Малкият моряк

XI

Беше събота, пазарен ден, и улиците гъмжаха от селяни. На големия площад, който пресичах, за да настигна колите, забелязах Филас и Ла Буйи. Бяха спрели пред Тюркетен. Под звуците на тъпана и на тромбона той вадеше зъби с такава бързина, че се виждаше как те летят във въздуха, като че ли играеше на ашици.

Още много млад, Тюркетен нямаше славата, която справедливо му спечелиха по-късно тридесетте години борба с норманските челюсти — по-честни, отколкото здрави. Но вярната му ръка и най-вече неговото добро, подигравателно и присмехулно настроение го направиха известен във всички западни департаменти. Навалицата около неговата кола беше много голяма.

Лош гимнастик, Ла Буйи беше много опитен фокусник крадец и му правеше голямо удоволствие да изиграе някой повече или по-малко весел номер на селяните. Когато го видях сред тълпата при Тюркетен, с право си помислих, че той стоеше там, за да се забавлява, и останах да видя каква хитрост щеше да измисли. Но тъй като неведнъж при тази игра той беше ял бой, благоразумно стоях настрана. И добре направих.

Този път играта на двамата ми другари се състоеше в това — да взимат табакерите на тези, които смъркаха емфие, и кърпите на онези, които не смъркаха емфие.

Естествено не друг, а Ла Буйи беше натоварен да претърсва джобовете с ловката си ръка. Ролята на Филас се състоеше в това, когато му подадат табакера, да замени тютюна с утайка от кафе, а когато му подадат чиста кърпа, да я нацапа с тютюн.

Заслушани в празнословията на Тюркетен, с очи, приковани върху нещастния пациент, който чакаше благоволението на зъболекаря, с уши, заглушени от шума на големия тъпан или от провикванията на шарлатанина, безчувствени към всичко останало, селяните се оставяха да ги претърсват, сякаш бяха бездушни кукли.

Вече много от тях бяха извадили кърпите си и бяха започнали да кихат силно за голямо удоволствие на двамата съучастници, които се превиваха от смях. Други, след като бяха смръкнали, гледаха табакерите си така смешно изненадани, че ми се прииска и аз да взема участие в тази измама.

Но тъкмо се канех да настигна другарите си, видях един полицай да се промъква зад Ла Буйи и когато той пъхна ръката си в джоба на една стара жена, полицаят го улови за врата. В тълпата настана шум, голямо раздвижване и Филас бе арестуван.

Без да чакам повече, аз се проврях между няколкото души, които бяха около мен, и цял треперещ от страх, побързах да се прибера в лагера, където разказах за току-що случилото се.

Един час по-късно хората на правосъдието дойдоха, за да претърсят колите. Естествено, не намериха нищо, защото двамата ми другари не бяха крадци. Въпреки това, ги затвориха, а обясненията на Лаполад, имащи за цел да убедят полицейските власти, че това е било само лоша шега на два хлапака, бяха посрещнати така враждебно, че той не посмя да настоява от страх да не бъде арестуван като съучастник или най-малкото като укривател.

Полицията не гледа с добро око на цирковите артисти. Ако в някое селище се извърши престъпление по времето, когато те са минавали през него, обвиняват първо тях. Не е нужно да доказват срещу тях вината. Обратно, те трябва да докажат своята невинност.

Заловени с ръце в джобовете на селяните, Филас и Ла Буйи не можаха да докажат, че не са искали да крадат, и бяха осъдени да останат в един поправителен дом до пълнолетието си. За да се попълни празнотата, която тяхното отсъствие оставяше в трупата, решено бе да заместя и двамата. При това предложение на Лаполад аз се развиках изплашено, защото нямах никаква склонност да се кълча и да се затварям в кутии.

— Не става дума за кутия — каза тогава той, дърпайки ми косата, което за него беше нещо като милувка и свидетелство за доброжелателство. — Ти си гъвкав и ще овладееш добре акробатското въже.

За първи път опитах на големия панаир в Алансон. За нещастие, обучението ми не беше много напреднало и въпреки че упражненията бяха много прости, те станаха причина за една злополука, която разстрои плановете ни за бягство.

Беше неделя. Започнахме представленията по обед и продължихме без нито миг прекъсване чак до вечерта. Музикантите едва успяваха вече да надуват инструментите с пресъхналите си устни. Лаполад надаваше по някой и друг вик, приличен по-скоро на лай, отколкото на рекламна реч. Лъвът не искаше вече да става и когато Диелет го заплашваше с камшика си, той обръщаше към нея изтощен поглед, с който молеше за милост. Аз самият бях уморен до смърт: бях гладен, бях жаден и не можех да си движа нито ръцете, нито краката.

В единадесет часа още имаше хора пред нашата барака и Лаполад реши, че трябва да дадем последно представление.

— Аз признавам само удоволствието на публиката — каза той в кратката си реч. — Ние сме преуморени, но и да умрем от умора, ще задоволим вашето любопитство. Влизайте, влизайте!

Представлението започваше с моите упражнения: те представляваха опасни скокове над четири коня и завършваха с ловко изкачване върху една върлина, която държеше Кабриол. Не успях да направя добре скоковете си и публиката възропта. Когато Кабриол ми поднесе върлината, искаше ми се да кажа, че не мога повече, но устремените върху ми очи на Лаполад с израз, който разбирах много добре, себелюбието ми и възбуждението на тълпата ме принудиха. Скочих върху раменете на Кабриол и се покатерих твърде лесно на пръта.

Кабриол също беше уморен. Когато с усилие на ръката се изправих хоризонтално, за да образувам ъгъл с върлината, усетих, че тя се наклони. Почувствах, че кръвта ми се смразява, отворих пръстите си и се оставих да падна с протегнати напред ръце.

Тълпата нададе вик, а аз докоснах земята. Ударът беше силен, защото паднах от пет метра височина, и ако не беше дюшекът от дървени стърготини, щях да се пребия. Усетих силна болка в рамото и слабо изпукване.

Веднага станах и поисках, както бях виждал да се прави, да поздравя публиката, която, изправена върху пейките, ме гледаше с безпокойство, обаче не можах да вдигна дясната си ръка.

Бяха ме заобиколили. Всички ми говореха наведнъж. Това ме задушаваше. Страдах много и ми прилошаваше.

— Няма нищо — каза Лаполад, — моля, заемете местата си, представлението ще продължи!

— Той не ще може да направи това — отвърна Кабриол, вдигайки двете си ръце над главата си, — добрите души могат да спят спокойно.

И публиката заръкопляска, смеейки се гръмогласно.

Действително, в продължение на шест седмици аз не можех да направя движението, показано от Кабриол, защото си бях счупил ключицата.

В трупата обикновено не прибягваха до лекар. Лаполад сам ми направи превръзка на рамото, след като представлението завърши. Вместо лекарство ме накара да си легна гладен.

Аз спях сам в колата за животните. Бяха минали повече от два часа, откакто бях в леглото си, без да мога да заспя, изгарян от трескава жажда, обръщайки се ядосано насам-натам, опитвайки се напразно да намеря спокойно положение за рамото си, когато ми се стори, че вратата на колата леко се отваря.

— Аз съм — каза тихо Диелет, — спиш ли?

— Не!

Тя влезе бързо и като дойде до леглото, ме прегърна.

— Това стана заради мен — каза тя, — ще ми простиш ли?

— Кое?

— Ако те бях оставила да заминеш, днес нямаше да паднеш.

Светлината на пълната луна обливаше през стъклата на вратата лицето на Диелет. Стори ми се, че в очите й виждам сълзи.

Поиска ми се да се покажа смел.

— Няма нищо — казах аз, — не съм чак толкова изнежен.

Опитах се да протегна ръка, но остра болка ме накара да надам кратък вик.

— Не виждаш ли — каза Диелет, — всичко това стана заради мен.

И с рязко движение тя запретна ръкава на блузата си.

— На, виж!

— Какво? — попитах аз.

— Пипни тук!

Тя хвана леко ръката ми и я постави върху нейната, над лакътя. Усетих нещо като кръв.

— Когато видях, че си си счупил рамото — каза Диелет, — аз си ухапах ръката колкото се може по-силно, за да ме заболи много, защото щом сме приятели, трябва да страдаме заедно.

Тя изрече това с дива сила и очите й отразиха светлината на луната, сякаш бяха диаманти. Постъпката й беше безсмислена, но аз се почувствах много развълнуван и ми се доплака.

— Не ставай глупав! — каза тя, отгатвайки вълнението ми. — Ти би направил същото за мен! Вземи! Донесох ти грозде. Взех го от сандъка. Гладен ли си?

— Жаден съм, гроздето ще ми дойде добре.

Безшумна като сянка, тя отиде да ми потърси и чаша вода.

— Сега трябва да спиш — каза Диелет и подпря главата ми с възглавницата. — Трябва да оздравееш скоро, за да можем да избягаме. Ще тръгнем веднага щом почнеш да се движиш. Не искам вече да се качваш на върлината, не е за теб този занаят.

— Ами ако Лаполад ме накара насила?

— Той ли? По-скоро ще накарам Мутон да го изяде. Това не е трудно. Цап с лапите, цап със зъбите и готово!

От прага на вратата, преди да я затвори, тя ми кимна приятелски.

— Спи!

Стори ми се, че сега рамото ме болеше по-малко. Намерих начин да се протегна и заспах, мислейки за мама, с развълнувано сърце, но не много тъжен.

Най-лошото в моята злополука беше, че тя забавяше бягството ни и фатално ни приближаваше към лошия сезон. През хубавите летни нощи можех спокойно да спя на открито, но през ноември, когато нощите са дълги и студени, когато вали дъжд, а може би и сняг?

Диелет нищо не ми даваше да правя и сама се грижеше за животните. По-нетърпелива от мен самия, тя чакаше да ме види здрав и когато някой път й кажех, че би било по-разумно да отложим за пролетта, сърдеше се.

— Ако останеш с тях — казваше тя, — напролет няма да си жив. Лаполад иска да усвоиш скок на трапец и няма да се отървеш. Освен това, ние непрекъснато се отдалечаваме от Париж. Напролет може би ще бъдем в Южна Франция.

Това беше основателно съображение.

Трябваше да побързам с оздравяването. Всяка сутрин Диелет ме изследваше. Опирах гърба си на преградата на колата и вдигах ръката си колкото можех. С ножа си тя отбелязваше височината, до която стигах, и така, сравнявайки тази височина със знака от предния ден, ние следяхме ден след ден хода на оздравяването.

От Алансон бяхме дошли във Вандом, а от Вандом в Блоа. Трябваше да отидем в Тур, където щях да започна отново упражненията си. Тогава аз и Диелет решихме, че в Блоа ще напуснем трупата и ще се отправим към Париж през Орлеан. Тя ми беше дала парите си и от един антиквар успях да купя стара карта с пътищата на Франция. С един фуркет си бях направил компас и бях изчислил разстоянието от Блоа до Париж на четиридесет мили. Това беше много дълъг път за ноември, когато дните продължават едва десет часа. Щеше ли да може Диелет, която не бе свикнала на ходене, да минава разстоянието от по шест мили? Тя храбро ме уверяваше в това, но аз се съмнявах. Във всеки случай пътуването щеше да продължи цяла седмица. Добре че беше поувеличила спестяванията си, които сега възлизаха на десет франка. Запасът ни от хляб беше налице, обувките ми готови, а тя случайно беше намерила на улицата едно старо конско покривало, на което разчитахме много, за да се завиваме нощем.

Така че ние бяхме готови и чакахме само да оздравее рамото ми, което според нашите изчисления и особено според напредъка, установен по резките върху преградата, трябваше да съвпадне с края на пребиваването ни в Блоа. Но едно раздразнение на Мутон, който обикновено биваше миролюбив, ни забави още повече.

Една вечер двама англичани, които много бяха ръкопляскали на Диелет, се приближиха към нея, след като публиката излезе, и я помолиха да повтори упражненията си. Лаполад прие предложението с готовност, защото то беше направено от двама души, които след богата вечеря изглеждаха разположени към щедрост.

Диелет влезе в клетката.

— Очарователно дете!

— Много смело!

И отново започнаха да ръкопляскат.

Не знам какво чувство на себелюбие възбуди ревността на Лаполад, но той каза, че ако тя можела да се отдава така спокойно на тези игри с лъва, това се дължало на обучението, което той, Лаполад, бил съумял да й даде.

— Вие ли? — попита по-ниският от англичаните, едно хубаво, русо и румено момче. — Вие сте самохвалко, вие не влизате в клетката.

— Десет луидора срещу един, че не влизате! — каза вторият.

— Ще ги спечеля!

— Добре, но малката ще излезе и вие ще влезете сам. Може би е предразсъдък да се мисли, че трябва голяма смелост, за да се влиза в клетките на дивите зверове.

— Камшикът! — рече Лаполад на Диелет.

— Разбрано, нали — каза ниският англичанин, — детето ще си отиде и няма да се връща.

Там бяхме Кабриол, госпожа Лаполад, музикантите и аз, който трябваше да отворя вратата на клетката. Лаполад свали генералския си костюм.

— Ако лъвът е умен — каза единият от англичаните, — няма да му стори зло. Месото му е твърде хилаво.

И те започнаха да се смеят и подиграват с нашия господар, което много ни разсмиваше.

Мутон беше достатъчно умен, за да помни как Лаполад често го мушкаше с вилата през решетките, и започна да трепери, когато той влезе храбро в клетката с вдигнат камшик.

Поведението на животното насърчи Лаполад. Той си помисли, че е господар на стария лъв и го шибна, за да го накара да стане. Но ударите с камшик не приличаха на ударите с вила. Мутон разбра, че неприятелят му беше под негова власт, проблясък от смелост осени затъпелия му мозък, изправи се в цял ръст, изрева, и преди Лаполад да може да отстъпи, той се строполи върху него. После жертвата се огъна под двете страшни лапи, чиито нокти се свиваха, за да се впият, и лъвът го търкулна под корема си с пресипнал вой.

— Умирам! — извика Лаполад.

Наведен над него, лъвът ни гледаше през решетката. Очите му изпускаха искри. Той удряше с опашка по хълбоците си и те ехтяха като барабан.

Кабриол грабна една вила и започна да удря лъва с всичка сила. Той не помръдна. Тогава единият от англичаните извади от джоба си револвер и го приближи до ухото на лъва, който беше почти до решетката.

Но госпожа Лаполад с бързо движение дръпна ръката му.

— Не го убивайте! — извика тя.

— О — каза англичанинът, — тя обича лъва повече от мъжа си!

И измърмори някакви думи на чужд език.

Шумът и виковете бяха привлекли Диелет. Тя изтича към клетката. Един от железните пръти беше поставен така, че да се отстранява и да предоставя път на нейното тънко тяло, в случай че бъде изненадана, но без лъвът да може да провре голямата си глава. Тя отмести този прът и влезе в клетката, без да я види Мутон, който стоеше гърбом.

Диелет нямаше камшик, но скочи смело на гривата му. Изненадан от това нападение и не знаейки откъде иде то, той се обърна толкова рязко, че я отхвърли до решетката. Но като видя кой е там, отпусна лапата си, която беше готова да я смачка, и като се отмести от своя враг, отиде и се сви в ъгъла.

Лаполад не беше мъртъв, но така контузен, че трябваше да го изтегля на ръце, докато Диелет задържаше с поглед засрамения лъв.

Самата тя излезе, куцайки. Мутон беше навехнал крака й, а имаше, освен това, и едно натъртване, което я държа осем дни на легло, докато Лаполад лежеше полумъртъв, разкъсан, храчейки кръв.

Най-после след петнадесет дни тя ми каза, че може да върви добре и без болка, че е дошло времето да изпълним своите намерения. Задържан от раните си, Лаполад не би могъл да ни преследва.