Многоръкият бог на далайна

Глава 7

Никой от наместниците на божествения ван нямаше толкова проблеми с изгнаниците, колкото благородния Моертал. След като помогна на хитрото старче Ууртак да намали земите им във владенията си, цялата измет започна да се събира на неговите земи. Права беше поговорката, че за доброто ти отплащат със зло. А още по-лошото беше, че изгнаниците не намаляваха, макар от смъртта на илбеча да бяха минали вече две години и оттогава да не се бяха появявали нови земи. Хората обаче не вярваха, че илбечът е мъртъв — нали навремето се беше спотайвал цяла дузина години. Освен това ловците и събирачите на харвах разправяха, че Йороол-Гуй се появявал прекалено често, а това означавало, че илбечът е жив.

Моертал също не вярваше, че илбечът е мъртъв. Лудата жена беше едно на ръка и историята приличаше на истина, обаче одонтът не забравяше, че някъде все още обикаля побърканият разказвач на легенди, човек, прекалено стар за обикновен изгнаник. При това разказвачът беше успял да избяга от затвора по много странен начин. Младият пазач беше задължен на Моертал за всичко и все пак му беше изменил, беше го предал. За това трябваше да има основателни причини — и Моертал много искаше да разбере какви са.

И ето че съвсем наскоро доносниците — а те бяха предостатъчно на мокрото — съобщиха, че Шооран се е върнал. Избягалият церег не беше сметнал за необходимо дори да си смени името. А няколко дни след него незнайно откъде се беше появил и Чаарлах. В цялата тази работа имаше нещо гнило и далновидният Моертал започна да подготвя наказателна експедиция. Въпросът не беше в илбеча, който най-вероятно все пак беше загинал, а в бандите нощни пархове. Моертал искаше да спи спокойно, а не да скача посред нощ, когато му докладват, че складовете са разбити и всички запаси са откраднати. Така че първата му задача беше да разгроми отрядите на изгнаниците и да накара оцелелите да треперят от ужас.

Дузините цереги често излизаха на мокрото покрай владенията на Моертал и уж между другото оставяха на изгнаниците пътища за отстъпление. Изгнаниците пък предпочитаха да не влизат в битка, а да се оттеглят. Това беше ставало много пъти: Моертал ги изтласкваше на дългата ивица мокри оройхони, издаваща се в далайна, и ги чакаше или да измрат там, или пък почваше настъпление, за да ги унищожи по-бързо. Настъпление беше предприемал впрочем само два пъти и двата пъти безуспешно, защото изгнаниците на свой ред намираха слабо място в блокадата и се изплъзваха на сухото. Правилата на тази кървава игра отдавна бяха известни на всички и затова никой не можеше да предвиди какво ще се случи този път.

Защото този път кампанията още отначало почна по съвсем различен начин. Приклещените изгнаници се спотайваха и никой не се опита да се измъкне. Човек можеше да си помисли, че на тесния нос няма жив човек, но когато Моертал прати там една от дузините, церегите се сблъскаха с такава отчаяна съпротива, че едва успяха да се оттеглят, като при това изгубиха двама души. Изходът беше да се чака и Моертал реши да го направи — това му изглеждаше най-безопасно. Но и то не донесе успех. Защото се намеси Йороол-Гуй.

Отначало, когато му докладваха, че ако се съди по звуците, Многоръкия е нападнал един от оройхоните на изгнаниците, одонтът дори се зарадва. После обаче Йороол-Гуй излезе на брега, където бяха церегите. И макар никой от тях да не загина, два от поставените на позиция ухери бяха отвлечени в далайна. Моертал цял ден не си намери място от яд, проклинаше целия свят и в яростта си заповяда противникът незабавно да бъде атакуван. За щастие церегите не успяха да изпълнят заповедта, защото властелинът на далайна заобиколи носа и нападна от другата страна, като изцяло лиши одонта от тежката му артилерия. Но пък ако я бяха изпълнили, щяха да загинат и много от тях. Като чу за това, Моертал изгуби дар слово и лечителят го отведе в алдан-шавара. Което беше лошо, защото цял ден шпионите му сред изгнаниците нямаха достъп до него. А вестите, които носеха, бяха такива, че можеха да вдигнат и умиращ от постелята му или напротив, да докарат и здрав човек до удар.

Церегите вървяха в двойна редица — стар, изпитан начин за настъпление. Така площта, която покриваха, беше малка, но затова пък незабавно можеха да се притекат на помощ, ако някой от тях бъдеше нападнат. И когато иззад тесегите с крясъци изскочиха дузина и половина изгнаници, стражите ги посрещнаха спокойно, въпреки че нападателите бяха повече от тях. Обикновено изгнаниците се биеха глупаво, всеки се сражаваше сам за себе си и церегите лесно успяваха да ги разпръснат, но този път бандитите действаха организирано, особено на единия фланг, където двама младежи размахваха бичове. Бичовете са добри за нападение, но не стават много за защита. Двама души обаче, които взаимно се прикриват, стават на практика неуязвими — няма начин да ги доближиш и можеш да ги повалиш само с прашка или с татац. Първият церег, който тръгна срещу тях, беше убит веднага, вторият успя да окаже съпротива — макар че да спреш удар с бич с късо копие си е трудна работа, той го направи и после с вик скочи към по-близкия враг: знаеше, че от близко разстояние бичът е безполезен. Вторият младеж обаче успя да оплете краката му и церегът падна. В следващия момент видя как замахват към главата му с тежката дръжка на бича.

Останалите цереги отстъпиха въпреки заповедите на вбесения Моертал. Победителите бързо съблякоха убития, а Еетгон — той беше единият младеж — се наведе над другия и каза:

— Охо, тоя още е жив!

Върза му ръцете зад гърба с тънък шнур и после му духна в носа, за да го свести. Церегът се задави и затръска глава.

— Е — попита го Еетгон, — разбра ли какво стана?

Пленникът мълчеше и като омагьосан гледаше ножа в ръката му. Подчинявайки се на едва забележимите движения на пръстите, на острието ту се появяваше, ту изчезваше черната точка на отровното жило.

— Разбра — каза Еетгон след няколко секунди. — Сега ще говориш. Ухерите не ме интересуват. Искам да знам къде са татаците и колко са.

— Нищо няма да кажа — прегракнало каза церегът.

Като чу гласа му, Шооран, който стоеше до тях, потръпна и го погледна по-внимателно. Да, пленникът им беше Турчин, от неговата бивша дузина. Как не го беше познал по ловкостта му с копието?

— Ще кажеш, ще кажеш… — засмя се Еетгон. — Всичко ще кажеш…

— Що не ходиш в шавара — изруга Турчин.

Шооран разбираше, че Турчин не е толкова глупав, че да не знае какво ще му се случи. Но добре познаваше характера на бившия си другар и особено упоритостта му, по-точно казано ината му.

— Нищо няма да каже — обади се Шооран. — Знам, че няма.

Турчин се обърна, смръщи вежди и каза само:

— Ти?!

— Както виждаш — отговори Шооран.

— Ти си… ти си предател! — кипна Турчин. — Мястото ти е в шавара! Трябва да те удушат пред всички! Да те хвърлят за храна на зогговете!…

— Само че няма да е днес. — Шооран му обърна гръб, постоя неподвижно няколко секунди, после пак се обърна, наведе се и преряза връвта, която стягаше ръцете му. — Тръгвай. И гледай да не те пленим пак. Втори път няма да те пуснем.

Турчин не чака да го канят повече, а бързо стана и тръгна, после затича.

Еетгон, който ги беше наблюдавал мълчаливо, понечи да хукне след него, но после като че ли си спомни нещо, спря и чак когато церегът се скри зад тесегите, изсумтя:

— Много обичаш… да пускаш.

— Такъв съм си — отговори Шооран.

Оставиха постове и се оттеглиха, заслушани в гласа на далайна — Многоръкия преследваше церегите.

Шооран вървеше и усещаше злобния поглед на Еетгон. Отдавна вървяха така, рамо до рамо, макар между двамата да нямаше дори и намек за приятелство. Нещо повече, Шооран непрекъснато долавяше неприязънта на младия изгнаник. И в това нямаше нищо чудно — хората често изпитват неприязън към онези, на които са задължени с нещо. Свързваше ги единствено обичта им към Чаарлах, не по-малко странна, отколкото взаимната им неприязън. С Еетгон в случая всичко беше ясно: навремето Чаарлах го беше намерил болен, беше го изцерил и после бяха тръгнали заедно да обикалят оройхоните. Колкото до Шооран… в Чаарлах може би го привличаше това, че разказвачът също не беше като всички, беше различен.

Лагерът на изгнаниците се намираше на кръстопътя на синорите, там, където четири оройхона опираха ъглите си един в друг. Един от оройхоните се беше появил съвсем наскоро, когато изгнаниците вече бяха приклещени тук от Моертал. Безредиците, възникнали в лагера след появата му, бяха пресечени незабавно и жестоко: Еетгон уби двамата, които викаха най-много, при това измъчва единия пред очите на всички и макар изгнаниците да бяха свикнали с какво ли не, бяха направо ужасени.

— И да не съм чул повече думата „илбеч“! — викаше Еетгон и бичът му не убиваше жертвата, а само я нарязваше така, че от раните бликаше кървава пяна. — Той си знае какво прави! — Бичът продължаваше да реже кървящата плът като бръснач. — А вие хем не можете да го направите, хем не знаете защо го прави! — Още един удар с бича. — Оставете го на мира! — И последният удар милосърдно доуби жертвата му.

Убийствата сред изгнаниците не бяха нещо необичайно, но тази жестока екзекуция ги стресна, всички се умълчаха и покорно се струпаха около синора, където вече можеше да се живее спокойно. Резултатите от покорността и послушанието им не закъсняха: за една седмица се появиха още три оройхона и тесният нос, както се изрази Чаарлах, се превърна в „благодатно блато“. И всички и бандитите, и скитниците, и събирачите на харвах, и вдовиците, прогонени от сухото — всички бяха доволни и мълчаха, и се надяваха, че ще се появи и сух оройхон. Ех, ако ги нямаше и войниците на Моертал, които застрашаваха бъдещото им благополучие…

Единственият, който очевидно беше нещастен, беше Чаарлах. Подозрението, което беше паднало върху него преди три години, вече се беше превърнало в обща увереност. Всички го гледаха с ужас и благоговение и никой освен Еетгон и Шооран не смееше да се приближи до него и да го заговори. Дори това да слушат вечер легендите, които Чаарлах продължаваше да им разказва, от удоволствие бе станало нещо като потискащо задължение, поне за повечето изгнаници. Чаарлах нямаше как да не вижда това и го преживяваше тежко, макар и да не го показваше — само дето приказките му ставаха все по-язвителни или напротив, все по-тъжни.

Вечерта след успешно отблъснатата атака изгнаниците се събраха на съвет. Те нямаха началници, всички бяха равни пред смъртта, и затова онези, които имаха какво да кажат, говореха, а останалите слушаха. Пръв взе думата един вече застаряващ мъж, казваше се Суварг. Въпреки музикалното си име, той беше избухлив и жесток и се славеше като опитен и безмилостен боец. Също като Шооран, Суварг навремето беше церег, беше се провинил с нещо пред благородния Ууртак, но вместо покорно да си изтърпи наказанието, се беше разбунтувал и беше избягал, зарязвайки на произвола на съдбата и двете си жени, и няколкото си деца. След това цяла година беше дебнал да си отмъсти на Ууртак, не беше успял, но и сега не се беше отказал от плановете си за мъст, макар и вече не толкова страшни.

— Трябва да решим какво ще правим — почна той. — Сега, когато Моертал остана без оръдия, лесно можем да пробием блокадата и да се измъкнем. Доскоро, докато тук бяха мокри земи, щяхме да направим точно така. Обаче сега? По-добро място няма да намерим никъде. Да не бяха церегите, можем да изкараме тук цяла година, че и повече.

— Ха! — обади се друг изгнаник, Шооран не го познаваше. — С церегите все някак ще се оправим, обаче Йороол-Гуй ни е заобиколил отвсякъде. Само един ловен оройхон ни е останал, останалите са опустошени. Утре като Многоръкия изплува и тук, какво ще правим? Трябва да се махаме.

— Ами ако утре или вдругиден си имаме и сух оройхон? — чу се глас.

— И кой ще го направи? — намеси се четвърти човек. — Ти ли?

— Прав си — съгласи се третият глас. — Чаарлах вече хич го няма.

— Млък, мършо — изръмжа Еетгон. — Като зогг ще те смачкам!

— Ако ще се махаме, трябва да тръгнем към Ууртак — стана старият познат на Шооран Жужигчин. — На изток сега е опасно, там се е събрала половината армия. Ванът нещо се кара със старейшините.

— Няма вече старейшини — намеси се Шооран. — Добрите братя им видяха сметката. И вече идват насам.

— Ха, само братята ни липсваха!

— Стига празни приказки! Дайте да решаваме: тук ли ще стоим, или ще тръгваме към Ууртак?

Шооран клечеше малко встрани от останалите, правеше маска от рибя кожа — сетил се беше за разказа на Топения — и сам си се чудеше защо се беше намесил. Защо беше споменал за старейшините? Само беше привлякъл излишно внимание към себе си. Бездруго мнозина го гледаха с подозрение, а той не искаше да поема ненужни рискове — нали и без това щеше да рискува, когато тръгнеше да се промъква през аварите в царството на бузестия глупак Хооргон, чиито кости отдавна бяха изгризани от жирховете, а после и през огнените блата към своята земя. Към своята огромна и пуста земя. Повече от три дузини празни оройхони, и всеки от тях можеше да изхрани и всички тези хора, и още много и много други. Само че в какво щяха да превърнат земята му? Сега, хванати в капан като зверове, те приличаха все пак на хора, но ако им дадеш свобода… от Жужигчин например би излязъл първокласен старши брат, Суварг пак щеше да стане церег, дузинник, че и одонт дори. Шооран си спомни първите изгнаници, които бяха дошли на оройхона на стареца, спомни си подивялата тълпа и стоновете на безпощадно избиваните бовери. Не, не можеше да даде земята си на хората, те щяха да я унищожат. Нали по същия начин преди много време пак изгнаници бяха заселили страната на всеобщото братство.

От друга страна, тук, в мръсотията и на ръба на смъртта, имаше и почти две дузини дечица, които не знаеха или бяха забравили какво е да си сух и които никога не бяха опитвали хлебна трева. Точно на тях беше обещал да покаже духа на шавара и точно затова правеше страшната маска. Освен това някъде там трябваше да е Яавдай, която така и не беше намерил досега.

— Не бива да тръгваме към Ууртак — каза Шооран. — Има и друго място.

Всички се обърнаха към него.

— Трябва да минем покрай мъртвата ивица и да стигнем земите на Хооргон — продължи той, като в последния миг реши да не споменава за новите земи: разбираше, че ако каже за тях, просто няма да му повярват.

Някой подсвирна, а друг се обади:

— Оттук ще излезем лесно, обаче какво ни чака там? Хооргон го е страх от вана и си пази границата. И има ухери! Ще ни премаже като гнили чавги.

— Може да се мине — каза Шооран. — Нощем. Ще хвърлим върху аварите кожи и ще минем, преди да са пламнали. Минавал съм, не е чак толкова горещо.

— Защо тогава ванът не е минал досега?

— Защо да минава? Най-много да назначи нов одонт, но и той ще се отцепи.

Всички замълчаха, обмисляха думите му. Накрая Жужигчин викна някак почти радостно:

— А, не! Добре, стигаме там, а после? Там няма къде да се скрием — нали са само пет оройхона. Бях там още когато ги откриха. И едва се отървах, когато дойде Хооргон. Казвам ви — там няма къде да се скрием.

— Няма да се крием — намеси се решително Суварг. — Ще живеем в алдан-шавара. Хооргон да се крие.

— Ти си луд бе! — викна един мъж с хлътнало от удар с боздуган чело. — Хооргон има две двойни дузини войници, а ние сме три пъти по-малко, при това половината са сакати. Ще ни избият!

— Ще намерим още хора — каза Суварг. — За такава работа хора се намират. Тръгваме вдругиден. Утре всички да се приготвят, да си прегледат оръжието, жените да съберат чавга. Ще се измъкнем, докато Моертал не може да ни обстрелва.

Никой не възрази. Всички знаеха, че ако решат, могат да останат тук или да изостанат от отряда преди да стигнат до границата, във владенията на Ууртак, за които бяха говорили отначало например. Затова спорът се прекрати и изгнаниците започнаха да се приготвят за нощувка. Шооран незабелязано се измъкна в мрака. Беше се сетил за нещо.

Доскоро, опасявайки се от нощно нападение, изгнаниците поставяха постове на подходите към оройхона си, но сега, когато Йороол-Гуй беше подгонил церегите, нападение очевидно нямаше да има и нямаше защо да слагат и постове. Което обаче означаваше, че шпионите — а сред многобройната тълпа изгнаници сигурно имаше много такива — ще тръгнат да доносничат именно тази нощ.

Шооран се спотаи близо до синора и зачака. След около половин час на фона на гаснещите облаци се очерта фигура. Беше жена. И бързаше. Е, толкова по-добре. Шооран сложи маската на лицето си и когато жената го наближи, рязко се изправи и изръмжа гърлено:

— Позна ли ме?!

Като видя надвисналата над главата й уродлива светеща маска, жената изписка и краката й се подкосиха. Шооран го очакваше и ловко я подхвана и я зашлеви по бузата, после отвори широко уста, така че да се видят острите зъби на маската, и продължи:

— Значи ме позна, нещастнице?

— Д-д-да — изхлипа жената.

Шооран насмалко да се засмее, защото я позна по гласа. За втори път хващаше една и съща шпионка! Само че тогава беше млад церег, а сега беше зъл дух, демон от шавара. Прииска му се да може да я огледа по-добре, за да може да я познае и на светло.

Но имаше по-важна работа и страшно заръмжа:

— Върви при одонта и му кажи, че ако държи да получи онова, което иска от разказвача на приказки, трябва веднага да изтегли войската си и две седмици да не смее да стъпва тук, а на суур-тесега да сложи знак — копие с цвят от туйван. Ако не направи каквото му казвам, няма да е одонт, а сянка! Разбра ли?

— Д-д-да…

— Върви тогава!

Доносницата побягна презглава към сушата, а Шооран свали маската и отиде да спи.

На сутринта на суур-тесега нямаше никакъв знак. Всъщност още беше рано: едва ли одонтът приемаше доносниците си посред нощ. А може и да я беше приел, но не й беше повярвал и все така искаше да унищожи изгнаниците и да хване илбеча. От друга страна, Моертал беше умен и дори да не повярваше в историята с духа на шавара, можеше да реши да оттегли войската си.

Шооран тръгна към лагера и когато го наближи, насреща му изтича едно момиченце — от сирачетата, прогонени на мокрото — и викна:

— По-бързо! Чаарлах умира!

През последните няколко дни Чаарлах беше съвсем зле, по цял ден лежеше и се надигаше само вечер, за да разкаже поредната приказка. Но Шооран изобщо не си беше помислял, че старецът, повече от пет дузини години обикалял мокрото, може да умре.

В лагера цареше суматоха. Всички се събираха около стареца. Еетгон, стиснал дръжката на бича си, стоеше до постелята му и гледаше всички, настръхнал да не би някой да произнесе забранената дума. Самият Чаарлах най-спокойно седеше, увит в завивките си, и като че ли чакаше всички да млъкнат, за да започне да разказва.

— Събрахте ли се? — попита той и Шооран забеляза, че гласът му изобщо не се е променил. — Добре. Не ми се умира в мълчание. Освен това трябва да ви кажа нещо. На мен разправят какво ли не, аз също съм разправял какво ли не за себе си. И никога не съм отричал небивалиците и измислиците. Но днес ви казвам: всичко това е лъжа. Може би ще се убедите в думите ми още след седмица. Искам само да ви помоля: не го търсете, оставете го да работи спокойно. Аз също не знам кей от вас е илбечът. Тогава, когато можех да го видя, наистина си затворих очите, за да не ми изскочат от любопитство. А пък догадките ми са си само догадки и ще умрат заедно е мен. Сега ще ви разкажа една приказка. Може и да не е много хубава, но е последната ми, и е за мен:

Чаарлах помълча малко и после каза:

— Ама как ви излъгах, а? Трета година всички си мислите — ето го илбеча, пък аз ви разправям за Жваката-кака.

— Бащице — попита Шооран, — това ли е то щастието да изядеш някого?

— Разбра ме значи… — каза Чаарлах. — Умен си. Обаче забеляза ли, че само ти ме разбра? Я елате при мен и двамата…

И Шооран и Еетгон отидоха при него и приклекнаха до постелята му. И щом докосна ръката на Чаарлах, Шооран разбра, че той си отива. Чаарлах говореше, гледаше и се усмихваше също като преди, но ръката му беше толкова студена, че все едно в нея вместо кръв течеше студената влага на далайна.

— Вие двамата… не сте безразлични — почна Чаарлах. — Ръцете… стиснете ги. Не, не моите… Вашите ръце си стиснете… Не се обичате вие двамата, иначе никой нямаше да може да излезе насреща ви… — Чаарлах се позасмя. — Вижте се само, и двамата сте белязани. Съдбата като си хареса някой човек, го целува по страната, и колкото и да се миеш, не можеш да отмиеш знака й…

Шооран си спомни Топения и кимна. Само че белязаната буза на Еетгон беше лявата, а неговата, на Шооран, беше дясната.

И двамата ви обичам — единия, защото го разбирам, другия — защото той мене ме разбира. Никога няма да се разберете вие, понеже единият от вас е прав като харпун, а другият все търси криволици в шавара. Обещайте ми обаче поне да не си вредите един на друг. Разни са ви пътищата, всеки да си ходи по своя.

— Вече си направихме всичкото зло, което можахме — каза Еетгон, гледаше в земята. — И няма да го забравим.

— Но поне ново не си правете. — Чаарлах уморено полегна на възглавниците, грижливо подложени от Еетгон, и затвори очи.

Шооран и Еетгон чакаха, тълпата мълчеше, гледаше и слушаше, все едно още чуваше гласа на разказвача. Чаарлах бавно отвори клепачи и каза:

— Тук ли сте още? Искам да ви помоля: когато… утре… не ме носете в шавара. Цял живот ме беше страх да не ме хвърлят в шавара. И от далайна ме беше страх… Може би затова живях толкова дълго. А сега си вървете… Спи ми се.

Вечерта, когато стана ясно, че Чаарлах няма да се събуди, Еетгон вдигна лекото му като на дете тяло на ръце и го отнесе на върха на един от суур-тесегите. Шооран вървеше след него. Знаеше, че Еетгон няма да приеме помощта му, и затова не му я предлагаше. Другите изгнаници ги гледаха, но останаха в лагера, страх ги беше да се отдалечат от синора.

Върнаха се все така без да си кажат и дума. Шооран пак вървеше отзад, но не мислеше за погребението, а за това, че от върха на суур-тесега беше видял на съседния оройхон бялата резка на копие и вързана за него клонка от туйван, обсипана с алени цветове. Мъдрият Моертал даваше знак на духа на шавара.

И вървяха така един зад друг, и не забързаха дори когато над оройхоните се разнесе глух екот — многоръкият бог на далайна беше дошъл за разказвача, който толкова дълго му се беше изплъзвал.

Винаги е така в живота: ту чакаш новини, а новини няма и няма, ту почват да се изсипват една подир друга и се ядосваш защо са толкова много. Цели две седмици Моертал беше чакал сведения какво става в земите на изгнаниците и на ти сега — в един ден двама съгледвачи. И донесенията им бяха такива, че… такива приказки разказват на затлъстелите одонти от вътрешните земи преди лягане. В едно нещо обаче донесенията съвпадаха: илбечът се криеше сред изгнаниците, на носа се бяха появили четири нови оройхона. Моертал повярва — и как да не повярва, след като Йороол-Гуй излизаше от далайна по половин дузина пъти на ден. Но останалото… Отначало Моертал просто не искаше да слуша разказа на шпионката, но докладът на втория съгледвач го накара да се замисли. И след като отпрати доносниците, той почна да мисли, като ту сядаше на широкия си стол, поставен под високия туйван, ту скачаше от него и почваше нервно да крачи.

Изгнаниците се канеха да завоюват ъгловите земи! Това не беше лошо. Това беше изход за много години занапред. Всички знаеха, че горе-долу веднъж на всеки шест години изгнаниците стават толкова много, че почват да се превръщат в заплаха за държавата и тогава с тях трябва да се води истинска война. Сега обаче можеше да ги пусне да вървят на ъгловите земи. Да си правят там царство. Ако победяха, щяха да му се махнат от главата. Ако ги разбиеха, щяха да останат малцина и той лесно щеше да се справи с тях. Така че наистина имаше смисъл да пусне бунтовниците да тръгнат на запад. Ако го излъжеха, какво рискуваше? Не можеше да ги задържи там, където бяха, не можеше и да ги избие без артилерия, след като разполагаха с осем оройхона зад гърба си. (Моертал потръпна, като си помисли, че трябва да докладва за изгубените ухери.) Какво друго? Илбечът ще избяга… (За миг Моертал спря, после седна доволен на стола.) Да, всичко пасваше. Доносницата не лъжеше! А илбечът нямаше къде да отиде. Защото какво щеше да прави на ъгловите земи? Там щеше да е приклещен като тайза, а нали на илбечите им трябва простор, трябва им дълъг пуст бряг. И сега илбечът искаше точно това. Злият дух нямаше никакво значение — илбечите затова са илбечи, да си имат работа с духове. (Моертал нервно разтри слепоочията си.) Какво да прави? Да пусне изгнаниците да си вървят, а после да претърси оройхоните педя по педя, да пресуши шавара дори… Или все пак да ги обкръжи, но да не ги напада, да не закача илбеча. В края на краищата илбечът искаше да строи, нали? Ами да си строи. Който уважава сушачите, получава повече харвах. (Моертал си представи как на север се появяват не два, а цяла дузина оройхони и потръпна от удоволствие.) Не, той нямаше да направи като Ууртак, нямаше да иска да дадат тези земи на него. Да имаш голяма провинция значи да имаш големи грижи и всички да ти завиждат. Той щеше да направи друго — щеше да предложи на съвета на одонтите там да има нова провинция, провинция, която щеше да го защити от вечно бунтуващото се крайбрежие. И щеше да стане като затлъстелите одонти от вътрешните земи, и церегите щяха да са му нужни само за почетна охрана. Стига илбечът да не го излъжеше, разбира се, стига да не избягаше… Но пък нали все някой трябваше да държи на думата си на този свят!

Моертал плесна с ръце и когато дежурният страж дотича, каза:

— Двамина вестоносци. Бързо. Единият до Ууртак, другият до западната граница. Бойните дузини да се оттеглят на сухото и да чакат заповеди. На мокрото, на най-отдалечени суур-тесег, ще забиете копие и ще закачите на него ей това… — И Моертал посегна над главата си и без да гледа, откърши клонка от туйвана, цялата в алени цветове и плодове, приличащи на неумеещо да лъже човешко сърце.

Последното нападение на Йороол-Гуй съсипа оройхоните окончателно и когато стана ясно, че Моертал сигурно се е уплашил от Многоръкия и е изтеглил войските си, да тръгнат решиха всички.

На сутринта, когато вече вдигаха лагера, Шооран привика Еетгон настрана, подаде му картата, която беше нарисувал, и каза:

— За всеки случай. Ако с мен стане нещо. Виж сега — това тук е Земята на вана, това са ъгловите оройхони, а тук, след огнените блата, са пустите земи. Там има сухи оройхони, има хлебна трева, има вода и много бовери. Знам, че не ми вярваш, но отиди и ще повярваш.

— И там ли си бил? — враждебно попита Еетгон.

— Бях. Преди година.

— И защо не остана там, като е толкова хубаво?

— Защото да си сам не е хубаво. Виж, първо трябва да намеря един човек и ще дойда чак след това.

— Добре. — Гласът на Еетгон беше студен като влагата на далайна, а очите му бяха ледени. — Ще мина по ивицата и ще видя какво има оттатък.

И пъхна картата в пазвата си и си тръгна, като мърмореше хем сърдито, хем притеснено:

— Навсякъде бил ходил той, всичко бил видял…

Когато и последните изгнаници се скриха зад тесегите, Шооран хвърли торбата си на земята — бездруго я беше приготвил само за прикритие — и тръгна към далайна. Имаше странното чувство, че времето се е върнало с година назад и че той пак строи път към Земята на Добрите братя. Може би беше, защото пак беше сам-самичък на пустия бряг, толкова сам, че дори от най-високия суур-тесег не можеше да се види жива душа. А може би и защото беше казал на друг човек, че — макар да не бе изрекъл името й — без Яавдай не му трябва и най-прекрасната земя.

Еетгон беше приел думите му много странно. Не думите му за Яавдай, разбира се, а за земята. Изглежда, му повярва, но изобщо не се зарадва. Странен човек беше Еетгон. От всяка негова дума, от всяко негово движение бликаше омраза. Защо? Ревнуваше Шооран от Чаарлах, защото разказвачът още от първата им среща беше видял, че е различен от всички ли? Или се сърдеше, защото в разигралата се преди толкова време схватка Шооран беше излязъл победител и самият той беше жив единствено поради великодушието му? Или — ако наистина беше оцелелият по някакво чудо Бутач — не можеше да му прости белезите по лицето си?

Шооран се намръщи, прогони неканените мисли и каза на далайна:

— Е?

И за един ден издигна два оройхона и щеше да построи и трети, ако не му беше попречил Йороол-Гуй. Многоръкия не се пльосна на брега изневиделица, а дълго размахва в небето безбройните си гъвкави ръце, сякаш избираше откъде да нападне, а Шооран, готов да отскочи, отстъпваше по синора и също като Ван от древната легенда, крещеше:

— Няма да ме хванеш, няма! И ще бъда щастлив!

Носът, който беше построил, почти пресичаше далайна не толкова да е полезен за хората, колкото за да пречи на Йороол-Гуй, който вече трябваше да заобикаля, за да стигне от западния бряг на царството на вана на източния.

На следващия ден Шооран построи оройхон там, където големият нос граничеше с острова на изгнаниците. В резултат техните владения намаляха, но пък Моертал получи два нови сухи участъка.

Шооран вече беше решил, че веднага след като си свърши работата, ще се махне оттук. Нямаше смисъл да изкушава съдбата. Не го беше страх от Многоръкия, но, виж, от хората… Хората имаха само по две ръце, но събрани заедно, ръцете им бяха много по-опасни от пипалата на Многоръкия. Защото още преди водата да се оттече цели тълпи щяха да се втурнат на сухото и колкото по-далече се окажеше той тогава, толкова по-добре.

Не можа да се измъкне. Построи оройхона вечерта, та да може да се изплъзне по-лесно, но докато вървеше през тесегите в падащия здрач, чу свирукане, спря и се вгледа напред. До един тесег край синора стоеше як мъж. Ако не си свирукаше от скука, Шооран изобщо нямаше да го забележи и направо щеше да се блъсне в него. Слава на мъдрия Тенгер, че часовият беше толкова небрежен!

Шооран тръгна назад и в падналия вече мрак стигна до другия край на носа. Там също имаше цереги. И дори не се криеха: стояха си най-спокойно на синора, в огъня до тях пращеше слама, чуваше се гласът на Киирмон:

— На Многоръкия сигурно направо му се плаче от този неуспех! Нали иска да си намери жена, пък все не може…

Оставаше му да тръгне направо през сухите оройхони, където всички го познаваха. Но и там имаше стражи — Шооран дори чу как фалшиво си тананика Турчин и понечи да се засмее, но се сети какво става всъщност. Не, церегите не бяха небрежни, а нарочно вдигаха шум, та хем илбечът да ги чуе и да не се натъкне случайно на тях, хем да не го пуснат да се изплъзне. Моертал искаше да го задържи тук, за да му строи земя, много земя — същото като в Земята на Добрите братя. Там обаче поне ги хранеха с месо, а какво щеше да яде тук? Имаше още малко чавга и пет туйвана — беше ги взел от клонката, така щедро дарена му от Моертал. Туйваните обаче му трябваха да напои със сока им гъбата, когато тръгнеше по мъртвата ивица.

След като броди цяла нощ, Шооран се върна при далайна. Щом трябваше да строи, щеше да строи. Застана на брега, вдигна ръце не беше задължително, но така му беше по-лесно — пое дълбоко дъх, съсредоточи се… и отпусна ръце. Не, нищо нямаше да строи, докато беше в затвор. Не, щеше — но само за да се измъкне от затвора си.

Далайнът — беше го смалил с една пета за две години — безучастно се съгласяваше с него: „Прав си, може и да не строиш“. В тежките мазни вълни се полюшваше някаква плаваща молюска. Шооран си сложи ръкавиците, наведе се и го извади. После изчегърта слизестото му тяло с парче кост и огледа розовата вътрешност на раковината. Ако отрежеше тънкия й край и после я надуеше, щеше да се чуе неприятен, но много силен звук. И стражите щяха да го чуят и да се стреснат. Първо обаче трябваше да я измие. Шооран прибра раковината за в бъдеще, извади картата и се замисли къде да построи отвличащ вниманието оройхон.

Построи два и Йороол-Гуй се появи чак тогава. Вторият от двата оройхона беше юбилеен — с него всичките ставаха двойна дузина, но Шооран се сети за това чак много време по-късно, защото първо трябваше да бяга от Многоръкия, а после да прекоси носа и да направи още един остров. Сега, когато Йороол-Гуй беше далеко и не можеше да се появи изневиделица, Шооран можеше да строи, без да отстъпва на сухото, а да върви напред, без да се страхува нито от церегите, нито от глупавия бог. Носеше кошница, наглед пълна с харвах — а под харваха беше скрит целият му багаж. Щом оройхонът се издигна, Шооран я взе и тръгна напряко през новата земя, после зави, за да се отдалечи от прекалено неспокойния бряг.

Мина осем оройхона и седна да си почине. Един селянин, който работеше на нивата си, го изгледа неодобрително, но реши да не се обажда, след като Шооран не беше слязъл от синора.

— Ей! — викна му Шооран. — Искаш ли да купиш една раковина? За вода. И за питки.

Мъжът се приближи, огледа раковината, кимна и тръгна за вода. Извитата раковина беше скъпа и след мягмара селянинът щеше да я продаде на церегите още по-скъпо, защото на него самия не му вършеше работа, така че Шооран губеше, но пък не искаше да си има работа с церегите.

Селянинът скоро се върна с пълен с вода мях и питки от изсушена втасала хлебна каша — като се накиснеха, след половин час се получаваше пълна паница храна.

— Харвах ли събираш? — попита той.

— Нали трябва да се яде — отговори Шооран.

— Ей, всичко се обърка, на тоя свят! — На селянина явно му се приказваше. — Едно време само жените и децата събираха харвах, пък мъжете, ако нямаше накъде, ставаха сушачи, но изобщо не се занимаваха с хохиур. Сега всичко се обърна с главата надолу. Ти си як мъж, пък събираш харвах, а една жена тука наблизо е сушачка! Представяш ли си!

— И майка ми беше сушачка — каза Шооран. — Може и да си я познавал.

— А, не помня каза селянинът. — Обаче тая е тук наблизо. И майката сигурно е била същата глупачка. Сушачка ще ми става!… И ходи гордо, все едно е жена на вана. Пфу! Да вземе да се запали дано с тоя харвах!

— Голям глупак си — каза Шооран и стана. — Гледай аз да не те запаля.

— Чакай бе! — викна мъжът. Нали щеше да ми даваш раковината за питките!

— Не ти ща питките — каза Шооран. — Смърдят.

— Твойта раковина смърди! — злобно викна мъжът подир него. — Занеси я на оная сушачка, може пък да ти излезе късметът!

Шооран прехапа устна, но не отговори. Много му се искаше да измъкне бича изпод харваха и да насече този мръсник, който беше осквернил паметта на майка му, на малки парченца. Не, защо мръсник? Този човек беше просто най-обикновен тъпак, дребен зогг, който, вдигнал отровното си жило, бранеше дупката, в която беше скътал храната си. Съветът на този глупак обаче не беше глупав — той наистина щеше да отиде при сушачката и да й каже за земята на запад. А после щеше да вземе Койцог и да отведе и него там. Не беше редно хората да вършат толкова смъртно опасна работа, особено пък жените — тук селянинът беше прав.

Стигна до опожарената крайаварна ивица, спря за миг и после решително тръгна надясно. Киселата смрад на сушащия се харвах му сочеше пътя.

Харвахът, както винаги, се сушеше на най-големия авар, издаден най-навътре в свободното пространство. Сушачката работеше. Парата се издигаше нагоре на бял стълб, харвахът се подуваше, пльокаше и пукаше, хитинът съскаше, а жената пееше — пееше бавна тъжна песен, която изобщо не подхождаше на светкавичните движения на ръцете й, които я спасяваха от смъртта:

Питката харвах догоря и песента секна.

Здравей, Яавдай — каза Шооран.

Тя се обърна и го погледна, без изобщо да се учуди. Само каза:

— Намери ме.

Търсих те — каза Шооран. Усещаше, че нещо не е наред, не си беше представял така срещата им. — Ходих и при Добрите братя дори, нали така си казала на Киирмон. Нали така?…

И говореше и говореше, за да потисне нарастващата си тревога, а Яавдай стоеше, отпуснала обгорените си ръце, и мълчеше.

— … и намерих място, където да живеем. Място, където няма да съм церег, където няма да си сушачка, а просто ще си живеем. Не знам защо си станала сушачка, по всичко това свърши, не бой се, ще отидем там и никой няма да ни намери…

Яавдай бавно поклати глава и каза:

— Няма да дойда.

— Защо? — глупаво попита Шооран.

— Защото никога не съм те обичала. Обичах и досега обичам друг.

— Но защо не ми каза? — с мъртвешки глас прошепна той.

— Да не би да си ме питал?

— Питах те! 14 ти каза, че си съгласна!

— А какво да кажа? Да убия майка си, брат си, сестрите си? Трябваше да се махна по-рано, още когато Яавдай стана на дванайсет!

Шооран се обърна. Трябваше да тръгва. Нанякъде, по-надалече от самия себе си. Значи какво излизаше — че той, като някой забогатял баргед, просто си беше купил жена, без да я попита иска ли да се омъжи за него? Но наистина ли навремето трябваше да й каже: „Виж, мила, ако обичаш някой друг…“ Що за глупости! Макар че това вече не променяше нищо.

— Чакай — каза Яавдай. — Трябва… Чакай малко. Ела. И вдигна кошницата с изсушения харвах и тръгна към синора, където бяха вдигнати няколко палатки. Шооран покорно тръгна след нея. Яавдай се мушна под едно платнище, почна да развързва някакъв вързоп — Шооран не я гледаше, гледаше сухата земя наблизо, там си играеха няколко дечица. Едно от тях, момиченце на годинка и половина, очевидно съвсем наскоро проходило, се изправи, тромаво дотича до Яавдай, хвана се за жанча й, скри лицето си в него, после погледна Шооран с едно око, после с две — и Шооран видя лицето, което беше виждал безброй пъти след смъртта на стареца, когато, останал сам, часове наред седеше над потока и гледаше отражението си във водата.

— Яавдай — прегракнало каза Шооран. — Ами тя? Нали е наше дете?

Яавдай вирна брадичка и го изгледа злобно.

— А, не! Вярно, спях с тебе, но тя не е твоя. Тя е от човека, когото обичам.

— Не е вярно! — викна Шооран. — Нали виждам, че прилича на мен!

— Е, вие с него наистина си приличате. — Яавдай се усмихна криво. — Само че ти си хубавец… е, беше… а той е мъж.

— Чичко — каза момиченцето и посочи Шооран с пръстче.

— Да, чичко — бързо потвърди Яавдай. — Чужд чичко. Хайде върви при децата, Бутай, върви да си играеш. Ей сега ще дойда. — После се обърна към Шооран и продължи: — И ти няма да го намериш. Знам го къде е, знам как се казва сега, истинското му име знам, но няма да ти кажа нищо.

— И аз знам кой е — каза Шооран. — Нали чух как си кръстила детето. И няма да го търся.

— На — каза Яавдай. — Това си е твое.

В шепата й светеше бисерната огърлица.

— Никога не съм си я слагала. И не я и продадох. Знаех, че ще се видим и че трябва да ти я върна. Когато ми разказваше за майка си, отначало не ми се вярваше, че някой може да те обича. Това е нейно. Взимай си го и се махай.

Огърлицата се плъзна от шепата й в неговата. И той тръгна по пътя. Тук, на сухото, пътят беше широк — иначе непослушните му крака просто нямаше да могат да вървят по него. Шооран не гледаше къде върви, не го интересуваше къде отива. Гледаше само в шепата си и пръстите му прехвърляха лазурносините бисери като зърна на броеница. И всеки бисер беше сякаш жив. Първият — баща му, загинал прекалено рано. Вторият — невероятно син, с черна точица като от изгорено — майка му. Третият, белезникав като побелял, но отвътре огнен — старият илбеч и дарът му. „Ще дойде ден, когато ще ме проклинаш.“ Да, да не знаеш нищо, да си никой е много по-лесно. Следващият — чист, почти прозрачен — Чаарлах. Наивен слепец! Как можеш да определяш кой е прозорлив? Лесно е да видиш второто дъно в някоя приказка, трудното е да разбереш и най-обикновения човек. Бисерът Еетгон. Лъскав, можеш да се огледаш в него като в огледало. „Вече си направихме всичкото зло, което можахме. И няма да го забравим.“ Още един бисер, сияещ и студен — бисерът Яавдай, а до него още един, съвсем мъничък, но най-ярък — дъщерята, не неговата, а чуждата дъщеря. Колко ли още бисери-беди имаше в огърлицата, бисери-сълзи, бисери-проклятия? Не искаше да ги брои. Дълга беше нишката на живота и жестоко беше проклятието на Йороол-Гуй.

И отново Шооран намери спасение в работата си. На сутринта стигна крайбрежието: излезе на същото място, откъдето беше тръгнал. Дори намери копието си, което беше оставил в хохиура. Нямаше никакви хора — всички бяха тръгнали да делят новите земи. Е, значи щеше да има повече чавга за един гладен илбеч.

Шооран се промъкна покрай нарочно немарливите цереги, поставени на пост, и построи един оройхон — знак за Моертал, че илбечът се е измъкнал от обкръжението. И на първия суур-тесег на новата земя поби Моерталовото копие, като забучи на острието му една голяма чавга.

Ти ме нагости с туйван — измърмори той, — аз ще ти се отплатя с каквото мога. Ти ме затвори, но аз избягах.

На следващия ден постовите вече ги нямаше, нямаше и хайки — Моертал беше разбрал, че ще е най-добре да остави илбеча на мира.

Като се запаси с чавга и все пак смени раковината за питки, Шооран се върна на носа, откъдето толкова искаше да избяга преди два дни. И първата му работа беше да направи там сух оройхон, отделен от останалата страна с ивица от два мокри. След като цялата тази местност беше опустошена от Йороол-Гуй, а илбечът вече си беше тръгнал, можеше да се надява, че поне три седмици никой няма да го тревожи. И Шооран си направи лагер, и докато го правеше, си говореше сам за какво ли не: за чавга, за тесеги, за Йороол-Гуй — за всичко на света, само не и за Яавдай, за дечица, за щастие и за други несъществени неща.

Същия ден построи още два оройхона, като повтори отдавнашния подвиг на Енжин. Призори нещата започнаха да се повтарят. Шооран направи още един оройхон, после видя Йороол-Гуй, мина от другата страна на носа и направи следващия остров там, като изсуши още един участък, който изобщо не му беше нужен. И чак след това странната му истерия стихна.

Шооран седеше сред потоците сълзи на Бовер, които миеха новия оройхон, и мислеше как да живее оттук нататък. На света бяха останали само двама души, които се бяха отнесли с него като с човек: разказвачът Киирмон и сушачът Койцог. Но Киирмон си живееше охолно и чашата му никога не оставаше празна. Значи оставаше Койцог, стига още да беше жив, разбира се.

И Шооран си събра багажа и без съжаление напусна носа и сухите оройхони, на които съвсем скоро щеше да настане истинско стълпотворение — подялбата на земята и подялбата на властта. Тръгна на запад по ивицата между сухите и мокрите оройхони, по най-опасния път, където обикновено имаше най-много стража. Днес обаче церегите очевидно си почиваха, доволни, че изгнаниците са си отишли, а земеделците пък не закачаха скитниците — нали цялата страна чакаше нови чудеса.

Мина през владенията на Ууртак и през мъничката провинция, където навремето беше властвал Хооргон. Скоро зад гърба му вече беше и Свободният оройхон, където се беше родил и където не беше останало нищо: нито хората от едно време, нито едновремешната свобода. Стигна и острова на изгнаниците — не беше станал по-гостоприемен, откакто безобидната Нарвай го беше изплашила до смърт. Беше същото като преди десет години все така се точеше напред мъртвата ивица, все така се кълбяха пушеците, все така се полюшваше далайнът. Вярно, до огненото блато сега имаше застава, за да пази отсамните земи от онези оттатък, но пък вече никой не чакаше нападение оттам и нямаше никакви проблеми да мине.

Шооран се огледа. Защо всъщност трябваше да се задушава в горещите пушеци? Един оройхон стигаше — и сушата щеше да съедини ъгловите земи със земите на вана. Е, щеше да загине мъничката държавица, родена от тщеславието на Хооргон, но какво чак толкова? Затова пък хората щяха да могат да минават оттук безопасно. Той също — нали нямаше смисъл да се измъчва да катери купчините кости и да гази през нойта. Да, днес това блато щеше да изчезне.

Направи оройхона за половин час и за трети път през живота си стъпи на ъгловите оройхони — първите направени навремето от стария илбеч, останалите — от него самия.

За изтеклите две години оройхоните се бяха променили много. На мокрото нямаше жив човек, сухата ивица също беше пуста. Явно много хора бяха тръгнали с изгнаниците. Шооран все пак тръгна предпазливо и скоро стигна до последния оройхон, оройхона с аварите и сушача. Оройхонът си беше съвсем същият.

И Койцог също беше там. С все същите стари дрехи, само дето на гърдите му висеше амулет с отдавна умрелия и изсъхнал пръст на Йороол-Гуй. Но очите му се бяха променили. Нямаше го вече отчаяния, безразличен към всичко поглед и Шооран си помисли, че е дошъл навреме — защото сушачите с любопитни очи не живееха дълго.

— Не можах да се върна тогава — каза Шооран. — Но затова пък сега съм дошъл да те взема. Знаеш къде. На север, в новите земи.

— Няма да ни пуснат — каза Койцог. — Тройгал е затворил пътя. Прекалено много хора отидоха там и той е затворил границата по-строго, отколкото границата с вана. И жирх не може да мине оттам.

— Е, ние с теб ще минем — уверено каза Шооран.

— Ние с теб — да — каза Койцог някак виновно. — Обаче аз вече не съм сам. Живея с Тамгай — дадоха ми я за жена по договор, дори не ме попитаха. То какво да ме питат, тя беше останала бездомна. И ние нали искахме жени тогава, просто така, не знаехме какво друго да искаме… Допреди година ми беше все едно чужда, обаче сега… сега никъде не тръгвам без нея, а тя няма да може да пълзи през нощта по мъртвата ивица.

— Ако… — Шооран спря, не знаеше точно коя дума да каже — ако тя наистина иска да тръгне с теб, няма да трябва да пълзи. Ще минем по мъртвата ивица през деня и изобщо няма да се крием. Ще ни пуснат и ще ни дадат земя, аз имам много познати сред изгнаниците.

Койцог се усмихна невярващо и за миг Шооран видя в него едновремешния сушач.

— Върви се посъветвай с Тамгай — каза Шооран. — Аз имам да свърша някои работи. За един час, не повече. Между другото, как е палачът Боройгал?

— Как да е? Жив е. Разправят, че бил намерил съкровище.

— Съкровище? — повтори Шооран. — Е, нека му е честито. Няма да се бавя. Чакайте ме.

Качи се на заселения оройхон и съвсем открито тръгна по пътеката. Щом Боройгал беше оцелял и беше намерил скривалището му, значи „пътя на тукката“ вече го нямаше и можеше да се надява, че ще му помогне единствено суматохата след изчезването на огненото блато.

Пред входа на алдан-шавара имаше около дузина жени, но не и цереги. Жените само го погледнаха, но не посмяха да кажат нищо. На долното равнище пък нямаше никого. Земята под краката му беше мека, плужеците матово светеха, миришеше вкусно на наъс.

„Камъкът-врата“ не беше пипан и Шооран мина през него до съкровищницата. Нищо не се беше променило. Той отиде до стената и свали талха. Беше съвсем лек, тънките като сухи листа дискове лекичко шумоляха. Шооран го сгъна, поколеба се секунда и свали и доспехите — те също бяха меки и съвсем леки. Погледна гребените за коса, окачени на стената на мястото на главата на въображаемата красавица — дали бяха онези същите? Протегна ръка и ги свали — два сияйно светли полумесеца.

Това беше. Време беше да тръгва. Беше мислил да подари талха на Яавдай, но сега щеше да го даде на непознатата Тамгай, стига, разбира се, тя да се съгласеше двамата с Койцог да тръгнат с него.

Излезе от съкровищницата и внимателно намести камъка, макар да знаеше, че едва ли ще се върне тук.

Койцог го чакаше близо до авара, на който работеше. До него седеше дребничка грозновата жена, стиснала в скута си вързоп. Сушачът също държеше вързоп.

— Койцог ми каза всичко — каза Тамгай. — Идваме, разбира се. Не ме гледайте, че съм дребничка, аз съм силна. Разбирате ли, много искам той да се откаже от тази работа. Толкова ме е страх, че…

— Разбирам — каза Шооран.

Лицето на Тамгай беше бледо и неизразително, но така се променяше, когато тя погледнеше Койцог, че Шооран неволно изпитваше истинска завист.

Той взе вързопа на Тамгай и вместо него й подаде царските дрехи и каза:

Това е подарък за вас. Дрехи. Скоро идва мягмарът, тогава ще ги облечете. Да тръгваме.

Нещастията се трупаха на главата на бившия дузинник, а сега вече одонт Тройгал от години. Почнаха от падането на стария Хооргон, когато го застрашаваше смърт, понеже новоназначеният тогава одонт Пуиртал знаеше за двойната му игра и нямаше да търпи край себе си доносник и предател. Така че на Тройгал не му оставаше нищо, освен да подкрепи глупавата авантюра на младия Хооргон и после заедно с него да избяга на ъгловите земи. На новото място отначало всичко вървеше добре, въпреки че казаното от простодушния глупец Мунаг скоро се сбъдна и церегите почнаха да недоволстват, че ги пращат на дежурства по границата. Тройгал обаче успя да обърне дори това недоволство в своя полза, защото успя да убеди глупавия хлапак да му даде титлата одонт, с което на практика го отстрани от властта, и после започна тайни преговори с истинския ван. Вечно сухият владетел се отнесе благосклонно към това и нещата като че ли почнаха да се подреждат. Ванът се беше съгласил да утвърди Тройгал за одонт на ъгловите земи и да го вземе под свое покровителство, но освен да му предадат Хооргон искаше и дан. Тройгал беше съгласен само за Хооргон, който се изтягаше в покоите си, без да подозира нищо, и накрая двамата с вана се споразумяха. За жалост не излезе нищо, защото в момента, в който ванът се съгласи да вземе само Хооргон (но непременно цял и невредим!), глупавият хлапак взе, че изчезна направо от спалнята си, пред която бдяха верни на Тройгал хора, и така и не можаха да го намерят. Ванът се ядоса и преговорите прекъснаха.

Две години минаха в мъчителна неопределеност. Тройгал не смееше сам да се обяви за одонт — това му отрязваше всички пътища за отстъпление, защото нямаше да е ясно чий одонт е всъщност. А церегите почнаха да негодуват, започнаха да се обаждат дори и земеделците. Тройгал пък не смееше да се справи с войниците си със сила, защото разбираше, че недоволството им може да прерасне в открит бунт.

Точно така стояха нещата в нощта, когато го събудиха с донесението, че границата е премината. Тройгал дори се учуди — беше сигурен, че ванът няма да предприеме подобно безумство: то нямаше да му донесе нищо освен загуби и излишни грижи. Оказа се обаче, че през границата нахлуват не войските на вана, а изгнаници. Как бяха успели, си знаеха само те и избитите по заставите цереги. Във всеки случай ухерите изобщо не бяха успели да стрелят.

Два дни в мъничката му страна бушуваше война. Церегите много добре разбираха, че с такива врагове не може да се сключи никакво споразумение, и се биеха като бесни, и Тройгал вече си представяше как, след като победи, ще екзекутира противниковите водачи, но внезапно изгнаниците изчезнаха. И чак на следващия ден стана ясно, че са се изтеглили на север, по мъртвата ивица, която, както знаеха всички, свършваше в далайна.

А после се разбра, че след огненото блато има истинска земя, само след три оройхона, и че изгнаниците са отишли на нея. И при това са вдигнали застава и я защитават със завзетите от Тройгал ухери. Мъничкото царство беше приклещено и от двете страни.

Вбесеният Тройгал нареди да му доведат дузинника Цармуг, който преди три години беше ходил на разузнаване на мъртвата ивица, и докато го пребиваше, крещеше:

— Мършоядец с мършоядец! Домързяло те е да минеш по още един оройхон! Нали ми каза, че били два и че след тях нямало нищо! В нойта ще те хвърля!

— Наистина нямаше нищо! — хриптеше Цармуг и пръскаше кървави слюнки. — Само два оройхона бяха!

— Лъжеш! И Тройгал не спираше да го бие, макар да разбираше, че дузинникът е прав. Бяха изпуснали илбеча, а с него — и новите земи.

А най-страшното беше, че вече нямаше с какво да се отбраняват. Четирите последни татаца, които доскоро гордо се кипреха пред входа на алдан-шавара, вече бяха отнесени на границата и той нямаше повече оръдия, нямаше и майстори топачи — каторгата, където се правеха ухерите, беше чак в източните предели на държавата на вана.

И Тройгал пак опита да преговаря, но сега ванът искаше не само дан, но и ежегоден данък, че и заложници. Доброто беше, че ванът все пак му беше отговорил, което означаваше, че тепърва можеше да се пазарят. И Тройгал отговаряше уклончиво, така, че да не се разбере какво е съгласен да даде — синовете си, оръжие или бисер. Ванът искаше и едното, и другото, и третото. Тройгал смирено му отговаряше със списъци, в които беше укрил двама от шестимата си синове и най-ценното от съкровищата си. Ванът му напомни, че не му трябват някакви си парчета кожа, а скъпоценности, и на първо място пропуснатите в списъците доспехи от черен уулгуй и талхът, обшит с дискове от блед уулгуй.

И докато Тройгал се накани да отговори, на изток се издигна нов оройхон и границата изчезна.

И сега, уплашен и разтреперан, той гледаше огромното пространство, което просто нямаше начин да брани. Мунаг може би щеше да успее да удържи позициите, но Мунаг отдавна го нямаше.

— Трябва да бягаме — каза един от дузинниците. — Иначе войските на вана ще ни смажат.

— Чакайте… — изстена Тройгал. — Нали преговарям с вана. Ще му дадем дан: доспехи, скъпи оръжия, царски дрехи — и всички ще си запазите длъжностите. Ванът обеща, че…

— Да слезем долу тогава — каза някой и Тройгал с ужас видя как очите на церегите около него се вледениха.

А после влязоха в покоите му — бившите му покои. Двама дузинници и десетина от недоволните бойци вървяха около него — не толкова като почетна охрана, а сякаш го водеха на смърт. Тройгал отключи сложната ключалка, дръпна тежката врата и заслиза надолу.

Гладката стена беше гола. Беше виждал това в кошмарите си — как влиза в съкровищницата, а тя е празна.

Тройгал пристъпи към стената, опипа я, огледа се и изхленчи:

— Къде са?… Къде са?…

— По-бързо! — викна Цармуг от стълбите. — Стига си се бавил там — долу, гнилоч шаварна!

Тройгал отиде до масата и взе тънкия нефритов нож.

И преди да реши дали да си пробие път с бой, или да се самоубие, копието на Цармуг прониза ръката му, ножът изпадна от нея и церегите се втурнаха по стълбите в съкровищницата.

— Жив го искам тоя мръсник! — кресна Цармуг.

Трите мъртви оройхона се сториха на Шооран лесен и съвсем прав път — може би защото не беше сам, а може би и защото наскоро миналата оттук войска беше разчистила пътя. Все пак се притесняваше за спътниците си, въпреки че свикналият с жегата и смрадта Койцог вървеше напред като устремен към плячката си гвааранз, а слабичката Тамгай също се държеше храбро, макар да й личеше колко и е трудно да сдържа кашлицата си.

А после в кълбящата се мъгла се видяха очертанията на земята, онази земя, където Шооран беше изгубил красотата си и оттогава беше целият в белези от рани и изгаряния. На тази земя беше успял да отнеме пръста на Йороол-Гуй. Нищо наоколо обаче не напомняше за тези отдавнашни събития, всичко беше заличено от нойта и от времето. Затова пък веднага си личеше, че земята вече е обитаема. Изхвърлените от далайна боклуци не лежаха безразборно по брега, а бяха натрупани на висока напречна стена, преграждаща пътя. И над тази стена, от синора, срещу пришълците зееха четири ухера. Подставките им бяха такива, че ако Йороол-Гуй внезапно излезе, бойците да могат да ги обърнат и да ги бутнат на безопасно място зад синора. Личеше си, че този, който е разставял оръдията, разбира от отбрана.

— Охо! — възкликна Койцог. — Добре че взех всичкия готов харвах. И тук ще потрябва.

— Откъде са взели толкова ухери? — зачуди се Шооран. — Хооргон имаше само два…

— Штой — чу се вик откъм заставата. — Кои ште вие? И в следващия миг в гласа зазвучаха радостни нотки:

— Ей, Шооран, ти ли ши?… Кои ша тия ш тебе?

Спуснаха им стълба и малко след това над ръба на стената се показа сияещото лице на Топения.

Койцог се покатери пръв, помогна на Тамгай да се качи и да слезе от другата страна, Шооран се прехвърли последен.

— Това е нашата земя — каза той. — Тук ще живеем.