто и да било ред в стълкновението в толкова тясното пространство. Някъде встрани едва мигаше преобърнат фенер и мяташе смътна светлина.

Арута викна на войника зад себе си:

— Доведи още хора!

— Слушам, ваше височество! — отвърна войникът и се върна назад по шахтата.

Арута навлезе в тунела на цураните. Височината му беше едва пет стъпки, така че се налагаше да се приведе, за да се движи, но се оказа достатъчно широк, за да могат да преминат трима души едновременно, рамо до рамо. Арута стъпи на нещо меко, което изстена от болка. Принцът продължи напред към шума на битката.

И видя сцена от най-лошите си кошмари, бледо осветена от пръснатите нарядко факли. В това тясно пространство само първите трима можеха да влязат в схватка с врага. Арута извика:

— Ножовете!

И пусна рапирата си. Натъкна се на двама мъже, които се боричкаха в мрака, и сграбчи единия. Ръката му се плъзна по хитиновата броня и той заби ножа си в оголения врат на мъжа. Отхвърли настрани безжизненото вече тяло и видя напред мешавица от тела, на няколко стъпки от себе си — крудийци и цурани, вплетени един в друг в отчаяна схватка. Викове и проклятия изпълваха тунела, миризмата на влажна пръст се смесваше с вонята на засъхваща кръв и изпражнения.

Арута започна да се бие обезумял, слепешката, нахвърляйки се върху едва видимите противници. Собственият му страх заплашваше да го завладее и примитивният инстинкт му закрещя да избяга миг по-скоро от тунела и заплашващата всеки миг да се срути отгоре му земя. Овладя паниката си и продължи да води щурма на сапьорите.

Един познат му вече глас изпъшка и изтърси люто проклятие някъде до рамото му и Арута разбра, че Амос Траск е до него.

— Още трийсетина стъпки, момко! — изрева той.

Арута прие думите му на вяра, загубил всякаква представа за разстояние. Мъжете на Крудий натиснаха напред и мнозина загинаха, избивайки съпротивляващите се цурани. Усетът му за време се замъгли и боят се превърна в смътна смесица от образи.

Изведнъж Амос изрева:

— Слама! — И подадоха напред бали суха слама. — Факли! — извика едрият мъж и им подадоха запалени главни. Той струпа сламата до плетеницата от греди и поднесе факлата към купчината. Пламъците блъвнаха нагоре и дебелакът изрева: — Разчисти тунела!

Битката секна. Всички мъже до един, крудийци, както и цурани, се обърнаха и побягнаха от пламъците. Сапьорите разбраха, че тунелът е изгубен, след като нямаше как да потушат пламъците, и запълзяха назад да спасят живота си.

Задушлив дим изпълни тунела и мъжете, кашляйки, бързо заотстъпваха. Арута се затича след Амос. Когато стигнаха мазето, отекна глух тътен, подът се разтресе и от отвора блъвна горещ въздух и пушек. Амос, целият в кал, се ухили:

— Гредите рухнаха. Тунелът е запечатан.

Арута кимна. Беше онемял и изтощен и все още не можеше да си поеме дъх от пушека. Подадоха му чаша вода и той я изпи, за да уталожи пожара в гърлото си.

Пред него се появи Карлайн.

— Добре ли си? — попита го тя с тревога. Той кимна. Тя се огледа. — Къде е Роланд?

Арута поклати глава.

— Долу не се виждаше нищо. Той в тунела ли беше?

Тя прехапа устни и кимна. От сините й очи бликнаха сълзи.

— Може да се е измъкнал през шахтата и да е излязъл на двора — каза Арута. — Ела да видим.

Амос и Карлайн го последваха нагоре по стълбището. Излязоха от цитаделата и един войник ги уведоми, че щурмът на стената е отблъснат. Арута благодари за донесението и продължи около цитаделата, докато не стигнаха до шахтата. По тревата на двора лежаха войници — кашляха и храчеха, мъчейки се да прочистят дробовете си от изгарящия дим. Въздухът тежеше, изпълнен с лютива мъгла. Пламъците на пожара продължаваха да бълват от шахтата. Отекна нов тътен и Арута го усети през подметките на ботушите си. Земята до стената над срутилия се тунел хлътна надолу.

— Скуайър Роланд! — изрева Арута.

— Тук е, ваше височество — чу се в отговор откъм войниците.

Карлайн се втурна покрай Арута и се добра до Роланд преди принца. Скуайърът лежеше на земята, придържан от войника, който бе извикал. Очите му бяха затворени, лицето му бе пребледняло, от хълбока му бликаше кръв.

— Наложи се да го влача последните няколко разтега, ваше височество — каза войникът. — Не можеше да се изправи. Мислех, че е от пушека, докато не видях раната.

Карлайн прегърна главата на Роланд и я положи в скута си, а Арута сряза ремъците на бронята му и след това разкъса туниката. Огледа раната и въздъхна облекчено.

— Плитка е. Ще се оправи.

— О, Роланд! — промълви Карлайн.

Очите на Роланд се отвориха и той се усмихна немощно. Гласът му беше изтощен, но все пак той успя да вложи в думите си весела нотка.

— Какво е това? Човек може да си помисли, че са го убили.

— Безсърдечно чудовище — отвърна Карлайн, но му се усмихна. — Точно сега ли реши да се шегуваш!

Той понечи да се надигне и присви очи.

— Оо, боли.

Тя притисна рамото му с ръка.

— Не се опитвай да се движиш. Трябва да превържем раната — изплака тя с облекчение, примесено с гняв.

А той намести главата си в скута й и се усмихна.

— Не бих се помръднал и срещу половината херцогство на баща ти.

Тя го изгледа раздразнено.

— Защо се хвърли срещу враговете така?

Роланд я изгледа искрено смутен.

— Всъщност просто се препънах по стълбите и не можах да се спра.

Тя опря брадичка на челото му и чу смеха на Арута и Амос.

— Лъжец. А аз те обичам — промълви тихо момичето.

Арута се изправи и поведе Амос със себе си, за да оставят Роланд и Карлайн насаме. На ъгъла се сблъскаха с доскорошния цурански роб Чарлз — той носеше вода за ранените. Арута го спря.

— Какво стана с теб?

Чарлз се усмихна широко и отвърна:

— Хубав бой. Скочи в дупка. Чарлз добър воин.

Бившият цурански роб беше пребледнял и леко залиташе. Арута замълча, след което му даде знак да продължи работата си. Щастлив, Чарлз се забърза, а Арута попита Амос:

— Ти как смяташ?

Амос се изсмя.

— Имал съм си доста работа с измамници и мошеници, ваше височество. Не знам кой знае колко за тези цурани, но смятам, че този човек е свестен.

Арута изгледа през рамо Чарлз, който поднасяше вода на насядалите войници, без да обръща внимание на собствените си рани и умора.

— Това без съмнение е сериозно. Да скочи в шахтата, без никой да му е наредил. Ще трябва да помисля за предложението на Дълголъкия да му се предложи служба.

Призори дворът вече бе притихнал и само петното разкаляна земя на мястото на запълнената шахта и дългата падина от цитаделата до външната стена издаваше, че през нощта се е случило нещо необичайно.

Фанън куцукаше по стената. Раната му беше почти зараснала, но той все още не можеше да върви без помощ и отец Тъли го подкрепяше.

Арута се усмихна на мечемайстора и грижливо го подхвана под едната мишница да помогне на Тъли. Наблизо стояха Гардан, Амос Траск, Мартин Дълголъкия и група войници.

— Какво е това? — изръмжа Фанън и навъсеното му от яд лице развесели дружината на стената. — Капка ум ли не е останала в главите ви, че ме измъквате от меката постеля да ви командвам?

Арута му посочи към морето. На хоризонта се виждаха дузина блестящи под лъчите на утринното слънце над сините вълни петънца.

— Флотата от Карс и Тулан приближава южния бряг.

После посочи към кипящия като мравуняк лагер на цураните.

— Днес ще ги изтласкаме. До утре по това време ще прочистим целия район от пришълците. Ще ги подгоним на изток, без да ги оставим да си поемат дъх. Много време ще мине преди отново да се осмелят да дойдат тук със сила.

Фанън промълви тихо:

— Вярвам, че си прав, Арута. — Старият воин помълча малко и добави: — Докладваха ми за командването ти, принце. Справил си се добре. Помогна много на баща си и на Крудий.

Развълнуван от похвалата на мечемайстора, Арута се опита да я омаловажи, но Фанън го прекъсна:

— Не, ти направи всичко, което трябваше, че и повече. Ти се оказа прав. С тези хора не бива да сме излишно предпазливи. Трябва да ги бием във всеки удобен момент. — Той въздъхна. — Вече съм стар, Арута. Време е да се оттегля и да предам бойния занаят в ръцете на младите.

— Ти ли си стар? — презрително изсумтя Тъли. — Когато още те повиваха в пелени, аз вече бях жрец.

Фанън се разсмя с останалите на тази явна лъжа, а Арута каза:

— Трябва да знаеш, че ако съм се справил добре, то е защото си ме учил ти.

Тъли стисна Фанън за лакътя.

— Може да не си чак толкова стар, но си болен. Хайде да те връщаме в цитаделата. От утре ще можеш да вървиш по-добре. До някоя и друга седмица ще подтичваш и ще раздаваш заповеди наляво-надясно.

Фанън се усмихна вяло и се остави на Тъли да го поведе надолу по стълбите. Когато се скри, Гардан каза:

— Мечемайсторът е прав, ваше височество. Баща ви ще се гордее с вас.

Арута се взря мълчаливо в приближаващите се кораби и изпитото му лице потъмня. После принцът тихо промълви:

— Ако се справих добре, то е, защото разчитах на помощта на добри мъже, много от които вече не са между нас. — Въздъхна дълбоко и продължи: — Ти свърши много работа в удържането на тази обсада, Гардан. Както и ти, Мартин.

Двамата само кимнаха.

— И ти също, пирате — каза Арута. — И ти изигра голяма роля. Много ти дължим.

Амос Траск се опита да си придаде скромност, но не успя.

— Е, ваше височество, просто се постарах да си опазя кожата цяла-целеничка, както и на всички останали. — После се ухили. — Но битката си я биваше.

Арута отново погледна към морето.

— Да се надяваме, че скоро ще приключим за дълго с хубавите битки. — Отдръпна се от стената и се запъти към стълбите. — Разпоредете се всички да се подготвят за атака.

Карлайн стоеше на върха на южната кула, прегърнала Роланд през кръста. Скуайърът беше пребледнял от раната, но иначе веселият му дух се бе възвърнал.

— Сега, с идването на флотата, с обсадата ще се свърши — каза той, леко докосвайки с рамо принцесата.

— Беше кошмар.

Той се усмихна и се взря в сините й очи.

— Не съвсем. Имаше си и добри страни.

— Хитрец — промълви тя и го целуна. А когато се отделиха един от друг, каза: — Чудя се дали глупавата ти храброст не беше само коварство, за да спечелиш състраданието ми.

Той се присви престорено и отвърна:

— Лейди, аз съм ранен.

Тя се притисна до него.

— Толкова се уплаших за теб, не знаех дали не си загинал в тунела. Аз… — Карлайн млъкна и погледът й се спря на северната кула на цитаделата, срещу тази, на която стояха двамата. Виждаше прозореца на втория етаж, прозореца на стаичката на Пъг. Смешният малък метален комин, от който непрестанно бълваше пушек, докато той се занимаваше вътре с науките си, сега бе само ням спомен за това колко празна бе останала кулата.

Роланд проследи погледа й.

— Знам — каза той. — И на мен ми липсва. И Томас също.

Тя въздъхна.

— Сякаш беше толкова отдавна, Роланд. Тогава бях все още момиченце, момиче с момичешки представи за живота и любовта. — После тихо добави: — Любовта понякога идва като морския вятър, а друг път покълва от семената на приятелството и добротата. Някой някога ми го беше казал.

— Отец Тъли. Прав е бил. — Той я прегърна през кръста. — Така или иначе, докато чувстваш, си жив.

Тя се загледа към войниците на гарнизона долу — подготвяха се да излязат за предстоящия щурм.

— Ще свърши ли това някога?

— Не. Те ще дойдат отново. Тази война е обречена да продължи дълго.

Двамата останаха прегърнати, безмълвни и с утехата, че все пак ги има.

Касуми от Шинцаваи, боен водач на армиите на клана Канацаваи, от Партията на Синьото колело, се взираше към враговете, изправени по стените на замъка.

Едва можеше да различи човешките фигури, крачещи зад зъберите, но вече ги познаваше добре. Не можеше да им постави имена, но му бяха станали почти толкова близки, колкото собствените му хора. Стройният младеж, който командваше и се сражаваше като демон, който внасяше ред в суматохата на битката при нужда, беше там. Черният гигант трябваше да е недалече от него — онзи, който заставаше като непоклатима преграда при всеки щурм срещу стената. И другият, в зеленото облекло, дето можеше да тича през лесовете като призрак, дразнейки хората на Касуми с лекотата, с която преминаваше през редовете им — и той трябваше да е там. Несъмнено и онзи с широките рамене бе наблизо — вечно смеещият се мъж с кривия меч и налудничавата усмивка. Касуми мълчаливо им отдаде чест като на достойни противници, макар и да бяха само варвари.

Шингари от Омешкел, старши щурмови водач, пристъпи и застана до Касуми.

— Бойни водачо, варварската флота се приближава. След час хората им ще слязат на брега.

Касуми погледна свитъка, който стискаше в ръката си. Бе го препречел поне десет пъти, откакто пристигна призори. Погледна го още веднъж, огледа отново печата отдолу, знака на своя баща Камацу, повелителя на Шинцаваи. Касуми мълчаливо прие отреденото му и каза:

— Заповядай всички да се подготвят за поход. Лагерът да се вдигне веднага и воините да се строят. Заповядано ни е да се върнем в Келеуан. Авангардът да тръгне.

Гласът на Шингари издаде горчивината му.

— След като рухна тунелът, нима ще прекратим така кротко?

— Не е срамно, Шингари. Нашият клан се е оттеглил от Военния съюз, както и другите от Синьото колело. Военната партия отново е останала сама да продължи това нашествие.

— Отново политиката се меси в завоеванията — с въздишка отвърна Шингари. — А щеше да е славна победа да завладеем този замък.

Касуми се засмя.

— Вярно. — Загледа се към раздвижилите се по стените на замъка бранители. — Те са най-добрите от всички, срещу които съм се изправял. Вече научихме много неща от тях. Стените на замъка например, как са наклонени, та сапьорите да не могат да ги подровят и да ги сринат — виж, това е нещо ново и умно. А и ония зверове, дето ги яздят. Хм, как тичат само — като туни, препускащи из родните тундри. Бих искал някога да имам такива животни. Да, тези хора не са обикновени варвари.

И след миг на размисъл добави:

— И нареди съгледвачите и предните отряди да си отварят очите за горските дяволи.

— Нечистите отново са тръгнали на големи пълчища на север — изсъска Шингари. — Те са не по-малко опасен кинжал в гърба ни от варварите.

— Когато този свят бъде завладян, ще трябва да се погрижим за тези същества — отвърна Касуми. — От варварите се получават издръжливи роби. Някои от тях дори може да се окажат толкова ценни, че да ги направим свободни васали, които ще положат клетва пред домовете ни, но виж, нечистите ще трябва да се заличат от лицето на света. — Касуми замълча, въздъхна и продължи: — Нека варварите да си мислят, че бягаме изплашени от флотата им. Това място засега ще остане в ръцете на клановете, останали в Партията на войната. Нека Тасио от Минванаби да се тревожи от гарнизона в тила си, ако тръгне на изток. Докато Канацаваи отново не се присъедини към Върховния съвет, ние с тази война сме приключили. Заповядай похода.

Шингари отдаде чест на пълководеца си и излезе. Останал сам, Касуми отново се замисли за последствията от писмото. Знаеше, че оттеглянето на всички сили на Партията на Синьото колело ще донесе сериозен провал за Властелина на войната и неговата партия. Отзвукът от този ход щеше да се усети в Империята за години напред. Вече нямаше да има съкрушителни победи за Властелина на войната, защото след оттеглянето на верните на господарите на Канацаваи и другите кланове на Синьото колело, останалите кланове щяха добре да си помислят, преди да се присъединят за един цялостен натиск. Да, това бе храбър, но много рискован ход от страна на баща му и другите властелини. Сега тази война щеше да се проточи дълго. Властелинът на войната бе лишен от грандиозно завоевание; сега то щеше да се разтегли във времето, с твърде малкото мъже, удържащи твърде много територия. Без нови съюзници Властелинът нямаше да може да продължи военната експанзия. Изборът му сега се свеждаше до две възможности: да се изтегли от Мидкемия, подлагайки се на унижението пред Върховния съвет, или да седи и да чака, надявайки се на нов обрат в родната политика.

Да, това беше зашеметяващ ход от страна на Синьото колело. Но рискът беше огромен. Както и рискът от нова поредица ходове в Играта — той щеше да е още по-опасен.

— О, татко, сега сме изцяло в ръцете на Великата игра. Много рискуваме: своя род, своя клан, своята чест, а може би и самата Империя — тихо промълви той.

Смачка свитъка и го хвърли в огъня и когато и последният къс бе погълнат от пламъците, заряза всякакви мисли за рискове и закрачи към шатрата си.