Многоръкият бог на далайна

Глава 1

Голямата тукка беше на върха на суур-тесега и изобщо не се криеше, така че просто нямаше как да не я забележи. Тукката, от друга страна, се забелязва трудно, понеже кожата й се слива с плъзгавия белезникав нойт, който покрива всеки камък и всяка педя земя на оройхона. И освен това тукката прилича на камък, така че спокойно можеш да минеш на крачка от нея и да не я забележиш. Разправяха, че куцият Хулгал веднъж не видял някаква тукка и седнал отгоре й и че всъщност куцал точно оттогава. Шооран не вярваше — че коя тукка ще даде да й седнеш отгоре? Нищо че се спотаява при всяка опасност. Този път обаче тукката мръдна и Шооран я забеляза. Това му се случваше за пръв път, обикновено той само гледаше как по-големите момчета гонят някоя тукка, решила да се покаже на светло посред бял ден. Най-често тукката успяваше да избяга, но каквото и да ставаше, винаги се стигаше до бой — момчетата деляха плячката или се караха кой е виновен за неуспеха. Шооран пък беше още малък и за двете — и за да ловува, и за да се бие. Така че просто гледаше другите, като хем им се възхищаваше, хем ги мразеше и очакваше деня, когато и той ще навлезе в този живот и, разбира се, като начало ще го набият.

Но сега другите ги нямаше, а тукката беше тук. Шооран бързо смъкна стария си охлузен жанч, приклекна и запристъпва към тукката. Хвърли жанча от пет крачки и улучи — дрехата покри тукката и тя вече не виждаше нищо и не можеше да се шмугне в тъмните дупки под суур-тесега. Дупките бяха толкова големи, че в тях можеше да влезе и голям мъж, но дори безумец не би се осмелил да направи това на мокрия оройхон. И водеха към шавара — подземни пещери, залени до половината с парещ нойт, където бе пълно с хищни и отровни гадини. Ако тукката влезеше в шавара, нямаше как да я извади. Но понеже не виждаше нищо, тукката хукна по слузта, като влачеше жанча. Шооран хукна след нея. Беше забравил за опасността и за това, че майка му не му даваше да се отдалечава от границата, виждаше само тукката, която трябваше да настигне. На два пъти падна — ръцете му затънаха в нойта — и насмалко да изпусне тукката. Накрая я настигна и се опита да я хване, но тя настърча иглите си — те пробиха жанча поне на двайсет места — и успя да се изплъзне. Пак късмет все пак, защото вече не можеше да се изхлузи от жанча и победата на Шооран ставаше въпрос само на време. Той не мислеше за съдраната дреха и за пламналите си длани — кожата на тукката беше по-скъпа от един стар жанч, а освен това майка му можеше да нажежи жанча на огнения авар и после да го закърпи.

Шооран грабна един камък и го хвърли по тукката. Не биваше да го прави — камъкът можеше да повреди иглите, — но Шооран се беше ядосал, а беше и уморен. Бездруго тази сутрин се беше отдалечил прекалено — много повече, отколкото му позволяваха, а сега освен това търчеше след тукката, която, изглежда, и не мислеше да се уморява, и всеки път, когато я настигаше, настърчаваше все нови и нови игли, които безмилостно късаха кожата на жанча, съскаше и отскачаше. Камъкът впрочем не я улучи, а удари един от малките тесеги, пръснати навсякъде, и се разхвърча на парчета. Тукката спря за миг, завъртя глава — явно беше подплашена до смърт — и Шооран я хвана: настъпи единия край на жанча, бръкна в нойта, хвана другия край и вдигна дрехата с омотаната в нея тукка във въздуха. Тукката се задърпа и засъска, но това не й помогна. Шооран уви дрехата на вързоп, стегна я с ръкавите и тукката вече бе в плен. Можеше да си съска и да си настърчава иглите, но не можеше да се измъкне. Вярно, трябваше да внимава да не го убоде, докато я носи.

Шооран гордо се изправи, вдигна вързопа и потрепери — чак сега видя докъде е стигнал, увлечен в преследването. Пред него нямаше нито един тесег, оройхонът свършваше и по-нататък, докъдето ти стигат очите, се простираше бледата гладка шир на далайна. Далайнът изглеждаше жив — надигаше се, сякаш дишаше, и по мазната влага се люшкаха вълнички. От време на време на повърхността набъбваше подутина и се движеше безцелно, докато не спаднеше или не се блъснеше в ръба на оройхона. След нея на камъните оставаха боклуци — извиващи се пипала и оплетени на кълба косми. Мокротата се стичаше надолу и настрани, втвърдяваше се и се превръщаше в нойт.

Няколко секунди Шооран ужасено се взира в тази картина, за която бе слушал толкова много, после се обърна и побягна. Макар никога досега да не бе виждал далайна, знаеше много добре, че от неговите дълбини излиза смъртта. Обитателят на далайна, страшният Йороол-Гуй, се измъкваше на брега и неумолимите му ръце повличаха всички, които успееше да докопа. А ръцете на Йороол-Гуй бяха много, и стигаха до всяко местенце в оройхона. В такъв момент хората бягаха към границата, свираха се сред изгарящите авари и чакаха бедата да отмине. Последния път това се беше случило преди две години, тогава Шооран беше съвсем мъничък. Помнеше само тъмното и отчаяния шепот на майка си: „Не гледай! Не гледай!…“ То и какво ли можеше да види, след като майка му го беше завила презглава с жанча си и така го стискаше, че дори когато си спомняше за това, го заболяваше всичко? И все пак той точно тогава разбра защо майка му не му дава да се отдалечава от границата. Защото единствено на тясната ивица между изпепеляващите авари и ръба на оройхона човек можеше да е в безопасност. За жалост на тази тясна ивица не можеше да се изхранят дори и тукките и затова всички, даже и децата, всеки ден тръгваха към омазания с нойт оройхон и Шооран, въпреки караниците на майка си, ден след ден се отдалечаваше все повече от безопасната граница и днес най-после бе стигнал до далайна.

Големите момчета се фукаха, че идвали тук едва ли не всеки ден, но Шооран знаеше, че лъжат, и затова сега бягаше, а сърцето му се беше свило от страх. След малко обаче го присви под лъжичката, той изхлипа и продължи ходом. Далайнът вече не се виждаше, страхът изчезна и се върна радостта от хванатата тукка, която кротуваше във вързопа и дори не се опитваше да се освободи. Ама наистина огромна тукка! За кожата й човек може да получи всичко. Защото от кожата на тукката се правят обущата, дето ги носят знатните цереги, които живеят на сухите оройхони, и дори самият царствен ван. Там, на сухите земи, има много чудесни неща, но няма тукки… да не говорим за толкова голяма. От кожата й може да се направи цяла обувка. А пък ако ще се правят по-малки обувки — дори две. Шооран си представи как е обут не в груби цървули, а в обуща от кожа на тукка с игли отпред и отзад, та да е по-сгодно да се биеш, и изпита гордост от подвига си. Месото на тукката пък, казваха, било много вкусно… никога не беше ял тукка.

Беше отминал вече два суур-тесега и знаеше, че скоро ще е на сигурно място. За разлика от обикновените малки тесеги, пръснати навсякъде като брадавици, осемте суур-тесега бяха квадратни и бяха високи, и по тях човек лесно можеше да се ориентира. Шооран пак затича, но внезапно спря — иззад един килнат тесег излезе Бутач.

Бутач беше по-голям и много гаден и често отнемаше храната дори на стариците. Не че винаги се заяждаше, обаче явно не можеше да мине покрай някакво си малко момче, което носи нещо в дрехата си.

— Какво си си хванал? — ухили се Бутач.

— А, нищо. — Шооран заотстъпва.

— Като е нищо, давай го тука — каза Бутач. — Щом е „нищо“, значи не ти трябва, нали?

— Няма — каза Шооран и целият изстина.

След това „няма“ нямаше как да не го набият и Шооран беше готов да го набият и дори беше съгласен, че трябва да го набият, обаче… обаче не и сега. В смисъл — да го набият, обаче нямаше да даде тукката. Нали си я беше хванал сам… негова си беше…

— Мама каза да я отнеса на Боройгал — излъга той с отчаяната надежда, че името на най-силния мъж на оройхона ще спре натрапника. Бутач обаче не се впечатли от думите му и посегна към вързопа. Шооран се дръпна, замахна изотдолу — не чак много силно — и перна Бутач с вързопа по лицето. Тукката се стресна и настърча всичките си игли и от бузата на Бутач рукна кръв. Вързопът се развърза, тукката се изхлузи, изхитри се да падне на краката си и побягна. Шооран хвърли жанча след нея, но не успя да я омотае. Може би щеше да успее и този път, обаче Бутач му попречи — макар да изпищя от нетърпимата болка от отровните игли, щом видя тукката, той блъсна Шооран настрана и се хвърли след нея.

Шооран стана и вдигна съвсем съсипания си жанч. Ръцете му трепереха, плачеше му се. Животът, който допреди миг беше прекрасен, бе свършил. Тукката беше избягала и вече нямаше значение дали Бутач ще я хване, или не: той беше без дреха, всичко го болеше и не знаеше какво да каже на майка си, а пък Бутач щеше да се върне и щеше да го убие. Защото такова нещо не се прощава на никого — нали Бутач щеше да носи белезите от иглите цял живот. Така че какво му оставаше на Шооран освен сам да се хвърли в далайна?

— Жирх миризлив! — изкрещя Шооран най-страшната обида, която знаеше.

Бутач май не го чу, пък и какво можеше да добави обидата към това, което Шооран вече беше направил? Нищо не можеше нито да оправи нещата, нито да ги влоши — нямаше накъде. Шооран бавно се затътри към къщи и след малко вече вървеше между наклякалите жени, които ровеха с клечки тинята да намерят чавга. Край тях съвсем дребосъците играеха на каша-паша, а по-големите деца — на забранената, но вечна игра „Мишко, мишко, я смукни!“ Шооран не ги виждаше. Искаше му се целият оройхон да изчезне, да го няма, и щом като светът е толкова лош, нищо да не остане — само лепкавата влага и безмълвните отвратителни твари на далайна.

Той изхлипа и сълзите най-сетне дойдоха — и сякаш само това чакало, на хлипането му отговори тътнещо ехо. Глухо примляскване се понесе над ниските тесеги, проникна в тъмните недра на шавара, върна се от тях усилено и свърши с безкрайно силен плясък, който отекна в нажежения ад на крайграничните авари.

За един безкраен миг във въздуха увисна стресната тишина, после се чуха писъци и настана паника. Уплашиха се дори най-мъничките, които просто нямаше как да помнят този звук, понеже не го бяха чували: страхът беше вроден, идваше от паметта на предците, загинали при това пльокащо мляскане. Всички награбиха кой каквото може: пеленачетата, оставени на върха на тесега, на сухо, торбите с чавга и мокър харвах, тоягите от хохиур и истинско дърво, разни други вещи — нали нищо не трябва да се хвърля! — и хукнаха към огнената граница, към тясната ивица между огъня и мокрото. Децата тичаха заедно с големите — някои ги блъскаха и продължаваха да бягат, без да се обръщат, други спираха и ги гушваха. Всички бягаха — и тригодишните, бъркали допреди малко „кашата-паша“, и игралите на „мишка“: само един — победителят, смукнат прекалено дълбоко от мишката, се дърпаше да измъкне затъналите си крака и отчаяно ревеше.

Шооран бягаше с всички, без да гледа къде стъпва, падаше във вонящата кал и прескачаше камъните. Уморените му крака сякаш живееха свой живот — иначе изобщо нямаше да успее. Прехвърли ивицата шуплести камъни, обърна се и видя как зад тесегите отзад се надига лъскава полупрозрачна слузеста маса, как расте и пълзи, и настига бягащите. И как от нея изскачат пипала, осеяни със смукала, с хитинови нокти и със смъртоносно парещи ресни; пипалата се просваха на пътя на бягащите и ги влачеха назад, а те пищяха и се гърчеха. Други ръце — тънки и гъвкави — бъркаха в шавара и вадеха на бял свят онова, което се криеше там. Хиляди пипала опипваха всяка педя суша, без да пропускат и без да щадят никого — великият Йороол-Гуй беше гладен.

Една от ръцете с плясък падна пред него и разпери пръстите си — всеки приличаше на многокрак жирх, — но Шооран скочи на един полуразрушен тесег и успя да я прескочи, без пипалата да го докоснат. Пред него някой тичаше, отзад някой пищеше. Шооран не осъзнаваше нищо и само ахна, когато усети, че някой здраво го стиска за рамото и го спира. После изпищя, хвърли се на земята и се опита да се измъкне, но внезапно чу тих и поради това особено невъзможен в този миг човешки глас: — Спри де! Къде си тръгнал? Да се опечеш ли искаш?

Шооран отвори очи и разбра, че е жив. Не беше забелязал как е прескочил ниския каменен синор, ограничаващ мокрия оройхон, и че вече е стъпил на сухата твърда земя на граничния оройхон. Отсрещният, огненият край на този остров опираше в края на света, но тук не беше изгарящо горещо и беше съвсем безопасно. Шооран видя, че го е спрял куцият Хулгал — държеше го за рамото; бяха се сблъскали, докато Шооран тичаше, без да гледа, към огнените купчини на аварите. Другите, които бяха успели да избягат в граничния оройхон, също като Шооран не можеха да спрат и се хвърляха в пъкъла — огънят и болката от изгарянията не бяха толкова страшни като тежко надигащия се само на крачки от тях Йороол-Гуй. Защото никой дори не можеше да си представи, че могъщият гигант не може да премине тесния синор, разделящ оройхоните — нали всички го прекрачваха всеки ден, без изобщо да му обръщат внимание. И сега Хулгал и Шооран стояха само на две-три крачки от изпълнената със смърт зона.

— Не може да ни стигне тука — злорадо каза Хулгал. — Не му стиска.

После изкуцука напред и заплю гърчещото се пред него пипало — безкрайно дълго и тънко като конец.

— Гад с гад! Там веднага ще ни сграбчи, обаче тук не може нищо. Добре го знам аз, много пъти сме се срещали. Навремето и аз бягах, ама вече хич не ме е страх. Стой си там, гадино! — викна той и удари с тоягата пипалото дори не пипалото, а някакво негово крайче, мустаче някакво, което пълзеше по синора и се мъчеше да се покатери по него.

Мустачето светкавично се уви около тоягата, дръпна рязко и я изтръгна от ръката на стареца.

— Бе нали ти казах, че е гад! — огорчено възкликна Хулгал. — На, взе ми тоягата. На какво ще се подпирам сега?

Шооран не слушаше дрънканиците на стареца, предизвикани от същия нервен потрес, който караше другите да се хвърлят в пламъците или по земята и да крият очите си с ръце. Стоеше до Хулгал и трепереше, и ако Хулгал дори прекрачеше синора, щеше да го последва, без дори да си дава сметка какво прави.

Чудовището, покатерило се на оройхона, на всичките осем суур-тесега, мълчеше; замлъкнали бяха вече и жертвите му — освен грамадата на Йороол-Гуй на опустошения оройхон не беше останало нищо живо. Само безбройните ръце на Йороол-Гуй продължаваха да се движат: трошаха камъните като суха пръст, пльокаха мазно в тинята, отмятаха се рязко, като че ли искаха да отхвърлят нещо. А после слизестото тяло се разцепи, сякаш срязано от невероятно огромен бръснач, и от разреза се надигна око — кръгло и немигащо, голямо като казан за харвах. Окото се въртеше страховито, бездънната чернота на сплесканата му зеница проблясваше — и изведнъж спря и се втренчи в Шооран с почти осмислен поглед. И този поглед го викаше, привличаше го неотразимо, и Шооран дълбоко пое въздух и тръгна, но сухите пръсти на Хулгал го стиснаха за рамото и дрезгавият глас на стареца го освести:

— Глей го ти, ще те магьосва. Не го гледай, момче, то и голям човек не издържа да го гледа. Като нищо ще те глътне тоя тулум. Дай да се махаме, че май е решил да поостане на наште тесеги доста време.

Но сякаш за да опровергаят думите на стареца, пипалата се загърчиха и започнаха да се скъсяват, десетките усти — рендета, пълни с дребни зъбчета — се затвориха, окото се скри и огромното слузесто туловище започна да се отдръпва. Йороол-Гуй си отиваше.

И щом си отиде, граничната ивица оживя: чуха се хлипове, стонове, плач — покритите с изгаряния хора започнаха да се измъкват от аварите, разтичаха се, започнаха да викат, да търсят оцелелите и мъртвите.

Шооран изнемощяло седна на един камък. Гледаше брега, където допреди секунди се бяха извивали крайниците на хищното чудовище, и по бузите му бавно се стичаха сълзи — но не му носеха облекчение. Хулгал почна да му приказва нещо, после закуцука нанякъде — сигурно да си търси нова тояга; Шооран не чуваше и не виждаше нищо. И чак когато от падащия здрач излезе майка му, която го беше търсила из целия оройхон, и го прегърна и почна да го целува, като повтаряше: „Жив си! Жив си!…“ — чак тогава Шооран успя да отвори уста и да каже:

— Мамо, той ги изяде всичките: и онова момче, Бутач, и тукката ми. Всичко си имах, а той дойде и го изяде. Всичко — даже тоягата на Хулгал…

— Не, не всичко! — през сълзи се засмя майка му. — Нас не можа да ни изяде, ние успяхме да избягаме…

— Всички изяде — повтори Шооран, без да я чува.

На другия ден оцелелите трябваше да мислят как да продължат да живеят. Защото всичко беше опустошено и трябваше да минат седмици преди в тинята да запълзят вонящите, но все пак годни за ядене жирхове, преди чавгата да набъбне и да узрее под люспестата си черупка и шаварът пак да бъде заселен от какви ли не твари и сред тях — въжделената тукка. Всичко на оройхона беше унищожено — дори трънливият хохиур, който не ставаше за нищо, освен да си откършиш клечка, с която да разравяш тинята. С две думи — не беше останало нищо и трябваше да се изхранват по съседните оройхони, което без съмнение нямаше да се понрави на обитателите им.

И от двете страни граничеха със съседи, но земите бяха много различни. На изток се простираше обширна страна, много оройхони, построени от Ван — илбеч, живял преди много години и строил по всички земи. Управниците на източните земи се наричаха ванове и извеждаха родословието си от великия илбеч, макар всички да знаеха, че според древното пророчество строителят е бил обречен на самота. Никой обаче не се осмеляваше да противоречи на управниците, още повече че Ван беше отдавна мъртъв и всеки можеше да говори за него каквото си ще. Най-близкият източен оройхон се издаваше дълбоко навътре в далайна и макар животът на него, изглежда, да беше същият като на току-що опустошената им земя, той се водеше различен, защото беше предмостие към сухите земи на царствения ван. Да тръгнат натам означаваше да се сблъскат с добре въоръжените и безмилостни цереги, които пазеха пренаселените източни земи от нахлуването на чужденци. Ясно беше, че на изток за тях път няма; в мирни времена церегите понякога търгуваха, но никога — да не говорим за сега — не помагаха на никого.

На запад пък земите бяха съвсем безнадеждни. Граничният оройхон там бе почти изцяло в далайна, така че въздухът, бездруго мръсен, беше пълен с изпаренията на кипящия и изгарящ в аварите нойт. Там нямаше изцяло безопасно място и единственият мокър остров бе убежище на най-жалките отрепки, които не можеха да си намерят никакво друго обиталище. Западните не можеха да се приютят на сухо дори нощем, смъртта и болестите ги покосяваха безпощадно и всички ги презираха, поради което и те отговаряха на целия останал свят с омраза. Да се чака помощ оттам бе също толкова наивно, колкото и от изток. Но нямаше накъде другаде да тръгнат — на юг пламтеше границата, на север се люшкаше далайнът.

За цял ден търсене на опустошения оройхон никой не намери нищо и вечерта оцелелите се събраха на съвет. Говореха само мъжете, защото на тях се падаше да търсят изход. Изходът беше единствен — да тръгнат на запад, но това можеше да се направи по различни начини. До вчера, ако се беше наложило, мъжете щяха да се съберат в отряд и западните изгнаници щяха да се предадат веднага пред силата им. Сега обаче, след като повече от половината обитатели на оройхона бяха загинали, този начин беше опасен — изгнаниците не само можеха да окажат съпротива, но и направо да избият отслабналите си съседи, за да завладеят земите им. Опустошеният оройхон засега поне изобщо не беше ценен, но граничната ивица — суха и безопасна — би привлякла мнозина.

Въпросът бе решен от Боройгал — едър и невероятно силен мъж, жесток, коравосърдечен и равнодушен към всичко на света освен към собственото си удобство. Боройгал вечно седеше на граничната ивица, гледаше изобщо да не стъпва на мокрото, живееше от подкупи и изнудвания, а също и от чавгата, която двете му жени от тъмно до тъмно успяваха да изкопаят в най-плодородните, но затова пък и най-Опасни места. Вчера едната беше загинала, но това не го притесняваше. Боройгал не се интересуваше от децата си, а пък жена винаги можеш да си намериш. В живота Боройгал ценеше единствено обилната храна, възможността да не правиш нищо и освен това напитката от презряла чавга.

— Няма да воюваме — заяви Боройгал. — Хората ни са малко, така че утре ще проводим пратеници при западните. Ще се храним на техния оройхон, а после ще ги приемем сред нас. Само силните семейства обаче — онези, в които има мъже. Там няма много такива семейства, но те са сила и ще накарат останалите боклуци да си затварят устата. И ще минем без война.

— Ама и те ще приемат само силни семейства тогава! — чу се женски глас.

— Правилно — съгласи се Боройгал. — Точно така трябва да бъде.

— Ами ние, останалите?

Боройгал се обърна, острият му поглед сякаш преряза Шооран и после се впи в майка му, която бе задала въпроса.

— Навремето да беше мислила — язвително каза Боройгал и се ухили; видяха се черните му изгнили зъби. — Предупреждавах те.

Тя хвана Шооран за ръката, обърна се и си тръгна. Шооран не разбра нищо от разговора на майка си с водача на оцелелите, но усети заплахата в думите на Боройгал и беше доволен, че двамата с майка му си тръгват горди и непобедени. И чак когато се отдалечиха достатъчно, я дръпна за ръкава и попита:

— Какво те е предупреждавал? Знаел е кога ще дойде Йороол-Гуй ли?

— Не, той не знае нищо — отговори майка му. — Просто си връща.

— За какво? — учуди се Шооран.

Той знаеше как си връщат момчетата — бият те и те въргалят в нойта; знаеше и за какво си връщат. Но не можеше да си представи как и за какво си връщат големите и затова пак дръпна майка си за ръкава и повтори:

— За какво си връща?

— Навремето искаше да му стана трета жена — каза майка му. — Отказах му. И сега си връща.

— Много хубаво си направила, че си му отказала! — възкликна Шооран. — Боройгал може да е силен, обаче е мързелив. Дори аз събирам повече от него. Ако се беше съгласила, трябваше ти да го храниш, не той тебе.

— Не е там работата — каза майка му. — Той така и така си взима дела. Просто не исках да съм му жена. Ти не помниш татко си, обаче в сравнение с него Боройгал е като жирх. Точно затова ме искаше за жена — понеже завиждаше на татко ти… дори след смъртта му. А аз му отказах.

— Мамо, а вярно ли е, че татко е бил илбеч и че той е направил нашия оройхон? — попита Шооран, за миг повярвал в утешителната приказка за всички сирачета.

— Не, разбира се… — Майка му седна, прегърна го като бебе и го зави с жанча си, но Шооран не се възпротиви, а се гушна до нея. — Живяхме с татко ти много дълго, а илбечите не могат да живеят на едно място, илбечите трябва да обикалят навсякъде и да търсят места за нови оройхони. Когато тръгнат слухове, че се е родил илбеч, дори най-недоверчивите хора почват да позволяват през земите им да минават какви ли не скитници. Настъпват лоши времена. Никой не ще да работи, всички тръгват да търсят нови земи или чакат блатото им внезапно да се превърне в сух оройхон и вече да не ровят тинята, а да станат знатни цереги. Скитниците пък крадат и грабят, и опустошават оройхоните също като Многоръкия. И накрая жителите почват да ги бият и убиват, забравили, че сред тях може да е и техният спасител. После слуховете престават и хората си остават голи и боси, както са си били. А пък ако наистина почнат да изникват нови острови, става още по-лошо. На едни им провървява, а останалите гинат, защото тогава Многоръкия идва почти всяка седмица. Идва да търси илбеча, но загиват обикновените хора. Много добре си спомням какво стана преди повече от дванайсет години и не искам пак да преживея подобно нещо, макар че нашият оройхон беше построен именно тогава. Тогава мнозина си мислеха, че всичко, което се разказва за илбеча Ван, е измислица. От времената на Ван бяха изминали дванайсет по дванайсет години. Ти изобщо не можеш да си представиш колко много години са това — дванайсет по дванайсет. Оттогава или не се бяха раждали илбечи, или не бяха искали да строят оройхони. Хулгал разправя, че самият Ван бил дал дара на илбечите на Многоръкия за дванайсет по дванайсет години. Не знам дали е прав, обаче хората бяха отвикнали от чудесата. И изведнъж оройхоните започнаха да се появяват един след друг. Всеки месец, понякога по няколко на месец. Точно тогава почнаха бедите, за които ти разказвам. Всички тръгнаха да си търсят щастието, всички мечтаеха за по-добър живот, мнозина загинаха, а никой не стана по-щастлив. И това продължи почти две години, а после се разбра, че илбечът е изчезнал — сигурно Многоръкия го е докопал, — и се оказа, че сухите оройхони не са се увеличили дори с един и че илбечът е построил островите си както падне и че не стават за живот, че по тях има само изгнаници и банди миризливи нощни пархове, които се крият от войските на вана. Оттогава казват, че последният илбеч бил луд, пък може и наистина да е бил луд. Дарбата на илбеча е прекалено тежка за нормалните хора, така че не си струва да вярваме на всичко, което разправят за Ван. Лудият илбеч обаче издигна нашия оройхон така, че имаме и ивица суша покрай аварите, и затова ние не го хулим. Но пък и да го хвалим не си струва. Нека старецът Тенгер мисли за героите, ние с теб няма да ги чакаме. Да ти кажа, никога не бих се съгласила да стана жена на илбеч. След две поколения делата му може и да изглеждат прекрасни, но да не дава Тенгер да живееш с него. Човек не трябва да се меси в работите на безсмъртните и да буди Многоръкия. Татко ти си беше най-обикновен човек, но пък беше най-добрият от всички, стъпвали на оройхона ни. Ако искаше, можеше да се засели в сухите земи и да стане церег, но той казваше, че там хората били по-лоши оттук. И затова живееше с нас. Беше много добър и не само си хранеше семейството, но и помагаше на слабите и самотните. Живеехме богато. Татко ти имаше доспехи от черупката на огромен гвааранз, обличаше ги и сам слизаше в шавара и носеше оттам такива зверове, че целият оройхон се стичаше да ги гледа…

— Като порасна и аз ще стана като него — прекъсна я Шооран. — Одеве хванах една тукка, обаче тя избяга.

— Ще станеш, разбира се — съгласи се майка му. — Разбира се, че ще пораснеш и ще хванеш още много тукки, ти много приличаш на него. Аз му бях втора жена. Казват, че това не било хубаво, че първата жена се сърдела, че я пренебрегват. Но татко ти ни обичаше по равно и живеехме задружно дори след като той загина, нямаше звяр в шавара, който да може да го победи, но един мъничък зогг успя да се промъкне под бронята му и да го ужили в гърдите. И татко ти се мъчи три дни и накрая почерня и умря. И вече не бива да произнасям името му. Но продължихме да живеем задружно с първата му жена. Жените на един мъж обикновено си казват „сестро“, но ние наистина живеехме като сестри. Любовта на татко ти ни стигаше дори след смъртта му. И сигурно и до днес щяхме да живеем така, но преди две години Многоръкия я отнесе и синът й остана да живее сам. Вече е голям. Сигурно го познаваш, казва се Бутач.

— Какво! — възкликна Шооран. — Бутач да ми е брат?

— Разбира се — каза майка му. — Не знаеше ли?

— Не… — прошепна Шооран, помълча и съвсем тихо добави: — По-добре да му бях дал тукката. Тогава щяхме да избягаме и двамата. Той обаче… той…

— Шшшт! — каза майка му. — Знаеш, че ако е загинал, не бива да споменаваш името му. Имената на мъртвите принадлежат на Многоръкия.

— Мамо! — укори я Шооран. — В това вярват само жените, а аз съм мъж. Не ме е страх да назова дори Многоръкия по име. Казва се Йороол-Гуй. Видя ли — нищо не стана.

— И все пак не трябва — каза майка му. — На лошо е. На, хапни си чавга и ще лягаме да спим. Утре се махаме оттук.

Вечеряха с остатъците от запасите си, легнаха на топлата от близките авари земя един до друг и се завиха с жанча на майка му. И докато заспиваше, Шооран измърмори:

— По-добре щеше да е да му бях дал тукката…

На сутринта, още щом плуващата в небето мъгла пожълтя, станаха и тръгнаха на изток. Там, разбира се, знаеха за нещастието, сполетяло съседите им, и вече се бяха приготвили да прогонят всички възможни натрапници. Няколко дузини воини в костени брони, високи обуща с игли и шлемове с прозрачни забрала, направени от изстъргани люспи, крачеха покрай синора или седяха, сложили на коленете си късите си копия. Понеже положението беше извънредно, ги командваше одонт — наместник на вана. Одонтът беше понатежал от годините и явно страдаше неимоверно от това, че трябва да носи доспехите си, направени от кост и дебела кожа на водни твари. Беше свалил шлема си, седеше и държеше пред носа си напоена с благовония гъба. По лицето и по плешивото му теме се стичаше пот. Изобщо не приличаше на войник и Шооран дори се учуди, когато майка му тръгна право към този непознат дебелак.

Без да става, един от стражите взе един камък и я замери небрежно с него.

— Връщай се в шавара си, тиньоядке, не си ни изтрябвала.

— О, доблестни одонте — без да поглежда стража и без да обръща внимание на камъка, каза майката на Шооран. — Да бъдат нозете ти вечно сухи. Дошла съм да търгувам и имам какво да ти предложа.

— Че какво можеш да имаш пък ти?! — викна пренебрегнатият церег, който я беше замерил с камъка, и замахна с копието си. — Я да се махаш!

— Нося харвах.

— Мокър боклук!

— Харвахът ми е сух — възрази майката на Шооран.

— Я покажи — заинтересува се одонтът.

Майката на Шооран извади от торбата си кесийка от щавена кожа на безкрака тайза и я подаде на одонта. Той я отвори, извади щипка кафеникав прашец, помириса го, сложи го на един близък камък, обърна се към церега и нареди:

— Провери го.

Церегът недоволно наведе копието си и приклекна над щипката прашец.

Шооран го гледаше с широко отворени очи. Не знаеше откъде майка му е взела харваха. В целия оройхон само Хулгал се осмеляваше да суши харвах, и то защото беше сакат и не можеше да се изхрани по друг начин. „Кратък като живот на сушач“ — така казваха хората. Хулгал вече беше останал без око и без два пръста на лявата ръка. Да сушиш харвах беше все едно да дразниш Многоръкия. Не можеше Хулгал да е дал на майка му толкова харвах, просто не можеше да бъде.

Церегът удари с кремък острието на копието си, чу се пукот, блесна огън и той се дръпна.

— Хубав харвах — доволно каза одонтът, докато гледаше как церегът бърше обгореното си лице. — Какво искаш за него?

— Място, където да живея със сина си.

— Да не си въобразяваш, че ще ти позволя да стъпиш на островите на сияйния ван само защото си се изхитрила да откраднеш малко харвах? — възмути се одонтът. — Остава да поискаш да живееш и в моя дом и всеки ден да ядеш готвено!

— Никога не съм крала нищо — възрази майката на Шооран. — Този харвах съм го събрала и съм го изсушила сама.

— Е, сушачи трябват винаги. — Одонтът се замисли. — Да беше сама, да те взема, обаче…

— Мамо, не ме оставяй! — отчаяно зашепна Шооран. — Ще ти помагам, й аз ще стана сушач…

Майка му го стисна за ръката и твърдо заяви:

— Правя го само заради сина си. Или ни взимате и двамата, или ни гоните и двамата.

— Дръзка си, все едно си мислиш, че за Йороол-Гуй си различна от другите. Гнилоядците, които се осмеляват да ми говорят така, много бързо разбират какви твари живеят в шавара. Днес обаче съм добър и ще ви пусна и двамата. Ти ще правиш харвах за войските на царствения ван, да са вечно сухи краката му. Всяка седмица ще даваш по два ямха добре изсушен харвах. Всичко останало, което изсушиш, ще си е за теб.

— Освен на мягмар — възрази майката на Шооран. — Седмицата на мягмара е на Многоръкия и тогава сушачите не работят.

— Добре де, добре — съгласи се одонтът. — Мунаг, иди с тях да им покажеш къде ще живеят.

Церегът им махна да го последват и Шооран и майка му стъпиха на земята на царствения ван.

Всъщност не се промени нищо. Отдясно все така димяха нажежените авари, а отляво се простираше мокрият оройхон, по който се тълпяха мръсни окъсани хора. Е, вярно, според Шооран бяха малко прекалено мръсни и окъсани. Но може би само му се стори така, защото всички бързаха да се поклонят раболепно на церега. На родния оройхон на Шооран никой не се кланяше така раболепно дори пред якия Боройгал. Имаше и още една разлика: цялата суха ивица, почти до аварите, беше разделена на малки квадрати. И на всеки квадрат явно живееше някой, защото на колчета бяха опънати кожи на водни твари, защитаващи от огъня на аварите и от влажните мъгли, които носеха треска от далайна. Под навесите имаше най-различни вещи, някои оставени без надзор — очевидно кражбите тук не бяха толкова, колкото на Свободния оройхон.

Мунаг спря до един от квадратите, дръпна кожата, която закриваше входа на навеса, и в първия момент Шооран не разбра какво вижда на дрипавата постелка. Стори му се, че е кукла като онези, които се правят от кал на мягмара, за да се принесат в жертва на Йороол-Гуй. И чак после разбра, че на постелката лежи човек. Човек с увити в дрипи ръце, с подпухнало лице, цялото в рани от изгорено — и от раните сълзеше сукървица. Под подутите клепачи се виждаше само бялото на очите и единствено пресекнатото дишане показваше, че човекът е жив.

— Нашият сушач — каза Мунаг на майката на Шооран. — Можеше да се спазариш и за доста по-добра цена.

— Той обърса брадата си с ръка и се посипаха изгорели косми. — Обаче си луда, като те гледам. Не бях виждал толкова луда жена. Ще живеете тук. Ако не днес, утре тоя ще го хвърлят в шавара и всичко ще остане за вас. Кълна се в алдан-тесега и във вечните мисли на Тенгер, за пръв път виждам жена сушач! Обаче честно, харесваш ми, нищо, че си луда.

— Няма да обиждаш мама! — викна Шооран.

— И синчето ти и то като тебе. Дребно като жирх още, обаче се перчи, все едно е приятел със самия Йороол-Гуй. Расти, момче — като порастеш, ще те взема за помощник. Обичам ги тия, дето се зъбят. Желая ви да оцелеете колкото се може по-дълго.

И Мунаг се обърна и си тръгна — свирукаше си нещо и побутваше с копието си навесите.

Шооран дълго се взира в лежащото тяло и после попита:

— Мамо, какво му е?

— Харвахът му сигурно е избухнал, докато го е сушил — отговори тя. — И го е обгорил.

— Мамо, недей да си сушачка! — викна Шооран. — Да се махаме оттук! Не искам и ти да изгориш!

— Не бой се — каза майка му. — Ще внимавам. Много ще внимавам.

Суровият харвах се събира в хохиура. Твърдата трева расте бързо и още преди да узрее, започва да гние. Дебелите й крехки стъбла се покриват с гъста червеникава плесен. Това е то харвахът. Плесента се изстъргва от тях и се тъпче в торба — торбата става тежка и е цялата мокра. После мама суши харваха на авара и той става на фин прашец. Без този прашец не могат да стрелят нито големите ухери, нито леките татаци, дето ги носят по двама войници.

Шооран и майка му живееха в земите на великия ван вече повече от година и дотук не бяха видели нищо лошо. Шооран беше порасъл, вече също събираше харвах — обикаляше из целия оройхон и стигаше дори до самия далайн. Вече не бягаше уплашено от далайна, но и знаеше, че е глупаво да се навърта около него, въпреки че този оройхон беше почти безопасен: цялото му крайбрежие беше около три дузини крачки и значи винаги можеш да успееш да пресечеш границата.

Една дълга тежка вълна се блъсна в ръба на оройхона и Шооран вдигна глава да види какво е изхвърлила. Десетки дребни животинки се извиваха и подскачаха по камъните, за да се върнат в родната си стихия. Посред тях имаше и още нещо — дебело и цилиндрично. Авхай! Авхаят беше голям почти колкото човек, но по-дебел. Пляскаше с раздвоената си опашка по камъните, но не можеше да стигне до водата. Гладкият му корем лъщеше като намазан с мас.

Отлична плячка! Авхаите, съвсем безпомощни на брега, но невероятно пъргави в далайна, много рядко биваха изхвърляни на сушата. Е, за ядене не ставаха, но пък кожата им беше чудесна. Нов жанч за мама!

Шооран хукна към гигантския червей, като пътьом си сложи ръкавиците, стисна го за опашката, напъна се и го издърпа на две-три крачки от останалите гадини. Дори повечето от тях да бяха вече мъртви, беше опасно да си до тях — колкото по-далече стоиш от тварите от далайна, толкова повече ще живееш. Дори някой ълк да се впие в ръката ти, пак е лошо.

Авхаят не се съпротивляваше, на сушата не можеше да движи тежкото си тяло, но не можеше да става и дума Шооран да го влачи чак до вкъщи. Трябваше да го одере тук и после да бърза при майка си преди кожата да изсъхне и да почне да се цепи.

Ножът му беше дървен, предназначен само за стъргането на харвах, но Шооран за броени мигове можеше да го превърне в истински кинжал — опасно и забранено за всички освен за благородните цереги оръжие. Момчето извади от колана си грижливо скритото острие от прозрачна кост, пъхна го в специално направения жлеб на дървения нож, провери с два пръста добре ли е сложено и с един удар прободе авхая в гърлото и дръпна ножа към опашката. Кожата се сцепи и авхаят изведнъж омекна, бялата каша на вътрешностите му се изля на земята на локва. Шооран го хвана за опашката, измъкна го от зловонната течност, тръсна го няколко пъти, за да го доизцеди, и го нави — още жив. Авхаят мърдаше дългите си мустаци и отваряше беззъбата си уста и тези постепенно замиращи движения на изкормения, превърнат вече във вещ звяр изпълниха Шооран с гордостта на истински ловец.

Той грабна почти пълната с харвах торба, нагласи отгоре и навития авхай и забърза към къщи.

По синора, разделящ двата оройхона, минавате пътека и Шооран тръгна по нея — оттук беше по-дълго, но пък беше по-безопасно: в центъра на мокрия оройхон, където рядко минаваха стражи, сигурно щяха да го ограбят. Суровата кожа на авхай не беше кой знае каква ценност, но пък Тенгер не се грижи за онези, които сами не се грижат за себе си. Е, щеше да върви четвърт час повече, но пък щеше да мине покрай сухия оройхон.

Пътеката зави под прав ъгъл, по-точно не зави, ами я пресече друга пътека, и той тръгна по нея. Отляво се простираше наистина приказна земя. И над нея, разбира се, както и навсякъде, се издигаха осемте суур-тесега и се виждаха каменните гърбици на по-малките тесеги, но никъде нямаше и капка нойт и навсякъде можеше да се седне и дори да се легне, без да те е страх, че ще се изцапаш, ще се изгориш или ще се отровиш. На тясната, достъпна за хората ивица на огнения оройхон също беше сухо, но покрай аварите не растеше нищо, а тук земята беше покрита с нежна трева, която изобщо не приличаше на твърдия шумолящ хохиур — стъблата й бяха тънки и зелени и завършваха с някакви семенца или плодчета: Шооран не знаеше какви са точно, но инстинктивно усещаше, че се ядат, и преглъщаше дори само при вида на толкова много свободно растяща храна.

На едно място между тесегите течеше поток. Истинска вода — майка му купуваше от нея. Водата си течеше просто ей така и в нея лежаха някакви мудни дебели животни, зяпаха го глупаво и съсредоточено дъвчеха плуващите във водата растения. Отдалече си личеше колко са беззащитни и вкусни. Шооран обаче знаеше, че са защитени от сила, по-могъща и опасна и от най-отровните шипове и най-острите зъби. Защото на околните участъци работеха хора и когато някой от тях вдигнеше глава, Шооран виждаше подозрителния му и пълен с омраза поглед. Всичко наоколо беше нечие и собствениците, без изобщо да се замислят, щяха да убият всеки крадец дори за една шепа храна. Границите, прокарани между оройхоните, бяха и граници между хората. В мирно време единствено церегите и благородниците можеха свободно да минават от един оройхон на друг, останалите си седяха по местата с години и се радваха, че все пак си имат място, а не са на мокрото, където всеки момент жадуващият кръв Йороол-Гуй може да излезе от надигналия се далайн. И въпреки това душите им бяха изпълнени с омраза към блатната измет — онези в блатата може да бяха мръсни, вмирисани, окъсани и целите в рани и синини, но имаха поне капчица повече свобода.

Шооран не знаеше тези неща; той виждаше само, че всички от лявата страна на пътеката в сравнение с него живеят все едно възкачени на алдан-тесега, и възхитената му убеденост, че нещата трябва да са точно така и че тези хора са особени, още не бе отровена от съмнението. Гордостта му обаче вече се беше пробудила и Шооран вървеше така, че всички на сухата страна да виждат главата на авхая, който все още потрепваше с мустаци. Правеше го, без да мисли и без дори да си представя до какво може да го доведе това невинно тщеславие.

И изведнъж, докато минаваше покрай един клонест туйван, почти раздробил с корените си един малък тесег, чу вик:

— Ей, гнилоядец, я ела тука!

Шооран се обърна и видя под дървото няколко момчета, видя и онзи, който го викаше — той седеше по средата им. Беше доста по-голям от Шооран, но едва ли беше по-силен — лицето му беше още детски пухкаво и глуповато. Държеше нахапан плод — един от плодовете на царското дърво.

— Бързо пълзи насам! Не чуваш ли, че сияйният ван те вика! — продължи момчето.

Шооран не помръдна. За пръв път виждаше деца от сухия оройхон толкова отблизо и всичко у тях го изненадваше: и чистите им меки дрехи, и розовите, непокрити с изгаряния ръце, дори и играта им — съвсем бебешка: на велик ван си играеха само петгодишните — един заповядваше, другите се подчиняваха на заповедите му. А пък тези бяха вече почти големи. И бяха поне десетина.

Едно от момчетата замахна с тоягата си и изби навитата кожа от ръцете на Шооран. Той се наведе да я вдигне, но го блъснаха изотзад, повалиха го и го повлякоха към седналото дебелобузесто момче.

Играта наистина почваше да става неприятна.

— Добър улов! — каза бузестото момче и огледа Шооран. — Защо не се подчиняваш, смрадливецо?

— Имам работа — намръщено отговори Шооран. — Не ми е до игри.

— Чухте ли го този близач на нойт?! — викна бузестото момче. — Работел бил!… Кой ти позволи да стъпиш с мръсните си крака на земята ми?

— Вие ме довлякохте тук — възрази Шооран, но все едно никой не го чу.

Бузестият погледна кожата, по-точно главата на авхая, и каза на един от приятелите си:

— Виж ги само колко си приличат, Сутак! Бе той май си е изкормил гаджето. — И заповяда на Шооран. — Я да я целунеш!

Момчетата се разкикотиха. Някой тикна в лицето на Шооран слузестата муцуна на авхая — очите му вече бяха побелели. Шооран се помъчи да се дръпне, но го държаха здраво и почнаха да търкат беззъбата паст в устата му.

— Не се подчинява! — викна бузестото момче. — Бунтовник! Хвърлете го в далайна!

Глупава заплаха — до далайна имаше дузина по дузина по дузина крачки през мокрия оройхон, но когато го вдигнаха от земята, Шооран забеляза, че двама мъже, които работеха наблизо, бързо си тръгват, и разбра, че нещата отиват на зле. Ако натикаха лицето му в нойта… Дръпна се рязко и се изтръгна от хватката им. Те веднага му преградиха пътя за бягство, но Шооран и не мислеше да бяга. Тези тук ей така, като на шега, нарушаваха всички свещени правила на момчешките игри и сега той искаше да си отмъсти. Хвърли се към бузестия, зашлеви го с всичка сила и веднага се обърна към останалите. За миг те замръзнаха, после стиснаха тоягите си и тръгнаха към него. Лицата им бяха студени, движенията — бавни и Шооран разбра, че няма да има милост. Щяха да го пребият.

— Удряйте! — писна бузестият и в същия миг Шооран взе единственото правилно решение и скочи отгоре му. Бузестият беше по-голям и много по-едър, но се оказа изненадващо слаб, не оказа никаква съпротива и Шооран лесно го повали по корем, сграбчи с лявата си ръка пухкавата му измита коса и дръпна главата му нагоре, а с дясната опря в гърлото му ножа си. Полупрозрачното костено острие лъсна матово.

— Назад! — изръмжа Шооран на останалите. — Иначе ей сега ще го заколя!

— Дръп… нете се… — изхърка бузестият, изкривил очи да види опряното в гърлото му острие.

Момчетата невярващо заотстъпваха.

— Сега ме чуй хубаво — бавно каза Шооран и за по-голяма убедителност пак дръпна бузестия за косата. — Ти си дребен миризлив жирх. Ако пак ми се изпречиш на пътя, ще те напоя с нойт и ще те хвърля в шавара. Ясно ли ти е?

Бузестият кимна, като се мъчеше да не мърда врата си.

— Повтори какво ти казах.

— Аз съм… дребен… миризлив жирх… Ще ме… хвърлиш… в шавара.

— Първо ще пиеш нойт.

— Първо… ще пия… нойт…

— Добре. — Шооран го дръпна да се изправи. — Кажи сега на тия да хвърлят тоягите и да се дръпнат от пътеката.

— Дръп… нете се… — също като преди малко изхърка бузестият.

— И запомнете, плужеци такива, ако решите да ме подгоните, нито един от вас няма да се прибере жив.

Шооран лекичко натисна с пръст и по каналчето, врязано в костта, се плъзна жилото на зогг и увисна на върха на острието с набъбналата си черна капка. Момчетата се отдръпнаха и като един хвърлиха тоягите си на земята. Без да пуска бузестия, Шооран излезе на пътеката, като си взе торбата и кожата на авхая. Част от харваха се изсипа, но той реши да не го събира. Спря за миг, после изрита бузестия в задника — той се преметна през синора и почти затича. Никой не го подгони. Отначало беше намислил да блъсне бузестия от другата страна на пътеката, в мокрото, но в последната секунда му дожаля за хубавите и сигурно много скъпи дрехи.

След малко Шооран скочи от пътеката на своя оройхон и като закриволичи между тесегите, хукна към къщи. Опомни се чак когато до сухата ивица, където живееха, останаха само няколко крачки, и спря. Скри се зад най-близкия тесег, изтръска от кинжала отровното жило, внимателно свали острието и го скри.

Дори майка му не знаеше за страшното му оръжие. Костеното острие му беше подарък. Преди месец ловците бяха извлекли от шавара огромен гвааранз. Бронята на чудовището отиде за подарък на одонта, а церегите взеха острите перки, от които се правеха остриетата. Та точно тогава червенобрадият Мунаг, наскоро назначен за дузинник, свали от ножа си захабеното старо острие и го подхвърли на Шооран. Мунаг всъщност не беше лош човек и често си бъбреше с Шооран и с майка му, когато носеха изсушения харвах, а когато срещнеше момчето на пътеката, викаше високо:

— Здрасти, жирх дребен!

— Здрасти, Йороол-Гуй — отвръщаше му Шооран.

Всички, които ги чуваха, пребледняваха, обаче Мунаг се смееше високо, брадата му се тресеше и устата му заприличваше на тъмна като шавара яма.

И Шооран беше наточил острието, беше пригодил дървения си нож към това нечакано съкровище, беше почистил дори отдавна клеясалия канал за отровни жила — това му отне цяла седмица, понеже трябваше да се крие от чужди очи: стържеше канала с една костена игла и точеше острието в парче кожа. Жилата си ги набави сам — цели пет. Събра петнисти стъбла хохиур и ги натика с дръжките нагоре в дупките на шавара. На другия ден извади онези, които все още бяха цели, и намери в тях десетина зогга. После беше лесно — дразниш зогга, та да си покаже жилото, и го смачкваш преди да успее да изхвърли отровата си.

Шооран, разбира се, знаеше, че ако одонтът разбере, че има такъв нож, веднага ще го пратят сам да влезе в шавара, но не устоя на изкушението и направи всичко както се полага.

И сега острието го беше спасило, но трябваше да го скрие, защото някое от онези момчета можеше да се оплаче, нищо че всъщност те го бяха нападнали и сами си бяха виновни.

Майка му си беше вкъщи. Шооран изсипа харваха от торбата и гордо разви кожата на авхая. Тя вече не помръдваше и това малко вгорчи радостта му.

— Какъв си ми юнак! — похвали го майка му. — Истински ловец! Виж, жив е още!… — И наистина, като нарочно, авхаят помръдна за последно, отвори уста и замря, вече завинаги.

— За тебе е — гордо каза момчето. — Да си ушиеш нов жанч.

— Благодаря каза майка му. — Обаче знаеш ли, днес няма да мога да обработя кожата, трябва да тръгвам. Даже съм се измила, не виждаш ли?

— Ама до утре тя ще се развали! — възкликна Шооран.

— Знаеш ли какво ще направим — каза майка му. — Ще помолим Саригай да я остърже и да я накисне в нойт, пък утре аз…

— Да-да — недоволно каза Шооран, малко сърдит, че не обръщат длъжното внимание на подаръка му. — Тя няма да се съгласи, пък и няма да я остърже като хората…

— Ще я остърже — успокои го майка му. — Ще я помоля и ще й обясня какво да направи…

Когато съседката, доволна, че ще й се отблагодарят за работата, си тръгна, Шооран все така малко обидено попита:

— Ти къде отиваш?

— На гости — отвърна майка му съвсем тихо. — Мунаг ме покани.

— За жена ли ще те взима?

— Не, кой ще ме вземе за жена мене… нали съм сушачка. Покани ме просто така. Но това няма значение, той е добър човек. И ти му харесваш.

— Да, добър е — каза Шооран, като си спомни за ножа.

Майка му взе стомната, която седеше в ъгъла вечно почти празна, изля в шепата си последните капки вода, наведе се и избърса лицето си. Шооран я гледаше и мълчеше — разбираше колко важен е този момент. После, когато тя остави стомната, каза:

— Мунаг си има две жени и двете се мият с вода всеки ден. И са чисти и казват, че ние сме миризливци. Знам.

— И какво от това? — попита майка му.

— Ами не разбирам защо си му притрябвала. Сигурно иска просто да ти се подиграе. — Каза го с мъка, с отчаяние, все едно се хвърляше в далайна. Но майка му само се усмихна и каза:

— Мунаг е силен. А жените му… не знам какви са, сигурно са млади и красиви, и сигурно са чисти, но може да му е скучно с тях. Знаеш ли, понякога дори благородните одонти, които никога през живота си не са стъпвали на мокро и цял живот ядат каквото си искат и непрекъснато ги възхваляват, са по-самотни и от последния изгнаник на някой мокър оройхон… Но може и да си прав и аз да съм просто глупаво момиченце.

— Мамо — попита Шооран, — ти щастлива ли си?

— Разбира се. Нали си имам теб. Вече си голям, виж за какви неща си говорим. Разбира се, че съм щастлива.

— Не, не питам за мен. Имам предвид живота. Щастлива ли си?

— Не съвсем.

— И аз не съм съвсем щастлив.

Майка му свали жанча си и Шооран видя, че под него е облякла не обикновена риза, а тънък празничен талх, наскоро купен от сухия оройхон и облечен сега за пръв път. А после тя извади от скрития джоб на жанча огърлица от лазурни бисери, които се намираха само в най-опасните дълбини на шавара.

— Да си я сложа ли? — попита тя и без да дочака отговора му, закачи огърлицата на шията си.

— Колко си красива!… — ахна Шооран. — Истински ли са? Откъде ги имаш?

— Баща ти ми ги подари. — Майка му се намръщи и посегна да свали сияещата бисерна огърлица, но в същия миг една силна ръка отметна платнището и Мунаг провря глава в палатката и изръмжа:

— Идвай!

— Ама какво… — възкликна майката на Шооран.

— Синчето ти преди малко е заклало любимия син на одонта.

Не е вярно! — викна Шооран. — Никого не съм заклал!

Мунаг влезе, посегна, измъкна ножа от колана му, огледа верноподанически заобления му връх и попита:

— Да не ме лъжеш?

— Честна дума. Те искаха да ме пребият с тоягите си, а аз само ги подплаших. Те почнаха, не аз…

— Кълнеш ли се, че наследникът няма дори една драскотина? — Очите на Мунаг блеснаха свирепо.

— Кълна се в името на Йороол-Гуй — отвърна Шооран.

— Дай острието! — Мунаг протегна ръка.

Шооран покорно извади уж скритото острие. Майка му уплашено вдигна ръка пред устата си.

— И жилата — продължи церегът.

— В дръжката са — каза Шооран.

Мунаг махна капачката на дръжката, изхъмка доволно и изсипа смъртоносните жила в дръжката на своя кинжал. Майката на Шооран изхлипа — след като бе видяла смъртоносния арсенал на сина си, беше готова да повярва, че той наистина е нападнал сухия оройхон и е заклал не само любимия син на наместника, но и всичките му останали деца плюс жените му и слугите, че и самия одонт.

— Стой тук! — заповяда Мунаг и бързо излезе.

— Ама аз не исках!… — зашепна Шооран. — Дори в нойта не го хвърлих, макар че ме накараха да се целувам с авхая…

— И така да е, одонтът пак няма да повярва. — Устните на майка му бяха побелели.

Отвън Мунаг изрева: „Ще ти дам аз на тебе един нож!“

После изплющя плесница и се чу плачът на Жаюр — малкия син на Саригай. Мунаг влезе. Носеше най-обикновена играчка — ножче от изсушен лист хохиур, прозрачно и жълтеникаво, почти като костено острие.

— Не знам дали ще успея да ви помогна — каза замислено Мунаг, — но ще опитам. Не ми се ще да говорят лоши неща за оройхона ми. И запомни — никога не си имал нито нож, нито жила, имал си само тази играчка. Хайде тръгвай — одонтът заповяда да те заведа при него.

Одонтът Хооргон беше наместник на сияйния ван в най-западните покрайнини на владенията му. Провинцията, която му бяха дали да управлява, беше обидно малка — само два сухи оройхона, още повече че създаваше повече проблеми от което и да било владение в центъра на страната, защото Хооргон можеше да се радва на сухите земи, но трябваше да се грижи и за четири мокри и три огнени острова. Мокрите оройхони се водеха покорни, но там нямаше никакъв ред, обитателите им ходеха където си искат и си бяха същински метежници и разбойници. Шайки грабители нападаха нощем сухите земи — и бяха въоръжени с костени копия и с режещи бичове от мустаци на членестоногите пархове. Последното оръжие си бяха избрали и за име — наричаха се „нощни пархове“. Грабеха наред и отнасяха всичко, дори това, което не би трябвало да могат да отнесат, и призори изчезваха незнайно къде, все едно потъваха в шавара. В провинцията, където мокрите оройхони бяха два пъти повече от сухите, борбата с грабителите наистина беше много трудна, още повече че не достигаха средства: властите издържаха съвсем малък отряд цереги, макар и да позволяваха на одонта да въоръжава колкото си иска… стига да им плаща. От собствения си джоб. Какви доходи обаче дават само два оройхона? Едва колкото да живееш сносно — не може и дума да става да живееш в разкош като управниците на централните земи. И изобщо не можеш да набираш цереги и трябва да разчиташ само на държавните и да ги пращаш къде ли не за щяло и нещяло, като знаеш, че командирите им те ругаят наум, тебе, доблестния одонт, да бъдат нозете ти винаги сухи.

Днешните събития обаче бяха накарали Хооргон да съжалява, че не е набрал достатъчно войници, за да залови и избие всички мерзавци от гнилите блата. Любимият му син, роден от седмата му жена и в негова чест наречен Хооргон, се беше прибрал пребит. Някакъв разбойник посред бял ден беше нахлул от мокрото, беше го нападнал, беше го заплашвал и беше опрял нож в гърлото му и единствено безкрайната милост на вечния Йороол-Гуй бе спасила детето от страшна смърт. Синовете на церегите пък, които трябваше да си играят с момчето и да го пазят, не му бяха помогнали с нищо. Такива ли войници растяха в земите на вана?! За щастие едно от момчетата беше познало нападателя и беше казало къде живее и одонтът заповяда да го доведат този негодник, за да се наслади на бавната му смърт.

Когато обаче Мунаг доведе Шооран, одонтът се удиви. Престъпникът беше съвсем мъничък и Хооргон дори си помисли да не би да са сбъркали и да са му довели друг събирач на харвах. Привиканите телохранители обаче (младият Хооргон беше на легло) единодушно заявиха: „Тоя беше!“ Пък и лицето на момчето — то още не се беше научило да крие чувствата си — го издаваше: злодеят явно позна жертвите си. За съдията възрастта на престъпника не беше пречка: зоггът е още по-мъничък, но не е безобиден.

— Откъде си взел ножа, миризливецо? — попита одонтът и лицето му се наля с кръв.

Мунаг се качи на суур-тесега до одонта, наведе се и почна да му шепне нещо в косматото ухо. Шооран, натиснат да коленичи под суур-тесега, долавяше само отделни, случайно дочути думи: „… играчка… съвсем безобидно… децата просто са се уплашили… при мен няма такива неща… следя денонощно… трябва да го накажем, разбира се…“

Одонтът взе ножа от ръцете на Мунаг, огледа го с отвращение, счупи го и се обърна към Шооран. Вярно, престъпникът беше мъничък, но щеше да порасне и можеше да си намери и истинско оръжие. А след като веднъж бе вдигнал ръка срещу човек с благородна кръв…

— В шавара! — заповяда одонтът.

— Не! — чу Шооран гласа на майка си. — Няма да позволя!

Одонтът я погледна: тя се дърпаше да се освободи от силните ръце на церегите.

Това е майка му — каза Мунаг. — Сушачка е… суши харвах.

— Знам. Какво толкова?

— Нямаме други сушачи, а тя дава по два ямха харвах, за себе си и за сина си, и продава още толкова. Без нея няма да можем да се отчетем пред хазната.

— Че аз не наказвам нея — намръщи се одонтът. — Тя да си живее и да си работи.

— Ако погубим сина й, тя няма да работи. Познавам я добре — тя е луда. Изобщо няма да работи.

Одонтът се замисли. Разбираше, че Мунаг е прав — не току-така казваха, че е по-лесно да пресушиш далайна, отколкото да накараш сушач да работи, ако не иска. А пък без харвах лошо му се пишеше — царственият ван много държеше на артилерията и налагаше строги наказания на одонтите, ако харвахът не беше достатъчно и не пристигаше навреме. Да не говорим, че провинциите с мокри оройхони, където се събира харвахът, и с огнени, където се суши, не бяха много. Така че спокойствието и дори самата длъжност на Хооргон зависеха не толкова от реда в поверените му оройхони, колкото от производството на избухващия прашец. Напоследък този проблем не го беше тревожил, но сега Хооргон разбра, че не бива да заравя за него. И че колкото и да не му се ще, след като няма други сушачи, ще се наложи да изпълни искането на тази луда тайза и да пусне изчадието й.

Хооргон погледна жената по-внимателно. Най-обикновена гнилоядка, мръсна и чорлава. И дори не подозираше колко много зависи от уменията и късмета си. Особено от късмета — вече работеше цяла година и досега нито един взрив. От друга страна, може и да не беше толкова глупава. Пък и лицето й май не беше чак толкова мръсно, а под грубия й жанч се виждаше талх, а в тукашните земи само жените на церегите носеха талх. Одонтът тръсна глава — за миг му се стори, че вижда на шията на гнилоядката бисерна огърлица. Е, не, не можеше да бъде! Всички гнилоядки бяха глупави, мръсни и без съмнение и тази беше точно такава и беше извикала просто от глупост, а не от нещо друго. Той, владетелят на тези земи, господарят на живота и смъртта, щеше да й покаже мястото й.

И одонтът вдигна ръка, призовавайки към тишина.

— Момчето е извършило престъпление, което не може да се остави безнаказано — почна той, — но понеже е още много малко, за него ще отговаря майка му.

И я погледна. Тя като че ли веднага се беше успокоила и по лицето й нямаше и сянка на уплаха. Под жанча пак за миг му се мерна призракът на бисерната огърлица. Е, тази жена явно си знаеше цената, а може би просто не знаеше що е това страх. Да, той непременно трябваше бързо да потърси нови сушачи. Засега обаче… Одонтът въздъхна и довърши присъдата си:

— Наказанието за виновницата е следното: до три дни тя трябва да донесе осем ямха сух харвах.

— Утре почва мягмарът — каза майката на Шооран. — Няма да имам какво да суша.

Ха, гнилоядката най-после май че се притесни!

— Ще ти донесат харвах — злорадо каза Хооргон. И за да затвърди победата си, добави: — Момчето го набийте.

И дойде мягмарът — веселият мягмар, лудешкият мягмар, великият мягмар. Всички — и благородниците, и обикновените хора, и разбойниците дори, го празнуваха по всички оройхони. На този ден старецът Тенгер е свършил делото си и пак на този ден Йороол-Гуй празнува влизането си в новия си дом. Всяка година на първия ден на мягмар плавно надигащият се и отпускащ се далайн кипва и се покрива с пяна, защото в бездънните му дълбини танцува владетелят на всичко живо, вечният и неунищожим Йороол-Гуй. И далайнът бушува и изхвърля на брега невероятни чудовища, които не можеш да видиш по никое друго време. Единствено самият многорък господар на далайна не се появява на повърхността през цялата празнична седмица — никога.

И доволни от това, че са в безопасност, благородниците и свещениците тръгват към далайна да поднесат дарове на живото и жестоко божество и да измолят късмет и още богатства, а обикновените хора бързат, защото ги чака тежка, но благодатна работа. Надигналият се далайн залива шавара и изтласква всички гадове, живеещи там. Тукките и остроперите гвараанзи излизат на оройхоните посред бял ден и просто трябва да ги хванеш.

На сухите оройхони също настъпват промени. Изворите, които през цялата година лека-полека пресъхват, набират нова сила и растителността бурно започва да избуява. Първата реколта след мягмара винаги е най-богатата и по нея може да се съди каква ще е цялата идна година. Земеделците, които живеят на сухо и в безопасност, също тръгват към далайна, за да измолят от бога добра вода. И хвърлят в запенените дълбини ръкойки хлебна трева и направени от кал човешки фигурки. Хвърлят и други, по-сериозни дарове. И пеят жално и унило, а после, след молитвите за пречистване, се отдават на разгул и разврат — кой за каквото му стигат средствата.

По мягмарите се броят годините: земеделците може да си отчитат месеците по събраните реколти, но на мокрите оройхони няма друг начин за измерване на времето. Благодатният мягмар е залог за бъдещ живот и за бъдещи нещастия. И — нали е само една седмица — минава като един миг, и щом мръсната пяна в далайна се слегне, многоръкият убиец излиза от дълбините, за да докаже колко напусто са били жертвите и молитвите пред лицето на безсърдечния Йороол-Гуй.

Сега обаче празничната седмица тъкмо започваше и всички се радваха, че поне една — най-голямата — опасност не ги заплашва поне днес. И само двама престъпници — Шооран и майка му — не можеха да си позволят и миг почивка. Заповедта на одонта беше строга: за три дни — осем ямха харвах. Когато — след като набиха Шооран — се прибраха, торбите с мокрия харвах вече ги чакаха. Майката на Шооран развърза една и ахна — събраният на далечните от границата острови и небрежно съхраняван харвах вече беше започнал да гние. Трябваше да се суши веднага, така че, без да каже нито дума, тя нарами две от торбите и тръгна към големия авар, вдал се дълбоко в сухата ивица: „моя авар“, така го наричаше.

Като кривеше устни от болката в разкървавения си от хитина гръб, Шооран приклекна и развърза една торба. Харвахът наистина беше от лош по-лош. Майка му никога не би взела такъв харвах от никой събирач. Той клекна и почна да маха клечките и листенцата, да пробира годното и да го отделя, като тихичко — така че и всезнаещият Тенгер да не го чуе — проклинаше и одонта, и дебелобузестия му син, и приятелчетата му, и събирачите, натъпкали в торбите този негоден за нищо боклук, и чиновника, който го беше приел. И проклинаше и гнилия хохиур, който ги беше спасил с майка му преди година и продължаваше да ги изхранва и до днес.

Накрая напълни една торба и тръгна към майка си — не можеше да носи торбата на гръб, понеже кожата му бе нарязана от острия хитинов жив косъм. Слава на Многоръкия, че палачът не го беше бил с бич — мустаците на парха бяха по-лоши и от брадва.

Майка му стоеше пред нажежения авар, мокрият харвах съскаше, над него се издигаше лютив пушек. В едната си ръка държеше метличка от омразния на Шооран от днес жив косъм, събран по края на далайна, в другата — лопатка, изрязана от черупката на някаква гад. Трябваше да успее да събере изсъхналия харвах с нея преди той да избухне — това бе работата на сушача: игра със смъртта.

Замръзнал, Шооран наблюдаваше движенията на майка си. Краищата на метличката пукаха, докосвайки огнената скала, вонята на изгорял рог беше дори по-силна от миризмата на съскащия харвах. В един миг момчето забеляза на камъка неизметено петънце — космите не бяха могли да изметат някое попаднало в небрежно събрания харвах листенце или парченце стъбло и от него, извивайки се като змия, запълзя огънче. Шооран много добре знаеше какво означава това огънче. Като малък обичаше да събере шепа-две харвах, да го хвърли на авара и да гледа отдалече как пука, как засъхва, как се надува по краищата и мърда като жив. А после по повърхността му плъзваше точно такова пламъче и харвахът избухваше и пръскаше искри. И сега щеше да стане същото — огънчето пълзеше към бучката харвах, която внезапно му се стори невъобразимо огромна… Миг преди неизбежния взрив обаче майка му вдигна бучката с лопатката, отстъпи една крачка и се обърна, за да я прикрие с тялото си. Огънчето стигна до остатъците от харваха и те избухнаха, но бяха съвсем малко и само изпращяха.

Майка му пусна недоизсушената бучка в делвата със суровия харвах и почна да разбърква сместа. Ръцете й трепереха.

— Мамо! — викна я Шооран.

Тя вдигна глава — явно го беше видяла чак сега.

— Какво правиш тук? — уплашено възкликна тя. — Бързо вкъщи! Нямаш работа тук.

— Донесох още. — Шооран кимна към торбата. — Изчистих го. Обаче пак не струва. Недей да го сушиш, по-добре да събера нов. И не слагай по толкова много. Моля ти се…

— Глупчо! Майка му го прегърна и Шооран стисна зъби от болката в гърба, но не каза нищо. — Ако го слагам по по-малко, взривовете ще са повече. Пък и нали знаеш, че страхливците живеят най-кратко. Освен това ти не можеш да събереш толкова харвах, така че ще трябва да изсуша този.

— Недей да сушиш повече днеска — каза той. — Нали видя как пламна.

— И то за втори път — призна майка му. — Утре обаче ще е още по-лош, така че днес трябва да насуша колкото се може повече. Дотук изсуших само два ямха. Е, сега работата ще тръгне по-бързо — нали ми помагаш. С изчистен харвах е по-лесно. Иди да го доочистиш, обаче не ми го носи, сама ще дойда да си го взема. Хем ще си почина по пътя.

— Дай да очистя този. — Шооран пристъпи към делвата.

— Не — каза майка му. — От делвата се вади само за да се сложи на авара. Иначе е на лошо.

— Добре. Само не се бави. — Шооран взе една празна торба, прибра се, преброи оставащите торби и почна да чисти харваха: вадеше листенцата, небрежно остърганите власинки и какви ли не други боклуци и сумтеше сърдито. Никакъв харвах не беше това! Все едно са го събирали направо от калта. Майка му вече трябваше да дойде, а той не беше смогнал да изчисти и първата торба…

Силен взрив го накара да подскочи, и в следващия миг той вече търчеше към аварите, над които се издигаше висок стълб пушек. В главата му нямаше дори една мисъл, в сърцето му — нито едно чувство, той просто трябваше да стигне там.

Когато стигна, пламъците вече бяха изгаснали. Майка му лежеше до пропукания от взрива авар, от който бавно, като лигави вътрешности на авхай, изтичаше разтопен камък. Шооран хвана майка си под мишниците, повлече я настрани от огъня и изхлипа:

— Мамо, ей сегичка ще ти мине…

Майка му, изглежда, в последния момент беше вдигнала ръка да защити очите си, или може би пръсналият се камък я беше ударил по-надолу, но лицето й беше почти незасегнато и Шооран се мъчеше да гледа само него и да не поглежда гърдите и корема, истинска каша от парчета жанч, въглени, камъчета и потъмняла спечена кръв.

— Мамо — хлипаше Шооран, — сега ще те сложа да си легнеш и ще ти донеса вода. Имаме още малко…

Отпуснатата й глава се люшкаше между лактите му, бисерната огърлица се скъса и падна в краката му като прощален подарък. И Шооран чак сега разбра, че нито вода, нито нищо няма да помогне.