Малкият моряк

XII

На 3-ти ноември есента беше все още хубава. Бързайки, можехме да се надяваме, че ще стигнем Париж преди лошото време.

Дълго обсъждания ни план уточнихме така: понеже аз не бях наблюдаван, щях да изляза от бараката пръв, изнасяйки всичкия багаж, ще рече припасите от хляб, покривката, едно шише, запасните ми обувки, малък пакет бельо, който Диелет беше скрила в моя сандък, и една тенекиена тенджера; изобщо щях да извърша цяло пренасяне, а после, когато съпрузите Лаполад заспяха, Диелет щеше да стане, да избяга от колата и да ме настигне под едно дърво на булеварда, което предварително бяхме избрали.

Аз пристигнах там, когато биеше единадесет. Диелет дойде чак в полунощ. Бях започнал да се отчайвам и да се страхувам, че може да са я изненадали, когато чух леките й стъпки по булеварда. Тя пресече една ивица светлина и аз познах червената й наметка, която й служеше да се загръща, когато, излизайки от представление, идваше да присъства на Лаполадовите речи.

— Бях започнала да мисля, че никога няма да се измъкна — каза тя. — Лаполад пъшкаше като тюлен и не искаше да заспи, а после отидох да се сбогувам с Мутон. Бедният Мутон! Ще му бъде много мъчно. Взе ли всичко?

Не беше време за проверки. Казах й, че могат да ни изненадат и че трябва да бързаме към полето.

— Добре! — отвърна Диелет. — Тръгваме, но първо ми дай ръката си.

— За какво?

— За да я сложиш в моята и да се закълнем, че това е на живот и на смърт. Искаш ли да се закълнем?

— Искам!

— Тогава дай си ръката и кажи като мен: „Ние ще си помагаме на живот и на смърт!“.

— На живот и на смърт!

Тя стисна ръката ми и аз се почувствах много развълнуван от разтреперания глас, с който произнесе тези думи.

В пустия град цареше тайнствено мълчание, смущавано само от струята на един фонтан, който се изтичаше с шуртене в поточето, и от жалбата на уличните фенери, които при духането на вятъра скърцаха на железните си вериги. При клатенето си те хвърляха големи променливи сенки по паважа на улицата.

— Сега да вървим! — каза тя, тръгвайки напред.

Не след много излязохме от града и се озовахме в полето. Следейки я, аз я разглеждах с любопитство. Струваше ми се, че лявата й ръка е закръглена, като че ли държеше нещо под наметалото си. Понеже всичкия багаж носех аз, недоумявах какво можеше да бъде то? Попитах я.

— Това е моята резеда — каза Диелет, отваряйки наметката си.

И аз забелязах една малка саксия цветя в позлатена хартия. Тя отдавна отглеждаше това цвете, което заемаше едно от прозорчетата на колата и за което изискваше, и полагаше грижи, които вбесяваха Лаполад.

— Как искаш да носим това? — казах аз, доста раздразнен от този нов товар.

— Трябваше ли да го оставя? Щеше да умре. Достатъчно е, че оставих Мутон. Бедният Мутон! Ти не знаеш, че преди малко исках да взема и него. Как ме гледаше! Сигурно подозираше нещо.

Да вземе Мутон беше мисъл, която ми се видя крайно смешна. Лъв, вързан като куче! Не можах да сдържа усмивката си.

Диелет поиска да разделим багажа и с мъка я убедих аз да взема по-голямата част.

Нощта беше хладна, без да бъде студена. Сивкавосиньото небе беше обсипано с блещукащи звезди. Равнината спеше, дърветата стърчаха неподвижни, без да шумолят, и не се чуваше дори шумът на птиците или на насекомите, които оживяваха летните нощи. Само от време на време, когато минавахме покрай някое жилище, кучетата джавкаха подире ни, гласовете им събуждаха кучетата на съседите и лаят им се губеше в смълчаната тъмнина като провиквания на стражи, които се виждат и си отговарят.

За да избегнем преследването, ако Лаполад предприемеше такова, трябваше да вървим цяла нощ. Аз се страхувах, че Диелет няма да може да ме следва, но тя не продума за умора чак до сутринта. Минахме през много заспали села и пътните знаци ни казваха, че сме на пет мили от Блоа. На небето пред нас се появи жълта светлина: разбудилите се петли се провикваха от курник на курник. Зад кепенците на къщите се появиха светлинки. Скоро след това започнаха да ни пресрещат коне и колари, които с бавен ход отиваха по полските си работи.

— Сега да починем — каза Диелет, — вече не ме е страх.

— Страх ли те беше?

— Да, от Блоа дотук.

— От какво?

— От тишината. Не я обичам. Пък и сенките се удължават, скъсяват и това те кара да тичаш, додето дъхът ти спре.

Докато закусихме с моите корички, стана съвсем светло. Денят беше сив и влажен. Той разкри пред нас, докъдето стигаше погледът, голяма, гола равнина. Тук-там между скупчените дървета се издигаха къщи, над които бавно се изкачваха стълбове жълт дим. Редуваха се разорани земи и стърнища, но никъде не се виждаше зеленина. Ята гарвани тежко прелитаха небето и се разделяха на по-малки ята, за да се спуснат около плуговете и браните, които работеха тук-таме из полето.

Скоро тръгнахме отново и минахме още две мили. Но умората започна да ни тежи. Диелет умираше за сън. Тя беше толкова изтощена, че спа пет часа, без да се събуди.

При това пътуване най-голямата ми тревога бяха нощите. Имах опит в спането под открито небе, но не бях спокоен, като мислех за студа през това годишно време. Затова, когато поехме отново пътя си, решихме, че без да обръщаме внимание на разстоянието, дълго или късо, няма да се спираме, преди да сме намерили хубаво, добре защитено място. Намерихме това, което ни трябваше, под стената на един парк, където вятърът бе натрупал голям куп сухи листа. Тъй като беше едва четири часа, имах достатъчно време преди нощта, за да приготвя легло за двама ни.

Събрах в гората много сухи листа и ги прибавих към тези, които бяха до стената. Натъпках ги добре и отгоре, в процепите между камъните, закрепих клони, които за по-здраво забих в земята. Образува се нещо като стряха, върху която прострях покривката. Така се сдобихме и с легло, и с покрив.

Диелет остана твърде доволна от тази постройка. Беше много смешно — колиба в леса — като в приказката за Палечко. О, ако имаше масло, тя щеше да запържи супата — хич не я беше страх!

След вечерята, която, както и обядът ни, се състоеше само от корички, нощта започна да се спуска. Когато останалата на запад червена светлина угасна, когато птиците, накацали по гъстолистите борове, престанаха да издават звуци и когато мракът изпълни леса, Диелет като че ли загуби самоувереността си.

— Спи ли ти се? — попита тя.

— Не!

— Добре, тогава ако обичаш не заспивай, преди да заспя аз — така ще ме е страх по-малко.

Не бяхме подслонени зле под покривката. Но през многобройните дупки ние виждахме как на небето звездите светеха и въпреки че всичко в природата спеше, чуваха се малки, необясними шумове, които ни напомняха, че не се намирахме в къща.

Неспокойна, Диелет дълго време се въртя. Но на края умората я надви и тя заспа. Щастлив, че бях освободен от задължението да бдя, аз последвах примера й.

С право се бях страхувал от студа. Той ни разбуди, преди да беше настъпило утрото.

— Студено ли ти е? — попита ме Диелет като усети, че се раздвижвам. — Аз замръзнах.

Нямаше какво да се прави — бяхме взели всички предпазни мерки. Трябваше да заспим отново, докато настъпи денят.

За мен това беше невъзможно. Бях вцепенен от студ и въпреки усилията ми да се сдържам, треперех с цялото си тяло. Пак чувах около нас някакъв шум, който ме безпокоеше. По земята листата шумоляха, като че ли ги тъпчеха хиляди насекоми.

— Чуваш ли? — попита тихо Диелет.

Въпреки желанието ми да я успокоя, нямаше как да кажа „не“. А освен това, самият аз започвах да се безпокоя. Исках да бъда храбър, защото трябваше да защитавам другарката си, но ако бях сам, сигурно щях да избягам.

Останахме повече от половин час, без да можем да се раздвижим. Чувах как зъбите на Диелет тракаха. Леглото ни от листа трепереше с нашите тела, а навън продължаваше все същият пукот.

Тази продължителност и еднообразие на шума в края на краищата започнаха малко да ме успокояват. Ако той бе предизвикан от човек или от животно, не би бил така равномерен. Трябваше да видя какво има навън.

Повдигнах малко покривката. Бялата светлина на луната, която падаше от звездното небе, ми показа, че около нас всичко беше в същото положение. Насърчен, поставих ръка върху листата с намерение да се наведа навън и погледна по-надалеч. Те изпукаха. Корави и слепени едно за друго, те лежаха в сбит пласт. Беше паднал мраз.

Това ни успокои, но не ни стопли. Обратно като разбрахме причината за шума, ние изстинахме още повече. Изведнъж чух, че Диелет става.

— Какво ти е?

— Резедата ми! Резедата ми! Ще замръзне и ще загине!

Тя взе цветето в ръцете си и го скри под наметката си, за да го стопли.

Колко ли беше часът? Щеше ли скоро да съмне, или беше едва полунощ? Луната се беше наклонила, но аз не знаех часа на нейното захождане.

Скоро стана невъзможно да се стои под нашия подслон. Макар че се бяхме сгушили и притиснали един към друг, ние така треперехме, че едва можехме да приказваме. Решихме да станем и да потеглим. Вървейки, поне бихме могли да се стоплим.

Трябваше да приберем лагера и да го натоварим на гърбовете си. Появи се обаче една трудност: Диелет искаше да защити резедата си от студа и намери за най-добре да я вземе под наметката си, което не беше удобно, защото така саксията заемаше едната й ръка. Предложих й да остави растението, но тя ми отговори ядосано, че съм без сърце, и аз не посмях да настоявам.

И тъй, ето ни пак по широкия път, нощем, по мраз. Пътуването не обещаваше да бъде лесно, обаче не смеех да споделя страховете си с Диелет. Тя крачеше смело и винаги намираше да каже нещо весело, което ободряваше.

След един час ходене из полето чухме петлите да пеят и се разсмяхме като помислихме, че скоро ще съмне. Бяхме се стоплили и си разказвахме, подигравайки се взаимно един на друг, нощните страхове. Поспорихме малко и накрая решихме, че аз съм по-храбър, а тя — по-умна.

От страх, че по пътя за Париж, където Лаполад трябваше да ни търси (ако решеше да ни търси), можеше да бъдем преследвани, ние взехме този, който води от Блоа в Шартр. Според моите проучвания по картата това отклонение беше незначително.

Същата вечер задминахме Шатодьон. Денят беше топъл, но вечерта се захлади и ние взехме решение да потърсим подслон в някоя странноприемница. Това значеше да се хвърлим на голям харч, но поне нямаше да умрем от студ.

— Като си свършим парите — казваше Диелет, — аз ще пея по селата и пак ще спечелим.

Тя каза това храбро като малка особа, така уверена в занаята си, че нейното самочувствие се предаде и на мен.

Но не било толкова лесно да се печелят пари с песен. Скоро трябваше да научим това, а също и как се харчат.

На две мили от Шатодьон в една странноприемница се съгласиха да ни подслонят. Поискаха ни четиридесет су за една нощ. На всичко отгоре трябваше да кажем кои сме и къде отиваме. Добре, че бях измислил една история за такива случаи: отивахме в Шартр да заема място за нашата трупа, която ни следваше и която щеше да мине утре или вдругиден.

Лъжата не подхождаше нито на Диелет, нито на мен. Тя беше само полезна необходимост, която ни унижаваше.

От Шатодьон до Шартр пътят пресичаше големи голи равнини, където само от време на време в далечината се забелязваше някое село. Но по самия път, така да се каже, нямаше никакви къщи.

Пристигайки в Бонвал, който е голямо селище, бяхме уверени, че ще забогатеем. Дадоха ни обаче само три су. Не смятам за щедрост гърнето с вода, излята върху главите ни от един господин, който се бръснеше, нито кучето, което един касапин насъска подире ни и което раздра полата на Диелет. Не всичко носи облага в занаята на певеца.

— Ако аз имах мечка — каза Диелет, — а ти флейта, щяхме да припечелим. Странно е, че хората плащат само на тези, които и без това си имат пари.

Диелет притежаваше неимоверно търпение. Тя не се дразнеше нито от несполуките, нито от лошите постъпки.

За щастие, вечерта не се наложи да плащаме за нощуване. Приеха ни в едно стопанство и ни оставиха да спим в кошарата, където овцете поддържаха добра топлина. Така тази нощ остана най-хубавата в нашето пътуване. На другия ден, когато тръгвахме, стопанката се качваше на колата, за да отиде на пазара в Шартр. Тя се трогна от уморения вид на Диелет и й предложи място. Отказвайки, тя така изразително ме погледна, че жената разбра нежеланието й да бъде по-добре от мен, и ни накара да се качим и двамата.

Като нощувахме така, ту в някое стопанство или тухларна, ту в някой хан, вървейки денем, докато можехме, ние стигнахме едно малко селце след Биевр, което отстоеше само на три мили от Париж.

Крайно време беше. Имахме едва единадесет су. Обувките на Диелет бяха на парцали, а кракът й беше олющен, което я караше да страда ужасно всеки път, когато след почивка тръгвахме отново.

Бяхме така изморени, че като вдигахме краката си, струваше ни се, че влачим оловни подметки.

Тя обаче не се оплакваше и всяка сутрин първа беше готова за път.

Нашите единадесет су не ни позволяваха да спим в странноприемница, но по щастлива случайност в Саклей срещнахме един каменар, с когото пътувахме и който ни подслони в конюшнята си.

— Утре трябва да тръгнем рано — каза Диелет, — защото е св. Евгения и искам да стигнем навреме, за да честитя празника на мама. Ще й дам резедата.

Нещастното цвете! То беше оголено, окъсано, пожълтяло, но все още живо и няколко по-свежи стръка показваха какво е било преди.

Тръгнахме, когато каменарят дойде да приготви конете си, сиреч, много рано.

Като по чудо дотук времето биваше винаги благоприятно за нашето пътуване — студено нощем и хубаво през деня, но когато излязохме от конюшнята, забелязахме, че студът се беше усилил. При това беше облачно, нямаше нито една звезда, а на изток вместо хубавите бакъреночервени багри, на които бяхме свикнали от самото начало на нашето пътуване, се трупаха тежки сиви облаци. Северен вятър вдигаше и отвяваше мъртвите листа. Понякога те идеха срещу нас и биваха толкова гъсти, като че ли искаха да ни преградят пътя. Диелет с мъка задържаше наметката си върху резедата. Денят настъпи, но беше мрачен и оловносин.

— Слънцето си дава почивка. Толкова по-добре, няма да осветява дрипите ни — каза Диелет, която намираше утеха във всичко.

— Бъди спокойна, небето ще ги изпере, преди да стигнем Париж — отговорих аз.

Мислех, че ще вали дъжд, а то заваля сняг. Започна да пада на малки пеперудки, които отминаваха, гонени от вятъра, после тези пеперудки бързо наедряха и се превърнаха на истински гъст рояк. Северният вятър ги шибаше така грубо в лицата ни, че те ни заслепяваха.

С мъка извървяхме една миля. Гора заграждаше пътя от всички страни. Трябваше да потърсим подслон, защото никъде в далечината не забелязвахме къща, и въпреки нетърпението ни да стигнем в Париж, невъзможно беше да вървим срещу снежната буря.

Малки възвишения, обрасли с габърови дървета и още накичени със сухите си листа, пресичаха тук-таме гората. Ние се сгушихме в подножието на един такъв склон.

Доста ни запази той. Но снегът, носен от виелицата, докосваше земята като облак от бял прах и се спираше, когато срещнеше препятствие. Скоро той премина ръба на склона и започна да се трупа от страната, където се бяхме опрели. Снегът се виеше като вихрушка над главите ни и се пъхаше във вратовете ни, където се топеше. Опитах да се покрием със завивката, но вятърът бързо я обърна.

Дрехите ни бяха по-раздрани дори от дрипи и зле ни пазеха от студа. Видях, че Диелет посиня и започна да трепери. Тя се притисна към мен, но и на мен самият ми беше много студено, за да мога да я стопля. Снегът, който влизаше на прах във врата ми, се стичаше като вода в обувките ми. Бях по-мокър, отколкото ако се бях потопил в река.

Трябваше да останем в това положение цели два часа, без вятърът да отслабне. Сякаш снегът не падаше от небето. Понякога се образуваха вихри и той се изкачваше, въртейки се.

Диелет не изостави своята резеда — държеше я, притисната до себе си, скрита под наметката й, но снегът, който се пъхаше през дрехите, проникваше навсякъде. Когато видя, че се беше натрупал върху пръстта на саксията, тя ми я подаде.

— Какво да я правя?

— Гледай да ми я запазиш, моля ти се.

Ядосвах се като виждах как тя се измъчва с това растение. Вдигнах рамене, показвайки й вкочанясалите й от допира със саксията пръсти.

— Защо веднага не ми каза да я хвърля? — каза тя ядосано.

Бяхме в едно от тези състояния, при които кавгите избухват бързо. Разменихме си няколко гневни приказки, първите помежду ни. После, млъквайки и двамата, започнахме да гледаме право пред себе си как пада снегът.

Но скоро усетих ръката й да търси моята.

— Искаш ли да го хвърля? — попита ме тъжно тя.

— Сама виждаш, че е мъртво. Листата му са почернели и омекнали.

Тя нищо не отговори, но видях, че очите й се изпълниха със сълзи.

— О, майко! — каза тя. — Значи нищо няма да ти занеса.

— Ще го пазим — отвърнах аз и взех саксията.

Снегът продължаваше да вали, но вятърът утихваше. Неусетно той съвсем престана и тогава снегът се сгъсти и започна да пада на едри парцали. За няколко мига земята се покри с дебела бяла покривка, която се изкачваше по краката ни, като че снегът искаше бавно да ни покрие с леден саван.

Това продължи повече от час. Дърветата се превиваха от тежестта на снега. Под нашата покривка, която криво-ляво ни пазеше, усещахме тежестта му.

Опрени един до друг, ние не помръдвахме и дори не приказвахме. Студът ни беше оковал и аз мисля, че тогава нито единият, нито другият имаше представа за опасността, в която се намирахме.

Най-после снежинките станаха по-малки, по-леки и снеговалежът за малко спря. Небето беше оловно черно. Бялата земя го осветяваше.

— Да вървим! — каза Диелет.

Излязохме на пътя. До колене затъвахме в снега. Докъдето стигаше погледът, не се виждаше жива душа: нито коли по пътя, нито някакъв селянин в равнината. Единствените живи същества в тази пустиня бяха свраките, които, накацали по дърветата в рововете, сякаш ни се подиграваха с крясъците си, когато минавахме край тях.

След като прекосихме някакво село, ние изкачихме един склон и забелязахме облак от дим, разстлан над огромен град, който неясно се простираше между два бели хълма. Смътно бучене, нещо като шума на морето, стигна до нас.

— Това е Париж — каза Диелет.

Като че ли вече не ни беше толкова студено, като че ли вече не бяхме толкова изтощени.

По пътя се виждаха коли, които отиваха към града. Но ние не бяхме още стигнали и когато слязохме в долината и вече не виждахме пред очите си толкова желаната цел, умората и изтощението отново ни обхванаха. На всяка стъпка се хлъзгахме и едва напредвахме. Мокрите дрехи димяха над телата ни.

Снегът по пътя стана по-малко бял, после се обърна в черна кал. Колите, които срещахме, както и тези, които ни отминаваха, вървяха една след друга в непрекъсната върволица. След къщите идеха други къщи, а тук-таме из полето се забелязваха черни колела скупища камъни около тях. Въпреки своята твърдост, Диелет бе принудена да спре. По челото й се стичаше пот. Тя силно куцаше. Изчистих снега, който покриваше една пейка, поставена пред вратата на някаква къща, и тя седна.

— Попитай дали още много ни остава! — каза ми тя, като видя да минава един колар.

— Къде отивате? — заинтересува се коларят, когато му отправих въпроса си.

— При халите.

— Е, добре, ще вървите още поне час и половина.

Диелет беше посиняла, очите й бяха угаснали, мъчително се задъхваше.

Бях принуден да я вдигна. Тя искаше да остане на пейката, където студът вече ни беше пронизал. Заговорих за майка й и тя отново намери смелост. Почти бяхме стигнали, нямаше да имаме нужда от багажа и като го оставих на пейката, казах й да се облегне на мен.

Отново поехме на път.

— Ще видиш как мама ще те целуне! — казваше тя. — После хубав бульон, сладки и ще лежа осем дни, без да ставам.

При бариерата попитах за пътя към халите. Казаха ни да вървим до реката. Улиците на Париж бяха още по-мръсни и по-хлъзгави от шосето. Някои хора се спираха да ни гледат. Сред навалицата и колите, слисани, мокри, изкаляни и парцаливи, ние сме приличали навярно на две загубени птички. Надеждата бе дала нови сили на Диелет. Напредвахме доста бързо.

Като стигнахме Сена, отправиха ни към „Пон Ньоф“ и вървейки все напред, попаднахме на черквата „Св. Евстати“.

При вида на позлатения циферблат усетих как Диелет потрепери.

— Часовникът — каза тя, — ето часовникът.

Това беше кратък изблик на радост.

— Ясно, това е часовникът, но не виждам къщите.

Обиколихме черквата.

— Излъгали сме се, това не е „Св. Евстати“ — каза тя.

Попитах отново къде се намираме. Отговориха ми: „При Св. Евстати“.

Диелет гледаше слисано. Тя не можеше вече да говори, заекваше.

— Да потърсим по всички улици, които излизат при часовника — предложих й аз.

Тя се остави да я водя, но у нея нямаше вече онази пламенност, която на идване я беше отърсила от умората.

Диелет не позна никоя от тези улици.

Срещу черквата имаше голямо пространство, където къщите бяха разрушени и където работеха работници.

— Тук беше — каза тя, обливайки се в сълзи, — тук!

— Да питаме.

— Какво? Името на улицата ли? Аз не го знам! Името на мама? И него не знам. Но къщата, нея бих познала веднага!

И по-силни от нас не биха понесли този удар. Толкова умора, толкова изпитания, такава голяма надежда! Ние стояхме пред черквата, гледахме се слисани и изплашени, а гъстата навалица ни буташе с лакти и постепенно ни изблъскваше. Имаше минувачи, които се спираха да разгледат с любопитство тези два бедни вързопа от дрипи, които представляваха такава странна картина.

По-малко засегнат в своите надежди, най-вече по-малко изтощен от Диелет, аз пръв се осъзнах и улавяйки я за ръка, заведох я в една голяма покрита постройка, където бяха натрупани всички видове зарзават. В един ъгъл имаше празни кошници и аз я накарах да седне върху една от тях. Тя се оставяше да я водя като слабоумна. Гледах я и не намирах какво да й кажа. Беше пребледняла още повече, устните й нямаха капка кръв и трепереше с цялото си тяло.

— Лошо ли ти е?

— О, майко! — каза тя и без да заплаче, едри сълзи се спряха в ъглите на очите й.

Около нас имаше непрекъснато движение. Хора викаха, спореха, едни продаваха, други купуваха, едни донасяха, други изнасяха, викове, смут — това бяха халите.

Не закъсняха да се обърнат и към нас. Виждайки тези две деца, така мизерно облечени, така бледи и изморени, от които едното непрестанно плачеше, любопитството на хората се пробуди.

— Какво правите вие там? — попита една дебела жена.

— Почиваме си.

— Тук не се почива!

Без да отвърна, хванах Диелет за ръка, за да я накарам да стане и да си отидем. Къде? Съвсем не знаех. Но тя ме погледна с толкова красноречив израз на умора и отчаяние, че дебелата жена се съжали.

— Не виждаш ли колко е изморена — каза тя, — не те ли е срам да я караш да ходи?

От въпрос на въпрос стигнах дотам, че й разказах защо сме тук, че сме пристигнали отдалеч, за да намерим майката на Диелет, и че къщата е разрушена.

— Ето ти история! — каза тя, когато свърших обясненията. И извика други жени, които ни заобиколиха.

— Значи ти не знаеш нито името на майка й, нито името на улицата — каза ми една жена, когато започнах отново да разказвам. — Кажете вие, другите, познавате ли такава: продавачка на бельо, която живеела в една от тези разрушени улици?

Започна бъркотия от въпроси, отговори, обяснения, но не се стигна до нищо определено. Как да се намери някакъв знак след осем години? Улиците бяха разрушени вече от много време. Продавачки на бельо имаше със стотици. Коя е майката на Диелет? Къде живее? Къде да се търси? Хаос!

През целия този разговор Диелет беше пребледняла още повече и треперенето й се беше увеличило. Чуваше се как тракат зъбите й.

— Виждате, че малката е замръзнала — каза една от жените.

— Ела, сърце мое, ще се стоплиш на моята печка.

Тя ни накара да влезем в нейното дюкянче, където ни последваха две-три жени, докато останалите, все така разисквайки, се върнаха по сергиите си.

Жената не се задоволи само с печката и накара да ни донесат две чаши бульон. Когато се стоплихме и подкрепихме, тя сложи в ръката ми двадесет су.

За нея това беше много, но какво беше за нас в бедственото ни положение? Къде да отидем? Какво да правим сега? На мен не ми оставаше друго, освен да продължа пътя си до Хавър, но Диелет! Тя самата виждаше до каква крайност беше доведена, защото когато се намерихме отново на улицата, първата й дума беше:

— Къде отиваме?

Пред нас беше черквата. Снегът, който отново започваше да прехвърча в ледения въздух, беше обезлюдил улицата.

— Там — казах аз, посочвайки вратата на черквата.

Влязохме. Обгърна ни приятен топъл въздух. Беше тихо. Само няколко редки посетители бяха коленичили в отделните параклиси. Ние се приютихме в най-тъмния ъгъл.

— Боже мой! Боже мой! — шепнеше Диелет.

— Чуй! — казах й тихо аз. — Тъй като не можеш да намериш твоята майка, ще дойдеш при моята.

— В Порт Дийо!

— Да! Нали не искаш да се върнеш при Лаполад? Трупата ти е омръзнала, трябва да отидеш при мама: ще работиш с нея, тя ще те научи на нейния занаят. Когато се върна от морето, ще ви намеря и двете там. Мама ще те обича много, ще видиш. После, ако ти си с нея, и аз ще съм по-спокоен, и тя ще се тревожи по-малко. Ако се разболее, ти ще се грижиш за нея.

Диелет беше самата откровеност. Тя прие с радост, която повече от всякакви думи показваше колко живо чувстваше ужаса на положението си. Възрази само за едно.

— Майка ти няма да ме иска!

— Защо?

— Защото съм била в цирка!

— Нима аз не съм бил в цирка?

— Ти, това е друго — каза тъжно тя.

Да знаеш къде да отидеш, е вече много. Но то е само цел, до която трябва да се стигне. Бъдещето ни се струваше обезпечено, но настоящето?

Аз не си давах добре сметка за разстоянието от Париж до Порт Дийо. Знаех само, че е твърде далеч.

Изоставяйки в Монруж своя багаж като кораб, който хвърля в морето товара си, за да се облекчи и да не потъне, аз за щастие бях запазил картата на пътищата. Извадих я от джоба си и като я разгънах върху стола, започнах да я проучвам. Видях, че за да излезем от Париж, трябваше да вървим по Сена.

Засега това беше същественото. По-късно щях да проуча останалата част от пътя.

Но как щяхме да изминем този път, когато нямахме нито обувки на краката си, нито дрехи на гърба си, а в джоба ми дрънкаха само двадесет су? Как да тръгнем така уморени, най-вече Диелет, която всеки миг изглеждаше готова да припадне? Тя пребледняваше внезапно и после внезапно пламваше. Тръпките й не преставаха. Как да рискуваме една нощ навън, при този студ и сняг, когато сутринта на светло ние едвам избягнахме смъртта!

— Ще можеш ли да вървиш? — попитах Диелет.

— Не знам. Идвайки насам, виждах мама и това ме крепеше. Твоята майка не я виждам.

— Какво правите там? — каза един глас зад нас. Картата беше простряна на стола и съвсем очевидно беше, че не ни служеше за молитвена книга.

— Хайде, излизайте бързо!

Трябваше да се подчиним и да тръгнем пред клисаря, който мърмореше между зъбите си.

Беше престанало да вали сняг, но духаше вятър. Той беше леден.

Поехме по улицата, по която бяхме дошли. Диелет едва се влачеше. Аз, съвзет от бульона, който погълнах, и най-вече възбуден от безпокойството, не се чувствах много изморен.

Не бяхме вървели и десет минути, когато тя се спря.

— Не мога повече, виждаш как треперя. Прилошава ми. Болят ме гърдите. Мисля, че съм болна!

Поиска да седне на един крайпътен камък, но след десет минути почивка стана.

Когато стигнахме Сена, завихме надясно. Кейовете бяха покрити със сняг, докъдето стигаше погледът, и неговата белота правеше водата почти черна. Загърнати в палтата си, минувачите бързаха, а децата правеха пързалки по пустите тротоари.

— Далеч ли е? — попита Диелет.

— Кое?

— Където ще спим.

— Не знам, да вървим.

— Но аз не мога повече да вървя. Чуй, Ромен, остави ме тук. Остави ме да умра. Отведи ме в някой ъгъл.

Хванах я за ръка. Исках да излезем от Париж. Мислех, че в полето бихме могли да намерим някоя тухларна, някоя изоставена къща, гостилница или хижа… По многолюдните улици, където всеки минаваше забързано, с техните градски полицаи, които гледаха така строго, аз се чувствах загубен.

Вървяхме около четвърт час, но не напредвахме. Наистина не бяхме вече между къщите, а между една ограда, от едната страна, и огромна стена, чиито край не се виждаше — от другата. Над стената стърчаха покрити със сняг дървета и войници, които стояха на пост. Диелет вече не се държеше на краката си. По-скоро аз я носех. Въпреки студа от челото ми се стичаше пот, но това не беше толкова от умората, колкото от безпокойство. Чувствах, че тя се намира на края на силите си, че е болна. Какво щеше да стане с нас?

Диелет пусна ръката ми и седна, или по-скоро се свлече на тротоара в снега. Поисках да я вдигна, но краката й не я държаха и тя отново падна.

— Свърши се — едва промълви тя.

Седнах до нея и се опитах да й внуша, че трябва да вървим още. Диелет беше като безжизнен предмет: нито ми отговаряше, нито ме слушаше. Само ръцете й изглеждаха още живи и пареха като въглени.

След няколко минути започнах да се страхувам. Никой не минаваше. Станах, за да погледна по-надалеч. Нищо, освен тези два реда камъни и в средата белият сняг. Молих я, увещавах я да стане. Тя не ми отговаряше. Опитах се да я нося и тя не ми се противопостави, но след няколко крачки бях принуден да си почина. Не можех повече.

Диелет се отпусна на земята. Седнах до нея. Всичко беше свършено. Тук трябваше да се мре. В своята отпуснатост тя без съмнение имаше съзнание за положението ни, защото се наведе към мен и леко ме целуна с ледените си треперещи устни. Това докара сълзи в очите ми и сви сърцето ми.

Все още се надявах, че силите й ще се върнат и ще можем да продължим. Но тя не се и помръдна. Затвори очи и съвсем се отпусна до мен. Ако не бяха силните тръпки, които я разтърсваха, бих помислил, че е мъртва.

Изненадани, че ни виждат така превити в снега, двама или трима минувачи се спряха нерешително да ни погледнат, после продължиха пътя си.

Трябваше нещо да се направи. Реших да поискам помощ от първия появил се човек. Случи се един градски полицай, който сам ме попита защо стоим там. Отговорих му, че сестричката ми е болна и не може да върви.

Засипаха се въпрос след въпрос. Когато му казах (това беше съчинен от мен разказ), че отиваме при моите родители в Порт Дийо, далеч на брега на морето, и че вървим от десет дни, той учудено разтвори очи.

— Хайде! — каза той. — Тук това дете ще умре. Трябва да отидем на поста.

Но все по-слаба, Диелет не можа да стане. Тя не можеше да ходи, въпреки моите молби, не можа да пристъпи и сега, когато полицаят й заповяда.

Тогава той я взе на ръце и ми каза да вървя след него.

Тръгнахме. След пет минути го настигна някакъв негов другар, на който полицаят разказа онова, което му бях казал аз. Той взе на свой ред Диелет и скоро стигнахме пред една къща, над чиято врата висеше червен фенер. В голяма зала около печка, която бумтеше, стояха няколко градски полицаи.

Тъй като Диелет не можеше да отговаря, разпитваха мен. И аз отново започнах разказа си.

— Мисля, че тя е мъртва! — каза един от хората на полицията.

— Не, но е много зле, трябва да я занесем в централното управление.

— А ти — попита ме началникът — какво ще правиш, имаш ли средства за прехрана?

Погледнах го, без да разбирам.

— Имаш ли пари?

— Имам двадесет су.

— Добре! Гледай да изкараш тази вечер. Ако те намерят по улиците, ще те арестуват.

Сложихме Диелет върху една носилка, полицаите я увиха в одеяла, затвориха над нея завесите и двама души я понесоха.

Бях като обезумял. Не можех да повярвам, че е толкова болна. Исках да се уверя. А хората от полицията заплашваха да ме арестуват, ако ме срещнат по улицата. Въпреки това тръгнах след тях. Изпросих си да вървя след тях.

След доста дълго ходене и след като пресякохме Сена, те спряха на един площад, в дъното, на който се издигаше голяма, хубава черква. Пуснаха ме да вляза с тях. Един мъж с черна дреха отвори завесите на носилката. Диелет беше червена като мак.

Много тихо той започна да я разпитва. Аз приближих и започнах да отговарям вместо нея, потретвайки разказа си.

— Ясно — каза той, — простуда, преумора, възпаление на дробовете. В болницата!

Написаха няколко думи на един лист и отново тръгнахме. Носачите трудно напредваха по хлъзгавия сняг. Когато си почиваха, аз се приближавах до носилката и говорех на Диелет. Понякога тя ми отговаряше с болезнен глас, друг път не отговаряше.

Този път вървяхме по-дълго от първия път. Най-после спряхме пред зелена врата в една улица, където почти нямаше минувачи. Влязохме в някакво тъмно помещение. Приближиха се мъже в бели престилки.

Без съмнение Диелет разбра, както и аз самият, че беше настъпил часът на раздялата. Тя отмести завивката и като ме гледаше с очи, които искряха, попита:

— Изоставяш ли ме?

Аз мислех само за Диелет и за нейната самота. Виждах само нея, простряна на тази мизерна носилка, умоляваща.

— Не! — отговорих аз.

Тя едва можа да ми поблагодари с поглед (о, какъв поглед!) и я отнесоха.

Стоях оглупял, смазан, без да мръдна от мястото си, докато вратарят не ми каза, че трябва да си вървя.

— Няма ли да мога да я виждам?

— Ще можеш. В неделя и в четвъртък!

И вратата се затвори зад гърба ми.

Скоро щеше да настъпи нощта и в някои къщи лампите бяха вече запалени. Първият въпрос, на който трябваше да си отговоря, бе къде да преспя. Що се отнася до това как щях да преживея в Париж, докато чакам Диелет да оздравее, оставих тези мисли за другия ден. Минало беше времето, когато ми трябваше строен план, с всички предпазни мерки. Нищетата на настоящето ни прави доста безчувствени към бъдещето.

Макар да мислех само за това, умът ми не намираше никакво разрешение. Не знаех, че в този голям град имаше нещастници като мен, които в същия този час не знаеха къде ще спят и които все пак щяха да намерят къде да си легнат, а може би и как да вечерят. Израснал на село, аз намирах средства, достъпни за селянин: хамбар, конюшня, купа сено. В квартала, където вървях сега, нямаше нищо подобно — само къщи, стени и пак къщи!

На излизане от болницата бях завил надясно. На ъгъла прочетох „Улица Севр“ и се намерих на широк булевард с големи дървета. Къде ли водеше той? Нищо не знаех. Всичко ми беше безразлично.

Тъй като нямах цел, все едно ми беше по кой път щях да тръгна. Крачех бавно. Изтощен от умората, вече с мъка влачех нозете си. Без обувки, зарити в снега, те още от сутринта бяха станали безчувствени, като мъртви. На алеята, успоредна с булеварда, децата бяха направили пързалка. Спрях неволно да ги погледам.

Каква беше изненадата ми, когато между минаващите пред мен съзрях познато лице! Беше едно дете на име Бибош, което бях виждал във Фалезия. Там то участваше в трупата на Виняли. Тяхната барака опираше до тази на Лаполад и бяхме играли заедно.

Понеже бях единственият зрител, той ме погледна и ме позна. Дойде при мен.

— Я виж ти, какво правиш в Париж? Пристигна ли лъвът? Ще дойда да видя Диелет.

Казах му, че съм напуснал Лаполад, че съм в Париж едва от тази сутрин и че се чувствам много затруднен, защото не знам къде да спя. Не споменах нищо за Диелет и свърших като го попитах как мисли той, дали биха ме взели в неговата трупа.

— Разбира се, стига да бъдеш добър авер. Добър ли си? — попита той.

Не ми беше ясно какви бяха качествата, които трябваше да има един авер, но виждайки пред себе си легло, отговорих, че навярно имам тези качества.

— Тогава дай си ръката! — каза Бибош.

— А господарят?

— Откачен хлапак! Сега аз ангажирам! Смятай се член на нашата трупа. Ще те изпраскам в занаята.

Не познавах този нов език. Несъмнено това бяха парижки думи. Не исках да се покажа много учуден, въпреки че бях изненадан да видя Бибош, който нямаше единадесет години и на ръст не беше по-голям от пор, шеф на трупа.

— Студено ли ти е? — попита Бибош, виждайки, че треперя. — Ела да се стоплиш.

Заведе ме при един търговец и ме накара да изпия чаша топло вино.

— Сега, ако си се съвзел, да вървим да вечеряме!

Вместо да се отправим към центъра на Париж, който беше вдясно от нас, ние завихме наляво и дълго вървяхме по улици, където рядко минаваше някой, а къщите имаха нечист и беден вид. Бибош забеляза изненадата ми.

— Да не си си помислил, че ще ти предложа гостоприемство в двореца Тюйлери? — попита той със смях.

И действително съвсем не ме заведе в Тюйлери, а на едно пусто поле. Нощта вече бе настъпила, но не беше съвсем тъмно. Оставихме пътя и тръгнахме направо през полето по някаква утъпкана пътека. Пред един трап Бибош се спря:

— Тук е — каза той. — Дай си ръката и внимавай да не паднеш.

Слязохме в нещо като кариера. После, след няколко завоя между късове скали, влязохме в някакъв подземен ход. Бибош извади от джоба си восъчна свещ и я запали. Аз все повече и повече се учудвах.

— Още минутка — каза той — и пристигаме.

И наистина, почти веднага забелязах червена светлина, която осветяваше галерията. Беше мангал с въглища, а до него се беше проснало едно дете на възрастта на Бибош.

— Никой ли няма още? — попита той.

— Никой!

— Добре, ето един приятел, постарай се да му намериш обувки, има нужда.

Детето се отдалечи и почти веднага се върна с цял куп обувки. Човек можеше да си помисли, че се намира в дюкяна на някой обущар.

— Избери си! — каза Бибош. — Ако си свикнал с чорапи, не се стеснявай, ще ти дадем. Трябва само да поискаш.

Не бих могъл да кажа колко добре се почувствах, когато измъчените ми и замръзнали крака се стоплиха в хубавите вълнени чорапи и в съвършено новите обувки.

Привърших с обуването, когато пристигнаха две други деца, после трето, четвърто, после още три. Всичко девет. Бибош ме представи.

— Това е приятел, с когото се запознах в трупата — каза той. Добър авер. А вие какво направихте?

Всяко от тях изпразни джобовете си около мангала. Едно носеше шунка, друго бутилка, трето извади от джоба си малко шише със сребърен биберон.

В групата настъпи общо оживление, смях, шеги.

— Хубаво — каза Бибош, — той ще пие с него.

Всички седнаха около мангала, разбира се, не на столове, а просто на земята.

Бибош ме почете и на вечерята бях обслужван първи. От много време не бях виждал такова изобилие. Трябва дори да призная, че нито вкъщи, нито при господин дьо Биорел бях участвал в подобна гощавка. След шунката започнахме една студена щука, а след пуйката пастет от гъши дроб. Аз бях толкова гладен, че учудих всички членове на дружината.

— На добър час! — каза Бибош, обобщавайки впечатлението на другарите си. — Удоволствие е да поканиш приятели, които нагъват така.

Но храната, топлината и най-вече умората не закъсняха да ме замаят.

— На теб ти се спи — каза Бибош като видя, че очите ми се затварят. — Не се стеснявай. Съжалявам, че не мога да ти предложа ни кол, ни кравай. Но ти пак ще спиш добре, нали?

С какво можеха да ми бъдат полезни, за да си легна, колът или краваят не знаех. Не посмях и да попитам. А това несъмнено бяха особени думи, които не се употребяват в провинцията.

— Чашка пунш — каза Бибош — и лека нощ!

Отказах пунша, което, изглежда, силно учуди компанията, и попитах Бибош къде мога да легна.

— Ще те заведа! — отговори той.

След това запали от жарта една свещ и като мина пред мен, поведе ме из някаква странична галерия на кариерата. Там на земята имаше дебел пласт слама, а отгоре й две или три вълнени одеяла.

— Наспи се хубаво — каза той, — а утре ще поговорим.

И ме остави, като изнесе и свещта.

Не бях много спокоен в тази кариера, чиято дълбочина очите ми не можеха да измерят. Същевременно много ме интересуваше да узная какви бяха новите ми другари. Тези джобове, пълни с шунка, биберонът и всичко друго, ми се виждаха съмнителни. Но аз бях така смазан, че умората надви безпокойството. Едва се бях мушнал под покривката и сънят ме отнесе. „Утре ще поговорим“ — ми беше казал Бибош. Утре имаше време да се обясним. Имах подслон и бях вечерял добре. Денят беше много труден, за да го удължавам. Заспах, без да ме смущават виковете на групата, която чувах да пие и да се смее на няколко крачки от мен.

На другия ден ме събуди Бибош. Ако не беше той, бих спал може би двадесет и четири часа.

— Ето дрехи, вземи ги и се облечи!

Освободих се от моите дрипи и надянах дрехите, които той хвърли на сламата. Бяха панталони и риза от хубав, дебел и мек вълнен плат. Слаба бяла светлина падаше от свода. Това беше денят, който мъчно проникваше на такава дълбочина.

— Слушай, моето момче — каза Бибош, докато аз се занимавах с обличането. — Мислих за теб и ето какво реших. Ти не си отракан в занаята, нали?

— Не много!

— Предполагах. Вижда се веднага. Ако искаш да работиш като нас, без да чиракуваш, ще ти се случи нещо лошо. За да предотвратим това, ще те сложа с едно добро момче и ти ще му служиш за „мишок“.

Въпреки желанието ми да не се изложа, показвайки, че не съм в течение на парижкия говор, беше ми невъзможно да отмина тази дума без обяснение. Тъй като се налагаше да бъда мишок, трябваше преди всичко да узная какво е това.

— Облече ли се? — попита Бибош като видя, че го гледам.

— Да!

— Е, добре, ще закусим и ще те заведа при моя приятел.

Последвах го. Огънят беше угаснал и нямаше никаква следа от снощния пир. Светлината тук беше малко по-силна, защото бяхме по-близо до изхода, но позволяваше да се видят само двете греди, които крепяха свода, и тук-таме купчини камъни.

От една вдлъбнатина в стената Бибош взе бутилка, хляб и останки от шунка.

— Да хапнем — каза той. — Ще обядваме при новия ти шеф.

Събрах всичката си смелост.

— Не ми се подигравай — казах му аз, — знаеш, че не съм от Париж. Обясни ми впрочем какво е това „мишок“.

Този въпрос така го развесели, че щеше да се задуши от смях.

— Ама че балами живеели в твоето село! — каза той. — Е, добре, драги, „мишок“ е малчуган, другояче казано, дете като теб и като мен, не много тежко, но ловко. Ти може би не знаеш също така как много търговци затварят дюкяните си, докато се хранят в кухните си?

Макар никак да не разбирах каква връзка можеше да има между тези две работи, отговорих, че наистина не знам как търговците затварят дюкяните си.

— С една малка ниска преграда — продължи Бибош, показвайки ми бутилката вино, която беше преполовил. — Тази преграда е скачена с пружина, която е свързана пък със звънец. Ако някой влезе, трябва да бутне преградата. Тогава звънецът звъни и търговецът, който си стои спокойно в стаичката зад дюкяна или в кухнята си, идва да види кой е. Отгатваш ли сега за какво служи „мишокът“?

— Съвсем не. Освен ако не е натоварен да замества звънеца.

Бибош отново изпадна в пристъп от смях, който този път едва не го задуши. Когато престана да кашля, той здравата ме плесна по главата.

— Ако ще ми ги разправяш все такива, предупреди ме, защото ще ме умориш. Вместо да замества звънеца, „мишокът“ е натоварен да му попречи да звъни. За тази цел го прехвърлят над преградата, той пристъпва безшумно, пропълзявайки до чекмеджето и вдигайки касата, подава я на този, който чака отвън. Той го хваща за ръцете, помага му да мине отново над преградата и готово: търговецът е ошушкан, без да разбере. Как ти се струва?

Бях поразен.

— Но това е кражба!

— Е, и!

— Но тогава ти си крадец?

— Е, добре, а ти, ти си глупак!

Стоях, без да отговоря. Мислех си за това, което видях снощи, и си казвах, че Бибош имаше пълно право да ме нарича глупак. Обаче трябваше да се реша:

— Слушай! — казах му аз. — Ако си разчитал на мен за това, лъгал си се.

Този път той не избухна в смях, а изпадна в бесен гняв: аз съм го бил измамил, ако ме оставел да си тръгна, щял съм да го издам и така нататък, и така нататък.

— Но, не! — извика Бибош. — Ти няма да ме издадеш, а за да не ме издадеш, няма да излезеш оттук.

— Ще изляза!

Преди да успея да кажа нещо друго, той се нахвърли върху мен. Но ако Бибош беше по-гъвкав и по-ловък, аз бях по-силен. Борбата не продължи дълго. След първоначалната изненада, благодарение на която той успя да ме събори, аз взех надмощие и го натиснах под себе си.

— Ще ме оставиш ли да замина?

— Ще ме издадеш ли?

— Не!

— Закълни се!

— Заклевам се.

Станах.

— Разбира се, ти си глупак — каза той с яд, — истински глупак. Ще видиш дали можеш да живееш с твоята честност. Ако не ме беше срещнал снощи, днес щеше да бъдеш мъртъв, а ако си още жив, то е само защото яде крадена шунка и пи крадено вино. Ако краката ти не са замръзнали, то е защото ти дадох крадени обувки. Ако не умреш от студ, когато излезеш оттук, то ще бъде, защото ще имаш на гърба си крадени дрехи.

Тези хубави и така топли дрехи! Бях забравил за тях, а толкова добре ме топлеха те.

— Може ли да ми дадеш свещта? — попитах Бибош.

— Защо?

— За да отида да си взема старите дрехи.

— Не те упреквам за това, аз ти ги давам.

— Да, но аз не искам да ги задържа.

Той ме последва, вдигайки рамене, в галерията, където бях прекарал нощта.

Свалих дрехите, които ми беше дал, и взех отново моите влажни дрипи. Не беше приятно усещане, уверявам ви. Когато поисках да си сложа старите обувки, забелязах, че едната беше изцяло разпрана.

Бибош ме гледаше и мълчеше. Поисках да се обърна, защото ме досрамя от нищетата ми.

— Че си глупак — каза той меко, — глупак си. Но това, което правиш там, виждаш ли, то ме развълнува — и той се потупа по гърдите. — Трябва да е много хубаво да се почувстваш честен, нали?

— Защо не опиташ и ти?

— Много е късно.

— Ако те хванат и осъдят, какво ще каже майка ти?

— Майка ми? О, ако имах майка! Хайде да не говорим за това!

И понеже щях да го прекъсна, развика се:

— Проповеди ли искаш да ми държиш? Остави ме на спокойствие! Само че не искам да си отидеш така. Щом не желаеш тези дрехи, защото са крадени, ще приемеш ли онези, които носех, когато работех във Фалезия. Тях съм си спечелил сам. Вземи ги, ако имаш сърце!

Отговорих, че приемам.

— Добре — продължи той тогава, очевидно доволен. — Да излезем заедно и ще ти ги дам.

Навлязохме отново в Париж и той ме заведе в една къща, разположена близо до бариерата. Накара ме да се кача в някаква стая и извади от един долап риза и панталони, които много добре си спомнях да съм виждал на него във Фалезия. Даде ми също чифт обувки, които, без да бъдат нови, бяха още запазени.

— Сега сбогом — рече той, когато бях вече облечен. — Ако срещнеш някои от другарите, постарай се да не ги познаеш.

Нямаше още десет часа. Пред себе си имах цял ден, за да измисля къде да прекарам следната нощ.

Времето беше сухо. Топло облечен, добре обут, с пълен стомах, не ме измъчваше мисълта за това колко трудно оставаше да се намери подслон в Париж.

Не можех да посетя Диелет.

Тръгнах право пред себе си. Може би случайността щеше да ми дойде на помощ.

Но след два часа още нищо не бях намерил, нищо не бях измислил, а междувременно бях прекосил най-различни квартали. Тогава си казах, че навярно би било по-мъдро, ако сам помогнех на случайността, и се отправих към Сена. Намерението ми беше да отида в халите. Може би добрата жена, която ми беше дала двадесетте су, би могла да ми даде работа или най-малкото да ме насочи къде да потърся.

Изпърво тя не ме позна в дрехите на Бибош. После, когато й напомних кой съм, попита ме какво съм направил със сестра си. Разказах й случилото се снощи и видях, че остана развълнувана. Тогава й казах, че не искам да изоставя Диелет в Париж, че искам да дочакам нейното оздравяване, но че за тази цел би трябвало да работя, а не знам към кого да се обърна, че съм вярвал, надявал съм се…

— Мислил си да се обърнеш към майка Берсо — прекъсна ме тя — и добре си направил, моето момче. Това ме ласкае, виждаш ли, защото си разпознал в мен жената, която не би оставила едно дете на улицата. Не сме богати, но имам сърце.

Тя извика две или три от своите съседки и започна да се съветва къде биха могли да ме настанят. Беше трудно да се измисли нещо, защото на халите обикновено не работеха деца. Накрая, след дълги прения, след като ме разпитаха поне десет пъти, признаха, че мога да пиша и единодушно решиха, че бих могъл да бъда използван като писар на публичните търгове, ако все пак успееха да ми намерят място.

Аз не присъствах на тези постъпки, които, както ми казаха, били трудни. Знам само, че на другия ден в пет часа сутринта ме настаниха зад едно писалище на рибния пазар и ми наредиха да преписвам малки бюлетини. Нямаше нищо по-лесно от това. Пишех бързо и четливо. Когато госпожа Берсо дойде да види дали бяха доволни от работата ми, казаха й, че ще върви много добре и че ще мога да разчитам на тридесет су дневно. Това не беше много, но като се има предвид, че тя позволяваше да спя в магазина й, дори надхвърляше нужното за храна.

Диелет беше влязла в болницата в понеделник: едва дочаках четвъртъка и щом свърших работата си на пазара, отправих се към улица „Севр“. От халите ми бяха дали сума ти портокали и джобовете ми бяха пълни. Безпокойството ме караше да бързам. Пристигнах с отварянето на вратите. Как ли беше тя? Жива? Мъртва?

Щом ми показаха залата, в която я бяха настанили, аз се втурнах да тичам, но един болногледач ме спря и ми каза, че ако вдигам такъв шум, ще ме прати да си вървя. Тръгнах на пръсти. Диелет беше жива и вече по-добре! Никога няма да забравя израза на очите й, когато ме видя:

— Знаех, че ще дойдеш — каза тя, — ако не си умрял от студа.

Накара ме да й разкажа как бях живял след раздялата ни. Когато й описах случката в кариерата, каза:

— Добре, добре, братко мой!

Никога не ме беше наричала брат.

— Целуни ме! — каза Диелет, показвайки ми бузата си.

А като научи какво беше направила за мен госпожа Берсо, очите й се напълниха със сълзи и рече:

— Ах, добрата жена!

После на свой ред започна да отговаря на въпросите ми.

Била много болна, в безсъзнание, имала треска и бълнувала, но за нея се грижели добре. Имало една сестра, която била много мила с нея.

— Но все пак — каза ми съвсем тихо Диелет — бих искала да си изляза, защото ме е страх. Нощес едно момиченце умря, там, на крайното легло, и когато го поставиха в ковчега, аз припаднах.

Диелет се мамеше като се надяваше скоро да напусне болницата. Тя беше така силно засегната от болестта, че оздравяването й продължи дълго време и остана повече от два месеца на легло.

Впрочем за нас това беше добро. През време на боледуването си тя спечели обичта на всички, които се грижеха за нея. Сестрата, лекарят, стажантите — всички бяха пленени от нейната миловидност. Те знаеха нашата история с всички подробности. Бяхме сметнали, че можем да я разкажем, и интересът, който тя възбуждаше, се отразяваше и върху мен. Когато отивах в неделя и четвъртък, посрещаха ме като приятел.

Най-после листът за изписването й бе подписан. Връчвайки й го, лекарят и сестрата й съобщиха, че са се погрижили да не се връщаме пеш до Порт Дийо. Бяха намерили един водач на дойки, който бил съгласен да ни приеме в колата си и да ни заведе до Вир.

Във Вир той щял да ни плати места в пощенската кола до Порт Дийо. В залата, където лежеше Диелет, бяха направили подписка и бяха събрали двадесет и пет франка, което беше повече от достатъчно. С оглед на пътуването ни, което не се надявах да бъде така лесно, самият аз през тези два месеца бях спестявал от шест до осем су на ден, което правеше цели двадесет и два франка.

Каква разлика между нашето пристигане в Париж преди два месеца и заминаването ни сега! Добрата госпожа Берсо пожела сама да ни заведе до колата и ни снабди с всевъзможни провизии.

Колата за дойки не беше много удобно превозно средство: две дъсчени пейки по дължината и слама в средата — ето всичко. Но за нас то беше възхитително.

Беше в края на януари. Времето не беше кой знае колко студено. Пътуването мина много приятно. Ние не бяхме от изтънчените и прекарахме добре с дойките, които се връщаха по родните си места заедно с тумбестите си кърмачета. Когато те много плачеха или пък трябваше да ги преповиват, ние слизахме и извървявахме известно разстояние пеш.

Във Вир водачът ни настани в дилижанса, който ни свали на миля от Порт Дийо. Беше неделя. Точно седем месеца от заминаването ми.

Направихме неколкостотин крачки, без да си продумаме, защото и двамата се чувствахме смутени. Диелет първа наруши това стеснително мълчание:

— Да вървим по-бавно — каза тя, — искам да ти кажа нещо.

Ледът беше счупен.

— Аз също искам да ти говоря. На, ето това писмо. Дай го на мама, щом влезеш у нас.

— Защо писмо? — каза тя кротко. — Защо не дойдеш и ти с мен? Защо не ме заведеш ти при майка си? Откъде знаеш дали ще ме приеме? Ако ме отпрати, какво ще стане с мен?

— Не говори така, ти не познаваш мама!

— Познавам я добре, но ти не знаеш ще ми прости ли тя, че не съм те задържала. Ще повярва ли, че дори след като съм те молила, пак си заминал? Как си се съгласил да ме доведеш дотук, а не си пожелал да влезеш, за да я прегърнеш. Това не е естествено!

— Точно това й обяснявам в писмото си. Казвам й, че ако продължавам пътя си, без да й се обадя, то е, защото чувствам много добре, че ако я видя, няма да замина и ще трябва да се върна при чичо си. Има договор, а чичо ми не е от хората, които се отказват от правата си.

— Може би майка ти ще намери средство, за да не се върнеш при него.

— Ако мама се противопостави на чичо ми, тя ще трябва да плати за мен. А докато съм на парахода, той нищо не би могъл да направи нито срещу нея, нито срещу мен, когато се върна, защото един запасен моряк принадлежи на държавата, а държавата е по-силна от чичо ми. Мислил съм много за всичко това!

— Не знам, аз не разбирам всичките тия работи за държавата, но чувствам, че това, което вършиш сега, е лошо…

Съвестта ми не беше толкова непоколебима, за да слушам спокойно тези думи, които сам си бях повтарял много пъти.

— Лошо ли?

— Да, това е лошо! А ако майка ти те обвини, ако каже, че ти не я обичаш? Аз няма да мога да те защитя, защото и аз ще мисля като нея.

Крачех до Диелет, без да й отговоря. Бях смутен и разколебан, почти готов да отстъпя, обаче се овладях.

— Бил ли съм лош с теб? — попитах аз.

— Не, никога!

— Вярваш ли, че мога да бъда такъв за другите?

Тя ме погледна.

— Отговори!

— Не!

— Мислиш ли, че не обичам мама? Вярваш ли, че искам да й причиня страдание?

Тя се надяваше, че е победила, но видя, че се защитавам, и не отговори.

Тогава аз продължих:

— Е, добре, ако си ми малко признателна, ако вярваш, че не съм лош, не ми говори вече така. Ти може би ще ме убедиш да остана и това ще бъде лошо за всички ни.

Тя не прибави повече нито дума и продължихме да вървим един до друг в мълчание, и двамата развълнувани и смутени.

Избрал бях един път през степта, където бях почти сигурен, че няма да срещнем никого. Така стигнахме до рова, който служеше за граница на нашия двор. Камбаната бе известила края на неделната служба. Навярно майка ми се беше вече прибрала.

— Ето, там е! — казах на Диелет като й показвах над стръковете жълтуга къщата, в която бях живял така щастлив и обичан.

Тя почувства вълнението ми по трепета на гласа ми.

— Ромен!

Но аз се престорих, че не разбирам колко настоятелна молба имаше в тази единствена дума.

— Ще слезеш — казах й бързо, — влизайки, ще подадеш писмото на мама и ще й кажеш: „Ето, това писмо е от сина ви!“. Ще видиш, че след като го прочете, тя няма да те отблъсне. След шест месеца аз ще се върна. Ще ви пиша от Хавър. Сбогом!

Исках да избягам, но тя се спусна към мен.

— Не ме задържай, остави ме, виждаш добре, че ме разплака!

Тя отпусна ръце.

— Не искаш ли поне да я целуна вместо теб?

Бях направил вече няколко крачки назад, приближих се отново и като обгърнах с ръка шията й, я целунах. Усетих сълзите й да се стичат по бузите ми.

Ако не побегнех, сигурно вече нямаше да тръгна. Отскубнах се и започнах да тичам, без да се обръщам назад.

На края на пътя обаче се спрях и пропълзях назад, за да се скрия в жълтугите. Диелет прекоси двора и влезе.

Дълго време остана вътре. Аз не виждах и не чувах нищо. Тревогата ме задушаваше. Ако мама не беше вече там, ако беше… като майката на Диелет…

В мига, когато тази нещастна мисъл ми мина през ума, Диелет се появи на прага, а почти веднага след нея и мама.

Беше жива. Диелет стоеше до нея и се държаха за ръцете. И двете бяха със зачервени очи. Спуснах се надолу по рова. Три часа след това се качих под гюрука на дилижанса и за два дни, през Каен и Онфльор, пристигнах в Хавър. В джоба ми имаше още седем франка.