Многоръкият бог на далайна

Глава 10

„Щастието на държавата е в ръцете на готвачите.“ Дузина дузини пъти е прав мъдрецът, изрекъл тази истина! Защото добрият готвач се грижи за благоутробието на господаря си и радва сърцето му. А когато сърцето на господаря е радостно, всички поданици също се радват и благоденстват, и държавата е щастлива. Горко на оня народ, в който няма изкусни готвачи, защото тогава на господаря му става тежко и царственият му стомах страда от колики, и той е нещастен. Какво обаче да прави един мъдър управник, ако добрите готвачи в страната му са се свършили и са останали само некадърници, от чиито гадни гозби те боли корем? Тогава всеки монарх, който наистина е взел присърце благото на поданиците си, се захваща да готви собственоръчно.

Глупците разправят, че шишовете трябвало да се правят от кост. Понеже, видите ли, месото и приживе си било на кости… Глупци и пак глупци! Чуждата кост изсушава месото! Шишът трябва да е винаги дървен, при това не от някоя клонка, а от сърцевината на смолисто стъбло. Само тогава месото става наистина ароматно. А виното? В сладко вино месото се задушава — като тлъстото се увива в листа, а на сухото му се добавя накълцана водна трева; маринатата пък се прави само от специално събрани недозрели плодове!

Владетелят на половината свят, сияйният ван, да бъдат краката му вечно сухи, уморено седна на пейката и избърса омазаните си с мас ръце. Само в малката дворцова кухня можеше да се отпусне и да бъде самият себе си — тук не можеше да влиза никой освен двамата стари верни слуги, майстори на разпалването на огън: на пращящ червен огън от слама, на блед огън от дървени въглища и на наситеножълт огън, горящ в пълните с масло купи. Защото за всяко блюдо трябва различен огън. На авара например можеш да печеш или да задушаваш храната в тънка негорлива съдина, за пикантната бистра отвара обаче трябва слама…

Ванът въздъхна. Рядко можеше да се уедини тук, за да приготви собственоръчно храна за себе си и за първите си две-три любими жени — обикновено беше зает с важни държавни дела и трябваше да се примирява с буламачите на готвачите си, макар нито един от тях да не можеше да съперничи на неговото собствено готварско изкуство. Защото ванът беше истински майстор на изисканата кухня и още щом погледнеше суровите продукти, знаеше какъв вкус ще има бъдещото блюдо. „Всичко може да се яде — обичаше да повтаря той. — Важното е да знаеш как да го приготвиш.“

Навремето, за да потвърди тази своя максима, ванът беше решил да направи нещо, годно за ядене, от най-отвратителното на света — от шаварен нойт. Цяла седмица един от дворците на царския оройхон смърдя като аварите в мъртвите земи — но накрая владетелят постигна целта си: от прецедения и после изсушен на умерен огън нойт се получаваше лютив сивкав прашец, наистина великолепна подправка. Ванът пазеше рецептата в тайна — от една страна, за да не го използва никой друг, от друга, защото „ядач на нойт“ беше обида, която не прощаваха дори гнилоядците.

Затова пък с огромно удоволствие гощаваше гостите си с блюда, поръсени с тази подправка. Е, вече не цедеше нойта сам, а само го нагряваше до необходимата температура.

За кухнята на вана се носеха легенди и когато се прибираха в провинциите си, поканените на обяд одонти тормозеха готвачите си да им приготвят точно такива блюда, каквито бяха яли на царската трапеза.

Да нахраниш някого с боклуци, но така, че да е доволен в това кулинарията според вана приличаше на политиката. Покойният му татко например също беше обичал да се отбива в кухнята, само че с друга цел — да пусне в някое блюдо парче изхвърлена от далайна риба и после да поднесе отровната гозба на някой неугоден царедворец. Днешният ван не си позволяваше такива неща, поне доколкото ставаше дума за храната, за да не оскърби кулинарното изкуство. Колкото до политиката… е, там работата беше друга.

Предния ден ванът беше свикал Малкия съвет. В Малкия съвет влизаха хора, които нямаха никакви длъжности и постове и поради това бяха особено влиятелни. Бяха обсъждали два въпроса: хода на военната кампания и съдбата на илбеча. С илбеча всичко беше ясно: чудотворецът пак се беше появил в страната и не биваше да го изпуснат. В източните провинции един подир друг се бяха появили седем оройхона. Не бяха много удобни и всъщност бяха довели до изсушаването на само два участъка, но опитните баргеди, на които беше поставена задачата да предсказват поведението на илбеча, твърдяха, че в действията на безумеца се забелязва система: че той стеснява проливите навсякъде, където това е възможно, вероятно за да може по-лесно да се изплъзва от Йороол-Гуй. И въпреки че по навик всички казваха, че илбечът бил някакъв безумен старец, сияйният ван беше убеден, че понастоящем илбечът е съвсем друг.

Изобщо не мислеше да пречи на илбеча — отдавна се беше съгласил с Моертал, че строителят трябва да се остави на мира — но виж, все пак трябваше да направлява действията му. Ако баргедите не лъжеха или не се лъжеха, илбечът щеше да отиде в земите на старейшините и дори на Добрите братя, за да стесни устието на последния широк залив. Ванът обаче не искаше това. Илбечът трябваше да строи тук и да умножава земите му. Така че сияйният ван беше поставил многобройна охрана там, където доскоро бяха пушили огнените блата и самотно се беше издигал Търговският оройхон. Официално охраната беше срещу скитници, понеже в момента по тези места не минаваше никаква граница: страната на старейшините се беше подчинила на войските, вкарани в нея от Моертал, и населението беше положило клетва за вярност.

Точно това беше вторият въпрос, който тревожеше царствения ван много повече. Въпросът за безупречния Моертал… Моертал, който умело беше управлявал най-неудобната провинция, а после се беше отказал от нови земи… Моертал, който успешно беше воювал с изгнаниците… Когато беше повдигнат въпросът кой да оглави армията, изборът естествено падна върху Моертал. Но пък тогава никой не си и помисляше, че може да се спечели толкова голяма победа и да се завладеят не само два-три оройхона, а цяла страна, в която при това се издига безценният Кръст на Тенгер. Днес Моертал управляваше провинция с невъобразимо големи размери и командваше войска, която буквално го носеше на ръце. Освен това съгледвачите докладваха, че в завоюваната страна продължават да работят много от старите баргеди и че имало дори и цереги, оцелели по време на владичеството на Добрите братя. И че всички тези хора смятали за свой повелител първо Моертал, а чак след това него, вана. Какво излизаше — че да си победител е по-опасно, отколкото да си нападнат. Още повече след като няма граници и не знаеш откъде да се пазиш. На запад нещата също не вървяха добре: одонтът Юхааз съобщаваше, че изгнаниците се били появили в ъгловите земи. Нали съвсем наскоро бяха усмирени тия изгнаници, какво искаха пък сега?

Ванът стана, погледна раздразнено престилката си и я смъкна. Десерта да го правят готвачите — човек не може да мисли само за ядене, иначе и него ще го изядат. Да си готвач наистина беше по-лесно, отколкото да си политик — политическата кухня е много по-сложна. Ванът беше назначил благородния Юхааз за западен одонт след свалянето на Хооргон и бунта на синчето му. Беше го избрал, защото беше глупав и верен до смърт. Щом обаче съотношението на силите се беше променило, Юхааз се беше изложил с ъгловите земи. Два оройхона не са шега работа! Моертал пък беше избран, защото беше умен и талантлив. Вече обаче беше станал опасен и затова беше решено да го поканят на заседанията на съвета, да му въздадат почести, а после да го нагостят с риба от далайна. Земите му щяха да бъдат разделени на дванайсет провинции, всяка с отделен одонт: четирима от армията, четирима от заслужилите баргеди и още четирима от благородническо потекло. Толкова много одонти нямаше да могат да се споразумеят за общи действия и щяха непрекъснато да се дебнат. На север обаче, където войната все не спираше, наистина му трябваше добър военачалник, човек като Моертал — жалко, че бяха решили да посветят името му на Многоръкия… Е, да, да си готвач имаше и още една страна — че ако дадена подправка не ти трябва за определено ястие, можеш да си я запазиш за следващото. Хората обаче, уви, не стават за запаси — много бързо се развалят.

Владетелят изми ръцете си с топла вода, даде указанията си за десерта и нареди на прислугата вече да носи обяда в покоите му. Храненето не беше чак такова свещенодействие като приготвянето на храната, така че докато обядваше, великият самодържец успя да изслуша няколко съобщения. Първото го зарадва — един от приближените му баргеди се вмъкна в залата, наведе се над ухото му и прошепна:

— На изток има нов оройхон. — И после, след едва забележимия жест на вана, послушно разгъна картата, която носеше, и показа точно къде се е родила новата земя.

Ванът кимна доволно. Беше се опасявал, че илбечът ще успее да се измъкне през мягмара, но той все пак беше останал в страната. Изникването на новия оройхон на изток обаче означаваше, че мъдреците са прави, като твърдят, че чудотворецът ще търси начин да отиде в древните земи. Мъдреци, не мъдреци — лесно се управляват хора, след като знаеш какво мислят и какво ще предприемат.

— Удвоете постовете — заповяда ванът. — И жирх да не може да мине през тях! Но да не убиват никого, дори последния скитник. Само да връщат всички там, откъдето са дошли.

Точно преди края на обяда дойде друг чиновник и докладва:

— Пратеници от Моертал. Молят за аудиенция.

— Въведи ги в залата за приеми — каза ванът, стана и без да обръща внимание на запечените плодове, излезе в градината да се разходи под дърветата. Нямаше защо да бърза — пратениците не биваше да разберат, че ги е очаквал с нетърпение. Напротив, те трябваше да чакат търпеливо и да треперят.

Ванът се качи на древния тесег, издигнат тук още от прочутия му прадед. На върха му се извисяваше стар като света туйван — грапавият му дънер сякаш бе изсечен от камък. По кривите му клони нямаше нито едно листо. Ванът въздъхна. Беше се надявал, че след мягмара дървото ще разцъфти и ще оживее — предишните години беше ставало точно така. Но не, туйванът беше мъртъв, вече окончателно. Наскоро пък беше умрял и древният бовер, на който ходеха да се любуват всички, допуснати да стъпят на царския оройхон. Беше станал съвсем немощен, едва се движеше, а пък и като напук преди мягмара всички ручеи на оройхона почти пресъхнаха. Другите бовери можаха да се преместят, но той не можа да помръдне и умря. За една само година ванът се беше лишил от двете най-големи чудеса на градината си и това го нервираше почти толкова, колкото и тъпотата на готвачите.

Време беше да тръгва. Ванът се върна в двореца и надникна през тайното прозорче да огледа чакащите аудиенция. Бяха четирима дузинници, изправени насред залата. Един държеше резбовано ковчеже. За секунда ванът бе обзет и от гняв, и от страх: всичко това прекалено му заприлича на посланичество — защото нали обикновените пратеници не носеха дарове. И изобщо, отдавна беше време да въведе нови звания и длъжности в армията, та човек да знае кой идва при него — дали най-обикновен командир на някоя мъничка част, или доверено лице, което има право да говори от името на одонта.

После се взря в ковчежето и си представи, че е пълно е харвах и че тези четиримата са убийци, изпратени от Моертал. От друга страна, церегът, който държеше ковчежето, не приличаше на самоубиец — прекалено удивено оглеждаше залата и си личеше, че идва тук за пръв път. Значи можеше да отиде при пратениците и да чуе какво имат да му кажат. И трябваше и да е благосклонен, защото иначе Моертал можеше да заподозре нещо.

Ванът влезе в залата и седна на трона си. В следващия миг завесата се вдигна и щом видяха владетеля, дузинниците паднаха на колене.

— Говорете — викна ванът.

— Одонтът Моертал ни проводи пред лицето на сияйния ван, чиито нозе са вечно сухи… — почна най-старият от дузинниците.

„Ще моли за подкрепления — помисли ванът. — Няма да му пратя.“

— … непрестанните грижи на ослепителния велик ван ни помогнаха да победим — продължаваше дузинникът наизустеното си приветствие, — но управляването на такава голяма провинция не е по силите на един човек, а на местните баргеди, макар и да са достатъчно на брой, не може да се разчита. Одонтът, верният слуга на сияйния ван, моли да му се изпратят достатъчно на брой опитни и предани чиновници, които достойно да съблюдават спазването на интересите на великия ван…

Ванът се обърка. Моертал сам го молеше за това, което мислеха да му натрапят. Дузинникът продължаваше:

— Освен това наредено ми е да съобщя и следното: по мягмар на брега на провинцията беше изхвърлен многорък звяр, а именно уулгуй. Преизпълнен с верноподанически чувства, одонтът изпраща на пресветлия ван неговото царско достояние!

Дузинникът с ковчежето пристъпи напред и го отвори. Вътре имаше бял костен обръч. Беше мъничко по-малък от двата, които се пазеха в съкровищницата, и ванът доволно си помисли, че вече ще се сложи край на неудобствата с прекалено широката му корона.

— Донесоха ми — каза ванът, — че в съкровищницата на старейшините имало още една корона.

— Не намерихме съкровищницата на старейшините, пресветли — виновно каза дузинникът. — Всички подземия бяха празни, врагът беше изнесъл всичко много преди да завладеем земите му.

— Продължавай — милостиво му разреши ванът.

— Останалите кости вече се свалят от туловището на звяра и скоро ще бъдат доставени тук. Одонтът Моертал най-коленопреклонно моли сияйния ван да му позволи да задържи една трета от дисковете, както е прието от древни времена.

Да си остави една трета от дисковете беше законно право на всеки одонт, намерил черен уулгуй, така че ванът кимна благосклонно и се залюбува на искрящата бяла кост. Да, животът не беше толкова черен — нещо може да си отиде, но на негово място се появяват нови носещи радост неща. Колкото до Моертал — засега нямаше да го храни е риба от далайна — такъв служител трябваше да се пази.

— Донесоха ми също, че провинцията била пълна с изгнаници — каза пресветлият ван. — Как възнамерява одонтът да се пребори с тази заплаха?

Целия мягмар Шооран и Ай работиха на брега. Шооран можеше да припечели и като разказвач, но реши засега да не разкрива кой и какъв е. Седемте оройхона, издигнати преди мягмара, почти отрязваха големия югоизточен залив, където той се канеше да примами Йороол-Гуй преди да се върне в земите на Моертал, та да се заеме с почти недокоснатите простори на далайна.

Както винаги обаче на борбата му с Многоръкия попречиха хората. Шооран не очакваше край Търговския оройхон да има охрана — нали това вече беше централна част от страната. Срещата с церегите впрочем свърши благополучно — просто ги спряха и им заповядаха да се връщат там, откъдето са тръгнали.

— Оттатък бездруго е пълно със скитници — каза церегът, който ги беше спрял. — Мира нямаме от тях — напират насам. Така че се махайте.

— Ние не сме скитници — възрази Шооран. — И освен това нали отиваме в страната на старейшините, а не идваме оттам.

— Толкова по-зле. Казах ви — махайте се!

Шооран и Ай покорно се обърнаха и си тръгнаха. По време на разговора Шооран обаче забеляза, че заставите са обърнати така, че да пазят от юг — значи постовият лъжеше и заставите не бяха издигнати тук, за да пазят страната от нежелани пришелци. Възможно беше зад тези заграждения да има втора линия укрепления, но тези тук очевидно бяха вдигнати, та никой да не може да отиде при Моертал. Нима одонтът беше станал толкова високомерен, че беше решил да се отдели от държавата? Не разбираше ли, че утре далайнът може да отстъпи и че войските му ще се окажат лице срещу лице с противника? Е, ако не разбираше толкова просто нещо, щеше да пострада.

Като се оттеглиха на безопасно разстояние, Шооран както обикновено остави Ай да копае чавга, върна се малко назад и направи оройхон, който трябваше да сложи началото на широк път към Кръста на Тенгер. Точно за този оройхон докладваха на великия ван на обяд.

Но не можа да построи пътя — попречи му Йороол-Гуй, който послушно влезе в залива. Шооран — съжаляваше, че не се е оттеглил веднага на другия бряг — бързо тръгна на запад, вдигна ей така, между другото, парче земя и там, а после реши да мине през страната на изгнаниците и тази на Добрите братя. Там ставаше нещо, което не му беше ясно, носеха се какви ли не странни противоречиви слухове, и Шооран искаше да види със собствените си очи до какво е довело отмъщението му към Жужигчин.

На въпроса да се връщат ли, Ай само каза, както винаги: „Искам с теб“ — и тръгнаха.

Пътят на запад също беше затворен, но Шооран го очакваше и лесно мина покрай постовете, още повече че тук те наистина наблюдаваха посоката, откъдето можете да се появи противникът, и не можеха да спират всички скитници. Така че в ранни зори Шооран и Ай минаха с пълзене през гъстия хохиур и по съмнало вече бяха на ъгловите оройхони.

След като преди месец илбечът беше изсушил последните огнени блата около земята на стареца, войната се беше върнала в тези многострадални краища. Суварг беше придвижил армията на изгнаниците и беше отнел ъгловите земи от вана. Което обаче никак не се беше отразило на самите оройхони. Хлебната трева все така си растеше, както винаги, земеделците си живееха във все същите палатки — нищо че сега вече се наричаха „свободни изгнаници“. Колкото и каквито и нови имена да дават властите на обикновения човек, той си остава все същият обикновен човек!

Шооран вървеше по синора на сухия оройхон. Този оройхон беше построен от Енжин, но го беше изсушил той, преди повече от шест години. Оттогава с пълно право го броеше за свой и сега се любуваше на младите туйвани, чиито клони бяха приведени към земята от първата обилна реколта. Единствено когато туйваните почнеха да цъфтят и да дават плодове, илбечът можеше да се сравнява с древните строители и чак тогава можеше да се приеме, че наистина се е родила нова земя. Шооран щеше да стане на две дузини години чак след три години, но знаеше, че дотогава ще направи още много оройхони. Знаеше вече и че легендите за Ван са истина и че ако си силен и си открил дарбата си още като юноша, можеш да построиш шест пъти по двойна дузина оройхони. И че главният ти враг не е Многоръкия, а ти самият — умората ти, болката ти, самотата ти сред огромните тълпи. Тълпи от хора, които изобщо не са ти нужни, също както не си им нужен и ти. Важното беше ето тази земя, ето тези туйвани, растящи там, където навремето беше текъл нойт.

Шооран се надигна на пръсти, пресегна се над бодливата ограда, наведе един клон и вдиша чистия аромат на цветовете. После пусна клона и загледа как цветовете трептят и постепенно се успокояват. Внимателно свали от отровните бодли по оградата едно паднало цветче, подаде го на Ай и уродливото й личице се смръщи в доволна гримаса. Ай забоде подаръка в косата си и аленото цветче сякаш огря със сиянието си мъртвешкото й сиво-зелено лице.

— Хайде — каза Шооран. — Имаме още много път.

Вървяха по пътя между оройхона на стария илбеч и първия сух оройхон на Шооран. Навремето Шооран можеше да тича тук на воля, всичко наоколо беше негово. Сега обаче не биваше да се отбиват от пътя дори след като насреща им идваше въоръжен патрул — просто трябваше да се отдръпнат встрани и да го пуснат да мине.

— Ето го! — викна един човек, който вървеше с войниците. — Тоя беше, дето искаше да ми счупи туйвана!

Патрулът спря и войниците недоволно заоглеждаха Шооран и Ай — а той за кой ли път си помисли, че в страната на изгнаниците вече не са останали истински изгнаници: нощните пархове невероятно бързо бяха свикнали с новите си роли, а пък специално тези войници, доколкото можеше да съди, изобщо никога не бяха стъпвали на мокрото, ами си бяха истински цереги, навреме разбрали накъде вървят нещата и решили да минат на страната на властниците, за да си запазят положението. Навремето обаче щяха да знаят какво да правят с някакъв си скитник, а сега не бяха сигурни и се колебаеха. Изведнъж Шооран с удивление видя, че в групата им е и понатежалият, но все още як Боройгал. От колана на бившия палач стърчеше покритата с резба дръжка на широк ятаган — символ на одонтска власт.

— Нищо не съм откраднал — каза Шооран. — Аз съм свободен човек и вървя по свободна земя.

— Не бил откраднал!? А това какво е? — И селянинът подскочи към Ай и посегна да грабне цвета от косата й.

Шооран го перна през ръката и го блъсна толкова силно, че той отхвърча на няколко крачки и се удари тежко в оградата.

— Това е паднал цвят — каза Шооран. — Не струва нищо.

Церегите ги наблюдаваха безучастно и като че ли мислеха да си тръгнат и да ги оставят сами да разрешат спора си, но внезапно Боройгал — гледаше някъде над главата на Шооран, все едно изобщо не го виждаше — каза:

— Кой си ти? Гласът ти ми е познат.

— Гласът ми е познат на мнозина — отвърна Шооран. — Аз съм разказвач.

— А, не увъртай! Никога не съм ходил да слушам разказвачи, обаче твоят глас ми е нещо прекалено познат…

И Боройгал излезе напред и огледа Шооран първо от едната страна, после от другата — заставаше така, че белезите на дясната му буза да не се виждат. После доволно изхъмка и каза:

— Ти си шпионинът на вана! Беше тук, когато изчезна Хооргон. А сега са те пратили да убиеш мен, нали? Нали? Няма да стане! Вържете го!

Шооран измъкна бича изпод жанча си, но Боройгал беше прекалено близо до него и нямаше как да го развърти, така че само го удари в лицето с тежката дръжка. В същия миг един от церегите заби копието си в ръката му, двама други се метнаха на гърба му, повалиха го, извиха му ръцете и почнаха да го връзват. Ай мълчешком скочи и захапа падналия Боройгал за бузата. Той изрева и замахна с огромния си юмрук. Такъв удар би убил всяка жена на място, но лекичката Ай просто отхвърча настрана, претърколи се и веднага пак скочи, готова отново да нападне. Съскаше като раздразнена тукка.

— Бягай! — викна й Шооран. — Бягай при Еетгон, той ще ни помогне!

Ай се обърна и хукна. Когато трябваше, патравата й походка се сменяше с невероятна бързина — че как иначе можеше да се отърве от атаките на Йороол-Гуй?

— Хванете я! — изхърка Боройгал.

Шооран успя да се извърти и да спъне войника, който понечи да затича след Ай, и докато той се изправи, а другите разберат какво става, тя вече беше далече.

„Ако стигне до мокрото, ще им се изплъзне“ — помисли Шооран. Много добре знаеше как Ай може да се крие в хохиура.

Церегите се струпаха около него и почнаха да го ритат. Иглите на обущата им трудно проникваха през дебелия жанч, но все пак проникваха и след няколко секунди Шооран припадна от болка.

Боройгал беше назначен за одонт само преди три дни. Титлата „одонт“ официално беше забранена в свободната държава на изгнаниците, но как иначе да се нарича човек, назначен да управлява оройхони? Така че той преспокойно беше запасал костения ятаган и поне насаме мислеше за себе си като за одонт.

Отначало, когато отрядите на нощните пархове бяха дошли в ъгловите земи, Боройгал изобщо не мислеше за издигане в живота, а просто трепереше за кожата си — нали при последните трима владетели беше палач и беше натикал в шавара десетки изгнаници: значи имаше от какво да го е страх. След това обаче реши, че трябва да е по-смел. В края на краищата на всяка власт й трябваха палачи, а кандидатите за тази длъжност съвсем не бяха много. Така че, когато един ден видя заобиколения от охраната си Суварг, Боройгал високо извика:

— Здравей, владетелю Суварг! Радвам се да те видя!

Не можеше да се каже, че владетелят Суварг също се зарадва на срещата им, защото в предишния му живот имаше един момент, за който той държеше да не знае никой. Досега никой не го беше попитал как така е успял не само да изведе отряда си от владенията на Моертал и след това да мине през половината страна, но и да го увеличи през това време на цяла армия от изгнаници. Скитниците си въобразяваха, че просто им е провървяло и че Тенгер за малко е спрял да мисли за вечното и се е погрижил да оцелеят. Но не беше така — за тях се беше погрижил предвидливият Суварг. Нищо нямаше да излезе, ако не беше уговорката му с одонтите. Само че ако това се разбереше, веднага щяха да го заклеймят като предател. Пък и как можеше той навремето да е сигурен, че тази страна съществува и че днес ще може да говори с вана като с равен и дори да отнема от неговите земи? Тогава, за да оцелее — а и всички да оцелеят, повтаряше си той — се беше наложило да обещае някои неща: а сега трябваше да изпълнява обещаното. Вярно, не беше предал своите хора, не беше отстъпил и педя земя, но все пак трябваше да пропуска шпионите на вана към земите на Добрите братя, ако искаше мирът да се запази. Само че нямаше как да обясни това на членовете на съвета — почти всичките бяха осакатени от церегите на вана и бяха непримирими. В сравнение с тях дори Еетгон изглеждаше сговорчив. Да, Еетгон се досещаше за много неща, но си мълчеше. Ако обаче избухнеше скандал, дори и той щеше да се присъедини към противниците му. А сега, когато на ъгловите оройхони командваше Тройгал, връзката му с вана минаваше през ръцете на този грозник, палача, който доволно му махаше с ръка.

И Суварг кимна благосклонно, а после проведе с палача разговор на четири очи и му даде да командва тези оройхони. От една страна, не биваше да прекъсва връзките си с вана, от друга — така щеше да може по-лесно да наблюдава и този мръсник Боройгал…

Залавянето на Шооран беше първото постижение на Боройгал на този висок пост. Щом разбра, че това е старият му враг, Боройгал пламна от желание за мъст. Но понеже имаше богат опит като палач, той много добре знаеше как бързо издъхват жертвите дори и в най-опитните ръце, а на него му се щеше да си отмъщава дълго-дълго и с наслада. Освен това публичната екзекуция веднага след като го бяха назначили беше нежелателна, а пък тайната, ако се разчуеше за нея, можеше да доведе до големи неприятности.

И като обмисли всичко подробно, Боройгал нареди да затворят пленника в подземието и реши да не бърза.

Първото денонощие — а може би и няколко дни, понеже нямаше как да измерва времето — Шооран лежа в треска, предизвикана от отровните игли по обущата на церегите. Подпухна целият, на местата на убожданията се отвориха язви, раната на ръката му гнояса. Шооран не осъзнаваше какво става. В мрака при него идваше черният уулгуй и го увещаваше да отиде заедно с него в далайна. Шооран го навикваше и го гонеше, а когато се връщаше в действителността, промиваше раната на ръката си със собствената си пикня и пак изпадаше в безсъзнание. И все пак, когато един ден се свести, разбра, че черният уулгуй го е оставил на мира. От този ден започна да се поправя и да забелязва какво става около него.

Тъмницата беше построена още по времето на Хооргон, при това много солидно, по образеца на тъмницата на Западния оройхон, и Шооран не можеше да разбере в кое помещение на иначе много добре познатия му алдан-шавар се намира. Входът беше затворен със здрава врата, а подът и стените бяха покрити с пластини от кост — ноктите му се плъзгаха по тях и не можеха да ги откъртят. Това беше направено с цел скучаещите затворници да не решат да прокопаят проход през шуплестия камък. До вратата също не можеше да стигне — килията беше преградена по средата с решетка. След като проучи килията си, Шооран трябваше да признае, че Моертал е много изостанал в устройството на тъмниците си.

От време на време вратата изщракваше и тъмничарят му носеше паничка вода или малко чавга или наъс. Шооран не знаеше дали го хранят три пъти дневно, или веднъж на три дни, времето в мрака бе спряло. Светлината на плужека, с който влизаше тъмничарят, му се струваше ослепителна, но щом войникът си тръгнеше, всичко отново потъваше в непрогледен мрак. В такива условия всеки би се побъркал, но Шооран от дете беше свикнал със самотата и не се отчайваше. Пееше, разказваше приказки и легенди и си въобразяваше, че тъмничарите клечат зад вратата и го слушат.

А после, след неизвестно колко време, вратата се отвори широко и тъмничарят почна да лепи по стените десетки ярки плужеци. След малко влезе Боройгал, огледа изгубилия човешкия си облик Шооран, ухили се доволно и каза:

— Добре ли ти е тук, хубавецо? Добре ти е, като гледам! Виждаш, че не прощавам, нали? Но съм справедлив. Ти не ме уби — и аз няма да те убия. Или вече сам искаш да те хвърлят в шавара? Да ти помогнем, а?

Шооран мълчеше. Боройгал извади малка кутийка, лекичко я раздруса и Шооран чу зловещо шушнене: палачът беше донесъл любимото на всички палачи средство за мъчения — кутийка със зоггове.

— Искаш да поиграем на „чуканка“ ли? — попита Шооран. — Може. Как ще играем — облечени или голи до кръста?

„Чуканката“ беше смъртоносна игра и я играеха само най-отчаяните, изгубили всякакъв интерес към живота хора. Двама души сядаха един срещу друг от двете страни на гладък камък, слагаха на камъка току-що хванат зогг и после единият от тях чукваше с нокът отровното същество право в лицето на другия. Той пък трябваше да парира удара, също с нокът, и да прати разгневения зогг в лицето на първия. Обикновено смъртоносното жило се забиваше в целта си след няколко удара и единият от играчите рухваше, изпратен от безстрастните погледи на зяпачите, но имаше и майстори, които продължаваха играта дотогава, докато зоггът не издъхнеше от нанесените му удари.

Шооран никога не беше имал желание да предизвиква съдбата и да изпитва ловкостта си с тази игра, да не говорим, че точно сега, след като беше стоял толкова време на тъмно и гладен, не можеше да разчита на точността на движенията си. И все пак нещо в гласа му стресна Боройгал и палачът побърза да прибере кутийката. После продължи да го заплашва и да го ругае с какви ли не обидни думи, но Шооран мислеше само за едно — дали когато Боройгал си тръгне, плужеците ще останат по стените. Накрая, вбесен, Боройгал излезе и тръшна вратата, а Шооран успя да отлепи най-близкия плужек и го скри под жанча си. Дори тъмничарят, който дойде след малко да прибере останалите, да забеляза, че един липсва, явно не отдаде на това никакво значение, но пък Шооран няколко дни имаше светлина.

Известно време се чуди дали да не подкупи тъмничарите си, защото когато го бяха връзвали, церегите не го бяха претърсили добре — вярно, бяха го пребили, но едва ли предполагаха, че един скитник може да носи нещо ценно. Така че Шооран разполагаше със зашитите в ръкава на жанча си бели гребени, принадлежали навремето на майката на Бутач, и сега се двоумеше дали да не ги предложи на някой от пазачите си, за да го пусне. Но бързо се отказа, защото се убеди, че той просто ще му ги вземе насила и толкова. Самият той пък беше останал без сили и не можеше да се брани.

Мина незнайно колко време, откраднатият плужек започна да избледнява и накрая изгасна. Шооран изпадна в униние. Искаше му се вместо полумесеците да е зашил в ръкава си жило на зогг. Вече не се надяваше, че някой ще дойде да го освободи — Ай сигурно не беше стигнала до Еетгон, а може би и самият Еетгон беше решил да не помага на човека, с когото беше обещал единствено да не враждува.

Тъмнината и тишината съсипваха разсъдъка му. Да оцелее му помагаше единствено Боройгал — и слава на мъдрия Тенгер, че не се досещаше за това. От време на време палачът слизаше в подземието, сядаше срещу Шооран и дълго го дразнеше и плашеше с какви ли не мъчения. Шооран не го беше страх от никакви мъчения, а посещенията на Боройгал му помагаха да не се побърка. Така че той почна да чака с нетърпение тези срещи и се стремеше да уязви врага си с някоя жлъчна дума — палачът разбираше само от обиди и значи целият номер беше да изтърси някоя в най-подходящия момент.

— Боройгал, вмирисан жирх такъв, нищо не можеш да ми направиш — често казваше Шооран точно в момента, когато му се струваше, че врагът му се готви да си тръгне.

— Ще те смажа! Ще те направя на харвах!

— Е — отвръщаше Шооран, — като си е в дупката, и жирхът хапе, а ти си си в дупката, нали? В родния си шавар.

Боройгал почваше да сипе нови проклятия, а когато си тръгнеше, Шооран дълго си повтаряше взаимните им обиди наум и измисляше какво да му каже следващия път.

А после Боройгал спря да идва и на Шооран му останаха само приказките и песните, които пееше все по-унило и страшно.

Суварг умираше. Не всички още бяха разбрали това — прекалено нелепо беше пострадал.

Водачът на изгнаниците отдавна не беше предвождал бойците си в сражения, отдавна вече пращаше другите на бой, а самият той седеше на някой суур-тесег и наблюдаваше битката. И никой не можеше да предположи, че ще пострада, докато един ден Добрите братя не решиха да стрелят с ухерите си надалече, почти през половин оройхон, и един от камъните не го удари в гърдите. Суварг залитна и падна, но веднага стана и почна да ругае тъпоглавите братя, цялото им потомство и вмирисания шавар, от който били изпълзели и в който трябвало да се върнат.

Наглед му нямаше нищо. Защото какво толкова значеше още един удар с камък за човек, чието тяло цялото беше изпъстрено с белези от харпуните на изгнаниците и от бичовете на облечените в ризници нощни пархове още от времето, когато Суварг беше церег, а после към тях се бяха добавили белези от копията на бившите му другари и от зъбите на шаварните твари, които беше ловувал през годините на скиталчествата си. И все пак му имаше нещо — Суварг пребледня и отслабна, гърдите го боляха и когато кашляше, от устата му излизаха кървави пръски. И сега той лежеше в покоите си, унило изслушваше всички донесения и казваше да ги препредадат на Еетгон, та той да реши какво да се прави.

И така Еетгон лека-полека взе цялата власт в ръцете си. Съветът, в който влизаха първите заселници, вече не решаваше нищо: Еетгон направи онези негови членове, от чийто ум можеше да се опасява, началници на провинции, на практика одонти, или ги отпрати надалече по границите с войските, а останалите само го гледаха в устата и се подчиняваха.

А нещата в страната не вървяха и трябваше да се взимат много решения. Войната на север не стихваше — на север бяха Добрите братя, сред които, както изглежда, изобщо не бяха останали земеделци, а всички бяха станали цереги: окъсани, лошо въоръжени и още по-лошо обучени, но гладни и затова вечно готови за бой. Нямаше как да няма война, след като имаш такива съседи. И когато на мястото на огнените блата за по-малко от час се появиха три сухи оройхона, и двете държави незабавно се опитаха да ги завладеят. До този момент земите в северозападния ъгъл се водеха на изгнаниците и въпреки че на сухата ивица не живееше никой, там имаше застава, за да спира идващите от противниковата страна бегълци. Сега ордата братя буквално помете заставата. Жужигчин загина, загинаха и мнозина други, и оттогава сраженията продължаваха, все едно приказните Йор и Гур бяха възкръснали и се биеха безмилостно. Там отиваха всичките сили и средства на страната, там беше ранен и Суварг, оттам идваше злото. Войната не позволяваше на властите да се заемат с други важни дела и народът вече започваше да недоволства. Еетгон час по час си спомняше колко кротки бяха всички, когато молеха да ги пуснат в тези земи, как обещаваха да слушат и да се подчиняват — а сега си въобразяваха, че са самостоятелни стопани и дори данъците, при това не толкова жестоки, колкото в земите на вана, трябваше да се събират насила. Да не говорим за сблъсъците между преселниците от юг и бегълците от Земята на Добрите братя. И за лошата реколта от последната година.

Добре поне, че на границата с вана нещата бяха спокойни. Съседът от запад не се беше противопоставил на това, че му бяха отнели малко земя — може би беше прекалено зает с войната на юг: разправяха, че там било още по-зле, отколкото тук, в земите на изгнаниците. Не би било лошо да сключат съюз и да ударят братята и от двете страни, макар че какво щяха да правят после с една покорена, но отдавна вече разорена страна, страна, която приличаше на загнил труп, способен да зарази целия свят? За жалост никой не беше измислил начин как цяла една страна да се натика в шавара.

Еетгон потрепери. Що за мисли му идваха в главата? Едва ли щяха да се харесат на Чаарлах, макар че нали казваха, че един владетел трябва да мисли точно по този начин… И мнозина наистина мислеха така. Особено южният наместник Боройгал. Защо ли Суварг го беше назначил? Е, щял да поддържа реда — но защо да издигаш един палач? Непрекъснато му донасяха, че Боройгал си е направил тъмница и измъчва в нея хора. Такова нещо не можеше да се позволи в една свободна страна, но Еетгон нямаше време да се занимава със съмнителния наместник. Важното беше, че харвахът от юг пристигаше навреме и когато се реши сами да започнат да правят ухери, Боройгал веднага се зае да изпълни тази задача. Наглед всичко изглеждаше наред и отначало никой не помисли какво всъщност правят, защото беше решено в работилниците да се трудят само доброволци. Колко души обаче щяха да се съгласят за едното ядене и нощувките в алдан-шавара да варят нойт? Какво излизаше тогава — че трябва да пращат в работилниците престъпници… Значи Еетгон сам създаваше каторгата, която толкова мразеше и от която толкова се страхуваше навремето…

Скръцна със зъби от безсилна ярост. Не, нямаше да допусне това! Предостатъчно беше и облагането с харвах! Нямаше да направи каторга, та ако ще би от това да зависеше безопасността на цялата страна. Още днес, веднага, щеше да тръгне на проверка — да види как върви строежът на работилниците и най-вече дали помещенията в алдан-шавара са свободни, или там пак живеят нечии роднини. А също така какво е положението с хранителните запаси: страната беше голяма, а туйвани растяха само на два оройхона, останалите бяха още прекалено нови. Войниците, дори и той самият, можеха да минат и без вино, но топачите трябваше да имат всичко.

Еетгон не обичаше да отлага решенията си, така че предупреди охраната си след час да е готова за поход и излезе от алдан-шавара. Първо трябваше да каже на Суварг къде отива и какво ще прави — Суварг може да лежеше на легло, но все пак си оставаше владетел на държавата.

Оройхонът на владетеля не се отличаваше по нищо от останалите, алдан-шаварът беше същият като на всички новосъздадени оройхони, единствено голямата врата беше нещо различно — другите алдан-шавари не се затваряха. Отвън нивите и тесегите си бяха както винаги и както навсякъде.

Преди да излезе, Еетгон усети как се стяга. Знаеше какво ще стане.

И наистина, щом стъпи навън, сбръчканото мръсно и окъсано джудже скочи от земята и се втурна към него с вик:

— Шо… шо… шо… ран… хванаха! Донтът… хва… хвана го!

Този крясък го преследваше вече половин година. Когато уродливата дребосъчка бе дошла за пръв път, Еетгон я повика и се опита да разбере за какво става дума. Но тя не можа да му обясни нищо и само махаше с ръка и викаше: „Там… Идваш…“

Еетгон започна да разпитва и накрая разбра, че последната година Ай е обикаляла заедно с Шооран, но това с нищо не можеше да помогне. Защото какво можеше да направи той в края на краищата? Дори Шооран наистина да беше хванат от някой от одонтите, той нямаше да обяви война на съседите си заради някакъв си разказвач. Освен това Шооран вече сигурно беше мъртъв. Само че как можеше да обясни това на тази празноглава уродка? Тя всеки ден го дебнеше пред алдан-тесега, следваше охраната му на север, където се вихреше войната, чакаше го да решава поредните спорове между разни земевладелци и от време на време изхленчваше:

— Шо… Шоран хванаха. Донтът го хвана!

И не казваше кой одонт, нито в коя страна. Е, скоро и тук щяха да се появят одонти, също като в царството на вана, това беше неизбежно и Еетгон го знаеше.

Но знаеше и че залъгва самия себе си, като се прави, че съдбата на Шооран изобщо не го интересува. Напротив — от нея го болеше като от развредена рана. „Церегът“ — така го беше кръстил Еетгон още при първата им среща, с най-омразната дума, която знаеше. При последната им среща Шооран отдавна вече беше престанал да бъде едновремешният млад хубавец, но за него си остана церег, с лекота отнел му всичко, за което той беше мечтал и което не беше могъл да получи.

Цели десет години Еетгон беше вървял по петите на Чаарлах, беше го приел за свой баща, попиваше всяка негова дума, смени си дори името, защото новото по се хареса на стареца. И го направи не защото Чаарлах навремето го беше спасил и го беше отхранил и отгледал, а защото Чаарлах беше Чаарлах и гласът му караше сърцата да плачат и да се радват едновременно. Еетгон усърдно учеше наизуст дългите легенди и смешните приказки, мъчеше и себе си, и струните на сувага, но Чаарлах само се усмихваше снизходително и повтаряше: „… много добро момче си ти, но това не е за теб. Заеми се с нещо друго.“ Щом обаче се появи Шооран, щом каза само две думи — и Чаарлах му каза, че бил поет. В живота на Еетгон нямаше по-голяма мъка и той отмъщаваше на съперника си, по всички начини, по които можеше. Но по времето, когато рамо до рамо се биеха срещу войниците на Моертал, го пазеше повече и от себе си: може би защото искаше да го победи в честна борба, в двубой, а може би и защото самото му име будеше някакви спомени от невъобразимо далечното му детство. Макар че името просто можеше да съвпада.

Покоите на Суварг бяха на същия оройхон, в съседния алдан-шавар. Суварг лежеше в голямата светла централна стая на широкото легло, на което бе спал навремето Хооргон, и дишаше тежко. Коремът му се беше подул и беше заприличал на надут рибешки мехур. Еетгон приседна до постелята му, изчака мъничко от учтивост и после каза:

— Отивам на юг. Трябва да проверя работилниците.

Лицето на Суварг дори не потрепна, той сякаш изобщо не го чу.

„Когато се върна, вече ще е мъртъв“ — внезапно осъзна Еетгон.

Суварг отвори очите си и изхърка:

— Добре… че дойде. Чуй какво ще ти кажа. Скоро страната ще е твоя, няма кой друг да я поведе, така че слушай и помни. Страната ни е малка, млада, нямаме още установени обичаи. Гледай да не я погубиш… Най-важното е да опазиш държавата. Не воювай с вана, по-добре ще е да търгуваш с него, той има кремък. С него значи мир, но насъсквай братята да се бият с хората му.

— Знам — каза Еетгон.

— И хвани илбеча.

— Защо? — учуди се Еетгон. — Той нали…

— Знам! — грубо го прекъсна Суварг. — Знам, че той създаде страната ни, но пак той ще я убие. Тенгер може и да го е научил да мисли за вечното, но не и да мисли за хората. Защото тъкмо той започна войната, като премахна границата. И никой не знае какво още ще направи. Затова го хвани и го убий.

— Не мога да издам такава заповед. Хората ще ме разкъсат.

— Няма да издаваш никаква заповед. Хвали го пред всички, обаче засили охраната покрай брега. Уж за да не му пречат. И рано или късно той ще падне в капана.

— Нямам достатъчно хора. Война е.

— Като илбеча го няма, войната ще спре. Разбра ли ме? За останалото сам ще се сетиш. Хайде, тръгвай.

Еетгон излезе от покоите на умиращия владетел. Беше объркан. Заръката на Суварг беше умна, но все пак той не мислеше да я изпълнява. Мъдрият Чаарлах навремето беше казал друго: „Илбечът променя света и това е добре. Когато светът се променя, хората не хващат плесен.“ Суварг беше умен и беше имал много сполуки, но отдавна се беше покрил с плесен като с харвах и душата му жадуваше за постоянство.

Охраната го чакаше пред алдан-тесега. Можеха да стигнат до ъгловите земи за около четири часа бързо ходене — в страната на изгнаниците владетелите не се возеха на носилки като началниците в другите земи. За самия Еетгон да му предложат да го носят щеше да е истинска обида — той се славеше с това, че може да изпревари всички. Само Суварг бяха носили на ръце, и то когато беше ранен и трябваше да го върнат от фронта.

Малкият отряд забърза по горещата суха ивица. След около половин час Еетгон забеляза, че Ай ги следва. Никой и не помисли да я прогони — да прогониш безумец значеше да прогониш късмета си. Явно му беше писано тази мъничка уродлива жена да го следва като някой дух от шавара.

Стигнаха до целта си още по светло и можеха да отидат да проверят работилниците, да видят как се приготвят формите и добре ли е издигната топачката, но Еетгон реши първо да провери най-близкия алдан-шавар. Нещата се оказаха точно такива, каквито беше очаквал: в светлите сухи зали живееха семействата на бившите цереги, леки жени и разни други подозрителни личности. И никой естествено и не мислеше да се изнася. Затова пък складовете се поддържаха в идеален ред. Имаше и вино, и всичко. Друг беше въпросът за кого пазеше наместникът всичките тези съкровища.

Боройгал дотича запъхтян от съседния оройхон и притеснено почна да обяснява, че щом първите работници дойдели, помещенията щели да се освободят.

— А къде ще се мият? — прекъсна го Еетгон.

— Какво? — не го разбра Боройгал. — Защо да се мият?

— Това са шест дузини работници. След работа трябва да се измият и да се преоблекат. Да не мислиш да ги вкараш в алдан-шавара целите омърляни в нойт?

— Аз… не се сетих за това — измърмори Боройгал.

— А трябваше, щом ще ти работят.

Около тях се бяха струпали и цереги, и разни дребни началници. Еетгон се караше на Боройгал направо пред тях. Лицето на наместника почервеня от яд, но той само кимаше, кланяше се и се съгласяваше. Всъщност какво друго можеше да направи, след като Суварг беше болен и цялата власт беше в ръцете на този хлапак, а собствените му подчинени го мразеха заради неочакваното му издигане и зад гърба му го наричаха „палач“?

— Алдан-шаварът да се освободи — заповяда Еетгон. — И да се определи място в устието на един от потоците, най-близкия до работилниците, където хората да се мият. Да се вдигне навес…

— Слушам… още утре… още сега… веднага… — пелтечеше Боройгал.

След като огледаха и последния склад, излязоха на повърхността и изведнъж се чу пронизителен вик:

— О… одон… тът!

Не, Еетгон наистина трябваше да направи нещо по въпроса. Докога тази уродлива дребосъчка щеше да го излага пред всички?

Но в същия миг разбра, че този път Ай вика нещо друго.

— То… я… тоя о… донт! Той хвана Шоо… ран!

— Какво? — рязко попита Еетгон наместника.

— Нищо не знам… — Боройгал отстъпи крачка назад. — За пръв път я виждам тази…

— Лъ… жега! — тържествуващо викна Ай. — А кой те хапна, а?

— Къде е тъмницата, останала от предишните власти? — строго попита Еетгон.

Няколко души с готовност му посочиха пътя. Боройгал се беше навъсил като далайна по здрач.

Слязоха на второто равнище на съседния алдан-шавар. Тук почти не се отглеждаха гъби, а пак имаше складове и някакви празни помещения, облицовани с гладка кост. Еетгон се намръщи — в пещерите трябваше да се отглежда наъс, нямаше смисъл да хабят мястото.

В дъното на последното помещение видя тежка врата, иззад която долиташе някакво неясно дърдорене.

— Ключът — нареди Еетгон.

— Нямам ключ — отвърна Боройгал и заби очи в земята.

— Изкъртете вратата!

— Ей сега ще го намеря — предаде се Боройгал, хукна назад и след секунда се върна с ключ в ръка — очевидно го беше извадил изпод дрехите си. Еетгон пъхна костената пластинка в ключалката, тя изщрака и той натисна вратата. Неясното дърдорене за миг спря, а после един прегракнал, но язвителен глас каза ясно:

— Дойде, а? Не можеш да живееш без тъмници ти! Защо не се преселиш при мен, точно тук ти е мястото!

— Светлина! — заповяда Еетгон.

Няколко души хукнаха за плужеци, един от охраната секна искра с кремъка си и запали факла.

Зад решетката, която минаваше през цялото помещение, на пода, покрит с дебел пласт нечистотии, седеше нещо, което изобщо не можеше да се нарече човек. И това нещо, заслонило с черната си лапа очите си от светлината, се мъчеше да стане. Гласът на нещото обаче, макар и прегракнал и изгубил звучността си, беше глас на истински разказвач.

— Еетгон, ти ли си?… Много се забави. Но дойде все пак, благодаря.

Еетгон пристъпи към решетката и я разтърси с всичка сила — неизвестно защо си мислеше, че може да я счупи като крехки стъбла на хохиур. Но дебелите рибешки кости издържаха.

— Счупете я! — кресна Еетгон.

— Ето ключа… — плахо се обади Боройгал.

— Казах да я счупите! Не, чакайте! Ти сам ще седиш тук, докато не изгниеш жив! Дай ключа!

Шооран, който най-после беше успял да се изправи и сега се държеше за решетката, все още отделяща го от свободата, каза:

— Не. Той не е достоен. Нека пак стане палач.

Вратата на решетката падна и с нея падна и Шооран — нямаше сили да се задържи прав. Изнесоха го от килията, а после и от алдан-шавара. Вечерта вече се спускаше, но тъмнопурпурните облаци все пак му се сториха непоносимо ярки. Шооран изстена и скри очите си.

— Да те отнесем ли на тъмно? — бързо го попита Еетгон. — В алдан-шавара?

— Не — изхърка Шооран. — Отнесете ме до потока.

Пренесоха го до брега на близкия поток и той се свлече във водата. Отначало полежа неподвижно, после почна да сваля мокрите си дрипи, а след това да търка черната си от мръсотия кожа с тиня и пясък толкова усърдно, сякаш искаше да изличи дори спомена за мръсната подземна килия. Дотича един слуга и му поднесе паница каша и горещ, току-що сварен наъс.

— После отказа Шооран. — Първо искам да се измия.

Еетгон огледа събралите се на брега. Всички гледаха сериозно как доскорошният затворник се мие, все едно гледаха нещо, от което зависи бъдещето на държавата. Само един — на бронята му се виждаше следа от съдрана значка — изглеждаше по-спокоен, дори равнодушен.

— Кой си ти? — попита младият владетел. Цармуг. Дузинник — отговори отсечено воинът.

И в същия миг се сети, че е казал забранена в тази страна дума, но не се поправи, нито помоли за прошка, а просто стоеше и гледаше Еетгон в очите.

Отвиквай вече каза Еетгон и добави: — Ще бъдеш старши на тези оройхони. Знаеш как да управляваш стопанството, нали? Цармуг само кимна. — Добре тогава. А този… — Еетгон се огледа за Боройгал, но него вече го нямаше. Затова пък на съседния оройхон, на границата, изрева раковина. Свиреха тревога.

— Гледай го ти колко е пъргав — обади се Шооран. — След половин час вече ще е при вана. На вана му трябват палачи. Така че все пак излязох прав, нали?

На другия ден владетелят Еетгон си тръгна от ъгловите оройхони, но преди това отиде да види Шооран. Разказвачът категорично беше отказал да пренощува в алдан-шавара — след дългото затворничество стените го потискаха, така че му бяха вдигнали навес близо до синора, откъдето се виждаше съседният мокър оройхон. До постелята му имаше блюдо с месо, прозрачна бутилка с тъмно вино и чашка с гъст сладък сок от туйван. Местните не разбираха кого точно е освободил от тъмницата владетелят им, но за всеки случай се грижеха за бившия пленник по най-добрия възможен начин.

А точно до великолепните гозби имаше купчинка чавга — беше я изкопала и измила най-сетне събралата се с Шооран Ай. Самата тя клечеше в краката му и подозрително гледаше всички, които се приближаваха. Еетгон седна до Шооран и известно време го разглежда, сякаш го сравняваше с някакъв далечен спомен. Лицето му беше непроницаемо — а допреди две години Шооран можеше да прочете на него всичките му чувства. Тогава обаче Еетгон беше самотник, който решаваше всички въпроси с един удар с бича, а сега беше владетел на цяла страна. Да, сега Шооран гледаше в очите един истински управник, способен да се откаже от много неща, за да постигне главната си цел, и никой не можеше да каже какви чувства кипяха в душата му.

— На север бушува война — каза Еетгон — и не мога да държа тук, на южната граница, голям отряд. Трябва ми командир, който да разбира от битки, но да предпочита мира. Искам този командир да си ти.

Шооран поклати глава.

— Аз съм скитник. Свикнал съм краката ми да са мокри, а и вече за нищо на света няма да вляза между каменни стени, дори заради сладки питки. Предпочитам чавгата — тя ми е по-вкусна и от най-гъстия сироп.

— Но навремето беше церег — припомни му Еетгон. — И не се оплакваше.

— Това беше отдавна. Тогава исках от живота друго…

Шооран за момент млъкна и после попита: — Знаеш ли, че Яавдай живее само на два оройхона от теб?

Еетгон кимна.

— Защо не се ожениш за нея?

— А защо?

И пак замълчаха и се загледаха — двама души с еднакво обезобразени лица, но с различни съдби, и само Ай, която ги гледаше навъсено, можеше да види това странно подобие на огледало, в което нямаше отражение, а живи хора.

А после Еетгон каза:

— Не можеш да ми простиш, нали?

— Не е там работата — въздъхна Шооран и поклати глава. — Мисля си как би постъпил баща ни. Дали страна като тази щеше да му хареса…

И дълго чака отговор на двусмислените си думи. Накрая Еетгон също въздъхна и каза:

— Ти избра по-лесния път. Защото най-лесно е да се махнеш. А аз не мога. Мислиш си, че си живея добре — на сухо, на топло, седя и ям, каквото си ща. Обаче аз отговарям за всички. Всяка моя дума, и казана, и неказана, може да струва живота на дузини дузини хора. Да не си мислиш, че не виждам какво става? Но ако не ставаше това, щеше да е още по-лошо. Налага ми се да се разпореждам с чужди съдби, с чужд живот, и най-страшното е, че не знам до какво ще доведат всичките тези жертви и дали животът на хората ще стане по-добър, или мрат за нищо. Впрочем ти така и не можеш да го разбереш.

Шооран гледаше в земята. Струваше му се, че чува собствените си мисли, ехото от безумните си разговори с черния уулгуй.

Еетгон стана и каза:

— Ще наредя да те пускат през границата свободно — и да влизаш, и да излизаш.

— Няма нужда. Мога да мина и сам. Кажи само да ми върнат бича. Все пак аз съм последният от братството на нощните пархове и не искам да ходя като прост скитник.

Еетгон си тръгна. Вечерта на същия ден се накани да тръгне и Шооран. Все още не се беше възстановил, но не искаше да лежи и изплашените обитатели на алдан-шавара да се чудят как да му угодят. Те му дадоха нови дрехи, дадоха му и храна. Не можаха да намерят стария му бич, но пък го отведоха в оръжейницата и той си взе друг — беше го направил със собствените си ръце от мустаците на първия парх, който беше убил.

Не можеше да носи багажа, така че с всичко се натовари безкрайно щастливата Ай.

Минаха границата, без да видят изобщо някакви постове — очевидно Еетгон все пак беше издал заповедта си — и цяла седмица полека вървяха на изток. Ай събираше чавга, Шооран по цял ден седеше край далайна и гледаше ленивите мътни талази — те се блъскаха в брега и смазваха ълкове, бодливи риби и космати червеи, и всяко тяхно движение носеше смърт, смърт, в която нямаше никакъв смисъл.

Постепенно силите му се върнаха, но не се върна увереността му в себе си. Вече не го привличаше прекрасната земя, не изпитваше и любов към хората. Какъв беше смисълът да обича хората, след като не можеше да ги спаси, не можеше да им помогне, не можеше да ги направи щастливи? И хората, и светът имаха нужда само от едно — да ги остави на мира.

Шооран седеше на разстланата кожа и плетеше връвчица от жив косъм, събран покрай далайна. В това имаше смисъл — с връвчицата човек можеше да си върже багажа по-удобно. Вярно, ако попаднеше в чужди ръце, с нея можеше да вържат и човек. Но докато беше у него, тя беше безопасна. Значи можеше да си я плете.

Ай дойде и клекна до него, погали го по рамото и каза:

— Мно… го си болен.

— Не съм болен — каза Шооран, без да спира да сплита връвчицата. — Здрав съм.

— Бо… олен си. Преди ходеше по ра… бота, а аз те ча… ках. Сега си друг.

— Искаш да съм същият като преди ли? — попита той.

— Да. Мно… ого.

Шооран се усмихна. Ето, до него беше единственият човек, който го обичаше. Ай искаше той да продължи работата си докрай, чак до гибелта на Йороол-Гуй. Само че как щеше да живее това мило уродливо джудже без блатото, в което се беше родило, без чавгата, без безкрайното скитане по унилите мокри оройхони? Е, дотогава имаше още много време.

— Добре — каза Шооран. — Утре тръгваме да вършим работа.

И извади от торбата си парче светла, добре обработена кожа. Беше си мислил да я размени за храна, но сега извади ножа си, обряза кожата на правоъгълник и започна да чертае — доколкото си я спомняше — картата, като от време на време топваше една тъничка пръчица в гнъста, изцедена предната вечер от тялото на някаква многонога твар.

Най-подходящото място за работа все така беше широкият залив между земите на старейшините и Земята на Добрите братя. Вярно, там все още се водеше война, но това дори щеше да му помогне — в суматохата щеше да е по-трудно да го открият. А пък намесата на илбеча можеше да обърка плановете на военачалниците и да ги накара да се замислят дали да не сключат мир.

Щом реши, че ще действа, Шооран се изпълни с нови сили. Пак извади сувага и мина през цялата страна, та всички да видят, че новият Чаарлах е жив. Скри го чак когато двамата с Ай стигнаха до Търговския оройхон и трябваше да минат незабелязани.

Страната на старейшините вече почти не се различаваше от останалите провинции на сияйния ван. Изпратените от вана одонти впрочем бяха съвсем наясно, че земята, която управляват, в крайна сметка не им е дадена от вана, и подкрепяха не само него, но и Моертал — защото нали на човек затова са му дадени две ръце. Моертал пък беше разпределил земите така, че преданите на него одонти да управляват участъците около провлака, а новодошлите да са в нещо като обкръжение — и съответно зависими от местните баргеди. И на новите властници не им оставаше нищо друго, освен да му помагат с дясната си ръка, а лявата да оставят да помага на вана. Всички обаче добре знаят, че лявата ръка е по-близо до сърцето и съответно е по-искрена, нали?

Шооран много се учуди, като видя колко са намалели изгнаниците по крайбрежието и че са останали най-вече жени. Двамата с Ай минаха почти половината страна, без да срещнат нито един мъж. Обяснението беше съвсем просто — Моертал беше обявил мобилизация и всеки желаещ можеше да стане церег и след победата над Добрите братя да получи земя на завладените оройхони. Планът беше умен — сега, когато границата минаваше не само по мокрите, но и през сухите оройхони, надмощие щеше да има армията, която беше по-голяма. Въоръжените с каквото бяха могли да им намерят изгнаници и служители се бяха упражнявали да водят ръкопашен бой, а след това — само преди два дни — бяха поели към пламналата от взривовете на харваха граница.

Шооран се възползва от безлюдието на мокрите земи и за пръв път след половин година прекъсване издигна оройхон. Мислеше на сутринта да настигне войската и да се смеси с нея. На сутринта обаче по всички оройхони плъзнаха вестоносци — спираха на кръстовищата на синорите, надуваха раковините си и викаха с цяло гърло: — Победа! Противникът е разбит и е изтласкан на четири оройхона!

Победата не беше кой знае каква — Шооран много добре познаваше тези четири оройхона — нали той ги беше издигнал и ги беше изсушил, когато беше пленник на Добрите братя. Четирите сухи оройхона се редяха един след друг, свързвайки двете страни. С други думи, истината беше, че Добрите братя не са разбити и победени, а просто са се оттеглили. И че Моертал не се осмеляваше да нахлуе в страната им. Интересно обаче как в такъв случай щеше да раздава земи на доброволците си? Четирите оройхона нямаше да стигнат, а да лъже човек в такова положение можеше да доведе до бунт.

Както и да е, двамата с Ай можеха да се укрият само сред доброволците, така че бързо тръгнаха на север. По пладне вече бяха на завладените оройхони, по-точно на мократа ивица покрай тях. И колкото по̀ напредваха, толкова повече се притесняваше Шооран. Тук трябваше да цари суматоха, да има цели тълпи, всички да викат — а вместо това оройхонът беше безлюден. Откъм сухото се чуваха викове и песни, понякога и крясъци, но не войнствени, а по-скоро пиянски, но на мокрото нямаше никого, нямаше даже патрули. Е, патрулите бездруго трябваше да са по-близо до фронта. Но нали казваха, че сутринта тук се е водила битка — а нямаше никакви следи от битка. Хохиурът не беше изпотъпкан, нойтът не беше размътен от дузини дузини крака, само на едно място се виждаше нещо като съвсем скоро прокаран път. Нима Моертал беше предприел настъпление само в сухите области? Та това означаваше да изложи бойците си под обстрела на ухерите, а после да хвърли необучените доброволци срещу редиците редовни войски на Добрите братя.

Шооран тръгна по наскоро прокарания път и видя, че той свършва в шавара. От обикновено мълчаливите дълбини сега долитаха плясъци и глухи въздишки. И нещо като че ли клокочеше. Шооран запали свита от слама факла и я вдигна високо. Никога не беше виждал такъв шавар — и никога не си беше представял, че тварите, живеещи тук, не могат да излапат всичко, което им се хвърли. Сега обаче шаварът беше натъпкан догоре с човешки трупове. Част от тях може би бяха на церегите на Добрите братя, но повечето явно бяха на загиналите доброволци. Дузини дузини дузини хора, тръгнали да търсят земя и намерили края си в шавара. Не можеше да са загинали всички, разбира се, и онези, които бяха оцелели, сега сигурно получаваха земя, защото Моертал несъмнено щеше да удържи на думата си. Но на повечето от тръгналите на поход вече нямаше да им трябва никаква земя.

Умният одонт за втори път беше решил сложната задача как да се справи едновременно с два проблема: и с изгнаниците, и с външния враг. Сега врагът беше разбит, а изгнаниците — поне тези, които можеха да станат опасни, сиреч мъжете — също ги нямаше. Още утре шаварът щеше да се справи с щедрата си плячка и щеше да остане само победата. Всичко беше пресметнато и проверено, не беше взето под внимание само едно — че може да се намеси илбечът.

Шооран отведе Ай няколко оройхона назад, каза й да го чака и щом падна здрач, построи три оройхона покрай старата ивица и на практика я изсуши. Бликналата вода заля шавара и издави натъпкалите се с трупове и неспособни да избягат зверове. Още утре водата щеше да се оттече и след нея щяха да останат само мъртви твари и купчини обезобразени човешки тела. Онези, които щяха да ги вадят, нямаше да забравят това зрелище до края на дните си и Моертал трябваше доста да се постарае да го запомнят като добър управник и велик завоевател. Много по-вероятно беше да го запомнят като човека, напълнил шавара с трупове.

През деня Шооран спа, пазен от преданата Ай, а вечерта пак тръгна напред и направи още един оройхон. Двете страни вече бяха съединени не с тесен провлак, а с широка ивица суша, която не можеше да се отбранява само със застави. Шооран изобщо не се надяваше, че това ще накара жителите им да живеят в мир — знаеше, че никой не може да накара хората да направят нещо, което не искат. Тенгер беше безсилен да ги помири, а пък Йороол-Гуй щеше да ги скара, ако те не го направеха сами. Сега хората искаха да се бият. След време може би нещата щяха да са различни. Но колко ли още шавара трябваше да се задръстят с трупове, та да дойде това „след време“?

Шооран и Ай минаха по новия оройхон и влязоха в Земята на Добрите братя. Нямаха работа тук, но Шооран разбираше, че трябва възможно по-бързо да се махне от владенията на Моертал. Тревожеше го и мисълта, че на северната граница, където братята се биеха с войските на Еетгон, може да стане нещо подобно. Еетгон не беше като Моертал, разбира се, но пък и в страната на изгнаниците през последните години се бяха променили много неща. Ами ако Еетгон решеше, че трябва да направи същото в името на щастието на онези, които ще оцелеят? Все пак на света имаше прекалено много хора, нали така?

В Земята на Добрите братя цареше още по-голяма разруха отпреди, въпреки че братята водеха успешна война на два фронта. В общините бяха останали само жените: вършеха и женската, и мъжката работа и изхранваха цялата страна. Всички мъже бяха станали цереги. Невероятно богатата плячка, донесена в страната след завладяването на Кръста на Тенгер, отдавна беше изчезнала незнайно къде, нова плячка нямаше, но целият народ, от последната опърпана жена до най-старшия брат, живееше с надеждата за щастливо бъдеще, с други думи — изобщо не живееше.

В резултат ловът, който бездруго не процъфтяваше, беше западнал окончателно, харвах се събираше съвсем малко, само покрай синора, а населението излизаше на мокрото само на мягмар, за да посъбере хитин за неспиращите работа топачи. Артилерията на братята си оставаше най-добрата на света, но останалото им оръжие хич не го биваше. Защото бичовете, ножовете и отровните игли се вадят от шавара, а в шавара не можеш да пратиш жени. Армията на братята беше лошо въоръжена и само всеки трети имаше копие. Частите, които се сражаваха на фронта, бяха екипирани малко по-добре, но патрулите по мокрото често бяха изобщо без оръжие.

Това беше добре дошло за Шооран. Двамата с Ай вървяха по мокрото, възможно по-далече от синорите, и се страхуваха само да не би да се появи Йороол-Гуй.

Да не се възползва от това положение на нещата беше грехота и Шооран почна да работи. Трябваше да внимава само да не прави сухи участъци — но той и не искаше да прави сухи участъци. Вече беше подарил на тази страна няколко сухи оройхона, а после с болка беше наблюдавал как всички тъпчат туйваните и те изсъхват. От друга страна, на кого му трябваха дървета, които щяха да донесат плод чак след години?

Шооран нанесе удара си от вдадения в далайна нос. Навремето Топения му беше разказвал, че тук било пълно с патрули, които задържали дяволопоклонниците и избягалите жители на общините. Сега страната беше обезлюдяла и нямаше нито престъпници, нито пазители на закона. Първия ден Шооран направи два оройхона, втория — само един. Можеше да направи и два, но нещо го притесни и той си помисли, че Йороол-Гуй ще се появи всеки момент. Многоръкия наистина дойде, но чак през нощта, и дълго се хвърля на пустия бряг ту от едната страна, ту от другата, така че Шооран и Ай трябваше цяла нощ да прехвърлят багажа си през синора.

Йороол-Гуй не беше най-добрата компания и щом се зазори, двамата се махнаха от негостоприемния нос. Сега трябваше да вървят почти до синора, но не беше опасно — появата на Йороол-Гуй беше разгонила патрулите от всички околни оройхони.

Минаха покрай следващия нос, който стигаше почти до страната на вана и където далайнът се стесняваше почти съвсем. Йороол-Гуй не обичаше това място и Шооран се поуспокои, и реши да повтори станалата му вече навик операция. Вече не се боеше от това, че Ай ще го види: ако тя беше способна да разбере какво става, щеше да го е направила отдавна. Иначе казано, или разумът на спътницата му не можеше да се издигне над чавгата и обикновеното ежедневие, или проклятието на Йороол-Гуй беше безсилно пред същество, бездруго прокълнато от живота с едно от най-страшните проклятия. Така че Шооран просто оставяше Ай да пази нещата им и тръгваше към далайна.

Два оройхона първия път, два — втория. На третия ден направи само един оройхон, но не защото го беше страх от Йороол-Гуй или от хората, а просто защото вече нямаше къде да строи — далайнът се беше стеснил съвсем.

Но когато се върна, Ай я нямаше. Нямаше го и багажа им, струпан досами синора, та в случай на опасност тя да може да го прехвърли през него. За сметка на това имаше много следи, водещи към сухото. Шооран веднага разбра какво е станало: някакъв прекалено бдителен патрул беше навлязъл прекалено навътре в мокрото и беше намерил лагера им. Доколкото можеше да съди по следите, церегите бяха решили да си изкарат наградата и вместо да убият спътничката му, я бяха повели към началниците си.

Той хукна по следите и настигна групата още на мокрото. Две съвсем млади момчета влачеха опъващата се Ай, трети младеж носеше вещите им. Бяха въоръжени само с вързани за ремъци камъни и високо говореха, че джудже като Ай не може да носи целия този багаж и че на оройхона сигурно има поне още един човек. Чувстваха се в безопасност, но не знаеха, че този човек е точно зад тях.

„Да удряш в гръб е позорно…“ — помисли Шооран, извади бича и в следващия миг съсече със свистящия му връх единия младеж.

Не приличаше на битка, а по-скоро на сечене на хохиур, както когато бойците тренират, като секат връхчетата му, въртейки бича ту надясно, ту наляво, за да не увисне. Вторият церег падна още преди да се обърне. Третият хвърли вързопа, писна и се опита да побегне, но режещият връх на бича го настигна и младежът се свлече в нойта.

— Хубаво — каза спокойно Ай. Изобщо не беше уплашена. — Да не се бият друг път.

— Млъкни! — изръмжа Шооран.

Докато извличаше труповете настрана, се стараеше да не ги гледа в лицата, но все пак не можеше да не види колко безнадеждно млади са и тримата, особено онзи, който се беше опитал да побегне — той сигурно беше навършил дузина едва миналия мягмар. От друга страна, само млади момчета биха стигнали толкова далеко в изпълнение на нечия идиотска заповед.

Шооран не изпитваше никаква вина — младежите би трябвало да разбират какво рискуват: всеки, стъпил на мокрото, можеше и да не се прибере вкъщи. Не, поправи се той, тези тук не бяха разбирали нищо, за тях войната е била детска игра, те не бяха осъзнавали колко са жестоки и хвала на Тенгер, че поне първите двама бяха умрели, без да разберат, че умират. На лицата им, съвсем детски още, беше застинала само почуда.

Трите трупа потънаха в шавара, а Шооран, като се мъчеше да се отърве от ненужните мисли, се върна при далайна и издигна последния от възможните тук оройхони, след което дълго се мъчи и надига влагата в безсмислен мехур — искаше да извика Йороол-Гуй. Братята на сухото щяха да чуят плясъците на дошлия бог и да разберат къде се е дянал патрулът, а той, истинският убиец, щеше да се измъкне незабелязан. Многоръкото изчадие обаче не щя да се появи.

Шооран се върна при Ай и двамата колкото се може по-бързо напуснаха безкрайно дългия полуостров.

Следващият участък обещаваше да е също толкова безполезен. Шооран прекара на него три дни и може би за да изкупи вината, която не изпитваше, започна да прави по три оройхона на ден. В резултат в стеснения донемайкъде далайн се появи квадрат суша с годен за живеене оройхон, отдалечен от земите на Добрите братя. Шооран вече беше правил този номер в земите на изгнаниците и на вана. Когато свърши, съжали само, че Земята на старейшините вече не съществува и че Моертал знае всичките номера на илбеча — четвърти път нямаше да успее да направи такъв оройхон.

Щом водата бликна, Шооран се изкъпа, за да свали от тялото си многоседмичната мръсотия, накара и Ай да се изкъпе. На нея новата земя не й хареса.

— Защо ме доведе тук? — попита тя. — Няма нищо. Няма чавга, няма хохиур даже. Да се махаме.

— Добре — съгласи се Шооран. — Утре се махаме.

Искаше да вдигне още три оройхона, та да стесни далайна съвсем. Вярно, новият участък се виждаше добре и откъм страната на вана, и откъм земите на изгнаниците и мнозина знаеха къде е илбечът — тези хора обаче живееха на другия край на света и изобщо не можеха да му попречат. Успя да построи оройхоните, но веднага след това трябваше да бяга от Йороол-Гуй, който все пак се вмъкна в тесния пролив.

Гледката на бликащата от оройхона вода притесняваше Ай и тя се мръщеше, въздишаше, чешеше се по главата и само повтаряше:

— Хайде. Хайде…

Да остават тук наистина нямаше смисъл — страните бяха разделени от тесни заливи, които само на места се разширяваха на разстояние няколко оройхона. Място за работа оставаше само на изток, но Шооран все пак тръгна на запад. Там се водеше война, а него го мъчеше споменът за шавара, който не можеше да се справи с всичките нахвърляни в него хора. За шавара, пълен с деца, които не бяха успели да разберат какво става с тях.

Шооран виждаше, че намесата му само усилва кръвопролитията, но разбираше, че тази кръв е неизбежна, и потискайки мъката, съвестта и всичките си останали неуспели да избият на повърхността чувства, продължаваше да строи. „След две поколения делата му може и да изглеждат прекрасни — беше казала майка му навремето, — но да не дава Тенгер да живееш с него.“ Шооран не забравяше тези думи, макар често да ги тълкуваше различно и ту изобщо спираше да работи, ту почваше да строи с трескава бързина, сякаш се стремеше да свърши нещо болезнено, но неизбежно. Ако трябваше да умре, по-добре беше да умре по-скоро. Тогава и светът щеше да се успокои по-скоро и хората щяха да заживеят нормално.

Но дори и в тези наглед правилни мисли често се промъкваха съмнения. Времето, прекарано в тъмницата, го беше накарало да намрази стените, които отнемаха свободата на хората, а пък цялата вселена всъщност беше една голяма килия, в която заедно с Йороол-Гуй бяха натикани и хората. Човек може да прави затвора си по-хубав и по-пригоден за живот колкото си ще, но затворът пак си остава затвор. За това обаче беше виновен онзи, който беше сътворил света: всеблагият и всемогъщ господ, да е проклет навеки!

В праведния му гняв на свой ред го настигаше друга еретична мисъл: ами ако мъдрият Тенгер просто не беше знаел, не беше помислил, беше сбъркал от глупост? Защото в края на краищата виновен винаги излиза онзи, който прави, който строи, който създава. А трябва да се създава! И значи не бива да се търси вина у никого и той не бива да се измъчва напразно, а да работи, и то по-бързо. Когато и последният шавар изчезне от лицето на света, хората няма да попадат в него. Какъв обаче ще е животът в свят, в който няма да го има далайна — далайна, даващ кост, хитин, кожа и много други неща, без които животът е немислим? И омагьосаният кръг се затваряше и умът му можеше да обикаля колкото си ще по тези мисли, също както той обикаляше около далайна, и решението можеше да дойде само ако кръгът се превърнеше в точка, тоест когато далайнът изчезнеше. Може би тогава нещата щяха да станат още по-лоши и виновен щеше да е той. Нали виновен е този, който прави. Е, щом ще е виновен, да е виновен.

Шооран вървеше на запад. По пътя на два пъти направи оройхони, по един, там, където можеха да се издигнат. Не го тревожеше много това дали Йороол-Гуй го следва, или се е върнал в просторната част на далайна — през последните години илбечът беше разбрал как мисли врагът му, беше се научил да предугажда поведението му и лесно да му се изплъзва. Много по-страшни бяха хората, но тук, където и навремето не живееха много хора, а сега почти една трета бяха отишли на война, го заплашваха само срещите с патрули, съставени от млади момчета. Тях пък трябваше да ги плаши близостта на Многоръкия.

Така свикна със създаването на нови земи, че чак след три дни си спомни, че сред последните три оройхона имаше и юбилеен — последният от втората двойна дузина. Всъщност какво пък толкова важно? Остров като остров. Оставаше му да строи още много — повече, отколкото беше построил досега.

На четвъртия ден стигнаха до края на залива. Йороол-Гуй не беше влизал тук от цели две години и пак от цели две години се водеше война. С други думи — много неудобно място. Освен това Шооран вече беше минал един път оттук, като бе създавал оройхони, и сега и двете воюващи страни бяха взели всички мерки, за да не изпуснат илбеча. Макар че защо им беше илбечът, сигурно и те не можеха да кажат. Най-вероятно ги тревожеше това да не би той да построи нещо на противника. Да не говорим, че илбеч на свобода — това си е неизвестен фактор, застрашаващ всяка власт, Еетгон би могъл да разкаже доста неща за това. Е, от утре щеше да може да разкаже дори повече.

Постоянството е обратната страна на безредието. Всичко си беше както преди, никой не беше пипнал дори остатъците от топачката. Двамата се скриха в стария скелет на отдавна изтлялата риба и когато се стъмни, Шооран тръгна към фронтовата линия. Тя поне се беше преместила и беше по-близо. Трябваше да мине само два оройхона и той ги прекоси за час.

Точно както очакваше, изникването на новия оройхон предизвика паника на притихналото за през нощта бойно поле. Доколкото можеше да се съди по движението на факлите, двата бряга на тесния залив бяха заети от войските на братята, а войските на изгнаниците бяха изтласкани на два оройхона на юг. Сега братята спешно заемаха позиции за отбрана на далечния синор и вероятно смятаха мястото, където се криеше Шооран, за свой тил. Значи можеше да изчака тук, още повече че през нощта едва ли някой щеше да тръгне да търси илбеча. Първият удар очевидно беше от полза за изгнаниците, на които щеше да им е по-лесно да прегрупират войските си. Следователно братята щяха да решат, че илбечът е на отсрещната страна — едва ли бяха забравили времето, когато строителят беше в ръцете им и правеше онова, което им се струваше изгодно за тях. Сега щяха да подозират противника в същото.

И наистина, когато след три часа Шооран почна да прави втория оройхон, видя на другия бряг движеща се редица факли — братята бяха тръгнали да заловят илбеча. Изстрелите на татаците звучаха глухо в мъглата, войнствените викове и ревът на раковините се чуваха като че ли съвсем отдалече и изобщо не бяха страшни. Изгнаниците бързо отбиха атаката и Шооран спокойно си довърши работата и си тръгна, като едва се справи с изкушението да построи още един оройхон. Събуди заспалата Ай, каза й само: „Цереги!“ — и след четвърт час двамата вече бяха на цели два оройхона от мястото на битката.

Шооран мислеше да се върне в източната част на страната, да поработи там известно време, а в началото на мягмара, когато резултатите от работата му несъмнено щяха да бъдат забелязани, да се върне към земите на Моертал. Но още на следващия ден съжали, че не се бяха опитали да се прехвърлят при изгнаниците, защото пустите до вчера земи внезапно се напълниха с патрули: още преди обяд видя цели три групи цереги. Бяха зле въоръжени и безпомощни новобранци, разбира се, и той можеше да мине през редиците им, като ги съсича наред, но това беше свръх силите му. Бездруго се беше натоварил с прекалено тежко бреме. Така че Шооран се мъчеше да се скрие и двамата с Ай се спотайваха зад тесегите или в цъфтящия хохиур и залягаха в нойта. Ай падаше в него по очи и при най-малкия знак от страна на Шооран, лежеше, без да издава и звук, а после ставаше и тръгваше по петите му. Бедният й разум разбираше поне това, че церегите са опасни.

От разговорите, които дочу, докато войниците на няколко пъти минаваха покрай тях, Шооран разбра, че вече всички са видели новите оройхони и че е взето решение илбечът да бъде заловен. Спасяваше го само това, че преследвачите се страхуваха до смърт от чудотвореца, пред чието име се прекланяха. Войниците час по час докосваха челата и страните си с пръсти, все едно не преследваха светия чудотворец, ами самите те бяха преследвани от някой дух от шавара и трябваше да се предпазват с ритуални жестове.

За три дни, измъчвани от липса на сън, двамата с Ай минаха едва две трети от пътя и стигнаха до последната група оройхони, които Шооран бе направил, докато бяха вървели на запад. Вече нямаха сили да продължат и Шооран реши да почиват цял ден и да се наспят. Надяваше се, че патрулите няма да се осмелят да излязат чак на върха на носа.

Щяха да спят поред. Шооран реши да пази пръв, защото знаеше, че ако заспи, Ай няма да го събуди, а ще седи и ще бди цял ден.

Първата половина на деня мина спокойно и Шооран най-после легна, като каза на Ай да го събуди, щом се стъмни. Не можа да поспи обаче дори два часа — някакви звуци стигнаха до съзнанието му, сепнаха го и той отвори очи. В същия миг Ай го докосна по рамото — и тя ги беше чула.

Шооран се качи на близкия суур-тесег и се вгледа в далечината. По съседния оройхон се движеше дълга редица мънички фигури. Приближаваха се. Хайка, естествено, но странна хайка — повечето в редицата бяха жени, само тук-там лъсваха доспехи на цереги. И освен това викаха нещо, а хайките обикновено се движеха възможно по-тихо. Скоро можа да разбере и думите.

— … яви ни славата си чрез делата на светлите си илбечи, възлюблени на благодарните ни сърца…

Шооран се усмихна криво. Да, това трябваше да се очаква — нали всичко стига до собствената си противоположност. Сега той нямаше да е обикновен пленник, преследваха го с молитва на уста и много добре знаеха кого преследват. Е, щом толкова искаха, той щеше да им покаже делата на светлите илбечи!…

Да прави оройхон, по който да може да избяга от носа, вече беше късно. А и това означаваше да зареже Ай. Шооран бързо се върна при нея, поведе я към брега, натисна я да клекне зад последния тесег и строго каза:

— Ще гледаш ей натам и в никакъв случай няма да се обръщаш!

После стисна зъби и се обърна към далайна.

Ако жените бяха сами, сигурно щяха да побегнат с писъци при вида на бушуващите вълни и издигащата се от дълбините земя. Но с тях имаше и цереги, и най-вероятно не само млади момчета, така че редицата спря само за малко. Шооран не беше се и надявал на лесна победа. Щом оройхонът застина, той викна Ай и без да й дава време да помисли какво всъщност е станало и защо цялата околност се е променила, я повлече към другия край на новата земя.

Минаха през купчините шуплест камък и се скриха чак на другия край на острова. Оттук вече Шооран можеше да построи земя, по която да стигнат до континента. Зад тях се чуваха истерични ридания, викове и писъци, откъслеци от молитви и заповеди. Но беше съвсем ясно, че до половин час церегите ще възстановят реда и женската войска пак ще тръгне напред. Значи до половин час Шооран и Ай трябваше да се махнат оттук.

Докато бързаха приведени покрай затрупания с мъртви твари синор, издигнал се там, където допреди малко беше брегът на далайна, Шооран току се обръщаше да погледне преследващата ги редица. Реши да тръгне на изток, но и там вече имаше отряд — поне две дузини цереги, вървяха досами брега. И не само че не мислеха да се крият и да ги издебнат, ами дори пееха — и най-високо и най-фалшиво пееше дузинникът, който крачеше най-отпред:

Шооран клекна до Ай в хохиура. Олекна му. Това беше гласът на Турчин. Значи фронтът беше скъсан и войските на Моертал настъпваха насам.

Трябваше да се крие и от тях, разбира се, но те не бяха тръгнали специално да ловят илбеча. Шооран изчака отряда да отмине и пое на изток, възможно по-надалече от мястото, където бяха решили да спрат да починат. Ай неуморно и без да обели и дума го следваше по петите и чак вечерта, когато спряха да пренощуват, изпъшка:

— Уф! Ама как само търчахме!

Не каза нищо за никакви чудеса: не си ги спомняше, а може и да не ги беше забелязала.

Последната реколта преди мягмар обикновено беше слаба: изворите почти пресъхваха и хлебната трева беше с много празни класове. Тази година обаче сушата дойде много рано и дори единайсетата реколта беше съвсем слаба. Навремето подобно нещо щеше да доведе до размирици по целия свят и навсякъде щяха да плъзнат гладни тълпи. Сега земя имаше предостатъчно и държавата на вана и републиката на изгнаниците лесно преживяха последиците от неурожая. За изгладнялата страна на Добрите братя обаче те се оказаха пагубни: войската можеше колкото си ще да принуждава почти изцяло женските общини да работят, но като няма храна, изходът е един — глад.

И именно гладът победи непобедимата армия на Добрите братя: церегите започнаха да минават на страната на Моертал на цели дузини и дузини дузини, за да могат да се изхранят. Това беше моментът, за който великият одонт беше поискал ванът да му прати опитни баргеди: свикнали на ред и безпрекословно подчинение, те строго и справедливо управляваха поверените им области.

Моертал не бързаше да завладява нови области, още повече че братята все още оказваха съпротива тук-там. Вместо това още веднъж заяви пълната си покорност пред вана и чрез пратениците си (не се осмеляваше да отиде лично до царския оройхон и се оправда с това, че имал много задължения) уреди в страната да бъдат пратени заселници. Моертал добре познаваше враговете си и отдавна беше разбрал, че да победиш една войска още не значи да си спечелил войната. Най-голямата опасност от страна на братята беше в нехайното им отношение към всичко на света, в незаинтересоваността им от нищо и в навика им да крадат всичко наред. Одонтът едва ли знаеше за мерките, предприети навремето от Топения, но действаше почти по същия начин. Земите на покорената страна щедро се раздаваха на новите заселници, така че жителите на общините се оказваха заобиколени от хора, свикнали да пазят и бранят имота си. Част от младшите братя пък бяха пратени в земите на вана, където се бяха освободили доста ниви.

Моертал знаеше, че дванайсетата реколта ще е още по-слаба, и затова издаде нареждане от следващата първа да не се взима данък. Никой не спечели нищо от тази заповед, но наместникът вече се водеше добър и щедър управник. Новината за това стигна до ушите на вана и пак събуди подозренията му, но той вече не можеше да налага волята си на наместника, още повече че при един конфликт победител очевидно щеше да излезе Моертал. Наместникът пък разбираше, че побеждава единствено по причината, че се стреми да воюва по-малко. Войната с изгнаниците го беше научила на много неща и той непрекъснато повтаряше: „Най-добрата война е мирът“ — и взимаше на служба и оцелелите бойци на старейшините, и въоръжените братя, и всичките си останали врагове, като обаче не забравяше едно: че те трябва да зависят от него и следователно да поддържат неговата власт. Освен това изобщо не мислеше да въстава срещу вана — по-добре е да имаш лош съюзник, отколкото добър враг. Изобщо нямаше да му е трудно да се отдели от метрополията — между него и царския оройхон имаше суха ивица, която лесно можеше да се отбранява — но Моертал не забравяше, че светът се променя по-бързо от хората и че илбечът е жив и е някъде наблизо.

И наистина илбечът се появи скоро след като войските на Моертал нахлуха на север, в страната на братята. В първия момент донесението, че шаварът с мъртъвците е пресъхнал, вбеси одонта, но след като се успокои, той дори беше благодарен на илбеча за получения урок и разбра, че трябва да се съобразява с чудотвореца, когато замисля какво да направи. Колкото до страшните слухове за пълния с полуизядени трупове шавар, те бързо стихнаха — в крайна сметка властта не е отговорна за мъртвите, а пък живите получаваха предостатъчно земя — дори повече, отколкото им бяха обещали.

След известно време илбечът се появи пак и ту на едно, ту на друго място започнаха да изникват оройхони. Моертал не се интересуваше вече от нови земи, но и не мислеше да пречи на строителя и не пращаше патрули, макар че предната година беше направил точно това. Е, каторгата на старейшините и старите работилници наистина бяха останали близо до пътя за метрополията и там пак се работеше — на мокрото се събираше нойт и естествено имаше и постове, но това, разбира се, не бяха гранични застави и съществуването им не можеше да се разглежда като враждебен акт. Затова пък илбечът едва ли щеше да припари там.

Точно така трябваше да се действа. И чак сега, когато беше навършил петата си дузина години, две дузини от които е бил одонт, Моертал се почувства наистина държавен мъж. И как беше почнало всичко това? Почнало беше от онзи миг, когато житейският му път се пресече с пътя на илбеча. Защото не само пътищата през и покрай оройхоните се пресичат, пресичат се и пътищата на хората, и пътищата на съдбите им, и хората продължават напред променени. Моертал открай време беше сигурен в действията си, усещаше предварително кой какво ще каже и какво ще направи — единствено илбечът оставаше загадка за него. И одонтът често си приказваше в мислите си с тайнствения строител, само на него задаваше какви ли не въпроси и само от него чакаше отговори. Представяше си го като присмехулно старче с ехиден поглед — макар отдавна да беше разбрал, че не Чаарлах е бил илбечът, Моертал не можеше да се отърве от старите си представи и виждаше илбеча винаги в облика на разказвач. И в мислите му илбечът седеше в килия, пред вратата на килията стоеше въоръжен церег, вратата беше здраво заключена — и все пак илбечът излизаше на свобода. Просто се усмихваше и казваше някаква дума, и ключалките се разбиваха, и резетата падаха, и най-верният му церег тръгваше подир това старче. Тайната на илбеча не даваше мира на Моертал, но и го предпазваше от грешки. И Моертал хем се измъчваше от това, че не може да разбере чудотвореца, хем му беше благодарен за това.

Безстрашният одонт беше готов да се изправи срещу всичко на света, ако се наложи — но само не и срещу илбеча. Нека чудотворецът обикаля където си ще, той няма да му пречи, в краен случай само лекичко ще го подтикне в нужната посока. А колкото до това, че през последните две седмици по крайбрежието бяха изникнали осем нови оройхона — че какво лошо имаше в това? Просто още работа за баргедите. Да работят, това им е работата. Защото ако хохиурът не расте, се покрива с червеникава плесен и е обречен да лумне във внезапен глупав пламък.

Мягмарът съвсем беше наближил и Шооран се тревожеше, защото животът му с Ай в пустите мокри земи беше станал прекалено спокоен. Така беше живял навремето и в страната на изгнаниците, а по-късно и в северните краища на земите на вана. И в двата пъти насмалко да го разкрият. Та оттогава лекият живот го плашеше и Шооран реши да се махнат оттук още преди мягмарът да е почнал. Малко му беше жал, че ще тръгнат, още повече че се беше подготвил да застрои североизточния залив, но пък, от друга страна, не само той разбираше колко е удобно да се строи тук. Колкото до това, че всичко беше спокойно, всички знаят, че преди да се появи Йороол-Гуй, далайнът направо замира.

Оставаше да избере посоката. Не му се връщаше на север в агонизиращата страна на Добрите братя, при вана също всичко му беше омръзнало. Ако можеше да ходи по аварите, щеше да поеме по пътя на Мазолестата пета. Да, в сравнение със света на човешкия ум вселената беше безкрайно малка и тясна — и няма накъде да тръгнеш.

Накрая избра страната на вана. За да стигне дотам, трябваше да пресече земите на старейшините на няколко пъти, за да обърка онези, които евентуално биха решили да разберат накъде е тръгнал илбечът. И като направи за три дни пет острова, една вечер, когато охраната вече се беше изтеглила от мокрото към лагера на каторжниците, Шооран мина на съседния континент и се отдалечи на безопасно разстояние от провлака.

Лошата неплодородна година свършваше. Както беше предвидил Моертал, през последния месец настъпи глад. Ручеите пресъхнаха, боверите безпомощно пляскаха с късите си лапи по камъните и недоволно отваряха уста — гладни бяха и те. Хлебната трева по нивите изсъхна на корен. Чистата вода едва стигаше и за пиене. Мокрите земи пак се напълниха с хора — но сега не скитници и изгнаници, а най-законопослушни земеделци, подгонени от глада да копаят чавга. Ужасно беше дори да си помисли човек до какво би довело това във времената, когато оройхоните бяха пренаселени.

Всички чакаха мягмара и новата вода.

И далайнът най-сетне кипна, покри се с пяна и почна да изхвърля щедрите си дарове. По това време Шооран вече беше на централния нос и двамата с Ай се заеха с работата, с която бяха свикнали отдавна — да ровят в боклуците и да събират всичко по-ценно от изхвърленото на брега. Жалко, че точно през тези дни никой и не помисляше да сменя хляб за кост и кожа.

А после мокрото опустя. Жените се върнаха, та денонощно да събират наъса, мъжете си оправяха инструментите и оръжията и си пазеха нивите. Шооран и Ай останаха на брега сам-самички. След седмица-две, когато събирането на наъса свършеше, тук пак щяха да се появят хора, но дотогава можеха да си работят, без да ги е страх от никого и от нищо.

За четири дни Шооран построи девет оройхона, а после послуша Ай и тръгнаха на запад, към земите на изгнаниците. Той също искаше да разбере как вървят работите там, а може би дори и да помогне на хората, които познаваше, стига още да живееха там. Макар че с какво можеше да им помогне? Само с едно — да строи земя, както правеше навсякъде. И после пак да тръгне да обикаля постепенно стесняващия се далайн. И пак да строи, и пак да обикаля, без да знае кога кръгът ще се превърне в точка.