Многоръкият бог на далайна

Глава 4

През първите два оройхона — включително и през родния си оройхон, Свободния — Шооран мина къде с тичане, когато нямаше хора, къде с пълзене, когато видеше идващите тълпи. Хората, към които толкова се беше стремил, сега го ужасяваха. Струваше му се, че още първият, който го види, ще викне: „Това е той! Това е илбечът!“ — и ще стане страшно. Когато обаче остави зад гърба си не само Свободния оройхон, но и земите на западната провинция, където бе живял с майка си, малко се поуспокои, по-точно, престана да се страхува.

Вървеше по мокрия оройхон, като за всеки случай се придържаше по-близо до синора — и внезапно няколко души го видяха; не можа да прецени земеделци ли са, или прекалено добре облечени скитници, но го видяха, че се крие зад един тесег, и един от тях викна:

— Ей, момче! Оттам ли идваш?

Шооран само кимна.

— И какво става?

— Бият се — каза Шооран и се зачуди какво ли да добави.

— А земя има ли?

— Не знам — най-сетне реши какво да отговори Шооран. — Не стигнах до земя.

— Ние пък ще стигнем! — засмя се скитникът, скочи от синора и се приближи към Шооран. Хилеше се беззъбо и си личеше, че е пиян. — Аз съм благородният Жужигчин, одонтът на новите земи. Я да видим какво си откраднал от съкровищата ми? — И дръпна пълната торба от рамото на Шооран.

— Дай ми я! — викна Шооран, но Жужигчин изобщо не му обърна внимание, а радостно възкликна:

— Охо! Това не е чавга, братлета, това си е истинска храна! И много други хубави неща.

Макар че мъжете в групата бяха трима и тримата очевидно бяха по-силни от него, Шооран не се уплаши — може би защото разбра, че не са се сетили, че той е илбечът. Така че скочи към Жужигчин и дръпна торбата. Беше същото като битката между двамата скитници на острова на стария илбеч, но Шооран беше прекалено възмутен от наглия обир, за да си спомня и да сравнява.

Жужигчин го изрита в корема. Ризницата го спаси от иглите, а може би в протритата обувка на скитника не бяха останали игли, но все пак ударът го накара да се превие от болка. Когато черните кръгове пред очите му спряха да се въртят и Шооран успя да вдигне глава, видя, че тримата мъже ровят в торбата му. Все така превит, Шооран направи една крачка и изрита Жужигчин. И иглите си свършиха работата — скитникът с писък падна в нойта. Шооран изгледа другите двама в очите и вдигна харпуна.

— Дайте торбата!

Единият се заотдръпва, но вторият измъкна бич и замахна. Докато бичът описваше свистяща дъга, Шооран отскочи и бичът само разплиска калта.

„Шиба като парх с мустаци“ — помисли си Шооран, докато избягваше втория удар. След третия скочи почти под ръката на скитника и докато той изтегляше бича, за да замахне пак, удари с харпуна. Стори му се, че назъбеното острие пронизва направена от кал кукла, толкова лесно влезе. Шооран издърпа харпуна и се обърна към Жужигчин, който пълзеше през нойта, оставяйки дълбока бразда, и крещеше:

— Пошегувах се бе! Вземи си торбата! Пошегувах се!

Жените пищяха.

Шооран грабна торбата и побягна. Спря чак когато мина почти целия оройхон и седна на близкия синор. Ръцете му трепереха. Внезапно разбра, че току-що е убил човек. Дори да оживееше, това не променяше нищо — нали беше ударил, за да убие, и се беше оказало по-лесно, отколкото да прониже бовер.

Чуха се гласове и Шооран трепна. Ей сега щеше да дойде още някой и пак щеше да трябва да убива. Не, слава на Тенгер, това бяха само жени с чавга. Но нали след тях щеше да има и други, от онези, които признават само правото на бича…

Шооран стана и като се помъчи да изглежда самоуверен и опасен, тръгна напред.

Накъде?

Дузинникът Тройгал слезе по прохода и спря пред тежката костена врата. Тъмната кост беше с богата резба и Тройгал я заоглежда, докато подреди мислите си. Вратата водеше в покоите на одонта Хооргон, но самият господар не беше в алдан-шавара и едва ли щеше да се върне тук. Вчера го беше повикал великият ван и сега Тройгал, който бе придружил началника, носеше на наследника лоши новини. Ванът беше ядосан, че провинцията на Хооргон вече две години не изпраща в централния арсенал харвах и поради това отдавна замисленият поход срещу изгнаниците и скитниците се бави.

А какво можеше да направи Хооргон? След смъртта на непокорната сушачка беше изпаднал в отчаяно положение. Сякаш самата съдба се бе опълчила срещу него. Бедняците, с риск да си навлекат гнева на всемогъщия одонт, отказваха тази опасна работа, а ако ги принудеха, предпочитаха да избягат и да станат изгнаници, но не и да загинат в пламъците. Малцината, които се съгласяваха да станат сушачи, загиваха преди да се научат на нещо. Не успяха и да подмамят сушач от някоя съседна провинция — човек можеше да си помисли, че някой специално не пуска сушачите да дойдат в земите на Хооргон. А после спряха доставките на харвах и от Свободния оройхон — тамошният сушач също беше умрял. Да не би одонтът да беше виновен и за неговата смърт? Не, разбира се. Хооргон правеше всичко каквото трябва и се стараеше, но ванът дори не изслуша оправданията му. Очевидно искаше да назначи друг одонт и просто си търсеше повод да свали стария. Така че благородният Хооргон беше хвърлен в тъмницата. Скоро трябваше да назначат новия наместник…

За всичко това Тройгал докладва на младия син на одонта. С останалите синове нямаше работа — одонтът не ги обичаше. А и при този дойде не заради друго, а просто защото все пак му беше подчинен — одонтът го беше оставил за главен в оройхоните си, докато отсъства, а и освен това Тройгал си помисли, че няма да е зле да вкара в започналата игра още едно действащо лице. Синчето на одонта обаче почна да действа бързо и решително, с което показа, че преценката на баща му е била правилна. Веднага свика на съвет всички началници на дузини. Те, разбира се, дойдоха просто да чуят какво ще им каже — и дванадесетимата бяха хора на вана и не мислеха да поддържат род, изпаднал в немилост. Виж, ако одонтът им плащаше от собствените си средства, тогава работата щеше да е друга, но така… Младият Хооргон обаче бързо им развали доброто настроение. Речта му беше кратка:

— Знаете, че нашият добър одонт е изпаднал в немилост пред вана и че скоро тук ще дойде нов наместник — почна той и дузинниците кимнаха. — Знаете с какво заплашва това моя род и с какво — вас. — Този път те не кимнаха толкова дружно: мислеха си, че са в пълна безопасност, но наследникът побърза да им поясни мисълта си: — Новият началник ще дойде със собствената си охрана — дузина воини, не повече. На всеки от охраната обаче ще е обещано повишение, нали са негови цереги. И не мисля, че някой от вас ще остане на власт. От друга страна, всички сте свикнали да живеете охолно, понеже баща ми се грижеше за вас. Сега няма да ви е лесно пак да станете обикновени цереги.

— Какво да правим тогава? — попита Чармуг, най-младият от дузинниците.

— Новият одонт не трябва да стигне дотук — решително каза Хооргон. — Изгнаниците дръзко ще го нападнат още в земите на одонт Ууртак — и вие си запазвате местата. Пък аз ще се погрижа да бъдете възнаградени.

— А като назначат следващия нов одонт, пак ще трябва да го нападаме, така ли? — попита Мунаг. — Че то така бързо-бързо наистина ще станем изгнаници.

— Ще се погрижа за следващ одонт да назначат мен — каза Хооргон и дузинниците за пръв път се замислиха сериозно над думите му.

След час планът за действие беше готов. Дузинникът Тройгал с двама бързоходци се върна на царския оройхон, та да може навреме да предупреди младия господар за назначението и деня и часа на тръгването на новия одонт. Останалите започнаха да се подготвят за нападението. Намериха мръсни жанчове, за да ги нахлузят върху доспехите си, оставиха копията си с кремъчни остриета и се въоръжиха с копия с остриета от кост и с бичове от мустаци на парх. До вечерта отрядът на одонта се беше превърнал в бандитска шайка. А на сутринта дотича запъхтян единият бързоходец и съобщи: „Идват“.

Знатният Пуиртал, току-що назначен за одонт на западната провинция, пътуваше към новите си земи с малък отряд телохранители. Пуиртал беше роднина на царствения ван, вярно, много далечен роднина. Държавническата мъдрост отдавна беше научила вановете, че не бива да назначават на отговорни длъжности близките си роднини — деца, братя, племенници и така нататък, каквито имаха дузини дузини. Те си живееха в алдан-шаварите на централните оройхони, обличаха се богато, плодяха деца, ядяха каквото си щат, но нямаха никаква власт. Одонти ставаха или външни хора, или далечни роднини. Още повече че близки хора се наказват трудно. От друга страна, Пуиртал също се беше потрудил доста, та да получи назначението. Беше използвал ловко недостига в запасите харвах, но понеже разбираше, че сега харвахът ще се иска от него, водеше двама майстори сушачи — отдавна ги беше подмамил, като им беше обещал лесни, стаи в алдан-шавара и храна като на самия одонт. С две думи, беше предвидил всичко. Не знаеше само едно: че командирът на телохранителите му предния ден беше пил с някакъв непознат дузинник и че всичките му хитри планове вече са известни на един от синовете на бившия одонт.

Кортежът се движеше бавно, носачите на паланкините се сменяха често, на два пъти Пуиртал спира, за да засвидетелствува почитта си към двама познати одонти. В резултат пътят, който човек дори натоварен с багаж би могъл да измине за четири часа, отне на наместника цял ден и когато Пуиртал наближи границите на бъдещите си владения, сребристият дневен цвят на облаците вече почваше да се сменя с лилав.

По залез благородният Пуиртал обикновено винаги беше обземан от възвишени мисли. Новият одонт беше пътешествал много, беше обиколил почти всички сухи оройхони, по време на мягмара обичаше да влезе в двубой с някой парх или да наблюдава как ловците се справят с гвааранзите, беше преследвал скитниците метежници и дори беше минавал мъртвите блата с пратеничество в Земята на старейшините. С други думи, след като бе видял половината свят, Пуиртал можеше да си представи истинската му големина и не би се стремил към власт над две нищожни късчета суша, ако не му беше съвсем ясно, че тази власт не е над островите, а над множеството хора, изхранващи се на тази унила, но наистина щедра земя. На всеки сух оройхон живееха поне по тройна дузина хора и всеки от тях се прекланяше пред одонта. И точно в това се състоеше истинското величие.

Мислите му бяха прекъснати от силни викове, носилката се люшна и той падна на земята. Не можа веднага да разбере какво става — чуваха се писъци, бойни викове, плющяха бичове, съскаха харпуни и копия. И чак след няколко секунди Пуиртал осъзна, че отрядът му — дузина и половина цереги — е нападнат от изгнаници. Въпреки че бяха облечени в парцали, нападателите бяха отлично въоръжени, действаха дружно и бяха поне пет пъти повече от телохранителите му. Няколко от церегите му вече бяха повалени от режещите бичове и харпуните. Двама обаче успяха да нагласят татаца и оръдието гръмна, проглуши цялата околност и изплю няколко шепи чакъл. Нападателите обаче очевидно много добре знаеха какви поражения нанася татацът и отбегнаха чакъла — паднаха само трима. В същия миг един червенобрад бандит подскочи към артилеристите и прободе единия с костеното си копие, а другия повали с удар с боздугана си, който въртеше в лявата си ръка.

Пуиртал не беше страхливец. Той измъкна широкия си костен ятаган — знака на одонтската власт, — скочи и посече червенобрадия в гърдите. Острието сряза жанча… но изскърца по броня и Пуиртал едва успя да приклекне, за да се спаси от профучалия над главата му боздуган. Не можеше да се бие в лекия си цамц срещу облечен в хитин противник. Оставаше му да се надява, че грохотът на татаца е стреснал околните оройхони и че скоро ще пристигне някой въоръжен отряд. Не разчиташе на помощта на земеделците: току-що бяха прибрали реколтата, пазеха си я и нито един нямаше и носа си да подаде навън.

— Всички при мен! — ревна Пуиртал, докато отстъпваше пред натиска на червенобрадия. За щастие, на него му беше останал само боздуганът — копието му се беше заклещило в гърдите на церега.

На призива му се отзоваха само трима воини. Пуиртал заряза на произвола на съдбата и имуществото си, и носачите, и пищящите си жени и заотстъпва. Нападателите обаче не се втурнаха да грабят, а продължиха да го преследват. Един бич изплющя и изтръгна копието от ръката на един от церегите, вторият беше посечен със сабя… Пуиртал прескочи синора с надеждата да се скрие зад него. Стъпи в кал, замириса на нойт. „Ако бандитите ни изтласкат на мокрия оройхон, няма откъде да чакаме помощ“ — помисли си Пуиртал… и в същия миг видя отряда: четири дузини цереги настъпваха в строй към мястото на битката. Разбойниците се развикаха и побягнаха.

Пуиртал и единственият оцелял воин тръгнаха към спасителите си. Отрядът се предвождаше от бузест младеж, явно от местните благородници, доста глуповат на вид и съвсем млад — на колко ли беше? — дузина и половина години, не повече. Само знатните татковци даваха на толкова млади момчета да командват отряди.

Бузестият се приближи до Пуиртал и се представи:

— Аз съм Хооргон, син на благородния Хооргон.

Като чу, че това е синът на същия онзи Хооргон, когото бе свалил от поста му с такъв труд, Пуиртал се обърка и малко неуверено се представи:

— Аз съм благородният Пуиртал. Длъжник съм ви.

— Значи вие сте новият одонт? — Юношата му се поклони до земята. — Радвам се, че можах да ви помогна.

На Пуиртал му олекна. Значи тук всичко вече се знаеше и юношата приемаше предстоящата гибел на баща си съвсем правилно. Най-вероятно отношенията му с татко му не са били от най-добрите и за наследник беше определен друг син. Какъв късмет!

Почти прегърнати, Пуиртал и Хооргон отидоха при носилките. Там ги очакваше кърваво зрелище: слугите, носачите, жените — всички бяха изклани. Около тях лежаха труповете на церегите на Пуиртал и на няколко от бандитите. Не се виждаха само двамата сушачи. Докато оглеждаше труповете, Пуиртал си помисли, че е постъпил умно, като бе взел само две от жените си, а останалите беше оставил да изчакат вкъщи. А после погледът му се спря на охранените лица на убитите разбойници и одонтът си помисли, че тези хора едва ли са живели на мокрото и че май не са бандити. Опасността беше другаде.

Младежът му изказваше съболезнованията си, после хората му вдигнаха паланкина. Одонтът седна на мястото си, откъдето преди малко така глупаво беше паднал, Хооргон го помоли за разрешение да се качи и той и след като го получи, седна срещу него.

— Какво да се прави — почна той с приятна усмивка. — Одонтът Ууртак, вечно да са сухи краката му, е изключително достоен човек и мъдър управник, но кой знае защо, в, земите му често стават такива неща. Вярно, че наблизо има три оройхона, заселени с изгнаници, но пък и в другите провинции има изгнаници, но няма толкова дръзки нападения, нали?

Пуиртал го слушаше как му се подмилква и скоро реши, че младежът всъщност е много тактичен и че той няма да наказва строго целия изпаднал в немилост род. Поне младият Хооргон можеше да остане да живее в алдан-шавара.

Церегите, които носеха паланкина, спряха и го спуснаха на земята.

— Благоволете да встъпите във владенията си — каза Хооргон и дръпна завеската.

Пуиртал прекрачи навън. Краката му се хлъзнаха в нойт.

— Какво значи това? — гневно възкликна одонтът.

Пред очите му се простираше мокър оройхон. Свечеряваше се и нямаше никакви хора, ако не се брояха стълпилите се около него непознати цереги. Неговият — последният — изхърка зад гърба му и падна с прерязано гърло.

— Това е дворецът ви, одонте — каза Хооргон и със собствените си ръце благоволи да отвори тежката врата, зад която се люшкаше мрачната тъма на шавара. Нещо вътре тежко въздишаше, чуваше се бълбукане, пляскаха мазни капки. — Заповядайте във владенията си, сияйни господине усмихна се Хооргон. — И нека краката ви да са вечно сухи…

След победата над пришълците благородният Хооргон се изправи пред наистина трудна задача. Трябваше да отиде в двора и да си измоли поста, но не знаеше как да го направи. Обикновено ванът просто назначаваше за нов одонт наследника на предишния — ако бе умрял от естествена смърт. Ако обаче одонтът се сменяше от вана, се назначаваше някой от приближените до двора. Децата на одонтите пък не се допускаха до вана, но на Хооргон му се налагаше да наруши тази традиция. От друга страна, той не искаше да заминава, първо, защото се страхуваше от удар в гръб, и второ, защото просто го беше страх да се яви в двора. Затова реши да изчака — един ден, не повече. Но именно този ден се оказа решаващ.

Новината беше донесена от осведомителите, на които хитрият стар одонт предвидливо бе плащал от собствения си джоб. Всички одонти — и не без основание — разглеждаха Свободния оройхон като свое владение и затова следяха в подробности какво става там. И когато се разчу, че на запад са се появили нови земи, Хооргон научи пръв за това. Слуховете трябваше да се проверят и Хооргон прати на разузнаване отличилия се в битката с хората на Пуиртал Мунаг, като му даде дузина воини. Изборът можеше да се обясни с това, че Мунаг е храбрец и че е достатъчно честен, но имаше и друго — Хооргон не го обичаше още откакто Мунаг беше отървал от наказание сина на сушачката. Защото нали с очите си беше видял какво държи онзи бунтовник — не чуплива играчка, а истински нож.

Мунаг тръгна незабавно, върна се вечерта и донесе радостни новини. На запад наистина имало нови земи — два сухи оройхона, отделени от континента с тесен провлак огнени блата. Освен това единият оройхон, доколкото можело да се съди, бил изсушен съвсем наскоро — на него още нямало порасли туйвани. Това можеше да означава две неща: че или лудият илбеч е жив и просто се е криел през всичките тези години, или че, което бе по-вероятно, се е родил нов илбеч.

Но не тези неща вълнуваха Хооргон. Важното беше, че са се появили нови земи, които трябва да се управляват — и то с твърда ръка. След като изслуша доклада на Мунаг, Хооргон поседя замислено около час, а после нареди командирите на отрядите да се съберат на съвет.

— Реших — каза им той, — че е дошло времето да възстановим справедливостта. Всички вие знаете, че покойният ми баща — Хооргон тъжно въздъхна и Тройгал си помисли, че вече погребаният от сина си Хооргон най-вероятно е още жив — че баща ми беше пряк потомък на красавицата Туйгай, която е раждала деца на илбеча Ван. Нещо повече, нашият род започва от любимия му син, на когото Ван завещава всичките си земи. Самозванецът, който е узурпирал царския тесег, трябва да бъде прогонен в шавара, от който е изплувал. И вие, храбри воини и бъдещи одонти, трябва да ми помогнете да направим това.

Ако дузинниците бяха чули тези думи преди два дни, веднага щяха да вържат лудия син на бившия одонт, но сега, след като ръцете им бяха оцапани с кръв, бяха принудени да мълчат и да се мъчат да разберат какво е намислил повелителят им, този сополанко, който веднъж вече беше успял да ги надхитри. Сега обаче, като чуха за новите земи зад мъртвата ивица, церегите се заусмихваха и закимаха. Хооргон беше намерил най-простото решение — беше решил да се отцепи от държавата на вана и да основе своя държава. Два сухи оройхона не са много земя, но мъртвата ивица си е мъртва ивица и ванът няма да посмее да прати войски през нея.

Единственият, който се усъмни, беше непокорният Мунаг.

— Имаме два оройхона тук — каза той, — там също ще имаме два. Но тук си живеем спокойно, а там ще трябва да пазим границата покрай мъртвите земи…

— Страхливец! — викна Хооргон. — Аз няма да бягам на сухите оройхони! Аз ще нападам! На хората им омръзна цялата тази несправедливост и армията ще мине на страната на законния владетел!

— Не съм страхливец! — възрази Мунаг. — И това го знаят всички. Но не виждам какъв е смисълът на този план.

— Достойният Мунаг не си е подавал носа извън сухата ивица, която охранява с дузината си — намеси се Тройгал. — Аз обаче съм стигал и до източната граница, бил съм и на царския оройхон и затова знам какво говоря. Нашият повелител е прав — армията на узурпатора е голяма, но няма да тръгне на бой. И властта на вана ще се спука и ще изтече като вътрешностите на разпран авхай.

— Защо тогава… — почна Мунаг, но махна с ръка и млъкна.

Реши се засега да не се опълчват срещу вана, а да отделят един отряд да защитава населените оройхони и всички останали цереги да тръгнат на запад и да въведат там ред, докато жителите на Свободния оройхон не са се организирали за отбрана.

— А после — заключи Тройгал, който неясно как вече беше успял да почне да ръководи съвета — тръгваме на поход към царския тесег, за да завладеем короната на вановете. Време е да я сложим на главата на истинския си повелител!

Така че изобщо не беше чудно, че Мунаг остана да командва отряда бранители — три дузини, — а Тройгал поведе останалите към новите земи.

Първите два дни минаха спокойно. Мунаг разбираше, че с три дузини цереги не може да блокира оройхоните, и затова просто следеше противникът да не ги наближи незабелязан. Ванът си имаше очи и уши на всички оройхони, но шпионите, предимно бедняци, не разбираха какво всъщност става, а достойният Тройгал не бързаше да извести вана, че си е сменил господаря. Така че онези оттатък отначало не се разтревожиха и чак на третия ден на пътя се показа паланкинът на благородния Ууртак — одонтът беше дошъл да разбере какво става в съседните на неговите земи. Мунаг не искаше да започва бой с хората му, така че просто стъпи на синора, вдигна повелително ръка и когато носилката спря и наместникът дръпна платното на прозорчето и подаде навън сбръчканото си лице, каза:

— Вървете си, доблестни одонте. Днес не можете да минете оттук.

Готовият за стрелба татац зад гърба му потвърждаваше думите му, така че на Ууртак му оставаше само благосклонно да кимне и да нареди на носачите да поемат към къщи.

Мунаг блъфираше. Страшният татац не беше зареден, пък и всичкият харвах, взет от кервана на Пуиртал, щеше да стигне само за дузина изстрели. Защото другия — дето вече го правеха пленените сушачи — го прибираше Хооргон. Сушачите вече бяха получили жени, даваха им и богата храна и те работеха съвестно, но харвахът все още беше малко — а ги чакаше война.

И войната дойде.

Ванът изпрати срещу бунтовническите оройхони голяма войска — шест отряда, във всеки от които имаше по двойна дузина войници. Такава сила нямаше да отстъпи пред думи и Мунаг посрещна настъпващата армия със стрелба. Беше пресметнал всичко правилно: основната маса на наказателните сили настъпваше покрай мокрия оройхон, все едно провеждаха операция срещу изгнаниците. Там Мунаг беше поставил два от трите си татаца. Първият гръмна и макар чакълът да повали само малцина, противникът се стресна — церегите бяха свикнали да громят само малки, зле въоръжени банди скитници и не знаеха какво да предприемат. Но и те си имаха умни командири и един от тях се сети, че татаците се зареждат дълго и че едва ли скоро ще има нов изстрел — и заповяда атака. Церегите се втурнаха напред — и тогава гръмна вторият татац.

Войската спря — никой не знаеше какво го чака. След час обаче церегите домъкнаха един вдигнат на плазове тумбест ухер и също започнаха да стрелят. Ухерът бумтеше и при всеки изстрел изгаряше третина ямх първокачествен харвах, но не нанасяше никакви вреди — предвидливият Мунаг беше изтеглил бойците и татаците си. И сега, докато слушаше гърмежите, се подсмихваше злорадо — но челото му бе сбърчено от мисли. Защото ако имаше поне два пъти повече бойци, щеше да може да атакува и да плени ухера и заедно с него — запасите, от харвах, което беше много по-важно.

Мунаг отби и втората атака по същия начин, пак без да изгуби нито един боец. Тогава войската на вана се разсредоточи и тръгна на малки групи през нивите и по граничната ивица, като част от церегите минаха в обход по мокрия оройхон. Трите дузини защитници не можеха да отбраняват толкова широк фронт и Мунаг даде заповед за отстъпление. Маневрира два дни, като прехвърляше трите си оръдия от граничната ивица на мокрото и обратно. Последният изстрел бе даден от върха на един суур-тесег по някакъв отряд, който настъпваше през нивите. През това време — докато бойците на Мунаг се сражаваха непрекъснато, дори в ръкопашни схватки — хората на Тройгал спокойно изнасяха от бившия дворец на одонта безбройните му съкровища, хранителни запаси и покъщнина.

На новите оройхони бяха отведени и майсторите, и най-опитните земеделци. Хооргон нареди да пренесат дори резбованата врата на алдан-шавара, но не се получи — един черен уулгуй изплува от дълбините и сграбчи двама от носачите, и докато се мъчеше да докопа и останалите, повлече вратата в дълбините на далайна. Затова пък вратата на осъдените на смърт, запречвала входа към шавара, беше пренесена благополучно. Изоставените оройхони бяха опразнени до шушка, независимо дали изнесеното беше на вана, на одонта или на ограбените и прогонени жители.

Тройгал окопа два ухера и няколко татаца оттатък мъртвата ивица, до провлака, и превърна новите оройхони в непристъпна крепост. В далайна се беше родила още една малка държавица.

Последен в нея стъпи Мунаг с половин дузина оцелели цереги. Останалите бяха загинали или пък, навреме разбрали, че са пратени на сигурна смърт, бяха побягнали през мокрите земи към източните провинции с надеждата, че там няма да ги разпитват много откъде са дошли.

След като изслуша доклада на дузинника, Хооргон помълча важно, а после заговори — отначало бавно и тихо, а накрая с вбесени крясъци:

— И ти си мислиш, че си голям военачалник!… Докато аз тук се мъча да завладея нови области за страната, ти погубваш четвъртината ми войска, хабиш харваха и оставяш татаците на врага — при това без да успееш да опазиш поверените ти оройхони. Не разбираш ли, че сега ще ми се наложи да щурмувам онзи самозванец през мъртвите земи, а не ми стигат хора?… Какво, похвала ли чакаш?! Ти не си никакъв герой, ти си страхливец и предател!

— Много добре знаете, че с нашите сили не е възможно да удържим онези оройхони — каза Мунаг. — Иначе нямаше да пренесете всичко тук още преди ванът да е научил за въстанието. Моята задача беше да удържа позициите възможно по-дълго, та да дам на Тройгал време да се укрепи тук за отбрана. Онези земи така или иначе вече ги бяхме изгубили.

— Това му било задачата!… — кресна Хооргон. — Защо тогава не изби селяните, които останаха там, защо не подпали нивите?

— Нивите покараха само преди седмица — каза Мунаг — и не могат да се подпалят. А със старци и бабички не воювам — аз съм войник, не съм палач.

— Ти си страхливец и предател! — викна Хооргон.

— Това е лъжа! — изрева Мунаг и лицето му почервеня. — Вие нарочно ме пратихте на смърт и сега ви е яд, че съм оцелял!

И направи крачка напред и понечи да извади кинжала си, но четирима телохранители го сграбчиха и го повалиха на колене.

— Не си палач значи? — вбесено възкликна Хооргон. — Прав си, не си палач. Но ей сега ще се запознаеш с новия ни палач. Предателите се хвърлят в шавара, а аз отдавна те знам какъв си. Да не си мислиш, че съм забравил как излъга баща ми с онова детско ножче? Не можа да ме убиеш тогава, няма да ме убиеш и сега. Ха, спомни ли си онзи ден, предател с предател?

Мунаг вдигна глава, помъчи се да стане, но го държаха здраво, после по лицето му премина някаква сянка и той тихо каза:

— Спомних си. Това може би беше единствената правилна постъпка в живота ми.

— В шавара! — нареди Хооргон.

И телохранителите повлякоха Мунаг към мокрия оройхон в подножието на суур-тесега. Вратата, същата, която се беше затръшнала след благородния Пуиртал, с огромни усилия вече пренесена тук, вече си беше на мястото — това беше може би първото нещо, което Хооргон бе заповядал да се направи в новата му страна. Палачът я отвори и каза:

— Великият господар е добър и милостив и ти дава възможност да се спасиш и да нямаш вина пред очите му. Ако наистина си толкова храбър, както се хвалиш, мини през шавара. И ако останеш жив, господарят ще ти прости.

Мунаг погледна палача и го позна. Беше Боройгал, мръсният щърбав блюдолизец и шпионин, пратен да дебне на Свободния оройхон — най-после беше заслужил работа и на сухия. Боройгал смъкна очуканата броня на Мунаг, свали и бойните му обуща — но когато понечи да блъсне бившия дузинник в тъмната дупка, Мунаг вдигна ръка да го спре, заплю го и сам влезе в шавара.

Наместникът Моертал внимателно оглеждаше застаналия пред него млад ловец. Прекалено млад беше още — беше казал, че е на дузина и половина години, но явно още не ги беше навършил. От друга страна, това беше добре — значи момчето още не служеше на двама господари и той можеше да не се бои, че ще слухти и ще донася на вана или на някой от другите благородници. От трета — след смутовете в западните провинции войници му трябваха. Особено тук, на север, където непрекъснато трябваше да се занимава с усмиряването на бандите изгнаници, заселили се на издигнатите от лудия илбеч оройхони.

— Та как се казваше? — попита Моертал.

— Шооран — отговори ловецът.

— Къде живеят роднините ти?

— Нямам роднини — отговори Шооран.

— Ти си от западните земи — каза одонтът. — И сигурно си син на церег, личи си — дрехите ти са прекалено хубави за земеделец. Баща ти е загинал, иначе щеше да си с него. Виждаш, че знам всичко за теб още преди да си почнал да ми разказваш живота си. Но не разбирам защо церегите не са се погрижили за семействата на другарите си и защо си сам.

— Погрижиха се — каза Шооран. — Но аз не съм син на церег, баща ми беше ловец на Свободния оройхон. Хооргон влезе в земите ни, уби много хора и много отвлече. Дотогава живеехме богато.

— А, да! — спомни си наместникът. — Свободният оройхон! Вярно, че на запад имаше нещо такова. В такъв случай ти би трябвало да можеш да се оправяш в мокрите земи, да копаеш чавга и да събираш харвах.

— Мога, господарю — каза Шооран.

— Знам, че можеш — присмя му се Моертал. — На мене обаче ми трябват не копачи на тиня, а воини. Върви с оръжейника до склада.

Един побелял дузинник отведе Шооран в една стая, пълна с оръжия, махна с ръка към тях и каза:

— Избирай си оръжия. Каквито си щеш.

— За какво? — попита Шооран.

— За лов.

Шооран се огледа. Имаше боздугани и прашки, подходящи единствено за лов на хора, и той ги подмина. Имаше копия с кремъчни остриета, каквито не се даваха дори на всички цереги. За миг погледът му се спря върху десетките струпани на едно място бичове, но Шооран предвидливо реши да не показва, че знае как се борави с това оръжие. Избра си навуща, с които можеше да ходи чак до коляно в нойта — защото одонтът можеше да го прати и в шавара. Взе и два харпуна — единия с гладко, другия с назъбено острие. Дълго оглежда едно дълго копие за лов на гвааранзи, но се отказа от него — сам нямаше да може да се справи с гвааранз. Затова пък взе една мрежа, пригодна и за защита от пархове, и за лов на тукки — нямаше да хвърля по тукките жанча си, както когато беше малък, нали? Премери и няколко кожени шлема с прозрачни забрала, предпазващи от пръските на нойта, като дори не погледна към богатите, но неудобни костени шлемове, което предизвика одобрителното изръмжаване на оръжейника. Накрая не издържа и взе и един дълъг кинжал от цяла кост.

Одонтът огледа небрежно въоръжението му и каза:

— Вчера ловците ми хванаха един звяр в шавара. Затворили са го в една от залите на двореца. Трябва да го убиеш.

Шооран последва оръжейника на долното равнище на алдан-шавара. Спряха пред някаква тежка врата и младежът усети миризмата на нойт и се учуди — защо някой ще пренася нойт в алдан-шавара, само и само да държи в плен някаква гадна твар? От глупост ли беше това, или от тщеславие?

Двама цереги отвориха вратата и Шооран влезе в една мъждиво осветена зала. Вратата зад гърба му се затръшна. Шооран спря, насочил единия харпун напред и готов да отскочи. Тук не можеха да вкарат блед уулгуй, нямаше и как да хванат жив гвааранз, значи най-вероятно трябваше да се срази с парх.

В този миг обаче някаква тъмна грамада, която отначало бе взел за скала, се размърда и Шооран разбра, че точно това е звярът — и отстъпи: звярът беше по-голям и от най-големия гвааранз на света. Беше висок почти до гърдите му, бронята му лъщеше, а от нея се подаваха два чифта щипки, които можеха с лекота да го прережат на две — и щракаха. Щипките бяха като на гвааранз, но този звяр беше много по-голям и най-важното, там, където бяха двата реда уязвими за копията очи на гвааранзите, тази твар имаше гладка и очевидно непробиваема броня. Отстрани чудовището имаше остри перки, безполезни тук, където не можеше да плува, а само пристъпваше през нойта, но все пак прекрасна защита. Отзад пък имаше люспеста опашка, навита, все едно че щеше да скочи като парх. Шооран беше готов да срещне всяко познато му животно, но не и такъв великан. Беше невъзможно да го победи. Първата му реакция беше да се втурне към вратата, да почне да я блъска и да моли да го пуснат да излезе, но в следващия момент се сети, че сигурно просто няма да му отворят. А в още по-следващия съобрази, че щом звярът е сляп, сигурно ще напада, ориентирайки се по звука, или ще протегне някакви пипала, които той пък ще може да съсече. Така че хвана двата харпуна в лявата си ръка, а с дясната измъкна ножа, готов да пререже онова, което щеше да се опита да го оплете. И бързо и тихо отстъпи встрани — нямаше смисъл да стои пред грамадните щипки, а също така и да застава в обсега на опашката, която с един-единствен удар можеше да го събори в нойта и да го премаже. Звярът започна да се обръща — значи по някакъв начин го виждаше. Но и Шооран видя нещо: при обръщането си звярът не използваше опашката си, а и черупката му се повдигаше над земята. Значи под нея имаше крака — уязвими крехки съчленения. Следователно имаше надежда да обездвижи противника си…

И без да чака чудовището да се приближи, Шооран пак скочи настрани и напред и заби и двата харпуна под черупката. Те изстъргаха по долния й ръб, после неочаквано леко потънаха под него — и единият удари нещо. Чу се вик на болка — при това явно човешки.

Звярът рухна на една страна и Шооран видя, че празната черупка всъщност е била задвижвана от двама цереги: единият тракаше с щипките, а другият управляваше опашката и перките. Чудовището се оказа фалшиво. Единият от церегите стенеше и стискаше раната на бедрото си — харпунът само по случайност не го беше пронизал в слабините.

Вратата се отвори, дотичаха хора и отнесоха ранения. Старият оръжейник тупна Шооран по рамото и му нареди да се яви пред одонта. Моертал не го попита нищо, каза само:

— Наистина си смел и си майстор с харпуна. Ще те взема, макар че уменията ти не са достатъчни за церег. Не си мисли обаче, че ще служиш в алдан-шавара. Първо ще трябва да преследваш бандити из мокрите оройхони.

Шооран се поклони до земята и каза:

— Вечно да бъдат сухи нозете ти, о, най-справедливи одонте.

Когато излезе, Шооран въздъхна облекчено. Дори не се бе надявал, че одонтът ще го изслуша, камо ли да го подложи на изпитание, че и да го вземе на служба. Да го направят церег пък изобщо не можеше да става и дума — целта му беше да не му обръщат много внимание и да може да оцелее.

Когато се беше върнал в земите на вана, Шооран още първата нощ беше успял да прекоси няколко оройхона и още преди началото на военните действия се озова в земите на одонта Ууртак, където всъщност срещна изгнаниците на Жужигчин. Те изобщо не приличаха на забравените от целия свят отрепки, живеещи на запад от Свободния оройхон — изхранваха се от набези на сухите оройхони и от грабежи помежду си. Сблъсъкът с тях окончателно убеди Шооран, че неправдата не цари само на сухите оройхони. Там поне имаше нещо подобно на закон, а на мокрите оройхони властваше правото на бича. И все пак той трябваше да прави земя за тези хора. Не за изгнаниците и скитниците и не за церегите — просто за хората, макар още да не беше срещал хора, които го заслужаваха.

През нощта, възбуден от пролятата кръв, Шооран отиде до брега и издигна оройхон. Успя да го направи незабелязано — нощем скитниците или отиваха да грабят сухите оройхони, или спираха на лагер покрай синорите, та да могат по-лесно да избягат, ако се появи Йороол-Гуй. Сега пък почти всички бяха избягали пред настъпващите войски на вана.

Новият оройхон не направи нови сухи земи, но увеличи площта на републиката на изгнаниците. Резултатът беше, че ванът отложи с един ден настъплението си срещу западната провинция и изгнаниците започнаха да се колят взаимно. Всички търсеха илбеча. Шооран успя да се спаси само защото и двете страни бяха решили, че се е върнал лудият илбеч: прекалено си приличаха почерците им — и този оройхон беше построен през нощта и изглеждаше съвсем безполезен.

Хващаха всички над средна възраст, влачеха ги към далайна и истерично им крещяха: „Строй! Строй!…“ И като не се появяваше земя, ги убиваха — хвърляха ги в далайна. Разгромът бе довършен от Йороол-Гуй, който излезе и изяде всички по брега, без да се съобразява с възрастта им.

От тези безредици Шооран си извади една добра поука. Вече знаеше как се изпълнява проклятието на Йороол-Гуй и разбираше защо повечето илбечи са загивали, след като са построили само по един-два оройхона. Да се спасиш от Йороол-Гуй не беше чак толкова сложно, сложното беше да се спасиш от побеснелите хора. И Шооран разбра, че единственият начин да стане незабележим е да се издигне над тълпата. Защото всички търсеха илбеча сред скитниците и изгнаниците, сред ловците и събирачите на харвах. И на никого нямаше да му хрумне да заподозре някой горд церег, който живее на сухото и излиза на брега само за да изтребва бандитите и да търси илбеча. И още първият му опит се бе увенчал с успех — благородният Моертал го взе на служба, макар още да не бе навършил дузина и три години.

Първия месец Шооран се обучаваше при оръжейника — тренираше по няколко часа на ден с най-различни оръжия, а после, когато учителят му си тръгнеше, почваше заедно с обикновените работници да поправя доспехи, да точи ножове и да изрязва остриета за копия. Не му даваха да работи единствено с камък — шуплестият тукашен камък не ставаше за нищо, а кремъка, който купуваха чак от Кръста на Тенгер, беше ужасно скъп и го даваха за обработка само на най-опитните майстори. По принцип майсторите каменоделци живееха в страната на старейшините и не излизаха от Кръста освен по време на мягмара, но и в земите на вана имаше оръжейници, които можеха да поправят счупено острие или да заточат затъпен нож.

Когато обучението на Шооран свърши, започнаха да го пращат да охранява мокрия оройхон. И бързо му стана ясно, че обикновените цереги не разполагат с кой знае каква свобода: охраната обикаляше покрай синора само денем и непременно по двойки, като изобщо не се доближаваше до далайна. Така че изобщо не беше чудно, че шайките скитници лесно им се изплъзваха.

Приказният живот на церегите също се оказа не чак толкова приказен. Вярно, церегите живееха в алдан-шавара, носеха хубави дрехи и ядяха до насита, но през годините на отшелничеството си Шооран беше свикнал с всичко това и беше малко разочарован. Като събеседници ги нямаше никакви и ако не беше разказвачът Киирмон, Шооран щеше да умре от скука. Засега не мислеше да създава семейство, не пиеше и не играеше на зарове като другите — не му доставяше никакво удоволствие. Така че познанството му с разказвача беше истинско спасение.

Разказвачът Киирмон живееше заедно с церегите, развличаше ги със свирнята си на суваг и с мръсни истории за женитбата на Йороол-Гуй, а през останалото време учеше децата на благородниците на старинните легенди. За себе си говореше с недомлъвки, но така, че човек можеше да си помисли, че навремето е бил едва ли не одонт. От друга страна, излизаше, че е бродил със скитниците, живял е с изгнаниците, върлувал е с разбойниците — така наречените „нощни пархове“, бил е и на каторга и неведнъж е сядал на трапезата на самия царствен ван. От трета — какво да се прави, след като още от древни времена всички разказвачи разказваха историите си в първо лице?

Шооран, който беше живял и като богаташ, и като последен бедняк, бързо се сдружи със стария разказвач. Сядаха някъде — Киирмон с неизменната чаша в ръка — и си разправяха истории: Шооран разказваше любимата на Хулгал легенда за хохиура и легендата за Бовер Глупака, която беше чул от стария илбеч, а Киирмон му отвръщаше с приказката за срока на живота, с легендата за упорития илбеч, а после и с разказаната шепнешком история за цвета на туйвана, за която в земите на вана можеше да ти вземат и главата.

С обикновените земеделци Шооран така и не можа да свикне. Щом спреше пред някоя палатка, стопаните почваха да се кланят и незабавно се съгласяваха с думите му, без изобщо да слушат какво им говори. Ако ли пък в семейството имаше моми за женене, веднага ги избутваха напред, вече нагласени и натъкмени — и това за доста време, макар и не чак завинаги, отврати вече порастващия Шооран от мислите за брак. Още повече че имаше остър слух и чуваше какво говорят зад гърба му уж раболепните земеделци и вечно усмихнатите майки на момите.

Един ден Киирмон — възбуден и непривично трезвен — дойде при Шооран и още от прага заяви:

— Дойде Чаарлах!

— Кой е пък този? — безразлично попита Шооран.

Още от сутринта беше в лошо настроение. Наближаваше мягмарът, откакто беше построил последния оройхон, бяха минали повече от два месеца и той не беше направил нищо, само си губеше времето на служба.

— Какво?! — викна Киирмон. — Не знаеш кой е Чаарлах? Ами че Чаарлах е най-добрият разказвач в страната! Само той знае всички истории за сътворението на света и ги разказва, без да дрънка на суваг, а пък като почне да разправя смешки, всички направо падат в нойта. Да чуе човек Чаарлах е голям късмет. Знам, че си по-умен от другите, и затова дойдох да те извикам.

— Ама той сигурно е в покоите на одонта — каза Шооран. — Няма да ме пуснат там.

— Чаарлах е на мокрия оройхон. Още нито един одонт не е успял да го вкара в покоите си. Чаарлах казва, че дори ако самият ван иска да чуе историите му, ще трябва да си поизцапа краката в нойта.

— Да вървим — каза Шооран и стана да се облече.

След минутка беше готов и излезе при чакащия го Киирмон. Щом го видя, той ахна:

— Защо си тръгнал към земите на изгнаниците с доспехи? Знаеш, че там не обичат церегите, особено ако са самички.

— Не отивам да се бия, отивам да слушам разказвача — каза Шооран. — Щом Чаарлах е канил дори вана, нима ще откаже на един церег?

— Ти си знаеш — въздъхна Киирмон. — На твое място обаче не бих рискувал да тръгна така.

Бяха закъснели за началото на представлението: едно дребно плешиво старче вече седеше на постлан с кожа камък с лице към близкия далайн, а пред него се бяха разположили няколко дузини слушатели. Когато видяха церега, замърмориха и неколцина понечиха да станат, но Чаарлах им махна със сухата си ръка да се успокоят. Шооран и Киирмон си намериха място, опънаха кожите, които си бяха донесли, и седнаха. Старчето високо, така че всички да го чуват, разказваше истината за сътворението на света. Разказваше я различно от другите разказвачи, дори не го беше страх да задава въпроси. И един от най-важните беше следният: нали Средните векове са имали начало и край — как тогава Тенгер е успял да направи далайна така, че да няма дъно? И откъде е взел толкова влага? И ако далайнът наистина няма дъно, то тогава на какво са стъпили осемте стълба, на които се крепят суур-тесегите? А може би Тенгер е направил далайна до онези дълбини, накъдето се стреми всичко, което пада, и затова изгубилата тежестта си влага не се излива? И на всички въпроси на разказвача Тенгер отговаряше с насмешка: „Не, другояче го направих, а как — никога няма да се сетиш, защото не беше край мен.“

Шооран никога не беше чувал такава легенда — но пък много пъти също се беше чудил как така влагата не изтича от далайна, след като той е бездънен.

Когато разказвачът свърши, от тълпата се чу висок младежки глас:

— Бащице, разкажи за оня, дето преял чавга!

— Не — засмя се Чаарлах. — Днес ще ви разкажа друго — за непобедения жирх.

Тълпата се размърда да се намести по-удобно, после всички притихнаха и се приготвиха да слушат. Никой не беше чувал тази приказка. Чаарлах започна тържествено, със същия тон, с който се разказват легендите за сътворението на света и за други чутовни дела.

Когато свършил да строи и за безчет векове се отървал от Йороол-Гуй, старецът Тенгер се върнал при алдан-тесега си, та най-сетне да си почине. Но мястото му на алдан-тесега било заето — докато него го нямало, там бил изпълзял един мъничък жирх и се бил излегнал така, че Тенгер не можел да седне. Тенгер се навел и духнал, за да очисти алдан-тесега, но жирхът се вкопчил в мястото си с всичките си крачета, които са много повече, отколкото трябват за ходене, и не помръднал. Тенгер посегнал да смачка неканения гост с пръст, но жирхът му казал:

— Аз съм смрадлив жирх и ако ме смачкаш, благоуханният ти алдан-тесег ще се въвони вовеки веков. Дали ще ти е приятно да си мислиш за вечното и всичко около теб да смърди?

— Тогава слез сам от алдан-тесега — казал Тенгер.

— За нищо на света! — заявил жирхът. — Вие, могъщите и безсмъртните, знаете само да се биете един с друг. Бийте си се тогава, пък аз ще управлявам света.

— Е, не, това няма да стане! — казал Тенгер, навел се и изскубнал снопче трева, за да избута жирха от алдан-тесега. Но докато се изправи, времето на жирха свършило и той умрял. Тенгер погледнал мъртвата гадинка и разбрал, че вече никога няма да може да я победи. Защото жирхът наистина бил мъничък и отвратителен, но все пак се бил покатерил на алдан-тесега и усмърдявал оттам цялата вселена, и умрял там, непрогонен от никого, а значи и непобеден. И че всичките твари, които живеели по-малко дори от жирха, вярвали, че открай време и вовеки веков светът се управлява от царствения жирх, вечно сухи да са дузините дузини негови мънички крачета.

Краят на приказката беше посрещнат с напрегнато мълчание. Хората бяха навели глави и се страхуваха да погледнат младия церег; трима-четирима станаха и си тръгнаха, като гледаха да са с гръб към него. И все пак той позна двама от тях — бяха от неговия оройхон и сигурно ги беше страх да не ги познае.

Един от изгнаниците, прекалено снажен и добре въоръжен за обикновен скитник, стана и сложи пред разказвача няколко големи чавги. Последваха го и останалите слушатели — всеки слагаше, каквото може. Дойде ред и на Киирмон и Шооран. Разказвачът на церегите дари Чаарлах със сладка питка, а Шооран извади торбичка наъс и един зрял туйван.

— В твоята приказка — каза той, — също като в алдан-шавара, има две равнища. Гъбите са за долното, а туйванът — за горното.

— Ти си поет, момче — каза Чаарлах. — Защо ти е това копие?

Шооран не отговори на въпроса, а каза:

— Татко, ела да нощуваш в моя дом.

— Свикнал съм тук, по-близичко до Йороол-Гуй — отговори Чаарлах и се усмихна. — Ще ми е скучно без него, пък и на него без мен. Довечера обаче пак ще разказвам. Ако искаш — ела.

Предложението му беше провокационно — сам церег да стъпи на мокрото по здрач си беше чисто самоубийство. И все пак Шооран отговори:

— Ще дойда.

При тези думи един млад скитник, онзи, който искаше да чуе приказката за лакомника, преял с чавга, изсумтя презрително и тръгна нанякъде. Шооран успя да види само навития бич от мустак на парх на колана му и белега на едната му буза — такива белези оставяха иглите от обущата на церегите.

Вечерта Шооран пак дойде на мокрия оройхон. Пак беше с доспехи, но без копие. Много добре знаеше, че рискува, но искаше да направи така, че тукашните изгнаници да признаят правото му да ходи по земята им.

Този път освен него нямаше нито един слушател от сухите оройхони. Но пък освен обикновените изгнаници, които едва се изхранваха покрай брега, се бяха събрали и много нощни пархове: въоръжени мъже, достатъчно силни, за да оцелеят на мокрото, но избухливи и непокорни и затова отказали се да живеят според законите на вана. Бяха насядали най-отпред. Шооран пък седна най-отзад, чак зад копачите на чавга, дрипавите събирачи на харвах, дори зад сакатите и ненормалните.

Зад гърба му, само на няколко дузини крачки, мъртвешки проблясваше далайнът. Далайнът никога не спеше — и нощем, също както и денем, талазите му се надигаха покрай оройхоните и Йороол-Гуй, на него не му трябваше светлина, можеше да излезе всеки момент. Далайнът беше толкова близо, че Шооран не издържа и насред разказа безшумно се изправи. Никой не го забеляза — далайнът даваше съвсем слаба светлина, хората, очаровани от гласа на разказвача, бяха с гръб към далайна, и единствено Чаарлах можеше да види как светещата влага клокочи безшумно и как част от светлината изгасва, заслонена от грамадата на нова земя. Звучният младежки глас на прегърбения от годините старец обаче дори не трепна — Чаарлах продължи да разказва дългата и трогателна история за петимата братя, един от които бил илбеч.

Шооран тихо се върна, седна и дочака историята да свърши. И едва тогава стана и тръгна по ръба, разделящ оройхоните. Силуетът му ясно се виждаше на фона на облаците и сигурно мнозина го забелязаха, но никой не викна да го спре, никой не го нападна. Тук, сред отхвърлените от обществото, се държеше на дадената дума и щом церегът беше дошъл по покана на разказвача, трябваше да си отиде жив.

И чак когато Шооран почти стигна до сухия оройхон, се разнесоха викове — изгнаниците очевидно бяха видели изникналия в тъмнината остров. Виковете се усилиха, май щеше да има бой. Шооран спря, вслуша се да чуе какво става. Чу обаче само как някой бърза покрай него, скочи, хвана го и строго попита:

— Какво става там?

— Ох!… — чу се женски глас. — Всичко ще ви кажа, точно вас гонех, храбрецо. Винаги съм готова да угодя на добрия одонт Моертал, да бъдат дано краката му…

— Казвай какво става! — изръмжа Шооран.

— Яви се нов оройхон и бандитите хванаха илбеча…

— Какво? — възкликна Шооран. — Кого са хванали?

— Хартай се сети, че разказвачът трябва да е лудият илбеч. Само той е толкова стар, пък и от отдавна обикаля цялата страна. Значи той трябва да е илбечът.

— Какво!? — пак викна Шооран. — Глупаци!…

После блъсна шпионката настрана, хукна към брега и се вряза в тълпата. Беше достатъчно светло — разбойниците бяха запалили десетина сплетени от слама факли: сламата беше едно от нещата, които крадяха от земеделците, а понякога те и сами им я даваха, за да се отърват от неканените гости.

Чаарлах стоеше, опрял гръб до крайния суур-тесег, и на лицето му се бе изписала язвителна усмивка. Хората настъпваха срещу него и само един ги спираше да не го хванат — младежът с бича.

— Да строи! — крещеше обезумялата тълпа. — Нямаме къде да живеем, да ни направи земя!…

— Махайте се! — крещеше младежът. — Това не е ваша работа! Ако е илбеч, той сам знае какво да прави!

Бичът свистеше пред него, един от нападателите, изблъскан напред, падна, облян в кръв, но, изглежда, никой не забеляза това.

— Наша е! — пищяха жените. — Да строи!

Шооран изтръгна една дълга заострена тояга от нечии ръце, засили се и скочи на тесега, точно над главата на Чаарлах.

Покрай другите неща оръжейникът го беше обучил и да крещи така, че да надвика цяла тълпа и да я стресне. Сега тези уроци му свършиха добра работа.

— Спрете!!! — изрева Шооран. — Тъпаци, какъв илбеч може да е той?! Нали беше пред очите ви цял ден, кога е могъл да построи нов оройхон?!

— Той е лудият илбеч, само той е толкова стар сред нас! — викна някой, но не съвсем уверено.

Тълпата се поколеба, но явно не мислеше да се разпръсва.

— Ти пък какво искаш? — чу се друг глас и покрай главата на Шооран профуча камък. — Махай се оттук! Това не ти е сухият оройхон да ни заповядваш!

— Иска да вземе илбечааа… — изпищя някаква жена.

Шооран усещаше сгъстяващата се омраза почти физически.

— Не!!! — пак изрева той. — Този човек е разказвач, може да ходи където иска, а оттук… оттук ще си тръгне с него! — Шооран посочи младежа с бича и с белега на бузата.

— С Еетгон?… — Няколко души се изсмяха. — Да не мислиш, че ще ти го даде? Нали и той иска да вземе илбеча!

— Казах ви, че Чаарлах не е илбеч! — отново кресна Шооран.

— Къде е илбечът тогава?

— Откъде да знам?! — Шооран махна към новия оройхон. — Трябва да е бил там, зад вас, и сега сигурно се крие някъде. Вървете го търсете.

— Илбечът се крие! — развика се тълпата. — Хайде да го намерим и да го накараме да ни направи още земя!

Пламнаха още няколко факли, хората се наредиха във верига и тръгнаха към новия оройхон. Пред тесега останаха само дузина — дузина и половина души.

Шооран скочи от скалата и каза на стареца и на младежа:

— Вървете си. Казах, че ще тръгнете заедно.

Без да каже нито дума, младежът нави бича, хвана Чаарлах под ръка и го поведе покрай далайна към съседния изгнанически оройхон.

— И по-бързо! — викна Шооран след тях. — Йороол-Гуй също търси илбеча, а него никой няма да го убеди да го търси другаде.

— Значи илбечът е бил в ръцете ти и ти си го пуснал — каза Моертал. Не питаше, беше убеден, че е така.

— Не, благородни одонте — каза Шооран. — Нито аз, нито никой от онези, които се бяха събрали на брега, не изпусна от очи разказвача дори за секунда. Не може той да е бил илбечът.

Одонтът се намръщи и каза:

— Много си млад и глупав. Какво можем да знаем ние за илбеча и за това как работи? Да не би да си мислиш, че илбечът влачи камъни, за да построи оройхона?… Може би за да го построи, е достатъчно да разкаже някоя приказка, докато гледа към далайна. Освен това, каквото и да е станало, старецът го е видял. Така че сигурно е видял и илбеча и щеше да може да ни каже кой е.

— Беше тъмно — каза Шооран. — Факлите ги запалиха после.

— Няма значение — непреклонно каза одонтът. — Важното е, че си изпуснал илбеча.

— Виновен съм. — Шооран наведе глава.

— И освен това — продължи одонтът, — защо си отишъл нощем на мокрото и как успя да се върнеш?

— Вече казах: отидох да слушам разказвача. Чаарлах ме покани.

— И ти взе, че му повярва… Да беше останал да слушаш Киирмон, нали затова го храня. И запомни веднъж завинаги: на мен ми трябват войници, не разказвачи на приказки.

Одонтът се замисли и после каза сякаш на себе си, макар че именно когато говореше така, човек трябваше да го слуша много внимателно:

— Значи илбечът се крие в републиката на изгнаниците. И не може да отиде при изгнаниците в провинцията на Ууртак — там сега и жирх не може да се промъкне. След мягмара ще пратя хора на помощ на Ууртак. И теб ще пратя с тях. Да видим бива ли те — и дали от тебе може да стане истински церег.

— Слушам — каза Шооран.

Думите на Моертал не го изплашиха, дори по-скоро го зарадваха, защото означаваха, че скоро пак ще види далайна — и може би щеше да успее да направи нещо. Освен това така щеше да отклони заплахата, надвиснала над Чаарлах — нали наместникът казваше, че той не можел да стигне в онези земи.

Така че Шооран се върна на оройхона си. Беше доволен. И докато минаваше покрай палатките на земеделците, пак видя девойката, която беше видял на мокрия оройхон. Беше я виждал и преди — оройхонът беше малък, жителите му бяха не повече от тройна дузина, и всички се познаваха по лице. Но преди не й беше обръщал внимание, а сега отиде при нея и я заприказва — и за да я успокои, и за да си поговорят:

— Здравей — каза Шооран.

Лицето й пребледня — тя разбра, че я е познал. Наистина, никой не забраняваше на свободните земеделци да стъпват на мокрия оройхон, но едно е да ходиш за чавга с другите жени, а съвсем друго — да те видят сред изгнаниците и бандитите.

Така че девойката преглътна и тихо отговори:

— Здравей, церего храбри.

— Как се казваш? — попита Шооран.

— Яавдай — прошепна тя.

— Не се бой, Яавдай — каза Шооран и за да я успокои, добави: — Аз също обичам приказките. Много.

Яавдай не отговори нищо, а по очите й Шооран не можа да разбере дали страхът й е намалял. Самият той беше много притеснен. Уж нямаше какво повече да й каже, но кой знае защо, просто не можеше да се обърне и да си тръгне.

— Твоите хора — почна той накрая, най-сетне намерил тема за разговор — тук ли ще останат, или ще си купите земя на оройхона, който стана сух?

— Тук… — едва помръднаха устните на Яавдай.

— Защо? Можете да смените земята си изгодно. Ще намина утре да видя какво сте решили.

Зарадван, че е приключил разговора така ловко, Шооран бързо си тръгна. Изобщо не си и помисли защо ли, след като винаги така лесно намираше какво да каже, сега направо пелтечеше, но на другия ден, след като дълго търси палатката на Яавдай и най-после я намери, гърлото му пак се стегна. Девойката живееше с майка си, с по-малкия си брат и с двете си сестричета. Майка й веднага изгони децата и почна да бута Яавдай към Шооран и да я хвали. Приличаше на търговка, която иска да пробута прогнил жанч срещу всичките блага на света. Шооран обаче не се подразни — просто не й обръщаше внимание, защото беше погълнат от тъмния огън в очите на девойката.

Яавдай седеше мълчаливо, свела глава, и отговаряше на въпросите му тихо и кратко. Разговорът в основни линии се водеше от майка й и скоро Шооран научи в какво трагично положение се намира семейството. Нивата им беше съвсем мъничка и след като си платяха данъците им оставаше толкова малко зърно, че не само се налагало да ядат чавга и жирхове, но и често да гладуват. Бащата на Яавдай беше умрял преди три месеца — от някаква болест. Единственият син — Яавдай — още нямаше дванайсет, така че не можеше да наследи баща си и щяха да им вземат нивата и да я дадат на някой, който ще се съгласи шест години да дава половината реколта на държавата — това освен данъците: с подобни преразпределения на участъците земята се запазваше на относително големи парцели, а пък ванът си получаваше съответните доходи. Единствено войната и безредиците, настъпили след появата на новите сухи земи, бяха позволили на семейството засега да удържи положението, но всички разбираха, че това няма да продължи дълго и че скоро ще ги прогонят в нойта.

— На колко години е момчето? — попита Шооран.

— На десет само. Вдругиден става на единайсет.

Шооран се усмихна. Съвсем беше забравил, че днес е първият ден на мягмара и че вдругиден е рожденият ден на всички мъже. Жените бяха по-млади — техните рождени дни бяха на петия ден на празниците.

— Единайсет, дванайсет — не е кой знае каква разлика — каза Шооран. — Ще поприказвам с баргеда да ви остави нивата като наследство. Мисля, че ще се съгласи — бездруго има много работа с новите земи.

Самият Шооран ставаше на дузина и три години. Но той до такава степен си вярваше, че е на дузина и половина, както беше казал, когато го приеха за церег, че съвсем искрено смяташе Яавдай за мъничка, въпреки че тя беше с цяла година по-голяма от него.

Мягмарът никога не беше минавал толкова бързо. Цялата празнична седмица Шооран беше освободен от служба и всеки ден още рано сутринта вземаше Яавдай и тръгваха да се разхождат. Майка й я пускаше с младия церег без възражения, въпреки че двете й сестричета и брат й се скъсваха от работа по брега. Самият Шооран още не мислеше за женитба, но за всички други съдбата на Яавдай, изглежда, беше решена. Съседите пак почнаха да се държат мило с останалото без глава семейство, а пък баргедът с охота записа в кожените си тефтери, че земята се наследява от непълнолетния Яавдай.

На сутринта на първия ден след мягмара Шооран намина да се сбогува.

— Тръгваме на запад — каза той. — При одонта Ууртак. Той има четири оройхона с изгнаници, така че не знам колко дълго ще се забавим…

— Тя ще те чака — каза майката на Яавдай и девойката кимна.

Майка й излезе и ги остави сами и Шооран и Яавдай дълго седяха един срещу друг и мълчаха. И чак когато стана време да тръгва, Шооран попита:

— Наистина ли ще ме чакаш?

И Яавдай, както винаги след кратка пауза, едва чуто отговори:

— Да.

Войските на великия ван можеха да воюват с изгнаниците по два начина, като одонтите винаги заплашваха, че ще използват първия, но действаха по втория. И наистина, защо да излагаш войниците си на опасност на мокрото, след като е много по-просто да изтласкаш разбойниците в убежищата им и да изчакаш, докато си измрат самички? Още повече че може да се намеси самият Йороол-Гуй и тогава кампанията свършва съвсем бързо. И макар този път да беше дадена строга заповед военните действия да започнат веднага, предпазливият Ууртак не бързаше да прати церегите срещу бичовете на бунтовниците. Не го накара да бърза дори вестта, че илбечът се е появил на север. Дузините заеха позиции по синорите и зачакаха, като проклинаха бандитите и началниците си — едните на глас, другите наум, та никой да не ги чуе.

Дузината на Шооран беше на най-опасното място. Бяха разположени на мокрото, срещу далайна. От двете им страни бяха оройхоните на изгнаниците — единият беше изникнал съвсем наскоро и освен това незабавно беше опустошен от Йороол-Гуй, така че се предполагаше, че ще настъпят на другата страна. И все пак не беше много приятно да имаш вражески оройхон в тил, така че церегите ругаеха и идиота илбеч, който ги беше натикал в този капан.

Изгнаниците също разбираха изгодата от положението си и непрекъснато правеха опити да пробият обкръжението, като минат през новия остров. В крайна сметка дори Ууртак разбра, че не бива да се бави повече, и определи деня на настъплението. Но така и не бе съдено то да почне.

Шооран беше на предните постове заедно с церега Турчин. Турчин беше потомствен церег, дълбоко убеден в изключителността си — а всъщност беше доста глупав и безпомощен във всичко освен в двубоите с къси копия или с ножове. Беше израснал в алдан-шавара и сега страдаше от влагата, от вонята и от парещия нойт, но най-много — от това, че не можеше да си полегне. И за всичките си нещастия обвиняваше илбеча, заради когото се били наплодили толкова бандити.

— Ще го хвана тоя мръсник — сладострастно ръмжеше Турчин — и ще го ръгна с копието в корема… не, първо ще му съдера гърба с бича, после ще го намажа с нойт, а после…

— Стига де — каза небрежно Шооран, макар че ръцете му сякаш сами посягаха към копието. — По-добре лягай да спиш. Стъмни се вече.

— Ха, ще спя! — възкликна Турчин. — Че кой може да спи тука? В мръсотията ли да легна?…

— Онези там спят, нали? — каза Шооран и кимна към тъмния оройхон. — Значи и ние можем.

— Те са измет. Може и изобщо да не спят, знам ли ги.

— Спят те, спят — каза Шооран и едва се сдържа да не се засмее. — Спят си като пеленачета. Ние ги пазим, а те си къртят. Виж сега как се прави. — И Шооран разстла една кожа на камъните, уви се, закрепи краищата й с щипки от кост и легна като в люлка. — Това е то — спиш си като в алдан-шавара.

Турчин го гледаше недоверчиво, после каза:

— Нямам такива щипки.

— Аз имам запасни — успокои го Шооран и се измъкна от постелята. — Ще ти дам, обаче няма да казваш на никого. На пост сме все пак. Ако изгнаниците се измъкнат, лошо ни се пише…

— Е, те нали спят — изръмжа Турчин и почна да оправя постелята си.

Шооран му помогна да се нагласи, Турчин се повъртя малко и после каза, че било твърдо и че му убивало.

— Няма как — каза Шооран. — Не сме си вкъщи… А, трябва да спим поред. Единият трябва да пази.

— Ясно де — неохотно се съгласи Турчин. — Дай да хвърлим заровете да видим кой ще е на пост пръв.

Шооран много пъти беше чувал, че заровете на Турчин са фалшиви, така че, след като ги хвърлиха, изобщо не се учуди, че му се пада да дежури пръв. Пооплаква се колкото за очи от лошия си късмет, помогна на Турчин да се настани по-удобно и след малко го чу как захърка.

Близкият далайн го изпълваше с тревога и нетърпение, но той все пак честно изчака два часа, докато мракът не стана непрогледен, и чак тогава събуди доволно похъркващия Турчин.

— Ти луд ли си бе! — викна церегът. — Остави ме да спя!

— Твой ред е да пазиш — непреклонно каза Шооран. — Ще ме събудиш на разсъмване.

И го вдигна насила и легна в постелката си. Турчин посумтя, после се опита да задреме, подпрян на копието си, и накрая попита:

— Спиш ли вече?

Шооран се обърна на другата страна и измуча нещо уж насън. Турчин въздъхна, направи няколко крачки по синора, спъна се в някакъв камък, изруга, а после отиде до постелката си, от която така безмилостно го беше измъкнал Шооран, и замърмори:

— Никакви изгнаници няма да минат сега оттук — да не са луди? Всички спят. И аз може да си полегна. Никой няма да разбере.

Шооран мълчеше, слушаше го и се възхищаваше на логиката му. Вярно, изгнаниците спяха, обаче какво щеше да стане, ако дойдеше Йороол-Гуй? Тогава наистина никой нямаше да разбере, че двамата са спали на пост.

Оройхонът живееше и в мрака. Нещо минаваше наблизо, и жвакаше в тинята, нойтът бълбукаше. Далайнът мътно просветваше — близо, съвсем близо…

Като се убеди, че Турчин е заспал, Шооран тихо стана и тръгна към далайна, обхващайки с мисълта си тежките талази и безкрайните дълбини. Далайнът трепна и се предаде, затвърдя в нов оройхон, призрачното сияние изгасна, лепкавата влага отстъпи, изтласкана от земната твърд. Шооран се върна до постелката си, легна и заспа. Можеше да се наспи спокойно — оройхонът, на който бяха, вече беше недосегаем за Йороол-Гуй, а колкото до изгнаниците, Шооран изобщо не мислеше да ги пази или да се пази от тях. Важното беше Турчин да се събуди пръв и да събуди и него — нали уж трябваше да е на пост…

Крясъкът на Турчин можеше и мъртвец да вдигне от гроба.

— Ааа!… — ревеше церегът и сочеше с трепереща ръка. — Там… Виж!…

— Свири тревога! — подвикна му Шооран.

Турчин наду раковината и сипкавият й рев се понесе в утринната мъгла.

— Скрий си постелката — подсети го Шооран, който вече бързо навиваше своята.

Е, сега, когато мислите на Турчин бяха заети със собственото му оцеляване, вече можеше да мине в нападение.

— Как го изпусна? — рязко попита Шооран. — Нали беше на пост. Да не би някой да е минал?

Отговорът можеше да е само един и последва незабавно:

— Никой!… — викна Турчин. — Никой не е минавал! Цяла нощ не съм мигнал…

— И двамата не мигнахме — поправи го Шооран. — На само един от нас няма да повярват, особено ако разберат, че другият е спал.

Турчин закима, а Шооран продължи да го обработва.

— Как така обаче не си видял нищо? Да не би да е заради мъглата?

— Да, да, заради мъглата! — хвана се Турчин за спасителната сламка. — Ами виж я каква е гъста, на две крачки не се вижда нищо…

— Бандитите ще избягат! — викна Шооран. — През новия оройхон. Надуй пак раковината!

Турчин го послуша, ревът на раковината пак огласи околността, а после двамата се върнаха през изсветляващата в утрото мъгла и спряха чак на границата на новия оройхон да дочакат идващите на помощ цереги.

Разузнаването потвърди, че изгнаниците наистина не са си губили времето и че още на разсъмване са се изнизали през новия оройхон. Нямаше смисъл да ги преследват, имаше по-важна работа. Оройхонът, който бе станал сух призори, беше разположен много неудобно — опираше в сухите земи само с едната си страна, а от другите три бе заобиколен от мокри оройхони. За отделяне на този оройхон не можеше да става и дума, разбира се, защото до него се стигаше не през мъртва ивица, а по леснопроходим провлак, така че одонтът Ууртак просто трябваше да увери вана в предаността си и по възможност да извлече някаква изгода от ситуацията.

И Ууртак с личната си гвардия тръгна към царския оройхон, а войската му и церегите, изпратени от другите одонти, останаха да бранят провинцията. Една седмица стигна на хитрия Ууртак да убеди вана, че не си струва да създава нов окръг заради само един оройхон, понеже новият окръг без съмнение ще поиска да е самостоятелен — и значи ще е по-добре оройхонът да се даде на него, верния Ууртак. През тази седмица Шооран възмезди изгнаниците, като направи още един оройхон, който се издаваше в далайна и на практика възстановяваше земите им.

Преди да тръгне към вана, Ууртак за всеки случай забрани заселването на новия сух оройхон и прати там охрана — двойна дузина цереги. Сред тях беше и Шооран. Церегите нямаше какво да правят на пустия оройхон, така че по цял ден играеха на зарове, разправяха си какви ли не истории и си мислеха за семействата си — които си имаха семейства, разбира се. Шооран също си мислеше за Яавдай. Представяше си как я води до брега и също като лудия илбеч казва: „Гледай!“ — и пред изумените й очи се ражда нова земя. Лицето на Яавдай остава неподвижно, но в черните й очи пламва неугасим огън. А после той й показва как земята се умива с чиста вода, как се освобождава от отровата и мръсотията, как се покрива със зелена трева, как поникват туйваните… И й казва: „Тази земя е за теб. Живей.“ — и Яавдай се усмихва неуверено…

Обзет от тези мисли, една ранна утрин Шооран тръгна през пустите мокри земи към далайна. Никой не го видя. Острова пък видяха чак привечер, когато Шооран отдавна беше застъпил на пост на провлака.

Тази безразсъдно смела постъпка не му донесе удовлетворение, но му помогна да разбере, че всъщност не мечтае за нови земи, а за Яавдай. И сърцето му започна да се къса от мъка. Шооран шепнеше думите на древната легенда, която сякаш знаеше наизуст още отпреди да се беше научил да говори: „Проклинам твоя илбеч никъде да не намери покой и щастие. Да няма приятели и дори най-близките му роднини да му се подиграват и да го измъчват…“ Шепнеше, докато думите не изгубваха смисъла си, а пред очите му беше лицето на Яавдай. Не, тя не можеше да му се подиграва, това беше невъзможно, в случая дори проклятието на Йороол-Гуй беше безсилно. Нали беше обещала да го чака… Кратичкото й „да“ бе станало всичко за него. Шооран се убеждаваше сам, че всъщност няма никакво проклятие — нали и старецът беше имал семейство дори след като беше станал илбеч, а пък потомците на илбеча Ван управляваха цялата страна.

Одонтът Ууртак се върна и изпратените да му помагат войски започнаха да се готвят за изтегляне, така и без да са хванали никого. За изпратените от Моертал бойци обаче нямаше почивка — щом разбра, че илбечът се е изплъзнал, наместникът реши да се справи поне с изгнаниците и бунтовниците, така че веднага ги прати да охраняват мокрия оройхон.

Този път Шооран се озова доста далече от далайна и не можа да направи нищо. Челните дузини настъпиха, сломиха съпротивата на неорганизираните изгнаници, разкъсаха фронта им и подгониха едната половина към ухерите на синора, а другите — на юг, към двата оройхона, проточили се навътре в далайна. Изглеждаше невъзможно някой да се измъкне от този капан.

Ухерите и татаците бяха заредени и чакаха, но одонтът беше наредил да се стреля само в краен случай. Освен това имаше заповед да не убиват онези, които се предават — Моертал не беше съвсем сигурен, че илбечът не е в капана, така че на церегите бяха раздадени допълнителни хитинови върви.

Част от истинските скитници — жените, старците и сакатите — успяха да избягат на север, останалите бяха навързани по двойки и ги отведоха да ги разпитват. Разбойниците обаче се опитаха да се измъкнат със сила.

Шооран беше на пост на синора, когато група разбойници изскочиха иззад тесегите. Бяха около дузина и половина, крещяха и единствената им надежда беше внезапността на нападението. Церегите обаче бяха нащрек. Шооран, който се оказа в центъра на схватката, видя точно срещу себе си познато лице, изпъстрено със следи от игли, чу съсъка на бича… Успя да отбие смъртоносния удар с копието си и се хвърли в краката на нападателя. Ако бяха само двамата, след миг щеше да е мъртъв, тъй като копието му бе отнесено от бича, но поваленият му противник нямаше време да замахне пак — Турчин и дузинникът Коннар се хвърлиха върху него и за секунди го вързаха. Останалите разбойници бяха или избити, или също вързани. Да се изплъзнат успяха само трима.

— Браво! — похвали дузинникът Шооран. — Вече те бях отписал, обаче ти не само оцеля, но и успя да го повалиш, този… Виж го само как те гледа — ако може, ще ти скочи като парх.

Младежът гледаше Шооран, без да мига, и очите му сякаш бяха само от бяло. Белезите на бузата му се бяха налели с кръв, вените на слепоочията му се бяха издули. Коннар го обиколи, огледа го отвсякъде и каза:

— Този явно не е илбечът. А за каторжник не става — ще избяга. И като избяга, ще те потърси и ще те намери. То си му личи от пръв поглед — такива като него не прощават. Знам, и аз съм същият. Така че я го отведи в шавара, пък аз ще докладвам, че пленниците са само осмина.

Шооран си взе копието и махна с острието към шавара. Без да каже нито дума, младежът стана и тръгна натам — крачеше така, сякаш не него подкарват, а той води. Шооран вървеше на крачка след него. Имаше чувството, че е виждал това лице и тази небрежна походка и преди. И този поглед. Не онази вечер, а преди. Много преди. Макар че това просто не можеше да бъде — такова обезобразено лице нямаше как да не се запомни. От друга страна, церегите забождаха в обущата си по дузина игли, а белезите на младежа бяха много повече — все едно бе лежал на жива тукка за възглавница.

— Стой — каза Шооран.

Младежът спря.

— Еетгон името ли ти е, или е прякор?

Младежът не отговори. Гледаше някъде над главата на Шооран, лицето му беше спокойно, само вената на слепоочието му продължаваше да пулсира бясно.

— Ти… — Шооран спря, не смееше да го каже. Но все пак го каза: — Ти от Свободния оройхон ли си?

Еетгон най-сетне го погледна, помълча още секунда и каза:

— Не помня. Отникъде съм.

Шооран извади ножа си и почна да реже хлъзгавите корави върви. Еетгон мълчеше и чакаше.

— Покрай синора има постове — каза Шооран. — Гледай да не те видят.

Изгнаникът тръсна ръце да се освободи от въжетата и без да каже нищо, без да се сбогува или да благодари, се обърна и тръгна.

— Чакай! — подвикна Шооран. — Чаарлах жив ли е?

— Тръгна си отдавна — отговори Еетгон, без да се обръща. — Не знам накъде.

— Благодаря — каза Шооран.

След тази сполучлива операция ги пуснаха да си идат вкъщи. Шооран също получи отпуска. Дузинникът Коннар беше докладвал за проявената от него храброст и за награда Шооран нямаше да застъпва на дежурство цял месец. Щом научи това, той забърза към палатката на Яавдай. Цялото семейство трябваше да е на полето, но новината, че церегите се връщат, вече се беше разчула и майката на Яавдай я беше пратила да се прибере. Шооран я видя пред палатката, спря на две крачки от нея и усети как цялата му храброст и цялата му решителност се изпаряват.

— Здравей — каза той.

— Добре дошли — отвърна Яавдай.

— Върнах се — каза Шооран.

— Мислех само за теб… — Думите се нижеха и сякаш се изнизваха покрай ушите й, само леките й кимвания показваха, че все пак го слуша.

Шооран влезе в палатката пръв — като стопанин, който кани гост. Напрежението стана непоносимо. И той най-накрая каза думите, които изобщо не мислеше, че ще може да каже:

— Яавдай, не мога да живея без теб. Искам да станеш моя жена. Съгласна ли си?

За безкрайни секунди се възцари тишина, после тя тихо каза:

— Да…

Вече нямаше нужда от думи. Шооран бавно вдигна ръце и сложи на шията й огърлицата от безценни сини бисери.

Направиха сватбата според всички правила, със свещеник и с местния баргед. Качиха се на суур-тесега и под строгия поглед на Тенгер си размениха дарове. Шооран даде харпуна си: „Ще съм твоята кост и твоята защита“. И получи плод от туйван: „Ще съм твоя радост и твоя наслада“. После отидоха до далайна. До следващия мягмар имаше почти цяла година и затова повечето гости и важните лица спряха на ръба на сухия оройхон да изчакат младите да се върнат. До далайна с тях дойде само Киирмон — е, и двете сестрички на булката, които не искаха да изпуснат нищо от церемонията.

— Господарю Йороол-Гуй — каза Шооран и пусна сладкия плод в далайна. — Това е жена ми. Нищо друго си нямам. Вземи я и забрави за нас!

— О, Многоръки! — прошепнаха устните на Яавдай. — Това е мъж ми. Вземи го…

Вечерта гостите изпиха пет мяха вино и се натъпкаха до насита с месо. Пияният Турчин разправяше как насмалко не хванал илбеча, а Киирмон беше сложил нови струни на сувага си и пееше любовни песни.

Меденият месец свърши неочаквано — по вина на илбеча. Новият оройхон се появи на изток, където беше спокойно още от времената на безумния старец. Стана някак от само себе си. Яавдай имаше много работа — жените на церегите не излизаха на полето, но и не бяха знатни дами и също си имаха задължения. Вярно, носеха красиви талхове, но трябваше да знаят как да правят сладка каша, а ръцете им трябваше да са бели дори след като бяха изстисквали угнилите плодове на туйвана. Всичко това се учеше, и то не лесно, и Яавдай всеки ден ходеше при разни обеднели бабички — вдовици на загинали цереги, за да стане достойна съпруга на Шооран. Той пък излизаше да се разхожда. Вече имаше право да ходи по всички сухи земи без царския оройхон и един ден — за три часа — стигна чак до източното крайбрежие. Няколко дни преди това брегът беше разорен от Йороол-Гуй и сега там нямаше жива душа. Шооран направи нов оройхон и се прибра при младата си жена още по светло, без да събуди ничие подозрение. Още на следващия ден обаче го пратиха с отряд цереги на изток, към новите мокри земи.

Животът лека-полека потече плавно и спокойно. Шооран излизаше с отряда. Разбитите изгнаници вече не бяха опасни за оройхоните и след като дежурството му свършеше, той се прибираше вкъщи, където го чакаше Яавдай. Тя вече беше изучила всички тънкости на поведението на жена на церег, но това изобщо не я беше променило: никога не го заговаряше първа, отговаряше му кратко, лицето й почти винаги беше неподвижно. Само ръцете й бяха заети постоянно — непрекъснато плетеше какви ли не неща. Шооран сядаше до нея, гледаше лицето й в полумрака и разказваше за себе си и за странстванията си. Разказваше истината, само истината, почти цялата истина. И заради това „почти“ в разказите му имаше несъответствия и пропуски и те заприличваха на приказките на Киирмон. Яавдай не забелязваше несъответствията, понякога дори като че ли изобщо не чуваше какво й говори. Само веднъж, когато Шооран й разказваше за майка си, свали огърлицата и дълго я разглежда, а на лицето й се беше изписало нещо като почуда.

Шооран не се притесняваше от странностите й и когато му се налагаше да замине някъде по служба за по-дълго, му беше мъчно за нея.

Мягмарът дойде и си отиде. От сватбата им беше минала почти година. През тази година Шооран направи два острова: първия през медения им месец, втория — много по-късно, но пак по същия начин, ако не се броеше това, че във втория случай се появи сух участък. Два оройхона за година бяха прекалено малко и не отговаряха на плановете му да застрои целия далайн, но той вече и не се стремеше към това. Искаше просто да живее, да обича Яавдай и да не се измъчва заради земите, които не носеха нищо, но заради които се проливаше кръв. Освен това нали вече беше направил девет оройхона. Малцина илбечи бяха правили по толкова. Не всички можеха да бъдат като Ван, нали?

Най-силното впечатление за годината беше пътешествието до царския оройхон. Макар че не можеше всъщност да се нарече истинско пътешествие — пътят беше само около четири часа. От друга страна, без разрешение на царския оройхон не можеха да стъпят дори церегите, да не говорим за обикновените земеделци. Столицата се охраняваше строго, по целия синор на равни разстояния стърчаха въоръжени бойци.

На самия оройхон нямаше никакви ниви, нямаше и палатки или навеси, тревата беше окосена съвсем ниско и по нея се разхождаха приближените на вана. Дори клонатите туйвани, изглежда, растяха не за да дават плодове, смола и дървесина, ами за да хвърлят прохладна сянка.

Целият оройхон беше преграден с каменни стени, зад които живееха жените на царствения ван и най-близките му роднини. Близките роднини на вана бяха безброй — живееха и на царския оройхон, и в алдан-шаварите на други оройхони. Никой от тях не работеше нищо, но всички имаха жени, слуги и охрана и вкусна храна, меки дрехи и хубави жилища. Шооран бързо разбра защо данъците в държавата са толкова високи и къде отива цялото това богатство.

Моертал беше включил Шооран в свитата си — иначе той никога нямаше да види градините на вана. Защото това наистина беше градина. Много преди да стигнат границите на царския оройхон Моертал слезе от носилката си и продължи пеш, съпровождан от най-верните си цереги. Минаваха покрай ручеи, чиито брегове бяха направени полегати — не беше удобно да вадиш вода, но пък беше красиво и човек можеше да седи на брега и да се отдава на съзерцание. Малките тесеги бяха заравнени, но не за да се направи място за жилища, а за да се разширят ливадите. Само тук-там имаше хълмчета, на които открай време растяха огромни туйвани.

Суур-тесегите обаче бяха най-странното. Шооран очакваше да види скала с изсечени в нея стълби и на върха й — трон, на който да седи ванът и от трона да управлява страната и да съди престъпниците. Не знаеше като какъв ще е този трон и каква ще е охраната около него, дори не искаше да си мисли за това, защото знаеше, че така или иначе ще сбърка. Входът в царския алдан-шавар сигурно щеше да е с врати от кост, другите входове щяха да са затрупани с камъни, но пък щеше да има и прозорци — нямаше начин алдан-шаварът да не е такъв. Но вместо това Шооран видя стена. Все едно целият суур-тесег беше сринат със земята и на негово място беше издигнато нещо огромно, високо поне три човешки боя, нещо, изградено от камък, кост и дърво. Безбройните прозорци лъщяха, покрити с прозрачните люспи на гигантски риби, а невероятно голямата врата беше украсена с дискове от ръцете на черен уулгуй, резбовани при това. Шооран беше виждал извисяващата се чак до облаците Стена на Тенгер и малко неща можеха да го учудят, но сега пред него се извисяваше не творението на безсмъртния старец, а дело на човешки ръце. И той спря и зяпна — нещо, недопустимо за церег.

Не го пуснаха да влезе в алдан-шавара, разбира се. Моертал влезе там с дузинника, а церегите останаха отвън. Но и това, което виждаше, беше достатъчно за Шооран. След малко дойдоха служители, които ги отведоха на съседния оройхон и ги нахраниха с месо, задушено във вино. А после им позволиха да се върнат и да разгледат чудесата в царския двор.

И осемте суур-тесега на царския оройхон изобщо не приличаха на обикновени суур-тесеги. Седем от тях бяха превърнати в дворци, подобния на първия, който така беше смаял Шооран. Осмият приличаше на хълм, но беше много по-висок й по-голям от другите — сигурно го бяха достроявали с камъни, донесени от другаде. Беше огладен отвсякъде и беше облицован с полирана кост и да се качи човек на него можеше само от едната страна, където имаше стълба. Стълбата също беше от безценна кост — едно стъпало от бяла, следващото — от черна. Отдалече черните стъпала приличаха на дупки в сияещата пирамида. Именно тази ръкотворна планина беше главният царски тесег. На върха й беше тронът на вана и до него олтарът, на който ванът собственоръчно принасяше жертви на стареца Тенгер. На стълбите, през всеки дванайсет стъпала, стояха въоръжени цереги, та никаква воняща твар да не посмее да се покачи на тесега на царствения ван, управляващ света отвека и вовеки.

Алдан-шаварът беше достъпен за всички. Дори нямаше врати — входът, разширен от каменоделците, зееше като огромна паст. Под царския тесег и олтара на Тенгер се намираше храмът на Йороол-Гуй. Там влязоха чак на другия ден, а сега, след като позяпаха учудено високата пирамида, воините отидоха да видят свещения бовер — беше с побеляла от старост козина и коремът му беше обрасъл с трева.

Нощуваха на съседния оройхон, в гостилница за знатни посетители. Не беше чак дворец, но не беше и обикновен навес като за простолюдието. Коженият покрив беше опънат над каменни стени, така че човек можеше да си мисли каквото си иска — че е в алдан-шавара например, или навън, на открито.

Двата дни, които прекара в столицата, потресоха Шооран почти толкова, колкото навремето сухият оройхон и разказът на стареца за живота му. За втори път Шооран виждаше нещо, което изобщо не приличаше на нищо, което бе виждал, и това невероятно разнообразие като че ли обещаваше още и все по-големи чудеса. Докато крачеше покрай облицованите с дърво стени (значи тук докарваха отсечените стари туйвани!), Шооран мърмореше:

— … и колкото повече мислеше, толкова по-ясно му ставаше, че вечността е дълга и че краят й не се вижда…

На втория ден Моертал дойде и ги поведе на площада пред царския тесег. Сияйният ван щеше да се покаже пред поданиците си.

Площадът не беше голям и това сигурно бе предвидено — иначе щеше да се налага да събират и селяните от съседните оройхони, за да го запълнят, а така стигаха и одонтите с охраната си и царедворците. Събраха се на него и чакаха дълго — това си беше задължителна част от ритуала, — а после на върха на суур-тесега се появи ванът. Не се качи по стъпалата, а просто излезе отнякъде и седна на трона — значи имаше и друго стълбище, тайно. Ванът беше възпълен мъж на средна възраст и нищо във външността му не показваше, че е богоизбран, дори напротив — главата му беше малка и затова изглеждаше малко смешен. Макар че, от друга страна, така можеше да му се струва само на Шооран, който поради своята изключителност можеше да преценява трезво всичко и всички. И докато гледаше нагоре и се взираше в глуповатото лице на владетеля, Шооран забеляза, че легендарната корона на вановете — широк обръч от искрящо бяла кост — му е малко голяма. И си спомни приказката, която беше разказал Чаарлах, и стисна зъби, за да не го издаде усмивката му. Владетелят сигурно си подлагаше нещо на тила, та короната да не му падне на носа.

— Доволни сме от одонтите си — каза ванът с неочаквано дълбок басов глас. — Царството ни процъфтява, земите ни се увеличават, враговете са посрамени, изгнаниците са покорени. Бунтарят, който побягна на запад обаче, още не е наказан, макар че присъдата ни беше провъзгласена преди повече от година. Не сме доволни, че церегите ни не проявяват необходимото старание, за да заловят илбеча. И горчиво съжаляваме, че скъпоценният дар на нашия предтеча е осенил един безумец, който не разбира дълга си. Безценното съкровище на Ван трябва да служи на потомците му. Церегът, който ни доведе илбеча жив и невредим, незабавно ще бъде издигнат за дузинник, а дузинникът му ще стане одонт в новите провинции на страната ни. Вървете, прочее, и оповестете заповедта ни из всички оройхони, и нека бъде волята на мъдрия Тенгер и да се сбъднат думите на Йороол-Гуй, защото тяхната борба извечна е сложила начало на вселената.

Ванът се обърна към жертвеника, вдигна ръце — лумнаха ослепителни пламъци — и изчезна.

След церемонията церегите слязоха в долния храм. По нареждане на Моертал носеха дарове за Йороол-Гуй — дадоха ги на облечените в жанчове и обути с високи ботуши храмови служители. Те ги взеха и ги отнесоха, без дори да се поклонят пред олтара. Шооран си помисли, че всъщност така и трябва — ако искаш да принесеш жертва на Йороол-Гуй, няма смисъл да го правиш далече от далайна. После мълчаливите жреци хванаха Моертал за ръцете и го поведоха нанякъде. Охраната остана да чака в храма.

А той беше огромен. Каменният таван беше толкова висок, че човек не можеше да го стигне дори с дълго копие от онези, с които се ходеше на лов за гвааранзи. Беше дълъг поне две дузини крачки и почти толкова широк. И как ли се крепеше куполът над толкова огромно пространство?

Шооран стоеше неподвижно, поразен от величието на храма. А после видя Йороол-Гуй. Богът на дълбините се виеше по грапавите каменни стени и по колоните, безкрайните му пипала се преплитаха, арките, украсени със зъбите на водни твари, бяха като раззинати уста. Всеки, влязъл в храма, беше в обятията на Йороол-Гуй. Безбройните му ръце се протягаха отвсякъде, дори подът се надигаше от мощта им — и нямаше къде да избягаш. Жив си — и вече си мъртъв, можеш да се движиш — но вече си сграбчен.

Около олтара мътно лъщяха корубите на гвааранзи, блещукаха пархове — изкусно сглобени до последното членче, — но Шооран не ги виждаше. Той гледаше нагоре, към свода, който плавно преминаваше в купола — там жълтееше кръгло петно кост с черна дървена зеница. Трябваше да се вгледаш, за да го видиш, но то — то те преследваше, омагьосваше те, подчиняваше те на себе си. И Шооран се чувстваше мъничък, готов покорно, сам да влезе в зяпналата да го погълне паст. Защото го нямаше скептика Хулгал, за да развали злата магия. Миришеше на нойт и благовония.

„Не ме е страх от теб — искаше да каже Шооран. — Тебе трябва да те е страх от мен, защото съм илбеч…“

Но устните му не помръдваха и от пресъхналото му гърло не излизаше и звук. И сигурно точно това го спаси. Защото в следващия миг магията изчезна. Вълшебната дума „илбеч“ му върна силата. Многоръкият бог продължаваше да го гледа, но вече не беше страшен. Шооран дълбоко си пое дъх и се огледа. Церегите се бяха скупчили плахо под надвисналия над тях купол, до един пребледнели, само Турчин — него не го притесняваха нито куполи, нито погледи — се озърташе любопитно. И като видя, че Шооран го гледа, му намигна и прошепна заговорнически:

— Ама и ти си един! Какво си се оцъклил? Да не те е страх?

— Жив съм го виждал — каза Шооран — и не ме беше страх. От изваяние ли да ме е страх?

Дойде Моертал и ги поведе към изхода. След около час вече бяха излезли от царския оройхон и привечер си бяха вкъщи. За Шооран най-чудното беше, че този толкова различен свят е толкова близо. Много по-лесно щеше да му е да приеме всичко, ако при вана се стигаше след безброй препятствия и дузина дузини оройхони.

Мислите за царския оройхон, това съчетание на великото с нищожното, забъркано с воняща несправедливост, дълго не му даваха мира. Светът му изглеждаше като някакво тъмно помещение, обгърнато и оплетено от пипалата на невероятния Йороол-Гуй. И накъдето и да побегнеш все попадаш в тях. Шооран се измъчваше, знаеше, че трябва да направи нещо, но не знаеше какво. Можеше да прави само едно — да строи оройхони, много оройхони, мокри и сухи, но в ума му, вече не породен от думите на майка му или на стареца, а от собствения му опит, изникна въпросът: защо и за кого да строи тези острови? Отговор нямаше и нито Яавдай, нито Киирмон — единствените, на които Шооран се опитваше да обясни със заобикалки какво го измъчва — не му помагаха. Яавдай както винаги си мълчеше, а една вечер, след като изслуша за пореден път несвързаните му брътвежи, Киирмон каза:

— Знаеш ли, обикновено, след като се оженят, мъжете престават да се питат какъв е смисълът на живота. Млад си, здрав си, жена ти е хубава, какво те тормози?

— Нищо — каза Шооран и макар това да не беше лъжа, не беше и истина. От една страна, всичко беше наред, от друга — не. Не беше наясно какво точно не е наред, но откакто се беше върнал от царския оройхон, непрекъснато го измъчваше някаква тревога.

След сватбата одонтът им беше дал две стаи в алдан-шавара — едната голяма и светла, другата по-малка, без прозорци. Един ден, след тридневно отсъствие, Шооран влезе в малката стая, протегна ръка да остави копието си в ъгъла, и замръзна — Яавдай беше в съседната стая и пееше. Пееше безкрайна тъжна песен, тихичко, с безброй повторения, песен, каквато се пее, когато ти е тъжно и скучно и просто седиш и плетеш.

Шооран направи крачка напред, копието му закачи стената и Яавдай се стресна, сякаш я бяха заварили да прави нещо нередно.

— Аз съм — каза Шооран. — Дойдох си. Много хубаво пееш. Попей още.

Яавдай послушно запя последните строфи на безкрайната песен:

Доста безрадостно посрещане. Макар че какво друго можеше да бъде? Шооран всъщност само си представяше усмивката на Яавдай, и то когато беше далече от нея — защото никога не я беше виждал да се усмихва. От друга страна, защо пък само да се хили като детенце, което зяпа облаците? Нищо лошо нямаше в това, че е сериозна. В крайна сметка всеки получава от живота по-малко, отколкото му се иска.

Речта на сияйния ван от върха на царския тесег без съмнение беше много красива, но не беше съвсем вярна. Уви, царете от време на време също приемат желаното за действителност. Въпреки удовлетворението на владетеля изгнаниците по границите на държавата не бяха усмирени. В областта на Моертал бяха намалели, това беше вярно, но в други крайбрежни провинции се бяха превърнали в такава сила, че вече нахлуваха в сухите оройхони посред бял ден. И изобщо не намаляваха, дори напротив — слуховете за нови земи караха все повече и повече хора да тръгват да търсят щастието си. Но не го намираха — трите изсъхнали оройхона не можеха да променят положението в страната и преселниците бедстваха на мокрото, без да могат да намерят подслон. Ако не беше Йороол-Гуй, те щяха да са много по-голяма заплаха за държавата от Хооргон с нищожния му бунт. Така че съветът на одонтите отново и отново отлагаше похода на запад и пращаше нови и нови наказателни експедиции срещу собствените си непокорни граждани.

Шооран не беше в състава на наказателните отряди — след като вече беше доказал храбростта си в бой, се водеше доверен церег и затова го бяха зачислили към стрелците с ухери, които участваха само в големите операции и по време на обикновените хайки оставаха на сухото. Това беше добре дошло — Шооран знаеше, че повечето изгнаници са обикновени грабители, които спокойно убиват и също така спокойно чакат да бъдат убити, но пък, от друга страна, те бяха и хора, прокудени от живота да живеят там, където не може да се живее.

Шооран стоеше до ухера, подпрял лакът на широкото дуло, направено от тъмнокафяв прохладен хитин. Ухерът приличаше на огромен, непокорно приклекнал звяр. Беше стар, с него бяха стреляли вече много пъти и по ръба дулото вече се беше пукало и беше лепено. И беше зареден, нали бяха на границата все пак — макар че Шооран нямаше право да стреля. Защото ухерите са страшни, но и крехки, и бързо се износват — две, най-много три дузини изстрели и хитинът започва да се рони и никакво лепене не помага. Смяташе се, впрочем, че и да иска, Шооран не може да стреля, понеже за да се произведе изстрел, трябваха два кремъка, а засега той беше заслужил само един — острието на копието си. За това, че има и два други кремъка, негови си, Шооран не казваше на никого.

Оройхонът пред тях беше непривично пуст — нямаше ги събирачите на харвах и чавга и за това, че доскоро тук беше имало хора, напомняха само изпочупените стъбла на хохиура. Гъсти изпарения се издигаха над тесегите и се носеха към далайна. Това беше единственото движение, което можеше да се забележи, но Шооран знаеше, че оттатък, зад тесегите, скрити от мъглата, изпратените дузини изтласкват изгнаниците към ухерите от другата страна — слава на добрия Тенгер, не към него.

От време на време долитаха слаби викове и един-два пъти на Шооран му се стори, че различава гласа на Турчин.

След малко дойде смяната и дузинникът му каза:

— Не се отдалечавай много. Все пак има хайка.

Но и от тона му, и от това „все пак“, и от факта, че до ухера оставаше на пост само един церег, личеше, че не очаква да се случи нищо особено. Още повече че дори да успееха да се измъкнат, изгнаниците нямаше да тръгнат срещу ухера на цяла тълпа, а щяха да се опитат да се измъкнат поединично. Вярно, в началото на хайката не се знаеше накъде ще побегнат, но сега явно нямаше тръгнат насам и значи Шооран можеше да се поразходи спокойно.

Той бавно тръгна по синора към далайна, качи се на обраслия с хохиур връх на един суур-тесег и се огледа. Надеждата му, че ще може да се приближи незабелязано до далайна, угасна — наблизо имаше отряд с татац, а зад него се виждаха цереги от спомагателните дузини. Оройхонът беше обкръжен според всички правила. Шооран въздъхна, после седна на един плосък камък и се загледа в сивата пустош на далайна. Прави бяха хората да казват, че като се качиш на суур-тесег, виждаш надалече.

„Дали пък не мога да стигна далайна оттук? — запита се Шооран. — Нали го виждам все пак…“

Напрегна се и се помъчи не само да го вижда, а да го усети, да проникне в него, но от такова разстояние далайнът беше непроницаем и нямаше никакъв отклик. Така че Шооран се отказа и остана да седи и просто да гледа ленивите талази. Един от тях, по-голям от другите — приличаше на суур-тесег в равнина — промени посоката си и тръгна право към брега. Проблясваше мътно под сребристите дневни облаци, а в центъра му сякаш бликаше фонтан и талазът не спадаше, дори напротив, ставаше все по-висок и по-висок, а после върхът му се запени, сред пяната изникнаха безбройни ръце и огромното тяло тежко се пльосна на сушата. Плясъкът се чу чак после, сякаш с огромно закъснение. Познатият страшен звук освести Шооран и макар той да виждаше, че Йороол-Гуй излиза на съседния оройхон, не можа да овладее паниката си и побягна.

Стигна до сухото заедно с другите цереги от охраната. Огледа уплашените им лица и без да каже нищо, тръгна по синора към извиващите се в чудовищен танц ръце на Йороол-Гуй.

Злобният бог беше изплувал съвсем до синора, тялото му се издигаше като огромен, застрашително надвиснал хълм. Йороол-Гуй сякаш всеки миг щеше да падне на отсамния оройхон, но не — тъничката линия на границата го спираше. И Шооран — внезапно го обзе спокойствие — си помисли, че майсторът, направил храма на царския оройхон, някога сигурно също е стоял така пред безпомощния бог и си е мислил какво ли би станало, ако всяка сила не е ограничена от нещо.

И сякаш за да задълбочи приликата си с храма, Йороол-Гуй показа едно от основните си очи в средата на туловището си. Шооран обаче вече не се страхуваше от хипнотичната му сила. Младият илбеч се усмихна със стиснати устни, направи крачка напред и попита:

— Позна ли ме? Да, това съм аз и ти не можеш да ми направиш нищо.

Някъде дълбоко в душата си се надяваше, че Йороол-Гуй ще му отговори, нали според легендата беше говорил с Ван, но богът мълчеше и в изцъкленото му око нямаше повече разум, отколкото в очите на бовер. И изведнъж Шооран съвсем ясно си представи какво става в другия край на нападнатия оройхон — как обезумялата тълпа търси изход, но изход няма, защото чудовищните ръце са навсякъде и опипват, сграбчват, влачат наред — и бандити, и цереги, и обикновени изгнаници…

Шооран хукна към ухера. Фунията на дулото беше насочена право към немигащото око на Йороол-Гуй. Шооран измъкна двата кремъка от пазвата си и ги удари един в друг. Посипаха се искри. За две, дори три секунди не стана нищо — огънят пълзеше по канала. А след това ухерът изтрещя, блъвна огън, подскочи и се преобърна — масивната подставка, на които беше закрепен, не можа да го удържи. Шооран преглътна, ушите му изпукаха. Йороол-Гуй си беше на мястото, все едно не беше станало нищо. Острите камъни бяха разкъсали плътта му на десетки места, от избитото око бликаше зеленикава гнилоч, но дори тази страшна рана явно не означаваше нищо за гигантското чудовище. А след секунди раната се затвори, без по тялото на Йороол-Гуй да остане и следа, и само локвите смесена с нойта отровна кръв показваха, че изстрелът е улучил целта.

Шооран стоеше, безсилно отпуснал ръце, и шепнеше:

— Проклет убиец… проклет убиец…

Йороол-Гуй мълчеше, нищо в пихтиестото му зеленикаво-прозрачно тяло не издаваше, че е бил ранен, безбройните му ръце все така се гърчеха покрай синора. Не, изглежда все пак беше усетил нещо, защото изведнъж ръцете замряха, после се стегнаха и с един-единствен напън го изтласкаха в очакващия го, неправдоподобно тих далайн. Шооран се разсмя и вдигна юмрук срещу омразния бог.

Дотичаха неколцина цереги и го зяпнаха — Шооран седеше на падналия на една страна ухер и се взираше в празния оройхон, където допреди съвсем малко беше вилняла смъртта.

— Какво направи, глупак такъв! — викна дузинникът.

— Избих му окото — отговори Шооран.

— Идиот! Бовер тъп! Откъде ми се взе на главата?! — развика се артилеристът. — Как може да стреляш по Йороол-Гуй бе! Цял живот по мокро да ходиш! Изобщо не ме интересува къде си го улучил, в окото ли, в носа ли — нали ще му израсне ново око! А пък ти хем похарчи харваха, хем развали оръдието! И как изобщо успя да стреляш? С какво изби огън?

— Ами с това — каза Шооран и посочи едно захвърлено в паниката копие с кремъчно острие.

Дузинникът понечи да каже нещо, но бързо затвори уста — копието беше неговото.

— Е — измърмори накрая той, — все ще се оправим някак. — И като си взе копието, тръгна да събира церегите да вдигнат ухера.

Този път в доклада на дузинника нямаше похвали за Шооран, напротив — той предлагаше да го накажат. Във владенията на благородния Моертал нямаше огнени земи и всичкият харвах, до последната прашинка, се получаваше или от хазната, или трябваше да се купува на неимоверна цена. Да не говорим за ухера — нямаше как да го поправят. Така че изобщо не беше чудно, че одонтът се ядоса и на Шооран не му помогна дори застъпничеството на петимата цереги, които бяха успели да се изплъзнат от ръцете на Йороол-Гуй благодарение на изстрела. А може би наместникът се ядосваше и защото от четирите му най-добри дузини бяха оцелели само петима души? Казва ли ти някой? Мислите на благородниците са дълбоки като далайна и криволичат като следата на жирх. Отначало вбесеният Моертал заплаши Шооран, че завинаги ще го прогони на мокрото, но после се поуспокои и само му отне правото да носи копие и го назначи на позорната длъжност тъмничар.

— Нищо де — успокояваше го Турчин, — пак ще се издигнеш. Много малко обучени воини останахме, Йороол-Гуй излапа цели дузини. Ама да беше видял само какво стана! Навсякъде ръце, безброй ръце, опипват, сграбчват… Как подскачах само!… Да бе, жалко, че не беше с нас.

Шооран не страдаше много от понижението си. Сега можеше да прекарва повече време вкъщи и да не оставя Яавдай сама по цели седмици. Искаше да е с нея — винаги и непрекъснато.

През последната половин година Шооран не беше построил нито един оройхон и изобщо рядко си спомняше, че трябва да строи. Затова пък проклятието не му излизаше от ума. Вече бе успял да надхитри съдбата веднъж — имаше си семейство, имаше си Яавдай, която обичаше повече от всичко на света. Странно обаче — не можеше да каже „обичам те“, думите запираха на гърлото му и устата не го слушаше. Пък и тя го гледаше внимателно, втренчено, изучаващо. Струваше му се, че всякакво признание в любов ще прозвучи фалшиво и той за пръв път я нарече „любима“ цял месец след сватбата. Но знаеше, че не може без нея. Тя беше всичко за него и дори само от мисълта, че пророчеството на Йороол-Гуй може да се сбъдне, го полазваха студени тръпки. Шооран помнеше историята на безумния илбеч и знаеше, че женитбата все пак не е целият живот. Бедата бе сполетяла Енжин тогава, когато Атай беше забременяла. И сега Шооран внимателно наблюдаваше Яавдай. Струваше му се, че ако навреме забележи признаците на бъдещо майчинство, ще успее да опази жена си и детето си от всички беди и всичко ще бъде наред. За жалост ранните признаци на бременност, за които беше чувал, бяха трудно определими и Шооран се самоизмъчваше с догадки и не смееше да попита жена си направо. Яавдай пък все така никога не започваше разговор първа.

Да си тъмничар беше лесно, но скучно. Владетелят си даваше сметка, че затворниците трябва да се хранят и че това е ненужен разход, така че тъмницата обикновено беше празна. Само след хайките двете килии се пълнеха с изгнаници и земеделци, решили да посъберат чавга или харвах. Разпитваха ги по един-два дни и после ги пускаха, като ги заплашваха, че лошо им се пише. От време на време пращаха някои на каторга, а съвсем рядко — и в шавара. Но като цяло одонтът гледаше да не си вгорчава живота с гледане на дела, двете килии на практика винаги бяха празни и другият тъмничар — стар инвалид — спеше в едната, подпрял на стената ненужното му всъщност копие с широк връх от кост.

Един ден обаче Шооран слезе на долното равнище на алдан-шавара и видя, че инвалидът не само не спи, ами стои на пост пред едната килия гордо изправен и — о, чудо невиждано! — дори е с броня.

— Какво става? — попита го Шооран.

— Шшшт! — прошепна инвалидът, наведе се към ухото му и все така шепнешком каза: — Вътре е илбечът. Хванаха го най-накрая. Обаче това е тайна, никой не бива да знае. Вече отидоха да извикат одонта, ще дойде тук лично. Голяма тайна, нали разбираш!

Шооран долепи око до остърганата люспа на прозорчето. На един от наровете в слабо осветената килия се беше свил Чаарлах. На пода до него имаше паница каша и чаша вода — нещо също невиждано в затвора. Но и двете не бяха докоснати.

„Ще го довършат“ — унило си помисли Шооран.

Откъм входа се чуха забързани стъпки и двамата с инвалида застанаха мирно. Идваше одонтът Моертал. Беше сам, без свита и без официални дрехи — сигурно беше тръгнал насам веднага щом му бяха доложили за залавянето на илбеча.

— Жив ли е? — попита Моертал.

— Жив е май — отговори старият тъмничар. — Диша. Моертал си пое дъх да се успокои, приглади тънкия цамц на гърдите си и им махна да отворят килията. После влезе. Шооран взе една факла и влезе след него.

Затворникът седна и запримигва от светлината на факлата. Цяла минута и той, и одонтът се изучаваха и никой не проговори. Накрая Чаарлах каза с насмешка:

— Сложно, а? Толкова дълго да ме търсиш, а сега се чудиш — защо ли? Прав съм, нали?

Моертал не отговори. Просто стоеше и гледаше седналия срещу него старец, сякаш изобщо не го интересуваше, че той, благородният одонт, е прав, а опърпаният просяк пред него седи. А после каза:

— Знаеш какво разправят за теб. Не знам дали е истина, но искам оройхоните да се появяват там, където аз кажа.

— Знам кое място си избрал — засмя се Чаарлах. — С един удар искаш два нови сухи оройхона и тогава от земите на изгнаниците няма да остане почти нищо. Но и те са хора, и то не по-лоши от церегите ти. Повярвай ми, знам какво говоря.

Чаарлах си признаваше, че е близък с изгнаниците и бандитите, без да го интересува, че дори само за това може да го хвърлят в шавара.

— Ако се закълнат, че ще спазват закона — каза Моертал, — ще ги заселя на новите земи. А най-добрите ще взема на служба.

— Ааа, виждам, че разговорът става сериозен! — възкликна разказвачът. — Никога не съм се чувствал толкова важен. Направо ми се ще да се надуя като авхай. Уви обаче, има една мъничка пречка. Седни, сияйни одонте, ще ти разкажа една приказка. Сигурно отдавна не са ти разказвали приказки просто ей така, безкористно.

Моертал не помръдна, но и не го прекъсна и Чаарлах започна…

Имало едно време един човек. Казвал се Йосаар. Веднъж той видял една тукка и решил да я хване. Хукнал подир нея, но тукката била много пъргава и се скрила в шавара. Йосаар много се ядосал и викнал:

— Излизай, гадино бодлива!

Тукката обаче не излязла и всъщност дори не го чула, защото вече била далече. Йосаар надникнал в шавара и храбростта му се свила на кълбо като подплашена тайза. Алчността обаче продължавала да го гризе и Йосаар казал:

— Чуй ме, бодливке, ще стоя тук и денем, и нощем, и ще те дочакам да излезеш!

За жалост тукката вече се била измъкнала през друга дупка и не чула клетвата му. Иначе щяла да разбере, че спасение няма, и веднага щяла да се предаде.

И така, Йосаар стоял пред шавара и денем, и нощем, а тукката все не се показвала. Накрая дошъл мягмарът и нещо в шавара се размърдало.

— Аха! — викнал Йосаар. — Огладня ли най-после! Сега ще те хвана.

Вместо тукката обаче от дупката излязъл един гвааранз и хванал него. Като видял накъде отиват нещата, Йосаар викнал:

— Ах, ама това вие ли сте, госпожо тукка! Не забравяйте, че пораснахте толкова, защото аз денонощно бдях над покоя ви. Ще позволите ли сега на нищожния си слуга да се прибере? Или искате да ви служа още?

Никой не знае какво му отговорил гвааранзът, но храбрият Йосаар все още не се е прибрал вкъщи. Сигурно още служи.

Чаарлах млъкна и зачака. Моертал помълча малко и накрая каза:

— Значи според теб аз съм хванатият?

— Ама моля ви, сияйни одонте! — запротестира старецът. — В тази история аз съм тукката и ако не успея да избягам, ще ме изядат. А кой е гвааранзът си решете вие.

— И ще реша — изръмжа одонтът. — Но и ти си помисли хубавичко. Дори да не си онзи, за когото те приемат, все пак знаеш повече, отколкото казваш.

Моертал се обърна към Шооран и рязко попита:

— Кой е този Йосаар? Чувал съм това име.

— Другият тъмничар — отговори Шооран, учуден откъде ли разказвачът знае името му. — Отвън е, пред вратата.

— Да се смени и да го доведат при мен — заповяда одонтът. — Нещо в тая работа не ми харесва.

— Трудно се върви по следите на жирх — обади се Чаарлах.

Моертал излезе, без да каже нищо. Шооран също излезе и залости вратата. Уплашеният Йосаар остави копието си и се заклатушка след наместника, а Шооран остана на пост — цели два часа стоя мирно, все едно го гледа самият сияен ван. Не се осмели да надзърне през прозорчето — страх го беше да срещне разбиращия поглед на Чаарлах. След два часа дойде недоволният от новото си назначение Турчин и го смени — значи Шооран имаше на разположение два часа и трябваше да ги използва по най-умния начин.

Забърза към къщи.

Яавдай, както винаги, шеташе, в стаята миришеше на накиснато във вино месо.

— Обядът още не е готов — виновно каза тя.

Шооран пристъпи към нея и изведнъж съвсем ясно видя онова, което се бе мъчил да види от седмици — щяха да имат дете. Точно сега обаче това изобщо не го зарадва.

— Трябва да се махаме оттук — каза той.

Яавдай не отговори, само кимна послушно.

— Не ме разбираш — продължи Шооран. — Направих… по-точно ще направя, но всъщност вече го направих… ще ме обявят за престъпник. Трябва да бягаме. Не се бой за майка си и децата. Яавдай вече е голям. Сега трябва да тръгвам, а ти вземи най-необходимото и след един час ме чакай на мокрия оройхон при втория суур-тесег.

— Добре — тихо каза Яавдай.

Той я погали по косата и въздъхна.

— Прости ми. Знам, че сега не е време за това, но пък бедите никога не чакат, нали?

— Няма нищо — каза Яавдай. — Може да е даже за добро.

Шооран се върна в тъмницата и смени сърдития на целия свят Турчин. И щом той излезе, отвори килията. Чаарлах го погледна в очите, без изобщо да се учуди.

— На — каза Шооран и му подаде наметката на Йосаар и копието му. — Да бягаме.

Чаарлах си сложи наметката, нахлупи и дълбокия шлем — така небрежно, сякаш го беше правил цял живот — взе копието и тръгнаха.

Церегът на изхода от алдан-шавара само ги погледна и небрежно подхвърли:

— Накара ви се одонтът, а?

— Ох, не питай! — изсумтя с променен глас Чаарлах.

Минаха покрай охраната, без да бързат, а после, щом се отдалечиха, забързаха към мокрия оройхон. До втория суур-тесег нямаше никого. Да не би да бяха подранили? Шооран погледна облаците — вече порозовяваха. Значи определеният един час беше изтекъл.

— Бащице — обърна се той към Чаарлах, — почакай ме тук. Трябва да намеря още един човек.

Чаарлах седна на шуплестия камък, като си подложи полата на наметката, и каза:

— Не се тревожи за мен. Върви да си вършиш работата, аз все някак ще се оправя. Благодаря ти, но не си струваше да залагаш всичко заради един побъркан разказвач като мен. И ме чуй добре — аз не съм илбеч. И нищо не знам за илбеча. Онази вечер, като разбрах какво става, нарочно затворих очи, за да не виждам нищо. Понеже съм приказлив, нали разбираш, и е по-добре да не знам чуждите тайни. Така че нямаше смисъл да ме извеждаш от оня пресъхнал шавар.

— Не ме интересува илбечът — каза Шооран. — Искам да спася разказвача.

— Аз също. Ако вместо тебе беше дошъл друг, щях да си остана в тъмницата. Одонтът скоро щеше да разбере, че не съм илбеч, и щеше да ме натири. С теб обаче тръгнах, защото ти не трябва да бъдеш церег. Не правиш каквото трябва, не говориш каквото трябва, не гледаш както трябва. Ти можеш да мислиш, а мисленето е вредно за церегите. Освен това си храбър, а храбреците не живеят дълго. Пък дори и да оцелееш, какъв ще станеш? Виж Киирмон — единствената му радост е виното, в което се чуди как да се удави…

— Татко — примоли се Шооран. — Ще се върна веднага. Само да намеря Яавдай…

— Върви, разбира се — каза Чаарлах. — Аз съм стар човек, мога и да почакам…

— Веднага се връщам! — викна Шооран и хукна.

Минута-две Чаарлах поседя неподвижно, после каза на глас:

— Май ще е по-добре да тръгвам. Те са млади, само ще им преча. А пък Яавдай ще намери как да утеши момчето…

И стана, подпря ненужното му копие на скалата и тръгна — знаеше, че краката му все ще го отведат някъде, където срещу приказките му ще му дадат чавга и някоя стара кожа, на която да спи.

Шооран стигна до сухата земя и спря. Беше опасно да навлезе в нея. Ако бягството вече беше разкрито, непременно щяха да го заловят, а и всеки, който го видеше, щеше да може да каже накъде е тръгнал. Огледа безпомощно изкласилите за седмица ниви. Яавдай не се виждаше никъде. Какво можеше да я е забавило? Или я бяха хванали вече?… Или се беше объркала и беше отишла на друг оройхон? Шооран си спомни историята на стария илбеч и усети в гърдите си студ и тежест, сякаш там се беше свила някаква скверна твар от далайна.

По нивите нямаше много хора — до новата реколта имаше още четири седмици и земеделците си бяха по палатките. И все пак нямаше да може да се промъкне, без някой да го види. Да вземе пък да прати някое дете да провери какво става… И изведнъж видя Киирмон — още беше далече, но идваше право към мястото, където се беше спотаил Шооран. Той си пое дъх да го извика, ако разказвачът реши да завие по другата пътека, но Киирмон стигна до кръстопътя и продължи покрай мокрия оройхон. Шооран вече го чуваше, че си тананика:

— Киирмон! — тихичко го извика Шооран.

— А, тук ли си? — зарадва се Киирмон. — Яавдай ми каза, че си щял да бъдеш при втория тесег.

— Тя къде е? — задъхано попита Шооран.

— Там някъде… — Киирмон махна с ръка. — Видяхме се на съседния оройхон. Беше с бохчичка, все едно отиваше при някоя приятелка да плетат. Каза да ти кажа, че щяла да отиде в Страната на Добрите братя. Не знам какво сте намислили, просто ти повтарям всичко дума по дума. Обаче знаеш ли, видя ми се променена. Щастлива някак. Не се сърди, обаче тя иначе ходеше като жив труп, а сега даже ми се усмихна. Сбогом, така ми каза, аз отивам в Страната на Добрите братя.

— Ясно… — каза Шооран. — Ясно. Всичко ми е ясно…

Откъм алдан-шавара изсвири раковина, после се чуха удари по костено клепало.

— Тревога! — възкликна Киирмон. — Викат всички. Хайде!

— Мен търсят — каза Шооран. — Вече съм престъпник. Значи Яавдай е тръгнала при Добрите братя… Без мен.

— Велики Йороол-Гуй! — възкликна Киирмон. — Значи ще бягаш? Ами мен на кого ме оставяш? На тия простаци? Идвам с тебе.

— Няма да стане — каза Шооран. — Как ще живееш на мокрото? Трябва да се криеш и да ядеш само чавга.

— Прав си, отдавна отвикнах от това — съгласи се Киирмон. — Ще взема да ида да се напия. Късмет.

И си тръгна.

Шооран хукна към суур-тесега. В главата му се въртеше само една мисъл: Чаарлах ще му помогне, ще го посъветва какво да направи. Но до суур-тесега нямаше никого, само копието беше подпряно на скалата. Шооран дълго го гледа, без да го вижда, после тръгна по покритата с нойт земя.