Малкият моряк

X

И тъй, ето ме акробат, или по-просто казано, коняр от трупата на господин графа Дьо Лаполад.

Моят покровител съвсем не беше, както с право бихте могли да предположите, въображаем граф. Той притежаваше съвършено автентични дворянски грамоти, които показваше на драго сърце при важни обстоятелства и които му даваха право да носи тази титла. След живот, отдаден на всички пороци и всички страсти, той беше паднал дотук. За да увенчае падението си, в миг на голямо отчаяние, той се оженил за голямата жена, която ме прие така лошо. Прочута по всички панаири на Европа под прозвището „силната борделезка“, макар че по рождение беше от Оверн, на младини тя имала високото положение на феномен, сиреч на жена исполин. Видях я нарисувана на една картина: в розова рокля и бели чорапи, тя стъпваше деликатно с огромния си крак върху някаква табуретка. Другата картина я представяше в къса дреха от синьо кадифе, със сабя за фехтовка в ръката, срещу някакъв бригадир карабинер, по-дребен от нея, където се четеше следният надпис от златни букви: „На вас, господин офицер!“.

С този занаят тя спечелила много пари и те съблазнили Лаполад. Той притежаваше само таланта си на кресльо, но този талант беше забележителен. Никой друг в цирка не умееше да държи пред вратата такива неотразими шарлатански речи. Неговата известност се равняваше с тази на Манжен и на Тюркетен. Силната борделезка и той се бяха съюзили и заедно бяха купили една менажерия, която през първите години съперничела с менажерията на прочутия Юге дьо Масини. Но това, което беше силата на Лаполад — устата му — беше и неговата слабост. Тя му струваше скъпо, защото той пиеше и ядеше като ламя.

Няколко зле гледани и зле хранени животни умрели. Други били продадени. И при моето постъпване в трупата тя се състоеше вече само от един стар лъв, две хиени, една змия и един обучен кон, който денем теглеше колата, а вечер показваше кое е най-глупавото лице от присъстващите.

На вечерята се запознах с човешкия персонал. Освен господин и госпожа Дьо Лаполад той включваше Кабриол, палячото, Дьо ла Буйи, второто дете, което бях видял и което наричаха Филас, двама германци, единият от които на име Херман свиреше на кларнет, а другият — Каролус, биеше тъпана, и накрая знаменитата Диелет, която беше момиченце на единадесет-дванадесет години, наглед крехко и нервно, с големи сини като зеленика очи.

Макар и обикновен прислужник, аз бях допуснат на масата на тези прочути личности.

Думата „маса“ не е може би много точна, за да означи онова, върху което бе сложена трапезата. То беше дълъг и широк сандък от бяло дърво, който заемаше средата на колата. Той изпълняваше тройна служба: вътре се прибираха костюмите, над него по време на ядене се поставяха чиниите, а нощем, с един дюшек отгоре, той се превръщаше в легло за Диелет. Около този сандък бяха поставени в права линия други два, но по-тесни. Това бяха пейките за трупата, защото само господин и госпожа Лаполад имаха столове.

Подредено така, това първо помещение на колата имаше все още добър вид. Дори много парижки жилища нямат такава голяма трапезария. Двукрила стъклена врата водеше навън, а през две малки прозорчета, украсени с червени пердета, се виждаха дърветата по пътя.

Трябваше отново да разкажа историята си, но не им казах за мама и чичо, като премълчах и името на родното си място. Когато стигнах до случката с полицая, Диелет каза, че съм хапльо и че на мое място тя би се забавлявала добре. Двамата музиканти одобриха това самохвалство, но не с думи — те никога не говореха, а с три избухвания, и то в унисон на онзи ужасен смях, който притежават само баварците.

Когато привършихме вечерята, на небето още блещукаше светлина.

— Хайде, деца — каза Лаполад, — да използваме светлината, която остава, за да се поразкършим, та да не ни ръждясат мускулите.

И той се намести отвън на колата, където Диелет му донесе запалената лула, докато Филас и Ла Буйи свалиха върху тревата на пътя малка кутия с капак. Тогава Филас съблече дрехата си и след като изпъна ръцете и краката си, след като разтърси главата си, като че ли искаше да се освободи от нея, вдигна капака и се пъхна в кутията, където изчезна. Останах смаян, защото тя беше толкова малка, че аз не бих се осмелил да поставя в нея дори едногодишно дете.

Сега беше редът на Дьо Ла Буйи, но въпреки всичките си усилия той не можа да изчезне в кутията. От високото си място Лаполад силно го шибна с камшика по раменете.

— Пак си ял много — каза той. — Утре ще ти определя дажба.

После, обръщайки се към мен, добави:

— Хайде! Сега си ти!

Направих три или четири крачки назад, за да остана извън обсега на камшика.

— Там вътре ли? — попитах аз.

— Не още, моето момче, сега ни покажи само какво можеш. Прескочи този трап!

Лаполад остана доста доволен и заяви, че бих могъл да имам успех на трапеца.

Първата кола беше на господарите, втората на животните. Третата служеше за спалня на трупата и за склад на вещите. Тъй като вътре нямаше легло за мен, дадоха ми два снопа слама и аз си постлах на земята.

Въпреки че сега леглото ми беше по-добро, отколкото предишните нощи, дълго не можах да заспя. Светлините угаснаха, шумът утихна. Скоро в дълбоката тишина на нощта остана само шумът от конете, завързани за колите, които подръпваха оглавника, за да отскубнат от прашната трева по пътя. Сегиз-тогиз от менажерията долиташе мощното дишане на лъва, който въздишаше така жално, като че ли мълчанието и горещината на тази лятна нощ му бяха напомнили африканските пустини. От време на време чувах също как опашката му се удряше нетърпеливо по хълбоците, като че ли в потиснатата му воля припламваше проблясък на смелост, която му говореше за бунт и за свобода.

Той беше в здраво затворена клетка. Аз бях съвсем на открито. Мина ми през ума да се възползвам от това и да продължа пътя си. Но така щях да отнеса дрехите, дадени ми от Лаполад. Беше все едно да ги открадна. Тогава реших да послужа на новия си господар. Най-после той нямаше да бъде по-жесток от чичо ми, а в деня, когато работата ми щеше да изплати онова, което му дължах, щях да бъда свободен.

Керванът отиваше във Фалезия, на панаира в Гибрей. Там именно видях за първи път Диелет да влиза в клетката на лъва и чух Лаполад да държи своята самохвална реч.

Костюмите бяха извадени от сандъците. Над трикото си Диелет беше облякла сребърна рокля, обшита със златни люспици, а на главата си беше поставила венец от рози. Двамата другари Филас и Ла Буйи представяха червени дяволи. Германците бяха облечени като полски копиеносци с пера, които им падаха над очите. Мене ме боядисаха като негър. Ръцете до лактите и главата ми до гърдите бяха черни — представлявах африкански роб, дошъл от пустинята с лъва, и ми беше забранено да произнасям каквото и да било на френски. На всички запитвания трябваше да се задоволя да отговарям с усмивка, като показвам зъбите си.

Ако ме видеше предрешен така, дори майка ми не би ме познала. Именно това желаеше и Лаполад, който не беше сигурен дали в тълпата няма да се намери някой от нашия край.

От два часа ние вдигахме такава врява, че тя можеше да подлуди и глухите. Кабриол бе свършил номера си, а Диелет беше вече танцувала с Ла Буйи, когато Лаполад се появи на естрадата в костюм на генерал. Тълпата, която забавлявахме, беше голяма.

Очите ми бяха напълно заслепени от белотата на памучните бонета, които покриваха всичките нормандски глави, протегнати към нас. Генералът направи знак, музиката спря.

Тогава, навеждайки се към мен, той ми подаде пурата, която щеше да пуши, и ми каза:

— Подръж я, додето говоря!

Аз го гледах изумен, когато получих отзад един ритник.

— Какъв глупак бил тоя арапин там! — извика Кабриол. — Господарят му предлага пура, а той си свива устата.

Публиката благоволи да намери тази шега много смешна и аплодирайки, избухна в смях.

Никога не бях пушил. Дори не знаех дали трябва да се всмуква или да се духа, но не беше време да влизам в обяснения. Кабриол ми дръпна с една ръка брадата, а с другата ми повдигна носа и Лаполад бързо постави пурата си в отворената ми уста. Навярно гримасите ми са били много комични, защото селяните умираха от смях.

Генералът вдигна украсената си с пера шапка и настъпи тишина.

— Вие виждате пред вас — каза той — прочутия Лаполад. Кой е Лаполад? Тоя шарлатанин, облечен като генерал? Той самият. И защо, питате се вие, такъв знатен човек се облича по такъв смешен начин? За да ви се хареса, господа, и защото, ако всички вие, взети поотделно, сте честни хора, събрани като публика, сте само глупци.

Тълпата се размърда неодобрително и се чу мърморене.

Без да губи увереност, Лаполад взе пурата си, всмукна няколко пъти, а после, за мое голямо отчаяние и отвращение, отново я постави между устните ми и продължи:

— Ей! Вие там долу! Вие, господине, да, мъжът с шапката с перото и с червения нос, защо мърморите? Защото казах, че у вас сте си честен човек, а тука — глупак? Е, добре, извинявайте! У вас вие сте смешник, а тук сте хитрец.

Тълпата затропа с крака от удоволствие, после, когато вълнението се поуталожи, той продължи:

— Следователно, ако аз не бях предрешен като генерал, вместо да бъдете тук пред мен и да ме гледате със зяпнали уста и ококорени очи, щяхте да продължите по пътя си. Но аз познавам хората и знам с какви глупости трябва да се подхванат. Ето, ходих чак в Германия, за да намеря тези двама бележити музиканти, които вие виждате тук, наех в моята трупа прочутия Филас, чиято глава, предполагам, ви е известна, ето тук Ла Буйи, а накрая и чудния Кабриол, за когото няма да кажа нищо, защото вече го чухте. И тъй, вие се спирате, любопитството ви е възбудено и се питате: „Какво ли ще ни покаже този?“. Моля, господа музиканти, малко музика!

И сега, дума по дума, бих могъл да повторя тази реч, която той променяше според селището и според слушателите — така дълбоко е запечатана тя в паметта ми. Странно е как някои безсмислици могат да се вдълбаят в някой мозък, когато е тъй мъчно да се запомнят дори полезни неща.

Този ден обаче аз чух ясно само първата част. Димът на пурата така бе замаял главата ми, че когато влязох в бараката, бях съвсем затъпял и още малко ми оставаше да припадна. Според ролята, която ми бе поверена, трябваше да отварям клетките, когато Диелет излезе на манежа.

Видях я да идва към мен като през мъгла. В едната си ръка държеше камшик, а с другата пращаше целувки на публиката. Хиените се въртяха в клетките си с бавна и тромава стъпка, а лъвът, с опряна върху лапите глава, изглеждаше, като че ли спи зад своите решетки.

— Роб, отвори вратата! — каза тя.

И влезе. Но лъвът не се помръдна. Тогава с малките си ръце тя хвана двете му уши и ги изтегли нагоре с всичките си сили, за да повдигне главата му. Той не шавна. Нетърпението я обхвана и тя го шибна с камшика по плешката. Тогава, сякаш бе тласнат от пружина, лъвът се изправи на задните си лапи, надавайки такъв страхотен рев, че аз почувствах краката ми да потреперват. Като се прибави замайването от тютюна, който беше причина всичко в мен и около мен да се върти, съвсем ми прилоша и аз паднах на земята.

Само ловък човек като Лаполад знаеше да използва и най-малките случки.

— Виждате ли каква е жестокостта на този звяр? — извика той. — Дори ръмженето му кара децата от собствената му страна да припадат!

Прилошаването ми беше очевидно за всички, а публиката, съвсем уверена, че това не беше предварително подготвена сцена, избухна в дълги аплодисменти, докато Кабриол ме изнасяше на ръце, за да ме хвърли като вързоп дрипи зад бараката.

Останах там през време на цялото представление в ужасни страдания, неспособен да направя и най-малкото движение, обаче чувствителен към всичко, което ставаше около мен — към ръмженето на лъва, виковете на хиените и ръкоплясканията на публиката.

После чух тропота на тълпата, която излизаше, а няколко мига след това усетих как някой ме дърпа за ръката. Беше Диелет. В ръката си държеше чаша.

— Дръж, изпий това! — каза тя. — Подсладена вода е. Глупаво е да се страхуваш за мен, но както и да е, ти си добро момче.

Това бяха първите думи, които тя ми отправяше след влизането ми в трупата: тази проява на симпатия ми подейства добре. Почувствах се по-малко самотен, Филас и Ла Буйи се бяха съюзили, за да ме разиграват по всички възможни начини, и аз бях щастлив да срещна една другарка.

На другия ден поисках да й благодаря, но тя ми обърна гръб, без да ме изслуша и нито ми продума повече, нито ме погледна. Трябваше да се откажа от мисълта за приятелство. И тъй като този живот, при който ритниците валяха като град, започваше да ми дотяга и аз започвах да намирам, че като се грижех за конете и чистех клетките на животните през деня, а през нощта ставах негър съм се отплатил достатъчно за лошия платнен панталон и ризата, които ми бяха дали, реших да напусна кервана, за да продължа пътя си към Хавър.

Нещастната ми майка! Нима я бях напуснал, за да остана с тези циркаджии! О, ако можеше да ме види! Ако знаеше истината!

Лятото минаваше. Нощите ставаха студени, дните често биваха дъждовни. Скоро щеше да стане невъзможно да се спи под звездите на полето. Трябваше да се бърза, още повече, че напускайки Гибрей, ние щяхме да слезем към Лоара и по този начин да се отдалечим от Хавър.

И тъй като не исках да рискувам и да тръгна, без да съм предвидил всичко, започнах да събирам коричките, които можех да отделя, и да употребявам свободното си време, за да си направя обувки от горната част на едни стари ботуши. Планът ми беше готов. Първата нощ, през която дружината щеше да пътува, аз щях да избягам.

В навечерието на определения за заминаване ден още правех обувките си, когато Диелет ме изненада.

— Ти искаш да избягаш! — каза тихо тя.

Направих движение, за да я прекъсна.

— Дебна те от десет дни — продължи Диелет. — Ти имаш запас от хляб под сандъка за овес, а това не е току-тъй. Но не се страхувай, аз няма да те издам и ако искаш, ще избягам с теб.

— Искаш да оставиш баща си? — отвърнах с глас на човек, който знае какво значи да напуснеш родителите си.

— Баща ми! — рече тя. — Тези хора не ми са ни баща, ни майка. Но тук може да ни изненадат. Иди да ме почакаш в укрепленията. Ще гледам да дойда. Да, ти си добро момче. Ще ми помогнеш и аз също ще ти помогна.

Повече от два часа се разхождах из рововете, без да я видя да идва, и вече започвах да мисля, че се е пошегувала, когато тя се зададе.

— Ела да се скрием долу под леските — каза Диелет, — не трябва да ни видят заедно, за да не се усъмнят в нещо.

Последвах я и когато потънахме в гъсталака от лески и елхи, напълно скрити за всеки поглед, тя се спря.

— Преди всичко трябва да ти разкажа историята си. Това ще те накара да разбереш защо искам да избягам — каза Диелет.

Макар да бяхме на еднаква възраст, когато ми говореше, тя имаше авторитетния тон на голям човек, който приказва с дете, и аз не разбирах защо, бидейки толкова уверена, тя имаше нужда от помощта на такова просто дете като мен. Но тъй като изпитвах към нея чувство на жива симпатия и най-вече понеже тя знаеше тайната ми, не се противопоставих и веднага влязох в ролята са на довереник.

— Лаполад не ми е баща — продължи Диелет. — Баща си аз не познавам, защото той умрял още когато съм била бебе. Майка ми продаваше галантерия в Париж на една улица до халите. Не си спомням дори името на улицата, където живеехме. Всичко, което помня, е, че мама беше хубава млада жена с дълги руси коси — толкова дълги, толкова дълги, че сутрин, когато играехме с брат ми върху нейното легло, можехме да се скрием отдолу като под храсталак.

Тя ни обичаше много, винаги ни целуваше и никога не ни биеше. Брат ми беше малко по-голям от мен. Казваше се Йожен. По нашата улица минаваха много коли. Сутрин по паважа оставаха купчини зеле, моркови, всички видове зарзават и от прага на вратата, насреща, до високата черква се виждаше хубав позлатен часовник. Отгоре си той имаше малка кула, а върху кулата големи черни ръце, които през целия ден се движеха ту насам, ту натам. Когато миналата година разправих за всичко това на един палячо от трупата на Масон, който идваше от Париж, той ми каза, че това е черквата „Св. Евстатий“ и че тези големи черни ръце са телеграф.

Тъй като мама работеше през целия ден, тя почти никога не излизаше с нас, а ни пращаше на разходка с една нейна помощница. Един ден (трябва да е било през лятото, защото беше топло и имаше много прах по улицата) ме заведоха на панаира на мастакулките. Това е панаир, който става при престолната градска врата. Трябва да си чул да се говори за него, откакто си в трупата. Не си спомням защо брат ми не беше с мен, но както и да е, той си беше останал вкъщи.

Тогава за първи път видях акробати и много се забавлявах. Исках да вляза във всички бараки, но помощницата на мама нямаше пари, а аз имах само четири су, които ми бяха дадени, за да си купя сладки. Тя ги взе и ние влязохме в една циркова барака.

— Какво е това? — попитах аз.

— Ама че си глупав! Ако не знаеш какво е циркова барака, какво изобщо знаеш? Е, добре, това е място, където показват някакво чудо: жена колос, обучен тюлен или нещо друго от този род.

В тази барака показваха два тюлена в една каца. Не знам как стана това, но помощницата говори нещо с човека, който държеше бараката, а той ме гледа продължително и каза, че съм много мила. После излезе с нас и отидохме при един продавач на вино в малка тъмна стая, където нямаше никой. Аз бях уморена, беше ми топло и докато те пиеха подсладено вино от една купа, трябва да съм заспала.

Когато се събудих, беше почти тъмно, а помощницата я нямаше.

Попитах човека къде е. Той ми каза, че ако искам, ще отидем да я намерим. Последвах го. Имаше много хора по тротоарите, бараките бяха осветени и всички музики свиреха. Той ме хвана за ръка и ме накара да вървя много бързо, като ме дърпаше.

Скоро излязохме от тълпата. Вървяхме по много широк път, ограден от двете страни с редици от дървета. Вече почти нямаше светлини — само тук-таме някоя къща.

Започна да ми става страшно. Човекът усети, че се дърпам вече по-силно. Предложи ми да ме носи — аз отказах. Поиска да ме прегърне — аз извиках. В това време минаваха войници и се спряха.

— Защо викаш? — рече той. — Нали отиваме при майка ти?

Тръгнах отново. Пътят ми се струваше много по-дълъг, отколкото на идване, а освен това не ми беше познат. Минахме край големи мрачни стени, покрай една голяма врата, пред която стояха войници на пост, и навлязохме в гора, която изглеждаше безкрайна. Аз съвсем се изплаших и се спрях.

— Ще вървиш ли, проклета чумо? — рече човекът с дебелия си глас. — Или искаш аз да те оправя?

Нямаше минувачи, той ме дърпаше много силно и аз го следвах плачешком. Ех, ти разбираш, аз нямах дори пет години, не бях смела, а освен това мислех за мама.

Не знам колко време ме е карал да вървя така, но бях много изморена, когато забелязахме светлините на едно село. В началото на селото на някакъв площад, срещу стената, която образуваше гората, имаше коли на цирк. Влязохме в една от тези коли. Посрещна ни жена без крака, която пиеше ракия.

Той й каза тихо нещо на ухото и двамата дълго ме гледаха.

— Не виждаш ли — каза жената, — че има белег на бузата?

Този белег беше розова бенка на мястото, където сега имам малка дупчица.

— Нищо — рече човекът, — лесно ще го махнем.

Страхът ме завладя отново и аз попитах къде е мама.

— Тя ще дойде утре сутринта, сърчице мое — каза жената. — Днес трябва да си много послушна и да си легнеш.

— Може би е гладна? — каза човекът.

— Е, добре, ще му дадем да яде, ах, миличкото!

Тогава именно забелязах, че жената няма крака.

Тя ходеше, като се въртеше, и се опираше на ръцете си. Това ме учуди много и съвсем не ме успокои. Но тъй като тя ми даде хубави неща за вечеря, сготвени с много едър грах, аз се нахраних отлично.

— Много е мила малката! — каза старата жена, виждайки, че лапам граха без сол и без масло. — Не е мъчна за хранене!

Разбира се, тя не знаеше, че за мен това беше безподобно удоволствие, което вкъщи ми беше забранено. Тъй като често боледувах, лекарят ми позволяваше само печено месо.

— Сега трябва да си легнеш — каза тя, когато свърших.

И жената дръпна една завеса, направена от платно за дюшек, която закриваше вътрешната част на колата. Там имаше две легла.

Наистина беше много забавно да си легнеш в кола. Бързо заспах.

Когато се събудих, стори ми се, че леглото се люлее. Помислих, че сънувам, но действително се клатех ту надясно, ту наляво и долавях шум от дрънкулки и вериги. Над леглото ми имаше малко прозорче, през което влизаше светлина. Застанах на колене и погледнах: едва се разсъмваше, а дърветата се нижеха пред прозореца. В далечината над една ливада се забелязваше река. Разбрах, че стаята и леглото ми се движат и изведнъж се опомних. Започнах да викам: „Мамо, мамо!“.

Един дебел непознат глас ми отговори:

— Ние отиваме при нея.

Но аз изпитвах голям страх и завиках по-силно.

Тогава някакъв мъж, когото още не бях виждала, влезе в колата. Той беше едър и главата му, покрита с полицейска шапка, опираше чак в покрива.

— Ако викаш, ще те убия! — каза той.

Можеш да си представиш какъв вик нададох тогава. Мъжът се приближи към мен с протегнати ръце. Помислих, че ще ме удуши, и се опитах да викам още по-силно.

Веднага щом той излезе, потърсих дрехите си, за да се облека, но не ги намерих, и тъй като не смеех да се обърна към когото и да било, останах в леглото. Колата се движеше бавно ту по паваж, ту по пясък. През прозореца виждах, че минаваме през села. Най-после тя спря и безкраката жена влезе при мен.

— Мама! Къде е мама? — я попитах аз.

— Още малко, сърчице мое — отговори ми жената.

Тя говореше кротко и това ме насърчи.

— Бих искала да стана.

— Точно това исках да ти предложа. Ето ти дрехите.

И тя ми показа една грозна рокля.

— Това не е моята рокля!

— Трябва да облечеш тази!

Искаше ми се да се противопоставя и да разкъсам на парчета тая дрипа, но жената без крака ме погледна така вразумително, че се подчиних.

След като облякох отвратителната рокля, колата спря и жената без крака ми каза, че мога да сляза. Бяхме сред голяма равнина и на всички страни наоколо, докъдето стигаше погледът ми, се виждаха само зелени поля. Човекът с полицейската шапка беше запалил на пътя огън, а върху него на три пръта, събрани на сноп, висеше гърне. Бях много гладна и се зарадвах като чух, че то къркори.

Безкраката жена беше останала в колата. Мъжът отиде да я вземе на ръце и я свали на пътя.

— Белегът — каза тя, като ме гледаше.

— Виж ти! Наистина щях да забравя!

Тогава лошият човек ме взе между краката си и като ме притискаше към себе си, така здраво хвана ръцете ми, че вече не можех да се мръдна. Безкраката повдигна главата ми с едната си ръка, а с другата, в която държеше отворени ножици, отряза малката бенка на бузата ми.

Кръвта бликна, напълни устата ми, намокри роклята ми. Помислих, че искат да ме убият, и започнах да надавам ужасни писъци като същевременно се опитвах да хапя. Без да се смути, тя постави на бузата ми нещо, което ме изпари, и кръвта спря.

— Пусни я сега! — каза тя на мъжа.

Жената мислеше, че ще бягам. Как не! Аз скочих върху й и почнах да я удрям с всичките си сили. Мисля, че жената щеше да ме удуши, ако мъжът не ме беше взел и хвърлил в колата, където ме затвори.

Държаха ме там целия ден без ядене. Едва вечерта отвориха вратата. С първата си дума попитах за мама.

— Тя умря — рече безкраката.

През всичкото време, докато стоях затворена, бях размишлявала.

— Това не е вярно, мама не е умряла, а ти си крадла!

Тя започна да се смее и това ме вбеси.

Останах с безкраката и мъжа с полицейската шапка около три седмици или един месец. Те си мислеха, че ще ме опитомят с глад, както се опитомяват животните, но не успяха да го постигнат. За да ми дадат да ям, правех каквото искаха, а след като се нахранех, не правех вече нищо. Безкраката знаеше добре, че никога няма да й простя операцията, която тя направи на бузата ми, и понякога дори казваше, че я е страх от мене, че аз съм способна да я пробода с нож.

Бяхме пристигнали в една страна, чието име не знам, но където на хляба казваха „брод“ и където имаше много реки. Тогава, виждайки, че не могат да извлекат нищо от мен, те ме продадоха на един слепец, който не беше по-сляп от теб, но се преструваше, че е загубил очите си, за да проси.

Трябваше да стоя по цял ден на някакъв мост и да протягам ръка. За щастие, слепецът имаше къдраво кученце и вечер вкъщи можех да си играя с него, иначе бих умряла от мъка.

Аз нямах никаква склонност да прося и тъй като не желаех да досаждам на хората, които не ми даваха нищо, като вървя подире им и плача, всеки ден ядях бой. Като му омръзна да ме бие, слепецът ме препродаде на едни пътуващи музиканти, за да събирам парите, докато те свирят.

През какви ли страни не минахме! Видях Англия, а също и Америка, където беше толкова студено, че хората се разхождаха в коли без колела, които се плъзгаха по снега. За да се стигне там, трябва да се преплува морето с параход, а това продължава повече от месец.

При връщането ни във Франция музикантите ме продадоха на Лаполад. Той ме купи, за да ме упражнява на трапец, но междувременно аз хранех животните. Тогава имахме три лъва. Един от тях, който беше много лош, изведнъж стана съвсем кротък с мен. Когато му носех яденето, той ми ближеше ръцете.

Един ден, ядосан, че не успявах да направя някакъв труден номер, Лаполад ме наказа. Почнах да пищя, колкото можех. Това ставаше пред клетката на моя лъв. И ето, разсърден от това, че ме бият, добрият лъв протегна лапата си през решетките, сграбчи Лаполад за рамото и го притегли към себе си. Той се опита да избяга, но лъвът беше забил ноктите си в кожата му и здраво го дърпаше. Ако не бяха дошли с железни пръти, Лаполад щеше да си остане там. Той лежа два месеца болен и през това време реши да ме вкара в клетките.

— Щом като лъвовете са ти приятели — каза ми мадам, — те няма да те изядат. Пък и големият ще те защитава.

Аз предпочитах животните пред висенето на въже и оттогава датира „знаменитата Диелет, която с чара си укротява свирепите деца на пустинята“, както казва афишът. Не е ли глупак със своите „свирепи деца на пустинята“. Та те са по-кротки от кучетата! Ах! Ако не беше умрял бедният ми голям Ружо, щеше да видиш! Поставях ги и тримата в една и съща клетка. Биех с камшик двата лъва колкото можех и когато те започваха да се гневят, казвах на Ружо „защити ме“. Той веднага се преместваше напред с такъв ужасен рев, че всички се разтреперваха. Тогава аз се преструвах, че припадам. Той започваше да ближе лицето ми, отваряха решетката и лъвът ме изнасяше в устата си. Да знаеш само как ми ръкопляскаха, колко букети, колко сладкиши и колко красиви жени идваха да ме целуват.

Имах толкова голям успех, че предложиха на Лаполад да отида в Париж. Представяш ли си колко се зарадвах. В Париж щях да намеря начин да избягам и да потърся мама.

Но ето, че в деня на заминаването Ружо се разболя. Беше през зимата, а той беше зиморничав и постоянно трепереше. О, как се грижех за него! Вземах го дори със себе си под завивките, но въпреки всичко той умря.

Никога не ми е било толкова мъчно. Всички помислиха, че ще умра от мъка. Трупата не отиде в Париж и трябваше да се откажа от мисълта да видя мама.

Отдавна мисля да избягам. Но сама не смеех, а във Филас и Ла Буйи нямам вяра. Ти не си от цирка, искаш ли да ми помогнеш да намеря мама? Ще видиш колко ще бъде доволна тя и как ще те прегърне.

Париж не беше Хавър. На свой ред разказах на Диелет истинската си история.

— Е, добре — каза тя, — ела все пак до Париж, после мама ще ти плати пътя до Хавър и ще дойдем да те заведем.

Опитах се пак да й обясня колко е трудно да се живее по пътищата. Как ще се храним? Къде ще спим?

— Имам седем франка и осем су — каза тя. — Те ще ни послужат за храна. А за спане, ще спим навън. Ако съм с теб, няма да ме е страх.

Доверието, което ми оказваше тя, поласка гордостта ми и ме накара да се реша окончателно. Освен това, Диелет беше личност, на която човек мъчно можеше да се противопостави. Тя ме гледаше с големите си сини очи, изпълнени със свян и сърцатост, с невинност и опит, с нежност и твърдост, по начин, който не допускаше отказ или противоречие. Беше решено, че в Орлеан ще напуснем трупата.

— Дотам — каза тя — пред другите аз няма да ти говоря. Ти си много добро дете и ще се издадеш.

Аз се намръщих. Тя разбра, че комплиментът й не ме беше поласкал.

— Дай да ти стисна ръката — каза тогава Диелет, — защото си добро дете и аз ти вярвам.