Малкият моряк

XIII

Винаги съм мислил, че щом се представя на борда на някой кораб, веднага ще ме приемат.

Едва стигнал на пристанището, тръгнах бавно по кейовете, за да направя избора си. В първия док видях четири или пет парахода, но това не беше работа за мен. Във втория имаше големи американски кораби. От тях разтоварваха бали памук, които натрупваха като планини върху кея. И това не беше за мен. Аз исках френски кораб.

Обикаляйки търговския док, просто се захласнах. Там имаше кораби от всички страни на света — големи и малки, цяла гора от мачти, украсени с различни знамена. Това ми се видя по-хубаво и от Париж.

Имаше кораби, излъчващи мирис на захар, който пълнеше устата ми със слюнка. Други ухаеха на пипер и канела. Навсякъде бързаха да товарят или разтоварват. Митничарите гледаха как се търкалят балите с кафе и слушаха с тъжен вид моряшките песни.

Между всичките кораби един веднага привлече вниманието ми. Беше малък, с три мачти, боядисан в бяло и с небесносин ръб. На главния му стожер бе окачена табела, на която се четеше:

Как да не направиш едно хубаво пътешествие на такъв бяло-син кораб? Пернамбуко и Байа — има ли в географията по-съблазнителни имена?

Качих се на борда. Екипажът и пристанищните работници бяха заети с товаренето. В широко отворения трюм спускаха тежки сандъци, които се люлееха на края на веригите. Отначало никой не ми обърна внимание, но тъй като аз упорито стоях на мястото си, без да посмея да се приближа много до господина, който записваше касите, минаващи пред него, и който ми приличаше на капитан, той най-после ме забеляза.

— Махни се оттам! — извика ми той.

— Господине, бих искал да ви говоря.

И му отправих своята молба да бъда приет като юнга на борда на „Утринна звезда“.

Той дори не ми отговори и се задоволи да ми покаже с ръка моста, по който бях дошъл.

— Но, господине…

Той вдигна ръка и аз не настоях повече. Излязох много засрамен и да си кажа истината, много обезпокоен.

Дали пък няма да ме искат?

Не бях от тези, които се обезсърчават лесно. Отидох малко по-нататък. Несъмнено „Утринна звезда“ беше много хубав за мен. Този път избрах един чер и мръсен бриг, който товареше за Тампико и който се наричаше „Змиорка“. Отговориха ми просто, че нямат нужда от никого. На трети един кораб, вместо да се отнеса към капитана, обърнах се към някакъв моряк. Като изложих молбата си, той вдигна рамене и всичко, което можах да изкопча от него, беше, че съм малко смешно човече. Накрая капитанът на едно корабче, заминаващо за бреговете на Африка, чието лице съвсем не вдъхваше доверие, пожела да ме приеме. Но когато научи, че нямам баща, който да подпише моя договор, че не съм записан в морската служба, че нямам сак за дрехите си и че изобщо нямам дрехи, подкани ме да сляза колкото се може по-бързо, за да не опитам ритника на ботушите му.

Работата ставаше неприятна и започвах да се чувствам неудобно. Трябваше ли да се върна в Порт Дийо? Ако можех да мисля само за мама и за Диелет, тази необходимост би се превърнала в радост. Но чичо ми и задължението, което ме обвързваше с него… можех ли да забравя всичко това? И аз продължих да търся.

Обикаляйки доковете, бях стигнал до вълнолома. Морето започваше да приижда и вече някои малки рибарски лодки излизаха на открито. Наблюдавах влизането и излизането на корабите. От дълго време не бях присъствал на тази гледка и движението на прилива, прекрасният хоризонт, който погледът ми обгръщаше, идването и отиването на корабите от Каси, от Руан и от Онфльор, големите кораби за далечни плавания, които вдигаха котва, сбогуванията, размаханите кърпички на пътниците, виковете на моряците и скърцането на макарите, цялата смесица от платна в пристанището — от брега до крайната извивка на морето — ме накараха да забравя грижите си.

Вече повече от два часа стоях, опрял лакти на парапета, когато усетих, че някой ме дръпна за косата. Обърнах се изненадан и се намерих срещу един от музикантите в трупата на Лаполад — Херман.

— В Хавър ли е Лаполад?

Зададох този въпрос с такъв изплашен вид, че на Херман му бе потребно повече от минута, за да ми отговори — така се беше разсмял. Като дойде на себе си, той ми каза, че също напуснал Лаполад, за да отиде при един от братята си, който живеел в република Еквадор. Що се отнасяло до Лаполад, да не съм се страхувал. Той получил голямо наследство и продал менажерията си, или по-скоро останките от менажерията, защото петнадесет дни след нашето бягство Мутон, бедният Мутон, умрял от глад и мъка. След заминаването на Диелет той станал съвсем мрачен, страшен и упорито отказвал всякаква храна. Изглежда, бил гладен само за Лаполад, върху когото се нахвърлял с ярост винаги щом го видел. Но тъй като Лаполад не се решил да спаси живота на лъва си за сметка на своя, нещастният Мутон свършил, смазан от своята слабост, жертва на привързаността и верността си към Диелет. Херман ме попита дали най-после съм станал моряк и аз му разказах за трудностите, които ми се изпречваха. Той беше прекарал доста време в цирка и имаше находчив ум.

— Ако искаш — каза Херман, — ще ида да те пазаря като мой брат.

А дрехи? Това осуетяваше предложението му. Херман не беше по-богат от мен. Неговото пътуване предварително беше платено от брат му до Гиакил, а ние двамата не можехме да дадем толкова, дори ако съберяхме всичките негови и мои пари.

Трябваше да се откажем от тази мисъл. За да ме утеши, той ме заведе да вечерям с него, а след вечерята и на театър, за който един негов съотечественик музикант в оркестъра ни даде две места. Като първа пиеса играеха комедията със заглавие „Открита война“, в която донасяха на сцената едно от действащите лица в сандък.

— Ето твоята работа — каза Херман. — През почивката ще ти обясня какво ми хрумна.

Идеята му беше да купи един голям сандък, аз да се скрия вътре един час преди заминаването и той да го занесе на борда, добре затворен и завързан. Когато излезем в открито море, ще го отвори и капитанът при невъзможността да ме свали на суша, а още по-малко да ме хвърли в морето, ще бъде принуден да ме остави. Веднъж тръгнал, ще трябва сам да намеря начин да ме приемат на работа.

Това беше безумно, но в него имаше нещо авантюристично, което ме съблазни.

На другия ден ние посетихме всичките оказионни магазини на града и намерихме за десет франка един голям сандък, обкован с железни обръчи, който беше точно за моя ръст — сякаш ми беше правен по мярка. Херман го занесе у дома си, където беше подслонил и мен, и проби в него много дупки, за да мога да дишам. Аз се наместих вътре, той го затвори и останах така два часа. Чувствах се съвсем удобно. Можех да движа ръцете и краката си, да се обръщам на страна и на гръб, а когато искам — да сменя и положението си.

Корабът, с който щеше да пътува Херман, тръгваше на другия ден в два часа следобед. Употребих това време, за да разгледам кораба, който се казваше „Ориноко“, и да напиша дълго писмо на мама, за да й съобщя, че най-после тръгвах по море, и за да й поискам прошка, загдето действах против волята й, като се надявах, че така ще бъде по-добре за всички ни. Към това писмо прибавих друго, за Диелет, в което й разказвах всичко, което бях научил от Херман, и й поръчах да бъде нежна към мама.

Два часа преди прилива, точно по пладне, Херман ме накара да вляза в сандъка и подавайки ми парче хляб, каза със смях:

— До утре. Ако огладнееш много, можеш да ядеш.

Трябваше да остана двадесет часа в тази кутия, защото разсъдихме, че ако се покажех много рано, в околността на Хавър, капитанът можеше да ме качи на някоя рибарска лодка или на някой кораб пилот, докато в открито море тази опасност беше много по-малка. Вече дълги дни южният вятър духаше доста силно. За двадесет часа ние трябваше да бъдем оттатък Шербург, насред Ламанша.

Отвътре бяхме заковали две кожени дръжки и аз се улових за тях, за да не бъда много силно подхвърлян при пренасянето. Херман заключи двете брави, уви многократно въжето около сандъка и ме качи на гърба си. Смееше се така силно, че аз се друсах като на кон.

Това веселие беше прекъснато изведнъж с пристигането ни на борда на „Ориноко“.

— Какво е това, което носите? — извика капитанът.

— Куфарът ми.

— Много е късно. Отделението за багаж е затворено.

Точно на това разчитахме и ние. Ако то беше отворено, щяха да ме свалят на дъното на кораба, да натрупат други сандъци върху моя и да остана там чак до Гиакил. Сега щяха да ме оставят на палубата или в кабината на Херман.

Но нещата не се уредиха така лесно. Дълго време капитанът отказваше да приеме сандъка и аз вече мислех, че ще ме върнат на сушата. Най-после ме свалиха в долния етаж на кораба заедно с други сандъци, донесени в последния час.

— Ще ги наместим по пътя — каза един моряк.

По пътя, това нямаше значение. Надявах се, че не ще остана дълго в сандъка.

Скоро чух как въжетата падаха във водата. В същото време завъртяха макарите и над главата ми останаха отмерените стъпки на моряците, които извеждаха кораба вън от дока.

Чрез шумовете аз можех да следя маневрирането от сандъка, както ако гледах с очите си на палубата.

Когато чух шум от движение на коли и неясни гласове, разбрах, че сме вече в шлюза. За няколко минути корабът остана неподвижен, после усетих как бавно бе повлечен напред — това беше влекачът, дошъл да го поеме. По лекото клатушкане, което ме наклони назад, разбрах, че бяхме стигнали входа на пристанището. А щом клатенето стана по-чувствително, знаех, че се намираме между вълноломите. После макарите изскърцаха — това значеше, че вдигаха платната. Корабът се наклони на една страна, въжето за теглене падна във водата, кърмилото изпъшка, навлизахме в откритото море.

И тъй, свърши се! Моряшкият ми живот започваше! Този толкова желан миг, изкупен с цената на толкова мъки, който трябваше, както вярвах, да ми достави много голяма радост, ме остави тъжен и неспокоен. Вярно е, че положението, в което се намирах, не даваше основания за радост.

Може би, ако бях на палубата заедно с моряците, зает с маневрирането, виждащ пред себе си откритото море, а назад сушата и пристанището, щях с радост да се хвърля към неизвестното. Но затворен между четирите дъски на сандъка, аз не можех да прогоня обхващащото ме чувство на ужас.

Три или четири почуквания върху сандъка ме отвлякоха от тъжните размисли. Но тъй като никой не ме повика, не посмях да отговоря от страх да не е някой моряк. Когато чукането се повтори така, щото да разбера, че това е Херман, аз също почуках с ножа си.

Тези почуквания усмириха безпокойството ми.

Най-после, не бях забравен, трябваше само да прекарам няколко часа в този сандък. Когато излезех от него, щях да се намирам в открито море и светът щеше да бъде мой.

Вятърът духаше силно. Корабът, който вървеше пряко вълните, се люлееше целият. Свикнал от малък да ходя на риболов и да се клатя в закотвените лодки, аз никога не бях страдал от морска болест. Мислех се недосегаем за това неразположение и бях много неприятно изненадан, когато скоро се почувствах зле.

Първоначално помислих, че прилошаването ми се дължи на трудността, която изпитвах при дишане, защото въпреки дупките, които предвидливо бяхме пробили в дъските, въздухът трудно проникваше в сандъка и излизаше още по-трудно, така че вътре беше станало много топло. Причината на прилошаването ми обаче скоро се изясни. Замайването и непреодолимото виене на свят, което изпитвах, когато корабът се клатеше надлъж, ми отнеха всяко съмнение.

Това живо ме обезпокои, защото бях виждал как хора, обхванати от това глупаво заболяване, реват като животни. Ако и аз стигнех дотам и някой моряк ме чуеше, минавайки покрай сандъка през време на такава криза?

Често бях слушал да казват, че най-доброто лекарство против морската болест било сънят. Тъй като това беше единственото средство на мое разположение, зарових глава между ръцете си и с всички сили се помъчих да заспя. Дълго време не успявах — леглото ми никак не беше меко. Ако бях имал предвидливостта да снабдя затвора си с малко слама! Сърцето ми следваше движенията на кораба, като се повдигаше и пропадаше заедно с него. Но най-накрая дрямката ме обхвана.

Колко време съм спал, не знам, защото светлината не проникваше в моята кутия и аз бях потопен в пълна тъмнина, която не ми позволяваше да разбера ден ли е или нощ. Само по мълчанието, което цареше на кораба, разбирах, че по-скоро трябва да е нощ. Чувах единствено равномерната стъпка на дежурните върху палубата и от време на време скърцането на кормилото. Клатенето се беше увеличило. Въжетата пращяха, корабните принадлежности свиреха и бучаха, големи вълни удряха тежко стените на кораба, а всичко това показваше, че вятърът се беше усилил.

Дали защото нощният хлад направи въздуха в сандъка по-годен за дишане, или понеже бях свикнал с клатенето, не чувствах вече морската болест и скоро заспах отново, люлян от тази тежка музика, която ме връщаше мислено в моята малка стаичка в бащината ми къща през нощите на големите бури.

Втория път се събудих от ужасен трясък. Чух скърцане, като че ли целият кораб се раздираше, после сгромолясване върху палубата, сякаш всички мачти изцяло рухнаха. Машинните въжета се късаха с шум, подобен на гърмеж, а мачтите пращяха.

— Стоп! — извика един глас на английски.

— Всички на палубата! — извика друг глас на френски.

Сред цялата бъркотия от викове и шум се разнесе пресипнало бучене, което веднага разпознах. Това беше съскането на парата. Вероятно бяхме засегнати от някой английски параход, който се бе блъснал в нас, и нашият кораб сега полягаше настрани, защото се търкулнах срещу една от стените на сандъка.

Преди да се съвзема от това слисване, бученето на парата престана, чу се ново пращене и на нашия борд се вдигна ужасна врява. Почти веднага корабът ни се изправи. Дали английският параход потъна, или пък се беше отдалечил?

Започнах да надавам отчаяни викове, за да повикам някой от екипажа, който да ме освободи. После се ослушах. Неясни гласове и бързи стъпки идваха и отиваха на всички страни върху палубата. Вълните със сила се разбиваха у кораба, а вятърът бучеше и се превръщаше в буря.

Питах се дали ще потънем? В тази кутия ли щеше да ме остави Херман? Не бих могъл да опиша какво ужасно чувство на мъка стегна сърцето ми. Кръвта ми се смръзна, ръцете ми се изпотиха, като че бяха потопени във вода. Инстинктивно поисках да се изправя и главата ми се удари в капака на сандъка. Застанах на колене, за да мога да бутам с всички сили, но двете ключалки бяха здрави, а капакът, който беше слепен и сглобен с напречни дъски от дъб, дори не помръдна. Отново примрях от страх и ужас.

След няколко мига пак започнах да викам и да зова Херман, но на палубата се вдигна такъв голям шум, че не можех да чуя дори собствения си глас. Сечаха мачтите.

Защо Херман не идваше да ме избави? Какво правеше той?

В същото време, докато едни свличаха мачтите, а други работеха на помпите, аз чувах равномерното тиктакане на махалото.

Потъвахме. Започнах да блъскам отчаяно капака, но той не се разклати и аз паднах смазан от собственото си безсилие, полудял от яд и ужас.

— Херман! Херман!

Над главата ми, сиреч на палубата, се чуваха все същите гласове, но нищо не долавях от страната, където бях затворен. Гласът ми се губеше в сандъка. Дори да се чуваше някакъв звук навън, той биваше заглушен и отнесен от мощното бучене на бурята.

Дали Херман не беше паднал в морето? Дали не го беше отвлякла някоя вълна? Или някоя мачта го беше премазала? Може би, обзет изцяло от мисълта за собственото си спасение, той не мислеше за моето? Това значеше да умра, удавен в тази кутия, където дори помощ не можех да очаквам.

Да чакаш смело смъртта и да я гледаш в лицето не е нещо невъзможно дори за дете. Когато човек е свободен, поне би могъл да се защитава, а борбата ще го крепи. Но затворен между четири дъски, както бях аз, едва може да се повдигне и да диша! Това ми изглеждаше едновременно жалко и чудовищно!

С гняв се хвърлих срещу стените на моя затвор, но те бяха здрави и дори не се огънаха. Поисках да извикам отново, но от засъхналото ми гърло не излезе дори звук. Не знам как един мъж би понесъл подобно положение. Аз бях само дете и припаднах.

Когато дойдох на себе си, след колко време не знам, имах странно усещане. Стори ми се, че съм мъртъв, на дъното на водата, клатен от вълните. Но шумовете на палубата ми припомниха действителността. Още помпаха и аз чувах от време на време странното клокочене на водата. Вятърът виеше в кораба, а вълните го връхлитаха с глухи удари, които го разтърсваха. Той се клатеше така ужасно, че аз се блъсках ту в дясната, ту в лявата страна на моя сандък. Отново започнах да викам, като спирах от време на време, за да се ослушвам. Но чувах само оглушителния шум на бурята.

Чувствах, че се задушавам, и разхлабих дрехите си. Когато свалях жилетката си, едната ми ръка се натъкна на ножа. Бях го забравил. Беше здрав селски нож с рогова дръжка, със силно и наточено острие.

След като никой не ми идеше на помощ, трябваше да си помогна сам.

Отворих го и се нахвърлих върху една от ключалките на сандъка, не за да я изкъртя, защото така само бих счупил ножа, а за да изрежа дървото около нея. Това дърво беше буково, изсушено от двадесет или тридесетгодишна служба, и твърдо като желязо, така че острието с мъка го дълбаеше.

Вложих толкова жар в тази работа, че целият потънах в пот. Ножът се плъзгаше в пръстите ми и често бивах принуден да бърша ръцете си.

Никак не напредвах, защото люлеенето ме караше непрекъснато да го изпускам. Веднага щом натиснех по-силно, бивах отхвърлян към противоположната стена.

Най-после ключалката се разклати и аз реших, че с едно разтърсване ще мога да я откъртя съвсем. Тогава се хвърлих върху втората. Острието така се беше сгорещило, че разхлаждайки върха му с устата си, изгорих езика си.

Вече не помпаха, но движението по палубата не беше престанало, а стъпките бяха по-бързи. Явно беше, че се работи усилено. Но за какво? Вече не можех да отгатна.

Чуваше се глухо търкаляне, като че ли влачеха нещо много тежко, нещо като голям сандък или лодка. Защо? Какво значеше всичко това? Нямах време нито да мисля, нито да слушам, заработих отново.

Ножът ми вече почти не режеше и аз още по-мъчно дълбаех дървото около втората ключалка. Употребих всичките си сили и устрем, но от време на време ръката ми се вдървяваше, кръстът ме болеше от притесненото положение, в което стоях, и бях принуден за малко да спра.

Тогава чух бученето на урагана, ударите на вълните, стенанието на кораба, който скърцаше.

Навярно работата ми бе продължила повече от половин час. Но колко дълъг е бил той за мен, вие дори не можете да си представите. Най-после и втората ключалка бе разклатена както първата.

Застанах на колене и като се опрях на ръцете си, напънах капака с гърба си и с всичките си сили се опитах да го отворя. Двете ключалки се откъртиха, но капакът ни най-малко не се отвори.

Забравил бях, че от всички страни той беше здраво свързан с едно въже.

Сега трябваше да отрежа въжето. Отначало помислих, че това ще стане лесно, ала се мамех, защото макар малко да се повдигаше, той не излизаше от дълбея и аз трябваше да преодолея и него, за да стигна въжето. Чакаше ме нова работа.

Не се отчаях и започнах веднага. За щастие сега режех по жилката на дървото. Най-после стигнах до въжетата, отрязах ги и бях свободен.

Бутнах чевръсто капака, той се повдигна малко и падна обратно. Бутнах по-силно, но той не се отвори повече. Какво можеше още да го държи?

Изпитах такава жестока мъка, че се строполих като смазан на дъното на сандъка.

Но аз бях направил вече много и не можех да се откажа от борбата. Капакът се отваряше достатъчно, за да ми позволи да мушна ръката си. От тази височина нататък обаче нищо вече не можеше да го помръдне. Проврях ръката си през отвора и опипах наоколо, защото беше тъмно и виждах само някакво слабо, почти неосезаемо блещукане.

Така, опипвайки околовръст, разбрах с какво препятствие имах работа. Това беше голям, огромен сандък! Поставен върху друг, той покриваше наполовина моя и без да се опира изцяло отгоре му, не позволяваше на капака да се движи. Опитах се да го бутна, но той беше толкова тежък, че дори не се поклати. Впрочем в положението, в което се намирах, аз нямах никаква сила. Ръката ми, така да се каже, не можеше да се протегне. Да се мъча да го повдигна или само да го преместя, беше лудост.

Бях си дал толкова труд, за да стигна само дотук. Нима не можеше да се направи още нещо? Треперех от мъка и нетърпение. Струваше ми се, че кръвта кипи в главата ми като в пещ.

Може би сандъкът бе задушавал гласа ми и сега, когато можех да го отворя наполовина, щяха да ме чуят?

Нададох отчаяни викове. После се ослушах. На палубата имаше голям тропот, после ми се стори, че нещо падна във водата. Щом ги чувах аз, трябваше да ме чуят и те. Започнах отново да викам. После пак се ослушах, но вече нямаше нито търкаляне, нито шум от стъпки — нищо, освен бученето на вятъра. И странно, стори ми се, че виковете идеха сега откъм морето, срещу стената, на която бе опрян моят сандък.

Положително не ме чуваха. Реших да махна пантите на капака. Ако успеех, нямаше да има нужда да отварям, а само да хлъзна капака и щях да бъда свободен.

Започнах да работя с още по-голяма бързина. Това мълчание ме ужасяваше безкрайно. Дали морето не беше отнесло екипажа? Това беше възможно, защото силата на люлеенето и виенето на вятъра ми показваха, че бурята бушуваше с пълна сила.

Пантите бяха по-слаби от ключалките и нямаше нужда да изрязвам дървото. Ако бях почнал от тях, те бяха само заковани. С върха на ножа си успях да откача едната и след като направих това, разклащайки силно капака, изкъртих пироните на другата.

Бутнах капака и той свободно се хлъзна. Изскочих вън от ужасния си затвор. Каква радост почувствах от това, че можех свободно да се движа! Да умреш в ковчег, значеше да умреш десет пъти!

Този относителен успех почти ми беше възвърнал надеждата. Но, уви, не бяха свършили моите изпитания! Воден от струйка светлина, аз се отправих пипнешком към стълбата. Капакът беше спуснат, но за щастие не и залостен. Бутнах го и се намерих на палубата. Едва започваше да се разсъмва, но очите ми бяха свикнали на тъмнина в сандъка. Обгърнах с поглед палубата: никой. Корабът беше напуснат от екипажа. Скочих на юта и гледайки в далечината, забелязах под бледите лъчи на утрото една черна точка в морето. Това беше голямата лодка.

Извиках колкото можех по-силно, но тя беше твърде далеч, а бурята твърде силна, за да може да бъде чут моят слаб глас.

Бях сам на този изоставен, разглобен и потъващ сред морето кораб. И все пак мъката ми в този нещастен сандък беше такава, че тук се почувствах по-малко ужасен.

Разглеждайки наоколо си, видях, че „Ориноко“ беше ударен отстрани, в средата на кормилото, и по някакво чудо не се бе разцепил на две. Английският параход ни беше блъснал косо. При този удар той беше скъсал въжетата на голямата и на кормилната мачта и тъй като нямаше вече какво да ги крепи под вятъра, който надуваше платната, те се бяха счупили като кибритени клечки. Непокътната оставаше само половината на предния стожер и предната хоризонтална мачта. От платната стоеше едничко триъгълното, а горното четвъртито платно се беше накъсало на парцали.

Денят настъпваше. Откъм изток очертанията на облаците осветяваха бледи, бегли, менящи се като светкавица светлини, които бързо се губеха в черното небе. Докъдето стигаше погледът, морето беше бяло от пяна и под тази бледа светлина имаше страшен вид. Вятърът, който се превръщаше в буря, сплескваше вълните.

Ако екипажът беше напуснал кораба, това значеше, че той се намира в опасност. Не бяха необходими дълги размисли, за да се разбере това.

Оставен на прищявката на вятъра и на вълните, без кормило и без платна, той се люлееше ужасно и водната стихия го блъскаше така, сякаш всеки миг щеше да го потопи. За да стоя прав на палубата, аз трябваше да се държа някъде и вече толкова се намокрих, като че бях падал във вода.

Поисках да разбера какви бяха точно повредите от сблъскването. Покатерих се и видях, че цялата страна на кораба беше разкъсана. Дали тази цепнатина слизаше и под линията на потопяването, ми беше невъзможно да разбера. Питах се колко вода има на дъното, но не можах да узная повече, защото не можех да си послужа с помпите. Те бяха много тежки за мен.

Колко ли време още „Ориноко“ можеше да устои на вятъра в това състояние? Тук беше главният въпрос.

Че щеше да потъне, в това според мен нямаше никакво съмнение. Но може би нямаше да потъне веднага. Някой кораб все щеше да го забележи и да ме спаси. Не губех всяка надежда. И като си спомних, че с борба можах да изляза от моята ужасна кутия, реших да се боря още и да не се предавам.

Имах достатъчни познания по мореплаване, за да знам, че ако корабът останеше така, без направление, не след дълго щеше да се разпадне или пък да потъне при някоя дълга вълна. Трябваше да застана на кормилото и без да се грижа за посоката, да се опитам с помощта на триъгълното платно да го държа срещу вълните.

Досега бях управлявал само малки лодки. Едва докоснал кормилото на този голям кораб, една силна вълна така неудържимо го завъртя, че аз го изпуснах и се намерих паднал на четири-пет крачки от него.

За щастие, на борда бяха взети всички мерки, за да се устои на бурята. Дръжката на кормилото беше снабдена с въжета, прекарани през макари, което позволяваше да се управлява, без да се излагаш на опасност. Тъй като нямаше да следвам определена посока, понеже не знаех къде съм, нагласих дръжката така, че просто да има попътен вятър.

Много се надявах да срещна някой кораб и се постарах да се настаня колкото се може по-добре на юта, така, че да виждам в далечината и да обгръщам с поглед всичките точки на хоризонта.

Стори ми се, че силата на вятъра започваше да намалява. Беше се съмнало и небето изглеждаше по-малко облачно. Тук-таме имаше празнини, в които просветваше бледа синева. И макар че морето беше все така бурно, надеждата ми се върна. Така близо до брега не можеше да не се появи кораб.

Най-малко три часа стоях с очи, впити в хоризонта, без да съзра каквото и да било. Вятърът отслабваше чувствително. Морето се успокояваше. Вълните не се удряха вече в безредие, а на промеждутъци, което даваше на кораба време да се издига и снишава.

Изведнъж ми се стори, че забелязвам някаква бяла точка, която пълзеше в морето върху черния фон на един голям облак. Точката наедря — беше кораб, който още се уголеми. Плуваше с попътен вятър, ще рече в посоката на „Ориноко“.

Спуснах се към кормилото, за да се помъча да му пресека пътя, но той беше разпънал всичките си големи платна, а аз имах само едно малко, което не предлагаше почти никаква плоскост на вятъра.

Гледах как за половин час той нарасна дотам, че можах да преброя платната му, после ми се стори, че започна да намалява.

Изтичах към кабината и яростно започнах да звъня, после, скачайки върху преградата, се вгледах. Корабът се смали още повече и продължи пътя си! Явно беше, че нито ме видяха, нито чуха…

Разочарованието беше жестоко: цял час го гледах с очи. Той намаляваше, намаляваше, стана само точка и изчезна. Намерих се отново сам в безкрая.

Не беше достатъчно само да мине някой кораб, нужно беше той самият да забележи „Ориноко“. Не трябваше да чакам неговата помощ — трябваше да я улесня, да я подготвя, да я приближа до себе си.

Взех от сандъка със сигналите най-голямото знаме, което можех да намеря. После, тъй като въжетата бяха скъсани, покатерих се да го закача високо върху горната част на мачтата. Поради люлеенето изкачването бе много трудно, но за щастие аз бях свикнал на този занаят и слязох благополучно, изпълнен с надежда от това широко знаме, което се вееше на вятъра. То щеше да каже на тези, които го видят, че един кораб се намира в беда.

Най-големият ми страх сега, когато морето започна да се успокоява, беше цепнатината. Нищо не показваше тя да се е увеличила. Корабът нямаше вид на потъващ. Но за да не пренебрегна нищо, в случай че „Ориноко“ потънеше под мене, аз събрах дъските и сандъците, които можах да намеря, и свързвайки ги здраво, направих нещо като сал.

Наближаваше пладне, а не бях ял от предния ден. Гладът започваше да ме измъчва. Кантината на кораба беше изнесена в морето, когато бяха строшени мачтите. Реших да сляза и да потърся собствената си храна.

Но това решение бе взето едва след дълги колебания. Ако корабът потънеше, докато аз бях на долния етаж? Гладът надви страха.

Слязох. Не бях направил и две крачки, когато чух ръмжене. Отдръпнах се уплашен. С внезапно и силно движение животното, което беше изръмжало, също се отдалечи. Беше кучето на капитана, което бяха забравили. И то излизаше от сандъка си, но по свой начин. Стигна по-бързо от мен на палубата. Там се обърна и ме гледа дълго и недружелюбно. Ала изследването несъмнено го успокои, защото скоро се приближи и ми протегна муцуната си. Веднага станахме добри приятели и то тръгна подире ми. Кучето също беше гладно.

Намерих всичко, което можех да пожелая: хляб, студено месо, вино. Грабнах това, което ми попадна под ръката, и бързо се изкачих обратно.

Бях на две крачки от смъртта, обаче се храних с апетит. Кучето тичаше подир залъците, които му хвърлях. Бяхме вече свързани и не се чувствах сам. Когато се нахранихме, то легна в краката ми и остана до мен. Гледаше ме с такива добри очи, че го целунах.

Минавайки през кабината на капитана, бях видял върху една маса няколко пистолета. Отидох да ги потърся — ако видех кораб, щяха да ми послужат, за да привлека вниманието му.

Денят изтече, без да се появи платно. Морето беше вече само леко развълнувано и вятърът почти не се чувстваше. „Ориноко“ се държеше добре и цепнатината трябва да се беше запушила. Затова посрещнах без много страх настъпването на нощта. Струваше ми се, че не бяхме много далеч от брега, и се надявах да забележа в тъмнината някой фар. Тогава оставаше само да насоча към него кораба и щях да бъда спасен.

Настана нощ. Надеждата ми не се осъществи. Постепенно високо на небето се запалиха звездите, фар не забелязах. Заедно с пистолетите бях взел от кабината на капитана куп дрехи. От тях си направих топла постеля, настаних се отгоре й и реших да не затварям очи цялата нощ, за да наблюдавам хоризонта.

Останах дълго време така, с поглед, загубен в тъмнината, която напразно се мъчех да пробия. Легнал до мен, Тюрк заспа. Вятърът утихна, корабът се поклащаше равномерно, но в това нямаше нищо обезпокоително. Към десет или единадесет часа луната изгря и откри наоколо ми спокойно море, което се плискаше леко, отразявайки светлината като огледало. Несъзнателно спокойствието ме обгърна. Хъркането на кучето ме унесе и въпреки усилията ми да стоя буден, заспах.

Но това спокойствие не беше край на лошото време. На разсъмване ме събуди хладината на вятъра. Облаците се спуснаха, а морето започваше да се бунтува.

Вятърът бързо се усили. Отидох да видя компаса. Показваше, че е от северозапад. Нагласих кормилото на попътен вятър, защото като не знаех къде съм, струваше ми се, че това е добра посока, за да стигна брега на Нормандия или Бретан.

За по-малко от един час морето стана така бурно, както беше предния ден, и започна да залива борда на „Ориноко“, който мъчно се повдигаше срещу вълните, или по-скоро съвсем не се повдигаше, така че те метяха палубата от единия край до другия.

Под силния вятър, вече видимо разклатена, предната мачта скърцаше със странни звуци. Мачтовите и корабните въжета бяха разхлабени и при всяка нова вълна се плашех, че ще ги видя да падат… Тогава щеше да бъде страшно и „Ориноко“ щеше да потъне.

Не изпусках мачтата от очи, когато ми се стори, че забелязах пред себе си някаква тъмна ивица, която продължаваше надалеч. Спуснах се към въжето въпреки опасността. Беше суша!!!

Изтичах на кормилото и поставих ръчката право на тази линия. Нозете ми трепереха, а от голямата радост очите ми се изпълниха със сълзи. Спасен! Бях ли спасен?

Твърде скоро линията се очерта съвсем ясно. Щеше ли да стигне „Ориноко“ до нея? Щеше ли да издържи мачтата?

Прекарах цял час в мъчително безпокойство, защото силата на вятъра непрекъснато нарастваше и мачтата се тресеше със скърцания, които свиваха сърцето ми. Сгушен до мен, Тюрк не ме изпускаше из очи. Като че ли търсеше да прочете нещо в погледа ми. Брегът, към който отиваше корабът, беше нисък. На известно разстояние от морето той се издигаше в мек наклон и ставаше хълмист. Не виждах нито селища, нито пристанище.

Надеждата ми, вие го разбирате добре, съвсем не беше да вляза с „Ориноко“ в някое пристанище, дори ако пред мен се намереше такова. Това беше задача свръх моите сили и дори мисля, че би била свръхсилите на истински моряци с кораб в подобно състояние. Аз исках само да заседна и да се спася с плуване.

Но щеше ли да ми се удаде да стигна брега? Дали той не беше защитен от подводни скали, които не допускат приближаването на кораб?

В това ужасно съмнение разглобих сала, който бях стъкмил вечерта, на съставните му части и ги поставих около мен, така че да намеря поне една под ръка, ако корабът потънеше. После се съблякох, като оставих панталоните си, и зачаках.

Брегът се виждаше ясно с всичките му подробности и аз много добре съзирах как в него вълните са разбиват и образуват дълга пенеста верига. Имаше отлив.

Още четвърт час, още десет минути, още пет и съдбата ми щеше да се реши. О, майко! О, Диелет!

В мига, когато се почувствах развълнуван от тази мисъл, корабът се повдигна неудържимо, чух силно пращене, ръчката се изтръгна от кормилото, камбаната иззвънтя няколко пъти, мачтата залитна, падна напред, а аз бях захвърлен по корем върху палубата. „Ориноко“ беше заседнал.

Надигнах се, но втори тласък ме повали отново. Целият кораб скърцаше. С ужасен удар той рязко се спря и легна настрани.

Поисках да се повдигна и да се уловя за нещо, но не успях, защото една вълна се разби в бедния кораб, който беше препречил пътя й, и аз се почувствах повален във водовъртеж.

Когато успях да се измъкна от него, бях вече на петнадесет или двадесет метра от „Ориноко“. На няколко крачки зад мен плуваше кучето и отчаяно ме гледаше. Извиках, за да го насърча.

До брега нямаше повече от двеста метра. При обикновено време това разстояние не би ме затруднило, но при планините вода, които се изливаха върху брега, беше страшно.

Без да губя смелост, аз плувах леко, стремейки се преди всичко да оставам над вълните. Но в този въртоп от пяна това беше почти невъзможно и аз едва успявах да си поема дъх между две вълни.

На плажа нямаше никой и съвсем очевидно не можех да се надявам на помощ. За щастие вятърът и морето ме тласкаха към брега. При оттеглянето на една вълна усетих, под краката си дъно. Мигът беше решителен. Вълната, която последва, ме тласна към брега така, както би направила с куп водорасли. Опитах се да забия пръстите си в пясъка, но буйното й оттегляне ме повлече със себе си. Втората вълна ме изхвърли повторно на пясъка и оттеглянето й отново ме повлече, без да успея да се вкопча.

Разбрах, че ако тази борба продължи, скоро щях да се удавя. Отново се отдалечих от брега. Можех да се спася само по един начин, за който някога ми бе разказвал баща ми. В покоя между две вълни хванах ножа си и го отворих. Тогава заплувах към сушата и когато вълната ме изхвърли на плажа, забих ножа си в пясъка. Отдръпването на вълната ме повлече със себе си, но аз имах опорна точка и можех да се противопоставя. Когато тя се оттегли, станах и изтичах напред. Следващата заля само нозете ми. Направих още няколко крачки и паднах на пясъка.

Бях спасен, но силите ми бяха така изчерпани, че загубих съзнание.

Моят приятел Тюрк ме накара да дойда на себе си, ближейки лицето ми. Очите му блестяха и имаше вид, като че ли ми казваше: „Бъди доволен, отървахме се“. Седнах и забелязах митничаря и селяните, които идеха по брега.