Малкият моряк

II

Пътуването на баща ми, което трябваше да трае три години, продължи шест. Когато се върна на село, аз бях на десет години. Беше неделя, след черковната служба. Стоях на вълнолома, за да видя влизането на митническото корабче. До кормчията се съзираше един държавен моряк. Виждаше се добре, защото беше в униформа, а митничарите бяха с работни моряшки блузи.

— Ромен — каза ми капитан Уел, снишавайки далекогледа си, — ето баща ти. Тичай на кея, ако искаш да го изпревариш.

Да тичам беше и моето желание, но краката ми бяха като пречупени. Когато стигнах на кея, корабчето беше приближило брега, а баща ми слязъл. Бяха го обкръжили и се ръкуваха с него. Искаха да го заведат в кафенето, за да го почерпят.

— Довечера! — каза той. — Сега бързам да прегърна жена си и моето малко моряче.

— Твоето моряче! Та то е тук!

Вечерта времето се влоши, но никой не стана да запали свещ.

През време на шестгодишното си пътуване баща ми беше видял много неща и аз бях винаги разположен да го слушам. На вид нетърпелив и суров, той беше всъщност най-търпеливият човек и с неизменна благосклонност ми разказваше не само онова, което харесваше нему, а предимно това, което се харесваше на моето детско въображение.

Измежду разказите му имаше един, който не ми омръзваше и винаги исках да чуя отново: именно този, в който ставаше дума за чичо ми Жан. През време на едно отбиване в Калкута баща ми чул да се говори за някой си генерал Флои, който бил пратеник на английския губернатор. Ставало дума за някакъв французин, който постъпил като доброволец на служба при царя на Берара. В една битка срещу англичаните той със смел удар спасил индийската армия, заради което бил произведен генерал. В друга битка едно гюлле му отнесло ръката, той я заменил със сребърна и когато се връщал в столицата, държейки с тази ръка юздите на коня си, жреците паднали пред краката му в знак на обожание. В свещените им книги било писано, че царството Берара ще стигне най-голямо могъщество, когато войските му бъдат поведени от чужденец, дошъл от запад, който ще бъде разпознат по сребърната си ръка. Баща ми се представил на този генерал Флои и бил приет с отворени обятия. В продължение на осем дни чичо ми се отнасял към него като към княз и пожелал да го заведе в своята столица, но службата била неумолима и той трябвало да остане в Калкута.

Тази история направи много силно впечатление на моето въображение. Чичо ми изпълни всичките ми мисли, сънувах само слонове и носилки, виждах непрестанно двама войници със сребърни ръце, които го придружаваха. Преди това изпитвах известно възхищение към клисаря на нашата черква, но тези двама войници, които бяха роби на чичо ми, ме накараха да гледам със съжаление към алебарда и шапката с галони.

Баща ми се радваше на моя ентусиазъм, но майка ми страдаше.

— Всичко това — казваше тя — ще го накара да обикне пътешествията и морето.

— Е, добре, после той ще стане като мен, а защо не и като чичо си.

Да бъда като чичо си! Бедният ми баща не знаеше какъв огън подпалваше.

Майка ми трябваше да се примири с мисълта, че ще стана моряк, но с изобретателната си нежност пожела поне да смекчи началото на този труден занаят. Така тя успя да склони баща ми да напусне държавната служба, та получавайки назначение за Исландия, да започна своето обучение при него.

Тъй мама се надяваше да ни задържи на сушата зиме, когато риболовните кораби се връщат в пристанището за разтоварване.

Но какво могат да сторят човешките желания и предвиждания срещу съдбата?