Многоръкият бог на далайна

Глава 9

Шооран мина лесно по тясната ивица между двете страни. На отсрещния бряг нямаше и помен от охрана — от охрана всъщност нямаше и нужда, понеже потокът преселници идваше оттам и никой не ги спираше да бягат, а пък ако поставеха застави, само щяха да подмамят изгнаниците да ги нападнат, за да пленят оръдията и харваха им.

Бързо мина през ъгловите оройхони и още преди да е мръкнало продължи нататък. Бившият път на смъртта, на който навремето беше говорил с уулгуя в бълнуването си, сега беше суха ивица, от повече от година заселена. Тук също нямаше застави, защото нали ъгловото царство безславно бе престанало да съществува и тогава почти всички жители на ъгловите оройхони бяха избягали в страната на изгнаниците, основателно уплашени да не ги нападнат и да ги изколят. Церегите, които бяха останали и се бяха предали на милостта на вана, бяха пратени на източната граница, която се бе превърнала в място за заточение на провинилите се. Доколкото Шооран беше чувал, само Боройгал беше останал тук — той нямаше от какво да се страхува: палачите са като сушачите, винаги има нужда от тях.

Бегълците разправяха, че именно Боройгал бил изпълнил присъдата на вана и бил измъчвал одонта самозванец. Завели дузинника Тройгал на мястото, където бил вдигнал бунта, точно до синора, и там имало корито от рибешки люспи, и се били събрали много хора да гледат. Съблекли го — по голото му тяло ясно личали следите от изтезанията, с които ванът бил искал да разбере къде са изчезнали съкровищата. После го вързали в коритото и палачът сложил на корема му прешлен, в който мърдали поне три дузини току-що хванати зоггове. Боройгал изчакал достатъчно, та жертвата да примре от ужас, а после обърнал прешлена с една метличка от хохиур. Престъпникът крещял цял час и писъците му били толкова силни, че ги чували дори караулните през четири оройхона. Така съдбата наказва онези, които забравят, че светът се променя по-бързо, отколкото се променят хората.

Шооран пренощува на родния си оройхон, но не на сухата ивица — както и преди дузина години, там не беше безопасно. Затова пък на мокрото можеше да спре, без да го е страх от никого и от нищо: Йороол-Гуй едва ли щеше да се вмъкне в тесния залив, който Шооран му беше оставил — на бога на далайна му трябваше простор.

Шооран разстла кожената си постелка, легна по гръб и загледа кълбящите се в тъмните висини вълни на небесната мъгла — бяха почти невидими, но той знаеше точно какви са, нали толкова години ги беше гледал. Най-сетне беше съвсем сам, не дължеше нищо на никого и можеше просто да си лежи и да не мисли какво ще стане утре. Спомените милосърдно го върнаха в миналото, когато най-голямата му мечта беше да стане церег и другите момчета да го видят с броня, обуща и копие в ръка. Тогава живееше тук, пак тук беше хванал първата си тукка. Оттогава беше пораснал, беше и церег, и изгнаник, и земеделец. Но най-важното беше, че бе станал илбеч и бе успял да промени света. Ван, разбира се, ако можеше да се вярва на легендите, беше направил повече оройхони, но пък Шооран беше успял да затвори далайна отвсякъде и с това беше предопределил съдбата на боговете. Беше създал нова страна и беше унищожил най-древната държава на света — тя вече беше част от страната на Добрите братя. Воините и баргедите можеше да си мислят, че те са го направили — но без него, без илбеча, това никога нямаше да стане. И наистина, през последните години светът се беше променил много — но пък родният му оройхон си беше останал същият. Същите тесеги, същият хохиур, същият далайн, макар и понамалял и станал толкова тесен, че по пладне можеш да видиш отсрещния бряг. Ще рече, светът се беше променил, но не беше станал различен, защото нали през детството му се състоеше от този оройхон, а този оройхон си беше същият…

И докато се опитваше да се оправи с тези мисли, Шооран заспа.

Събуди го леко докосване и в първия миг той се вцепени от ужас: спомни си, че сега е мягмар и че към него може да се е доближил излязъл от шавара парх или гвааранз. И чак после разбра, че го докосват човешки пръсти.

— Аз… аз съм — чу се в тъмнината и една грапава ръчица пак го докосна по челото.

Не можеше да сбърка този глух, запъващ се глас с ничий друг.

— Ай? — Шооран седна. — Защо си тук?

— Тъ… търсих то… З… защо ме даде? Не ща с о… оная жена. Искам с тебе.

— Защо говориш така… — почна Шооран, като отчаяно се мъчеше да измисли как да се отърве от така внезапно натрапилата му се спътничка. — На никого не съм те давал. Имам работа, нали ти казах… Поживей с тях. Яавдай е добра. Ти трябва, да й помагаш, нали ръката й е саката.

— Тя е з… зла… — каза Ай. — А т… ти си т… тръгна з… завинаги. З… знам. Искам с теб. Не ме г… гони, з… защото ще умра. — И като че ли се засмя и чак след секунда Шооран разбра, че хлипа. — С… скоро жените имат р… рожден ден — продължи Ай. — В… вече съм голяма, нищо че не съм порасла. И н… нищо, че не ме обичаш. Ти обичаш оная, злата, знам аз… А аз ис… искам да съм твоя радост и н… наслада…

В нощната тишина, осветена само от петната гниещи боклуци, сред рева на бушуващия новогодишен далайн тези думи изобщо не изглеждаха смешни, дори напротив в тях имаше някаква нечовешка сила, все едно не побъркана уродлива жена, а самата душа на земята предявяваше правата си пред непослушния илбеч.

Стана му страшно. Невидими пръсти разтвориха жанча му и безсилно задраскаха по хитина на ризницата. Ай пак изхлипа — този път високо и ясно.

— Няма да те оставя — каза Шооран единственото, което можеше да каже. — Утре тръгваме заедно.

— Кажи, че ще си моята опора и з… защита…

— Ще съм твоята опора и защита.

— Д… добре — успокоено промърмори Ай и долепи личице до хитина.

Няколко дни обикаляха по познатото им до втръсване крайбрежие. След изтеглянето на изгнаниците тук беше станало съвсем спокойно. Щом мягмарът свърши, всички напуснаха мокрите оройхони и брегът опустя, и ако не беше Ай, той щеше да може да работи, без да го е страх, че някой ще го види. Но Ай не се отделяше от него. Минаха през равните земи на западния бряг, където можеше да направи оройхон и да се махне преди някой изобщо да е видял новата земя, минаха и провлака към земите на Моертал, където в тесния залив Йороол-Гуй не беше страшен, и излязоха на източния бряг. Мястото беше подходящо: Шооран рядко беше стъпвал тук и значи никой не очакваше появата на илбеча в тези земи. Но той не можеше да направи нищо, защото мъничката Ай шляпаше в калта зад гърба му и не откъсваше от него предания си поглед.

И когато пред тях се видяха пушеците на огненото блато, отделящо земята на вана от древните земи, Шооран най-сетне не издържа, демонстративно сложи на един тесег целия си багаж, посочи го и каза на Ай:

— Отивам по работа. Ще се върна утре вечер. Чакай ме тук.

Ай го гледаше в очите и не беше ясно дали изобщо го разбира, да не говорим дали ще го чака. Но когато Шооран тръгна към границата, тя остана до багажа и почна да копае с една клечка безброй пъти разкопаваната кал.

Той мина границата по здрач, когато часовите чакаха да ги сменят и не бяха много бдителни. Тъмнината го застигна вече при Търговския оройхон. Сега обаче тя не беше пречка, а по-скоро помощничка. Йороол-Гуй можеше да дойде и денем, и нощем, илбечът също можеше да строи по всяко време, но по-добре беше хората да не виждат какво става. И новият оройхон се простря пред Шооран равен и гладък. Той мина по него в тъмното и удари втори път. Вторият оройхон би трябвало да разтревожи постовете отсреща, но Добрите братя, които толкова обичаха да нападат съседите си, явно не чакаха да нападнат тях и може би дори не бяха сложили охрана.

От напрежение и от отровните газове на горящото блато главата му направо се цепеше — все едно щеше да се пукне като огромен надут цирей. Искаше му се да легне, да я стисне с ръце, да си запуши ушите и да не мисли за нищо. Но не можеше да го направи, трябваше още преди да се е съмнало да се махне оттук, а можеше да го направи само ако направеше още един — трети за тази нощ — оройхон.

И като се стараеше да върви възможно по-далече от пушеците, Шооран се върна към границата, за да изличи последния в тези земи участък огнено блато. Мъчеше се да не мисли за Йороол-Гуй, защото знаеше, че ако той се появи, няма къде да избяга.

Строенето беше невероятно трудно, а освен това този път го забелязаха — зарева раковина и се замяркаха огньове на факли.

„Свирете тревога, свирете… — повтаряше си Шооран, докато се оттегляше между тесегите. — Утре ще видите, че това не е просто нов оройхон, а че между вас и враговете ви има суха ивица. И ще трябва или да се избиете един друг, или да се научите да живеете в мир. Свирете колкото си щете, аз вече си свърших работата.“

Когато мина покрай постовете, облаците вече изжълтяваха, но не го беше страх, че ще го видят — церегите си имаха друга работа сега. След още половин час стигна до мястото, където беше оставил Ай — и тъкмо навреме, защото някаква жена вече беше събрала нещата му: оръжията, постелката, дори сувага, който не беше нужен на никого освен на редките разказвачи, и като отблъскваше с една ръка Ай, с другата се мъчеше да върже всичко на вързоп и да го отнесе. И сигурно вече щеше да го е направила, но мъничката Ай — цялата изподраскана и насинена — не я оставяше на мира. Докато Шооран излизаше от хохиура, тя пак — за кой ли път? — скочи срещу натрапницата и впи зъби в ръката й досущ като ълк. Непознатата жена изпищя и почна да я удря по главата с другата си ръка, но Ай сякаш не усещаше ударите и стискаше зъби.

— Спрете! — викна Шооран и затича към тях.

Жената замръзна и го изгледа уплашено, а Ай се търкулна на земята и сърдито й викна:

— Видя ли? Ето го мъж ми!

Шооран стигна до тях, погали рядката й косица и каза:

— Добре, жено.

— Гледай ти, гледай ти… — обади се непознатата жена. — Ти май наистина си й мъж, а? Я слушай, за какво ти е тая? Що не вземеш мен? Ще се грижа за тебе. Освен това съм истинска жена, не съм като нея. За какво ти е? Даже не можете да легнете заедно.

Шооран погледна подпухналото насинено лице на Ай, после погледна жената. Тя се беше изпъчила предизвикателно, жанчът й, надянат на голо, беше разтворен и под него се виждаха увиснали гърди.

Да, тази наистина беше жена и щеше честно да изпълнява обещанието си. Не да го обича, разбира се, каква ти любов в шавара, но да му бъде съпруга и стопанка. Обаче никога нямаше да може да се отърве от любопитството си и то вечно щеше да застрашава живота му. С други думи — тялото, което така охотно му предлагаше, беше капан, поставен му от съдбата. Хвала на Тенгер, че беше толкова изтощен, та то не пораждаше у него никакви чувства.

— Махай се — каза Шооран и вдигна юмрук.

Жената отскочи към близкия тесег, обърна се и като разбра, че няма да я гони, викна:

— Глупак!

И избяга.

Шооран искаше само спокойствие. Но първо трябваше да се погрижи за Ай. Опита да измие раните й с вода от меха си, но тя скочи и побягна. Той нито имаше сили да я гони, нито имаше някакво лекарство. Така че просто разгъна постелката си, тръшна се на нея и каза:

— Спи ми се. Събуди ме, ако има някаква опасност.

Събуди се чак на другата сутрин. Ай клечеше край него и човек можеше да си помисли, че така и не е помръднала, ако не бяха трите големи чавги до лакътя му — значи не само го беше пазила, но и му беше намерила храна.

Събраха си багажа и тръгнаха натам, откъдето бяха дошли. Шооран се ослушваше дали няма да чуе шум от битка на бившата граница, но всичко беше тихо.

Случилото се би трябвало рязко да промени всичко, но не стана така. Армията и одонтите естествено се стреснаха от това, че вече нямаше лесно защитима граница, но понеже отсреща, кой знае защо, не ги нападаха, всички други посрещнаха новината с безразличие. И това не беше чак толкова чудно: нали всички размирници, всички, които искаха и можеха да тръгнат нанякъде, бяха заминали още преди година и сега страната беше образец на това, за което одонтите бяха мечтали открай време. И може би точно затова властите решиха да не търсят илбеча. Одонтите от вътрешните земи изобщо не се интересуваха от него, а останалите — останалите може би бяха съгласни с Моертал, че илбечът ще им е по-полезен свободен, отколкото като пленник.

И Шооран оправда надеждите им. Всяка седмица ту тук, ту там се издигаше нов оройхон. И съответно се появяваха все нови и нови сухи участъци, така че в страната пак настъпиха промени, но този път верноподанически. Законопослушните граждани чакаха ред да получат нови ниви от ръцете на законната власт, а царските баргеди вече почваха да се объркват в сметките си за очакваните тройни и четворни дузини бъдещи доходи.

И така мина месец, после още един, и всички бяха доволни.

През цялото това време Шооран се правеше на разказвач. Обикаляше мокрите оройхони, като гледаше само да не навлиза в блатата, за да не му се налага да бяга, ако се появи Многоръкия. Вечер около него се събираха хора и той им разказваше за света, за хората и за боговете. Понякога, когато пресилваше, свиреше, но по-често, също като Чаарлах, гледаше да мине без звуците на сувага. Разказваше за онова, което бе видял и чул по чуждите земи, от време на време си измисляше. Но винаги свършваше с историята за смъртта на Чаарлах, певеца, който се беше направил на илбеч, за да позволи на истинския илбеч да продължи да строи.

Скоро двамата с Ай се прочуха и вече всички ги познаваха отдалече, и те можеха спокойно да вървят през сухите земи, без да ги е страх от никого. Затова пък на Шооран му беше все по-трудно да строи. Защото около разказвачите винаги има хора. Така че, за да не го заподозрат, Шооран чакаше всички слушатели да си тръгнат, после бързаше накъдето му падне в тъмното, строеше призори и се връщаше при мъничката Ай, която покорно пазеше прибрания в калъфа суваг. След това му се налагаше да спи по два-три дни — а после всичко почваше отначало.

Единственото място, където избягваше да спира и да разказва, беше носът във владенията на Моертал — тук помнеха, че е избягал церег и че е обявен извън закона. Затова пък точно тук идваше най-често нощем и увеличаваше новата провинция, управлявана от Ууртак — пораслия вече син на застаряващия одонт Ууртак. Полуостровът разделяше далайна на две почти еднакви части и проливът, който ги съединяваше, с всяка седмица ставаше все по-тесен, така че много скоро от брега можеше да се види отсрещният бряг — брегът на проклетата страна на Добрите братя.

За две години безумният илбеч не беше дал на страната на вана нито един сух оройхон. Шооран направи повече от дузина и половина. И това без да брои собствената си страна и оройхоните, когато беше в плен. Свободни земи все така нямаше, но все пак всеки здрав и прав мъж можеше да си намери нива, която да обработва. Без земя оставаха само сакатите и жените — на тях нито им даваха ниви, нито ги пускаха в новите земи: позволяваха им единствено да умират на мокрото. Но пък поне не ги гонеха и не правеха хайки — от една страна, те не бяха опасни, от друга, беше сложно да се обхожда цялото крайбрежие. Шооран все повече се прочуваше сред това пъстро хорско сборище и вече си мислеше дали няма да е по-добре да се върне в страната си или пък да отиде чак към Кръста на Тенгер. Засега обаче продължаваше да се прави на разказвач и да строи нощем, с надеждата, че Ай няма да разбере нищо.

— Имам работа — казваше той. Вече не му се налагаше да добавя, че ще се върне, това се подразбираше от само себе си.

Тази вечер каза същото, Ай само кимна и той изчезна в сгъстяващия се лилавочервеникав здрач.

Забърза на север. Знаеше, че Йороол-Гуй плува от другата страна на носа, и трябваше да нанесе удар отсам и да стесни пролива до краен предел. Тичаше по познатия път, прескачаше камъните и заобикаляше локвите — и изведнъж настъпи нещо меко.

Чу се вик. Шооран спря и се наведе да види кого е настъпил — и кой глупак е легнал да спи на пътя. Секна искра с кремъка и запали усукания от слама фитил, раздуха пламъчето. В мъждивата светлина видя жена — онази, която преди време се беше опитала да ограби Ай.

— Ти си значи — каза жената. — Дойде, нали? Знаех си, че ще дойдеш.

Нямаше начин да каже, че бърза за другаде и че я е настъпил случайно. Тя вече го беше прегърнала през врата и изобщо нямаше да му повярва, пък и на него не му се вярваше чак в такава случайност. И изведнъж го осени друга истина: че никаква, дори най-адската работа не може да угаси пламтенето на кръвта, която туптеше в слепоочията му. Жената легна по гръб и го притегли към себе си. Тлеещият фитил падна в калта и изсъска.

Никога немитото й тяло миришеше кисело на засъхнала пот, но Шооран усети това чак когато кръвта спря да блъска в ушите му и вече можеше да осъзнава какво е станало и какво става.

— Видя ли колко е хубаво — а ти ме прогони, глупчо — шепнеше жената и се притискаше към него. — Хубаво ти е, нали?

Беше го срам, беше му отвратително и искаше да е някъде много далече.

— Искаш ли да си останем тук? — каза жената. — Този оройхон сигурно ще изсъхне още днес и ще си имаме земя. Ще ти дадат, знам аз.

— Защо мислиш, че ще изсъхне? — попита Шооран.

От сутринта се беше чудил дали да дойде тук, или да излезе на върха на носа и беше тръгнал насам в последния момент. И изведнъж се беше оказало, че тук го чакат.

— Че как иначе? — засмя се невидимата жена до него. — Съвсем е просто. Помисли малко: Многоръкия е край източния бряг и значи илбечът е тук. Няма да се натика сам в устата на Многоръкия, нали? Първо почна да строи в центъра, после на юг… И сега там си делят земята и има много хора. Да не е луд да строи там? Значи или ще удължи носа, или ще направи нашия оройхон сух. Разбра ли?

Шооран се уплаши. Жената повтаряше почти дословно днешните, че и вчерашните му разсъждения. Стори му се, че всеки момент ще му каже: „Ти си илбечът, знам“. За щастие тя не сети чак за това — мислеше само за щастливото си бъдеще, галеше го и бързо, за да не я прекъсне, шепнеше:

— Ще ни дадат земя, ще си направим палатка, ще си живеем добре. Ти не ме гледай, че съм такава грозна, аз съм млада, по-млада съм от теб. Нямам и три дузини още. И съм силна, ще ти работя, всичко ще правя, а ти ще си разказваш приказките. Знам, че си разказвачът, много пъти идвах да те слушам, само че ти не ме забелязваше. Много хубаво разказваш и много хубаво пееш… На ръце ще те нося…

— Не — успя да каже Шооран. Усещаше как думите й властно го примамват.

— Защо не? — възкликна жената. — Ако искаш, ще вземем и оная твойта, уродливата. Съгласна съм. Не я мразя. Онзи път не я ударих от злоба, просто не знаех, че това са твоите неща…

Шооран не помръдваше, но мислите му подскачаха като подгонена тукка.

Трябваше да се маха, бързо да се маха оттук! Да бяга и никога да не се връща, докато някой, особено тази жена, не се е сетил кой е. Обаче как да стане от тази вмирисана на пот постеля, в която го бе вкарала самотата и собствената му глупост? Защо всички други успяваха да си намират жени ей така, съвсем лесно, а после пак така лесно да ги изоставят и дори да не ги познават, когато ги срещнат пак, а той се чувстваше обвързан, макар да не бе обещавал нищо? Не, ако искаше да остане самия себе си, трябваше да разкъса тези ремъци.

— Не — повтори той по-високо, свали ръцете й от врата си и седна. — Това сега беше случайно и няма да се повтори. Няма да остана с теб и не ми трябва нито земя, нито твоето щастие.

Чакаше сълзи, чакаше молби, чакаше дори язвителен смях и обиди, но не стана така. Жената само тихо каза:

— Е, както искаш… — И докато той се обличаше в тъмното, мълча и чак накрая промълви: — Ако решиш да се върнеш, ела.

Шооран не отговори. Стана и бързо тръгна да се прибира. Беше притеснен. Кой знае защо, му се струваше, че Ай веднага ще усети миризмата на тази жена и ще каже: „Не ходи повече на такава работа“. Ай обаче спеше спокойно, направо на земята.

Още на разсъмване си събраха багажа и тръгнаха на изток по пътеката между сухите и мокрите оройхони. На няколко пъти трябваше да слизат в калта и да изчакват бързащите към източната граница отряди цереги да ги задминат.

Далновидните старейшини не току-така жестоко бяха преследвали илбечите във владенията си — бяха разбирали, че илбечите могат единствено да навредят на една твърдо установена власт. И все пак заразата, с която така успешно се бяха справяли вътре в страната си, беше проникнала отвън и беше разрушила държавата им. Старейшините бяха сменени от чуждите, странно въоръжени цереги и други старейшини, които държаха да ги наричат „братя“. Ако всичко беше свършило дотук, плюс наказанията с бой за споменаването на забраненото вече име на Йороол-Гуй, нещата щяха да са си горе-долу старите, все едно нищо не се е променило. С идването на новата власт обаче се разруши целият предишен ред. Оцеляха единствено баргедите, които се заклеха във вярност на завоевателите и сега се наричаха „старши братя“. Имотите и съкровищата на Йороол-Гуй бяха обявени за общи, но с тях, както и преди, се разпореждаха баргедите, и пак така раздаваха инструментите на вече свободните по закон служители, когато те тръгваха на работа. Но престанаха да раздават храна и когато хората се оплакваха, казваха само: „Нищо няма, братята взеха всичко“ — и мърмореха нещо под нос, може би призоваваха гнева на отречения бог върху главите на новите господари.

Първи се разбунтуваха каменоделците. Тази удивителна професия съществуваше само на Кръста на Тенгер и майсторите поколения наред бяха предавали от баща на син тайните как точно да се нацепи кремъкът, как да се наточи и как точно да се направи острието, та да става и да си секнеш искра за огън, и да пронижеш врага. Майсторите бяха отделна общност и имаха свои собствени закони. Още от незапомнени времена се бяха заселили на Кръста на Тенгер, живееха само там и старейшините гледаха да не им се месят. Те си имаха свои баргеди, свои обичаи и дори нещо като своя собствена религия — не обичаха Йороол-Гуй и се покланяха на една огромна скала от пъстър яспис, която наричаха алдан-тесег.

Най-древните оройхони не можеха да се изхранват сами, понеже земята им беше оголена от почва, пронизана от дълбоки тунели и отдавна не раждаше нищо. На второто равнище на алдан-шавара също къртеха камък, така че нямаше и наъс. Но понеже добивът и обработката на камък допринасяха за богатството на цялата страна, майсторите живееха охолно — все пак над шестте дузини сухи оройхони спокойно можеха да ги изхранят; отвъд стената от шуплест прост камък имаше предостатъчно хлебна трева, месо и вино, които можеха да получават срещу обработения кремък. И всички — и майсторите, и старейшините — бяха доволни.

Добрите братя обаче решиха да променят нещата — законът трябваше да е еднакъв за всички, без никакви изключения. И с цялата твърдост, на която е способно единствено военното управление, Кръстът на Тенгер беше превърнат в каторга. Майсторите каменоделци трябваше да се строяват и да тръгват на работа по сигнала на надуваните раковини, хранеха ги веднъж дневно с нарочно недовтасала каша. Семействата им — жените, децата, родителите и всички други „ненужни“ — бяха изкарани извън стената на Кръста и заселени в земеделските оройхони. Точно тогава се надигна първото недоволство, което беше потушено бързо и жестоко. Оглозганите от ълковете тела на подстрекателите бяха окачени над портите на Кръста и редът в работилниците беше възстановен. Обаче изведнъж се оказа, че наказаните, тоест загиналите след „охлаждането“ в далайна, са тъкмо майсторите-оръжейници — всички до един. И производството на кремъчно оръжие на практика спря: ножовете и остриетата за копия, които излизаха сега от работилниците, не струваха нищо и се трошаха при първия удар.

И старшите братя за пръв път се замислиха дали действията им в новозавоюваната страна са правилни. Вече обаче беше късно — докато мислеха, Кръстът на Тенгер опустя — за една само нощ. Изумените пазачи чак вечерта разбраха, че непокорните каменоделци са слезли под земята.

На Кръста на Тенгер камък се вадеше от безброй поколения и шахтите и галериите стигаха незнайни дълбини. Под второто равнище на алдан-шавара имаше трето и четвърто, а под тях още и още тунели, където не беше влизал чужд човек. Самите работници ревниво пазеха тайните на подземията, така че всички измислици за тях можеше да се окажат истина, а най-правдоподобните разкази да нямат никакво отношение към истината. Явно обаче под земята имаше не само галерии, но и вода, а вероятно и някакви хранителни запаси, защото бунтовниците очевидно не мислеха нито да умират от глад, нито да се предават.

Колкото до церегите, които слязоха да ги преследват под земята — почти никой от тях не се върна.

Малцината оцелели разказваха как от тавана внезапно падали огромни камъни, как срутища затрупвали наведнъж по цяла дузина воини, разправяха за черни бездънни кладенци и как като падне в тях човек, го чуваш да вика до безкрай, и за още дузина дузини ужаси на подземното царство. Но не бяха видели нито един от непокорните майстори.

В този момент преговорите и помирението все още бяха възможни, но братята избраха по-твърд и, както им се струваше, по-правилен път: обиколиха съседните оройхони, събраха семействата на каменоделците и поискаха въстаналите да се предадат и да се покорят, като заплашиха в противен случай да избият заложниците. И за да докажат, че намеренията им са съвсем сериозни, убиха трима старци.

Което не трябваше да правят — в никакъв случай! Защото старците се ползваха с особено уважение в земите на Каменния кръст. Още същия ден горното равнище на алдан-шавара, където се бяха нанесли да живеят церегите, се превърна в капан и когато — чак вечерта — войниците отвън успяха да отместят тежките плочи, внезапно затворили всички входове, видяха, че то е пълно с пушек. В затворения алдан-шавар се бяха задушили повече от двойна дузина цереги и можаха да извадят труповете им чак след няколко дни. И докато разярените завоеватели се чудеха какви мъки да измислят за пленените съпруги на каменоделците, те им подготвиха нова клопка: рано сутринта земята под един от лагерите с грохот потъна в оройхона, а изскочилите в буквалния смисъл на думата изпод земята бунтовници избиха изгубилата и ума, и дума охрана, освободиха си семействата и ги отведоха в пронизаната от тунели и пещери земя.

Загубите през този ден бяха по-големи, отколкото при завоюването на цялата страна. Стреснатите братя се изтеглиха от древните омагьосани оройхони, но не се отказаха от опитите си да смажат метежа. Опитаха да изкарат каменоделците от дупките им с пушек, но пушекът не влизаше в долните равнища. Опитаха да наводнят алдан-шавара и отклониха един от потоците да тече в него, но пак нямаха никакъв успех. Оставаше им да чакат затворилите се долу да измрат от глад. Един от пленените старейшини обаче им каза, че именно под Кръста на Тенгер бил главният продоволствен склад и че ако доблестните братя не се били сетили да изнесат запасите — „ах, не се ли сетихте? Колко жалко!… Складовете открай време са на каменните оройхони, защото там има много сухи пещери, които бездруго са празни… Не, кой да краде от складовете — та там живеят само каменоделците, те няма защо да крадат, нали си имат всичко… За колко ще им стигнат запасите хлебна трева ли? Ами, ако пестят… за три години поне. Освен това има запаси сушено месо и туйван, а расте и наъс, нали…“

Положението ставаше от сложно по-сложно. Вместо да носи доходи, Кръстът на Тенгер носеше само загуби, и то големи. Войната с подземната крепост продължаваше вече втора година, а братята не само че не бяха успели да подчинят непокорните бунтовници, но се страхуваха дори и денем да влязат зад полуразрушените стени.

И тогава дойде новият проблем. Този път се разбунтуваха само дузина души, но последиците бяха почти толкова тежки, колкото и от бунта на каменоделците. Сушачите отказаха да работят.

Сушачите в Земята на старейшините открай време бяха най-низшата и презирана каста, така че след идването на новата власт в живота им не се беше променило почти нищо. Дежурният на суур-тесега можеше да си надува раковината колкото си ще, та те да започнат работа, но не смееше да отиде до аварите и да види дали наистина вече работят. Сушачите печаха на авара питки от недовтасала каша, която им носеха събирачите на харвах — освен нея редовно им носеха и чавга, че дори и месо от зверовете, които живееха в шавара. И това можеше да продължи до безкрайност, но ето че дойде мягмарът, празникът на безсмъртния Йороол-Гуй. Предният мягмар беше минал без големи празненства, понеже в страната още се водеха битки и всички се спотайваха, тъй като не знаеха какъв ред ще въведат завоевателите. Сега обаче вече се беше възцарил мир и нямаше причина да не празнуват. И макар вече да нямаше старейшини, които тържествено да крачат към далайна, макар ловците отдавна да бяха оставили копията си и да бяха хванали сърповете и дори в тези новогодишни дни да не смееха да се приближават до шавара, сушачите изобщо не се интересуваха от това — и дузина опърлени от работата с огъня хора се подредиха в колона и тръгнаха към брега, като пееха фалшиво: „Слава тебе, бащице Йороол-Гуй“.

Това беше толкова неочаквано, че охраната, която иначе нямаше никаква работа, успя да ги спре чак на границата на мокрите оройхони. Престъплението беше сериозно: бягство и явно преклонение пред дявола. За такова провинение се полагаха поне половин дузина топенета, но съдията много добре разбираше с какви хора си има работа и затова се ограничи само с бой. Сушачите понесоха наказанието стоически и животът наглед продължи, както си беше вървял… но по малко по-различен път.

Неприкосновеността на сушачите имаше и друга страна — те може да бяха бедни и нищи и всички да ги презираха, но затова пък никой не можеше да ги накаже така, че да ги научи на покорство. Всъщност те бяха единствените наистина свободни хора в страната. И бяха съгласни да гладуват и да мрат край аварите — но не простиха това, че ги бяха били.

Сушачите никога не действаха прибързано и този път им трябваха почти две седмици, за да се подготвят. Когато обаче започнаха, бяха решителни и бързи — знаеха, че когато кашата вече кипи на авара, няма време за мислене.

Сутринта на този паметен ден беше най-обикновена, но вечерта дежурният напразно надуваше раковината за свършване на работа — откъм аварите не се показа никой. А после сушачите се появиха откъм границата. Вървяха на група и изобщо не се криеха. Две дузини цереги излязоха да ги подкарат към лагера — знаеха, че сушачите нямат оръжие, и не очакваха никаква съпротива, така че направо изгубиха и ума, и дума, когато върху главите им се посипаха пламтящи вързопи и над далайна заизбухваха взривове. В никоя война досега харвахът не беше използван толкова неикономично, но пък зарядите — с тях можеше да се унищожи четири пъти по-голяма армия — избиха стражниците до крак. И понеже не желаеха да оставят на армията плодовете на труда си, сушачите изгърмяха всички припаси на сложените на позиция по синора ухери и отидоха в царството на вана, където ги посрещнаха с радост.

Така че не беше чудно, че когато на другия ден огненото блато изчезна и сухата ивица съедини двете страни, Добрите братя нямаше как да нападат, а армията на вана, напротив, се готвеше за атака, та ако дори не завладее цялата страна, да завземе поне бившите земи на старейшините и най-вече Кръста на Тенгер. И колкото и да изглежда странно, най-добрите помощници на вана за тази цел се оказаха войските на Добрите братя.

Реколтата след мягмар винаги е най-богатата. Тази година далайнът бумтеше особено силно и узрялата хлебна трева направо се прекършваше от тежестта на зърното. Паниците на „освободените“ служители обаче не станаха по-пълни — животът им по нищо не се различаваше от този на каторжниците. Кашата, която им даваха, беше не само недовтасала, но зърната направо хрупаха и бяха от най-негодните.

— Братята взеха всичко… — въздишаха баргедите.

И това май беше истина. Огромната бедна страна беше решила да се изхрани в завоюваните земи. На практика вече всеки брат можеше да стане церег — и ставаха, дузини дузини. Армията на завоевателите нарасна неимоверно и изгуби боеспособността си. Никой не учеше новобранците как да воюват, но виж, как да налагат все нови и нови данъци на оройхоните, нямаше смисъл да ги учат — те го научаваха сами.

От друга страна, дори гладните цереги едва ли биха могли да изядат реколтата до последното зрънце и впоследствие обясняваха, че бунтът бил почнат от баргедите, които били недоволни от създалото се положение, но не смеели да въстанат открито. Защото един ден някак случайно служителите се оказаха въоръжени с тежките костени вериги за вършеене и с кривите ножове за жънене, които по закон трябваше да предадат веднага след свършване на работа. Говореше се, че в складовете на баргедите имало още зърно и че хората все пак можели да се изхранят, но… но какви ли неща не се говорят. Важното е какво става.

Служителите бяха неорганизирани и не ги биваше много за бунтовници — гарнизоните на завоевателите бяха изклани веднага само на два оройхона, преди церегите да се усетят. Навсякъде другаде се вдигна такава врява, че те имаха време да се организират и да отблъснат нападателите. Ако страната беше под надзора на онези дузини, които я бяха завладели, въстанието щеше да бъде потушено веднага, но срещу доскорошните служители воюваха също такива доскорошни жители на общините, сиреч също толкова неопитни във военното дело хора. И сраженията се изродиха в гигантско побоище, в което копията се използваха като тояги и само от време на време по предназначение. Постигна се нещо като равновесие — служителите бяха повече, но пък братята все пак бяха преминали някакво, колкото и малко да беше, обучение.

Привечер въстаниците надделяха: церегите бяха много по-малко и имаха нужда от почивка, докато служителите можеха да се сменят и да атакуват непрестанно. Няколко отряда, които се бяха скрили в алдан-шавара, бяха удушени от пушека, издигнал се от долното равнище, макар че какво точно гореше там, никой не знаеше. Въстаниците се биеха под командването на неизвестно откъде взели се хора с ризници, което можеше да убеди всеки случаен наблюдател, че бунтът не е случаен, а е старателно планиран и подготвен.

Сутринта обаче положението се промени — от север, по широкия коридор, прокаран от пленения илбеч, настъпиха дузини обучени бойци. Служителите не можеха да им се противопоставят, настъпи паника, последвана от клане. Точно това чакаха струпаните на сухата ивица край Търговския оройхон войски на вана — вече ги приемаха като приятели и спасители, а пък Добрите братя, изтощени от това да колят невъоръжени противници, се оттеглиха, без да ги закачат.

Не беше сключен мир, но боевете на широката цели три оройхона ивица затихнаха. На никого не му се мреше, макар че братята не знаеха как да живеят в мир, така че войната, глупава и неизбежна, продължи покрай синора.

Разказвачът Шооран крачеше по древната земя заедно с отрядите на сияйния ван. Вече не се страхуваше, че ще го познаят — най-сетне му беше покарала брада и беше скрила белезите по страните му, а пък Добрите братя, които бяха обещали да не питат пленения илбеч за името му, бяха удържали на думата си.

Шооран сам се беше присъединил към войската и значи трябваше да се пази от всекиго, но пък за сметка на това не беше подчинен на никакви командири. Един ден разказваше легенди на войниците, на следващия, заобиколен от служители, прославяше на ръба на някой мокър оройхон вечния Йороол-Гуй, на третия, застанал в тълпата, гледаше как непокорните каменоделци излизат изпод земята и как мъдрият Моертал, командващият войската на вана, им обещава от името на господаря си да им върне всичките права и привилегии.

Населението, оредяло вследствие на войната и изгубило способността си трезво да оценява положението, сякаш изобщо беше забравило, че не само трябва да се радва на победата, но и да живее, като хем се изхранва, хем изхранва войската. Без изобщо да обръщат внимание на баргедите, хората се местеха от един оройхон на друг и така усърдно се ползваха от благата на Йороол-Гуй, че Ай трябваше да копае часове наред, та да намери една-две чавги.

Започна и разпределянето на земята — ванът се придържаше към отдавна установения ред. Първи се ориентираха многобройните баргеди: част от тях станаха сметководители, другите пък — земевладелци, като получиха толкова земя, колкото нямаха и изгнаниците в свободната си страна. Обикновените служители, след като се нарадваха на новия ред, откриха, че не са нужни на никого и че могат да вървят в далайна, в шавара или където си щат — новите господари оставяха в земите си само толкова хора, колкото им бяха нужни, а останалите прогонваха безмилостно. Мокрите земи започнаха да се пълнят с изгнаници — изплашени, объркани хора, които не знаеха как ще живеят оттук нататък. Смъртта ги причакваше край всеки тесег и те умираха покорно, понеже не знаеха как да живеят без началници и без ежедневната паница каша. Можеше да ги спаси единствено илбечът — стига да направеше нови сухи участъци.

Отначало Шооран не строеше нищо, защото го беше страх, че ще го познаят дори по-бързо, отколкото в родните му земи. Само веднъж тича цяла нощ до земите на вана и издигна един оройхон — копие на Търговския — с надеждата, че той ще му помогне в бъдещата му работа. Сега обаче, като гледаше как се мъчат отхвърлените изгнаници, реши да започне работа сериозно. И направи първия оройхон до трите острова на Енжин, като веднага се оттегли надалече — и по-късно беше много доволен, че го е направил. Защото създаването на оройхона доведе до последици, каквито той изобщо не беше очаквал. Нямаше радост, нямаше доволни тълпи, почти никой не тръгна към новата суша. Всички търсеха илбеча, за да го убият. Защото илбечът беше унищожил границата! Защото илбечът беше съсипал спокойния им живот! Защото беше обидил Йороол-Гуй!!! Тълпите убиваха всеки, който им се стореше подозрителен. Шооран беше такъв — издаваха го и дрехите му, и говорът му, и походката, но той навреме разбра какво става и се присъедини към един от отрядите, които уж бяха тръгнали в настъпление към Земята на Добрите братя — а всъщност лагеруваха спокойно, защото не искаха да се бият. Скучаещите цереги го приеха с радост — вече бяха чували за новопоявилия се разказвач. Едно е обаче да чуеш за него, съвсем друго — да го слушаш. И това, че новият Чаарлах беше дошъл точно при тях, ги ласкаеше, въпреки че пред древните легенди, както и повечето хора, предпочитаха мръсната приказка за сватбата на Йороол-Гуй. Така че Шооран я разказваше вечер подир вечер:

И Многоръкия се покатерил на оройхона и рекъл: „А бе няма ли тука поне една-две женички? Те са сладки, хрупкави и вкусни, обаче точно сега ми трябват за нещо друго…“

И както разказваше, чу далечни викове. Не се чуваше какво точно вика тълпата, но той веднага разбра какво става на мокрото: бяха заподозрели поредната жертва и я биеха, за да си признае всички възможни грехове, и я влачеха към далайна, та с благочестивия призив „О, татко наш, Йороол-Гуй!“ да я хвърлят в дълбините му. Раменете му потрепериха — няма по-ужасен звяр от току-що освободилия се от веригите си роб.

— Дръжте я!!! — чу се далечен писък.

Убиваха жена… Шооран прекъсна разказа си, надигна се и огледа събралите се. Не бяха много: дузина и половина цереги, които изобщо не се интересуваха от суматохата на брега, някакъв чиновник, дошъл само да го видят, че слуша стари легенди и приказки, още няколко случайни слушатели…

— Къде е Ай? — попита Шооран.

И всички се обърнаха да видят къде е Ай, но нея я нямаше.

— Дръжте я, ще избяга! — продължаваха виковете зад тесегите.

Шооран хукна нататък. Чуваше зад себе си тежките стъпки на церегите. Ай. Те познаваха Ай. Вече бяха свикнали с нея. От време на време някой от тях й подаваше с едната си ръка узрял туйван, а с другата чавга, и казваше: „На!“ И когато мъничките й пръстчета сграбчваха чавгата, се чуваше доволен вик:

— Видяхте ли бе! Чавгата взе, чавгата!

И може би заради тази безобидна за тях шега бяха свикнали с Ай и щяха да я защитят.

Скитниците, струпали се около суур-тесега, се разбягаха, щом видяха церегите. Шооран — съжаляваше, че няма бич — догони едного, блъсна го на земята, после го вдигна, обърна го към себе си и изсъска:

— Къде е?

— Н… не съм виновен! — изхърка мъжът. — Тя… тя самичка…

— Къде е? — повтори Шооран.

— Там! — Изгнаникът кимна към тъмния отвор и очите му се подбелиха.

Шооран го блъсна в нойта и хукна към шавара. Церегите вече биеха наред и ръмжаха злобно. Шаварът беше студен и спокоен — мъртвешки спокоен — и изобщо не се интересуваше какво става.

— Ай! — безнадеждно викна Шооран в студения мрак: не чакаше отговор, надяваше се само, че някоя друга жена е намерила края си в шавара и че Ай е отишла някъде да търси чавга.

Но внезапно до стената зад входа към шавара помръдна сянка и едно познато гласче изхлипа:

— Т… тук съм…

Шооран се приведе, хвърли се вътре, хвана я и я измъкна.

— Б… боли — пак изхлипа Ай.

И се измъкна от ръцете му, седна направо на мокрото и започна да събува старите си обуща, които поне за секунди я бяха спасили от зъбите на дребните шаварни хищници. От рамото й падна зогг и се впи в коляното й. Тя го чукна с нокът и продължи да се събува.

— Жива бе! — възкликна един церег. — То, което си е от шавара, нищо му няма да влезе там!

Шооран помогна на Ай да се събуе, вдигна я и я понесе към синора, като й шепнеше в ухото — в мъничкото, прилепнало към черепа, уродливо ухо:

— Ей сега ще мине, ей сегичка… Сега ще те измия с чиста вода и ще мине…

Ай се притискаше към него и все така хлипаше и стенеше. Зад тях церегите натикваха в шавара избитите хора. За Шооран труповете им бяха все едно изхвърлени от далайна мърши и не предизвикваха у него нищо освен досада.

Ай боледува почти месец. Обгорените й крака се лющеха, тя не можеше да ходи и ако не беше Шооран, сигурно щеше да умре. Шооран вдигна палатката им на сухото, досами алдан-шавара, където по закон не можеше да живеят служители, но стопанинът не посмя да ги прогони, защото знаеше, че разказвачът се ползва с благоволението на войската. Шооран пък се възползваше от това и държеше да му дават сладка каша и месо.

Ай оздравяваше бавно. Шооран седеше до нея по цял ден и мислеше. За най-различни неща. Но нито веднъж не се запита защо всъщност беше спасил мъничката си уродлива спътничка. Ай му пречеше да работи, спъваше го като пранги каторжник, но той вече не си представяше живота без нея. Вярно, тя не му беше нужна, но той беше нужен на нея, а това беше много по-важно. На Ай й трябваше не съпруг, не разказвач и не илбеч — на Ай й трябваше човекът Шооран. Ай не искаше нищо от него, искаше само той просто от време на време, не винаги, но понякога, да е някъде наблизо — и това да е заради нея. Което не беше чак толкова тежко, дори беше лесно, стига Шооран да забравеше за дълга си на илбеч.

От известно време му се струваше, че всички хора би трябвало да са като Ай: мънички, свити и уродливи, и че онези другите — едрите и красивите, които си живеят благополучно на сухото или безпомощно се влачат по мокрото — изобщо не са хора, а някакви особени същества, като тварите от шавара, само че по-хитри и по-опасни. Шооран разбираше, че е илбеч, но месецът до постелята на по чудо оцелялата му уродлива спътница го беше променил из основи — той вече строеше не за хората, а срещу далайна. Хората се бяха превърнали в тълпа, която трябваше да излъже. Тази промяна беше назрявала у него отдавна и всъщност беше закономерна — нали Йороол-Гуй го преследваше от години и той трябваше да живее със съзнанието, че заради неговата работа умират хора. Много по-просто обаче беше да си върши работата, ако хората не бяха хора. По-удобно. Само че когато такъв не-човек те гледаше в очите и на лицето му бе изписана мъка… Шооран забиваше поглед в земята. И освен това престана да измисля и да разказва нови приказки. Но никой не забелязваше това.

За един месец Шооран отиде четири пъти до южния бряг и издигна нови оройхони. Строеше ги както му падне, като първата му задача беше да оцелее, а не да направи нови сухи земи. Йороол-Гуй пък доста беше намалил броя на скитниците, така че на Шооран му се наложи да вади бича и да се отбранява от тях чак на петия път. Нямаше никакъв проблем всъщност — ловците и оцелелите воини отдавна бяха минали на служба в опълчението, създадено от Моертал, а бившите служители не разбираха нищо от бой, само размахваха юмруци и щом чуха свистенето на бича в ръцете му, побягнаха. Точно в този момент обаче, като напук, иззад тесегите излезе патрул.

— Стой! — ревна дузинникът им: явно беше назначен съвсем наскоро и гореше от желание за служба.

Шооран отпусна бича и се изгърби, за да се слее с тълпата изгнаници. Към него, навел копието си, се приближаваше Турчин. На доспехите му блестеше новата значка на дузинник.

— Аз съм разказвач — с нарочно променен глас каза Шооран. — Тук съм с войските на пресветлия ван. Тези скитници ме нападнаха.

— Разказвач значи? — Турчин го изгледа с подозрение. — Разгонете останалите!

Заповедта му всъщност беше излишна, тъй като изгнаниците вече се бяха разбягали.

— Наричат ме „новия Чаарлах“ — каза Шооран с надеждата, че Турчин няма да го познае: нали беше мръсен и окъсан.

— Разказвач значи — изсумтя Турчин и посочи бича му с брадичка. — А това ти е езикът, така ли? Не е ли малко длъжък?

— Нали сме във война — каза Шооран. — Човек трябва да има оръжие.

— Е, щом си разказвач — каза Турчин, все едно не го беше чул — я да ни разкажеш за оня, дето преял с чавга.

Шооран кимна и тръгна към близкия синор. Церегите го последваха — всъщност го бяха обградили от всички страни. Той седна, понечи да прибере бича, но един от тях му го взе. Шооран не възрази. Тревожеше го нещо много по-важно — дали Турчин го е познал и ако го е познал, какво ще направи. Макар че много добре знаеше какво ще направи бившият му приятел — Турчин не знаеше що е това благодарност и нищо нямаше да го накара да пусне един заловен дезертьор. Оставаше му само да се надява, че дрипите и брадата са достатъчна маскировка.

Защо обаче Турчин беше поискал да чуе точно приказката за преялия с чавга? Навремето Шооран му беше разправял за срещите си с Чаарлах и беше споменавал и за така и неразказаната приказка. И Турчин явно беше запомнил това и сега държеше да я чуе — но дали просто от любопитство, или за да го изслуша и да го разобличи като отдавнашен престъпник, Шооран не знаеше. Така че само въздъхна уморено и започна:

— Имало едно време един богаташ, казвал се Хапхуун. Имал цели три ниви с хлебна трева, цели три туйвана, чиито клони били натежали от плодове, цели три потока с бовери и освен това пещера с наъс. Но си нямал чавга. Ядял, колкото му се ядяло, даже се тъпчел насила, та да яде повече, но виж, чавга не бил опитвал никога. Не смеел да иде да си изкопае, не искал и да си купи, понеже бил голям скъперник. И все си мислел колко ли вкусна ще да е тази чавга, дето я ядат всички…

След минута Турчин се превиваше от смях, а когато Шооран свърши, викна:

— Ей, наистина си добър разказвач! Да знаеш, ако те обиди някой, ще дойдеш да ми се оплачеш — ще ги науча аз тях. Турчин се казвам, всички ме познават.

Шооран се поклони бавно и с достойнство, както навремето се кланяше Чаарлах, след това се обърна към церега, който му беше взел бича, и каза:

— Върни ми го.

— Какво!? — възкликна боецът. — Ти да се благодариш, че те пускаме жив!

— Върни му го — каза Турчин. — Той е от нашите земи. Дори май си го спомням. Върни му бича — нали трябва да се брани от другите скитници…

Войникът му подаде бича, макар и неохотно, и Шооран се поклони още веднъж и си тръгна, като дори не се мъчеше да се прегърбва много — нали Турчин беше приел, че е разказвач, а нямаше друг, който да може да го познае.

И все пак, за да не поема излишни рискове, Шооран още същия ден събра багажа си и заедно с почти оправилата се Ай тръгна към страната на Добрите братя. Не че очакваше там нещо по-добро, но този път според него беше най-безопасен.

Мокрите земи в Земята на Добрите братя бяха изненадващо пусти — мяркаха се само събирачи на харвах, а и те също бяха на групи, за да се наблюдават взаимно. Ловът и събирането на кост бяха разрешени само по мягмар, през останалото време крайбрежните оройхони пустееха. Затова пък бяха пълни с чавга и на Ай й изглеждаха като райски кът.

Шооран я водеше направо през средата на мокрите острови, защото там нямаше хора. Вярно, ако се появеше Йороол-Гуй, нямаше да могат да избягат, но това вече не го интересуваше — отдавна беше свикнал с тази опасност. Вечер все пак стануваха възможно по-близо до синора и тогава, както и рано сутрин, Шооран можеше да огледа по-добре страната на равенството и братството.

През изтеклите години тя беше западнала съвсем. Все още годните за нещо жители бяха избягали при изгнаниците или бяха постъпили в отрядите на церегите. Останалите пък изобщо не ги беше грижа за реколтата, още повече че след завземането на земите на старейшините данъците бяха намалени. Шооран оглеждаше изпотъпканите ниви и си представяше какво ще стане след месец-два, когато старшите братя най-сетне разберат, че складовете са празни. Засега обаче нелепата държава продължаваше да изживява последните си седмици и бодро да дояжда остатъците от последните си запаси.

За три дни двамата с Ай прекосиха почти половината страна и приближиха западната граница. Отначало Шооран се страхуваше да строи, но после реши да почне — така и така крайбрежието беше пусто.

На четвъртия ден остави Ай да си копае до синора, като й заръча да се скрие, ако се появят хора, и се върна два оройхона назад, там, където се виждаше носът, издаден от страната на вана. Преди два месеца срещата с крадлата му беше попречила да стесни пролива до един оройхон. Сега обаче наоколо нямаше никого и Шооран издигна два острова и си тръгна, без да го е страх нито от хора, нито от богове. Ай го чакаше с цял куп вече измита чавга и докато той ядеше, го държеше за ръкава на жанча и гукаше като доволно бебе.

Така измина цяла седмица — обикаляха крайбрежието, доволни и от живота, и от това, че са заедно. Ай нямаше проблеми да го изхрани при наличието на толкова много чавга, а пък Шооран постепенно превръщаше правия доскоро бряг в назъбена ивица от носове и тесни заливи. Накрая вече дори спря да се крие, а само казваше на Ай да не се приближава до далайна — знаеше, че тя ще остане да си копае чавгата и няма да наруши заповедта му. И наистина, дори когато един ден далайнът глухо избумтя и недостроеният оройхон избухна като фонтан, Ай изобщо не побягна, а остана до багажа им, готова да го брани от всичко и всекиго.

Разрушаването на недостроения оройхон беше изключително болезнено — сякаш всички негови камъни се сипеха отгоре му и го затрупваха. Шооран се мъчеше да надмогне болката и бавно отстъпваше по синора. Виждаше как Йороол-Гуй се катери по съседния оройхон, но не бързаше да побегне, защото знаеше, че Многоръкия лесно може да се прехвърли и от другата страна и тогава ще му се наложи да бяга оттам. Шооран погледна за миг към Ай — тя стоеше, стиснала юмручета, и изобщо не мислеше да бяга от някакъв си Йороол-Гуй.

Йороол-Гуй идваше — идваше като лавина, безбройните му ръце шляпаха по камъните, безкрайното му зеленикаво-прозрачно тяло се надигаше зад тях и се катереше по новия оройхон, катереше се към Ай. И макар това да си беше чисто самоубийство, Шооран скочи, грабна я и затича назад. Оставаше му само една крачка до спасението, когато нещо рязко го дръпна за крака, събори го и той падна по корем върху спасителния синор. Успя да прехвърли Ай през него, но усети как Йороол-Гуй го тегли назад: едно изтъняло почти до невидимост пипало се беше увило около крака му и го дърпаше натам, където се гърчеха други, безбройни и все по-дебели ръце, готови да се сбият, за да го грабнат и да го размажат на пихтия. Шооран замахна с ножа, макар да знаеше, че няма да може да пререже жилавото пипало — и наистина не успя. Можа само да се хване за синора с една ръка и отчаяно го стисна; Ай пък, почервеняла от напрежение, го дърпаше за яката. И внезапно безмилостното пипало го пусна и Шооран се преметна през синора и падна върху Ай.

И чак много по-късно, когато можеше вече да мисли, Шооран забеляза, че Йороол-Гуй му е отмъкнал обувката от десния крак. Е, богът на далайна ядеше всичко, щеше да изяде и нея. Той седна, отпра парче от полата на жанча си, овърза крака си и се замисли какво ли ще правят двамата с Ай.

Защото алчният бог ги беше оставил без нищо — беше отнесъл дори ножа му. Беше му останал само бичът в пазвата — и пак там картата и най-големите му скъпоценности: гребените и майчината му огърлица.

С тях обаче не можеха да оцелеят на мокрото. Всички, дори безумните като Ай или Нарвай, винаги носеха големи вързопи необходими за оцеляване неща — поне постелки и най-важни инструменти. Ако ли пък някой изгнаник останеше без най-важното, другите му помагаха, даваха му кой от каквото можеше да се лиши. Тук обаче нямаше други, да идат при братята беше равносилно на самоубийство, а с голи ръце не можеха да обработят нито кожа, нито кост.

Ай — на нея поне й бяха останали ръкавиците — безгрижно копаеше чавга и я трупаше на голяма купчина. Шооран седеше и мислеше. Имаха две възможности: или да се върнат към Кръста на Тенгер, или да бързат напред, към страната на изгнаниците. Тя беше по-близо, но за да я стигнат, трябваше да минат през огненото блато, а нямаше да могат да го направят без здрави дрехи и обуща. От друга страна, нямаше да могат да стигнат и до бившата страна на старейшините без дрехи и припаси.

После си помисли за Йороол-Гуй и това реши нещата — пътят назад беше по откритото крайбрежие, където господарят на далайна можеше да се появи всеки миг, но едва ли щеше да се навре в тесния залив край страната на изгнаниците.

И Шооран викна Ай и й посочи на север.

На света бяха останали само две огнени блата — ограждаха страната на изгнаниците от север и от юг. Някога безбрежният далайн сега не стигаше до Стената на Тенгер, а само до граничните оройхони. Блатата бяха дълги по три оройхона, но ако се минеше по мокрото, пътят ставаше по-къс — само един оройхон. Шооран обаче знаеше, че точно там са разставени постовете, и затова пое през пушещия влажен ад. Ай безропотно го последва — само от време на време кашляше и държеше ръка пред устата си.

Този път пътят през кипящия нойт беше по-труден от всякога: горещата земя пареше краката му през тънкото парче кожа, която всеки момент можеше да се разпадне. И когато видя барикадите, зад които стояха стражите, Шооран тръгна право към тях, за да се махне час по-скоро от нажежения ад.

— Назад! — викнаха отсреща. — Нямате работа тук! Не ви искаме!

— Аз съм Шооран, разказвачът — викна и Шооран. — Обиколих целия свят и сега се връщам вкъщи!

Над барикадата от кости се показа церег. В свободната страна на изгнаниците не обичаха думата „церег“, но човекът, който се изправи срещу тях, беше именно церег. Добре въоръжен и излъчващ заплаха. Церегът смъкна маската, скриваща лицето му, свали и гъбата, през която дишаше, и Шооран видя, че е Жужигчин.

— Познах те! — викна Жужигчин. — Срещнахме се най-после, а? Да не си мислиш, че съм забравил колко са остри иглите в обущата ти!? — Жужигчин като че ли понечи да скочи от барикадата, но като видя, че Шооран бърка в пазвата си за бича, реши да остане горе. — Махай се! — викна злобно той. — Не ни трябваш тука!

— Хайде — каза Шооран на Ай и като внимаваше къде стъпва, я поведе назад.

Успяха да минат втори път през тлеещия ад, и то пак така, че стражите на Добрите братя да не ги видят. Шооран едва издържаше болката — нойтът се просмукваше през парчетата кожа, с които беше увил краката си.

Вечерта стигнаха сухата ивица и пренощуваха в развалините на стария каторжнически лагер. На следващия ден пак се криха там. Шооран доразкъса жанча си и омота краката си с парчетата — знаеше, че не могат да издържат дълго, но той и не мислеше да върви дълго. Искаше да се върне в страната си напук на всички като Жужигчин, които не искаха да го пуснат в нея.

През нощта минаха по самия ръб на мокрите оройхони. Този участък беше изсушен още преди две години, но все още имаше големи купчини боклуци и все така се издигаше изоставената, килната на една страна топачка. Шооран не се учуди. В една нормална страна всичко това щеше да е прибрано и тук щеше да расте хлебна трева и да живеят хора, но това не беше нормална страна — в тази страна всичко беше на всички и значи нямаше кой да работи.

Ай отиде до мокрото и донесе чавга. Скриха се в боклуците и изчакаха да мръкне, а после беше ред на Шооран да излезе на брега. Земята пареше краката му, но той все пак издържа и стигна до далайна. Първият оройхон, който построи, унищожи огнените блата в околността, вторият изсуши цели три оройхона и отвори към страната на изгнаниците широк път.

На заставите от двете страни на границата ревяха раковини и пламтяха факли — двете армии се готвеха да отразят нападението на противника. Шооран обаче беше съвсем спокоен и се върна при Ай. Тя спеше, свита на кълбо под напуканата рибешка кожа, с която я беше завил. Той я вдигна на ръце и тя, без да се буди, го прегърна през врата. Шооран я понесе напред. Парцалите се смъкнаха от краката му и той вече газеше до глезените в бликналата от земята вода — и притискаше до гърдите си мъничкото безполово същество, което беше станало за него и жена, и дъщеря, а може би и цялото човечество.

Да се влезе в страната на изгнаниците наистина не беше лесно, но влезеш ли, нямаше кой знае какви проблеми, стига да си вървиш по синора и да не поглеждаш към чуждите имоти. Сухата ивица пък беше свободна за всички. Шооран и Ай бързо стигнаха до своя оройхон — до бившия си оройхон, където навремето беше нивата на Шооран и където би трябвало да живеят старите им приятели.

На малката нива на Топения обаче работеха някакви непознати. Шооран не ги заговори, а тръгна към палатката на Койцог. Спря пред нея, почука по колчето на вратата и отвътре излезе Тамгай. Погледна го, отначало не го позна, после ахна: „Ти ли си? Върна се значи!“ — и се разплака.

— Върнах се — каза Шооран. — Койцог къде е?

Тамгай обърса сълзите си, посочи към далайна и каза: — Няма го.

— Как така? — възкликна Шооран. — Нали нямаше да бъде повече сушач?

— Нямаше — потвърди Тамгай. — Обаче трябваше. Ти не знаеш, вече беше заминал, обаче издадоха заповед, че… Нямаше харвах за ухерите по границата, никой не искаше да става сушач и съветът определи данък за всяка нива — по три ямха изсушен харвах на година. Не е много, но откъде да го вземеш? И той… той нали можеше да суши харвах, всички го знаеха. И почнаха да идват вкъщи, с деца на ръце, плачеха, вайкаха се, молеха го. А той… той не можеше да гледа децата и да си мисли как ще останат сирачета и се съгласи. Даже на служба при Хооргон не беше работил толкова много. И помагаше на всички, докато можеше, а после…

— Дааа… — въздъхна Шооран. — Ясно. Значи построихме страната на щастието. От земята поне не те гонят, нали?

— Не. Все пак не сме в царството на вана, тук и жените могат да имат земя, освен това за тази година е платено. Поне до края на годината никой няма да ме пипне.

На първо време Шооран и Ай се заселиха при вдовицата. Тамгай му даде дрехи, останали от Койцог, така че Шооран пак беше добре екипиран и след два-три дни, като се пооправи и събра сили, излезе на работа. Преди година, когато беше увеличавал страната на изгнаниците, беше направил дълъг тесен нос, който да пречи на Йороол-Гуй, и предполагаше, че там, на земята, отделена от останалия свят с два реда мокри оройхони, едва ли ще има хора — след като бяха уседнали, изгнаниците бяха изгубили желание да ходят по мокрото. Той предупреди Ай, че ще се върне чак на другия ден, взе най-голямата торба, която можа да намери, и тръгна. До вечерта успя да я напълни с харвах, а вече по тъмно и рано сутринта построи два оройхона, и то така, че да разсече далайна на части и да вгорчи живота на многоръкия си противник.

Когато наближи палатката на Тамгай, чу още отдалече стоновете на Ай — тя стенеше така, когато й мажеше обгорените крака с парещата настойка от смола на туйван. Шооран забърза и влезе. Ай лежеше по корем, а Тамгай мажеше дългите червени резки на гърба й с навлажнена гъба.

— Какво е станало? — попита Шооран.

— Биха я — отговори Тамгай, без да го поглежда. — Хванаха я да се връща с чавга, а днес е денят на илбеча, никой не може да излиза на мокрото.

— Нова заповед ли?

— Да. Вече не се появяват нови оройхони и Суварг каза, че било защото хората излизали по крайбрежието когато си щели и пречели на илбеча. Та след тази заповед всички, заловени там в непозволени дни, се наказват с бой.

— Глупости! — викна Шооран. — Ами ако хванат самия илбеч, и него ли ще го бият?

— Казаха, че той щял да предпочете да го набият, отколкото да умре — отговори Тамгай.

— Какво знаят те за илбеча! — избухна Шооран, но бързо се насили да смири тона си. — За него изобщо не се знае нищо, освен че ходи сам. Цял живот почти съм изкарал на мокрото и илбечът може би дори е седял сред слушателите ми, но нито го знам кой е, нито мога да кажа какво ще направи, ако го хванат. А тия вмирисани жирхове… — Шооран клекна до Ай и почна да я гали по косата.

На другия ден взе принадлежностите на Койцог, взе и торбата с харвах и отиде при аварите. Не беше изгубил сръчността си и успя да приготви цели шест ямха от избухливия прашец — а може би му помагаше и съзнанието, че не му е писано да загине от нелепа смърт. И все пак, докато се прибираше, едва се влачеше, а ръцете му висяха като мустаци на преял парх.

Първите три ямха даде на Тамгай — мягмарът наближаваше, а Суварг и Еетгон едва ли щяха да отменят данъка за следващата година; останалите, след като се стъмни, отнесе до палатката в съседната нива и дълго седя, заслушан в дишането на спящите. Накрая пъхна пакета под платнището и си тръгна.

От Тамгай беше научил, че Яавдай продължава да живее сама с детето. Бутай вече беше порасла и си играеше с другите деца до суур-тесега — Шооран я беше видял още първия ден и веднага я беше познал, но не се осмели да отиде да я заговори; всъщност какво ли можеше да й каже?

През целия следващ ден си почива, а накрая започна да се приготвя за път и каза на Ай:

— Заминавам. Ще дойда да те взема след две седмици. — Ай се надигна от постелята — личицето й се сгърчи от болка — и изстена:

— И аз ид… вам…

— Не, не бива. Първо трябва да оздравееш. Като се върна, пак ще тръгнем заедно.

— Искам с тебе…

— Наистина ще се върна…

Шооран се зачуди как да я уговори да остане. Накрая извади майчината си огърлица и я надяна на врата й.

— Сега вярваш ли ми?

Ай попипа скъпоценното украшение, затвори покорно очи и изхлипа:

— Са… само не се бави…

Шооран прекара две седмици на носа, като го удължаваше в далайна. Йороол-Гуй излизаше всеки ден да му пречи, но дори когато успяваше да разруши недостроеното, Шооран просто минаваше от другата страна на носа и правеше оройхон там. Болката от ударите на Многоръкия вече не го измъчваше толкова силно, дори от време на време му се струваше, че натискът на бога е станал по-слаб — но може би просто вече беше свикнал с ежедневната болка.

Всеки ден успяваше да създаде парче нова земя, а някои дни дори и по две, така че в края на втората седмица можа да нанесе на картата дузина и три оройхона, два от които сухи. Отляво и отдясно на полуострова можеше да види съответно брега на Земята на Добрите братя и този на земите на вана, но Шооран отдавна не се интересуваше какво може да се види от новопостроените земи и не излизаше чак до далайна, а гледаше да е по-близо до синора.

Върна се в деня, в който ходенето по мокрото беше разрешено за всички. Никой не носеше кой знае каква плячка, той също. Покрай другото обаче носеше голямо кълбо жив косъм и една извита кост за нов суваг.

Ай вече се беше оправила, но не тръгнаха веднага — Шооран я помоли да го изчака още един ден, отиде в най-южната част на страната и унищожи последната граница и последния във вселената участък огнени блата. Нищо вече не предпазваше държавата на изгнаниците от съседите й, границата не можеше да се брани и всяка армия можеше да проникне съвсем свободно на територията й. Шооран впрочем вече беше разбрал, че храбрите цереги не горят от желание да атакуват воини, снаряжени също толкова добре, колкото и самите те. Така че едва ли щеше да има голяма война — най-много малки сблъсъци тук-там. Освен това той не виждаше причина да се грижи за безопасността и опазването на властта на Суварг или Жужигчин, та дори и на Еетгон.

Изчака още няколко дни, за да помогне на Тамгай да прибере реколтата, а след това двамата с Ай отново тръгнаха на безкрайните си обиколки около стесняващия се далайн. До мягмар оставаше съвсем малко време и Шооран трябваше да успее да стигне до източното крайбрежие, за да построи там поне половин дузина оройхони.