Многоръкият бог на далайна

Глава 6

Първият човек, когото Шооран срещна в Земята на Добрите братя, без съмнение беше изгнаник — и още от пръв поглед си личеше, че всички приказки за щастливия живот в тази далечна страна са измислици. Дори сред изгнаниците обаче Шооран рядко беше виждал толкова ужасно обезобразен и осакатен човек. Целият беше белег върху белег и рана върху рана, раните се сливаха на места в дебела червено-кафява кора. Единственото му око гледаше злобно изпод възпаления подут клепач, на мястото на другото имаше гноясала рана, а под нея — кървяща язва, направо дупка в бузата му.

Човекът клечеше, ровеше чавга със стъбло от хохиур и щом изровеше нещо, веднага го лапваше, като затискаше дупката в бузата си с ръка и между пръстите му се стичаше и сок от чавга, и лиги. Пръстите на ръката бяха само два и затова тя приличаше на щипка.

Е, все пак трябваше да може да му каже нещо за тази страна. Дори да го помислеше за шпионин, едва ли щеше да тръгне да донася на някого, пък и никой не би седнал да го слуша.

— Здрасти — каза Шооран. — Има ли чавга?

Непознатият се стресна, подскочи, после приклекна в нещо като поклон и белезите и раните му се сгърчиха в гримаса, която може би трябваше да изобразява усмивка.

— Ждравей, доврий шовеше! — Въздухът излизаше със свистене през бузата му, скитникът нямаше и предни зъби и беше почти невъзможно да се разбере какво казва.

— Как се казваш?

— Жвинете — изфъфли уродът и се наведе с ръце на гърдите.

И в следващия миг нападна.

Шооран изобщо не очакваше нападение, при това с лявата ръка, в черния дроб, и макар да успя да отскочи, ножът все пак проби жанча му и ако не беше ризницата, щеше да го прониже. Плетената хитинова ризница обаче издържа удара, ножът отскочи и след две секунди нападателят беше обезоръжен.

— Глупак! Какво искаш, да те убия ли?!

— Жвинявай, драги. Штрешнах ше.

— Какво? — не го разбра Шооран.

— Ми жприкажва ме жведнъж и ше штрешнах. Жвинявай.

— Кой си ти? Само не ми вади друг нож.

— Жвинявай, жважаеми, аш шамо…

Не беше ясно нарочно ли го прави, или наистина не може да приказва ясно, но Шооран извади от торбата си лепенка, подаде му я и каза:

— Залепи си бузата и приказвай като хората. Стига си се правил на хваната тукка, нищо не ти разбирам.

— Ше ко да ми жажбижаш, не вижжаш ли, че съм топен? — озъби се човекът и дали от яд, дали защото му беше омръзнало да се прави на шут, заговори почти разбираемо: — Ко щеш, връжвай ме, ко щеш — рашкарвай се!

— Не виждаш ли, че не съм тукашен бе! — избухна Шооран. — Нищо не знам за страната ви! — И в следващия миг се сети, че тук, на края на оройхоните, няма откъде да се вземе чужденец, така че продължи, без впрочем да сменя тона: — Трета нощ се промъквам из земите ви, целите ги минах — и нищо не разбирам!

Изгнаникът подсмръкна, нагласи лепенката на пробитата си буза и каза вече доста ясно:

— Жначи ши от Жемята на штарейшините? Що не кажа веднага?

— Ти пък като ме слушаше — навъси се Шооран.

Едноокият разгъна постелката си, седна и попита:

— Кво ишкаш да ти кажа?

— Всичко. Как живеете тука?

— Добре. Обичаме се. До шмърт.

— Това го разбрах вече — Шооран бръкна в дупката на жанча си да провери дали ризницата не е пробита. — Кой ви управлява?

— Никой. Ние шме равни. Вшички хора ша братя, само че едни ша по-умни, а оштаналите ша глупаци.

— Добре де, а всичко това чие е? Видях ви нивите от суур-тесега. Огромни са. Чии са?

— Обшши. Вшички работим жаедно.

— Ясно — каза Шооран, като си спомни какво му беше разказвал Енжин за Земята на старейшините. — Обаче кой яде? Месото не стига за всички, нали?

— Вшички ядем по мънишко. Ма не мешо, ражбира ше. Мешото и туйваните ша жа черегите. Жа оштаналите оштават шамо оштатъците.

— Толкова ли сте много на вашите оройхони? — учуди се Шооран. Докато беше гледал сухия оройхон, не му се беше видял пренаселен.

— Много шме, много.

— Повече от тройна дузина?

— Ааа, не. Толкош не мош ше ишхраним. По-малко шме.

— Добре, стига — каза Шооран. Нищо не можеше да разбере. — Ти защо си тук? Разбойник ли си?

— Нали ти кажах, ше шъм топен. — Странната дума прозвуча и като определение, и като име. — При наш няма жажбойниши.

— Виж какво — премина Шооран направо към въпроса, който го интересуваше. — Търся един човек… една жена. Дошла е във вашата страна преди година. Кажи ми къде мога да я намеря? Къде да я търся?

— Ние не обишаме шужженшите. — Той въздъхна. — Млада ли е?

— Да. И е красива.

— Тогава може да ша я вжели в някоя обшшина за обшша жена.

— Как така? — настръхна Шооран.

— Нали ти кажах — тук има ржавенство. Мъшете могат да имат много шени, пък шените да не са по-лоши? И те могат да имат много мъше. И ако ше е шъглашила да вжеме вшички мъше от обшшината жа шъпружи, шше я вжемат да шивее ш тях.

— На това не му се казва жена, ами… — Шооран спря. Тя няма да е съгласна. Освен това чака дете… чакаше де, вече трябва да е родила.

— Ш дете никъде няма да я вжемат. Ш дете й оштава да върви шамо на алдан-тешега.

Шооран се зачуди какви ли са представите на Добрите братя за задгробния живот, помълча и попита:

— Добре де, къде все пак да я търся?

— Където ши шшеш. Тук при наш е швобода. — И се обърна и пак почна да рови за чавга. После, без да се обръща, каза: — На тукашните оройхони няма такава шена. Вшичките ги пожнавам тука.

— Ами я ми кажи — почна Шооран, — какви са ви обичаите?

И не дочака отговор, защото в същия миг иззад тесегите изскочиха половин дузина въоръжени мъже и се чу вик:

— Стой! Какво правите тук?

— Ах, доблешни шереги! — викна едноокият. — Какво ишкате от двамина иштошшени штранничи? Погледнахме да ши пошинем…

— Млък, недотопен такъв — викна началникът на церегите. — Ти си ми ясен. Обаче тоя откъде се е взел, от далайна ли? — Той посочи Шооран и нареди: — Претърсете го!

— А, не! — Шооран стисна харпуна си.

Най-близкият воин го удари с копието си в гърдите и той залитна. Заболя го, но ризницата го спаси — и в следващия миг Шооран се беше привел и можеше да прониже нападателя си в гърдите, но все още се надяваше нещата да се уредят мирно и само изби копието от ръцете му с дръжката на харпуна, отстъпи една крачка и каза:

— Не съм враг. Какво искате от мене?

Отговорът беше още един удар — изотзад, в тила.

Вързаха го, взеха му торбата, смъкнаха му жанча и видяха, че е с ризница.

— Аха! — доволно се засмя командирът на церегите. — Позната изработка. Какво правиш толкова далече от границата?

Шооран мълчеше. Главата му се пръскаше от болка.

— Търши някаква шена — обади се едноокият угоднически. — Рашпитваше ша някаква шена.

И както се кланяше и приклякаше, внезапно понечи да побегне, но един от церегите го спъна с копието си и той пльосна в нойта.

— Къде си тръгнал бе? — засмя се дузинникът. — Закъде бързаш толкова?

— Пушнете ме, нишшо не шъм направил — захленчи едноокият.

— А кой ядеше чавга, а?

— Не шъм аш! — кой знае защо, се уплаши едноокият.

— Той беше, той беше, тоя дяволопоклонник!

— Не лъжи, видях те. Хайде да тръгваме, момчета, свършихме обхода.

В утринната мъгла дрезгаво изсвири раковина и сухата ивица се размърда. Каторжниците почнаха да стават, да изтръскват дрехите си, на които бяха спали, да ги навличат и да тръгват да се строяват за молитва. Виж, с това Шооран изобщо не можеше да свикне. Странно му беше да гледа как десет дузини здрави мъже коленичат и повтарят подир старшия брат:

— Всеблаги господи, създателю на водите, земната твърд и небесната мъгла, о, вечни Тенгер! Благодарим ти за деня, в който ни остави живи, молим те да ни оставиш живи и утре и да ни дадеш живот вечен на светлия си алдан-тесег. Опази ни с могъщата си десница от многоръкия Йороол-Гуй и злините му. На теб се молим и на тебе се уповаваме, понеже няма друг бог освен тебе. Яви ни славата си чрез делата на светлите си илбечи, възлюблени на благодарните ни сърца… — каторжниците мънкаха думите на молитвата и илбечът я повтаряше заедно с тях — … вовеки веков и докато съществува далайнът.

Не, не можеше да приеме това. Гадеше му се.

Храна сутрин не се полагаше, веднага след молитва ги изкарваха на работа. Едни — с пранги на краката и под строга охрана — отиваха на мокрото за нойт. Работата не беше тежка, но пък беше опасна, защото какво щяха да правят, ако излезеше Йороол-Гуй? Как щяха да бягат с пранги на краката?

Другите, и Шооран беше с тях, варяха ухери. Наливаха в качените на аварите костени казани смърдящия нойт, хвърляха в него натрошените черупки на събраните по мягмар твари, изсушени ълкове, омотан на кълбета и негоден за нищо друго косъм и всякакви други хитинови боклуци, кашляха и се задушаваха, бъркаха сместа и когато хитинът се разтваряше, смъкваха казаните от огъня и изливаха гъстата маса в огромна, издълбана направо в скалата вана. След което идваше ред на майсторите, също впрочем каторжници. Над ваната се издигаше странно съоръжение, високо почти три човешки боя. Беше направено от кости и затова приличаше на скелет на някакъв невиждан, изправен на задните си крака звяр. Това беше „топачката“. На нея на дебели въжета — не хитинови, разбира се, а сплетени от слама — висеше тежък, огладен и полиран до съвършенство дънер. От горещия нойт дървесината беше почерняла и лъщеше, понеже беше намазана и с мазнина от жирх. Работниците си подвикваха, топачката се спускаше и дънерът бавно потъваше в каменната вана. После, още преди да затлее, го вдигаха и го потапяха в друга вана със студена вода. После пак идваше ред на нойта — и пак на водата. И постепенно върху дънера се образуваше хитинова кора. След седмица потапяне и охлаждане тя достигаше необходимата дебелина и тогава я подсушаваха, изрязваха я от единия край, вадеха дънера и заготовката отиваше при оръжейниците, за да направят бъдещия ухер.

Топения — всички наричаха точно така първия човек, когото Шооран беше видял в тези земи — беше нещо като майстор на топачката: крещеше и навикваше всички и от дупката в бузата му хвърчаха слюнки. Когато за пръв път видя ваната, Шооран отначало си помисли, че едноокият сигурно е паднал в нея, но пък човек не можеше да издържи в горещия нойт дори и секунда — значи най-вероятно беше получил прозвището си заради професията си.

Когато облаците почваха да почервеняват, работата спираше, пак ги строяваха за молитва, а след това ги хранеха. С недовтасала каша. Докато дъвчеше твърдите зърна, Шооран се чудеше толкова ли е трудно да я направят вкусна — нали просто трябваше да накиснат зърната от вечерта и кашата си ставаше сама. Най-вероятно обаче готвачите си мислеха, че каторжниците трябва да бъдат мъчени, и си изпълняваха задълженията съвестно.

След храна идваше третата молитва, по време на която всички заявяваха братската си любов един към друг. След това биеха провинилите се. Наказанията бяха за какво ли не: за небрежна работа, за сбивания, за ругатни и сквернословия. Най-жестоко биеха събирачите на нойт, ако се разбереше, че са копали чавга и са я яли. Да се яде чавга беше грях и се смяташе за преклонение пред Йороол-Гуй. Топения го бяха били за това първия ден и когато Шооран, който не разбра какво става, каза, че като дете е ял само чавга, набиха и него.

Чак малко преди мръкване на каторжниците им оставаше мъничко свободно време и се оказваше, че и те са живи хора. Едни се опитваха да си позакърпят дрехите, други бъбреха, а от здрача долиташе гласът на някой разказвач:

— Та за сватбата на Йороол-Гуй да ви кажа. Спял си той в далайна и като се събудил — гледа, порасла му нова ръка. Е, не му било за пръв път, нали затова го наричат Многоръкия. Обаче точно такава ръка не бил имал дотогава. Нито виси, нито се люшка, ами стърчи, няма пръсти, нищо няма, само отпред една топка, като глава. Какво да я правиш такава ръка? Ни да хванеш нещо с нея, ни да сграбчиш нещо, само да блъскаш… Обаче какво да блъскаш? И Йороол-Гуй се зачудил какво да блъска…

Отначало Шооран реши да избяга при първа възможност, но скоро се отказа от намерението си. Да избяга не беше трудно — лагерът им се намираше на сухата ивица само на един оройхон от огнените блата, които вече не опираха в далайна като преди и покрай тях можеше да се мине. Шооран обаче реши първо да научи колкото се може повече за тази страна, защото още се надяваше да намери Яавдай тук.

И лека-полека започна да схваща какъв е животът в тази страна. Да схваща, а не да разбира, защото този живот не можеше да се разбере. Тук наистина нищо не принадлежеше на никого, всичко беше общо. Никой не можеше да има нищо, което да го различава от другите. Но ако законът можеше да следи личните вещи, с коремите не беше така. Защото кой може да провери колко си изял? И из обширните поля процъфтяваха кражбите. Нощем цели тълпи тръгваха към съседните оройхони да крадат недозрялата хлебна трева, срещу тях излизаха други, със същата цел. Общинските дежурни пращаха пазачи, но това само влошаваше положението, защото като си пазач, се краде по-лесно. Недозрялата хлебна трева, която в другите земи беше рядкост дори на масата на церегите, тук се ядеше от всички — но затова пък хлябът не достигаше. От страх, че ще ги ограбят, и понеже знаеха, че щом нещо попадне в общите складове, то е изгубено завинаги за тях, жителите убиваха боверите още преди да са порасли и брулеха плодовете на туйваните още зелени, заедно с цветовете. Никога досега Шооран не беше опитвал толкова кисело вино. И ако не беше наъсът, който израстваше всяка нощ, цялата страна неминуемо щеше да гладува.

Малкото, което все пак се събираше, трябваше да се дели по равно. Така че не беше чудно, че общините не приемаха нови членове, и Топения беше съвсем прав, че никъде няма да вземат жена, че и с дете — нали трябва да я хранят. Нещо повече: общината имаше право — за богохулство и други прегрешения против истинската вяра да прогонва членовете си. В резултат на това дори сред кланящите се на дявола старейшини нямаше толкова ревностни блюстители на църковното благочестие и доброволни инквизитори, колкото сред свободолюбивите Добри братя.

Единственото, което поддържаше някакво подобие на ред в страната, беше армията. Церегите се грижеха взаимните кражби да не прераснат в открит грабеж и поради това всеки оройхон трябваше да плаща данък, при това не процент от реколтата, както в Земята на вана, а твърдо определена веднъж завинаги норма. И горко на онези общини, които не даваха навреме определеното им количество зърно, плодове и така нататък — тогава добрите братя цереги забравяха добротата си и сурово наказваха провинилите се.

Армията беше многобройна, добре обучена и добре въоръжена и нямаше конкуренция: в страната наистина нямаше бандити, отчасти защото заради правата брегова линия те нямаше къде да се укриват, но главно защото повечето разбойници ставаха цереги.

Страната на Добрите братя беше най-голямата в далайна, но все пак не можеше да изхрани нито жителите си, нито дори войската си. Така че войската беше намерила изход във войната със страната на старейшините. Церегите нападаха противника почти всеки месец, а той, спокоен откъм Земята на вана и Търговския оройхон, бе съсредоточил силите си на изток и редовно ги отблъскваше. И все пак отрядите на Добрите братя понякога успяваха да пробият отбраната и тогава хвърляха вражеските ухери в далайна и грабеха идолопоклонниците, докато не им дойдеха подкрепления. Братята не можеха да се задържат в чуждите земи, защото нямаше как да си доставят достатъчно продоволствие през дългата ивица мъртви земи, и скоро се оттегляха, но дори тези обречени на неуспех, макар и победни в началото походи носеха на участниците си много иначе забранени, но безкрайно примамливи трофеи. И затова всеки нов набор гореше от желание за война.

Отрядите стражници не само воюваха и поддържаха реда, а се грижеха и за прокудените от общините, като не допускаха те да станат скитници, а им осигуряваха храна и работа. Да, в това царство на добротата наказанията бяха рядкост, но Шооран го разбра доста късно — чак след седмица, когато научи, че всъщност не е осъден за шпионаж, ами напротив, дали са му граждански права и работа и вече заедно с останалите си възлюбени братя просто заработва хляба си.

Както и да я наричаш обаче, каторгата си е каторга, и като си изясни всичко и разбра, че няма да намери Яавдай тук, Шооран започна да се готви за бягство. Трябваха му само обуща, защото не можеше да мине бос през огнените блата, а обущата, с които се работеше на аварите, вечер се прибираха. В тази страна само церегите имаха право да ходят обути — останалите ходеха боси, ако работата им не изискваше друго, и Шооран често си мислеше, че тази забрана е много по-действена от това да забраниш ножовете или бичовете. Добре че сияйният ван не се беше сетил за това — а може би и не би могъл да го въведе поради всеобщата злоупотреба на населението с обуща.

Съдбата не му остави време да се снабди с обуща — въпросът се реши по съвсем друг начин.

Този ден почваха да топят нов ухер. Всичко вече беше готово: гъстият разтвор клокочеше и вонеше, дънерът, макар и стар, но все още годен за употреба, беше изстърган, излъскан и дебело намазан с мазнина, но Топения беше недоволен, размахваше ръце и злобно фъфлеше: — Жъжетата! Жъжетата не штруват.

Дойде оръжейникът, който завеждаше склада, огледа топачката и нареди да почват работа.

— Ше ше шкъшат! — заинати се Топения.

Ясно беше, че иска въжетата да се сменят, но оръжейникът или нямаше други, или реши, че няма смисъл да обръща внимание на фъфленето на някакъв си сакат каторжник, така че презрително му обърна гръб и махна на хората до казаните да наливат сместа във формата. Те бързо изпълниха заповедта, а после топачката се наведе веднъж, още веднъж — и изведнъж с рязък звук на скъсана струна едно от въжетата се скъса, дънерът пльосна във формата и разплиска горещата смес, отгоре се посипаха парчетии и топачката се килна и замря.

Оръжейникът — възпълен възрастен вече мъж, също замря, рязко си пое дъх и лицето му почна да се налива с кръв…

— Какво направи, гадино недотопена!? Ще те науча аз тебе, твар вмирисана, ще видиш ти как се чупи…

Топения заотстъпва и зафъфли нещо неразбрано. Оръжейникът го замери с едно тежко парче от повредения механизъм, но той бързо се наведе и масивната кост профуча над главата му и удари един от помощниците му — младо момче, малоумно и затова изхвърлено от общината и пратено на каторга — право в слепоочието. Без да издаде и звук, момчето се олюля и падна в пълната вана. Шооран и още един от хората, които работеха на казаните, вечно навъсен едър мъж, за когото Шооран знаеше само, че се казва Куюг, се хвърлиха напред и с куките, с които обръщаха казаните, измъкнаха тялото от мътната бълбукаща смес — то вече не приличаше на човешко.

Сякаш без изобщо да забелязва гибелта на момчето, оръжейникът продължи да настъпва към Топения, като се оглеждаше с какво да го удари. Куюг спокойно сложи куката си на земята, заобиколи пълната вана и го удари с всичка сила в зъбите. Оръжейникът изкрещя от болка и рухна на земята.

Двамата цереги на пост на близкия синор, които до този миг бяха наблюдавали с безразличие какво става, грабнаха копията си и с вой хукнаха към каторжниците.

„Не бива да се намесвам — помисли си Шооран. — Моят живот е по-ценен от живота на всички тук заедно.“

И в следващия миг се изпречи пред двамата цереги.

Те добре бяха усвоили бойния вик, който кара противника да настръхне и да се вцепени, но едва ли си представяха, че един каторжник — без никакво оръжие при това — може да е запознат с изкуството на ръкопашния бой. Иначе нямаше да действат така прибързано. Шооран лесно избегна копието на първия, повали го с ловък ритник, хвана втория, извъртя го и го блъсна така, че той залитна в съвсем друга посока. Бойният му вик за миг се смени с отчаян писък, после горещият нойт изпльока и писъкът секна.

Другите каторжници като по команда се нахвърлиха върху падналия церег и почнаха да го тъпчат. Шооран грабна копието му от земята и викна:

— Да бягаме!

На близкия суур-тесег зави раковина.

Не можаха да излязат дори от сухата ивица. Дузина и половина въоръжени само с куки каторжници не можеха да окажат никаква съпротива на добре обучения, добре въоръжен и значително по-многоброен противник. Няколко каторжници бяха убити, другите бяха вързани и отведени в лагера.

Съдът беше кратък. Повиканият от алдан-шавара старши брат изслуша разказа на пропуснатия в суматохата и поради това оцелял оръжейник и се обърна към бунтовниците.

— Възлюблени братя! — След това обръщение обикновено следваше бой. — Не ви обвинявам и не ви осъждам. Кой съм аз, та да осъждам някого? Само вечният Тенгер може да съди хората за делата и помислите им. Аз ви прощавам. Но, братя, вие и сами разбирате, че днес сте се поразгорещили и че трябва да ви поохладим. На всички по шест, на подстрекателите — по дузина.

Подстрекателите бяха Шооран, Куюг и Топения.

Шооран не се самозалъгваше по въпроса за прощаването. Ясно му беше, че тази прошка е като надеждата да оцелееш бос в шавара. Не знаеше само на дузина какво са ги осъдили, но не попита събратята си по нещастие. И без това скоро щеше да научи. Не се разкайваше за това, което беше направил. По-късно може би щеше и да съжалява, по сега само му беше мъчно, че всичко свършва така нелепо.

Поведоха ги през сухия оройхон към далайна. По пътя към тях почнаха да се присъединяват много хора и скоро се струпа цяла тълпа — зрелището очевидно щеше да е интересно. На края на оройхона всички като един спряха, заизваждаха обуща и почнаха да се обуват. Шооран се подсмихна — как може иначе да стигнеш до далайна по време на мягмара? А трябва да стигнеш, защото без кост не се живее. Каква нужда обаче имаше от закон, който не се изпълнява? Е, може би просто всички да са виновни пред закона.

Мокрият оройхон беше ъглов. И на него се издигаше топачка.

Всичко му стана съвсем ясно.

Съблякоха осъдените голи и ги вързаха за костени кръстачки, забити на брега, така че и те да могат да наблюдават процедурата.

Старшият брат излезе напред и каза:

— Ние не ви осъждаме, братя, ние ви обичаме и се молим да се поправите. Днес обаче сте се разгорещили и трябва да се охладите. И нека грехът се върне при онзи, който го е породил!

Далайнът тежко полюшваше ледената си влага.

Заведоха първия възлюблен брат при топачката и го вързаха с въжета под мишниците. Топения, който беше разпънат до Шооран, долепи обезобразената си буза до рамото си да запуши дупката и изфъфли малко по-ясно:

— Шеш пъти ше трае. Може да ошелее шовек. Аш нали ошелях. Когато те потапят, шше ше швиеш, а като те вадят, шше ше тръшкаш, та да иштършиш ълковете. И пошле пак веднага трябва да ше швиеш на кълбо. Важното е да ши шпашиш мъжештвото. Не ше ше ти трябва повеше, обаше беж него ши швършен — умираш. А бе шеш пъти бива. Обаше цяла дужина — това ши е шмърт.

— Млъкни — изръмжа разпънатият отляво на Шооран Куюг.

Топачката заскърца и почна да се навежда към далайна. Вързаният за върха й каторжник сви крака към корема си. Може би го правеше инстинктивно, а може би знаеше какво трябва да направи, понеже беше гледал как топят други. Топачката се навеждаше все повече и повече.

— Неее! — изкрещя нещастникът и в следващия миг потъна в далайна.

Все така бавно адският механизъм започна да се изправя и скоро човекът се показа над повърхността. Гърчеше се, размахваше ръце, риташе и крещеше. Един впил се в плътта му ълк отхвърча, падна на камъните и заподскача, раззинал пълната си с остри зъби уста. Топачката пак започна да се спуска.

— Няма да ошелее — каза Топения с тон на познавач. — Не ушпя да ше швие.

След третия път осъденият вече не крещеше и не се гърчеше. Беше увиснал в примката и само изпохапаните му ръце леко потрепваха. И все пак продължиха да го топят.

На шестия път го потопиха вече съвсем мъртъв. И той потъна и не се показа повече, защото нещо мощно дръпна въжето, нещо в механизма на топачката изпращя и тя се изкриви на една страна. После въжето внезапно се охлаби и изсвистя във въздуха. На края му нямаше нищо.

Тримата палачи угрижено заоглеждаха повредената машина. Събралите се зяпачи се развикаха и почнаха да сочат към далайна. Там, над тежките талази, се появи нещо, подобно на ограда от костени харпуни и сива кожа — плавник, който вдигаше пенести вълни. Беше маарах — огромна риба, желан дар по време на мягмара, а сега смъртна опасност. И явно не мислеше да си ходи.

— Никой няма да ошелее — каза Топения. — Вшишки ни шше ижяде. Виш шамо как обикаля.

Палачите заедно с неколцина доброволни помощници изправиха топачката, после един почна да поправя счупения детайл. Топения продължаваше възбудено да дрънка нещо, но Шооран не го слушаше — въпреки шума и тълпата, той внезапно усети връзката си с далайна. В края на краищата той беше илбеч и трябваше да умре като илбеч, а не да го глътне някаква си глупава риба! Да работи, все едно че не го интересува нищо наоколо и че се е примирил със смъртта, беше страшно трудно, но все пак можеше да се работи — и оройхонът започна да се издига.

Отначало се разнесоха уплашени възгласи, после се възцари мъртвешка тишина, после някой изпищя, някои от зяпачите побягнаха, все едно бяха видели Многоръкия, други се молеха, трети лежаха, заровили лица в нойта, и не смееха да помръднат. Шооран не забелязваше нищо освен далайна. Влагата кипеше, надигаше се пяна, маарахът не се сети да избяга навреме, подскочи високо във въздуха и после остана като паметник на самия себе си, навеки впримчен в камъка. Далайнът бавно отстъпи пред новия оройхон.

„Това беше — помисли си Шооран. — Остана ми само един ден живот. Но пък тези ще трябва да правят нова топачка.“

Най-после някой от началниците се освести, чуха се команди, част от церегите подгониха жителите към сушата, други свалиха каторжниците от кръстачките и ги поведоха след тях през водите, които вече бликаха от новия оройхон.

През нощта ги държаха затворени в алдан-шавара. Никой не говореше, само Топения от време на време потриваше ръбестата си глава и сумтеше:

— Ееей!… Брееей!…

На сутринта дойде старши брат — не онзи, който отговаряше за каторжниците, а друг, явно от най-висшето командване. Спря на прага на алдан-тесега, огледа изнурените, вдигнати към него лица и заговори бавно, като наблягаше на всяка дума:

— Не ви питам за нищо. И няма да ви питам. И без това знаете за какво става дума. Никой повече няма да говори с вас за това. Всички вие, без изключение, ще получите храна и така нататък. После ще ви отведат на брега и ще ви оставят сами. Ако искате, можете да висите там, докато далайнът пресъхне. Аз обаче бих искал друго. Така че животът на всички ви е в ръцете на един от вас. Това исках да ви кажа.

И братът излезе. Няколко жени с уплашени очи донесоха чисти дрехи и вода за миене. Топения изведнъж взе да става нахален и поиска и лепенка за бузата си. Братът, който беше останал да ги пази, заломоти, че изобщо не трябвало да говорят, но прати и за лепенка.

— Нали трябва да ше моля — доволно каза Топения. — Пък беж лепенка молитвите ми не ше шуват добре.

— Знам ги аз твоите молитви — каза братът. — Да бяхте свята дузина, всичко щеше да е ясно. Вие обаче сте дузина плюс един. Ще рече, един от вас не служи на Господа, а на Йороол-Гуй. И да ти кажа, май се сещам кой е той.

— Не ши прав, увашаеми. Ние шме ши тошно швята дужина — и Той.

Като чу това „Той“, придружено от изблещване на единственото око на Топения към тавана, Шооран едва не се разсмя и трябваше да си прехапе устната, за да се сдържи.

„Само жените вярват в тези неща“ — прозвуча в главата му. От кого беше чул тези думи? От присмехулника Хулгал или от баща си, когото не помнеше? Във всеки случай той не вярваше повече в божествения разум на Йороол-Гуй, отколкото му позволяваше собственият му опит, а пък Тенгер, който беше заточил хората в далайна, мразеше от дън душа.

На другия ден ги нахраниха (за пръв път с достатъчно каша, и то приготвена както трябва), после ги вързаха (вярно, не с груби хитинови върви, а с меки ремъци от кожа на бовер) и ги поведоха. Охраняваха ги три дузини, командвани от старшия брат, който преди беше отговарял за работилниците, а сега беше получил повишение.

— Ремъшите ше раштягат — прошепна Топения на Шооран, докато излизаха.

— И какво? — попита Шооран и погледна към церегите.

— Нишшо. Моше да швърши работа.

За чудото вече знаеше цялата страна. Бяха надошли хора и от сухите оройхони и докато вързаните минаваха покрай тях, мнозина им се кланяха.

— Виждаш ли колко ни обичат и колко са ни благодарни — тихичко подхвърли Шооран на Топения.

— Мълши! — изсъска той и Шооран чак сега разбра, че въпреки всичко Топения се отнася към ставащото съвсем сериозно.

Вървяха дълго, през цялата страна, и като гледаше земите, Шооран се увери, че разказите на каторжниците отговарят на истината. Оройхоните бяха разорени като след скорошна война. Пътеките минаваха направо през нивите, понякога по няколко една до друга, широки и отъпкани — очевидно всеки минаваше така, както му е удобно. Посевите бяха изпотъпкани или изтръгнати из корен. Дори алдан-шаварът, в който пренощуваха, беше занемарен и не приличаше на нищо. И Шооран за пореден път се увери до каква степен може да западне една страна, та дори всичко в нея да расте и да връзва само, ако няма грижовна ръка, която да го опази и да го прибере.

На втория ден стигнаха до целта си, а на третия ги изведоха до далайна.

И пак ги завързаха за кръстачките — този път с меки ремъци, — а после ги оставиха сами. Шооран разбираше, че церегите не са си отишли, че са някъде наблизо, но никой не гледаше какво правят вързаните на кръстачките. Новият оройхон беше по-важен от любопитството, а внезапно появилият се и пленен илбеч беше нужен на властите съвсем сериозно и за дълго. Между кръстачките пък бяха сложени щитове, та дори самите приковани да не могат да се виждат.

Не му беше трудно да се сети къде са ги довели. Наблизо пушеха авари, значи бяха до мъртвата ивица — пътя към Земята на старейшините. Добрите братя, които не бяха успели да опазят своето, искаха да заграбят чуждото.

Шооран въздъхна и почна да се съсредоточава. За добро или за зло, заради праведни или неправедни цели, свободен или вързан, той трябваше да изпълни дълга си. Та ако ще след това да се пролееше кръв и някои хора да станеха по-нещастни — но докато имаше далайн и имаше илбеч, илбечът беше длъжен да строи. Та дори само за това на света да има още един оройхон.

Следващия оройхон издигна след седмица. След още една — още един. После не ги закачаха цял месец и Шооран реши, че сигурно се е появил Йороол-Гуй и братята не искат да рискуват и изчакват. Месецът мина и ежеседмичните излизания до далайна се подновиха. Първото предположение на Шооран излезе правилно: братята искаха широк три оройхона път към земите на старейшините.

Вечер и през свободните дни затлъстелите от безделие каторжници седяха в алдан-шавара, играеха на зарове просто така или пък залагаха вечерната си порция месо (вече им даваха и месо, и наъс, и изобщо всичко освен вино) и съзнателно избягваха забранената тема. Единствено Уйгак — кльощав, но страшно лаком дребосък, глупав, но пък толкова законопослушен, че не беше ясно как са го пратили на каторга и как после се беше озовал сред вдигналите бунт, от време на време въздишаше, придърпваше някоя купа със спечелено на зарове месо и казваше:

Провървя ни, братлета. Дано цял живот да си живеем така.

— Боверите в потока също сигурно си мислят, че им е провървяло — отвръщаше му навъсеният Куюг, — ама не знаят, че харпунът вече е вдигнат над тях.

— Глупости! — сърдеше се Уйгак. — Боверите нямат капка мозък, а там, горе… — И многозначително вдигаше мазните си пръсти към тавана и към небето.

Шооран повечето време си мълчеше, спеше и само слушаше разговорите на останалите. Сравнението с боверите не му даваше мира и той очакваше неприятности. Освен това непрекъснато си представяше картата на света и наместваше на нея новите оройхони. Не бяха чак толкова много. Ако беше на свобода, за това време щеше да издигне много повече.

Скоро вече не го ловеше сън, а месото му стана безвкусно. Намери изход в разговорите си с Топения — беше достатъчно да му зададе един въпрос и той се отпушваше и почваше да разказва по цял ден. Просто трябваше да свикнеш с фъфленето му и тогава ти ставаше ясно, че всъщност разказва много интересни неща.

— За какво те осъдиха първия път?

— Не ме ошъдиха, а ме охладиха. Жа машката. Направих ши машка от рибешка кожа. Като я натъркаш шъш шуров харвах, пошва да швети в тъмното. Штрашно! Шлагам си я и ше кашвам на кокили. И ижлижам ношшем на полето и викам на пажачите: „Пожнахте ли ме?!“ И те хукват да ши чиштят гашшите. Вшичките оройхони бяха мои. Обаше накрая ме хванаха. Три пъти ме топнаха. Шешште бяха пошле, то беше жа друго…

Единайсет дузини и първият оройхон съедини двете страни, разделяни дотогава от огненото блато. И щом камъкът се втвърди, отрядите цереги, спотайващи се наблизо, се хвърлиха в атака, като разчитаха главно на изненадата. Точно това обаче не беше възможно, защото отсреща бяха забелязали новопоявилия се оройхон още преди седмица и се бяха подготвили.

Церегите на Добрите братя настъпваха, без да се крият, и залпът на татаците буквално ги покоси — от предните дузини не остана почти никой. Задните пък бяха прегазени от ответната атака на старейшините.

Пазачите на Шооран и останалите каторжници дори не успяха да ги, развържат — така внезапно изникнаха в кълбетата пушек откъм мъртвата ивица облечените в брони противникови бойци. Гърдите им изглеждаха голи зад прозрачните люспи, в ръцете им пееха бичовете, над раменете им стърчаха къси копия. Схватката беше съвсем кратка — пазачите бяха избити и бойците от Земята на старейшините продължиха напред, без да обръщат внимание на вързаните за кръстачките хора — може би ги взеха за жертви, предназначени за Йороол-Гуй.

Брегът опустя. Шооран разбираше, че това ще е само за малко и че сега е единственият му шанс да възвърне свободата си. Напрегна мускули, но меките уж ремъци не поддадоха. Ако се беше сетил да се напрегне преди, когато го бяха връзвали, сега може би щеше да има късмет и да се освободи, но в момента беше безпомощен. Нищо не го болеше и дори до известна степен му беше удобно — под краката му имаше стъпенка, можеше да виси така дълго, без никакви неудобства, здраво вързан и неспособен да помръдне дори пръста си.

Не помнеше да е плакал някога, но сега сълзите сами бликнаха от очите му — сълзи на гняв и безпомощност. Беше се оказал неспособен да се бори, нямаше как и къде да приложи силата си, не можеше дори да помръдне.

Зад съседния щит се чу шум, после някаква ругатня, някой тежко скочи на земята и побягна към тесегите — беше един от другарите му.

— Ей! — викна Шооран. — Отвържи ме!

Но онзи дори не се обърна.

Шооран изскърца със зъби от злоба и отчаяние.

— Бе да ши бяга като шше — чу се зад него гласът на Топения. — Аш не шъм илбешът, мога и да поишшакам.

И почна да развързва ремъците му.

Двамата, а после трима — освободеният Куюг се присъедини към тях — бързо развързаха останалите. Повечето тутакси хукваха да бягат и скоро до синора останаха само четирима бивши каторжници и бивши чудотворци — Шооран, Топения, Куюг и Уйгак.

Ражделяме ше — каза Топения. — Някой от наш беше илбешът, пък ишторията жа петимата братя ши е прикашка жа вешерно време. Не шша да я прешивявам.

— Прав си — съгласи се Шооран и мислено благодари на умния старец. Макар че кой го знаеше всъщност старец ли беше.

— Къде бе? — объркано възкликна Уйгак. — Дайте да се връщаме. Кой ще ни храни сега с месо?

— Ти оройхони ще строиш ли — попита го Куюг.

— Какви оройхони! — викна Уйгак. — Обаче нали дават месо! Вие както щете, аз оставам.

Другите трима бързо тръгнаха, в началото един до друг, но след трийсетина крачки всеки си избра свой път.

— Ей! — подвикна Шооран на Топения. — Ти на колко години си?

Топения спря, обърса чело с двупръстата си щипка и отговори:

— На две дужини. Шъвшем шкоро шше ги направя.

Шооран тръгна към Земята на старейшините. На новия оройхон — той още не беше оцапан от нойт, а само с кръв — се преоблече: взе дрехите и снаряжението на един убит церег, който лежеше на земята, подложил ръце под лицето си, сякаш спеше. По слепоочието му имаше засъхнала кръв — явно го бяха ударили с боздуган. Като се мъчеше да не гледа младото му лице, Шооран го съблече и му се извини наум: „Вече не ти трябват дрехи“.

Смени тънките си цървули, с които нямаше да стигне далече, с тежките, снабдени с игли обуща на церега. Ризницата също му беше по мярка. Над нея облече мекия му жанч. Взе копието и ножа на убития младеж, нави и бича. Не взе само опръскания с кръв шлем. Вслуша се. Шумът на битката се приближаваше.

Очаквалите лесна победа братя отначало бяха отстъпили, но сега се бяха окопитили и численото им надмощие си казваше думата. Церегите на старейшините отстъпваха.

Шооран виждаше, че е заклещен на провлака като тайза в дупка. Пред него бяха позициите на оръдията, зад него кипеше битката — а той бездруго никога нямаше да се върне назад. Шумът и виковете се приближаваха, трябваше да направи нещо.

Когато усети в дупката си гъвкавия осезателен мустак на гвааранз или ръката на блед уулгуй, тайзата се крие в страничните проходи. Така направи и Шооран — влезе в шавара, който все още беше чист и празен, и се скри в мрака, като се мъчеше, изобщо да не мисли какво ще стане, ако пробуденият Йороол-Гуй реши да дойде на този оройхон.

През деня до суур-тесега още на два пъти се водиха ожесточени битки, но нито едната от страните не извоюва окончателна победа. Привечер и двете войски се оттеглиха на земите си, но беше ясно, че сутринта всичко ще започне пак. Да ги раздели сега можеше само Йороол-Гуй, но тази възможност беше най-лошата за Шооран. В шавара вече започваше да вони на нойт и дори да имаше предостатъчно време преди тук да се появят големите хищници, някой отровен зогг можеше вече да е тук.

Вечерта Шооран се измъкна от шавара и в последните отблясъци на червеникавата светлина отиде до далайна. Беше опасно да е толкова далече от спасителния синор, беше опасно и да се показва — наоколо можеше да има разузнавачи, — но просто нямаше друг изход. Това, което щеше да направи, щеше да помогне на Добрите братя да залеят с кръв Земята на старейшините, понеже те нямаше да могат да удържат широк фронт, но Шооран не съжаляваше нито едните, нито другите. Без сам да забележи, той беше стигнал до състоянието, неизбежно за човек, който може да промени света: да мисли за човечеството само като за цяло и да не жали хората поотделно. Сигурно точно така разсъждаваха блестящите одонти и сияйният ван, старшите братя и мъдрите старейшини. Такъв беше станал и той, илбечът. Но за негово най-голямо нещастие той все още беше способен, макар да обичаше човечеството като цяло и да презираше хората, да изпитва безкрайна жалост към всеки отделен човек.

И двете страни едновременно видяха новия оройхон. Зареваха раковини, покрай синора се разтичаха хора с факли. Братята хукнаха да хванат избягалия илбеч, старейшините спешно събираха сили да отразят евентуалната нощна атака. А Шооран, пръв стъпил на новата земя, се прокрадваше на четири крака между тесегите все по-далече и по-далече от цялата тази суматоха.

Сутринта фронтът беше пробит и Шооран, за да не попадне пак между двете страни, побягна на запад, където страната се издаваше дълбоко навътре в далайна. И дузина дузина пъти благослови старейшините, които бяха докарали поданиците си до такова състояние, че те само се кланяха, мълчаха и се подчиняваха. Защото ако в неговата родина имаше такива сражения, всеки земеделец щеше да грабне харпуна и да извади скрития на сигурно място бич и да умре — но да не позволи на никого да стъпи на нивата му, докато зърното не е прибрано. Бандитите — нощните пархове — знаеха това и правеха набезите си чак след прибирането на реколтата, защото бяха разбрали отдавна, че стопаните са по-опасни дори от церегите. Даже одонтите, когато планираха хайките си, поглеждаха календара.

Тук трябваше да се пази само от въоръжени хора, но всички, които можеха да носят оръжие, бяха около границата и Кръста на Тенгер, където се водеха боевете. Баргедите — бяха страшно много, по повече от дузина на всеки оройхон го гледаха със страх и злоба, но не смееха да се обадят.

Шооран стигна до далайна, но не искаше да се издава и затова не построи нов оройхон, а тръгна обратно. Спомни си, че някъде тук трябва да е родното място на стареца и си помисли колко беди беше донесъл в тези оройхони той, неговият наследник. Неизвестно защо неудържимо му се прииска да види местата, където беше живял Енжин. Ориентира се по трите навлизащи в далайна оройхона, построени в нощта на смъртта на Атай, и тръгна навътре в страната.

Оройхонът на стареца по нищо не се различаваше от другите. Навсякъде туйвани и нивя, палатките на служителите бяха долепени до безбройните еднакви тесеги и по никакъв начин не можеше да познае до кой от тях беше седяла Атай.

Шооран влезе в една от палатките и щом видяха въоръжен човек, стопаните, а по-точно нищите служители на великия Йороол-Гуй, се свиха в ъгъла и се опитаха да прикрият децата с телата си. Шооран клекна пред тях и каза:

— Много отдавна тук е живял един човек. Енжин. Помните ли го?

— Не знаем… — заекна главата на семейството. — Нищо не знаем…

— И една девойка — Атай. На един мягмар са я хвърлили в далайна.

— Не, не… Нищо лошо не сме направили…

— Не вие! — ядоса се Шооран. — Това е било много отдавна. И този човек е имал и жена — Сай.

— Сай живее наблизо — обади се стопанката. — Само че тя си няма мъж, сама е, и е много стара.

— Разбира се, че ще е стара — каза Шооран. — Заведи ме при нея.

Жената, безкрайно зарадвана, че опасният гост ще напусне дома им, го поведе между тесегите и спря пред един съвсем мъничък навес, по-скоро дори платнище на четири колчета. Беше толкова мъничко, че под него едва ли би могъл да се скрие някой, но когато жената потропа по едно от колчетата и подвикна: „Сай, тебе търсят“ — отдолу подаде глава сбръчкана бабичка.

— Ти ли си Сай? — попита Шооран. — Имала ли си мъж, който се е казвал Енжин?

Бабичката изпълзя навън. Ръцете и главата й трепереха неясно дали от възрастта, или от страх пред непознатия, не беше ясно и дали изобщо разбира какво й говорят. Избледнелите й очи не изразяваха нищо.

— Аз съм — каза тя. — И имах мъж, който се казваше Енжин.

— Разкажи ми за него — каза Шооран.

Имаше чувството, че разговаря със самия Ван или с някой друг от героите на древните легенди.

— Беше добър мъж. Бабичката говореше бавно, с къси изречения. — Живеехме дружно, никога не се карахме. Нито веднъж, цял живот. И той никога не ме биеше. Умря отдавна, на северната граница, когато преследваха илбеча. И сега живея сама. Цял живот работих и винаги си изпълнявах нормата. И сега работя, а втори ден не ми дават да ям.

Какво можеше да й каже Шооран? Да й разкаже за Енжин, за това, че именно той е бил илбечът? Но това означаваше да й каже, че тогава Енжин не е умрял, а просто я е зарязал като ненужна вещ. Трябваше ли тази трепереща бабичка да научи това? Още повече че беше убедена, че между нея, и покойния й съпруг никога не е минавала сянката на Йороол-Гуй.

Шооран стана, отиде до близкия туйван и удари стеблото му с ръка. Посипаха се зрели плодове. Той напълни цяла торба, изсипа я в скута на Сай и каза:

— Яж. Това е от Енжин.

След като остави престарялата Сай, Шооран тръгна на север. Трябваше да пресече границата, докато в страната царяха размирици.

А когато мина през един оройхон и почти прекоси следващия, спря и се загледа смаяно напред. Защото видя стена. Беше виждал подобна стена на царския оройхон, но тук стената не обкръжаваше само един суур-тесег, а цял оройхон, а може би и повече. Беше по-висока от човешки бой и по върха й бяха набучени рибешки кости, най-вероятно намазани с отрова. На ъгъла на оройхона, където се съединяваха минаващите по синорите пътища, имаше врата — сега разбита сигурно от изстрели с татаци. Зад нея лежаха няколко трупа. Живи хора не се виждаха — изглежда, Добрите братя бяха разбили вратата и бяха влезли в оградения оройхон.

Шооран предпазливо надникна през вратата. Не можеше да каже какви чудеса очаква да види — но видя най-обикновен оройхон. Същите дървета като по всички други оройхони, същите ниви, същите ручеи. Не, нивите не бяха съвсем същите. Земята не беше черна, а червеникава. И тесегите бяха различни — всеки камък на оградените оройхони беше истинско съкровище. Тук не се виждаха леките шуплести камъни, с които беше свикнал от дете. Тук имаше жълтеникав огнен кремък, парчета бял кварц, тежки черни обли камъни, от които стават най-хубавите боздугани, грапави червени камъни, така високо ценени от резбарите на кост. Пред очите му беше Кръстът на Тенгер — единствената истинска земя.

Шооран вдигна един неголям камък — необичайно ярък и невероятно тежък, и без да влиза в оройхона, забърза покрай стената. Не биваше да губи време. Щом братята бяха влезли в Кръста на Тенгер, значи съпротивата беше сломена навсякъде. Надяваше се само, че дори да са разбили гарнизоните по южната граница, още не са поставили там свои постове.

За жалост не излезе така. Границата беше затворена. На новото място церегите не се чувстваха в безопасност и бяха нащрек, така че нямаше никакви шансове да се промъкне незабелязан.

И Шооран реши пак да направи същото, което му беше помогнало да стигне дотук. Вярно, сега пред него имаше не тесен провлак, който можеше да разшири само с един оройхон, а огромно огнено блато, най-дългото от останалите на света. Той се скри в купчина боклуци и почна работа. Докато строеше, никой от церегите дори не помръдна — раждането на нов оройхон беше наистина удивително зрелище, пък и едва ли много от стражите го бяха виждали, докато Шооран строеше пътя към Земята на старейшините. Щом обаче оройхонът се издигна, един от воините хукна да вика подкрепления, а останалите затичаха да оградят новата земя. Пътят покрай аварите беше свободен.

Шооран се сниши и като се стараеше да върви колкото се може по-близо до пушещите скали, тръгна напред. И чак когато излезе на откритото пространство, видя, че пътят не е свободен — един от церегите беше останал на пост. Лицето му не се виждаше заради вързаната пред устата и носа му гъба, но явно беше някой от онези, които ги бяха охранявали, и ги познаваше до един. Шооран също имаше гъба, но петната от изгарянията по челото издаваха кой е и какъв е.

— Ето ти го още един — доволно каза церегът. — И то май най-важният. Стой!

Шооран обаче изобщо не мислеше да бяга. Бичът вече пееше в ръката му.

— Нищо не съм казал — каза Шооран повече на съдбата, отколкото на противника си. — И не ме интересуват никакви проклятия. — И продължи, вече обръщайки се към церега. — Защото сега ти ще умреш.

Гъбите заглушаваха гласовете им и това беше добре дошло за Шооран, защото церегът не можеше да извика за помощ. Но той май и не мислеше да го прави — изглеждаше опитен воин и не се уплаши от бича, чийто връх свистеше невидим почти пред очите му. Съвсем тъничка жилка, мустак на парх, но способна да изтръгне копието от ръцете на врага и да среже и дрехи, и броня, и тяло. Малцина можеха да си служат така с бич, но Шооран като юноша се беше упражнявал месеци и години и сега беше доволен, че навремето е проявил такова упорство.

Церегът отдръпна копието зад гърба си, та бичът да не го заплете, с лявата си ръка смъкна от пояса си тежка кост от бовер, вързана на ремък, и я развъртя. Не можеше да удари противника си от това разстояние, но ремъкът щеше да издържи удара на бича и да го усуче. Тогава щяха да им останат само копията, а това на Шооран беше в лявата ръка и церегът щеше да има предимство.

Закръжиха по тясната площадка, изсъхналите от жегата боклуци хрущяха под краката им. Шооран удари пръв трябваше да бърза и не можеше да чака. Посегна напред с бича и в същия миг хвърли и копието, но не в защитените от бронята гърди на противника си, а в ръката, която въртеше оръжието. Церегът успя да я отдръпне, но това наруши ритъма, тежката кост безполезно увисна и без да му дава време да я развърти отново, Шооран перна с върха на бича прозрачния шлем. Той се сцепи и половинките му изтропаха на камъните, церегът залитна и замахна с копието — виждаше, че Шооран е с ризница под жанча, и затова се целеше в лицето му. Острата кост разпори кожата на илбеча покрай едното око, точно под слепоочието, но в следващия миг бичът удари незащитената вече шия на церега и крясъкът му замря в задавено хъркане.

Шооран грабна копието си и без да поглежда повече убития, хукна към Търговския оройхон. Искаше му се там да няма никого.

Гуйлах, сега командир на една от дузините, охраняващи южната граница на свещената държава на вана, беше доволен, защото службата му тук свършваше. Утре щяха да го преместят в алдан-шавара, пак като дузинник, и вече нямаше да служи на мъртвата ивица, където дори дишането беше неприятно. Дълго беше чакал това преместване, защото отдавнашната история с безумната Нарвай беше навредила на кариерата му.

Гуйлах не обичаше да си спомня за това. От една страна, тогава беше изпълнил дълга си — беше разбрал, че мръсната изгнаничка е илбеч, и я беше хванал, за да не се измъкне при враговете. Смъртта й обаче го беше очернила и на, вече втора година чакаше да го повишат. Не разбираше защо — нали проклятието на Йороол-Гуй тегнеше върху илбеча, а не върху онзи, който го хване. От друга страна, поговорката, че който посегне на безумец, ще си изпати, излизаше вярна. И все пак радостният ден най-сетне беше дошъл — оставаха му само три часа служба в блатото. Колко хубаво щеше да бъде в алдан-тесега…

Но не можа да си помечтае за приятното бъдеще, защото видя някакъв човек: той се покатери по боклуците, натрупани на границата, за да затруднят минаването, и крадешком се запромъква напред, право към Гуйлах. До дузинника имаше само един церег, останалите бяха на пост до ухерите.

Гуйлах даде знак на подчинения си и двамата заедно изскочиха пред нарушителя на границата. Той мигновено спря и приклекна, готов и да побегне, и да се брани. По стойката му си личеше, че е опитен боец. Лицето му беше обезобразено от изгаряния, слепоочието му беше цялото в кръв, но Гуйлах все пак веднага го позна: пред него стоеше фалшивият пратеник, който тогава, в онзи проклет ден, беше опитал да мине на Търговския оройхон, понеже уж търсел някаква жена. Впоследствие се изясни, че благородният Ууртак не е пращал никого до границата, и подозрителната история с пратеника самозванец също бе навредила на кариерата на Гуйлах.

— Пак се срещаме, а? — злорадо каза Гуйлах. — И каква красавица търсиш сега?

Човекът направи мълниеносно движение, в ръката му незнайно откъде се появи бич и изби раковината от ръката на церега той тъкмо се канеше да я надуе за тревога.

— Искаш да видиш дали умея да се бия ли? — със съскащ шепот каза пратеникът. — Опитай. Минах с бой през онези зад мен, ще мина и тук.

Гуйлах отстъпи две-три крачки, вдигнал копието пред себе си, макар да съзнаваше колко ненадеждна защита е то срещу бича.

— Така е по-добре! — Пратеникът се засмя беззвучно. — Връщай се при ухерите. Земята на старейшините е завладяна от Добрите братя. Скоро тук ще стане напечено.

И като плесна с бича, се скри зад близките тесеги. Гуйлах безпомощно погледна церега и изсумтя:

— Виж сега, като не успя да го хванеш, ще си мълчиш! Нищо не е станало. Разбра ли ме?

Шооран вървеше по мокрия оройхон: стискаше копието в ръка, дръжката на бича се подаваше изпод жанча му. В голобрадото му лице не беше останало нищо юношеско — просто един въоръжен изгнаник вървеше през изгнаническите оройхони. Бяха му трябвали две години да обиколи целия свят и сега се връщаше — съвсем различен човек.