Многоръкият бог на далайна

Глава 11

Новата година беше много странна.

Никога досега Шооран не беше строил толкова много и никога досега душата му не е била толкова пуста. Когато правеше собствената си страна, знаеше какво иска да постигне. Освен това тогава правенето на оройхони му беше трудно и ако някой ден например успееше да направи два, после трябваше дълго да си почива. Сега лесно можеше да построи и три, но това не го приближаваше кой знае колко към застрояването на целия далайн… Задачата беше изпълнима, разбира се, но досега, за цели десет години, той не я беше изпълнил дори и наполовина.

Като дете и после, когато изгуби Яавдай, той дълго беше живял сам, но това беше просто защото около него нямаше никакви хора. Сега не беше така, но той пак си беше сам и Ай му заменяше цялото човечество. Шооран обаче не се оплакваше от самотата си — или вече беше свикнал с нея, или го беше страх да не изгуби единственото си близко същество. Откакто беше излязъл от тъмницата, не само не беше спал с жена, но дори не беше поглеждал жена с желание. Нощите, когато не трябваше да бърза към далайна, прекарваше до Ай, и когато понякога се будеше, се вслушваше в дишането на това уродливо безполово същество и с нежност си мислеше, че напук на всички проклятия не е сам.

Бяха в страната на изгнаниците от месец. Първата реколта още не беше прибрана и хората гладуваха. Шооран не отиде да види Тамгай и изобщо се стараеше да не излиза на сухото, защото това беше опасно. За сметка на това пък строеше почти всеки ден.

Работата му се облекчаваше от това, че щом почнаха да се появяват нови оройхони, населението почна да изпълнява безпрекословно издадената още от Суварг заповед и никой не смееше да стъпи на мокрите оройхони в забранените дни. Йороол-Гуй също не се появи цял месец — очевидно беше вдигнал всичките си безбройни ръце от тези пусти места и беше оставил илбеча да прави каквото си ще. Скоро почти не остана място, където да може да се направи нов сух участък, и Шооран реши да огледа каква работа може да свърши в заливите, които все така отделяха страната на изгнаниците от Земята на вана и от изпадналите Добри братя. Покрай границата отдавна нямаше огнени блата, разбира се, но провлаците бяха все така тесни. Навремето това беше помагало на страната да оцелее. Сега страната трябваше да се научи да живее.

През последните месеци войната на север беше поутихнала, макар никой да не беше сключвал мир — просто братята вече нямаха сили да воюват и отрядите им се бяха превърнали в банди, които грабеха собствената си страна и бяха съгласни да минат на страната на всеки, който им даде храна и вино. Нито изгнаниците обаче, нито Моертал, не бързаха да окупират страната им, защото много добре разбираха, че тази земя трябва да се усвои, а не да се завоюва: мирното й население, развратено от „общото ползване“ на всичко, беше много по-опасно от дузини дузини бойци.

Еетгон си върна ъгловите земи, изгубени навремето от Жужигчин, изтласка братята на още два оройхона на изток и спря. Сега границата минаваше точно през развалините на бившата каторга. Шооран прецени ситуацията, разбра, че Еетгон не се осмелява да тръгне напред през широките земи, които нямаше как да прегради с войници, и реши да го подтикне към това. Нали така или иначе щеше да му се наложи да унищожи тесните заливи.

По това време първата реколта узря и той излезе на сухото да се види с Тамгай. Вдовицата на сушача се оправяше добре и не беше гладувала. Шооран й помогна да се оправи с нивата си — отне му седмица, защото това беше първата реколта след мягмара и беше обилна — а вечер пееше на местните жители и им разказваше и приказки и легенди, и истината за онова, което ставаше на другия край на света, който беше обиколил. Играеше си със сина на Тамгай — тя го беше нарекла на него — и дори му направи мъничък, но съвсем истински суваг. А накрая една вечер тръгна с торба суров харвах към аварите, защото новата година беше дошла и данъците трябваше да се плащат.

Също като предишния път раздели изсушения харвах на две равни части и даде едната на Тамгай. Тя се разплака, дълго разказва спомени за Койцог и все опитваше да даде на Ай нещо вкусно. Ай обаче не хапваше нищо, беше неестествено напрегната и само се озърташе, сякаш очакваше някаква опасност. Тамгай въздишаше, галеше я по главата и се опитваше да вчеше с пръсти рядката й коса.

Късно през нощта Шооран взе втория пакет харвах и тръгна към съседния оройхон. Стигна в тъмното до палатката, вдигна края на платнището и замря, защото чу тихия, съвсем спокоен глас на Яавдай:

— Не ми трябва. Вземи си го.

В първия миг той дори не разбра какво му казва. Имаше чувството, че това вече му се е случвало: същата тази нощ, същата палатка в мрака, същият неестествено спокоен женски глас. И чак после си спомни, че това не се е случило с него, а с Енжин, когато скришом се е прибирал в нощта, след като Атай е била принесена в жертва.

— Това е харвах — само можа да каже Шооран.

— Знам — пак се обади гласът от мрака. — Не ми трябва, насуших си сама. Подари го на някой друг.

— Изсуших го за тебе — каза Шооран. — Остави го за догодина, нищо няма да му стане. Разбери, нищо не искам от теб. Скоро пак ще се махна оттук и не знам дали ще се върна. Но искам да знам, че си добре. Вземи го поне заради детето.

Мракът мълча дълго, после хладният глас каза:

— Сигурно съм ти причинила много мъка. Прости ми, но не можех другояче.

— Няма нищо — каза Шооран. — Сигурно така е трябвало.

Сложи пакета на земята, изправи се и след миг вече безшумно крачеше по синора.

На следващия ден тръгна към северния залив. Вечерта стигна до края му, изчака да се стъмни и почна да строи. Мисълта, че след всеки оройхон зад гърба му се появяват още три, го възбуждаше до крайност. Спомни си за кой ли път безумеца Енжин — как тичаше след отстъпващия далайн, как го заплашваше и размахваше юмруци. Енжин се беше предал, след като беше направил три острова. Шооран сега направи четири и после побягна, дори без да се интересува забелязал ли е някой какво става, или промененият свят ще бъде видян чак утре.

На следващия ден строи пак, само че този път силите му стигнаха само за три оройхона. На третия ден тесният залив отстъпи — появиха се още три сухи участъка. Шооран мислеше да излезе и четвъртата нощ, но се отказа — Тамгай можеше да се сети, че новите оройхони се раждат точно по времето, когато госта й го няма.

Северната граница вече се простираше на цяла дузина оройхони — наистина свръхестествено разстояние! Не можеше да става и дума за военни действия от страна на братята, но затова пък изгладнелите жители на общините потекоха на запад като река. През изтеклите години бяха намалели значително, но страната им беше голяма и дори онези, които бяха останали и искаха да се изселят, можеха да удавят страната на изгнаниците с пороя си. И тя им отвърна: започнаха да се вдигат огради, бившите скитници се сетиха, че имат бичове и харпуни. И нашествието спря. Може би пак щеше да почне, и то скоро, и никакви огради и харпуни нямаше да спрат гладните, но новите земи внезапно позеленяха от кълновете на хлебната трева и бившите жители на общините започнаха да се заселват в тях и да пазят всеки своя участък. Така че в тази така и незапочнала война победиха оградите — всички се обръщаха към Еетгон да ги закриля и да решава споровете им.

По това време Шооран вече беше далеко, чак в земите на вана — отдавна му беше станало навик да избягва всякакви безредици. Ай, вечната му спътница, покорно го следваше. Когато излязоха на оцелялата широка част на далайна, Шооран научи, че Йороол-Гуй идва тук често — почти всеки ден имаше съобщения, че Многоръкия е разграбил поредния крайбрежен участък. Богът идваше толкова често, че на много места дори не успяваше да порасне чавга и скитниците нямаше какво да ядат.

Резултатът от месеца в страната на вана беше още дузина оройхони, като последицата от създаването на повечето от тях бяха нови сухи земи. Шооран реши да се установят на западното крайбрежие, където Йороол-Гуй не се появяваше. Там можеше да се подвизава като разказвач и никой не свързваше името му с онова, което ставаше на изток. Хората, които цял живот обитаваха едно и също парче земя, просто не можеха да си представят, че за един ден човек може да измине такова разстояние — почти половината страна! А всъщност само четири-пет часа бърз ход. Пътищата на Мазолестата пета се оказваха не чак толкова дълги и Шооран разбираше недоволството му.

След месец Шооран пак реши да тръгне на път, но пред владенията на Моертал пак се натъкна на кордони. Този път обаче беше твърдо решен да мине и почна да разширява провлака. Направи един оройхон и отстъпи, за да се спаси от евентуална хайка, направи — вече не заради Йороол-Гуй, а заради хората — още два, отвличащи вниманието, та хората на вана да си помислят, че илбечът се връща, после пак отиде към заставите, увеличи прохода до цял сух оройхон и тръгна на запад. Вървеше направо през сухите земи и предлагаше на селяните да им продаде събран по брега сух косъм и костени игли. На запад все още имаше няколко места, където можеха да се направят оройхони, и за една нощ той издигна три.

След това, въпреки че се олюляваше от умора, тръгна обратно. Върна се по светло и заспа — Ай го пазеше, — а преди разсъмване най-спокойно мина в земите на Моертал. И чак когато стигна там, се обърна и си помисли струвало ли си беше всичко усилията и не се ли опитваше всъщност да измами самия себе си? И сам се успокои — да, струваше си. Защото в крайна сметка земята беше станала повече, а далайнът се беше смалил. И сякаш за да каже довиждане на страната на вана, Шооран издигна още един оройхон, с който започна нова, още по-широка ивица, и веднага след това отиде чак в другия край на страната, където далайнът все още беше достатъчно голям: като цяло от целия далайн бяха останали малко повече от две двойни дузини оройхони — през последните скучни, лишени от ярки събития месеци Шооран беше променил самия ход на живота в него.

В огромната провинция на Моертал хора на мокрото почти нямаше, а редките групи ловци или събирачи на харвах отдавна, още от предишната власт, бяха научени да не си пъхат носа, където не им е работа. Тук не го познаваше никой и, от една страна, това беше добре, но, от друга, един непознат разказвач трудно може да си изкара хляба в чужда страна. Все пак Шооран имаше достатъчно припаси и имаше и една-едничка цел — да нанесе удар в самото сърце на Йороол-Гуй — стига Многоръкия да имаше сърце, разбира се.

Шооран все така работеше нощем и правеше по два оройхона наведнъж. Не се залъгваше, че хората не ги виждат, въпреки че тези оройхони не довеждаха до образуването на сухи земи, но понеже двамата с Ай не излизаха на сухото, това не го вълнуваше. Вълнуваше го Йороол-Гуй, защото това беше може би последното място, на което многоръкият бог можеше да плува свободно, и значи можеше да се появи всяка секунда. Но не се появяваше.

Дойде чак на третия ден, когато Шооран уморено крачеше към бивака.

Шооран не побягна, а просто прекрачи синора и дълго гледа как безбройните огромни ръце трошат камъните на още безжизнения оройхон. После Йороол-Гуй — може би беше случайно, а може би усещаше присъствието на илбеча — покатери лепкавото си тяло по брега — то се издигна по-високо дори от суур-тесегите — и отвори огромните си главни очи.

— Искаш да ми кажеш нещо ли? — викна Шооран. — Говори! Но чуй първо какво ще ти кажа аз: ще те задуша заедно с твоя далайн. Разбра ли ме?…

И чак сега разбра какво го е довело тук, където опасността беше най-голяма — беше искал да види врага си, врага, който вече цяла година се криеше неизвестно къде. Във вечното чудовище бе съсредоточен смисълът и оправданието на неговата борба, на неговата изтощителна работа. Защото той отдавна вече не мислеше за хората, които не можеха или не искаха да се погрижат за себе си и да направят живота на този свят по-добър. Неколцината души, чиято съдба не му беше безразлична, така или иначе се оправяха и без него. На мъничката Ай пък изобщо не й трябваха нови земи — всъщност никой не можеше да каже какво й трябва. Оставаше му само врагът, ето този пред него, врагът, който убиваше и поглъщаше всичко, което можеше да докопа. И Шооран го беше търсил, за да излее омразата си.

— Защо мълчиш?! — крещеше той. — Говори!

Йороол-Гуй само го гледаше, изсветляващите облаци се отразяваха в очите му. Шооран грабна един камък и го запокити в огромната черна зеница. Окото само премигна, за да се отърве от досадната прашинка, й пак се взря в него. Този път не го хипнотизираше — само го гледаше, сякаш се опитваше да разбере нещо. А може би внушението вече не въздействаше на Шооран, защото се беше почувствал по-силен от господаря на бездната.

Дълго стояха така един срещу друг, разделени от нищожния синор: единият безмълвен и въпреки безбройните си извиващи се ръце, някак като че ли спокоен; другият крещеше и настояваше за отговор. Сега и тук Шооран можеше да бъде самият себе си, можеше да не се страхува, че ще го видят.

А Йороол-Гуй беше безмълвен само в очите на Шооран — далайнът ревеше и се плискаше, камъните се рушаха с пукот и гласът на илбеча изобщо не се чуваше.

Накрая Многоръкия прибра ръцете си, затвори очите си и потъна в далайна. А Шооран седна на един камък и заплака от яд. Срещата с Йороол-Гуй не му беше дала нищо, гнъсният бог беше отказал да потвърди правото му да променя света.

На по-следващия ден Шооран се успокои и като се върна почти в самото леговище на Йороол-Гуй, направи около носа цели три оройхона, и то така, че да се появи и суха земя.

После тръгна към вътрешността на страната, в местата, завладени от Моертал. Когато беше минал оттук последния път, навсякъде се водеха боеве. Сега това беше дълбок тил и дузината на Турчин най-вероятно беше станала обикновена охрана, а самият той сигурно живееше на сухо и на топло като заслужил, уважаван ветеран. А той, който някога го беше учил как да ляга на мокрото, все така спеше в калта и трябваше да се крие от целия свят, с изключение на една мъничка идиотка, чието щастие се заключаваше в това, че не можеше да разбере с кого живее.

Тук илбечът пак напомни за себе си, като направи няколко острова навътре в далайна, а после запълни залива, оставен още от древните илбечи. И без да чака реакцията на населението и властите, отиде още по на запад, където сега нямаше никакви власти.

Да излезе на сухото там можеше само самоубиец — след падането на държавата на принудителната любов и узаконеното братство тук всеки оройхон вече беше отделно царство или република. Никой не живееше по-добре отпреди и всички, както и навремето, мразеха чужденците и гледаха да се изхранят за сметка на по-слабите си съседи. И всички естествено знаеха, че великите им империи и свободните им републики ще съществуват само дотогава, докато или Моертал, или изгнаниците не стигнат дотук. Засега обаче всички се самопрославяха с тропане по костени клепала и с рев на раковини.

Затова пък тези мънички държавици не можеха да организират никаква охрана на мокрото и Шооран можеше да работи спокойно — на три пъти запълни по цял залив, без да се бои, че някой ще го забележи. Ай, и без това слабичка, съвсем отслабна от безкрайните им преходи, но го следваше по петите, доволна и от себе си, и от живота.

Шооран вече не се интересуваше кой и как ще живее на новите оройхони. Друго беше важно — той вече виждаше края на работата си и бързаше да я свърши. Той също беше отслабнал, очите му горяха трескаво, брадата му приличаше на омотано кълбо хитинов боклук, косата му, оредяла още по време на затворничеството, падаше на цели кичури. Един ден се погледна във водата, бликаща от дълбините на поредния оройхон, и не можа да се познае. Но само изхъмка и отиде да намери Ай. Трябваше да продължават.

Все пак и в тези краища срещна хора, и то не какви да е. Тъкмо беше стигнал полуострова, който бе построил по време на предишното си пътешествие, където бе направил два сухи участъка, отдалечени от вътрешността на страната. И на тези участъци естествено вече се бе заселила някаква банда и ги беше обявила за своя територия и за могъща и непобедима държава с най-добрите и справедливи закони на света — закони, разбира се, задължителни за всички. Шооран не знаеше за това — беше дошъл, за да съедини тези два оройхона с останалата страна — и когато на най-тясното място, далече и от континента, и от сухите острови, се появиха въоръжени хора, трябваше да бяга и да се крие. Добре че Ай беше на два оройхона оттук с багажа.

Непознатите го подгониха с крясъци и свиркане и той разбра, че няма да се откажат и че може да го преследват чак до лагера им с Ай, така че, без да спира да шляпа през нойта, измъкна бича и повали най-бързоногия. Останалите веднага спряха и след няколко минути Шооран вече беше в безопасност.

Привечер се върна на избраното място, но сега беше нащрек и още отдалече ги видя — бяха се стълпили на брега на далайна и издигаха дълга редица кръстачки. Бяха много и най-различни — имаше и цереги, и обикновени жители на общините, дори един-двама все още загладени старши братя. Работеха бързо й скоро покрай брега се подредиха тринайсет кръстачки. Топачка обаче не се виждаше и Шооран се зачуди какво ли са намислили да правят. После си каза, че това ще е нещо като обред, останал от времето на пленничеството му. След малко се зададе друга група, която водеше вързани хора — също тринайсет, може би пленници, но по-вероятно поклонници. Вързаха ги за кръстачките и всички останали подхванаха молитвена песен:

— О, могъщи господарю и повелителю на водите, земната твърд и небесната мъгла, непобедими Йороол-Гуй…

„Не знаят даже древните химни — помисли си Шооран. — Наистина са дяволопоклонници…“

— … ти ни помогна да победим врага, защото ти си единият бог и няма друг бог освен теб. Ето го твоя враг и наш неприятел, гнъсния илбеч, проклето да е името му навеки, докато съществува далайнът!

И изведнъж Шооран реши да им покаже какво значи да си имат работа с илбеча, съсредоточи се — и в следващия миг далайнът набъбна и по повърхността му се люшна пяна. Хората край брега се развикаха.

— Тук е!

— По-бързо!

— Давайте!

И кръстачките с вързаните за тях хора се люшнаха като една и паднаха в далайна. Всичко беше толкова страшно и неочаквано, че Шооран се стресна и надигащият се оройхон изчезна в дълбините на далайна.

Тълпата радостно закрещя:

— Убихме го! Убихме илбеча!…

Шооран предпазливо се оттегли. Беше си мислил, че е свикнал с всичко, но тази радост направо го съсипа. И въпреки това не даде воля на чувствата си, а взе Ай и се махна от тази област — не можеше да строи тук сега, защото палачите, които беше видял, не можеше да не направят хайка, ако разберяха, че илбечът, когото си мислеха, че са убили, е жив и е някъде наоколо. По-късно щеше да увеличи земята тук — и то така, че тези любители на човешки жертвоприношения да не могат и да помислят за друго освен за това как да спасят собствените си кожи.

Стигнаха до тесния северозападен залив, който беше скъсил преди три месеца. На най-тясното място можеше да се види отсрещният бряг, брегът на страната на изгнаниците. Но по-силно напомняха за нея самите хора — навсякъде по сухите земи имаше оградени участъци, които приличаха на застави или дори на крепости. В тях обикновено живееха по няколко семейства — наричаха самите себе си изгнаници, но си личеше, че са бивши жители на общините, и по вида, и по говора им. Мъжете в тези укрепени селища бяха предимно бивши цереги, обиколили половината свят, най-много от всичко искаха да си имат своя земя, мразеха равенството и братството и в устата им думата „общо“ звучеше като ругатня. Бяха се обединили единствено с цел защита от разбойниците, които обикаляха неуправляваната от никого страна, но всичко останало им беше отделно и никой не даваше нищо на никого, дори на най-близкия си съсед. С други думи, това бе наистина негостоприемна област, където щяха да те оставят да умреш от глад пред очите им, но нямаше да ти подхвърлят дори и едно зрънце.

Шооран не осъждаше нито разбойниците, нито затворилите се в селищата си собственици, въпреки че и едните, и другите не му харесваха. Хората просто искаха да живеят и не бяха виновни, че светът е полудял и че се променя с всеки ден и час.

От друга страна, този край беше съвсем готов да се присъедини към Еетгон и за една седмица Шооран направи девет оройхона, като почти заличи залива, а когато нахлуха отрядите на изгнаниците, се върна в земята на дяволопоклонниците и за една нощ издигна три оройхона, които отвориха широк път в труднодостъпната доскоро област. Дяволопоклонниците — той го очакваше — веднага направиха хайка, но тя се натъкна на бойците на изгнаниците. Нощните пархове не бяха забравили как се воюва и следващата нощ Шооран можа да направи още два оройхона, без да се страхува, че някой го преследва.

В края на месеца му се наложи да тръгне на изток. На запад оставаха само четири-пет места, където можеше да направи оройхон, и всяко от тях беше опасно, защото там можеше да го дебнат разгневените жители. Но се оказа, че и на запад, където ширината на далайна на места достигаше осем оройхона, не е лесно да се работи — само за месец мокрите земи се бяха напълнили с хора. Почти никой не събираше харвах — прословутата навремето артилерия на Добрите братя отдавна беше западнала и беше продадена на противника почти до последния татац. Сега процъфтяваше ловът на забранените за убиване навремето зверове от шавара и копаенето на прокълнатата чавга. На места я бяха изровили до такава степен, че дори Ай не можеше да намери нищо и си лягаха гладни, в други райони пък всичко беше опустошено от ненаситния Йороол-Гуй. Защото Многоръкия се появява рядко само когато животът е спокоен, а когато по света броди илбеч, богът на далайна изплува ден след ден.

И все пак Шооран продължи да прави оройхони. Изчакваше по няколко дни, а след това за една нощ издигаше по два или три. Срещаше много хора, но никъде не видя редовна войска. Какво ли беше намислил Моертал? Хората на мокрото ставаха все повече и повече и накрая той реши да разбере какво става. И го разбра бързо, още том навлезе в сухото на три-четири оройхона. Нивите бяха изпотъпкани и почернели, все едно беше последният месец на годината. Класовете бяха изскубнати и изядени още на зелено, туйваните, бездруго редки в тази част на света, стърчаха голи, с изпокършени клони, почти без листа, а в пресъхващите ручеи не се виждаше дори един бовер. Не можеше да бъде — та мягмар беше само преди половин година! Какво ли щеше да стане, когато дойдеше сухият сезон? От друга страна, защо трябваше да съжалява хората, които дори сега минаваха направо през нивите и скубеха едва покълналите класове? По-добре беше двамата с Ай да се махнат оттук по-скоро — докато съседните страни не са се сетили да затворят границите, за да се спасят от гладни изселници.

Границите се оказаха вече затворени, но за Шооран и Ай не беше трудно да се промъкнат покрай постовете, пък и никой, който ги видеше в крайграничните райони — нея, мъничка и уродлива, приличаща на някакво странно зверче, и него, дрипав, наглед млад, но вече оплешивял, целия в рани и циреи — не би могъл да предположи, че вижда най-великия илбеч на всички времена, наскоро надминал по броя на построените оройхони дори великия Ван. Шооран се усмихваше криво — вече му беше съвсем ясно защо церегите и земеделците наричат скитниците миризливци. Е, него специално никой не би се осмелил да нарече така, поне в лицето — блясъкът във възпалените му очи и дръжката на бича, която се подаваше от жанча му, възпираха всеки, който понечеше да си отвори устата. От друга страна, тези хора не знаеха, че той вади бича само ако го нападнат с оръжие и че отдавна вече понася всички обиди и само се усмихва криво, защото знае, че обидите са последица от проклятието на Йороол-Гуй. Шооран вървеше напред, строеше и не мислеше за вече построеното, а само за онова, което му оставаше да построи, за да изличи далайна от лицето на света.

За няколко дни спряха на брега пред Кръста на Тенгер. Тук поне имаше чавга — не много, но все пак достатъчно, доста повече, отколкото в гладните земи, от които идваха. Шооран не успя да смени кост, хитин и раковини за зърно — местните земеделци бяха научили за глада у съседите и не си даваха запасите.

Той пак почна работа. Строеше нощем, по три оройхона на нощ, по възможност по-далече от населените земи. Бързо направи дузина и половина оройхони и забърза към страната на вана. Тук още не бяха схванали тактиката му и нямаше проблеми да отнеме от далайна още дузина.

След като направи дванайсетия, Шооран се почувства зле. Не че далайнът се противеше повече отпреди, Йороол-Гуй също го нямаше, но просто се усещаше съвсем без сили. Сигурно се разболяваше. Върна се при Ай, изобщо не посегна към чавгата, която беше събрала, и легна. Но не можа да заспи. Светлината откъм избледняващите облаци го дразнеше, всичко го болеше. Накрая не издържа и по обяд тръгна към сухите земи — искаше да стигне до огнената граница и да легне до нажежените авари.

Не знаеше колко дълго е боледувал. Но разбираше, че ако Ай не се беше грижила за него, нямаше да е жив.

С риск да я пребият тя всеки ден ходеше до мокрото и му носеше чавга, за да не умре от глад и жажда. Един ден дори му донесе и жирх. От вонята му на Шооран му се догади и той повърна, но Ай не се притесни и го изяде с удоволствие.

Както и да е, накрая Шооран оздравя и пак отиде на крайбрежието.

То се беше променило. Тълпите ги нямаше: хората се бяха пръснали — едни в провинцията на Моертал, други на север и чак в страната на изгнаниците. Тук нивите не бяха чак в такова окаяно състояние и всички имаха повече земя, отколкото преди години, но също си пазеха реколтата, защото годината очевидно беше лоша. Не можеше да се сравнява с онова, което ставаше на другия край на света, разбира се, но до мягмар имаше още цели три месеца и сушата щеше да става все по-страшна.

Шооран се опита да търгува, но само един селянин се съгласи да им даде зърно срещу дузина игли от рибя кост, като при това посочи Ай и изсумтя:

— Имаш късмет, че си с нея…

— Защо? — ядоса се Шооран. — Ако бях сам, иглите по-лоши ли щяха да са? По-тъпи?

— Не бе. Обаче илбечът нали ходи сам. Ще го науча аз него, стига да го срещна…

— Че какво ти е направил? Той обикаля по мокрото, а ти си живееш тук, откакто си се родил. Сигурно изобщо не си виждал далайна дори и по мягмар.

— Виждал съм го аз, всичко съм виждал — каза мъжът. — Обаче ти не виждаш ли какво става? Водата свършва. Никога не е имало такава суша. И за всичко е виновен илбечът — направи толкова земя, че водата вече не стига.

— Глупости — възрази Шооран. — Суша има в края на всяка година.

— Какъв край бе! — викна земеделецът. — До края на годината знаеш ли колко време има? А потоците почти пресъхнаха, листата на туйваните капят… Илбечът е виновен, казвам ти!

— Е, не знам — каза Шооран. — Но пък нали имаш повече земя сега.

— Ами реколтата? Земя може да има, ама няма вода! Трябва да го спрат преди да е станало късно.

Думите на този човек отначало му се видяха смешни, но после го разтревожиха. Защото той беше прав — наистина никога не беше имало такава суша. И всички разбираха, че идва глад. Втора гладна година. Е, кого да обвиняват хората? Тенгер е високо, Йороол-Гуй — дълбоко. Значи остава илбечът. Щом този човек беше стигнал до това заключение, значи имаше и други, които мислеха така. И може би онези, които правеха жертвоприношения на отсрещния бряг на далайна, бяха предугадили нещата и бяха първите в бъдещото движение срещу илбеча. Но… но жив и здрав да е този човек, че му беше подсказал как да се укрива. Защото илбечът наистина обикаляше света сам, а те с Ай бяха двама.

— Много те обичам — каза й Шооран.

Тя измърмори нещо неразбрано и го погали по ръкава.

Трябваше да бърза. Трябваше да направи колкото се може повече земя преди слуховете да са плъзнали по целия свят и преди хората да почнат да го преследват целенасочено и планомерно.

Реши първо да запълни западните заливи. Нямаше да стане нищо страшно, още повече че един от тях вече на практика не съществуваше.

Тръгнаха на запад по граничната ивица. Отляво пламтяха нажежените авари, отдясно жълтееха изгорените от сушата ниви. Само на едно място се виждаше зеленина — там беше царският оройхон. По цял ден към него се нижеха хора с мехове на рамо — поливаха градините на вана.

Не можа да стигне до залива, където искаше да строи — преди Свободния оройхон имаше плътен кордон. Едва ли бяха сложили постове заради илбеча — земя сега имаше за всички. По-вероятно беше, че с оглед на бъдещия глад отношенията между двете съседни страни се влошаваха.

Това не го притесни и той дори не опита да мине оттатък, а се върна по крайбрежието и почна да строи навсякъде, където беше възможно. Направи тринайсет — и все на изток. Там нямаше застави — ванът очевидно накрая беше повярвал, че Моертал му е верен. Живя три седмици в югоизточния ъгъл: възползва се от това, че далайнът беше близо до границата на света, и се засели на пустата ивица покрай аварите, а денем ходеше да събира храна на мокрото. От време на време правеше нощни преходи към континента на вана, като разполагаше новите оройхони така, че да изглежда все едно че илбечът се труди на другия бряг. Йороол-Гуй го нямаше — той бушуваше някъде в централната част на далайна, която се беше свила до мизерни размери. Когато стана трудно да намира място за нови оройхони, Шооран нанесе четири мощни удара подред — едва издържа на усилието — и превърна големия някога залив в тясна водна ивица като онези на запад.

Следващата му стъпка като че ли трябваше да е да застрои и този промеждутък, но Шооран реши да се махне. И сам се зачуди защо го прави и защо не беше застроил далайна окончателно в нито една част на света, ами винаги оставяше някакви парчета, та наново и наново да се връща при тях. Всъщност можеше да има и друго обяснение: земята се беше увеличила много и за да стигне до далайна, трябваше да върви по два часа, че и повече.

Зае се с централната част на далайна много предпазливо. Болестта и тежката работа съвсем го бяха изтощили и той не знаеше дали ще издържи, ако Йороол-Гуй разруши някой недостроен оройхон. Затова почна да ги нрави по един, на най-различни места — места, които ставаха все по-малко. Накрая събра смелост и издигна три оройхона наведнъж там, където преди почти година беше видял Многоръкия за последен път. Йороол-Гуй пак не се появи. Събирачките на чавга споменаха, че преди няколко дни се бил показал някъде на изток, и Шооран насмалко да хукне да преследва бягащия от него бог, но навреме осъзна абсурдността на ситуацията — нали той трябваше да бяга от Йороол-Гуй, а не обратното. Така че направи още четири оройхона, като превърна страшната, централна част на далайна в жалка локва, и чак тогава тръгна на път. До мягмар оставаше месец и половина и той искаше да стигне навреме в страната на изгнаниците, та поне месец да поживее на спокойствие.

За изтеклата година Моертал не беше напреднал нито крачка. Като далновиден политик, той разбираше, че не може да завземе страната на братята само с войска, а потокът преселници от старите земи почти беше секнал. Така че Моертал бе решил да премине към отбрана. На най-тясното място в страната беше издигнат защитен вал, дълъг цели шест оройхона, включително мокрите и огнените земи. В натрупаните високо кости нямаше никакви проходи всеки, останал западно от тази граница, можеше сам да избира да живее ли, или да мре. Последния път, когато бе минал оттук, Шооран беше видял, че се канят да правят нещо такова, но не обърна внимание, понеже вярваше, че никой не може да прегради целия свят. Оказа се, че могло.

Реши да мине, като разшири брега и заобиколи преградата, и през първата нощ направи три оройхона. Но веднага трябваше да бяга от плъзналите по тях войски — Моертал очевидно беше доволен от това, което имаше, и илбечът не му беше нужен повече. Шооран едва успя да се изплъзне от хайките, върна се назад и дори направи там оройхон, за да си помислят, че се оттегля. Но в същия ден се върна и си проби път на ничията земя.

Докато бягаше от виковете и рева на раковините, сърцето му подскачаше от радост: току-що издигнатият оройхон беше първият от последната двойна дузина острови, които му оставаше да построи. По-малко от двойна дузина — само година работа! Стига да не му попречеше някой нов Боройгал, разбира се. И все пак Шооран се радваше толкова много, че спря, зацелува Ай и викна:

— Успяхме, успяхме!

— Да — съгласи се Ай и добави: — Щото много търчахме.

На другия ден Шооран разбра в какъв капан се е вкарал сам. И преди три месеца беше трудно да се изхраниш в тези краища, но сега бе настъпил истински глад. Предния месец земята не беше родила нищо и дори наъсът в подземията на алдан-шавара бе спрял да расте. Нещо за ядене можеше да се намери само на мокрото и всички, които бяха останали да живеят в земите на братята, се бяха изселили на крайбрежието. Доскоро ги беше спасявало това, че Йороол-Гуй рядко бе идвал в тесния пролив покрай страната им, но сега, изтласкан откъм изток, той беше почнал да се появява и тук.

Шооран бързо прецени обстановката и тръгна направо, през обезлюдените сухи земи. Пътят към страната на изгнаниците обаче също се оказа затворен. Тук никой не си беше поставял непосилната задача да вдигне костен вал, дълъг дузина и половина оройхони, но затова пък всеки земеделец бе оградил полето си и всички непрекъснато укрепваха бодливите огради, така че валът се беше получил от само себе си. Суровите крайгранични жители защитаваха земята си от доскорошните си съотечественици. Бяха се присъединили към Еетгон само преди няколко месеца, още не познаваха нравите, обичаите и законите на новата си родина и името на Шооран не им говореше нищо — но да мине през земите им не би могъл дори и жирх, още повече че на запад също свирепстваше глад.

Доскоро Шооран щеше да прибегне към изпитаната си тактика — да си направи път и да стигне по него там, където иска, преди някой да е успял да го прегради, но не можеше да разкъса на части стеснения далайн — можеше да го унищожава само като смалява заливите откъм брега, а точно там нямаше как да стигне.

Обзет от отчаяние, Шооран издигна половин дузина оройхони там, където това все още беше възможно, на най-различни участъци по брега. Те не отваряха път за никъде, но пък появата им породи взрив от злоба сред изгладнялото население. Доскорошните почитатели на добрия Тенгер, принудени да се хранят със забранената преди чавга, поголовно се превръщаха поклонници на Йороол-Гуй и мразеха илбеча от дън душа. Само малцина продължаваха да се препитават с кражби и още по-малко, най-големите фанатици, бяха останали да живеят на сушата. Разправяха, че в техните общини се ширело людоедство и не беше трудно човек да повярва в това.

Разбира се, Шооран можеше да изчака мягмара, когато и напорът на гладните, и бдителността на патрулите щяха да отслабнат, но виждаше колко е отпаднала Ай от дългото недояждане и разбираше, че тя няма да издържи до мягмар. Рядко успяваха да намерят дори по две чавги на ден.

Оставаше им само едно — да се опитат да се върнат при Моертал. Заливът там беше широк три оройхона и можеха да се опитат да се промушат между церегите и Йороол-Гуй. Това, че Йороол-Гуй се спотайваше точно там, не беше тайна за никого — просто нямаше друго достатъчно голямо място за огромния бог. Трябваше обаче да се пазят и от скитниците, които бяха на всяка крачка по брега. От друга страна, ако ще се страхуваш от всичко, по-добре вземи и умри веднага от страх. И Шооран реши да рискува.

Всички знаеха, че илбечът строи нощем, и адептите на новата вяра вече правеха засади там, където го очакваха да се появи, така че Шооран направи първия оройхон рано сутринта и бързо изтича напред с надеждата да направи и втори преди да е почнала суматохата. Но щом почна, усети ответния удар на Йороол-Гуй — богът не искаше да отстъпи без борба последното свободно място в далайна.

Шооран още не беше изцяло съсредоточен и затова понесе удара относително леко. Изчака няколко секунди, а когато Многоръкия се хвърли върху един от оройхоните, прескочи синора и побягна. С това би трябвало да свърши всичко, но щом излезе на сухото, някакъв непознат му препречи пътя, размаха харпуна си и викна:

— Къде бягаш? Стой!

— Йороол-Гуй излезе!

— Чух го. Великият бог се сърди. На тебе, илбеч такъв!

Отвсякъде се стичаха привлечени от плясъците на Йороол-Гуй хора и Шооран не можеше нито да избяга, нито дори да убие човека, който го беше разобличил. Ай също дотича, но тя нямаше с какво да му помогне. За секунда Шооран се обърка, но веднага се сети, че непознатият не може да е видял нищо и че просто се нахвърля върху първия срещнат, така че ревна с цяло гърло:

— Лъжец! Ти си илбечът! Отдавна те дебна!

— Какво?! — викна и непознатият и пак размаха харпуна. — Аз да съм илбечът? Че мен всички тук ме познават! Ти кой си?!

— И мен ме познават! — отговори Шооран и използва главния си довод. — Аз ходя с нея, а ти си сам. Значи ти си илбечът!

— Да! Да! — писна преданата Ай.

Тълпата попритихна. Мнозина наистина познаваха самозвания разобличител, други обаче бяха виждали и Шооран и знаеха, че наистина не ходи сам. И все пак тук ставаше нещо странно…

— Убий го! — викна някой.

И макар да не беше ясно на кого викат и кой от двамата кого трябва да убие, непознатият се хвърли срещу Шооран. Той успя да отскочи и измъкна бича. В очите на скитника блесна страх, но вече беше късно за отстъпление — оръжието беше извадено и да се откаже от двубоя значеше да се признае за виновен.

Противникът на Шооран обаче явно беше служил като церег, и то дълго, защото веднага измъкна единственото оръжие, което можеше да се справи с режещия беч — ремък с вързан за него отломък гранит, взет навярно от Кръста на Тенгер, когато Добрите братя бяха покорили Земята на старейшините.

„Всичко се повтаря“ — помисли си Шооран, като си спомни първия си двубой.

И наистина, ако не се броеше викащата тълпа, всичко беше почти същото. Единствената разлика беше, че сега Шооран искаше да убие. Искаше да убие този човек, който така не навреме и съвсем глупаво се беше изпречил на пътя му. А, имаше и още една разлика — този път Шооран нямаше копие. Имаше само нож, скрит в ръкава.

Камъкът се завъртя около китката на непознатия, съвсем близо до нея — но Шооран знаеше, че ако той отпусне ремъка, тежката топка ще се стрелне към него като изстреляна от прашка. Трябваше да предотврати това. Мигновено уви върха на бича около мекия ремък, дръпна и в същия момент скочи напред. Не се надяваше да изтръгне ремъка от ръката на противника си, просто не искаше да му позволи да отстъпи и да замахне с харпуна. Сблъскаха се и Шооран светкавично пусна в ход ножа. Предполагаше, че противникът му също носи ризница, и затова го заби в шията му, точно където се съединяваха ключиците. Мъжът изхълца, изпусна харпуна и се свлече на земята.

— Убиха илбеча! — развика се тълпата. — Илбечът е мъртъв! Така му се пада!

Шооран се наведе, издърпа ножа, избърса го и го прибра, взе харпуна на убития, после почна да му събува обущата. Беше победил в честен двубой и имаше право да съблече победения. Е, не се препоръчваше да му вземе всичко, трябваше да остави нещо и на зяпачите. Освен харпуна и тежките обуща Шооран взе кожените ловни гащи, които предпазваха от разяждащия нойт дори ако затънеш в него до пояс. Навремето, когато беше събличал един убит противник, Шооран мислено му бе поискал прошка. Сега, щом взе всичко, което му трябваше, само кимна на тълпата, че останалото е нейно, седна на един близък камък и почна да обува високите почти до коленете му обуща.

Зяпачите бързо разграбиха всичко, после хванаха голия труп за ръцете и краката и го помъкнаха към синора, зад който се извиваха ръцете на Йороол-Гуй.

— Ето ти илбеча! Убихме го! — чуха се викове.

И разлюляха трупа и го хвърлиха през синора. Няколко ръце веднага го сграбчиха и го повлякоха по камъните към една от малките усти.

— Илбечът е мъртъв! — викаха всички фразата, която напоследък беше почнала да става ритуална след всяко убийство. — Убихме илбеча!

Шооран спря да се обува. Възбудата от двубоя си беше отишла и той слушаше виковете в чест на победата си с чувство, различно от това, което бе изпитвал само преди минута. Илбечът не беше убит, илбечът беше жив — но къде беше човекът Шооран, къде беше изчезнала душата му? Дали беше останала в тъмницата, или се беше изгубила някъде из безбройните оройхони, дали беше загрубяла и се беше ожесточила сред толкова много коравосърдечни хора? Или я беше убила великата идея, дългът, който от човек го беше превърнал в илбеч? Стана му ясно защо никой не може да го обича. Това нямаше нищо общо с проклятието на Йороол-Гуй — просто подвигът му беше свръх всички човешки сили…

Ръчичката на Ай го докосна по рамото. После Ай клекна зад него и долепи челцето си до гърба му. Шооран знаеше, че тя прави така само когато е много уморена, но все пак си помисли, че може би иска да го утеши. Още повече че нямаше от какво да е уморена — бяха си почивали цялата нощ и целия предишен ден.

— Тръгваме — каза само Шооран и завърза втората обувка.

Обущата на първия убит му бяха стягали, тези му бяха съвсем по мярка.

Ай скочи с готовност, както винаги, но внезапно се олюля, хвана го за лакътя и седна на земята.

— Не мога… Болят ме краката…

Шооран погледна тънките й като сламки на хохиур крачета, после погледна отслабналото й лице. От колко дни не беше яла нищо? От пет? А може би и от седем?

— Чакай тук — каза той. — Ще донеса храна.

Огледа харпуните: и своя, и този на непознатия, помисли малко и взе и двата. Взе и връзка факли, направени от смолист туйван — единствено на идиотите по тези земи можеше да им дойде наум да горят дърво! Провери пак снаряжението си и се усмихна мрачно — съдбата те кара да си плащаш за всичко, дори за чуждите гащи — а после тръгна към най-близкия от неразорените мокри оройхони. Спря пред дупката на шавара, запали първата безценна факла, вдигна я и стъпи в дълбокия нойт. Ако Йороол-Гуй, който беше съвсем близо, го затвореше в шавара — край на илбеча. Но нямаше как — гладната Ай седеше до багажа и го чакаше да се върне с храна.

Беше студено и лепкаво, дори факлата като че ли светеше все по-слабо. Първите пещери и тунели бяха отдавна опустошени от ловците и Шооран мина през тях, без да спира. Не го беше страх, че може да се заблуди — отдавна беше свикнал да намира пътя си из безбройните тъмни коридори на алдан-шаварите, но виж, нойтът, който вече стигаше до кръста му, го плашеше. Едно е да се сразиш с нещо, което виждаш, но сега Шооран имаше чувството, че към корема му се протягат назъбени щипки и че всеки момент ще срежат жанча и ще разкъсат ризницата му. Едва местеше краката си през гъстата каша. Молеше се да стане по-плитко, но коридорът се извиваше в най-различни посоки, разширяваше се в тъмни пещери и пак завиваше — нойтът все така беше до кръста му, дори по-нагоре. На една от стените помръдна сянка и изчезна. Най-вероятно беше тукка, която изчезна само за секунда. Шооран замахна с харпуна подире й, макар да разбираше, че тя вече се е гмурнала дълбоко към дъното. И точно този удар с харпуна го спаси, защото острието не срещна дъно и той залитна и насмалко да пльосне в нойта — беше стигнал до входа за долното равнище. Тези входове обикновено бяха по средата на пещерите. Този обаче беше по средата на тунела.

Като опипваше пода с харпуна, Шооран опита да заобиколи дупката — надяваше се, че каменният перваз ще издържи. Но в момента, в който го напипа с крак, нещо го сграбчи за глезена и го повлече надолу, към ямата. Шооран се дръпна и удари с харпуна, но не улучи нищо. Невидимият хищник продължи да го тегли надолу.

Той запъна единия харпун в отсрещната стена на тунела, а с другия заудря слепешката невидимия си нападател. Дано само да не беше уулгуй! Никой не знаеше как да порази блед уулгуй… а освен това бледият уулгуй не ставаше за ядене… макар че сега не беше време да мисли за ядене.

Тварта явно разбра, че няма да може да го повлече надолу, и почна да изплува. Нойтът мазно се люшна и оттам се подадоха четири назъбени щипки. Долните две се скриха веднага, но горните защракаха и почнаха да се приближават към него — щръкналият осезателен мустак, с който гвааранзът го беше хванал за глезена, го насочваше към него много по-добре от мъничките му очички.

И както винаги в миг на смъртна опасност, съзнанието на Шооран се раздвои: едната му част продължи да се бори, но вече не за плячка, а за да спаси живота си, и същевременно се появи втората — страничен наблюдател, който спокойно гледаше всичко, не рискуваше нищо и преценяваше какво става, като дори успяваше да предвиди нещата. „Сега трябва да направиш това и това…“ — спокойно казваше съзнанието и тялото успяваше да направи точно каквото му казваха, и времето стигаше за всичко и вместваше всичко освен страха и паниката. Те щяха да дойдат после — стига Шооран да успееше да излезе от шавара.

И като изчака гвааранзът да се приближи, Шооран нападна, стиснал осезателния мустак. Това му помогна да избегне острите перки и да падне на гърба на тварта. Тя потъна от тежестта му и той пак успя да прецени положението, да се сети, че сега гвааранзът ще се опита да го смъкне от гърба си с осезателните си мустаци, и да направи така, че да не допусне това. И още преди те да се размърдат, Шооран бръкна дълбоко в нойта, напипа издутините на черупката, под които се криеха очите, и заби единия харпун — този в лявата ръка — на цели две педи в едното. Сега вече имаше за какво да се държи, така че бързо измъкна ножа си и почна да ръга наред — и в другото око, и между прешлените на черупчестото тяло. Гвааранзът се замята бясно и защрака с щипките си, но скоро силата на движенията му отслабна и той замря.

След като се убеди, че тварта наистина е мъртва, Шооран слезе от гърба й, напипа потъналите в нойта мустаци, намота ги около китките си и я повлече натам, накъдето се виждаше слаба светлина. Беше някакъв съвсем тесен отвор, през който не можеше да се измъкне дори той, да не говорим за плячката му. Шооран запали една от оцелелите факли, изгори зогговете по стената на пещерата и огледа гвааранза. Наистина беше голям и нямаше да може да го измъкне навън. Обикновено ловците отсичаха пречещите им да влачат плячката си щипки, хващаха я за мустаците и я изтегляха от шавара, но сега на Шооран му трябваха тъкмо щипките, защото единствено тяхното месо ставаше за ядене — с черупката, острите игли от перките и всичките други безценни съкровища нека се оправят обитателите на шавара.

Така че той ги отряза, върза ги и ги метна на гръб, а после хвана факлата в дясната си ръка и тръгна към изхода.

Ай го чакаше точно където я беше оставил. Шооран хвърли догарящата факла на земята, вдигна и багажа им и каза:

— Хайде, тръгваме.

Ай покорно се повлече подире му и скоро излязоха на оройхона, който той беше изсушил сутринта. Странно — нима бяха минали само няколко часа? Струваше му се, че е минала цяла вечност.

Оройхонът се умиваше. Водата не беше много, както навремето на другите оройхони, но все пак я имаше и Шооран клекна в един от малките ручеи и изми зеленикавия нойт, полепнал навсякъде по него. После изми и щипките, разчупи една, извади белезникавото месо и го подаде на Ай.

— Яж.

Някакви хора дойдоха да се напият и да се измият, спряха наблизо и ги загледаха с пълни с глад очи, но Шооран, без да каже и дума, извади бича и го сложи до себе си. Харпунът, който държеше на коленете си, беше не по-малко красноречив, и непознатите си тръгнаха, без да кажат нищо.

Шооран счупи и останалите щипки и наряза месото на тънки ивици, за да поизсъхне и да се запази по-дълго, после попита Ай:

— По-добре ли си?

— Да — каза тя. — Много вкусно… Пак донеси…

Скоро навлязоха в земите на Моертал. За да го направят, Шооран трябваше да издигне три оройхона и после двамата с Ай да тичат по току-що родилата се земя и да се крият в шавара — цели четири часа Шооран трябваше да стои нагазил до кръста в нойта, да държи Ай на ръце и да се пази от опитващите се да се впият в него животинки, а после трябваше да пълзят през хохиура и пак да се скрият в шавара. Никога не беше виждал такива хайки — очевидно и тук хората бяха почнали да обвиняват илбеча за всичките си бедствия. Чак след два дни, когато вече бяха далече от границата, двамата с Ай успяха да се смесят със земеделците, прогонени от сушата в мокрите земи, и чак до мягмара обикаляха заедно с гладните тълпи. Шооран изобщо не помисляше да строи, защото разбираше, че Моертал ще направи щателна проверка и че скитниците ревностно ще му помагат в нея. Затова пък още в първата нощ след празника направи четири оройхона — рискува, защото вечерта, по време на празненствата — тази година съвсем скромни — глашатаите оповестиха нов закон: вече никой не можеше да излиза на мокрото сам. Шооран беше благодарен на съдбата, че предвидливо му е дала Ай — патрулите обикаляха навсякъде, и на мокрото, и на сухото, но прибираха само онези, които бяха сами, така че двамата с Ай благополучно успяха да се измъкнат от опасната зона.

В страната на вана нямаше хайки, но и тук всички приказваха, че земята била станала прекалено много и че водата не стигала. Мягмарът наистина не беше оправил положението и в края на годината, а може би още и от средата й, пак щеше да дойде суша. Шооран вече разбираше, че и той има вина за това. От друга страна, Тенгер наистина се беше стиснал, когато бе създавал света така, че илбечът да добавя към него само земя, но не и вода. А това означаваше, че хората ще измират, както бяха измирали от векове, но вече не от това, че са прекалено много на мъничките си парченца суша, а от жажда — и от глад, защото нищо не можеше да расте без вода. И все пак той беше твърдо решен да изличи и последния спомен за далайна.

Като се възползва от това, че през първата седмица след мягмара бреговете бяха безлюдни, Шооран бързо отиде в земите на изгнаниците. Тук отдавна вече бяха свикнали, че разказвачът идва в началото на новата година и появата му не направи впечатление на никого.

Двамата с Ай навлязоха в познатите им места, единственото кътче в цялата вселена, където някой ги чакаше. Пътеката минаваше точно по средата на синора, отляво и отдясно стърчаха оградите, направени от остри рибешки кости. Гладът беше свършил поне за малко, в този най-плодороден пръв месец от новата година хлебната трева бе избуяла високо, а листата на шестгодишните вече туйвани направо не се виждаха сред алените цветове. Шооран бодро крачеше напред и си мислеше как ли ще ги посрещне Тамгай. Беше събул тежките влажни обуща и крачеше бос, доволен от това, че ходилата му стъпват по топлия камък, а на езика си вече усещаше вкуса на наъса, с който щяха да ги нагостят — щеше да е наъс, защото до първата реколта зърно оставаше още цяла седмица.

И изведнъж Ай внезапно спря, седна, провеси крака през ръба на синора и каза:

— Не ща.

— Какво има? — попита я той. — Боли ли те нещо?

А после погледна напред. Оттук палатката на Тамгай вече би трябвало да се вижда… но не се виждаше.

— Чакай тук. Ей сега се връщам — каза Шооран, остави багажа на земята и хукна напред.

Палатката я нямаше. Нямаше я оградката, която беше разделяла нивата на Тамгай от съседната нива. Съседът, казваше се Поерхон, правеше нещо под туйвана, но като видя Шооран, тръгна към него и каза:

— Няма ги вече. Умряха. Гладът беше страшен и малкият не оцеля, а пък тя… тя трябва да е отишла в далайна. Не можеше да живее без детето, нали разбираш. И земята ми я дадоха на мен. Вече има много земя, но не ражда…

Шооран само го слушаше и кимаше, а после се обърна и тръгна натам, където го чакаше Ай. Не й каза нищо.

Минаха през сухите земи, без да спират никъде. Шооран мълчеше, Ай не питаше нищо. И чак когато спряха пред мокрото, за да се обуят, Шооран каза:

— Йороол-Гуй е виновен.

А Ай само кимна.

Но всъщност не беше виновен Йороол-Гуй, виновно беше проклятието на илбеча. Лесно е да знаеш, че хората ще умират, макар и вече по други причини. И няма нищо по-обикновено от смъртта. Когато умират чужди хора, дори не я забелязваш, примиряваш се с нея, даже я планираш, илбечът обаче би трябвало да знае, че първи ще умрат най-близките му. Подигравка на съдбата пък беше, че живата Яавдай му носеше повече мъки, отколкото би могла да му причини смъртта й! Да, проклятието беше ужасно — но затова пък той вече нямаше какво да губи!

Шооран се усмихна криво. Хиляди пъти си беше повтарял тези думи, но съдбата всеки път намираше нов начин да го уязви. Е, значи и за в бъдеще щеше да има какво да губи.

И значи трябваше да мъсти и за миналото, и за бъдещето.

Сега лесно стигна до дъното на залива, към който неуспешно се беше промъквал откъм страната на Добрите братя, и три нощи работи — правеше по четири оройхона и денем се криеше на тях: докато нойтът не залееше шавара, това беше лесно, още повече че онези, които претърсваха новите земи, не слизаха до долното равнище. Ай непрекъснато беше с него, обръщаше се с гръб, когато й кажеше да не гледа, и послушно бягаше да се скрият, макар че ужасно я беше страх от шавара.

Шооран се опитваше да не мисли какво става по границата и дали няма да има нова война. Мислеше само за две неща: да не би някой случайно да го види и да не би докато през деня се крие, да не дойде Йороол-Гуй и да затвори шавара.

Накрая направи три оройхона в едно случайно оцеляло заливче и реши да тръгне на юг. Първо обаче трябваше да си почине и да поднови дрехите и снаряжението си, така че излезе на сухото и две вечери пя и разказва, за да припечели нещо. Не мислеше да се бави — трябваше да строи, докато гладът не се беше върнал, защото после, когато блатата пак се напълнеха с тълпи изгладнели хора, нямаше да може да работи.

На сутринта на третия ден обаче дойдоха половин дузина стражи и командирът им, без да го погледне, каза:

— Трябва да дойдете с нас.

— Аз съм разказвачът! — възмути се Шооран. — Еетгон още преди години ми разреши да ходя навсякъде, дори и по мокрото. И освен това днес е общ ден, всички могат да излизат на мокрото.

— Ти да не си паднал от алдан-тесега? — изръмжа командирът. — Дните на илбеча са отменени отдавна. Кой ще ги спазва в този глад? Освен това владетелят Еетгон нареди да намерим точно теб.

— Няма да дойда — каза Шооран и седна на един мръсен камък. — Ако владетелят иска да ме чуе, ще трябва да си намокри краката.

Войниците го изгледаха объркано — не знаеха какво да правят. После командирът им прати един от тях да докладва. Шооран седеше и спокойно кърпеше жанча си. След половин час пратеникът се върна и прошепна нещо на ухото на командира. Той го погледна с недоумение и само сви рамене. Шооран продължаваше най-спокойно работата си.

После иззад тесегите се показа Еетгон.

Младият владетел отдавна не ходеше без охрана, но сега идваше сам — беше оставил телохранителите си до синора. Беше облечен с цамц от сламена прежда и със — също такива гащи. Тежките обуща с шипове изглеждаха глупаво на краката му — сигурно ги беше взел от някой от войниците. Еетгон махна на церегите да се отдалечат и клекна срещу Шооран.

— Здравей, сияйни Еетгон — каза той.

— Здравей и ти — съвсем сериозно отговори Еетгон. — Искам да поговорим.

— Говори тогава.

Но Еетгон мълчеше и Шооран продължи да кърпи жанча си.

Накрая Еетгон бавно и тихо каза:

— Ти, изглежда, си последният истински скитник, който не иска да живее на сухото…

— Не, защо? — възрази Шооран. — Има и други. Макар да не са много.

— И един от тях е илбечът — каза Еетгон. — Искам да говоря с илбеча.

— Не мога да ти помогна.

— Можеш. Сигурно си го срещал. Защото той ходи с ловците и скитниците и сигурно сяда да слуша легендите за Ван. И ще се срещнете пак, защото и двамата ходите по мокрото, а мокрите земи останаха съвсем малко. Така че той ще чуе всичко, което кажеш. Кажи му да спре да строи. Хората не искат повече земя, искат си далайна.

— Заедно с Йороол-Гуй?

— Йороол-Гуй е неизбежното зло. Но той е далайнът, а без далайна не можем да оцелеем. Можем да се обличаме в слама и в кожи от бовери, може да се отучим да ядем чавга и да се научим да обработваме кожата, без да я киснем в нойт. Можем да се научим да правим инструментите си от костите на загиналите си майки и бащи и да забравим какво е това хитин или туткал от рибешки люспи. Но не можем да оцелеем без вода.

— Нещо си се объркал от толкова години живот в алдан-шавара. Май си забравил, че в далайна вода няма. Аз лично съм виждал вода само на сухите земи.

— Не съм. Влагата на далайна може да не прилича на вода, но водата все пак е в нея. Влагата минава през земята, пречиства се и блика на сухите оройхони вече като чиста вода. Мръсната й част пък се превръща в нойт и излиза на мокрото. Така казват и мисля, че са прави. Как иначе можем да обясним, че по мягмар, когато далайнът се надига, от изворите почва да блика повече вода и ручеите и потоците се пълнят?

— Значи вече си имаш придворни мъдреци, така ли? — каза Шооран. — Навремето им се присмиваше. Знаеш ли, според мен те ти казват това, което искаш да чуеш от тях, понеже ядат от ръката ти. Човек може да измисли каквото си ще. И може да е и обратното — може би мягмарът идва, защото водата почва да блика по-силно.

— Това не са празни измислици — каза Еетгон. — Мъдреците пресметнаха всичко съвсем точно. Водата наистина е по-малко. Преди дузина години — не може да си го забравил — нямаше такива суши. Тогава далайнът беше огромен, беше четири и половина двойни дузини оройхони, а сухите оройхони бяха само четири двойни дузини. И вода имаше достатъчно. Сега сушата е два пъти повече, а далайнът намаля шест пъти. Днес всеки нов оройхон все повече влошава нещата. Още малко и водата няма да стига не само за нивите, но и за хората.

— Това истина ли е? — прошепна Шооран.

— Да. Следващата суша ще е още по-страшна, защото единия от четирите залива вече го няма, а останалите са съвсем малки. — Еетгон го погледна в очите. — За пръв път не знам какво да правя. Не знам знаят ли владетелите на другите страни това, което ти казах току-що, не знам дали трябва да им го съобщя. Не знам дали да кажа на хората си истината, или да ги държа в неведение цяла година. Не знам какво мисли за всичко това илбечът и какво мисли да прави. Той може да си има свои причини и хората изобщо да не го интересуват. Но мен ме интересуват. Не мога да го убия, защото рано или късно ще се появи нов илбеч и всичко ще почне отначало. Но този илбеч трябва да спре да строи. И тогава може би ще успеем да спасим нещо.

— Аз… — почна Шооран — обещавам. Не знаех. Ще мина по цялото крайбрежие. Първо тук, после при вана, после при Моертал… ако трябва, ще стигна и до пустите земи. Илбечът ще чуе думите ти. Обещавам… Нови оройхони няма да има.

— Колкото до това да се каже ли на хората истината, ти ще го решиш — каза Еетгон. — Все пак Чаарлах беше учител и на двама ни, макар че обичаше повече теб.

Така свършва животът. Един ден се оказва, че всичко, което си направил, не само е безполезно, но и носи само зло. Любовта ти убива, грижите ти носят гибел. Помощта ти носи смърт и си по-страшен от цяла дузина многоръки дяволи. И когато животът ти свършва, нямаш никакъв изход. Далайнът няма да те вземе, шаварът също е затворен за теб, защото в момента на смъртта ти ще се роди нов илбеч. Хвала на мъдрия Тенгер, че е предвидил всичко. Съдбата е предопределила да съществуваш и днес, и утре, и после, когато започне гладът, и когато дойде следващият мягмар, и още много дузини години.

Шооран и Ай се бяха преместили във владенията на Моертал — в средата на годината тук беше по-лесно да се изхранят. Първо, поданиците на предвидливия Моертал живееха по-богато, второ, тук беше последната останала относително голяма част от далайна и скитниците се страхуваха от Йороол-Гуй. Двата други останали залива бяха широки само по един оройхон, а този тук беше широк три. Приклещеният бог наистина се беше укрил тук, но напоследък се показваше рядко и чавгата по брега растеше на воля.

Но когато наближи краят на годината, крайбрежието се напълни с изгладнели хора. Еетгон излезе прав — предишните суши не бяха нищо в сравнение с тази. Трети месец нивите не раждаха нищо, а се чу и че изворите в подножията на суур-тесегите били пресъхнали. И това сигурно щеше да доведе до ужасни последици, но Моертал се намеси и почна да раздава вода — безплатно и на всички: дузини цереги излизаха всеки ден до синора на всеки мокър оройхон с пълни мехове. Опашките бяха огромни, но редът се поддържаше от самите скитници, като нарушителите се прогонваха и дори убиваха. Церегите не се намесваха в тези неща.

В южната част на страната на вана, където одонтите бяха решили да продават водата като едно време, започнаха да избухват бунтове; на север също беше неспокойно. В земите, останали без управление след рухването на държавата на Добрите братя, никой не се бе погрижил да се запаси с храна и вода и като нямаха друг изход, жителите им тръгнаха да щурмуват костената стена. Посрещнаха ги със залпове от татаци — нали Моертал още преди много време предвидливо беше изкупил цялата артилерия на братята. Предизвиканата от глада война се превърна в истинска касапница и шаварът пак почна да се задръства с трупове. Никой не знаеше какво става в страната на изгнаниците, но Шооран беше сигурен, че Еетгон е успял да се подготви за несгодите и че се е запасил и с храна, и с вода, и че дори е укрепил границата, така непредпазливо разрушена от глупавата злоба на илбеча. Най-вероятно и там раздаваха вода, а може би дори и зърно, взето в началото на годината като данък.

Моертал не даваше зърно и поданиците му, които не бяха достатъчно предвидливи, за да се запасят с храна, мряха от глад, защото чавгата не стигаше, за да се изхранят всички. Появиха се и случаи на людоедство.

В цялата тази неразбория Шооран и Ай живееха доста по-добре от другите — Ай от пръв поглед разбираше къде има чавга, а Шооран стана ловец — носеше жирхове, а понякога и тукки и по някой малък парх. В шавара вече почти нямаше големи хищници — Йороол-Гуй също трябваше да яде, — така че най-опасното там бе да не попаднеш на зогг. Всъщност не беше даже толкова опасно — палиш факлата и изгаряш зогговете до един, — обаче тогава трябва да се простиш с надеждата да хванеш тукка, защото тукките панически бягат от огъня.

Но така или иначе, на Ай и на Шооран им беше по-лесно да оцелеят, защото имаха предостатъчно опит.

Шооран беше успял да убие един доста голям парх и сега го беше изчистил, режеше месото на тънки ивички и двамата с Ай го сушаха на аварите, за да не се развали.

Ай обръщаше с една плоска кост съскащите парчета, които той й подаваше, и както винаги, мълчеше. Шооран мислеше за онова, което беше видял сутринта…

Сутринта, докато крачеха покрай далайна с надеждата да намерят нещо, което да им свърши работа, бяха видели един човек — беше клекнал и режеше една изхвърлена на брега риба. Най-обикновена, абсолютно безполезна риба, от онези, които смаленият далайн продължаваше да изхвърля на брега и които бяха толкова негодни за нищо, че дори нямаха имена. Плавниците й не ставаха за игли, люспите й пък не ставаха за нищо, и Шооран дори се зачуди защо ли този човек я реже. И чак когато се приближиха до него, видя, че я яде: режеше си парчета възрозово пихтиесто месо, дъвчеше ги, мляскаше и гълташе.

— Защо я ядеш? — попита го Шооран.

Човекът го погледна — очите му бяха помътнели — и едва успя да отговори с вече парализираната си уста:

— Много е сладка. Само дето ми се схваща устата. Обаче наистина е вкусна — никога не съм ял нещо толкова вкусно. Че няма само Йороол-Гуй да си услажда я! — И си отряза ново парче с почти вдървените си вече ръце.

Тези случаи ставаха все по-чести: изгладнелите хора ядяха мъртвите, изхвърлени на брега риби, понеже знаеха, че така или иначе ще умрат, но искаха поне да умрат сити. И някои дори успяваха да разкажат за чудните видения, които имали, и за това колко сладка била отровата. Това се разчуваше и самоубийствата ставаха все повече.

Шооран дръпна Ай, която гледаше непознатия и преглъщаше — устата й се беше напълнила със слюнка, — и побърза да я отведе. След малко се обърна — човекът вече беше паднал до рибата, но конвулсивно сгърчените му ръце се опитваха да отрежат поредното парче…

И сега Шооран си мислеше дали от тези масови самоубийства няма да се роди нова религия. Такъв край наистина беше привлекателен за умиращите от глад. От друга страна, тогава брегът щеше да опустее и щеше да има достатъчно чавга…

— Скоро ще е мягмар — каза Шооран на Ай. — Щом бликне водата, ще идем в дивите земи. Там сигурно вече изобщо няма да има хора. Ще си оградим някой участък край далайна, до някой алдан-шавар, и там ще си пазим запасите. Ще си насушим наъс… Водата ще я държим в мехове, както се пази виното. Ще убия някой авхай — от кожата му става хубав мях.

— Добре — каза Ай.

— Моертал държи водата в ями. Наредил е да ги изкопаят още преди години. Много е умен той. Разправят, че и бовери гледал така. И ние ще го направим. Ще си издълбаем яма, голяма яма, като ония, в които топят ухерите, и ще отбием някой ручей да я пълни.

— Добре.

— И през пролетта може да се завъдят бовери, а ако не стане, ще си купим два от Моертал и ще ги развъждаме сами. Само че трябва да си намерим добри съседи — та хем да работят, хем да могат и да се бранят. Познавам доста свестни хора. И ще си живеем спокойно и ще си имаме всичко — и зърно, и вода, и месо.

— Добре — каза Ай.

Ай доста се беше променила през последната година, макар и не на външен вид. Вече говореше много по-ясно и смислено и ядеше и много други неща освен чавга. Да, от нея щеше да излезе добра помощничка — ето че и сега, докато й говореше, не спираше да обръща парчетата месо…

— Ей — викна някой и Шооран вдигна глава.

Бяха петима, добре облечени, но явно гладни — очите им не се откъсваха от съскащото на аварите месо. Бяха и въоръжени, но по начина, по който държаха харпуните и копията, си личеше, че не са цереги и дори не са ловци, а най-обикновени селяни, прогонени от глада от нивите си.

— Дай ни малко месо — каза един от тях и тръгна към Шооран, като почна да съблича новия си жанч очевидно с намерението да го смени за храна. — Виж колко много имаш…

Шооран поклати глава отрицателно и за да прекрати разговора, измъкна бича — той сякаш сам изникна в ръката му и затрептя и забръмча застрашително. Това обикновено беше предостатъчно да накара всеки натрапник, да се разкара, но този път не се получи така — може би нервите на непознатия не издържаха, а може би наистина умираше от глад, но вместо да се обърне и да си тръгне, той размаха копието си и викна:

— Гад! Жирх вмирисан! Значи ти ще си правиш запаси, а ние да мрем, така ли?

— Стига, недей… — опита се да го спре един друг от групата, доста по-възрастен, но мъжът с копието се дръпна, освободи се от ръката му и се нахвърли срещу Ай, която тъкмо прибираше последните парчета месо в торбата.

Тя опита да отскочи, но нямаше накъде — зад нея беше аварът. Понечи да се сниши и да се изплъзне, но нападателят размаха копието като тояга, после мушна напред и я прободе.

— Нееее! — изкрещя Шооран.

И бичът посече нападателя, разхвърчаха се кървави парчета от жанча, след това преряза на две другия мъж, който се беше вцепенил като изваяние и дори не понечи да се защити. Останалите трима също рухнаха преди да успеят да разберат какво става.

Шооран вдигна Ай, отнесе я по-настрана от авара, разтвори жанча й и огледа раната. Не изглеждаше дълбока — и не можеше да бъде дълбока в мъничкото й телце, — но в нея бълбукаха мехури и Шооран разбра, че каменният наконечник е пробол белия дроб. Дали да не я промиеше? Но Ай щеше да иска да пие, а нямаха друга вода…

Изтича при убитите и ги претърси. Намери мях с вода и бързо се върна при Ай. Тя го гледаше с широко отворени очи.

— Сега ще ти мине — каза Шооран и клекна до нея.

— Няма — едва чуто въздъхна тя и на безцветните й устни изби кръв. — Ще умра. Но това не е страшно, ти бездруго не ме обичаш.

— Обичам те — с години закъснение каза Шооран.

— Не… Просто си си го измислил, защото няма кого да обичаш.

И затвори очи.

Шооран проми раната, превърза я и седя до Ай и бърса кръвта от устните й, докато тя не спря да тече.

Очакващият мягмара далайн беше съвсем гладък. Шооран спря до него, коленичи, пусна товара си в бездната…

— … на тебе давам най-добрата жена…

После дълго стоя на брега, навел глава — докато една случайна вълна не се плисна до него. Един ълк се впи в полата на жанча му и се загърчи. Шооран стана и попита:

— Защо? Нали се отказах?

Нова вълна изплиска до краката му валмо хитинов косъм и някакви уродливи полупрозрачни същества, които се заизвиваха безпомощно.

— Не си ти ли? — викна Шооран на далайна. — Значи сте двамата тогава!

И се обърна и тръгна през хохиура, като си просичаше път с бича. Търсеше хора. Онези, които бяха убили Ай, бяха мъртви, но имаше и други, много други, същите като тях… Направо усещаше с мускулите на ръката си как бичът разсича човешка плът. Някаква самотна жена, която копаеше чавга, го видя, ахна и побягна. Шооран понечи да я настигне, но после спря, стисна зъби и изръмжа:

— Добре… Ще ви го върна на всички… наведнъж. Вие ми взехте и Ай и вече наистина нямам какво да губя.

Огледа багажа си и с почуда видя, че е нарамил торбата с изсушеното от Ай на авара месо и че дори е прибрал в нея чуждия мях с вода. Запасите щяха да му стигнат до мягмара… а той щеше да се погрижи това да е последният мягмар.

През нощта се издигнаха шест нови оройхона.

Цял ден озверелите цереги избиваха всички, които им се стореха подозрителни. Земеделците им помагаха, като се избиваха взаимно. Само за часове мокрите оройхони опустяха и покрай блатата останаха само въоръжените отряди на церегите. И все пак през следващата нощ се появиха три оройхона, а на по-следващата — още три. Появяваха се направо пред очите на стражата, която търчеше насам-натам и напразно се мъчеше да залови илбеча.

Денем Шооран се криеше в празните шавари на току-що построените оройхони, а нощем отиваше досами брега и там, покрит с костената броня на някаква отдавна мъртва огромна риба, строеше. Лежеше до самия далайн и изобщо не го беше страх от Йороол-Гуй: някак си беше сигурен, че нещата са се променили и че вече не Многоръкия го преследва, а той преследва приклещения в отеснелите си владения бог.

И все пак това не можеше да продължава дълго и Шооран дори изпита облекчение, когато видя нойтът да залива поредния шавар. Беше дошъл мягмарът. Шооран се измъкна навън и се смеси с окъсаната мръсна тълпа, която събираше по брега кост и хитин.

После, когато повечето хора си тръгнаха, се изми в един пробудил се ручей и тръгна към земите на вана — там едва ли имаше толкова много хайки.

И наистина беше така — а може би владетелите не можеха да съгласуват действията си и всеки си мислеше, че илбечът работи от отсрещния бряг, и пращаха патрулите просто по навик. Както и да е, когато мягмарът свърши, Шооран без проблеми почна да строи по три, че и по четири оройхона на нощ. Беше забравил за времето, не броеше и построените оройхони и чак когато една нощ далайнът не се подчини, разбра, че е заличил още един залив и че трябва или да се връща в земите на Моертал, или да мине през целия свят и да стигне до владенията на Еетгон, където беше другият край на тесния канал, останал от далайна, заемал допреди няколко години половината вселена. Сега далайнът никъде не беше по-широк от два оройхона и някъде там, в тези незнайно колко дълбоки теснини, безпомощно се свираше отслабналият Йороол-Гуй.

Мокрите оройхони в земите на Моертал гъмжаха от войска, която беше много по-нужна на други места, и церегите вече си говореха, че неуловимият илбеч изобщо не бил човек, ами зъл дух от шавара и да го срещнеш и да го познаеш не носело гибел на него, ами на самия теб.

Шооран — нали навремето беше служил при Моертал — много добре знаеше как и кога се разставят постовете, така че успя да се промъкне покрай тях по корем. Не можа все пак да заобиколи последния и му се наложи хладнокръвно да убие двама млади цереги.

Дали защото искаше да възмезди с нещо това ненужно убийство, или просто за да довърши по-бързо задачата, която си беше поставил, Шооран започна да строи още по-бързо. Истерията, която го беше обхванала след смъртта на Ай, бе отминала, но го бе обзело спокойното убеждение, че е по-добре всички да измрат, отколкото да живеят така. И Шооран бързаше да строи, но и пазеше силите си, за да му стигнат до края. Ужасът, завладял цялата страна, когато стана ясно, че нищо не може да спаси далайна от илбеча, скоро премина в пълна анархия. Едни почнаха да се запасяват с вода и храна — жънеха недозрялата хлебна трева, други изпаднаха в униние, трети продължаваха да се опитват да хванат илбеча. Но големи хайки и редовни патрули вече нямаше.

Шооран продължаваше да се крие на долните равнища на новопостроените острови. Там никой не го търсеше — хората не можеха да се откажат лесно от убеждението, че човек не може да живее в шавара. Излизаше чак когато се мръкнеше, като първо изчакваше до изхода и гледаше дали има войници. Сега, за да не се изтощи прекалено, строеше само по един-два оройхона наведнъж, но затова пък строеше всяка нощ. Разбираше, че ако дори една нощ не излезе да направи нови острови, нойтът ще го залее в убежището му.

Когато водата и храната му свършваха, той се местеше на оройхона, който ставаше сух след построяването на новия, и чакаше. Бликащата от земните недра вода беше малко и изобщо не приличаше на едновремешните потопи. Шооран пълнеше двата си мяха, хващаше и две-три обезумели от сладката вода тукки и пак се скриваше под земята — да чака и да подготвя гибелта на света.

Когато още не е залят от нойта, шаварът е сух и човек може да стигне чак до дъното му, но все пак не прилича на алдан-шаварите в сухите земи. В алдан-шаварите винаги е ден, макар да е почти тъмно, в новите шавари винаги е нощ — но не може да се нарече вечна, защото само след едно денонощие те се запълват с лепкава гадост, в която няма място за понятията светлина и мрак.

Шооран се сепна и се събуди. По някакъв начин усещаше, че на повърхността е пладне и че още е рано за излизане, но какво тогава го беше събудило? Седна и се вгледа в мрака. И от мрака се показа черният уулгуй, с който не се бяха виждали от толкова години.

„Спя“ — успокоено помисли Шооран и затвори очи.

Няколко минути лежа и слуша собственото си дишане, после очите му сами се отвориха. Уулгуят все още беше тук и го гледаше.

— Защо убиваш далайна? — попита уулгуят.

— Защо те е грижа за далайна? — отговори с въпрос на въпроса илбечът. — Ти си мъртъв от много години, няма те никъде освен в паметта ми, и след като на мен далайнът не ми трябва, значи съдбата му не засяга и теб.

Уулгуят поклати глава.

— Грешиш. Не съм мъртъв и никога няма да умра, макар да се опитваш да ме убиеш. И те питам: защо?

— Значи ти… — Шооран сухо преглътна, не можеше да изговори името. — Значи ти си… Многоръкия? Ти си богът на далайна?

— Има ли значение кой съм? Може да съм само ехо на мислите ти в празния шавар. Но това не променя смисъла на въпроса ми. Виж какво направи със света! Аз създадох вселената и й дадох закон, и въведох ред. И сложих граници на всичко — дори на себе си, и хората живееха — поне повечето хора, — без да ги е страх от шавара.

— Сложил си граници не само на шавара обаче, но и на хората. И твоите граници, закони и авари ги оковават. Бях в затвора и знам, че е по-добре да си мъртъв, отколкото да живееш в тъмница.

— Ти беше наказан и лежеше в собствените си нечистотии, и ядеше боклуци, а аз давах на хората толкова зърно, месо и вино, колкото можеше да роди земята. Не съм виновен, че това не ви стигаше.

— Живях и в алдан-шавара и ядях и пиех, колкото искам. Но пак бях окован. И не само тялото ми, но и думите ми бяха оковани, и братята решаваха кога да работя и кога да почивам. И опитах и този така наречен сладък живот, и знам, че е по-добре човек да умре, отколкото да живее така.

— Така казваш ти, но какво ще кажат другите? Дали ще се съгласят с теб? Нали дори не всички каторжници избягаха. Кой ти е дал правото да решаваш дали другите да живеят, или да умрат?

— Не изпитвам жал към онези хора, които са се превърнали в бовери. Нищо общо нямам с тях.

— Виждам, че си още по-ужасен от мен, илбечо. Защото всеки, който мисли като теб, може да победи, а хората, ако те надживеят, ще те запомнят като велик бог. И тогава ще станем трима: старецът, който направи всичко и не прави нищо, аз — неговата сянка и неговата истинска същност, и ти — предвечният и единосъщен син и заедно с това — най-доброто творение, ти, дошлият в името на любовта и убил света. Жалко, че няма да има кой да слави тази троица. Но запомни едно — аз ще направя всичко, та това да не се случи. Дълго бягах от тебе — но вече няма да бягам.

Страхотен удар разтърси шавара, чу се тътен и Шооран скочи. Познаваше този тътен много добре — Йороол-Гуй излизаше на оройхона. А той беше спал в шавара, без да помисли за възможно нападение, и сега беше изгубен…

Побягна по неравния под към горното равнище, но какво значение имаше това, че ще се качи на него? Йороол-Гуй имаше предостатъчно време да заеме целия оройхон.

Отвън тътнеше ужасната какофония на разрушението: плясъкът на далайна, скърцането и пукането на трошащите се камъни.

Шооран се хвърли към един от отворите под тавана, успя да се промъкне през него, като съдра жанча си, и излезе на върха на един от суур-тесегите.

Свечеряваше се и небесната мъгла блестеше във всички оттенъци на червеното, аленото, карминеното и пурпурното — това бяха минутите, когато целият свят изглеждаше потопен в кръв. Шооран се огледа да види накъде може да побегне. Йороол-Гуй беше близо, но все още не беше стигнал до този суур-тесег — движеше се съвсем бавно. Шооран нямаше време да се чуди защо е така, щеше да мисли за това, ако оцелееше. Смъкна се по склона и хукна наляво, към спасителния синор. Земята още не се беше покрила с хлъзгав нойт и краката му стъпваха уверено по нея. Щеше да стигне!

Синорът беше все по-близо с всяка крачка, а Йороол-Гуй изоставаше все повече и повече. Шооран прескочи спасителната черта, подхлъзна се — тук вече имаше нойт, — падна, веднага се изправи и викна тържествуващо:

— Не успя да ме хванеш, гадино!

И изведнъж замръзна. Защото това, което видя, нарушаваше всички закони, с които беше свикнал за двете си дузини години живот.

Йороол-Гуй пълзеше и по двата оройхона, без да обръща внимание на непристъпния по закон синор. И пипалата му се виеха и отсам, и пльокаха в нойта, и трошаха камъните…

Това приличаше на кошмар и също като в кошмар Шооран побягна. Тичаше бързо, но Йороол-Гуй, макар и бавен, беше по-бърз от тичащ човек.

Следващият синор беше близо — оройхонът, през който тичаше Шооран, беше ъглов. Йороол-Гуй обаче беше и тук. Шооран вече не се чудеше на нищо — за четвърт час всички световни закони се бяха обърнали с главата надолу.

Йороол-Гуй се движеше на тласъци — очевидно и на него му беше трудно. Понякога спираше и тогава Шооран увеличаваше разстоянието помежду им, а после изстрелваше напред няколко ръце и се опитваше да хване илбеча. Една от тях падна пред Шооран и му препречи пътя, лепкавите й пръсти — приличаха на многокраки жирхове — се заизвиваха, но Шооран се засили и успя да ги прескочи, без да го хванат.

Стигна до следващия синор. Сигурен беше, че и той няма да е преграда за Йороол-Гуй, но все пак го прескочи и затърча напред. И изведнъж видя черна каменна стена и усети как го лъхва топлина. И въпреки че здравият разум му казваше да не го прави, скочи на авара — и след миг скочи долу, защото горещината направо не се търпеше.

Йороол-Гуй не беше минал последния синор. Законът, че не може да се отдалечава от далайна на повече от един оройхон, очевидно все още беше в сила. Безбройните му безкрайни ръце пляскаха в калта, плътта му се надигаше на буци, вече неразличими добре в здрача.

Шооран пристъпи към синора, но не се осмели да се качи на него. Кой знае защо, беше сигурен, че Йороол-Гуй ще облещи насреща му главните си очи — но това не стана; богът, все така размахвайки лепкавите си ръце, започна да се оттегля.

И чак сега Шооран се запита:

„Откъде се взеха пък тук авари?“

И се огледа.

Познаваше този оройхон, макар с годините той да се беше променил много. И все пак някои случайно оцелели подробности му подсказваха къде е. Ето този ръб на синора например — приличаше на крив зъб. И аварът — той си беше съвсем същият, навремето го наричаха Пушещия жирх.

Шооран беше на сухата ивица на оройхона, който преди много години бяха наричали Свободния оройхон.

Сухата ивица беше пуста. Напоследък хората не държаха на сухото и сега тук не живееше никой, още повече че години наред точно тук беше минавала границата.

Шооран се огледа. Когато беше дете, бяха вдигали палатката си някъде съвсем наблизо — всяка вечер, защото тогава нищо не биваше да се оставя без надзор и дори палатките сутрин се сгъваха и се прибираха. А ето там, до онзи студен тесег, беше живял Боройгал. Огромната ръбеста кост, която един ден беше забил на върха му — може би беше мислил да строи нещо, но така и не го беше довършил, може би просто беше искал да се похвали колко е силен (момчетата после се качваха горе и се опитваха да я измъкнат от камъка, но не можеха да я помръднат) — все още стърчеше към небето: глупаво доказателство, че някога тук са живели хора.

Шооран се качи на тесега, хвана костта, дръпна и я извади. Съвсем лесно. Хвърли я настрани и седна на края на тесега.

Как все пак се беше озовал тук? Нали беше почнал да строи чак от другия край на тесния далайн! Колко време беше прекарал в самота и какво ли ставаше извън пределите на това малко парче суша? Не, важното беше, че е стигнал дотук и че от целия необятен далайн е останало само едно нищожно парченце, което може да унищожи с един удар. Е, би могъл… ако там не се криеше Йороол-Гуй.

„Но пази се — преди това в далайна може да не остане място за теб“ — беше казал в зората на времето старият Тенгер. Шооран помнеше тези думи и се надяваше, че когато далайнът изчезне, ще изчезне и Йороол-Гуй. Събитията през последните месеци като че ли бяха потвърждавали това. Но ето че от далайна беше останало последното квадратче, а Многоръкия беше жив и здрав и дори по-опасен.

Дали да не оставеше нещата така? На Йороол-Гуй щеше да му е тясно, разбира се, но пък нали далайнът беше бездънен — все някак щеше да оцелее. А и човечеството щеше да оцелее. Онези, които щяха да преживеят тези трудни времена, щяха да живеят различно, щяха да се струпат на няколкото оройхона около квадратчето животворна слуз и да благодарят на благодетеля си Йороол-Гуй. Целият останал свят щеше да се превърне в пустиня и само през първия месец след мягмар тук-там щеше да се появява вода. А когато хората се наплодяха, новите изгнаници нямаше да бягат на мокрото, а в пустинята. Там поне щеше да има предостатъчно място и всички щяха да живеят в алдан-шавари. Щеше да има разбойници, които щяха да отнемат водата на керваните, запътили се към Кръста на Тенгер за кремък, или да ограбват мирните земи. Церегите щяха да почнат да преследват разбойниците, за охраната на малкото неплодородни ниви щяха да са нужни татаци и на осемте мокри оройхона хората пак щяха да почнат да събират харвах, а тук, на бившата Свободна земя, щеше да има работилници, в които пък щеше да има каторжници…

И всичко щеше да е както преди, само че много по-малко и много по-гнъсно. Не, той не искаше да живее в такъв свят и каквото и да казваха другите, нямаше да позволи и на тях да живеят в такъв свят. Също като Мазолестата пета, и той не можеше да спре — трябваше да върви напред. Може никой освен разказвача да не вярваше, че древният скитник е пробил стената, но разказвачът трябва да вярва в това — иначе защо ще почва приказката?

Смешна работа — чак до самия край никой не го беше заподозрял, защото нали беше разказвач на приказки и легенди, а разказвачите на приказки и легенди винаги са добри! Виж, Чаарлах го подозираха. Но по онова време илбечът беше благодетел, а сега го проклинаха. Жалко, че добрината нямаше нищо общо с това, което ставаше. Пътят обаче трябваше да се извърви докрай — каквото и да става. Точно в това беше проклятието на илбеча.

Не, той нямаше да спре и никога нямаше да види унилия свят, който току-що си беше представял. Новият свят — какъвто и да бъдеше той и стига да успееше да се появи — щеше да дойде след смъртта на последния чудотворец. А сега той имаше работа — да строи.

Тръгна към далайна още преди разсъмване. Йороол-Гуй се спотайваше някъде в дълбините, но Шооран не се страхуваше от него, а от това, че някъде по сухата ивица може да се натъкне на патрул — стига още да имаше патрули в този рухнал свят, разбира се.

Далайнът се полюшваше спокойно като в самото начало на вековете. Отсрещният бряг почти не се виждаше от мъглата и ако примижеше, човек можеше да си представи, че светът още не е почнал да се променя и че той е първият илбеч, решил да твори земя под любопитния поглед на глупака Бовер.

Шооран спря и дълбоко пое дъх.

Трябваше да строи. Но как?… Върху главата на Йороол-Гуй? Но трябваше, трябваше да строи. Та дори и да загинеше — тогава утрешният скучен свят щеше да се появи и сам, без него.

Още в първия момент, когато започна, усети могъщата съпротива на бога, но нещо в нея му подсказа, че тя не е безкрайна. Далайнът се изду, запени се, опита се да се измъкне от волята на строителя. Шооран стисна зъби. Наистина нелепо — една човешка песъчинка да се гърчи на ръба на бездната в безмълвен вик, сякаш повдига огромна невидима тежест. И все пак пред очите му започнаха да се издигат разкривените очертания на последните суур-тесеги…

И в същия момент дойде ответният удар. Шооран го очакваше и единствено затова той не го смаза. Последваха още и още, всеки по-силен от предишния. Шооран трепереше, гърчеше се, от прехапаните му устни пръскаше кръв — но не се отказваше. Не се опитваше да се брани от атаките на разбеснелия се в дълбините Йороол-Гуй, мъчеше се само да запази, да затвърди полупостроената призрачна земя.

За миг силите им се изравниха — а после чудовищният бог разчупи тъничката каменна кора и връхлетя върху брега.

Шооран не побягна, а продължи да строи — ако можеше да се нарече строителство безсмислената саможертва пред лицето на могъщото разрушение.

Като раздираше и разкъсваше огромното си тяло в раждащите се и веднага след това изчезващи камъни, Йороол-Гуй се мъчеше да сграбчи илбеча. Бяха само на дузина крачки един от друг, безбройните алчни ръце пълзяха по оройхона, сякаш богът искаше да прегърне строителя, да го притисне към себе си. И се приближаваха все повече и повече — но не достигаха до илбеча. А илбечът не правеше нищо, за да се защити, напротив, той атакуваше — и това го спасяваше по-сигурно от каквато и да било защита. Ръцете-пипала, готови да го сграбчат и да го смажат, потъваха във втвърдяващия се камък една по една и не се показваха повече. И изведнъж част от брега се сгромоляса с гръмовен трясък и бушуващата дълбина се превърна в твърд, и Йороол-Гуй изчезна под нея.

Шооран дълго стоя неподвижно, без да вижда нищо, а когато се опомни, осъзна, че е на същото място, където беше стоял сутринта — само че сега облаците над главата му сияеха като по пладне. Той погледна напред. Нямаше никакъв оройхон: нямаше нито суур-тесеги, разположени на равни разстояния, нито разчертани на квадрати синори — имаше само уродливо натрупана купчина скали, избълвана в страшната агония на света. Човек би се изгубил в тях като зогг в люспите на парх.

Шооран седеше и не мислеше за нищо. Седеше така за пръв път от много години. Беше заслужил това право — работата му, както и работата на много поколения илбечи преди него, беше свършена.

А после се чуха гласове — някой идваше.

Ха, значи все имаше оцелели! И сега идваха да видят гроба на Йороол-Гуй. Е, щом искат…

Шооран не стана, дори не помръдна. Нека да видят всичко и да разберат кой е илбечът — той вече не мислеше да се крие.

Заобиколиха го — две дузини цереги с насочени отвсякъде копия. И ги водеше Еетгон естествено — кой друг би могъл да бъде в целия ужас на този нов свят?

— Здравей, братко — каза Шооран.

— Здравей… илбечо — каза Еетгон. — Все пак направи, каквото искаше. Надявах се, че съм те убедил.

— Значи знаеше?

— Не, не знаех. Досещах се. Можеше да си или ти, или Ай. Нямаше кой друг да е. Идвахте — и почваше да се ражда земя. Тръгвахте си — и нямаше нови земи. Човек трябва да е сляп и глух, трябва да е идиот, за да не разбере. Да не би да си мислиш, че не знаех какво става в страната ми? Отдавна знаех, че илбечът е един от вас двамата.

— Прав си, аз бях илбечът — спокойно каза Шооран. — И какво ще правиш сега? Ще заповядаш да ме убият? Убийте ме, все ми е едно. Изобщо не ме интересува дали проклятието на Многоръкия още тегне върху мен, или е изчезнало заедно с него. Аз просто си свърших работата — и край. Оттук нататък решаваш ти.

— Все още не съм решил какво да правя с теб — замислено каза Еетгон. — Но сега ще дойдеш с мен. Дай си оръжието.

Шооран сви рамене и разпери ръце — бяха празни.

— Да тръгваме тогава. — И Еетгон се обърна и тръгна, сигурен, че Шооран ще го последва.

— Велики Тенгер, какво е това?! — викна един от войниците.

Небето пламтеше. Вечно неподвижната мъгла се вълнуваше като изпаренията от далайна, когато вятърът на мягмара ги отвяваше към сухите земи. Небето ставаше разноцветно, сякаш едновременно беше и жълтеникава сутрин, и сребристобял ден, и тъмночервена вечер. Цветовете се сливаха, смесваха се, разделяха се и пак се сливаха.

Всички бяха вдигнали глави нагоре и гледаха невярващо.

— Какво е това? — викна Еетгон. — Казвай! Ти си го направил, нали? Не може да не знаеш! Какво е това?

Шооран мълчеше.

— Ако… ако стане нещо — изръмжа Еетгон, — ти ще умреш пръв.

— Вече стана — каза Шооран.

Небесната мъгла се разнасяше, цветовете продължаваха да се сменят, но не ставаше по-тъмно — отнякъде идваше друга светлина, не много силна, но някак бяла. А след това над оройхоните лъхна вятър, сякаш за миг бе дошъл мягмарът, и отвя нанякъде парцалите вечна мъгла.

И небето се пропука и се разкъса, и през дупките се видя друго небе, светлосиво, почти бяло, и светещо.

Всички гледаха това ново небе и затова изобщо не обърнаха внимание на дотичалия вестител, докато той не спря до тях и не извика, останал без дъх:

— Повелителю! Стената на Тенгер се срина!

Влагата, която през последното денонощие непрестанно се сипеше от новото небе, стана на тежки капки и от аварите почна да се вдига пара. Вече всички разбираха, че нажежените допреди ден камъни бавно изстиват и че костеният път, който Еетгон беше заповядал да се построи, скоро няма да е нужен.

Самият Еетгон, все още облечен с дрехи, с каквито се беше ходило по мокрите земи, стоеше сред кълбетата пара. По кожата на жанча му се стичаше вода. Шооран — все още наполовина пленник, наполовина опасно божество — стоеше до него.

— Поне няма да умрем от жажда — каза Еетгон и обърса лицето си. — Ямите са пълни и скоро ще трябва да оставим излишната вода да изтича в ручеите. Боверите ще са доволни.

— Ти и бовери ли имаш? — попита Шооран и си спомни умрялото от глад дете на Тамгай.

— Всичко имам.

Всъщност да, точно такъв трябваше да бъде добрият стопанин. Защото без бовери всички ще измрат, а деца се правят лесно.

От мъглата изникна някаква фигура и се чу глас:

— Стигнахме до края. Там има бездънна пропаст.

— Изобщо не си мисли, че ще тръгнеш пръв — сухо каза Еетгон. — Само след мен. Ще ми се да знам каква изненада си ни подготвил.

И като махна на трима войници да вървят напред, кимна на Шооран да го последва.

Хлъзгавата от падащата вода костена настилка пружинираше под краката им и те вървяха напред съвсем бавно, и стигнаха на последната площадка, където вече имаше няколко души, чак след половин час.

Войникът, който крачеше пръв, спря на ръба и ахна.

Пред и под тях се простираше безкрайността. Земята продължаваше на всички страни на разстояние безброй оройхони, до недостъпна за погледа далечина. Оройхонът, на чийто ръб стояха обаче, рязко свършваше пред неизмеримо дълбока бездна. Шооран погледна за миг надолу и главата му се замая, така че той вдигна глава и засенчи очите си с ръка. В безкрайността растяха дървета и далече-далече сред тях течеше ручей…

Невероятно! Ако тези дървета бяха високи поне на половината на порасъл туйван, значи този ручей трябваше да е широк поне двойна дузина крачки! А дължината му… не, не можеше да бъде! Такова нещо не би се побрало в никакъв оройхон! А може би това беше далайнът на долния свят? Но защо нямаше никакъв ред, защо нямаше нито един прав ъгъл, нито една права линия? Защо всичко се извиваше, издигаше и кривеше на всички страни? Защо нямаше никакви квадрати?

Дъждът спря, потъмнялото преди малко небе изсветля, а после облаците се разкъсаха и през тях се видя третото за този ден небе — светлосиньо, прозрачно и чисто като най-светлия бисер в огърлицата на майка му.

— Е? — попита Еетгон.

— Не знам какво ни чака долу — каза Шооран, — но този свят е наш.

— Ами къде е алдан-тесегът? Къде е Тенгер?

— Какво ни интересува Тенгер? Негова работа е да мисли за безсмъртния си живот — има достатъчно време за това. Ние трябва да мислим за себе си.