Многоръкият бог на далайна

Глава 5

„Отивам при Добрите братя“ — тези странни думи му бяха единственото указание къде да търси Яавдай.

Шооран хукна на изток. Заобиколи земите на Моертал по мокрото, а после тръгна направо и никой не го спря — нали беше церег. Чак на самата граница, когато откъм мъртвите земи завоня на изгоряло, чу вик:

— Ей, къде бързаш толкова?

В първия миг Шооран се стресна и дори се изплаши — така бездарно да се натъкне на граничния пост. После обаче видя, че го гледат дружелюбно, и разбра, че го мислят за вестоносец с някакво важно съобщение. Защото нямаше да вдигнат цялата страна по тревога заради един избягал церег, нали?

— Праща ме благородният одонт… Ууртак… — В последния миг Шооран назова името на друг наместник: не искаше Моертал по някакъв начин да научи накъде е тръгнал.

— Цял съм слух за посланието на сияйния одонт — каза дузинникът, както се полагаше по устав.

— Търся една жена — каза Шооран. — Млада, добре облечена. Бременна.

— Е, чак такива жени не минават оттук — засмя се един от войниците. — Нали сме на границата.

Дузинникът, очевидно педантичен ветеран, го изгледа недоволно и каза на Шооран:

— Тук не може да мине никой. Понеже ако се изплъзне илбечът — нали разбираш…

— Ами поне ще можем да си починем и няма да ни разкарват насам-натам — нарочно недоволно каза Шооран. — До гуша ми дойде да го гоним по всички оройхони.

Дузинникът за секунда се зачуди дали да не скастри и него — какво си позволяваше този младок? — но си спомни, че той не му е подчинен и че явно са го пратили с важна задача през цялата страна, така че не повиши глас, а само повтори:

— Тук не може да мине никой.

— Тук да — каза Шооран. — Ами покрай аварите?

— Там е мъртва земя бе, човече! — пак се намеси младият церег. Очевидно беше нечий син или любимец и можеше да не обръща внимание на заплашителните погледи на командира си. — Кой ще тръгне покрай цял оройхон по мъртвата земя! Само оная лудата…

— Каква луда?! — кресна дузинникът.

Да си нечий син или любимец явно не беше достатъчно да не се уплашиш от такъв крясък.

— Ами оная… — запелтечи младежът. — Нали я знаете… Лудата. Дето разправя, че била намерила земя на запад. Дето всеки ден ходи до Търговския оройхон и търси нова земя…

— Идиот!… — пак кресна дузинникът. — Бовер тъпоумен! Нали ти е казано: ни-кой! А ти си я пускал! Със собствените си ръце ще те натикам в шавара, изобщо не ме интересува какъв си и чий си! Като си се хванал на служба — ще служиш! Кой ти е позволил да я пускаш?!

— Ами тя не спира! Викнеш й да спре, а тя само се хили, плези се и не спира. Как да я спра — да я убия ли? Безумците не бива да се убиват, те сами си отиват при Йороол-Гуй…

— Ти ще отидеш при Йороол-Гуй! — прекъсна го дузинникът. — Бабини деветини са това — че не трябвало да спираш безумците. Илбечът също е луд — и него ли няма да го спреш?!… Ох, само ако си я изпуснал… — И викна на другите цереги, които седяха край синора: — Бегом на Търговския! Хващате лудата и я водите тук!

— Отивам с тях — каза Шооран.

— А, не. — Дузинникът стисна копието си. — Който минал — минал. Ще чакаш тук. А ти — обърна се той към младия церег — тръгваш. Видиш ли някоя бременна — водиш я тук. И да си любезен с нея, ясно ли ти е? — Млъкна, после изръмжа, неясно дали на Шооран, дали на самия себе си: — Знам ги аз тия бременни хубавици. Първо те пращат да я гониш като тукка, а после си я прибират на сухичко, пък ти ако щеш в нойта плувай… И на жените да дадете гъби, та да не се задушат! — викна той след церегите.

Дойде още една полудузина и командирът им заповяда да заемат позиция, като специално ги предупреди за бременната — за Яавдай. Самият той остана до Шооран и открито не го изпускаше от поглед. Шооран вече съжаляваше, че е дошъл тук. Ясно беше, че няма да му дадат Яавдай и че ще я пратят при Ууртак. Значи щеше да се наложи да си я вземе по пътя.

Времето сякаш беше спряло. Шооран нервно крачеше напред-назад и усещаше как копието на дузинника неизменно е насочено към него. Жълтите сутрешни облаци се смениха със сребърни — дневни. Дойде втората смяна цереги. Потерята не се връщаше.

— Дай да идем на сухото, така или иначе ще я доведат там — каза дузинникът.

Шооран завъртя отрицателно глава.

Мина още много време и сред валмата дим се появиха фигури. Шооран се вгледа да ги преброи. Петима. Четиримата бяха церегите — но петата фигура?… Групата им се скри зад един насип кости и след малко излезе пред тях. Петата фигура не беше Яавдай — церегите водеха лудата Нарвай.

Шооран я беше виждал веднъж — преди години, и все пак я позна веднага. Тя и тогава му се беше сторила стара, но сега бе истинска развалина. А не можеше да е на повече от три дузини години…

Бяха й вързали ръцете зад гърба и пред устата и носа й нямаше гъба — сигурно й бяха сложили, но тя я беше изплюла, без да я е грижа, че вдишва отровните пушеци.

— Я колко много сте се събрали! — викна тя още отдалече. — Знам аз кой ви е изпратил! Кажете му, че няма да се омъжа за него. Отдавна съм омъжена за друг. Кажете му, че мъжът ми е пръв красавец и че си има много, много ръце… Ха! Никога няма да се сетите как се казва! И кажете на вана си, че плюя на него и…

— Защо си отишла там? — прекъсна я дузинникът.

— Ходих при мъж ми, при милото ми мъжленце, да му се оплача от лошия ван…

— Копаеше чавга — обади се един от церегите.

— Видя ли една млада жена? — попита високо Шооран.

— Видях! Млада, първа хубавица, Нарвай се казваше… Защо ме довлякохте тук? Ще кажа на мъж ми и той ще ви даде да разберете, той е много силен.

— Там няма никой друг — каза младият церег на Шооран. — Всичко претърсихме. Следи много, но всичките са залети от нойта и не може да се разбере нищо. И да е имало някаква жена, заминала си е. Не можем да я преследваме — нататък е Земята на старейшините.

— Ама голяма хубавица! Истинска красавица!

— Млък! — викна дузинникът. — Ще ти дам аз на тебе една красавица. Я кажи сега, вярно ли е, че си намерила земя на запад?

— Че що ще ви лъжа? Хукнах покрай аварите и я намерих. Тъй де, аз винаги търча покрай аварите. И я намерих. И още земи ще намеря.

— Видя ли там някого? — продължи дузинникът. — Видя ли онзи, дето я е направил?

— Ха, онзи! — викна Нарвай. — Аз си я направих. Както си търчах с всичка сила — и си я направих.

— Така значи… — Дузинникът пребледня и огледа церегите заплашително. — Никой да не си отваря устата! Ще ви избия!… Да не лъжеш? — обърна се той към лудата.

— Как ще лъжа?! — възкликна Нарвай. — Да знаеш само колко земя съм направила! Многоръкия ми вика: „Не прави!“ — обаче аз го лъжа и си правя. Жените винаги лъжат мъжете си, нали знаеш.

— Тя е — прошепна един церег до рамото на Шооран.

— А сега можеш ли? — попита дузинникът и посочи далайна, от който се вдигаше пара. — Можеш ли да направиш земя сега, а?

— Мога! — Нарвай размаха ръце, направи крачка към далайна и изведнъж седна в нойта и каза жално: — Обаче… обаче какво излиза, че аз съм илбечът ли? И сега ще умра?

— Давай — изръмжа дузинникът. — Прави…

— Ще умра — високо и спокойно каза лудата. — Вече умрях. Край.

Лицето й внезапно пребледня, очите й се подбелиха и тя се килна, но дузинникът я хвана преди да падне в нойта.

— Дайте вода!

Подадоха му мях и той го вдигна към устата й. Водата, оцветена с няколко глътки вино, потече по брадичката и шията й.

— Ама тя май наистина умря — объркано каза дузинникът.

— Нали Йороол-Гуй я е проклел — обади се някой. — Нямаше смисъл да я ловим.

Шооран се обърна и си тръгна. Дузинникът му викна да спре и той спря, обърна се, на дузинникът само махна с ръка и каза:

— Карай. Няма смисъл вече.

След като мина покрай няколко оройхона, Шооран спря да си почине и без да обръща внимание на уплашения и пълен с омраза поглед на стопанина, седна под едно дърво и откъсна един узрял плод. После извади картата, разгъна я на коленете си и се взря в Земята на Добрите братя, за която разказваха всички, но която никой не беше виждал. Съвсем близо беше, ако минеш направо през далайна. Иначе имаше два прехода през мъртви земи плюс през държавата на старейшините, за която също разправяха какво ли не. Той обаче знаеше, че дори до Кръста на Тенгер животът не е толкова сладък, колкото го описват. Защото животът едва ли се беше променил кой знае колко от времето, когато Енжин бе живял там, а това означаваше, че Яавдай няма да може да прекоси Земята на старейшините.

Хвана се за косата и се оскуба с всичка сила, за да прогони мисълта, че красивата девойка от Търговския оройхон може да е плод на бълнуване — като това на покойната Нарвай, както и мъжът й, и дарбата на илбеча. Не, не можеше да бъде. Яавдай никога не говореше неистини. Щом беше казала, че ще отиде при Добрите братя, значи щеше да тръгне натам — през чужди страни и мъртви земи. И значи трябваше да я търси точно там. И то не по обиколни пътища, а по най-прекия — и най-опасния.

Усмихна се криво. Утре цялата страна щеше да научи за смъртта на илбеча. И това щеше да е почти вярно. Защото илбечът наистина щеше да изчезне. За дълго — а може би и завинаги.

Денем нажежените грамади на аварите изглеждат черни, а ношем, когато небесната мъгла гасне, започват да светят отвътре с нищо не осветяваща лъжовна светлина. И можеш да си завреш носа в нажежения камък, понеже си мислиш, че до него има поне още дузина крачки. Най-опасно е в мъртвите земи, където трептящите черни кълбета дим скриват тъмнопурпурните петна на аварите и те почти се сливат със сиянието на далайна. Купчините изхвърлени на брега отпадъци също излъчват смътна светлина, защото гният. Навсякъде има неясни светлини, но не можеш всъщност да видиш нищо и не знаеш — вървиш ли все пак нанякъде, или като ранена тукка се въртиш на едно място в парещия нойт. И пушеци, пушеци, пушеци… Лютят на очите, карат те да кашляш. Но не можеш да се изкашляш, нито да вдигнеш какъвто и да било шум, дори трябва да внимаваш как стъпваш, защото на две крачки от теб този кошмар може би свършва и там те чакат врагове.

Шооран клекна и замига често. Нищо не се промени, петната призрачна светлина все така се люшкаха пред очите му. Едва успяваше да всмуче въздух през влажната гъба — тя вече не миришеше на откъснатия от дървото туйван, а на изгорял нойт, Минута-две Шооран убеждаваше сам себе си, че си почива, после стана и пак замига, й да отваря, и да затваря очи беше еднакво болезнено. Очите го пареха и той едва се сдържаше да не посегне да ги избърше с омазаните си с нойт ръце.

Минутите почивка бяха достатъчни, за да изгуби посоката, но той се бе подготвил за това, така че се наведе към сложеното на земята копие, напипа накъде сочи и предпазливо направи няколко крачки натам. Нещо под краката му запука, потече някаква гадост. Той се подпря на копието и като вдигна високо коляно, направи още една крачка. Стори му се, че едно от белезникавите петна свети по-различно от другите. Може и да се лъжеше, но пък може би там огненото блато свършваше и имаше пост и часовите поддържаха огъня, накладен от изсушен край аварите хохиур. Миризмата на тлеещия хохиур не беше много по-различна от вонята на мъртвите блата, но пък винаги имаш огън и можеш да запалиш факла или фитила на заредения ухер.

Отдясно застрашително беше надвиснала черната маса на оройхона, който беше построил навремето. Огненото блато беше съвсем близо. Шооран мушна с копието напред да опипа пътя и нещо се събори. Шумът в нощната тишина му се стори оглушителен, сякаш се разнесе над безчет оройхони.

— Какво става там? — чу се глас. — Я запали факлата!

Шооран се пльосна на земята. Съвсем близо пламна огън. Нечия тъмна фигура с факла в ръка стъпи на синора и се взря в нощния ад на горящото блато.

— Нищо няма. Боклуците падат — сигурно лошо сме ги нахвърляли.

Значи насипът пред него беше натрупан специално, та никой да не може да се приближи незабелязан!

Шооран лежеше в тинята и се молеше бронята и кожените му гащи да издържат и да не пропуснат нойта до тялото му.

До мъжа на синора се изправи втора фигура.

— Прав си, нищо няма. То тук и денем не може да се мине… — Чу се кашлица. — Ама че гадост, а? Сами се натикахме тук и сега сами си се пазим. Че лошо ли си живеехме преди? Ама не, хукнахме като побесняла тукка! Нови земи ни трябвали, разбираш ли. И на ти сега — трябва да ги пазим.

— Разправят, че Мунаг точно това бил казал на съвета. И че точно затова ванът го натикал в шавара.

— Кой ван бе? Хооргон ли? Никакъв ван не е тоя глупак. Гад шаварна. Трябва да се помирим с истинския ван, докато още има време. Ще му се поклоним, ще му занесем главата на Хооргон и ще си живеем като на алдан-тесега…

— На тебе главата ти ще я занесат, ама на Хооргон — прекъсна го другият пазач, скочи от синора в мрака и другата фигура го последва. Гласовете заглъхнаха и не можеше да се чуе почти нищо.

— … няма да стане… ама виж — на два оройхона и ванът, и одонтът… ще ни сгащят като жирх в дупка…

Шооран изчака гласовете да заглъхнат съвсем и запълзя покрай насипа, по-настрани от далайна. Вече знаеше посоката. Миризмата на изгоряло се усили, жегата го лъхна в лицето. След минута усещаше горещината на аварите дори през дебелите си ръкавици. Но не спря, а продължи да пълзи към огнения пъкъл. Хитинът на бронята му запука, кожата на ръкавиците и обущата му задимя и засмърдя. Нажежената повърхност се ронеше и на два пъти Шооран не можа да се задържи и се хлъзна надолу — парчета от дрехите му останаха да димят по аварите. Затова пък тук явно не можеше да има никого и Шооран продължи напред почти без да се крие, сигурен, че никой няма да го види на фона на огнените камъни. Можеше да го издаде само шумът, но всичко, което можеше да падне и да вдигне шум, беше изгорено от огъня, така че нямаше защо да се страхува и от това.

Щом се смъкна по аварите от другата страна на преграждащата пътя барикада, Шооран свали ръкавиците си, изпъшка от болка и свали и напуканата вече на много места броня. Стъпалата му пареха — горещината проникваше през дебелите пластове на подметките — и му се струваше, че е стъпил на авара бос. Но вече беше минал границата. Все пак изобщо не можеше да става дума да се събуе — пред него се простираше безкрайно дълъг мокър оройхон.

И като почти подскачаше от болка, Шооран тръгна напред. Хвърли прегорените ръкавици, но не и парчетата от бронята. Ръкавиците щяха да изгорят, но остатъците от бронята щяха да издадат, че е минал оттук. Трябваше да ги хвърли в шавара — там жирховете бързо щяха да ги изгризат.

Утрото го свари доста далече от границата. Шооран не излезе на сухото — отдавна беше минало времето, когато можеше да се разхожда тук, като знаеше, че няма да срещне никого. Сега и двата оройхона — и на стареца, и неговият — бяха населени почти толкова гъсто, колкото и благословените земи на вана.

Заобиколи сухите оройхони така, че да е най-близо до бившия си дом и до скривалището в „пътя на тукката“. Не можеше да продължи в този си вид. След кипящите блата и аварите от екипировката на младия напет церег не беше останало нищо. Беше изгубил копието си в насипа, беше изхвърлил прогорените си ръкавици. Ароматната гъба беше станала на воняща топка и също я беше захвърлил. Бойните обуща, с които можеше да ходи дори в шавара, бяха целите на дупки от огъня. Тънкият му жанч висеше на парчета от раменете му, а онова, което допреди ден беше броня, ставаше само за боклука. И като към всичко това се добавеха изпогорените му и зачервени ръце и лице, възпалените очи и разчорлената коса, Шооран спокойно можеше да си съперничи по външен вид с покойната Нарвай. Но пък беше успял незабелязано да се измъкне от владенията на вана и да стигне тук, където никой не чакаше илбеча и следователно не го търсеше.

Шооран тръгна към шавара — трябваше да се отърве от остатъците от бронята. Пред шавара имаше врата: плоча, слепена от черупки и люспи и окачена на връзки от мустаци на парх. Отначало той не се сети защо са я сложили, дръпна я и надникна в тъмнината.

Място за екзекуции! Колко ли хора беше успял да натика тук бузестият нов повелител за краткото си владичество?

Шооран хлопна вратата, после пак я отвори и хвърли вътре доспехите си. Нещо в тъмното изпляска.

Прекара деня в гъсталаците хохиур, с надеждата, че никой няма да обърне внимание на някакъв непознат събирач на харвах. Още от сутринта всъщност на мокрото излязоха много хора, а и хохиурът беше изгазен на пътеки, а чавгата беше изкопана. Явно поданиците на Хооргон не водеха много сладък живот.

Когато се мръкна, Шооран излезе на сухото. Тук всичко също беше променено. Дивите преди ниви сега бяха на правилни квадрати, оградени с плетове от бодлива кост, хлебната трева беше окосена. За миг Шооран се уплаши, че може и да са намерили скривалището му — но пък не беше минало толкова много време и новите стопани едва ли бяха почнали да преустройват сериозно алдан-шавара: а без сериозни поправки и копане нямаше как да открият тайните му проходи.

Промъкна се покрай няколко огради, стигна до склона на суур-тесега до нисичкия, но отрупан с плодове туйван, и запълзя и затърси затрупания с камъни таен вход. Накрая го намери и тъкмо да отмести камъка и да влезе, някой се хвърли върху него, изви му ръцете и засъска:

— Хванах ли те, крадец мръсен!

Шооран опита да се измъкне, но противникът му бе много по-силен.

— Ще видиш ти как се краде! — Последва силен удар по темето му.

Пред очите му лумнаха пъстри огньове, но въпреки това Шооран усети как притисналият го към земята човек замахва пак и успя да отмести главата си. Вторият удар на тежкия юмрук улучи камъка и нападателят му изрева от болка и за миг го пусна, така че Шооран успя да се извърти и да го изрита. В петата на обувката му явно бяха останали игли, защото ревът премина в хрипкав писък. Шооран удари непознатия в гърлото, за да го спре — иначе щеше да се стече целият оройхон. А после, вече без да среща почти никаква съпротива, върза нападателя си с въжето, което той предвидливо беше приготвил за него. Пленникът му задавено хъркаше.

— Като не можеш да се биеш, не почвай — поучително каза Шооран.

После завлече нападателя си под навеса, от който той бе изскочил преди малко, пусна завесата на вратата, намери светилника, пълен с вонящо масло от жирх, запали го и огледа пленника си. Оказа се, че е Боройгал. Същият онзи Боройгал, за чиято сила в Свободния оройхон се носеха легенди.

— Обаче не можеш да се биеш — доволно повтори Шооран и като видя какво се кани да направи пленникът му, го предупреди:

— Гъкнеш ли, ще те убия.

Боройгал подсмръкна.

— Сега разказвай — каза Шооран. — Тихо.

— За кое? — с готовност отговори бившият доносник.

Не го беше познал, пък и щеше да е странно да познае в него кльощавото момче, което за последен път беше видял преди почти девет години.

— За всичко, което става тук. Като начало — какво е направил Хооргон с рижавия Мунаг…

Скривалището беше непокътнато. Шооран си облече чисто нови дрехи, избра си харпун, взе си и нова гъба и прозрачна маска, за да пази очите му от пушека. Похапна сушен наъс и туйван, взе и за из път. Можеше вече да тръгва. Но реши да не бърза. Разказаното от Боройгал го беше изпълнило със студена спокойна ярост. Преди да тръгне трябваше да накаже Хооргон.

Мина по „пътя на тукката“, излезе в коридора на алдан-шавара и се спусна на осветеното от плужеците долно равнище. Нощем тук не слизаше никой, само през първата седмица след мягмара жените работеха денонощно. Хооргон живееше в пещерите на съседния суур-тесег, но това не беше проблем за Шооран — нали беше изучил всички тунели и проходи под земята. „Камъкът-врата“ се люшна безшумно и Шооран, хванал един светещ плужек, тръгна напред. Беше тъмно и това му се стори странно — на долното равнище не трябваше да е тъмно. После обаче видя наредените костени ракли и всичко му стана ясно — беше попаднал направо в съкровищницата на самопровъзгласилия се ван.

Съкровищницата беше пълна със седефени ковчежета с бисери, с украшения от бяла, черна и жълта кост, с тънки клонки кристална гъба, каквато се намираше много рядко на брега. На дузина масички бяха наслагани кремъчни ножове, изгладени до кристален блясък и толкова остри, че човек да се обръсне с тях. А на най-видно място на стената, покрита с тънко платно, висяха украсени с бисер доспехи от кост на черен уулгуй — дисковете им искряха дори на слабата светлина на плужека и привличаха погледа. Шооран пристъпи към тях и прокара пръсти по полираната кост. В съкровищницата беше горещо, но резбованата кост си оставаше прохладна и някак жива на пипане. До доспехите висеше празничен талх, обшит с дискове от блед уулгуй, накачен с всевъзможни женски украшения. Сякаш в полумрака пред Шооран стояха одонтът и любимата му жена, облечени в празнични одежди.

Шооран въздъхна. Не, нямаше да вземе тези доспехи и тези дрехи, нищо нямаше да вземе оттук. Беше дошъл за друго.

Полегатият проход, по който се беше изкачвал горе преди години, беше затрупан с тежки камъни, но пък до него се виеше стълба, която свършваше пред малка, но очевидно тежка и здрава врата. Шооран огледа ключалката. Отвън вратата можеше да се отвори само със специален сложен ключ, но отвътре беше достатъчно само да побутне резето. И след като го направи, той се наведе под прага и тръгна напред.

Навремето старецът беше държал тук запасите си, понеже помещението беше не само сухо, но и проветриво. Сега всичко беше променено. Стените бяха покрити с кожа и тънки тъкани. В широк извит светилник, пълен с благовонно масло, плуваше горящ фитил. Дупките под тавана бяха запречени с решетки, а проходът, преди години затварян с проста кожа, сега беше одялан от каменоделци и затворен с овална врата от кост. Точно по средата на помещението имаше огромен креват и на него, увит с фини завивки, спеше врагът му — бузестият Хооргон.

Шооран измъкна ножа от пояса си, но внезапно спря — хрумна му една дръзка мисъл. Така че прибра ножа и извади лепкавата лента, с която прикрепяше гъбата към лицето си, и бързо я усука през устата на Хооргон. Хооргон се стресна, измуча и седна в кревата.

— Тихо!… — изсъска Шооран, изви му ръцете и ги върза с ивица, която отпра от чаршафа.

Младият владетел изобщо не се дърпаше, само мучеше. Шооран го перна лекичко по носа и мученето спря.

— Хайде! — Шооран го вдигна за яката.

Хооргон само въртеше глава — явно не разбираше нищо — и Шооран извади ножа и го вдигна пред очите му. Дебелобузестият измуча пак, от носа му излезе кървав мехур, и покорно стана. Дрехите му бяха широки и дълги почти до земята — все едно че се бе облякъл като жена.

Хооргон се забави за миг, докато нахлузи меките си обуща — нещо съвсем неуместно в случая — и тръгна към съкровищницата, накъдето го подбутна Шооран. Щом влязоха, Шооран залости вратата — сърцето му затупка по-спокойно — и поведе пленника си към „камъка-врата“. Хооргон изобщо не се съпротивляваше, а и едва ли разбираше какво става. Само когато влязоха в „пътя на тукката“ и Шооран спря, за да намести камъка, който скриваше входа, се опита да запълзи напред, но Шооран го сграбчи за глезена и го спря.

Излязоха на повърхността под туйвана и Шооран замаскира изхода и погледна към навеса, където лежеше здраво овързаният Боройгал. Ако не се задушеше, на сутринта щеше да го намери някоя от жените му и след като излееше злобата си върху нея, Боройгал щеше да мълчи за станалото — цял живот. Защото кой ще тръгне да разказва за позора си, след като може да го накажат дори със смърт, че е изпуснал вражески разузнавач?

„Дано да се задуши — помисли Шооран. — Все пак той ни изгони от Свободния оройхон…“

После повлече Хооргон по пътеката към границата. По оградите от двете й страни бяха накачени какви ли не дрънчащи и тракащи боклуци, та всеки крадец, който реши да влезе в чужда нива, веднага да се издаде, но Хооргон или не знаеше за това, или го беше страх да вдигне тревога — нали Шооран го държеше здраво с едната си ръка, а с другата стискаше ножа.

След няколко минути стигнаха синора. Тук вече Хооргон се запъна, но Шооран го ритна отзад с коляно и той зашляпа с меките си обуща през блатото.

Небето вече изжълтяваше, тесегите изникваха в здрача като сиви сенки, вече можеше да вървят и без светлина. Шооран хвърли изтощения плужек, блъсна Хооргон напред и изръмжа:

— По-живо!

Стигнаха шавара вече по светло. Шооран дръпна Хооргон да спре, обърна го, погледна позеленялото му лице и не изпита нищо освен отвращение. Развърза му ръцете и смъкна лепкавата лента от устата му. После каза:

— Ако искаш, викай. Никой няма да те чуе.

Хооргон мълчеше и трепереше.

— Знаеш ли защо си тук? — попита го Шооран. — Защото беше много гадно хлапе. Оплака се на татенцето си, тогавашния одонт, и затова майка ми умря. Виж и този нож. Помниш ли го? Веднъж вече те погъделичках по гърлото с него. Знай, че този нож ми е подарък от Мунаг, същия Мунаг, когото си натикал в шавара. Малцина са хората, които са били добри с мен, така че сега ще отговаряш и за Мунаг. Нали навремето те предупредих да не ми се изпречваш на пътя. Е, дойде време да изпълня детското си обещание. Пред теб е входът в шавара. Лично ти си наредил да го затворят с врата. Влизаш вътре и аз я затварям. Изходът от другата страна е свободен. Чух, че обичаш да казваш как даваш шанс на осъдените — сега шансът е твой.

— Не… — изхълца Хооргон. — Аз вече… няма вече…

Шооран го удари, блъсна го в мрака и хлопна вратата. Хооргон залитна, направи крачка напред и затъна до колене в парещата тиня — никога не бе стъпвал в нея.

— Милост!… — писна Хооргон и заблъска затворената врата.

Нещо започна да го хапе за глезените, нещо много бързо и много гладно, а от мрака се пресегна друго нещо, тънко и жилаво, и го обви и го обърна към себе си. Хооргон се задърпа и запищя. Пищя съвсем малко.

Нощта на отмъщението свърши. Всеки момент някой можеше да разбере, че Хооргон не е в алдан-шавара, и щяха да започнат да го търсят. Шооран трябваше да се маха оттук. Отново беше екипиран с всичко необходимо, от старото си снаряжение носеше само ножа и ризницата, върху която беше облякъл жанча си. Тя беше тънка и мека, и лека като цамц. Сега, макар че тръгваше към мъртвите земи, на Шооран нямаше да му се налага да пълзи — тук стражи нямаше.

Пое на север, натам, накъдето преди четири години беше отишъл старецът. Старецът, който на тръгване му бе казал, че може би някой ден ще разбере защо отива там, но че е по-добре изобщо да не го разбере. Добрият старец — сега Шооран много добре разбираше какво беше искал да му каже. Енжин беше започнал да строи този път, та някой ден някой нов илбеч, когато вече не може да живее сред хората, да може да тръгне по него, да си построи безопасно убежище и да си живее сам, далече от всички, също като него. „Благодаря ти, старче, само че новият илбеч тръгва по пътя ти не за да избяга от хората, а за да стигне при хората, по-точно при единствения човек, който е скъп на сърцето му.“

От Боройгал Шооран беше научил, че покрай стената минават два мъртви оройхона — значи тогава старецът беше успял да построи още един. Хората не стъпваха на тях — когато бяха започнали да се заселват тук, бяха пратили разузнавачи, и само толкова. Страната все още не беше прекалено пренаселена и щяха да минат поне още дузина години преди първите неудачници да бъдат пратени там на сигурна смърт. А това означаваше, че там ще може да строи безопасно. Дали това не беше обяснението защо първите илбечи се бяха движили като правило покрай Стената на Тенгер?

Безсънната нощ и двата последователни прехода през мъртвите земи не само не го умориха, но като че ли му вдъхнаха нови сили и Шооран разбра, че не е забравил нищо. И вече не пред стареца, а пред него лумна чистият пламък на новородените авари и Шооран, без да го е грижа, без да разбира дори с него ли става всичко това, или с някой от легендарните герои, радостно се разсмя и тръгна по чистия, още неомърсен оройхон. И отново видя проядената от вълните Стена на Тенгер, и отново аварите на втория за деня оройхон не го пуснаха до нея. И чак тогава силите го оставиха и като кашляше с кашлица, раздираща пълните му с пушек гърди, той се повлече назад.

Трябваше да пренощува на сухото — разбуденият Йороол-Гуй можеше да излезе и посред нощ, но пък на сухото сега сигурно всичко вреше и кипеше, особено ако приближените на Хооргон бяха обявили пред всички, че владетелят е изчезнал. Все пак Шооран мина през вече доста заселената суха ивица и стигна до ъгловия оройхон. Там, на късчето свободна земя, притисната от двете страни от аварите, бяха владенията на сушачите. Самите майстори обаче, както беше обещал покойният Пуиртал, живееха в алдан-шавара, и палатката, където държаха инструментите си, беше празна. Шооран се уви в жанча си и легна малко встрани от нея. Чувстваше се в абсолютна безопасност и не мислеше за трудностите през последните дни, а за съвсем други неща: че тук например, земята е винаги топла, защото аварите са близо, а пък на мокрото е студена, защото е до далайна. Защо обаче винаги е топла на сухото дори там, където е далече и от границата, и от далайна? Защо ако топлото е свойство на земята, като я вземеш в шепа, тя изстива? Не успя да разгадае тази загадка и заспа.

Събуди се, защото някой го буташе — някакъв висок слаб мъж. По възпалените му очи, обгореното до червено лице и особено по плавните му, предпазливи, някак нечовешки движения Шооран веднага разбра, че е сушач.

— Какво правиш тук? — попита сушачът.

— Спя — отговори Шооран. — Ей сега си тръгвам.

Не се уплаши от сушача. Хооргон може и да беше променил отношението си към сушачите, научен от горчивия опит на баща си, но самите те просто не биха могли да се променят. Те, презираните от всички, бяха прекалено близо до смъртта, за да донасят за някого или да ги е страх от него.

— Натам ли отиваш? — попита сушачът и посочи.

— Да — отговори Шооран.

— Като видиш Йороол-Гуй, кажи му, че сушачът Койцог не го забравя никога.

— Добре.

Шооран взе една празна кошница за харвах, за да скрие лицето си, и тръгна през събуждащата се суха ивица.

Лесно стигна до края на мъртвата земя. Нойтът на аварите вече гореше, но далайнът още не беше успял да изхвърли много боклуци и мърша и се вървеше без проблеми. Проядената от времето стена се ронеше пред очите му, но Шооран реши да не прави път покрай нея. Първо трябваше да си осигури опорен пункт, място, където да може да се скрие от опасностите и да пренощува. Защото не можеше всеки ден да минава по все по-страшен път, нито да разчита на късмета си, като нощува сред хората. Юбилейният му дванайсети оройхон вече не беше граничен, а бе насочен към средата на далайна — Шооран почна да прави нова страна, засега страна без име. Това забавяне нарушаваше всичките му планове, защото нали беше искал да прави по два оройхона на ден и да стигне до Страната на Добрите братя точно преди мягмара. От друга страна, сега щяха да имат къде да живеят с Яавдай.

И въпреки това сега той бе твърдо решен да строи по два оройхона на ден. Дарбата на илбеч вече не беше чудо за него, а инструмент, създаването на земя не беше подвиг, а работа. Безкрайно трудна, извън всички човешки възможности, но все пак работа. И когато завърши този оройхон, толкова подобен на Търговския, който в пристъп на лудост бе направил неговият предшественик, Шооран упорито продължи напред. Следващият остров трябваше да е граничен и да го приближи към целта му на още двойна дузина крачки.

Тук Стената на Тенгер беше разядена много дълбоко и за миг Шооран си помисли, че ще вземе да рухне още преди да си е свършил работата, и вдигна ръце, и потърси в душата си сила и воля. Оройхонът се раждаше мъчително, като че ли далайнът точно сега беше решил да се опълчи на противника си и се съпротивляваше с всяка своя капка. И все пак Шооран измъкваше острова от небитието. Издигаха се суур-тесегите, земята се втвърдяваше — още миг и щеше да може да се отпусне, да си почине… но в същия този миг го връхлетя страшен удар. Почти завършеният вече оройхон се люшна като хвърлено в бързей листо, хълмовете с грохот започнаха да се сриват, земята се пропука и през отломките камък, буците пръст и кипящата пяна се надигна Йороол-Гуй.

Шооран не знаеше дали крещи. А и да крещеше, нямаше да чуе крясъците си от клокоченето и съскането на пяната и трясъка на рушащата се земна твърд. Не побягна, само запълзя назад, повален по гръб, без да откъсва очи от Йороол-Гуй, който с такава лекота унищожаваше сътвореното от него. Късно беше за бягане, пък и нямаше къде да избяга. Можеше само да се надява с немощните си човешки сили да победи чудовищния бог в смъртоносната им игра. Няколко мига, или минути, или години — Шооран не знаеше какво точно — Йороол-Гуй като че ли размисляше, вдигнал ръцете си чак до облаците, а после се хвърли върху граничния, огнения оройхон.

Онова, за което навремето му беше разказвал старецът, сега ставаше пред очите му. Облаци дим се издигнаха чак до небесния свод. Парата свистеше, аварите се пукаха с грохот, клокочеше лава, клокочеше и ледената кръв на чудовището. И единствено самият Йороол-Гуй мълчеше и продължаваше да се хвърля целеустремено и безсмислено в огъня. Шооран помисли да избяга в другия край на оройхона, където нямаше толкова пушек, но се отказа, понеже се сети, че там Йороол-Гуй ще го хване лесно, ако реши да се гмурне в далайна. И наистина, Многоръкия се пльосна в далайна — сякаш гръмнаха едновременно дузина дузини ухери — и веднага атакува съседния оройхон. Шооран хукна към огнената страна, където всичко съскаше, пращеше и гореше. Йороол-Гуй се надигна след него, спря досами синора и облещи половин дузина очи наведнъж, за да го хипнотизира. Едно от очите беше по-малко от другите и като че ли беше сляпо.

— Малко ли ти беше предния път?! — без дъх викна Шооран. — Още ли искаш?

И хвърли харпуна. Острието плавно потъна в прозрачно-зеленикавото туловище.

Шооран побягна покрай синора — краката му се хлъзгаха в локвите кръв и нойт. Знаеше, че няма да може да избяга, че Многоръкия ще го хване, но все пак бягаше. Йороол-Гуй се надигна пак, този път от другата страна, пльосна се и запълзя към аварите — преграждаше пътя на мъничкото човече и го изтикваше към нажежените скали. И парата пак засъска, изпепелените му ръце се гърчеха, плътта му побеляваше и губеше прозрачността си, но тутакси се възобновяваше и възраждаше. А човечето тичаше с последни сили покрай синора, не, не тичаше влачеше се, и се мъчеше да избяга от отровните пушеци. Многоръкият властелин обаче се дръпна, хвърли се пак — този път от другата страна — и го приклещи на тясната ивица пред огненото блато.

— Какво искаш? — изхърка Шооран. — Не можеш да ме победиш, а и аз няма да се предам! Защо ме преследваш като някой баргед длъжник? Нищо няма да получиш от мен, не съм ти длъжен с нищо… Не, чакай, дължа ти нещо! Сушачът Койцог каза да ти предам, че е твой покорен роб. Той е виждал далайна само по мягмар, но ти се моли денонощно. Главата му е станала като плешива от косите, които ти жертвува… Аз обаче не съм като него… Плюя на тебе!

Йороол-Гуй пак се гмурна и пак, за кой ли път, се пльосна на димящата земя. Шооран падна. Вече не можеше да побегне, не можеше да се изправи дори, но успя да изпълзи до синора, да се хване с ръце за него и да изпълзи оттатък, в гъстия лепкав нойт. Искаше му се да затвори очи и да умре, но не можеше. Трябваше да гледа и да чака кога Йороол-Гуй ще се отдръпне и тогава пак, и пак, и пак да се премята през синора…

На сутринта, когато отиде при аварите, сушачът Койцог видя там да лежи човек. За три дни това беше вторият такъв случай и Койцог се намръщи — никой сушач не биваше да остава да спи до аварите.

Койцог се приближи, за да го срита и да го събуди. Отначало си помисли, че е онзи, от завчера, но видя, че е сбъркал. Защото онзи беше млад и облечен богато и тогава той се беше зачудил какво го е довело тук и защо спи на голата земя. Този пък… по-страшно обезобразен човек не беше виждал. Лицето му беше като маска от спечена кръв и кал, цялото на моравочерни петна — там, където под напуканата кожа се беше подула обгорената плът. Дрехите му бяха на парцали и под тях се виждаше също така ужасно обгореното му тяло — цялото в рани, по-точно една-единствена рана. Но този труп дишаше. И беше същият човек — беше онзи младеж. И когато Койцог застана над него, той отвори подутите си очи и прегракнало каза:

— Изпълних молбата ти. И ти донесох подарък.

И извади стар, нащърбен нож, отвори капачето му с подутите си пръсти и изтръска на камъка нещо дълго, нещо мърдащо, нещо, което приличаше на червей. На единия край на червея имаше извит нокът, от двете страни на който имаше мънички, едва забележими вендузи.

Койцог много добре знаеше какво е това. Често, когато излизаше на сушата, Йороол-Гуй губеше някоя от ръцете си, но почти винаги ги поглъщаше, за да не ги остави на хората. Само броени щастливци, при това невероятни храбреци, бяха успявали да отсекат края на някое негово пипало и да се отърват, като избягат през синора. Защото останалите пипала почти винаги повличаха храбреците към далайна. Както и да е, досега Койцог само беше слушал за този изключително рядък жив талисман. Казваха, че докато отсеченото пипало на Йороол-Гуй мърда, на онзи, който го държи, не може да му се случи нищо лошо. И казваха също, че пипалата живеят по повече от година.

Койцог взе една клечка и внимателно напъха опасния подарък обратно в дръжката на ножа, а после погледна непознатия и видя, че той вече умира. Бързо постла жанча си, издърпа безжизненото тяло на него, превлече го под прикритието на единствения наблизо студен тесег и хукна за вода.

Йороол-Гуй идваше, размахал безбройните си ръце. Ръцете надвисваха отвсякъде: пипала с вендузи, с нокти, с разкъсващи плътта реснички. Безбройните усти мляскаха гладно, очичките в основата на ръцете и огромните главни очи го гледаха — само онова, раненото око гледаше накриво. Шооран разбираше, че този път не е успял да се измъкне и че ей сега Йороол-Гуй ще го изяде, също като безбройните безименни жертви преди него, но не можеше да се предаде просто ей така и се задърпа, опита се да стане и да побегне, изпъшка от болка и се събуди.

Видя навеса над главата си, усети топлата земя под постелката — значи беше на огнена, но суха земя. Стори му се, че си е вкъщи и че ей сега ще дойде майка му. Но вкъщи не беше така тихо, нали? И откъде се беше взела тази толкова силна болка?

Вдигна ръце пред очите си и видя, че са превързани. Старецът ли го беше превързал? Тогава защо не беше в алдан-шавара? Какво всъщност беше станало? Шооран пак се опита да седне, но пак изпъшка и падна по гръб. И изведнъж, внезапно, си спомни и кой е, и женитбата си, и несполучливия си опит да стигне до Страната на Добрите братя. Губеха му се само последните часове — не разбираше как е успял да се спаси и къде е сега.

Над него се наведе някакъв слаб човек с набраздено от стари изгаряния лице.

„Сушачът Койцог“ — спомни си Шооран.

Койцог започна да сменя превръзките на ръцете му — те бяха в рани до лактите. Намаза ги с нещо прозрачно и болката почти изчезна.

— Благодаря — прошепна Шооран.

— Аз ти благодаря — отвърна Койцог.

И вдигна пред лицето му надут рибешки мехур. Вътре беше пръстът на Йороол-Гуй — и дращеше с отровния си нокът. Шооран го гледаше и се чудеше откъде се е взел.

— Трети мехур пука вече — каза Койцог.

— Гадна твар — съгласи се Шооран.

Койцог излезе и след малко се върна с блюдо, пълно с тънко нарязано бяло месо, и каза:

— Яж. Това ще ти даде сили.

Месото намирисваше на нойт, но беше вкусно.

— Какво е това? — попита Шооран, щом го дояде.

— Опашка от парх.

— Откъде я намери? — попита Шооран и го погледна с уважение.

— Тия дни е лесно. Нали е мягмар.

— Не може да бъде! — Шооран се надигна на лакти. — До мягмара има още цели три седмици!

— Имаше… когато те намерих. — Койцог клекна до него. — Три седмици беше в несвяст. И си приказваше с Многоръкия и със стареца Тенгер. Ама така ги кълнеше, че чак изтръпвах…

— Няма защо да ги обичам — каза Шооран.

Но разбра, че дори и докато е бълнувал не е издал тайната си, и се поуспокои. Жалко, че беше изгубил цели три седмици, но щеше да навакса и да намери Яавдай.

— Значи е мягмар — каза Шооран. — Защо не си на брега тогава?

— Този мягмар не е задължително. — Койцог вдигна мехура с пипалото и му се залюбува. — Тази година празникът е доста странен. По оройхоните цари суматоха, церегите обикалят и задържат всички. Ванът пък се е затворил в покоите си и не излиза. Вместо него излезе одонтът Тройгал.

— Няма и да излезе — каза Шооран. — Аз го убих.

— Затова ли се криеш? — попита сушачът.

— Да — излъга Шооран.

— Никой няма да те намери тук. Да се идва тук хем е забранено, хем всички ги е страх да дойдат.

— Ами помощникът ти?

— Няма го вече — каза Койцог и погледна към далайна. — Лош късмет.

— Съжалявам.

— Е, нищо. Затова пък една грижа по-малко. — Койцог го зави. — Спи, сега трябва да спиш. Много да спиш.

— Не мога, трябва да тръгвам — каза Шооран и се унесе, но вече не в бълнуване, а в здрав сън.

И колкото и да не му се искаше, можа да стане от постелята чак след две седмици. Все още обаче не можеше и да мисли да тръгне на север, така че остана да живее в мъничките владения на Койцог.

Сушачът, като всички сушачи, беше доста странен. Сякаш нищо не го интересуваше и нищо не му трябваше. Един ден Шооран не издържа и го попита защо все пак се е преселил тук, а Койцог се усмихна и отговори:

— Все пак две седмици не работих. Откраднах ги от съдбата тези две седмици.

— Защо тогава, си искал да живееш в алдан-шавара?

— За да не се сети одонтът, че и без това съм съгласен да дойда. За да ме цени повече.

Койцог говореше с него само когато не работеше. През останалото време, край аварите, се променяше изцяло и заприличваше на голям хищен звяр — и дори само видът му караше Шооран да се отказва от мисълта да го заговаря, така че той седеше под навеса и кротуваше. Не го беше страх от опасната близост на горящия харвах, въпреки че знаеше, че навесът не може да го защити. Знаеше обаче и друго — че не бива да пречи.

Един ден обаче, когато Койцог смете в чашата последните прашинки сух харвах и се отдръпна от авара, за да си поеме дъх и да си почине, Шооран, без да мисли, отиде до суровата смес, разбърка я, бръкна, направи голяма питка и я хвърли на авара. Харвахът засъска, вдигна се кисел пушек, питката се запени по ръба, пяната стана на сух прашец… Шооран бързо го смете в чашата, после пак и пак… Усещаше, че Койцог е зад гърба му, готов за безумен опит — да му помогне, ако сбърка нещо. Никой и никога обаче не беше могъл да помогне на сушач — Койцог рискуваше безсмислено и сигурно го разбираше. Шооран също разбираше, че не може да допусне грешка, и като се стараеше да не мисли за нищо, което може да го отвлече от работата му, смиташе готовия харвах с хитиновата метличка, но питката все не свършваше и не свършваше…

Когато и последните прашинки паднаха в чашата, Шооран не разбра, че вече е свършил, и още няколко пъти бръсна горещата повърхност. И чак после ръцете му се отпуснаха и той се отдръпна от авара. Всички коремни мускули го боляха от напрежение — и той разбра, че през цялото време е чакал взрива и острите каменни късове, които да го разкъсат.

— Ловък си — похвали го Койцог. — Ставаш за сушач. Но по-добре недей. Най-добре е изобщо да няма сушачи.

— А ти защо си станал сушач? — попита Шооран. — Като те гледам, нищо не ти трябва.

— Не знам… Така съм свикнал. Пък и нищо друго не умея.

А как стана сушач?

— Като всички. Майка ми умря, баща ми също. Бях на десет, най-големият. Наследството отиде при вана и трябваше или да ида с малките на мокрото, или да стана сушач. Нали знаеш — децата не може да станат земеделци, но може да станат сушачи. Оцелява по едно на двойна дузина. Нямах избор.

— Знам — каза Шооран. — И с мен стана така. Но бях сам — и се махнах.

— Сестрите ми се омъжиха, брат ми не знам къде е — свърши разказа си Койцог, — а аз си останах сушач. Завинаги.

— Чуй ме — каза Шооран. — Утре имам работа и вечерта ще се върна, а после ще замина за дълго. Но непременно ще се върна и тогава ще дойдеш с мен да живееш другаде.

— Какво значение има къде живее човек? Сушачът си е сушач навсякъде, шаварът също е шавар навсякъде. Благодаря ти все пак. На мокрото ли имаш работа?

— Да.

— И аз така си помислих, затова ти приготвих дрехи. — Койцог измъкна отнякъде един вързоп. — На. Твоите вече за нищо не стават. Ето ти и ножа. Издялах нова дръжка, старата не струваше. И ризницата ти е тук. Оправих я, колкото можах.

Шооран развърза вързопа и извади ризницата. Беше като нова — живият косъм лъщеше на гладки вълни.

— Пък каза, че не си можел нищо — засмя се Шооран. — Благодаря. И гледай да оцелееш, докато се върна.

— Интересна плетка — каза Койцог и кимна към ризницата. — Не бях виждал такава.

— Така ги правят в Земята на старейшините.

Койцог помълча, после замислено каза:

— Значи си оттам.

— Не — каза Шооран. — Оттам беше майсторът, който я е направил. Аз… — И въздъхна.

— Разбирам — каза Койцог. — Не ми казвай.

На другия ден сутринта, по-точно още през нощта, Шооран тръгна. Мина по сухата ивица още по тъмно и на разсъмване вече беше излязъл на мъртвия път. Вървеше бързо, дишаше през гъбата пред лицето си и не мислеше нито за пушека, нито за черните уулгуй, които можеха да дебнат тук плячката си. Залогът беше прекалено голям, за да го е страх от черни уулгуй.

За два часа стигна до мястото, където го беше гонил властелинът на далайна. Нищо вече не напомняше за случилото се. Аварите димяха, нойтът лъщеше, далайнът се полюшваше равномерно, а на опустошения оройхон незнайно как се беше завъдил живот — най-различен живот.

Шооран се съсредоточи, погледна Стената на Тенгер, напрегна се… и не стана нищо. Дълбоко в душата си той беше готов за това, прекалено невероятно беше съвсем скорошното му избавление и прекалено упорито мълчеше паметта му за това какво точно беше станало тогава. И все пак Шооран продължи да опитва, продължи да съсредоточава волята си и да напада студеното мълчание, но отговор нямаше. Нещо в него се беше прекършило и чудесната му и съдбовна дарба беше изчезнала. Шооран напразно се опитваше да направи нещо, размахваше юмруци, но мисълта, че вълшебната му способност няма да се върне, ставаше все по-силна и скоро се превърна в убеденост.

Накрая се предаде и тръгна обратно. Вървеше и се мъчеше да си представи как ще живее оттук нататък. Беше млад, силен и нямаше място за него. Беше разчитал на изключителността си и без да мисли много, се беше отказал от завидната длъжност на церег. И Яавдай беше изгубил по същата причина. Не знаеше какво всъщност е станало и едва ли самият Тенгер беше слязъл на оройхона да я отведе, но заминаването й несъмнено беше свързано с бившата му дарба. Да, трябваше да се върне — нямаше значение къде — и да стане сушач. Нали Койцог бе казал, че го бивало — значи можеше да отложи гибелта си поне с няколко години. Обаче защо? Ако ще е гибел, да е веднага.

Мина през последния си глупав оройхон и стъпи на мъртвия път. Вървеше и не мислеше за нищо. На света едва ли имаше човек, обикалял из огнените блата повече от него, но това вече нямаше никакво значение. Всичко беше свършило.

Победилият го далайн изхвърляше на пътя му боклуци, цели купчини. Той вървеше покрай аварите, през нойта, през пушека, през купчините кости, покрай изхвърлените на брега ълкове, които дори тук се опитваха да се впият в обущата му — какво значение имаше обаче? Вече не беше нужен на никого и не ставаше за нищо.

Далайнът тежко изпльока и две дебели ръце, целите в костени пулове, паднаха от двете му страни и му отрязаха пътя и напред, и назад. Показаха се още няколко, заизвиваха се плавно — търсеха го. Беше черен уулгуй. Беше плувал покрай брега, беше го видял и беше решил да го хване, макар че мъничкият човек изобщо не можеше да засити безбрежната му утроба. Пипалата се приближаваха, трябваше им още само секунда, за да го хванат и да го направят на смачкана вкусна топчица. За тази безкрайна секунда човек можеше да се изплаши, да побегне или — ако носи сърце на воин — да удари, та дори врагът му изобщо да не усети удара. И Шооран удари. И вложи в удара всичката си сила. Никога, дори когато беше строил оройхони, не се беше напрягал толкова силно, толкова страшно, както сега, когато вече нямаше какво и защо да пази.

И далайнът изпищя и се покри с пяна, уулгуят отлетя настрани, чудовищните му пипала се свлякоха от земята и потънаха след него в кипналите талази.

— Не успя, а!? — викна Шооран.

И хукна назад, към мястото на неуспеха и позора си.

— Върнах се! — викаше той. — Нищо ми няма, няма да ме излъжеш пак!

И далайнът се предаде и издигна земната твърд от дълбините си.

Шооран знаеше, че след преследването на Йороол-Гуй и болестта, която му беше отнела почти цялата увереност, не бива да се напряга прекалено и че два оройхона на ден сигурно са му много, но не можа да се сдържи. Пък и казва ли ти някой кое е по-опасно — да построиш втори оройхон или да тръгнеш да се връщаш през огненото блато. И той избра строенето.

Въпреки че нямаше съвсем безопасно място, четирите подредени един до друг оройхона бяха добра защита — дори да решеше да повтори набега си, Йороол-Гуй нямаше да може да се прехвърля мигновено от единия край до другия и значи, за да се спаси, Шооран трябваше да направи само няколко крачки. Така че той легна да пренощува в центъра на квадрата. Пушекът пареше гърдите му, но пък за сметка на това Йороол-Гуй не можеше да го изненада.

И въпреки изпълнения с тревоги ден, а може би точно поради това, заспа веднага. Спеше неспокойно, понеже помнеше къде е легнал, но все пък му се присъни сън. И в този сън дойде черният уулгуй и каза жално:

— Защо ме удари? И навремето не ти направих нищо лошо, и сега бях дошъл за добро.

— Това ти ли беше? — учуди се Шооран. — Но нали си мъртъв?

— Какво значение има кой е бил? Искам да ти кажа, че не трябвате да идваш тук. Защо дойде?

— Отивам при Добрите братя.

— Натам има много по-лесен път. Но ти искаш да минеш оттук, нали си илбеч. Защо обаче трябва да си илбеч?

— Трябва. Построих нови земи и хората, макар и под властта на вана, живеят мъничко по-добре.

— Това е само временно. Вие, хората, се плодите по-бързо, отколкото расте дори чавгата. Помисли за друго: светът е краен! Сега хората имат надежда, че ще се появи илбеч и ще им даде много земя. Ако застроиш целия свят, ще им отнемеш тази надежда. А ако не го застроиш, какъв е смисълът да опитваш?

— Млъкни — каза Шооран. — Знам, че това е сън, знам, че те сънувам и че думите ти са собствените ми въпроси, на които не искам да отговоря. Искам да се събудя. Не бива да спя дълбоко, опасно е.

— Не е опасно — каза уулгуят. — На този оройхон още не е порасла чавга, няма още и жирхове. А Йороол-Гуй не може да те нападне, без да го чуеш. Ако искаш обаче, събуди се. Но въпросите ще си останат.

Шооран изплува от съня и макар още да беше нощ и небето да не бе почнало да изсветлява, стана и започна да се приготвя. Време беше да строи пътя.

Тук Стената на Тенгер беше в още по-окаяно състояние. Изглежда, колкото по-далече беше от брега, толкова по-слабо се съпротивляваше на въздействието на далайна. Шооран издигна оройхона без проблеми, но не стъпи на него. Вече свикваше с това как мигновено лумват аварите, щом ги доближи, и сега искаше да види какво ще стане, ако не излезе на граничния оройхон. Освен това нали щеше да трябва да построи до него друг — нямаше намерение да прави пак огнено блато. Стигаше му предишната среща с Многоръкия, още повече че не знаеше дали ще може пак да се отърве.

Не успя да издигне още един оройхон, защото Йороол-Гуй дойде.

В първия миг, когато още неукрепналите суур-тесеги рухнаха и богът на далайна изскочи от пълния с камъни и пяна въртоп, Шооран се уплаши. И насмалко да побегне, което неминуемо щеше да доведе до гибелта му, но навреме си спомни, че зад гърба му има четири оройхона и че само двата от тях са огнени, така че ще може да се изплъзва на отвратителното божество колкото си иска. След което бавно заотстъпва по синора, като наблюдаваше накъде ще скочи Йороол-Гуй. Той обаче по някаква неизвестна причина се нахвърли върху току-що издигнатия граничен оройхон, което си беше чист късмет — Шооран можеше да се оттегли спокойно и без да рискува нищо, — но го овладя странно, чак болезнено любопитство. За пръв път виждаше Йороол-Гуй откъм гърба — ако можеше да се каже, че той има гръб, разбира се. Многоръкия не се беше покатерил целият на оройхона, някаква част от него, издължена и пулсираща, висеше надолу. По нея също имаше ръце, впити в ръба на оройхона като възлести корени, и го къртеха и сриваха в далайна. Основната маса на чудовището обаче, макар и невидима от мястото, където стоеше Шооран, пълзеше по граничния оройхон. И там нещо трещеше и се рушеше, все едно Йороол-Гуй беше решил да стигне до Стената на Тенгер по суша и със собствените си ръце да довърши онова, което не беше могла да направи влагата на далайна.

Шооран пристъпи крачка към него… а после затича право напред. Не биваше да го прави, в никакъв случай, нали навсякъде, невидимо за очите, можеше да е проснато тъничко като паяжината на зогг, но здраво като въже, сплетено от жив косъм, осезателно пипало. И все пак Шооран дотича дотам, където се събираха ъглите на оройхоните, и скочи.

И стъпи на граничния оройхон, и в същия миг аварите лумнаха с огън, в сравнение с който всеки огън, запален от човешки ръце, щеше да прилича на студеното блещукане на подземен плужек. И пламъците обгориха изпълзелия на оройхона Йороол-Гуй.

Такъв стълб пушек не се беше издигал към облаците още от самото сътворение на света. Дори онова, което бе станало, когато навремето Многоръкия се беше пържил на аварите три дни, докато беше преследвал Енжин, не можеше да се сравни с днешното. Защото тогава той се беше покатерил на пламтящите камъни само дузина крачки, а сега беше върху тях целият, беше се пльоснал на целия оройхон.

Ужасен вопъл огласи цялата околност. Не крещеше богът, богът мълчеше, крещяха нажежените камъни, и се пукаха от заливащата ги влага и съскащата по тях студена кръв. От пукнатините бликаше лава, аварите застиваха в уродливи извивки и се пукаха отново. Свистеше пара. Пушеците се виеха като смерч; сплетените във въздуха огромни ръце приличаха на огромен бушуващ пожар.

Йороол-Гуй не беше получавал такъв удар още от времето на битката за алдан-тесега. Никакви залпове на ухери не биха могли да му нанесат такива вреди. Богът на ледените дълбини се сблъскваше със стихия, чиято мощ бе сравнима единствено с неговата собствена мощ, защото също като него, аварите бяха неизтощими и макар да се пукаха, само бълваха все по-горещ и по-горещ огън.

И като губеше безброй ръце и огромни късове плът, Йороол-Гуй се смъкна от негостоприемните тесеги и потъна в дълбините. Ако можеше да види врага си в този момент, Шооран щеше да си помисли, че тялото на Йороол-Гуй е намаляло почти наполовина. Но Шооран не виждаше нищо — беше вдигнал ръце пред очите и носа си давеше се и кашляше, и бягаше, за да се спаси от отровния пушек.

Йороол-Гуй не се показа цяла седмица.

За тази седмица Шооран построи десет оройхона, изтощи се до краен предел и едва се влачеше. Напетият млад церег се беше превърнал в покрита с морави следи от изгаряния изтощена сянка. Така че когато на сутринта на седмия ден далайнът заклокочи, за да възвести, че властелинът му идва, Шооран дори не се уплаши — а и нямаше защо да се плаши. Единственото, което искаше, беше да си почине.

Нямаше защо да се плаши, защото десетте оройхона, разположени по два, изграждаха дълга суха ивица, може би не съвсем пригодна за живот, но затова пък съвсем безопасна. И Шооран просто легна на другата си страна и въпреки че вече се съмваше, се прозя сладко и заспа, заслушан в плясъците на Йороол-Гуй. Спа повече от едно денонощие и когато се събуди, видя, че Йороол-Гуй не си е отишъл, а го чака, покатерил се на суур-тесегите на последния оройхон.

Шооран прекара деня в безцелни разходки по сухата ивица. През това време Йороол-Гуй мислеше за вечното.

На следващия ден водата свърши и Шооран отиде на оройхона, който беше най-отдалечен от Йороол-Гуй, да потърси чавга, но земята беше още съвсем млада, чавгата още не беше узряла и той не можа да изстиска вода от мъничките й грудки. Вярно, можеше да се върне при Койцог, който сигурно щеше да му даде и вода, и сладки питки, и сушен наъс, но не искаше да минава през огненото блато, при положение че Йороол-Гуй беше толкова близо. Там просто нямаше да има къде да се скрие.

И Шооран реши да прогони Многоръкия. Мина по синорите на най-далечните от Йороол-Гуй оройхони, излезе до далайна и почна да строи. Беше се стегнал в очакване на болезнения удар, който щеше да получи, когато Йороол-Гуй започнеше да руши недовършената земя, но Многоръкия не помръдна и новият оройхон се издигна и се втвърди без проблеми. На следващия ден Шооран, измъчван от жажда (вече два дни не беше пил нищо), непредпазливо отново се захвана да строи. Промъкна се към гиганта и издигна още два острова. Сега трите оройхона прикриваха достатъчно суша, та един от предните оройхони да стане чист. И Шооран зачака водата. Тя бликна от пукнатините на буйни фонтани, мътна, все още смесена с нойт. След няколко минути ручеите и потоците изсветляха, калта се отмиваше към границите и се настилаше по полетата в плодотворен пласт. Шооран — досущ като първия бовер на пуст оройхон — се плискаше в един от потоците, пръхтеше и сам се ругаеше, че не е построил сух оройхон по-рано. Защото на сух оройхон можеше да е съвсем спокоен. Вода вече имаше предостатъчно, а храната щеше да му стигне, докато покара хлебната трева. Стръкчетата й тънки и нежни — ставаха за ядене, макар че обикновено никой не ги използваше така разточително.

Йороол-Гуй не реагира и на тези оройхони. Нещо го беше погълнало изцяло — може би мисли за вечността, може би за нещо друго. И ако не бяха ръцете му, безспир продължаващи безсмисленото си търсене, човек можеше да си помисли, че безсмъртният бог най-сетне е издъхнал за радост на всичко живо.

Положението, меко казано, ставаше странно. Никой не знаеше колко дълго може да издържи Йороол-Гуй на сушата. Изглежда, това време беше неограничено.

Шооран изчака три дни, отспа си — вярно, не си дояждаше, защото запасите му бяха на привършване, но затова пък лочеше толкова вода, че заприлича на презряла чавга — и пак отиде до далайна и почна да строи, но не натам, накъдето искаше, а накъдето можеше. Над трите оройхона, които му бяха осигурили суха земя, вдигна още три — първият беше най-близо до Йороол-Гуй, а за следващите вече изобщо нямаше проблеми. Йороол-Гуй беше все така вцепенен — може би на сушата не усещаше ударите на илбеча, а може би лекуваше изгарянията си и не му беше до лов. Шооран, вбесен до крайност, търчеше по синора покрай него, крещеше и го замеряше с камъни. Многоръкия все едно не усещаше нищо.

Какво му оставаше? Да продължи да строи и да увеличава ненужния нос в далайна с надеждата, че все някога ще му свърши работа. Или да спи и да се състезава с Йороол-Гуй в търпение. Шооран направи и двете. Спеше по цяла нощ и по цял ден, за да запази и силите си, и запасите си (хлебната трева още не бе покарала достатъчно, за да става за ядене), а когато се събудеше, отиваше при далайна. Така изгради още два оройхона — а после Йороол-Гуй внезапно и без никаква видима причина изчезна.

Шооран мина по сухата ивица. Измъчваха го съмнения. Лесно му беше да ругае Йороол-Гуй, докато го виждаше и знаеше, че той не може да го докопа. Обаче сега? Ами ако Многоръкия не беше отплувал в дълбините, а го причакваше, скрит под брега, като спотаил се черен уулгуй?

В крайна сметка Шооран пак почна да строи, но не там, където се беше покатерил Йороол-Гуй, а отстрани, и добави към трите оройхона четвърти. Йороол-Гуй все така го нямаше. Шооран излезе на последния оройхон, стигна до далайна, погледа го няколко, минути и си тръгна, без да направи нищо. Изпитваше неувереност и се страхуваше, че далайнът няма да го послуша.

Оройхонът, на който Йороол-Гуй беше лежал цели две седмици, беше жалка картинка. Тесегите бяха станали на чакъл под тежестта на огромното тяло, суур-тесегите бяха заоблени сякаш от каменоделци. Входовете в шавара се бяха срутили и вместо с белезникав нойт, всичко беше покрито с лепкава зелена слуз. Тя светеше в тъмното и миришеше на разложено. Шооран събра малко в меха си, но слузта за секунди разтвори тънките му стени и изтече.

А после Шооран забеляза, че подметките на новите обуща, който му беше подарил Койцог, също се разпадат, ядоса се и побърза да се махне от този негостоприемен оройхон все пак обаче реши при първа възможност да го направи сух, та водата да отмие всички гадости.

На другия ден Шооран се върна и построи остров там, където Йороол-Гуй не го беше пускал. В отговор царят на далайна опустоши един от първите участъци на новата земя и изяде поникналата чавга и завъдилите се вече в шавара твари. След което, без да се крие, вдигайки мътни вълни като подлудял авхай, се понесе към Земята на вана и нанесе страхотен удар на изгнаниците. През това време Шооран вдигна един оройхон до Стената на Тенгер — още една крачка към Земята на Добрите братя. Този оройхон завършваше третата дузина острови, създадени от Шооран, като повечето от половината беше направил за последните два месеца.

И животът заприлича на безкрайно дълга и мъчителна игра. Йороол-Гуй идваше и си отиваше, ту изчезваше за дни, ту за един ден се нахвърляше върху няколко оройхона. Шооран с часове седеше и се взираше в картата — вече не онази, старата, а нова, която беше направил сам, и се мъчеше да отгатне къде в момента е най-безопасно, а после отиваше там и нанасяше удар. Понякога грешеше и Йороол-Гуй изникваше от дълбините, и той трябваше, превъзмогвайки болката и наблюдавайки всяко движение на непредсказуемата твар, да бяга по ръба на оройхоните. Вече знаеше как да не се остави да бъде пленен на някое малко късче суша, но и от сегашните срещи боледуваше по няколко дни.

Запасите му отдавна бяха свършили и Шооран окоси хлебната трева на едно сухо място и често отсядаше там, за да си приготви нови. Хранеше се с месо, питки и наъс. Плодове нямаше — туйваните връзваха чак на шестата година, а засега бъдещите могъщи дървета му бяха само до коляно.

Понякога и Йороол-Гуй изчезваше за дълго и тогава Шооран си представяше, че врагът му се е скрил в бездната и също като него жъне полето си, запасява се с някакъв отвратителен подводен наъс и суши месо, а като свърши работата си, изплува, за да продължи да го преследва.

Тревожеше го и чувството, че животът му всъщност е сън, че нищо не се е случило в действителност и че след раздялата му със стареца той живее съвсем сам. Уплашен, че губи ума си, Шооран си разказваше на глас живота си, после вадеше картата и до безкрай мереше разстоянията и пресмяташе колко още остава до Земята на Добрите братя. Излизаше, че не е чак толкова много — беше минал повече от половината от пътя и ако построените от него оройхони се наредяха в линия по два, вече щеше да е стигнал целта си. Но макар това да не беше достатъчно, „Земята на Шооран“, както той си я наричаше, ставаше все по-голяма и по-дълга, за да я премине му трябваше цял ден, така че накрая Шооран се премести на друг сух остров, при друго поле с хлебна трева.

Вече беше построил шест и половина дузини оройхона. Ако можеше да се вярва на легендите, само великият Ван беше направил повече през живота си, но пък Ван беше живял дълго и го славеха от поколения.

Когато животът в самота взе да му става навик, се появи друг проблем — какво да прави, когато си почива, но не спи. Защото човек не може да работи без почивка и вечер, когато нямаш сили да построиш нов оройхон, когато ръцете ти сами изпускат сърпа или недоправеният харпун те отвращава — какво тогава? Тогава би трябвало да седиш, облегнат на някой тесег, да гледаш в далечината и да си бъбриш с някой съсед или пък да слушаш под акомпанимента на сувага дългите-предълги заплетени истории на някой отбил се на оройхона ти разказвач.

Шооран нямаше семейство, нямаше приятели, нямаше съседи. Но имаше простор, зрееща нива и най-важното — много свободни вечери. И той си направи суваг. Изпили зъбите на една извита рибешка челюст, сплете струни от жив косъм, опъна ги на зъбите — и започна редовно да тревожи червената вечерна тишина със звънтенето на трептящите струни. Често седеше и пееше чак до зори, а после ставаше и тръгваше към далайна.

Един ден го завари кипнал и покрит с пяна. Беше дошъл мягмарът. Шооран се беше надявал да измине този път за месец, а ето че беше минала цяла година, че и повече. Вдругиден щеше да направи дузина и половина години — точно толкова, на колкото беше излъгал, че е, когато се наемаше на служба. Шооран се върна в бивака си, седна на брега на потока, наведе се над водата и се вгледа в отражението си. Вече можеше да каже, че е на две, че и на три дузини години, но пък нито един одонт не би го взел във войската си — с белезите от нойта и пламъците по лицето си приличаше на изпаднал изгнаник, подарените му от Койцог дрехи бяха станали на дрипи, вместо церегските си обуща носеше някакви груби цървули… Да, дори Яавдай може би нямаше да го познае… А той нея?… Беше минала цяла година, че и повече. Яавдай отдавна трябваше да е родила, а той дори не знаеше какво е детето им — момче или момиче. Ако беше момче, той щеше да го нарече Шооран, а ако беше момиче… за момичето да реши Яавдай. В името на Йороол-Гуй, що за глупости! Та детето отдавна си имаше име, вече сигурно го различаваше от другите думи, сигурно си обръщаше главичката, като го чуе, сигурно се усмихваше… Проклет да си, Тенгер, с какво успя да излъжеш Яавдай, с какво успя да я изплашиш, старче гадно, че тя ме напусна? Жалко, че не мога да те сграбча за гръкляна, щях да го стисна по-силно и от Йороол-Гуй!

Шооран размаха юмрук срещу белезникавата небесна мъгла и си взе харпуна. Щом тази седмица нямаше да може да строи, можеше да отиде на по-старите оройхони, да хване някоя и друга тукка и да си направи обуща.

За седмицата на мягмара Шооран обнови дрехите и оръжията си, запаси се и с продукти, скри дори запаси на няколко места — не му се искаше да се повторят дните, когато му се беше наложило да се бие, за да възвърне собствените си вещи. Страната на Добрите братя, за която той знаеше дори по-малко, отколкото за живота на алдан-тесега, вече беше близо и той искаше да стъпи на островите й добре въоръжен.

Напоследък, когато погледнеше картата, го измъчваше мисълта накъде да върви. Земята на Добрите братя беше съвсем близо на изток, до нея оставаха само три оройхона. Там обаче сигурно щеше да се озове в гъсто населена местност и появата му, по-точно появата на нова земя, нямаше как да не бъде забелязана. А Шооран не искаше да го видят всички. Нещо в самото име на тази страна дори събуждаше недоверието му — прекалено категорично заявяваше това име, че всичко по тези земи е наред, че едва ли не самият алдан-тесег е в тях.

Ако минеше покрай Стената на Тенгер, можеше да стигне незабелязано до вероятно пустинните крайни земи, но този път беше прекалено дълъг и щеше да му отнеме месеци. Освен това първият път разцепваше далайна на две и на Шооран страшно му се искаше да разбере какво ще направи Йороол-Гуй при това положение и възможно ли е изобщо да се раздели далайнът.

И щом мягмарът свърши, Шооран тръгна на изток.

Придържаше се към безопасната земя, защото знаеше, че на тясната ивица не може да се спаси от Йороол-Гуй. Беше си отпочинал добре и за осем дни построи пет оройхона — и най-сетне от границата между последните два видя срещу себе си земя. До нея оставаше тройна дузина крачки и от такова разстояние ниският бряг почти не се виждаше, а върховете на суур-тесегите се сливаха с облаците, но Шооран знаеше какво да търси и го видя.

Беше готов и да стъпи в земите на Добрите братя, и да хукне да бяга, ако срещу него се втурне тълпа, както беше станало, когато хората бяха открили дома на стария илбеч. Но не стана нито едното, нито другото. Той просто не успя да построи оройхон. Беше все едно да опитва да повдигне огромна тежест, тежест, с която не могат да се справят и дузина яки цереги. Далайнът се надигаше, земята сякаш всеки момент щеше да се появи, но след миг мазната повърхност се изглаждаше, все едно не е станало нищо. Всичко свърши с това, че Йороол-Гуй дойде и го подгони и Шооран едва успя да му се изплъзне.

Оставаше му дългият път. И Шооран пак тръгна из новата страна, вече прекалено голяма, за да не обръща внимание на разстоянията. Скоро забеляза, че Йороол-Гуй не обича да минава през тесния проток, отделящ новопостроената земя от страната на Добрите братя — очевидно там беше прекалено тясно за гигант като него. И Шооран започна да се възползва от това. Отиваше на юг, строеше оройхони — един, два, че и три, изчакваше появата на противника си и после хукваше към Стената на Тенгер и работеше там, сигурен, че Йороол-Гуй няма да се появи скоро. И понеже бързаше да достигне целта си, престана да се грижи за нивата, а ядеше от старите си запаси и убиваше бовери — бездруго се бяха развъдили прекалено много в тези пусти земи.

… Седем дузини оройхони, осем дузини. Мина месец. Девет дузини. Краят на пътя вече се виждаше — съвсем близо на изток. Вечер Шооран се мъчеше да си представи какво ли говорят отсреща — нали оттам пък виждаха неговата земя, не можеше да не я виждат. От друга страна, ако земите на Добрите братя не бяха така гъсто населени като държавата на вана, можеха да не го открият веднага — все пак любителите да се разхождат покрай далайна не бяха толкова много.

Девет дузини и осем оройхона. Следващият оройхон, онзи, който би трябвало да увеличи сухата ивица, не щя да се издигне. Отсрещният бряг беше прекалено близо и островът щеше да се слее с него и да отреже част от далайна, а далайнът не искаше да се дели. Трябваше да мине по пътя на смъртта.

Не му се щеше да върви пак през огнените блата, но нямаше друг изход и Шооран грижливо почна да се подготвя за пътешествието си. Попълни хранителните си запаси, скри картата на сигурно място — от една страна, я помнеше наизуст, от друга — не искаше тя да попадне в чужди ръце, та някой да разбере тайната на новите земи: Хооргон му беше достатъчен. Щом свърши с приготовленията, Шооран отиде на юг и почна да строи там. Издигна половин дузина оройхони, без да бяга от опасните места, докато не се появи Йороол-Гуй. И чак тогава, надявайки се на защитата на тесния проток, излезе на мъртвата ивица.

За един ден издигна двата оройхона, които му трябваха, за да стигне до границата на Земята на Добрите братя. Но докато довършваше втория, внезапно му прилоша и трябваше да съсредоточи цялата си воля, за да се справи. Сега трябваше да се маха оттук — или да бърза към Добрите братя, или, което беше по-лошо, да се връща назад, но не можеше да помръдне. Направи една-две крачки — краката не го държаха — и седна на един съвсем нов, току-що роден камък. Вече не мислеше нито за опасността, нито за Яавдай. Мислеше само за изминатия път и за това, което беше направил.

Защото го беше направил. Само преди минута беше решил съдбата на света, беше затворил далайна отвсякъде с оройхони. Разяждащата влага вече не можеше да достигне старата стена и значи никога нямаше да я разруши и да блъвне извън пределите на вселената. Мрачната заплаха на Йороол-Гуй нямаше да се сбъдне. Но дали това щеше да е за добро? Дали той, Шооран, току-що беше спасил света, или напротив, го беше зазидал, ограничавайки далайна? Тежък жребий е това — да правиш нещо, без да знаеш какво точно правиш.

— Е, поне за тебе е добре… — прошепна Шооран, загледан с омраза в облаците.

Но нито облаците, нито далайнът го чуха.

Шооран стана, намести торбата на рамото си и като се подпираше на харпуна като на тояга, се повлече към незнайната страна, където може би го чакаше Яавдай.