Малкият моряк

III

Баща ми се беше върнал през август. През септември времето, което в продължение на повече от три месеца беше хубаво, се развали. Имаше редица урагани, както беше имало редица хубави дни. Чувах да се говори само за корабокрушения, станали по нашите брегове.

Всички живееха в страх, защото беше време да се завърнат хората от Нова Земя.

Така продължи около три седмици, после една вечер изведнъж всичко утихна и на сушата, и в морето. Помислих, че бурята е отминала, но на вечеря баща ми ми се присмя, щом го попитах дали на следния ден ще отидем да вдигнем мрежите, опънати още преди лошото време.

— Утре — каза той — бурята ще се развихри на запад. Слънцето залезе в тъмночервена мъгла, на небето има много звезди, морето стене, земята е топла. Ще видиш нещо, което още не си виждал.

На другия ден, вместо да отидем на морето, ние започнахме да пренасяме камъни върху покрива на руфа.

Западният вятър задуха от сутринта. Нямаше слънце, небето беше мрачно, осветено тук-таме от дълги зелени ивици, и въпреки че морето бе тихо, в далечината се чуваше глух шум, подобен на вой.

Изведнъж баща ми, който беше върху покрива на руфа, престана да работи. Качих се при него. В далечината, върху мрачното небе на хоризонта, се забелязваше малка бяла точка. Беше кораб.

— Ако нямат някаква повреда, просто сами искат да се погубят — каза баща ми.

Действително при западен вятър Порт Дийо е недостъпен.

Една светкавица очерта кораба, но той изчезна от очите ни почти веднага. Облаците се трупаха на черни маси, изкачваха се бързо, смесваха се, подвижни като димна вихрушка, излизаща от пожар. Крайната крива на хоризонта беше огнището, откъдето те буйно се втурваха.

Слязохме в селото. Хората тичаха към вълнолома, защото вече знаеха, че има кораб в опасност.

Надалеч, както и пред краката ни, надясно, наляво, навсякъде около нас, морето беше само пяна или подвижен сняг. То се издигаше по-бързо от обикновено, с глух шум, който, примесен с бурята, парализираше слуха. Облаците, макар и тласкани от бесен вятър, бяха така ниско и така тежки, като че ли се опираха с цялото си тяло върху тази сапунена пяна. Корабът нарасна, вече се виждаше, че е двумачтов, че е останал почти без платна.

— Ето че вдигна сигналното знаме — каза капитан Уел, който имаше далекоглед. — Това е корабът на братя Лейо.

Братя Лейо бяха най-богатите притежатели на кораби в нашия край.

— Искат кормчия.

— О, да, кормчия! Но ако може да се излезе! Това бе казано от чичо Узар, който беше именно кормчия. Там бяха само хора от занаята и затова никой не възрази. Всички знаеха добре, че той има право и че беше невъзможно да се излезе в морето.

В същия миг видяхме да идва откъм селото по-старият от братята Лейо. Сигурно не знаеше каква е силата на вятъра, защото, едва отминал ъгъла на последната къща, той се завъртя около себе си и беше отхвърлен на улицата като вързоп дрипи. Залитайки, въртейки се, като се бореше с вятъра, той стигна до мястото, дето се бяхме подслонили.

Веднага се разбра, че корабът е негов. Пътувал за първи път и не бил застрахован.

— Двадесет су на тон, ако отидете — каза господин Лейо, дърпайки чичо Узар за дрехата.

— За да отидем да го търсим, би трябвало първо да излезем в морето — отговори той.

Вълните прескачаха вълнолома, вятърът беше станал като огромна метла, която отнасяше със себе си пяната на вълните, водораслите, пясъка, керемидите от караулната. Изтърбушените облаци се свличаха чак в морето, сапунената му белота ги правеше още по-черни. Когато от двумачтовия кораб видяха, че кормчия не излиза, обърнаха кораба настрани, та докато чакат, да избегнат вълните, ако това беше възможно.

Но ако стояха все така или влезеха в пристанището без кормчия, корабокрушението ставаше неизбежно.

От селото прииждаха хора.

Господин Лейо не преставаше да вика:

— Двадесет су на тон, четиридесет су!

— Всички сте едни и същи! Плувате, когато няма нужда.

Никой не отговори. Той се разяри.

— Не сте способни за нищо! Това са триста хиляди франка загуба. Страхливци!

Баща ми излезе напред:

— Дайте ми кораб, аз отивам.

— Калбри, ти си смел човек.

— Щом отива Калбри, аз също ще отида — каза чичо Узар.

— Двадесет су на тон, не се отричам — извика господин Лейо.

— Нищо — каза чичо Узар, — не го правя за вас, но ако аз остана там и моята бабичка ви поиска две су в неделя, не й отказвайте.

— Калбри — каза господин Лейо, — ще осиновя момчето ти.

— Остави това, трябва ни лодката на Госом. Тази лодка, която наричаха „Сен Жан“, беше прочута по целия бряг с това, че платната й издържаха при всякакво време.

— Добре — каза Госом, — давам я на Калбри и той трябва да ми я върне обратно.

Освен баща ми и кормчията, необходим беше и трети моряк. Яви се един наш братовчед. Тогава баща ми ме прегърна и с глас, който още помня, каза, целувайки ме:

— Нищо не се знае, ще кажеш на майка си, че я прегръщам.

„Сен Жан“ заобикаляше насипа. Щом го видя, двумачтовият кораб промени пътя си и се отправи с пълен ход към фара. След няколко минути те се срещнаха. Лодката мина под стожера на големия кораб и почти веднага се завъртя около себе си. Бяха вече един до друг.

— Въжето няма да издържи — каза нечий глас. — И да издържи, никога не ще могат да стигнат брега покрай двумачтовия кораб.

Наистина изглеждаше невъзможно „Сен Жан“ да приближи достатъчно кораба, та да позволи на чичо Узар да се покачи. Или „Сен Жан“ трябваше да бъде смазана, или чичо Узар трябваше да падне в морето.

Застанали един до друг, понесени от бурята, тласкани от една и съща вълна, корабът и лодката се приближаваха. Когато предният стожер се потапяше, виждаше се как палубата се изправя и екипажът, неспособен да се държи на крака, се вкопчваше, където може.

— Качвай се, качвай се! — викаше господин Лейо.

Три или четири пъти вече чичо Узар се беше опитал да се прехвърли. Най-после корабът рязко зави към „Сен Жан“ и когато вълната, която го беше повдигнала, се сниши, кормчията вече се вкопчваше за борда му върху стожерното въже.

Корабът се движеше бързо, като самата буря, а от платната му беше останало толкова, колкото да може да се управлява. Въпреки че морето изглеждаше утихнало, той се клатеше нашир и надлъж, бясно се спускаше от една страна на друга, като че ли щеше да се обърне. При едно такова сътресение се видя, че от платната бяха останали само дрипи. Марсовото платно беше отнесено и тъй като нямаше вече опорна точка за управление, корабът тръгна обратно, а беше едва на двеста или триста метра от входа. Един и същ вик се изтръгна от всички гърла.

„Сен Жан“, на борда, на който бяха останали баща ми и братовчед ми, следваше двумачтовия кораб на кратко разстояние и аз гледах по-скоро лодката, отколкото кораба. Когато я потърсих след влизането на кораба в пристанището, не я видях. После веднага я забелязах извън вълнолома. Притисната от маневрирането на големия кораб, тя беше пропуснала твърде тесния проход и сега бягаше към един малък залив надясно от вълнолома, където обикновено в дни на буря морето биваше малко по-спокойно. Но този ден и там, както навсякъде, догдето стигаше погледът, то беснееше и беше съвършено невъзможно да се преодолее вятърът, за да се доближи брегът. Платното беше отвлечено. Тогава от лодката пуснаха котва и обърнаха нос срещу вълните, които се нахвърлиха стремително от морската шир. Между нея и брега се изправяше цяла редица скали, които водата щеше да покрие не по-рано от половин час. Дали щеше да издържи котвата?

Аз бях още дете, но имах достатъчно опит в морските работи, за да преценя ужаса на това продължително очакване.

Чувах около мен да се отправят същите въпроси:

— Ако издържат още, ще могат да заседнат, но ако „Сен Жан“ излезе в открито море, ще се разбие на трохи.

— Калбри е здрав плувец.

— О, да, но ако можеше да се плува.

Дори дъска не би останала непогълната в този вятър от вода, трева, камъни и пяна.

Стоейки задъхан все там, усетих прегръдката на две ръце. Беше майка ми. Обезумяла от ужас, тя бе дотичала при мен.

Капитан Уел и някои други ни заобиколиха, говореха ни, опитваха се да ни успокоят. Без да отвърне на когото и да било, бедната ми майка гледаше в простора.

Внезапно силен вик надви шума на бурята:

— Котвата се откъсна!

Майка ми падна на колене и ме повлече със себе си.

Когато вдигнах отново очи, видях „Сен Жан“ да приближава върху гребена на една огромна вълна: повдигнат, носен от нея, той мина над преградата на скалите, но вълната започна да се разбива и спада, лодката се изправи цяла, като се въртеше, и аз видях след това само широк водопад от пяна.

Два дни по-късно намериха тялото на баща ми ужасно осакатено. Братовчедът ми не бе намерен изобщо.