Малкият моряк

VIII

Заспах, облян в сълзи. Сънят под майчиния покрив се оказа по-неспокоен от този през миналата нощ в ливадите на Дол.

Преди още да се зазори, щом чух шума на морето под скалите, излязох предпазливо от руфа.

Вчера в четири часа, когато пристигнах, морето започваше да се оттегля. Сега приливът ми казваше, че денят ще настъпи скоро, а аз не исках да ме види някой подранил съсед.

Обмисляйки това пътуване, не бях предвидил колко ще бъде трудно да напусна родната си къща. Стигнал оградата, която отделя нашия двор от полето, без да искам спрях и се върнах обратно. Сърцето ми биеше до пръсване. Петелът пееше в нашия курник, а събудени от шума на стъпките ми, съседските кучета се задавяха от лай. Чувах синджирите им да продрънкват при всяко движение, което правеха, за да се нахвърлят към мен. Зазоряваше се и в тясната ивица бяла светлина, която се спускаше от върха на крайбрежната скала, къщата се очертаваше тъмна.

Цялото ми детство, още от деня, в който бях придобил усещане за живота, изцяло възкръсна в паметта ми: нощите, когато, за да не плача, баща ми ме разхождаше из стаята, пеейки; първата чайка, която бях хванал жива и която със счупено крило идваше да яде от ръката ми; мъчителните пробуждания на майка ми през нощите, когато имаше буря, и молитвите ми пред треперещата свещ… Безпокойството и мъките, от които съм я виждал да страда толкова много, щяха да я измъчват и след заминаването ми. Не беше ли престъпление, че я изоставям?

Фарът угасна и морето се показа лъчисто под още тъмното небе. Над комините на селото се издигнаха прави стълбове жълт дим. Настигна ме отекващият по каменните настилки шум от дървени обувки. Всичко се пробуждаше.

През това време аз стоях сред жълтугите върху билото на стръмнината, разколебан, нетърпелив, нещастен, недоволен от себе си и отчаян. Интересът към случайното, смътната надежда да преуспея, без да съм в тежест на някой, характерът ми, главозамайващото неизвестно ме теглеха към полето. Навикът, присъщата на възрастта ми боязливост, изпитанията от предния ден и най-вече мисълта за майка ми дърпаха връзките, които ме теглеха към родния дом.

Камбаните удариха за утринна. Звукът не беше още утихнал, когато майка ми бутна вратата и се появи на прага, готова да тръгне за работа. Щом стълбата изскърца под краката й, аз се надигнах в жълтугите, за да я проследя поне с очи. Видях само бялото й боне, което ту се показваше, ту се скриваше между клоните зад плета. Слънцето се беше издигнало над скалите и сега изцяло осветяваше къщата. Под неговите лъчи мъхът, който покриваше сламата на покрива, приличаше на хубаво зелено кадифе, върху което тук-таме цъфтяха жълти туфи от козя брада. Тих ветрец повя над морето и донесе в чистия утринен въздух солената свежест на водната шир.

Напуснах майчиния си дом тичешком, както бях избягал и от Дол.

Тръгнах. Това беше добре, но сега оставаше по-трудното — да стигна. Двудневният ми опит ме бе научил, че големите пътища не са гостоприемни към тези, които нямат пълен джоб, а моята най-голяма грижа през време на пътуването оставаше намирането на храна. Бяха ми дошли наум думите, които господин дьо Биорел обичаше често да повтаря: „Морето е по-добра кърмачка за човека от земята“, и аз разчитах на неговото крайбрежие, за да получа необходимите ми миди и скариди.

Не посмях обаче да сляза веднага, защото се страхувах да не срещна някой от Порт Дийо, който би могъл да ме познае. Вървях все горе, по високия бряг, и едва след като се отдалечих на три или четири мили, се осмелих да сляза на плажа, за да си потърся храна.

Скариди не намерих и бях принуден да се задоволя с мидите, които покриваха скалите. Гладът ми се поуспокои и аз бих могъл да продължа пътя си, но бях толкова щастлив, като видях отново морето, че ми доставяше удоволствие да тичам по пясъка и да ровя из дупките.

Една чамова дъска, която намерих притисната между два гранитни блока, направо ме направи щастлив. Придадох й с ножчето си необходимата форма и си направих кораб. В средата, малко по към носа, пробих дупка и втъкнах пръчка от леска, която закрепих със стръкчета върба, за да стои права. Накръст върху пръчката поставих друга. Върху нея опънах кърпата си и така се сдобих с великолепна фрегата, на която дадох името на мама. Със запретнати над коленете панталони я пуснах да плува в едно голямо блато и така прекарах всичкото време на отлива.

Вечерта ме изненада зает с това занимание. Трябваше да си потърся място за нощуване. Намерих малка пещера, която морето бе издълбало в скалите през време на големите равноденствени приливи. После събрах няколко наръча сухи водорасли и си направих легло. Не беше палат, но струваше повече от блатата при Дол. Заспах спокойно, като в дом, и цялата нощ пътувах с моята фрегата из страната на мечтите. След корабокрушение попадах на един остров, където по клоните на дърветата висяха хлябове от по три кила и котлети, тъй както висят ябълките. Там бях провъзгласен от диваците за цар, а мама ме догони, за да стане царица. И когато пиехме вкусното ябълково вино, нашите поданици викаха: „Царят пие, царицата пие!“.

Гладът ме събуди, преди да беше настъпил денят — глад, от който стомахът ми се късаше, а на сърцето ми прималяваше. При това трябваше да чакам отлива, за да си събера миди, но колкото повече миди изяждах, толкова повече огладнявах. Започнах да мисля, че би било добре да имам и парче хляб. Но как да си го набавя?

Свалих мачтата на кораба си, поставих отново платното й в джоба си и напуснах леговището си. Както трябва да прави всеки добър пътешественик, преди да го оставя, му дадох име: „Пещерата на царя“.

Докато вървях край скалите, мисълта за парчето хляб ме обземаше все по-настойчиво и накрая съвсем ме завладя. В такова състояние приближих едно село, което се разстилаше стъпалообразно по брега на морето. Реших да мина през него като се надявах, че няма да срещна никой, който да ме познава. Когато стигнах пред площада на черквата, не можах да устоя на изкушението да се спра пред дюкяна на един хлебар. Там имаше изложени големи златисти самуни, а от вратата се разнасяше приятна миризма на пресен хляб и на кравай. Стоях във възторг пред тази гледка и се питах дали магнитът на очите ми не би бил достатъчно силен, за да повдигне хлябовете от тезгяха и да ги приближи към устата ми, когато на площада зад мен се вдигна голяма врява, тропот от дървени обувки и неясна глъчка. Децата излизаха от училище.

С фрегатата под мишница и с вързопчето в ръка, с прашните си обувки и щръкналите изпод каскета коси трябва да съм имал вид на смешно малко човече, защото децата ме заобиколиха веднага щом ме забелязаха. Тези, които дойдоха първи, извикаха закъснелите и скоро те образуваха около мене кръг, който ме разглеждаше като рядко животно.

Фрегатата, или по-скоро парчето дърво, което удостоявах с това име, изглежда ги учудваше най-много. Децата се питаха помежду си:

— Ей, Жозеф, какво държи под мишницата?

— Не виждаш ли — дъска!

— Не, това е музика.

— Музика, глупак!

— Това е фрегата — казах с достойнство аз и направих няколко крачки, за да изляза от кръга, който се беше стеснил.

— Фрегата! Виж го ти моряка!

Виковете им ме оглушиха. Всички се смееха и подскачаха около мен.

Поисках да мина през тълпата, но усетих, че отзад едно момче, най-дръзкото между тях, дърпаше фрегатата. В същото време друго едно хлапе вдигна шапката ми и скоро я видях да се върти във въздуха.

Шапката ми, хубавата ми празнична шапка! Разбутах тези, които бяха по-близо, за да изтичам подир нея, улових я и като я нахлупих върху главата си, върнах се със стиснат юмрук, решен да си отмъстя.

Но в този миг удари камбаната. Всички деца се спуснаха към преддверието на черквата и ме повлякоха със себе си, викайки:

— Ето кръщенето!

Кръстникът и кръстницата излизаха от черквата. Едва прекрачили прага, кръстникът, който беше хубав господин, бръкна в голямата чанта, която някакъв прислужник носеше зад него, и хвърли шепа бонбони. Между децата настъпи бъркотия. Но още преди да се бяха изправили те, кръстникът продължи да хвърля. Този път не бяха само бонбони. Върху паважа на площада се чу подскачането и търкалянето на едри монети. Една идваше право към мене и аз скочих отгоре й. Докато стоях наведен, нова шепа монети полетя и аз успях да уловя десет су. Макар да беше стояла съвсем малко на земята и други, освен мен я бяха видели. Ядосани, че им е убягнала, те се нахвърлиха върху мен, като крещяха:

— Той не е тукашен, не е справедливо.

Опитаха се да разтворят ръцете ми, за да пусна плячката си, но аз стисках още по-силно. За щастие кръстникът не беше изпразнил чантата и децата ме оставиха, за да се втурнат отново по земята.

Имах дванадесет су. Влязох при хлебаря и поисках да ми отреже половин либра хляб. Никоя музика не ми е прозвучавала така нежно, както звукът, който издаде кората на хляба, когато се разтвори под острието на ножа. Захапах с настървение и побързах да изляза от селото. Желанието ми за отмъщение се бе изпарило и вече исках само да избегна неприятелите си.

Вървях още около два часа, докато стигнах една стара, изоставена митническа караулна, където реших да прекарам нощта. Често бях чувал да казват, че богатството отнемало съня. Така стана и с мен. С няколко наръча суха детелина си бях приготвил отлично легло, но спах много лошо, защото ме измъчваше незнанието какво да правя с парите си. Либрата хляб, която платих, за да вечерям, струваше три су. Оставаха още девет. Трябваше ли да преживея три дни с малкото си съкровище, или беше по-добре да го употребя, за да си купя някои неща, които можеха да ми послужат за приготвяне на храна през цялото ми пътуване? Това беше двойният въпрос, който ме вълнува цяла нощ. Ако предния ден бях имал гърне, за да сваря своя улов, нямаше да страдам от глад и щях да ям раци и скариди; а ако имах мрежа, голяма само колкото половината от кърпата ми, щях да уловя в локвите толкова скариди, колкото си искам.

На сутринта реших да купя в първото село, което срещна по пътя, кутия кибрит за едно су, връв за три су, а с останалото тенекиена тенджера, в която да варя улова си. Трябва да си призная обаче, че към това мъдро решение ме тласна не само благоразумието, а най-вече желанието да имам малко канап. Върбата решително не ставаше за стожерни въжета на моята фрегата. С връв за три су аз бих могъл да я наглася много добре, а останалото щеше да ми стигне за мрежа.

И тъй, започнах с купуването на връвта, а после и на кибрита. За тенджерата се яви трудност, която не бях предвидил. Най-евтината струваше петнадесет су. За щастие, забелязах в ъгъла една така изкривена съдина, че вероятно бе захвърлена там като незаслужаваща никаква поправка. Попитах дали беше за продан и продавачката, за да ми услужи, както ми каза, се съгласи да ми я даде за пет су.

През този ден изминах още по-малко път от предишния, защото щом намерих подходящо място, залових се да си направя игла и калъп от дърво, а после и малка мрежа. Привикнал на тази работа от малък, когато съм започвал да движа пръстите си, тя бе играчка за мен. На обед имах удоволствието да ям скариди, уловени със собствената ми мрежа и сварени с морска вода в моята тенджера върху съчките, които събрах по плетищата.

Но добрините не идват наведнъж. Бях разположил кухнята си на плажа, в подножието на скалата, и димът се издигаше нагоре на малки кълба. Това привлече вниманието на един митничар и аз го видях да се навежда отгоре, за да види откъде идеше пушекът. Дали митничарят нямаше да ме попита какво правя там и да ме задържи? Страхът бързо ме завладя. И за да избегна нежеланата среща, вместо да продължа по брега на морето, свърнах към сушата по първия път, който пресякох.

В полето нямаше митничари, от които да се страхувам, но липсваха и колибите им, в които можех да се подслоня. Трябваше да спя на открито. А най-досадното беше, че никъде не виждах дървета. Само в далечината имаше няколко купи сено, които се чернееха като точки върху пурпурния залез. Предстоеше ми да прекарам нощ, подобна на тази в блатото на Дол. Но тя не излезе толкова лоша. Из полето се намираха изоставени вили за сено. До една купа си направих от тях нещо като покрив, отгоре и наоколо натрупах люцерна и така намерих защита от студа като в гнездо. Страхът да не бъда изненадан от косачите ме накара да тръгна веднага щом хладът, зората и крясъците на птиците ме събудиха.

Вие добре разбирате, че не гладът определяше часовете на моето хранене, а отливът. Можех да обядвам или вечерям само когато имаше отлив и когато успеех нещо да хвана. Тъй като около осем водите бяха още високи, не можах да хапна преди пладне и трябваше да се задоволя с раците, които улових веднага щом пясъкът почна малко да се открива. А за да не бъда излаган отсега нататък на подобно въздържание, реших да си приготвям предварителен запас. Затова, като свърших с яденето, започнах да ловя скариди. Хванах много от този вид, който вие познавате в Париж, а също три доста хубави камбали и един морски език.

Като се връщах към скалите, търсейки място, където бих могъл да сваря уловеното, срещнах една дама, която разхождаше две момиченца и с една дървена лопатка ги учеше да търсят миди в пясъка.

— Добър ден — каза тя, като ме спря, — добър ли беше уловът, моето момче?

Дамата имаше хубави бели коси, а гласът й сякаш галеше. От четири дни това беше първата съчувствена дума, която ми бе отправена. Момиченцата бяха руси и много мили. Не се изплаших и не избягах.

— Да, госпожо — казах аз и отворих мрежата си, в която скаридите шаваха.

— Искате ли да ми продадете вашия улов? Колко искате за него?

— Десет су — отговорих наслуки.

— Десет су! Та само скаридите струват най-малко четиридесет. Вие не знаете цената на стоката си, дете мое. Не сте ли рибар?

— Не, госпожо.

— Е, добре, направете ми удоволствието да приемете в замяна на скаридите тази монета от четиридесет су и още една за рибата.

И тя постави четири франка в ръката ми, докато едно от момиченцата сипваше скаридите в кошничката си, а другото поемаше рибата ми, нанизана на връвчица.

Четири франка! Щом моите купувачи си обърнаха гърба, като луд заподскачах по пясъка. Четири франка!

Само на четвърт миля от мястото, където бях, се виждаха къщите на някакво село. Отправих се натам, решен да си купя две либри хляб. Вече не ме беше страх от полицаите, от митничарите или от пъдарите. Ако срещнех някой и той ме попиташе нещо, щях да му покажа моите четири франка.

— Пуснете ме да мина, нали виждате, че съм богат човек!

Не срещнах нито полицай, нито митничар, но в замяна на това не намерих и хлебарница. Пребродих два пъти единствената улица на селото: кафене, бакалница, гостилница, но не и фурна.

А на мене ми трябваше хляб. Чувайки как двете монети подрънкват в джоба ми, не можех да се помиря с мисълта, че ще остана без хляб. Боязливостта на предишните дни ме беше напуснала. Гостилничарката стоеше на прага на заведението си и аз се осмелих да я попитам къде има фурна.

— Тук няма фурна — отвърна ми тя.

— Тогава, госпожо, бихте ли ми продали една либра хляб?

— Ние не продаваме хляб, но мога да ви дам да обядвате, ако сте гладен.

През отворената врата до мен стигаше мирис на зеле и се чуваше как на огъня тенджерата къркори. Гладът не ми даваше мира.

— Колко струва един обяд?

— За супа от сланина със зеле и хляб тридесет су, включително сидъра.

Беше ужасно скъпо, но и четири франка да ми беше поискала, пак щях да вляза. Тя ме настани в малка, ниска стая и сложи на масата самун хляб, който тежете поне три либри.

Този самун ме погуби. Сланината беше тлъста. Вместо да я ям с вилица, аз я поставих върху хляба и правех с нея сандвичи, чиято дебелина в моите очи беше особено славно качество. Погълнах едно парче, после второ, после трето. Беше толкова хубаво! Самунът намаля много. Отрязах огромно четвърто парче, като си казах, че то ще бъде последното. Но като го свърших, оставаше ми още малко от сланината. Посегнах пак към хляба и накрая от него остана само тънък резен. Най-после това беше изключителен случай, трябваше да го използвам.

Мислех, че съм сам в стаята, но някакъв неясен шум, нещо като смях и сподавени думи ме накараха да обърна глава към вратата, зад стъклото, чието перде беше повдигнато. Гостилничарката, мъжът й и някаква прислужница ме гледаха и се смееха. Никога не съм изпитвал такъв срам. Те влязоха в стаята.

— Добре ли обядва господинът? — попита ме гостилничарката и отново прихнаха да се смеят.

Побързах да избягам. Подадох монетата от четиридесет су.

— Обядът струваше тридесет су за човек — каза ми гостилничарката, — но за ламя като тебе — четиридесет, моето момче.

Не ми върна остатъка. Бях излязъл от вратата, когато тя ме повика.

— И внимавайте да не се пръснете, нали? Не ходете много бързо, това би било разумно.

Въпреки тази препоръка аз бягах като крадец и едва след известно разстояние забавих хода си.

Срам ме беше, че похарчих толкова пари за един обед, но се чувствах отлично. Откакто бях на път, никога не се бях усещал така сърцат.

Обядвах добре, имах в джоба си четиридесет су, изобщо светът беше още мой. Реших да изоставя брега на морето и да поема по пътя, който си бях начертал преди — през Калвадос.

Но пред мен се изправяше нова трудност. Къде се намирах? Спомнях си много добре очертанията на департамента Ламаш и тъй като знаех, че той се вдава в морето, ако не исках да вървя по крайбрежието, трябваше да се отправя на изток. Но къде щеше да ме изведе пътят, по който бих тръгнал: в Изиньи или във Вир. В Изиньи щях отново да намеря брега, ще рече и риболов. Във Вир щях да се намеря сред сушата, без надежда да подновя хранителните си запаси, когато моите четиридесет су бъдат похарчени.

Въпросът беше много труден.

След дълги колебания реших да опитам и тръгнах по първия срещнат път, като обърнах гръб на морето. Надеждата ми беше в километричните знаци. Скоро забелязах един, на който пишеше: „Кетвил, 3 километра“.

Трябваше да извървя три километра. В Кетвил щях да се оправя.

При влизането си в селището намерих на един ъгъл надпис с бели букви върху синя основа, който гласеше: „Окръжен път № 9 от Кетвил до Галианиер, 5 километра“.

Понеже не си спомнях да съм виждал тези две имена на картата, много се затрудних. Къде се намирах? Не се ли бях загубил?

Минах през селото и когато се отдалечих достатъчно, за да не се боя от любопитни хора, седнах върху стъпалата на хубаво разпятие от гранит, което се намираше там. То беше построено край кръстовището на четири пътя, на върха на една могила и от всички страни наоколо се откриваше гледката на големи гористи равнини, сред които тук-таме се издигаше някоя каменна камбанария. А зад всичко това — бялата линия на морето, която се сливаше с небосклона. Бях вървял цялата сутрин. Слънцето и горещината бяха много силни. Подпрях се с лакът върху едно стъпало, за да размисля по-спокойно, и така съм заспал.

Когато се събудих, усетих втренчени в себе си две очи. В същото време чух глас, който ми казваше:

— Не мърдай!

Естествено, аз нямах желание да се подчиня и ставайки, огледах се наоколо, за да видя къде бих могъл да избягам.

Гласът, който при първите думи беше доста мек, прие отсянка на нетърпение.

— Не мърдай, хлапако, ти прилягаш така добре на пейзажа. Ако заемеш отново същото положение и стоиш спокойно, ще ти дам десет су.

Седнах отново. Говорещият нямаше вид на човек, който иска да ме задържи. Беше висок млад мъж с мека филцова шапка, облечен в костюм от сиво кадифе. Беше седнал върху куп камъни и държеше на коленете си някакъв картон. Разбрах, че рисува портрета ми, по-точно гледката и разпятието, тъй като беше казал, че прилягам добре на пейзажа.

— Няма нужда да затваряш очите си, нито устата си — каза ми той, след като бях заел отново първоначалното си положение. — Как се казва това място?

— Не знам.

— Значи не си тукашен? Навярно не си и калайджия?

Не можах да се въздържа и се засмях.

— Може и да не се смееш! Ако не си калайджия, какъв е този кухненски съд, който носиш на гърба си?

Въпросите му се посипаха един след друг. Но този господин изглеждаше най-добрият човек в целия свят. Аз се чувствах привлечен от него и не ме беше страх да отговарям. Казах му истината: отивах в Хавър, тенджерата ми служеше, за да сварявам своя улов, бях на път от осем дни и имах в джоба си четиридесет су.

— И не те ли е страх да не те убия като ми довериш, че носиш в себе си такава сума? Ти си голям смелчага. Хайде де! Не вярваш ли, че има разбойници?

Отново прихнах от смях.

Докато рисуваше, той продължи да ме разпитва и без да се усетя, аз му разказах как съм живял, откакто бях тръгнал да пътувам.

— Е, добре, момчето ми, можеш да се похвалиш, че си истинска рядкост. Опитал си се да направиш нещо наистина безумно, но в края на краищата добре си се отървал. Аз обичам такива момчета. Искаш ли да станем приятели? Ето какво ще ти предложа. Аз също отивам в Хавър, но без да бързам. Ще бъда там навярно след месец — зависи от местата, през които ще мина. Ако ми харесват, ще се спирам да работя, ако нищо не ми казват, ще продължавам. Искаш ли да дойдеш с мен? Ще носиш чантата ми, която е там, а аз ще ти давам храна и квартира.

На другия ден му разказах историята си така, както и вие току-що я научихте.

— Правиш, каквото си искаш — каза той, когато свърших разказа си — и макар че си твърде млад, може би имаш право след живота, който си водил при чичо си. Но за едно нещо нямаш право — да измъчваш майка си. Знаеш ли каква мъка и какви безпокойства е преживяла тя през осемте дни, откакто чичо ти трябва да й е съобщил за твоето бягство? Положително те мисли за умрял. Така че вземи сега от чантата ми необходимото за писане и докато аз правя рисунка на тази воденица, опиши на майка си всичко, което току-що ми разказа: как си напуснал чичо си, защо и всичко, което си правил след тръгването си. Ще пишеш също, че случайно си срещнал един художник на име Люсиен Ардел, който ще те заведе в Хавър и ще те препоръча на един корабопритежател, негов приятел, за да отпътуваш с някой кораб и да направиш едно хубаво пътуване по море. Като свършиш писмото, ще видиш как ще ти олекне на сърцето.

Господин Люсиен Ардел имаше право. Написах на мама писмо, което облях в сълзи, но след като го свърших, почувствах съвестта си по-спокойна.

Хубави бяха дните, които прекарах с Люсиен Ардел.

Вървяхме направо, без предварително начертан път, като понякога се спирахме по цял ден пред някое дърво или местност, които той рисуваше, а друг път вървяхме по цял ден, без да се спрем. Аз носех пътната му чанта, която не беше много тежка и която се затягаше на гърба като войнишка раница. Твърде често той също я вземаше и я носеше сам, за да мога да си почина. Бях натоварен да се грижа за снабдяването: всяка сутрин купувах хляб, варени яйца, парче шунка и пълнех една манерка с ракия, която разреждахме с вода. Обядвахме по пътя — под някое дърво или както се случеше, а вечеряхме в гостилница. Ястието ни не се състоеше вече от скариди и раци, а от хубави топли супи. Спяхме не върху сено, а в бели чаршафи, където човек си ляга съблечен.

Той бе изненадан, че не откри в мен истински селянин. Това, което бях научил при господин дьо Биорел, често го изненадваше. Аз знаех повече от него за дърветата и за имената на насекомите, за тревите и за света на безкрайно малките неща, които малцина познаваха.

Като вървяхме така, все напред, налучквайки пътя, ние бяхме стигнали околностите на Мортен. Това съвсем не беше посоката към Хавър, но аз не се тревожех: уверен, че ще стигна и че ще мога да отпътувам с някои от многобройните кораби до Бразилия, хич не ме беше грижа дали ще спечеля, или ще загубя малко време.

Не бих казал, че областта Мортен е най-нормандският, но тя без съмнение е най-живописният кантон на Нормандия. Борови гори, срутени скали, стръмни хълмове, мрачни проходи и навсякъде пенести води, течащи под дърветата или падащи във вид на водопади; наситена зеленина с чудна свежест — всичко това прави от него място, скъпо за художниците, които намират там на всяка крачка сюжети за етюди и дори напълно изградени картини.

Без да се спираме някъде, ние обикаляхме в кръг, чиито център беше Мортен и чиято крайна линия стигаше до Домфрон, Сурдьовал, Сен-Илер-дю Аркуе и Тейол. Докато Люсиен Ардел работеше, аз ловях пъстърва или търсех в дупките раци за обеда ни.

Бях много щастлив, но това, разбира се, не можеше да продължи дълго, защото така изкуплението би се превърнало в награда.

Една сутрин, докато стояхме настрана един от друг, всеки отдаден на своите занимания, видяхме да идва към нас някакъв полицай. Отдалеч той имаше доста смешен вид и очевидно беше, че не е бил назначен заради красотата или достойнствата на снагата си.

Много чувствителен към всичко онова у хората или нещата, което се поддава на карикатура, Люсиен Ардел ми каза да го погледна. В същото време той нахвърли с груби черти отстрани на етюда, върху който работеше, неговата глава.

Полицаят се беше приближил и виждайки, че го наблюдаваме, намести шапката върху червеникавите си коси, дръпна напред каиша на сабята си и забави крачки, клатейки се с достойнство.

Моливът беше проследил тези движения върху хартията и в резултат се получи карикатура, която ме разсмя чистосърдечно. Това никак не се хареса на полицая, който се запъти към нас.

— Извинете — каза той, — вие доста дълго ме разглеждахте, но аз бих искал да видя вашето разрешително.

— Добре — отговори Люсиен Ардел, като поставяше рисунката в папката си, — не се притеснявайте. Аз ви гледах, погледайте ме и вие, и ще бъдем квит.

— Без много приказки, разбирате добре, че искам паспорта ви. Службата и дългът ми налагат да ви го поискам, щом скитате по пътищата.

— Ромен — каза Люсиен Ардел, — вземи от чантата ми паспорта. Там, в отделението за тютюна, и го подай учтиво на господина.

После, обръщайки се към полицая, добави:

— Бих искал от почит към вашата служба да накарам да ви го поднесат върху сребърно блюдо, но на път, знаете, човек няма всичко, каквото би желал да има. Именно затова Ромен е без ръкавици. Но тъй като и вие нямате ръкавици, още един път сме квит.

Полицаят разбра, че тази тъй учтива реч, която беше започнал да слуша почти с блаженство, е подигравка. Той почервеня, захапа устните си, нахлупи шапката на главата си и за да се покаже хладнокръвен, започна да чете:

— Ние и т.н. умоляваме гражданските и военните власти да дават свободен пропуск на господин… хм, хм, господин Ар… господин Ардел, Лю… Люси… Люсиен, по занятие…

Тук той стоя дълго време затруднен, после, сякаш изведнъж добил смелост, завърши.

— По занятие ху… худо… художник пейзажист.

После процеди още нещо през зъби и връщайки ми паспорта, каза тържествено:

— Добре!

Без съмнение полицаят беше готов да си тръгне, за да тури край на този неприятен разговор, когато, воден от едно нещастно хрумване, Люсиен Ардел го спря.

— Извинете, господине, вие пропуснахте най-важното в моя паспорт, единственото, за което платих два франка, без да обеля зъб.

— И какво е то?

— То е, че вие трябва да ми оказвате помощ и защита.

— Е, та?

— Е, та бихте ли ме осведомили в качеството на какъв аз имам право да се скитам по пътищата?

— В качеството, както указва вашият паспорт.

— Тогава, в качеството на… художник пейзажист?

— Разбира се, щом това ви е професията.

— Ако обичате, бихте ли ми казали в такъв случай какво ми е позволено и какво забранено?

— Хайде де! Да не искате аз да седна да ви уча на собствения ви занаят?

— На моя занаят не, но този на художник пейзажист, нали ме разбирате добре! За полицията аз съм художник пейзажист? Нали! Такъв ли съм?

— Ами… да.

— Добре, да речем на две мили оттук срещнем някой от вашите и той ми поиска паспорта. Точно тогава аз правя нещо, което не влиза в обязаностите на професията ми на художник пейзажист, и той ме арестува.

— Следователно!

— Трябва да знам какво ми е позволено и какво забранено.

Едри капки пот се стичаха по зачервеното лице на бедния полицай. Той виждаше, че се подиграват с него, и започваше да разбира, че е казал някоя глупост. Най-накрая се ядоса.

— Още дълго ли смятате да главоболите така властта, вие с дългата брада? Хайде, стига вече! Щом като професията ви не ви е професия, нещо не е ясно и щом като има нещо неясно, аз ви арестувам. Последвайте ме при кмета и ще се обясните с него. А този тук — и той ме посочи с пръст, — който не е вписан в паспорта, ще видим кой е той. Подчинявайте се!

— Тогава вие ме арестувате в качеството ми на художник пейзажист?

— Арестувам ви, защото ви арестувам. Дължа ли ви някакво обяснение? Хайде, покорявайте се или ще ви науча аз вас!

— Е, да вървим — каза Люсиен Ардел. — Ако и господин кметът е от вашия стил, денят за нас е свършен. Ела, Ромен, и вземи чантата. Господин полицай!

— Какво има?

— Завържете ми ръцете и си извадете сабята. Тъй като имам удоволствието да бъда арестуван, искам да бъде първа класа.

Аз далеч не можех да споделя това веселие. Намирах, че Люсиен Ардел щеше да направи по-добре, ако си беше мълчал.

„А онзи там, ще видим кой е той!“ — беше казал полицаят. Тези думи кънтяха в ушите ми. Щяха да търсят, да намерят и съвсем сигурно щяха да ме върнат при чичо ми.

Люсиен Ардел вървеше, пеейки:

Полицаят го следваше на малко разстояние, а аз — на четири-пет крачки след тях. От селото ни отделяше приблизително половин миля и преди да стигнем до него, трябваше да прекосим една гора. Случайно пътят беше прав и не се виждаше никой. Едва бяхме извървели стотина метра през леса, поддавайки се на внезапно обхваналия ме ужас, аз взех крайно решение. За предпочитане е, мислех си, да се изложа на всичко друго, но да не бъда открит и заведен отново в Дол. Не бях закачил чантата на гърба си — носех я в ръка. Забавих незабелязано вървежа си и хвърляйки чантата на земята, с един скок прескочих рова край пътя.

При шума, който направи тя, полицаят се обърна.

— Спри! — извика той.

— Не се бой — каза Люсиен Ардел, — ще се посмеем малко.

Аз отговорих само: „Чичо ми! Сбогом!“

И се впуснах през гората. Преследваха ли ме, не ме ли преследваха — не знам. Тичах право напред, без да се обръщам, безчувствен към клоните, които ме шибаха по лицето, към тръните, които ме драскаха. Тичах така лудо, че не видях дори дупката, която зейна пред мен. Само усетих изведнъж липсата на почва под краката си и се търколих в дъното на един голям трап. Останах проснат там не защото бях ранен, а защото бях паднал под така оплетен гъсталак от треви и къпини, че вече не виждах небето. Ръководеше ме инстинктът на диво животно, подгонено от кучета. Прилепен до земята, сгушен до крайна възможност, без да дишам, аз се ослушах. Чух само крясъците на птиците, излетели уплашени от оронения, при падането ми пясък, който се стичаше зрънце по зрънце като от огромен пясъчен часовник.

Когато се уверих, че не ме преследват, почнах да размислям и върху положението си.

Разсъждавах така: като предаде Люсиен Ардел на кмета, полицаят ще предупреди другарите си и всички те веднага ще тръгнат да ме търсят. Ако не искам да бъда заловен, би трябвало да тръгна веднага, за да спечеля малко преднина. И през ум не ми мина, че при кмета всичко би могло да се уреди. Мисля, че за да не бъда хванат от полицаите и заведен отново в Дол, бих минал и през огън. Не ще и съмнение, че в душата си аз молех Люсиен Ардел да ми прости, загдето го напуснах, но в края на краищата именно неговите глупави закачки предизвикаха нашата раздяла.