Малкият моряк

IV

В течение на шест години мястото на баща ми стоеше незаето край масата, ала не в това се състоеше страшната и мрачна празнота, която последва това злощастие. Неговата смърт не ни доведе до пълна нищета, защото имахме къща и малко земя, макар че майка ми трябваше да работи, за да живеем.

Някога тя беше най-добрата гладачка в селото и тъй като бонетата на Порт Дийо са едни от най-хубавите шапки по крайбрежието, тя отново намери препитание.

Господата Лейо сметнаха, че трябва да ни помогнат.

— Брат ми ще ви взема един път на всеки петнадесет дни, и аз също веднъж на петнадесет дни. Един ден от седмицата, все е нещо.

И това беше всичко. Не се заплащаше скъпо човешкият живот.

Работният ден по времето, за което говоря, се определяше от слънцето, така че аз имах сутрин и вечер, както преди — така и след училище — свободни часове, в които при отсъствието на майка ми можех да правя каквото си искам.

Все пак най-много ми харесваше да скитам по вълнолома или по пясъчния бряг в зависимост от това дали имаше прилив или отлив.

През такъв един ден на голям прилив, когато бях избягал от училище, се случи срещата, която се отрази на целия ми живот. Беше в края на септември и петъчният отлив трябваше да открие едни канари, които отдавна не се виждаха. В петък сутринта, вместо да отида на училище, аз се скрих в скалите край брега и докато чаках да се оттегли морето, започнах да закусвам. Трябваше да чакам повече от два часа.

Морето остана дълго време неподвижно, въпреки моето нетърпение, но най-после започна да се оттегля със същата бързина, с която беше придошло. Аз го следях. Бях скрил в една дупка кошничката и дървените си обувки и крачех по пясъка бос.

Нашите брегове са обикновено пясъчни, но тук-там се срещат и купчини скали, които при отлив образуват възчерни островчета. Както си търсех на едно от тези островчета раци, чух, че някой ме вика.

Когато се чувстваме виновни, не сме много смели. В първия миг се уплаших, но като вдигнах очи, видях, че нямаше от какво да се боя. Човекът, който ме беше повикал, нямаше да ме накара да се върна на училище. Беше старец с бяла брада. В село, където всички го познавахме, бяхме го кръстили Господин Неделя, защото имаше прислужник, когото наричаше Съботан.

Всъщност той се казваше господин дьо Биорел и обитаваше малък остров на четвърт час от Порт Дийо. Имаше славата на най-големия чудак, който съществува на двадесет мили околовръст. Тази си слава той дължеше на огромния чадър, който носеше винаги разтворен над главата си, на пълната усамотеност, в която живееше, и особено на смесицата от суровост и добрина, които употребяваше в отношенията си с хората от нашия край.

— Ей, малкият — викаше той, — какво правиш там?

— Както виждате, търся раци.

— Хайде, остави твоите раци и ела с мен, ще ми носиш мрежата и няма да съжаляваш. Само ми кажи името си.

— Ромен Калбри.

— А, ти си синът на Калбри, който загина миналата година, за да спаси един бриг. Баща ти беше мъж.

Аз се гордеех с баща си и тези думи ме накараха да погледна малко по-открито господин дьо Биорел.

— Ти си на девет години — продължи той, като постави ръката си на главата ми, — днес е петък, обед е, значи си избягал от училище.

Сведох очи и се изчервих.

— Сега ще ти кажа защо бягаш от училище — продължи той. — Не трепери, малък глупчо, не съм магьосник. Хайде, погледни ме. Искаш да използваш отлива, за да ловиш, нали?

— Да, господине, и за да видя Кучешката глава. Кучешката глава е скала, която се открива много рядко.

— Е, добре! Аз също отивам към Кучешката глава. Вземи мрежата ми и тръгвай след мен.

Последвах го, без да промълвя.

Въпреки че нямах желание, трябваше да отговарям на въпросите, които не преставаше да ми задава господин дьо Биорел. Не беше минало повече от половин час, откакто вървях подире му, но той знаеше вече всичко, което можеше да узнае за мен, за баща ми, за майка ми, за семейството. Това, което му разказах за моя чичо индиеца, изглежда го заинтересува.

— Странно — казваше той. — Приключенски дух, норманска кръв, смесена с финикийска… откъде би могло да произлиза името Калбри?

Този разпит не му пречеше да изследва пясъка, по който напредвахме, и да събира от време на време раковини и треви, които трябваше да поставям в мрежата.

— Как наричаш ти това? — ме питаше за всяко нещо той.

Аз почти винаги мълчах, защото, колкото и добре да познавах на вид тези треви и черупки, не знаех имената им.

— Ти си истинско чедо на своя край — каза нетърпеливо господин дьо Биорел. — За вас морето е способно само да граби и опустошава, то е вечният неприятел, срещу който трябва да се борите. Нима никога няма да видите, че то също е майка и покровител, както земята?

— Ела тук — продължи той, като ми показваше една пукнатина на скала, от която водата не се беше изтеглила. — Ще те накарам да разбереш поне отчасти какво нещо е морето. Какво е това?

И той ми посочи с пръст някакво жълто-червеникаво стебълце, прилепено в основата за един камък и завършващо с нещо като жълто венче, чиито краища, нарязани на дълги ивици, бяха снежнобели.

— Трева ли е това или животно? Не знаеш, нали? Е, добре, това е животно. Ако имахме време да останем тук повече, може би щеше да видиш, че то се движи, а ти знаеш, че цветята не ходят. Погледни отблизо и ще забележиш как това, което прилича на цвят, се удължава, скъсява и люлее. Именно него учените наричат морска актиния. Но за да се убедиш, че наистина е животно, опитай се да ми уловиш една скарида. Знаеш, че цветята не ядат, нали?

Като каза това, той взе скаридата и я пусна във венчето на актинията. То се затвори и скаридата изчезна погълната.

В една дупка, пълна с вода, намерих малък калкан, който беше заровил перките си в пясъка, за да се скрие, но кафявите му и бели петна ме накараха да го забележа. Занесох го на господин дьо Биорел.

— Ти видя този калкан, защото е изпъстрен като мрамор. Това, което ти помогна да го откриеш, го издава и на хищните риби. И тъй като на дъното на морето кипи всеобща война, в която се избиват едни други просто за удоволствие и за слава, както това се случва често и на земята, тези бедни калкани щяха да бъдат изтребени, ако природата не се беше погрижила за тях. Погледни опашката! Виж как е настръхнала от бодли и шипове. Когато бяга, той не може да бъде нападнат от тази страна, а неприятелите му, привлечени от петната, трябва да се спрат пред бронята му. Съществува закон за всеобщо равновесие. Днес ти го забеляза, а по-късно ще го разбереш.

Бях учуден и страхът, който първоначално беше сковал устата ми, бързо се разсея.

Следвайки отлива, ние стигнахме до Кучешката глава. Колко останахме там, не зная. Бях загубил представа за времето. Тичах от скала на скала и донасях на господин дьо Биорел черупките или растенията, които виждах за първи път. Пълнех джобовете си с куп неща, които ми изглеждаха любопитни в мига, когато ги намирах, и които скоро захвърлях, за да ги заменя с други, имащи неоспоримото превъзходство да бъдат нови.

Внезапно, вдигайки очи, забелязах, че брегът вече не се вижда. Беше изчезнал в лека мъгла. Небето изглеждаше еднообразно, бледосиво, а морето така спокойно, че едва се чуваше зад нас.

Да бях сам, щях да се прибера, защото знаех колко трудно е да си намериш пътя по време на мъгла, ако си се озовал сред пясъците, но тъй като господин дьо Биорел не казваше нищо, аз също не се осмелих да продумам.

Междувременно мъглата, която обгръщаше целия бряг, се приближи към нас като облак от дим, който се изкачва от земята към небето.

— Аха! Ето мъглата — каза господин дьо Биорел. — Ако не искаме да играем на сляпа баба, и то не съвсем на шега, трябва да се връщаме. Вземи мрежата.

Но облакът ни настигна почти веднага, обгърна ни и ние не виждахме вече нито брега, нито морето, което беше на петдесет стъпки зад нас.

— Морето е там — каза господин дьо Биорел, без да се разтревожи. — Трябва само да вървим право напред.

Да се върви право напред по пясъка, без нищо да ни води? Та ние имахме най-малко половин миля път, преди да стигнем до скалите!

Бяха минали не повече от десет минути, когато купчина канари препречи пътя ни.

— Това са Зелените камъни — казах аз.

— Това е Пулдю — каза господин дьо Биорел.

— Зелените камъни са, господине.

Той ме шляпна леко по бузата.

— Аха! Изглежда, че имаме малко дебела главичка — каза той.

Ако това бяха Зелените камъни, ние трябваше да минем надясно край тях и така да се приближим до Порт Дийо. Но ако беше Пулдю, трябваше да тръгнем наляво, с опасност да обърнем гръб на селото.

На светлина няма нищо по-лесно от това да се различат двете скали. Дори нощем, на лунна светлина, бих ги разпознал без колебание. Но в мъглата ние виждахме камъни, покрити с водорасли, и това бе всичко.

— Да се ослушаме — каза господин дьо Биорел. — Шумът откъм брега ще ни води.

Но нищо не се чуваше — нито шумът откъм брега, нито плискането на морето. Дори вятър не полъхваше. Сякаш бяхме потънали в бял памук, който запушваше ушите ни така добре, както и очите.

— Това е Пулдю — каза господин дьо Биорел.

Не смеех да му противореча повече и го последвах, завивайки като него наляво.

— Ела до мен, детето ми — каза той меко, — дай ми ръка, не трябва да се отделяме един от друг. Едно, две, да вървим в крак.

Вървяхме тъй около десет минути, после усетих ръката му да стиска моята. Чуваше се слабо плискане. Бяхме се излъгали. Зад нас бяха Зелените камъни и ние се отправяхме към морето.

— Ти имаше право — каза той. — Трябваше да тръгнем надясно. Ела да се върнем!

Да се върнем, но къде? И как да се ориентираме?

Тъмнината ставаше все по-голяма. Не беше само гъстата мъгла.

Започваше да се мръква. Постепенно ние престанахме да виждаме дори краката си и господин дьо Биорел едва можа да различи на часовника си колко е часът.

— Трябва да побързаме — рече той. — Ако приливът ни настигне, бързо ще ни изпревари, защото има бързоходни ботушки.

По треперенето на ръката ми разбра, че ме е страх.

— Не се страхувай, детето ми, вятърът ще се вдигне от сушата и ще разпръсне мъглата. А ще видим и фара, който скоро ще светне.

Но той не можеше да ме успокои. Знаех много добре, че няма да видим светлината на фара. А аз мислех вече за трите жени, които миналата година като нас били изненадани от мъглата върху този бряг и се удавили. Започнах да плача. Без да се сърди, господин дьо Биорел се опита да ме успокои с добри думи.

— Хайде да викаме — каза той. — Ако на скалите има митничар, ще ни чуе и ще ни отговори.

Викахме. Той силно, аз задавен от хлипане. Никой не ни отговори. Дори ехото.

— Да вървим — каза господин дьо Биорел. — Можеш ли да вървиш?

Той ме теглеше за ръката и напредвахме наслуки. Усещах, че беше неспокоен и че не вярва на собствените си думи.

След повече от половин час уморително ходене отчаянието ме обхвана изцяло и пускайки ръката му, аз се строполих на пясъка.

— Оставете ме тук да умра, господине! — казах му, плачейки.

— Умира ли се, когато човек има майка? Хайде, ставай, ела! — отвърна той.

Но аз стоях, без да мога да се поместя. Внезапно нададох вик.

— Господине!

— Какво, дете мое?

— Тук, тук, наведете се!

И като взех ръката му, поставих я с длан до моята.

— Усещате ли? Ето водата.

Нашите плажове имат много ситен, дълбок и порест пясък. При отлив, напоен като гъба, той се изцежда и водата, оттичайки се, образува тънки, почти невидими струйки, които следват наклона на почвата чак до морето. Ръката ми беше заприщила една такава струйка.

— Брегът е там — казах аз и протегнах ръка в посоката, откъдето идваше водата.

Станах. Надеждата ми беше дала сили.

Крачех напред. От време на време се навеждах, за да опипам с ръка пясъка, и от посоката на водата се ориентирах. Трябваше да вървя срещу течението.

— Ти си храбро момче — каза господин дьо Биорел. — Без теб, струва ми се, бяхме загубени.

Не бяха минали и пет минути, откакто страхът ни напусна, когато ми се стори, че не намирам вече вода. Направих още няколко крачки. Поставих ръката си върху сухия пясък.

— Няма вече вода.

Той се наведе и също опипа с две ръце земята. Усетихме само влажния пясък, който се беше полепил по пръстите ни.

В същото време ми се стори, че чувам нещо като лек писък.

— Изглежда, че си се заблудил — каза моят спътник, — ние вървим към морето.

— Не, господине, ако вървяхме към морето, пясъкът щеше да бъде по-мокър.

Той не отвърна нищо и се изправи. Останахме така, нерешителни, загубени повторно. Господин дьо Биорел извади часовника си. Беше много тъмно, за да види стрелките, но той го нагласи за звънене. Часовникът отмери шест часа и три четвърти.

— Приливът е почнал преди повече от половин час.

— Тогава, господине, виждате добре, че сме се приближили към брега.

— Навярно това пред нас е поток.

— Така мисля и аз, господине.

Образувани от подвижен пясък, тези плажове не остават съвсем равни, а създават тук-таме малки височинки, разделени една от друга чрез падинки. При прилив те първи се изпълват с вода, а хълмчетата остават на сухо, като образуват островчета, плискани от прииждащите вълни и заобиколени отвсякъде с водата, която тече в падинките като в корито на река. Ние бяхме пред една такава река. Дали беше дълбока? Всичко зависеше от това.

— Трябва да преминем — каза господин дьо Биорел. — Дръж се здраво за мен.

И тъй като аз се колебаех, добави:

— От какво те е страх повече: да си намокриш краката или главата? Избирай, аз предпочитам краката!

— Недейте, господине, ще се загубим във водата.

— Значи искаш да останеш тук, за да бъдеш погълнат от морето?

Влязох във водата. Аз нямах ръста на господин дьо Биорел и скоро престанах да усещам дъното под нозете си, но това не означаваше нищо за мене, защото плувах като риба. Скоро излязохме от водата и отново се намерихме на пясъка.

Той въздъхна със задоволство, което ми показа колко много се беше безпокоил…

— Да смръкнем малко — каза господин дьо Биорел, — заслужихме си го.

Но едва пипнал табакерата, той възкликна като си изтръскваше пръстите.

— Тютюнът ми се е превърнал на утайка от изпито кафе, а часовникът ми сигурно се върти като воденично колело във вода. Какво ли ще каже Съботан.

Не знам на какво се дължеше това, но вече никак не ме беше страх. Струваше ми се, че опасността е преминала.

Ала не беше така. Оставаше ни повече път, отколкото бяхме изминали, и бяхме заобиколени от същите опасности.

Изглеждаше, че мъглата се бе сгъстила още повече. Вече беше нощ. Отпреде ни лежеше тежко мълчание. Отзад — глухото и продължително бучене на морето, което прииждаше. Сега то оставаше нашият единствен, но много несигурен и много коварен компас.

Надеждата, която ни бе обзела след преминаването на потока, вече ни напускаше, когато в миг и двамата спряхме. Звън на камбана раздра въздуха.

След промеждутък от две-три секунди чухме втори, а скоро след това трети удар.

Камбаната в Порт Дийо биеше за вечерня. Оставаше само да вървим в посоката, откъдето идеше звукът. Бяхме спасени. Започнахме да тичаме.

— Да бързаме — каза господин дьо Биорел. — Вечернята не ще продължи дълго. Би трябвало да прибавят и литаниите, за да стигнем.

С какво вълнение, тичайки, без да си поемем дъх, ние отброявахме ударите на камбаната! Ако тя престанеше да се чува, преди да сме стигнали брега, нашето спасение щеше да продължи само няколко мига и отново щяхме да се загубим.

Тя спря. Бяхме все още върху пясъка. Преживяхме мигове на ужасна тревога. Единствената ни надежда отсега нататък можеше да бъде внезапният вятър, който би могъл да разсее мъглата и да ни позволи да видим фара. Но мъглата оставаше толкова гъста, че да се надяваме на морския вятър беше все едно да очакваме чудо.

И това чудо стана. Камбаната, която беше престанала да бие, заби отново, бързо, бързо.

Имаше кръщене и този път ние бяхме сигурни, че ще стигнем, защото звънът в такива случаи продължава често до половин час, а понякога и повече, ако кръстникът е подкрепил достатъчно звънаря.

За по-малко от десет минути ние стигнахме каменния бряг и излязохме на пътя, който съединява острова на господин дьо Биорел със сушата. Бяхме спасени…

Той пожела да ме заведе у тях, но аз отказах. Бързах да се върна вкъщи, където майка ми можеше вече да се е прибрала.

— Е, добре, кажи й, че утре вечер ще я посетя.

Аз бих предпочел той да не ни прави това посещение, защото тя щеше да научи къде съм прекарал деня.

Майка ми не се беше прибрала и когато пристигна ме намери със сухи дрехи пред огъня, който бях запалил.

Все пак изпълних поръчката на господин дьо Биорел.

На другия ден вечерта той дойде, както беше обещал. Аз се ослушах. Когато чух стъпките му, поиска ми се да избягам.

— Разказа ли ви това момче какво е правило вчера? — попита той майка ми, след като седна.

— Не, господине.

— Е, добре, целия ден той беше избягал от училище!

Бедната ми майка ме погледна с мъчително безпокойство.

— Ах, Ромен! — каза тя тъжно.

— Не му се карайте много — прекъсна я господин дьо Биорел, — защото в същото време той ми спаси живота. Вие имате храбро дете, госпожо Калбри, можете да се гордеете с него.

И той разказа как вчера ме беше намерил и как бяхме изненадани от мъглата.

— Вие виждате, че без него — продължи той — аз бях загубен, нали, госпожо? Сутринта се бях разсърдил на невежеството му, защото не знаеше името на една актиния. Но когато дойде опасността, моята наука не ми послужи за нищо. И ако нямах на помощ инстинкта на това дете, сега актиниите и раците щяха да изучават моята анатомия. Значи имам дълг към вашия син и искам да се издължа.

Мама махна с ръка.

— Успокойте се — каза той. — Не искам да ви предложа нещо недостойно за вашата гордост. Аз накарах детето да приказва. То е любопитно да види и да знае. Дайте ми го. Аз се нагърбвам с неговото възпитание. Нямам деца, а ги обичам. То няма да се чувства нещастно при мене.

Майка ми посрещна предложението както подобава, но не прие.

— Позволете — каза тогава господин дьо Биорел, протягайки ръка към нея. — Ще ви кажа защо ми отказвате. Вие обичате това дете. Обичате го заради него и заради баща му, който сте загубили. Занапред той ще бъде всичко за вас и вие искате да го задържите, нали? А сега ще ви кажа защо трябва въпреки всичко да ми го дадете. У него има заложби, които трябва само да се развият. В Порт Дийо това не е възможно. Помислете, разсъдете спокойно. Утре вечер ще дойда отново.

Щом той си отиде, ние седнахме да вечеряме, но майка ми не яде. Тя ме гледаше продължително и когато моите очи срещаха нейните, тя се обръщаше към огъня.

Когато й казах лека нощ, преди да си легна, усетих сълзите й да мокрят бузите ми.

— Не плачи, мамо — казах й аз, като я прегърнах. — Няма да те напусна.

— Да, детето ми, господин дьо Биорел има право, трябва да приемем.