Многоръкият бог на далайна

Глава 13

Дойде и тази есен. Последната реколта, вярно, не много богата, беше прибрана, виното от горските плодове беше готово и радваше окото със златисточервения си цвят, гората даваше лешници и гъби, блатата — хлебен корен, вкусна добавка към зърното. Още не беше дошло времето за клане на боверите, но дивеч имаше предостатъчно и ловците всеки ден носеха месо. Освен това тази година туйваните за пръв път родиха и хората пак опитаха сладките им плодове.

Беше дошло времето на сватбите.

Първите сватби по традиция бяха в селищата по Долното поречие. И първата беше на младия ловец Йортоон, който взимаше за жена красавицата Бутай. Девойката имаше само майка и беше бедна, макар че кой днес можеше да каже кой е беден и кой — богат? Земя имаше предостатъчно: стига да си трудолюбив и да я обработваш, значи ще станеш богат. Бисерите, с които се хвалеха някои, бяха за красота, не за богатство. В добри, сити времена цената им се качваше, когато дойдеха лоши времена обаче на кого му трябват скъпоценности, нали не стават за ядене. Старите съкровища бяха като старите ухери, сложени тук-там по площадите: потъмнели, напукани от дъждовете. Никога нямаше да гръмнат пак тези ухери — защото нали нямаше нойт, нямаше хитин, нямаше харвах, и младите знаеха какво е това огнена стрелба само от разказите на родителите си.

Така че никой не казваше, че Йортоон греши, като взима за жена Бутай — само някои старци и бабички мърмореха, че не било хубаво булката да си няма седефени обеци или нещо от скъпоценностите, останали от „едно време“. Но и най-злобните шушукания секнаха, когато в самия разгар на празненството на площада, до отрупаните с гозби маси, се появи илбечът.

Магьосникът живееше далече оттук, някъде чак край Бели връх, където не ходеше никой. Той самият също се появяваше рядко, един-два пъти годишно, и то само за да смени за зърно ножовете, които правеше от камък. Ножовете бяха хубави — здрави и остри, но малцина се осмеляваха да използват нещо, направено от илбеча. Вярно, пазеха ги в домовете си, но като опасни талисмани, защото всеки, взел нещо от илбеча, или го спохождаше щастие, или бърза смърт — така поне казваха всички. И затова, когато видяха чудотвореца, всички млъкнаха.

А Шооран отиде до булката и каза:

— Нося ти подарък.

И бръкна в пазвата си и извади два блестящи костени полумесеца, и ги подаде на уплашената девойка. Малцина дори от най-старите бяха виждали такова съкровище, но всички, дори и най-младите, разбираха, че тези гребени са били безценни дори навремето, а за сега — да не говорим.

— Тези гребени са били на баба ти — каза Шооран. — Трябвало е да ги продаде, за да може да изхрани баща ти. Взех ги от съкровищницата на Хооргон преди дузина и половина години. Но още тогава разбрах, че не ми принадлежат и че трябва да ги дам на теб.

Не гледаше Яавдай, която стоеше до дъщеря си и мълчеше, но знаеше, че тя го слуша и че разбира скрития смисъл в думите му. Сега, когато тя знаеше кой и какъв е бил, може би виждаше много неща по различен начин. Много, но не и всички. Важното си беше както преди — тук не го искаха.

И Шооран млъкна — сам не знаеше какво всъщност са думите му: закъсняло отмъщение или ненужна молба за прошка — поклони се пак, пристъпи към масата, наля си чаша вино, отчупи и къшей от сватбената погача, поклони се трети път и си тръгна.

Селяните си отдъхнаха: дошлият на празника илбеч беше ял и пил, а това беше добра поличба.

От години вече Шооран живееше на границата със степта. Домът му — вече не землянка, а къща от дървени трупи — беше издигнат в края на гората, където тя оредяваше и през дърветата се виждаше люшканата от вятъра висока трева. Шооран не ходеше натам — не можеше да настигне бързоногите обитатели на степта, а друго какво да прави там нямаше. Освен това, когато излезеше от гората, нямаше как да не види алдан-тесега.

Бялата планина го примамваше неудържимо и същевременно го дразнеше. Като него самия, тя беше различна, не й беше мястото тук, но все пак беше тук, горда и безразлична. Шооран мразеше това напомняне за миналото и все пак, като че ли съвсем случайно, с всяка година се местеше да живее все по-близо до алдан-тесега. На третата година от отшелничеството си дори отиде до планината — този път сам, разбира се. За четири дни я обиколи цялата и можа да прецени размерите й. Първото му впечатление не го беше излъгало — стената наистина ограждаше площ, равна на площта на далайна. Но на кого му трябваше това чудовищно нещо? На Тенгер? Тенгер наистина ли го имаше?

След като се върна от сватбата, Шооран няколко дни не прави нищо, ако „нищо“ може да се нарече лутането на обезумял от самота човек. Би трябвало отдавна да е свикнал със самотата — но не, не беше така. Искаше му се да е сред хора, да е нужен на някого.

Говореше се, че бил на безброй много години, бъркаха го с безумния илбеч и дори с Ван, макар да беше живял сред тях и да го познаваха дузини дузини хора. За целия свят той беше магьосник и чудовище. Беше изгубил дори името си — в редките случаи, когато говореха с него, го наричаха Илбеч.

А той си беше най-обикновен човек. Отдавна беше изгубил чудотворните си способности и искаше просто да живее. Не беше остарял чак толкова, че да не му се живее — само три дузини години, нищо не е това. И душата, и тялото му се бунтуваха срещу отшелническия живот и трябваше да ги изтощава и изнурява, да измисля какви ли не начини да ги залъгва, за да не допусне да се побърка.

Този път обаче не сполучи да го направи с никаква работа. Имаше достатъчно запаси за зимата, пък и ако помислиш, изобщо не му трябваха, да прави още ножове не искаше… Шооран беше наясно със състоянието си. Прекалено дълго беше чакал вчерашния ден, прекалено дълго си беше мислил какво и кога ще каже и какво ще му отговорят, и какво ще стане после. А беше станало единственото, което можеше да стане — хората се бяха уплашили. Всички, дори Яавдай. И сега излъганите му надежди разкъсваха гърдите му.

Реши да тръгне на път и взе два харпуна. Не му трябваше риба, беше насушил достатъчно за цялата зима. Освен това и зиме можеше да си хване риба, нищо, че реките се покриваха с лед. Но, кой знае защо, реши да тръгне надолу по реката и да се опита да хване една от огромните риби, които беше виждал там. Не му беше съвсем ясно как ще се справи с такава огромна твар, но се надяваше, че това поне ще го отвлече от тежките му мисли.

В селищата все още никой не ядеше риба, дори по време на пролетния глад. Всички бяха убедени, че рибата е отровна, а това, че илбечът я ядеше и беше жив, беше още едно потвърждение на свръхестествената му същност. Отдавна никой не смееше да го погледне в очите, камо ли да му каже нещо. Зад гърба му обаче… просто не му се мислеше какво ли приказват зад гърба му.

Не можеше да разбере как всъщност се беше стигнало дотук. Просто когато след първата страшна зима беше тръгнал да види какво става в селищата — жителите им бяха значително оредели, — видя в очите на оцелелите омраза, примесена с животински ужас. И оттогава, макар вече всички да знаеха какво е това зима и как да се справят с нея, май никой не го броеше за човек. Може би защото Йороол-Гуй беше мъртъв, а хората все пак трябваше да се страхуват от някого…

Чак привечер разбра, че не върви по течението на реката, а че краката му сами го носят към белите стени на алдан-тесега. Не разбираше защо трябва да е така, но се подчиняваше на вътрешния си повик и крачеше все по-бързо и по-бързо. И чак когато скриващата чуждия далайн стена надвисна над него, усети, че е уморен, и изпита разочарование. Закъде бързаше? За какво трябваше да бърза?

Опря чело в студената скала. Затвори очи. Стори му се, че чува тежък плисък — като плисъка на далайна. А може би кръвта се блъскаше в слепоочията му?

Отвори очи и се вслуша. Наистина се чуваше нещо, някакви равномерни звуци, но те не идваха през скалата, а някъде отстрани. Странни звуци, различни от всички звуци на този свят. Такива упорити и равномерни звуци можеше да са породени само от разум.

Шооран тръгна.

И видя човек — стоеше пред стената и я удряше с огромен каменен чук. Беше стар, облечен в дрипи, и мръсен като скитник, който се мие само със сок от чавга. Сплъстената му побеляла коса падаше над рошавите му вежди, под които святкаха безумните му очи. Чукът му ако това можеше да се нарече чук, разбира се, защото всъщност беше просто един тежък камък, грубо вързан за дебела дървена дръжка — беше огромен. Още един — почти същият — беше сложен на земята до прокъсаната му торба.

Всичко това беше безсмислено — след всеки нанесен с всичка сила удар от стената се посипваше само съвсем мъничка щипка прах, а в скалата не оставаше никаква следа. И все пак човекът продължаваше да размахва чука.

— Ей! — викна Шооран. — Кой си ти? Какво правиш тук?

Побелелият мъж отпусна чука, спокойно се обърна към него и без да го гледа в очите, каза прегракнало:

— Аз съм вечно сухият повелител на всемира, сияйният ван!

— Познах те — каза Шооран. — Ти си Боройгал, палачът от ъгловите оройхони.

Когато се възцари на върха на каменния куб, в който се беше превърнал далайнът, Боройгал постепенно започна да се побърква. Дворецът на вана се рушеше — покривът му не беше правен, за да издържа на дъжд и сняг, и кожата, опъната над костените мертеци, се пукаше. Алдан-шаварът почна да се пълни с вода, през прозорците навяваше сняг, на долното равнище не остана никаква светлина. И навсякъде беше страшно студено. Боройгал се загръщаше с кожите на белите царски бовери и хвърляше в огнището клоните и стволовете на губещите листата си туйвани.

През пролетта се появи нова напаст. Някакви мънички твари, колкото зоггове, но с прозрачни крилца, дойдоха от долната земя и само за месец изпоядоха всички запаси в дворцовите складове — а той беше преценил, че ще има какво да яде цял живот, и то колкото си иска. Наложи му се да обикаля нивите и да търси редки, случайно оцелели хлебни класове сред бурените. Те обаче също свършиха бързо и тогава той почна да лови покритите с пера твари, които дойдоха да гнездят на непристъпната скала, и да събира яйцата им — те поне бяха безброй.

Но го мъчеше едно нещо — че всичките му старания са напразни. Защото хората, които бяха слезли долу, изглежда, изобщо не мислеха да дойдат да се преклонят пред новия си владетел. Първия ден, когато той развали подемниците и сряза въжетата, разбира се, се бяха разтревожили, бягаха долу като подплашени зоггове, гледаха го как се е изправил на ръба на скалата и махаха с ръце и му викаха да пусне поне едно въже. А той им се присмиваше и плюеше, макар да знаеше, че плюнката му няма да стигне до тях. С това обаче краткото му могъщество приключи, защото хората долу се успокоиха, недостъпният далайн престана да ги интересува и те се заеха с някакви свои си работи. Боройгал не можеше да разбере защо го правят и започна да крои планове как да си отмъсти на целия свят.

През пролетта реши да слезе долу и спусна въже над едно блато, където не ходеше никой. Мина през него, стигна до първото селище, видя в гората някаква жена, която копаеше корени, изнасили я и после я разпита. И научи за Шооран, за алдан-тесега отвъд горите и степта, и най-важното — че никой не мисли да се връща в далайна.

Помисли си дали да не вземе жената със себе си, та да има кой да му готви и да го кърпи, но после реши, че тя ще избяга и ще го издаде, така че й счупи главата и я хвърли в реката на рибите.

И оттогава царственият Боройгал заживя сам, обладан от своята мечта — мечта за втория далайн, който беше някъде отвъд края на земята, високо-високо.

И си представяше съвсем ясно как стената на този далайн рухва и как разяждащата му влага руква по омразните долни земи и ги залива. Защото нали далайнът е бездънен и значи ще тече, тече, тече… И всички напусто ще търсят къде да се скрият, ще се катерят по височините, но отмъщението на Йороол-Гуй ще ги настигне. И всичко ще потъне под лигавата отрова, и единствено непоклатимите оройхони — неговите владения! — ще останат сред безбрежния — този път наистина безбрежния! — далайн. И всички ще лазят в нозете му, ще лочат нойт и ще молят за пощада, и ще обещават да са му покорни. А той… той ще качва горе само млади девойки. Никакви слуги, никакви телохранители, никакви баргеди — сред тях винаги има предатели. Женските ще правят всичко, те се оправят с работата не по-лошо от мъжете. И ще го обичат и ще го лелеят, защото той ще е единственият мъж на всички оройхони. Всички останали ще се задушат в черната кал, ълковете ще разядат плътта им, уулгуят ще ги погълне, а маарахът ще ги лапа на цели дузини. И най-много ще страда богуомразният илбеч! О, не, той няма да умре бързо! Страшният Йороол-Гуй ще изплува от дълбините и ще го накаже! И на света никога вече няма да има илбечи. Той, благословеният от бога владетел, сияйният Боройгал, вечно да са сухи нозете му, лично ще се погрижи за това. Всеки, върху когото падне и най-малкото подозрение, че може да е презрян илбеч, веднага ще бъде хвърлян в далайна.

И Боройгал зачака. Това го можеше — да чака. Но минаваше година подир година и не ставаше нищо. И Боройгал се давеше със собствената си омраза и постепенно губеше разсъдъка си. И накрая разбра, че да седиш на тесега не означава, че ще постигнеш щастието. Оставаше му само едно — да отиде да освободи далайна, та той да залее света. Да пробие в стената дупка — съвсем мъничка дупчица, та да успее да отскочи да избяга… а останалото беше работа на далайна.

Това беше важното — да пробие дупка и да успее да отскочи…

— Ти си Боройгал, палачът — каза Шооран и се усмихна криво на човека, дошъл от далечното му минало.

— Ааа — каза Боройгал. И той го беше познал. — А ти си разказвачът. Как оцеля бе, гадино?

— Оцелях — каза Шооран и се усмихна вече наистина.

Боройгал вдигна огромния си чук и тръгна към него.

Шооран не отстъпи, макар да държеше само една тънка пръчка, с която махаше паяжините от пътя си — в долния свят паяжините не бяха отровни, но всички ги махаха просто по навик.

В следващия миг Боройгал замахна.

Шооран се дръпна, избегна удара, плесна палача с пръчката през лицето и се засмя.

— Още навремето ти казах, че не знаеш да се биеш.

Боройгал продължи да налита срещу противника си — а той беше с цяла глава по-нисък от него и наглед като че ли не помръдваше от мястото си — и всеки път огромният чук разсичаше само въздуха, но тънката пръчка в ръката на Шооран съскаше и оставяше кървави следи по страните на палача.

Накрая Боройгал спря. Шооран го гледаше и се усмихваше.

— Мразя те! — изхърка Боройгал. — Жалко, че не те убих още навремето. Ти и илбечът… вие двамата ми съсипахте живота… Мразя ви и двамата!

— Само мен — каза Шооран. — Аз съм илбечът.

Боройгал изпусна чука и заотстъпва, спъна се и падна. После успя да се надигне и побягна на четири крака.

Шооран стоеше неподвижно и се усмихваше. После пусна пръчката, обърна се към стената, пристъпи до нея и сложи ръката си на мястото, където беше удрял палачът. Скалата беше леденостудена — със студенината на далайна зад нея.

Дълго стоя така. Огънят на илбеча в ръцете му — ненужен вече — ги стопляше. И Шооран най-сетне разбра защо не може да намери покой. Проблемът не беше там, че го гонеха другите — той сам се гонеше. Не можеше да живее без омразния далайн, без отровната влага, без отвратителната бездна и без отровните пушеци на аварите. Защото не можеше човек, живял цял живот в борба, да остане без враг. Да, той беше създал нов свят, но в този свят нямаше място за него. И по това си приличаха с лудия Боройгал.

Точно пред него, само на крачка, беше далайнът. Но между тях се издигаше тази стена и той не можеше да я пробие дори с най-твърдия камък.

Притисна лице към скалата. Огънят пулсираше в гърдите му. И Шооран пое дъх и тръгна напред. Не знаеше как го прави, но камъкът се разтвори пред гърдите му и го пусна да мине. Тялото му остана зад него — изоставено, свличащо се по стената, безполезно — но мъничкото му, изгарящо „аз“ продължаваше да върви напред, и огънят беше с него. Напред — мъчително, без да знае какво го чака, както винаги. Напред…

И излезе на светло, и осъзна, че под краката му няма нищо. И падна, и в същия миг успя да види небесната мъгла, осветена от дневната светлина, видя мазно лъщящата повърхност на далайна и някъде в безнадеждната далечина точица земя.

А в следващия миг влагата го погълна и в отчаян опит да се спаси той вдигна ръцете си — безбройните си дузини ръце, осеяни с вендузи, с твърди нокти и с меки членести пръстчета. И това рязко движение го подхвърли нагоре и той пак видя небесната мъгла и тъжно притихналите оройхони. И с последните си сили, докато съзнанието му още не беше погълнато от прекалено голямото и прекалено самостоятелно тяло, хвърли пламтящия огън на далечната земя, в човешката гмеж, без да знае кое от всичките дребни човечета ще го хване. А после се предаде на огромната, надделяваща над всичко сила, и се гмурна.

Спускаше се в безкрайните дълбини, през прозрачната сгъстяваща се влага, която приличаше на облаците над далайна. И всичко беше негово, и ръцете му улавяха храна и хранеха огромното му тяло.

Храната беше навсякъде и всякаква — и съвсем дребни мънички нещица, и по-големи, които напразно се опитваха да се защитават и дори да го нападат. Това дори го радваше, но само за кратко, защото той се беше устремил надолу и надолу, все по-надолу, натам, където във виолетовия сумрак плуваха чудовища, по-големи и от него, чудовища, покрити с яки брони, чудовища, които съвсем лесно можеха да отхапят всяка от ръцете му. И той нападаше тези чудовища и като губеше в боевете с тях огромни парчета от плътта си, ги влачеше нагоре, докато движенията на дълбоководните уроди не спираха и броните им не се разпукваха. И тогава той ликуваше и ядеше набъбващото през пукнатините на черупките месо. А после отново се потапяше в бездната или изплуваше горе, където на твърдите камъни имаше друга храна — някакви дребни и сухи същества.

Не можеше и не искаше да знае колко време продължава този живот. Радостта да си жив заглушаваше всички други чувства — и само в някакво незнайно кътче: не на тялото му, а на самото му естество, се беше спотаило нещо, замръзнало от студ и от безизходица. Това нещо отдавна беше забравило какво е и помнеше единствено, че преди много време му е било топло, че е имало огън, който е изгубило, който е дало на някой друг, на някой чужд… Но защо да се притеснява за нещо толкова дребно като трошичка душа? Радостта беше неизмеримо по-голяма.

И докато се люшкаше в нежните течения и се наслаждаваше на мир и покой, внезапен удар съсече вселената. Болката го запрати в дълбините, ударите следваха един подир друг и той почна да се мята, без да разбира къде се крие този ужасен, чудовищен, нов враг. После мъките спряха и той чак сега разбра, че врагът го напада отгоре. И се понесе натам като стрела. По пътя получи нов удар, но вече знаеше кой го удря и не спря да се издига. И все пак закъсня и изскочи във въздуха чак когато всичко беше свършило.

Светът си беше същият, бяха се променили само оройхоните — имаше два мънички нови острова.

И той атакува. Ръцете му търсеха храна, както винаги — сграбчваха сухоземните дребосъци и ги пъхаха в устите му, — но самият той търсеше онзи, който се беше осмелил да го нападне.

И видя мъничка фигурка. Беше като всички други мънички фигурки, вече изядени или успели да се спасят, но в ръцете й светеше огън. И като видя огъня, ледената трошица, която преди безкрайно много време се беше наричала Шооран, оживя и викна без глас:

— Дай ми го! Това е моят огън. Студено ми е без него. Дай ми го! Нищо няма да ти направя, на никого няма да направя нищо лошо повече, ще се гмурна в бездната и никога няма да изплувам, само ми го дай!

И посягаше към огъня и обещаваше, макар да знаеше, че никога няма да изпълни обещанията си. И дузините му дузини дузини ръце се протягаха, дузините му дузини сърца туптяха като луди, изтласквайки кръвта и поемайки животворната влага на далайна, и целият той беше само устрем и порив, но вечната невидима граница го спираше.

— Дай ми го! — молеше се той, а мъничкият неуязвим човек стоеше досами синора, присмиваше се на безпомощния бог — и в ръцете на човека пламтеше огън.