Малкият моряк

I

Не бива от настоящия ми живот да се заключава, че щастието е било моя орисница. Наистина моите прадеди, ако това не звучи самомнително, са били моряци. Баща ми беше последният от всичките единадесет деца и дядо ми не много лесно е отгледал семейството си, защото при този занаят още повече, отколкото при другите, печалбата никак не съответства на труда: умората и опасността са сигурни, но малкото пари — случайност.

На осемнадесетгодишна възраст баща ми бил взет на морска служба с един от онези набори, които дават възможност на всички моряци да служат на държавата в продължение на тридесет и две години — от осемнадесет до петдесетгодишна възраст. Той заминал, без да знае нито да чете, нито да пише. Станал първи боцман — най-високата степен, до която стигат тези, които никак не са посещавали училище.

Нашето село Порт Дийо е в близост с английските острови и държавата постоянно държи там един военен катер, чиято задача е да пречи на хората от Жерсей да идват и да ни взимат рибата като същевременно задължава нашите моряци да съблюдават правилата за риболов. Именно на този катер бил изпратен баща ми да продължи службата си. Това било един вид благоволение, защото човек винаги е щастлив да се завърне в родното място, колкото и силно да е привикнал с мисълта, че корабът е неговото отечество.

Петнадесет месеца след завръщането му аз съм се появил на бял свят и тъй като това се случило през март, в петък, при новолуние, било предсказано, че ще имам приключения, че ще пътувам по море и че бих бил много нещастен, ако влиянието на луната не противодейства на петъка. Приключения съм имал и точно за тях искам да ви разкажа. Пътувания по море също съм правил, а колкото до борбата на двете влияния, тя беше оспорвана и вие ще кажете в края на моя разказ кое от тях е надделяло.

Да ми се предскажат приключения и пътешествия, значеше да бъде признато, че наистина съм потомък на рода си, защото всички Калбри, от баща на син, са били моряци и дори ако преданието казва истината, те са били такива още по времето на Троянската война. Разбира се, не ние си приписваме този произход, а учени, които твърдят, че в Порт Дийо има стотина семейства, именно моряшките, произхождащи от една колония финикийци.

Така или иначе, сигурно е, че с нашите черни очи, тъмен цвят и тънък нос ние нямаме нищо от нормандския или бретонския тип, че нашите лодки за риболов възпроизвеждат точно кораба на Одисей, такъв, какъвто ни го рисува Омир: само една мачта с четириъгълно платно. Това корабно снаряжение, срещано много често в Архипелага, е единствено в Ламанша.

Собствените ни спомени обаче не стигаха толкова далеч, а разнообразието им ги правеше доста объркани. Когато се говореше за някой роднина, историята никак не се променяше: още от дете тръгнал по море и по море или отвъд морета, при народи, чиито имена мъчно се помнят, той загинал при корабокрушение, в битка или на английските понтони. В гробището често се срещаха кръстове с имена на момичета или на вдовици и рядко с име на момче или на мъж. Мъжете не умираха на село. Впрочем, както всички семейства, и ние си имахме герои: един от тях беше дядо ми по майка, който бил другар на Сюркуф, а другият беше големият ми чичо Флои. Едва почнал да разбирам какво се говори около мене, аз чувах името му по десет пъти на ден. Той служил при един индийски цар, който притежавал слонове, командвал войски срещу англичаните и имал сребърна ръка. Слонове, сребърна ръка — това не беше сън.

Вродената у всички Калбри нужда от приключения накарала баща ми да предприеме ново пътуване по море няколко години след женитбата му. Той можел да остане като помощник-капитан на едно от тези двустожерни корабчета, които тръгват всяка пролет на риболов в Исландия, но татко беше роден за държавна служба и я обичаше.

Не си спомням заминаването му. Единствените ми спомени от това време са свързани с дните, в които имаше буря, с неспокойните нощи и с часовете, които прекарвах пред пощенската станция.

Колко пъти нощем майка ми ме е карала да се моля пред запалената от нея свещ! Бурята в Порт Дийо беше за нас буря навред и ни се струваше, че вятърът, който клати нашата къща, разтърсва същевременно и кораба на баща ми. Понякога той духаше така силно, че трябваше да ставаме и да завързваме прозорците, защото нашата къща беше къща на бедни хора. Макар да бе заслонена от една издигнатина на стръмния морски бряг и от един руф, който някога бил салон на тримачтов кораб, претърпял крушение, тя едва устояваше на бурите при равноденствие. През една октомврийска нощ майка ми ме събуди: ураганът беше страшен, вятърът виеше, къщата стенеше, силни повеи нахлуваха вътре, люлееха пламъка на свещта до угасване, а в минути на успокоение се чуваше борбата на вълните срещу морските скали и прилични на гърмежи, ударите на морето в дупките на стръмния бряг. Въпреки ужасния шум аз не закъснях да заспя отново, както бях коленичил, но внезапно прозорецът бе изтръгнат от железата си и захвърлен в стаята, където се счупи на хиляди парчета, а на мен ми се стори, че бях понесен от вихър.

— Боже мой — извика майка ми, — баща ти е загубен!

Тя вярваше на предчувствия и предзнаменования. Писмото, което получи от баща ми няколко месеца след тази бурна нощ, засили още повече тази нейна вяра. По странно съвпадение точно през същия октомври той бил настигнат от силен вятър и бил в голяма опасност. Сънят на моряшката жена е тъжен сън: да сънува корабокрушения и да чака писма, които не идват. Животът й минава между тези две мъки.

По времето, за което говоря, писмата не се получаваха, както днес. Раздаваха ги в самата поща. Денят, в който идваше куриерът от Нова земя, тя биваше обсадена. Жените с деца в ръце чакаха да извикат името им. Едни се смееха, четейки, други плачеха. Тези, които нямаха писма, разпитваха другите, които бяха получили. Когато моряците са по море, не може да се каже: „Никакви новини — добри новини“.

Имаше една стара жена, която идваше всекидневно от шест години насам и която шест години не бе получила писмо. Наричаха я леля Жуан и разказваха, че ладията, карана от мъжа й и четирите им момчета, била изчезнала в един въртоп и не били намерени повече нито ладията, нито хората. Откакто се беше пръснал този слух, тя идваше всяка сутрин на пощата.

— Още няма нищо за вас — казваше чиновникът. — Вероятно утре ще има.

— Да, утре — отговаряше тъжно тя и си тръгваше, за да се върне отново на другия ден. Казваха, че не била съвсем добре с ума си. Ако е била луда, трябва да кажа, че никога след това не съм виждал лудост, тъжна и кротка като нейната.

Почти всеки път, когато отивах на пощата, сварвах я вече там. Тъй като чиновникът беше едновременно и бакалин, и началник на пощата, естествено започваше с тези, които му искаха сол или кафе, и така ни даваше възможност да разговаряме. Като бакалин той носеше синя престилка и каскет, а като началник на пощата — жакет от сукно и кадифена фуражка. За нищо на света той не би подал горчица с шапка на главата си; знаейки, че държи в ръцете си писмо, от което зависи животът на десет мъже — той не би го връчил, без да свали престилката си.

Всяка сутрин леля Жуан започваше отново да ми разказва:

— Те бяха на риболов. Появил се толкова силен водовъртеж, че вместо да се върнат на „Любими“, били принудени да бягат с попътен вятър. Минали край „Предпазливи“, ала не могли да се доберат до него. Но ти разбираш, нали, че с моряк като Жуан човек не бива да се бои. Все трябва да са намерили някой кораб в открито море, който да ги е отвел. Случвало се е толкова пъти. Така се върна момчето на Мелания. Може да са слезли в Америка. Колко ще е пораснал Жером, когато се върнат. Беше на четиринадесет години. Четиринадесет и още шест, колко стават? Двадесет. Двадесет години — та това е вече цял мъж.

Тя никога не допусна, че са загинали, и умря, без да повярва в това. Три дни преди смъртта си беше поверила на пастора три луидора, които да предаде на Жером, щом се върне. Въпреки нуждата и сиромашията си, тя непрекъснато ги беше скътвала за най-малкото си момче.