Многоръкият бог на далайна

Глава 8

Преди половин година, когато се смъкна от кръстачката на брега на далайна, Топения отначало реши да иде в родния си край, макар да разбираше, че сигурно ще го хванат — нямаше как да не са разпратили отличителните белези на избягалите по всички оройхони и да не са обявили награда и ако другите дванайсет все някак можеше и да се отърват, неговото обезобразено лице нямаше как да се скрие.

Боевете в Земята на старейшините още продължаваха и хайките следваха една подир друга. Само след седмица осем от бегълците вече бяха заловени и правеха компания на Уйгак, който се тъпчеше с вкусно месо и беше доволен от предвидливостта си.

А после старшите братя, разбрали, че ще им е доста трудно да изловят останалите, решиха да рискуват и разпнаха деветимата на брега на далайна. Оставиха ги да висят там два дни и дори на караула му омръзна да слуша жалостивите оплаквания на Уйтаг. На третия ден от далайна се показаха ръцете на черен уулгуй и той един по един прибра и деветимата — Уйгак заедно с кръстачката.

Така историята с пленения илбеч свърши.

През цялото това време Топения се криеше на сухото — денем лежеше в зреещата хлебна трева, нощем минаваше от един оройхон на друг. Не се осмеляваше да излезе на мокрото, защото знаеше какво го чака там. И чак когато успя да подслуша някакви селяни и разбра какво е станало с деветимата пленници, излезе на крайбрежието и тръгна на запад. Вече не го беше страх от хайки — докато страната на дяволопоклонниците старейшини не бъдеше усмирена окончателно, в западните провинции хайки нямаше да има. Пък и беше претръпнал — разбираше, че рано или късно ще го хванат, и искаше просто да изживее по-добре оставащите му дни. Затова заобиколи единствения в страната нос, на който можеше да има изгнаници и където най-вероятно бяха направили засада за бегълците, и като прекосяваше най-много по един оройхон на ден, престъпно се хранеше с чавга и излизаше на сухото само нощем.

Съдбата му подаряваше седмица след седмица. Топения стигна дългия и прав западен бряг и дори си помисли дали да не тръгне пак към Земята на старейшините, където всичко вече трябва да беше свършило, но нещата се развиха другояче.

Беше спрял за през деня близо до синора, та хем да може да побегне, ако внезапно се появи Йороол-Гуй, хем да не е на сухото, където щяха да го забележат и да докладват на церегите. Това го правеше ежедневно, но днес съдбата беше решила да го срещне с друг от бегълците, който очевидно правеше същото.

Топения го позна още щом го видя и дори си спомни името му: Коайхан, един от четиримата оцелели чудотворци, който сигурно също като него обикаляше крайбрежието и се криеше.

— Ждрашти! — подвикна Топения и му се усмихна с беззъбата си уста.

Вместо отговор Коайхан го удари. Костеният му кривак се отплесна, плъзна се по главата на Топения и направи на кървава каша остатъка от ухото му.

— Какво ти штава бе!? — викна Топения, залитна към една скала и се приготви да измъкне скрития в ръкава си нож.

— Хванах те, илбеч такъв! — изсъска Коайхан и пак вдигна кривака. — Ще ти го върна за всичко: за каторгата, за топачката, за кръстачките… За това, че сега трябва да се крия като някоя твар от шавара…

— Глупак! — изхърка Топения. — Кво ти е направил илбешът? Ако не беше той, отдавна да ша те ижгрижали ълковете…

— Ти си илбечът, ти! И ей сега ще те убия!

И пак замахна, но Топения го изпревари само с част от секундата — скочи напред, заби ножа в корема му и веднага се дръпна. Раната забълбука, все едно от нея изтичаше нойт, и Коайхан се преви и после падна, изцъклил безумните си очи.

— Глупак… — горчиво каза Топения.

Бързо претърси трупа, взе едно друго от вещите на Коайхан, после го хвана под мишниците и го повлече към шавара, като повтаряше:

— Глупак, глупак… Жашшо го направи? Шега оштанахме шамо трима, а това е по-опашно и жа мен, и жа илбеша. Ха, ами ако тошно ти беше илбешът и ше опита да ме убиеш, та да не ражбера?… — Топения спря и се взря в мъртвото лице, после, макар да разбираше, че е убил не строителя на нови земи, а един най-обикновен глупак, попита: — Ти ли ши илбешът? Добре, даже и ти да ши, ако пошнат да ше появяват нови оройхони, жначи ше е родил нов илбеш. Обаше никой няма да ражбере, ше шъм те убил. Довишдане, глупав илбеш такъв.

Блъсна трупа в черния мрак, послуша малко мляскането и хрущенето, което се разнесе отдолу, а после унило тръгна към далайна. И сам не знаеше защо — не обичаше далайна, то кой ли го обичаше, но краката му сами го доведоха до него. И тук, като се качи на последния тесег, видя с единственото си око далечната земя.

Цяла седмица обикаля крайбрежието и тя ту изчезваше от поглед, ту пак се появяваше. Накрая, след като успя да се промъкне опасно близо покрай лагера на каторжниците, Топения излезе на мъртвата ивица и след четири часа вече беше на отсрещния бряг.

Известно време живя сам — тъпчеше се с месо, с което му беше трудно да свикне, а после от юг дойде войската на изгнаниците.

Отначало Топения се уплаши, че може да решат, че той е илбечът, но изгнаниците — всеки втори от тях беше обезобразен като него — лесно го приеха в редовете си. Водачите им — чернобрадият Суварг и младият, вечно присвил студените си сиви очи Еетгон — го разпитаха и му позволиха да живее с тях. А като разбраха, че новите земи стигат до Земята на Добрите братя, при това излизат точно там, където е каторжническият лагер, направиха набег и без да изгубят и един човек, увеличиха мощта на артилерията си деветкратно, като отнесоха не само чисто новите ухери и татаци, но и целия запас харвах. Вярно, веднага след това трябваше да вдигнат застава, за да пазят границата от бързо окопитилите се след нападението Добри братя.

Покрай цялата тази суматоха Топения беше престанал да мисли за илбеча, но появата на Шооран пак го върна към подозренията му. Ситуацията прекалено много напомняше старата приказка за братята на илбеча. Само че в приказката братята бяха петима, а те бяха останали само трима — самият той, Шооран и вечно навъсеният Куюг. Е, можеше да включи и Коайхан, но вече беше научил, че в деня, когато беше хвърлил тялото му в шавара, илбечът е бил жив и е строил земя чак на другия край на света.

Шооран и двамата дошли с него получиха земя съвсем до неговата нива. Това хем го радваше, хем го тревожеше. Защото ако утре се родеше нова земя, той щеше да знае кой я е направил и тогава проклятието на Йороол-Гуй щеше да се сбъдне, а Топения не искаше да стане така. Единственото, което се беше запазило в душата му от насажданата в главата му още от дете вяра, бяха думите на молитвата: „Яви ни славата си чрез делата на светлите си илбечи, възлюблени на благодарните ни сърца…“

След няколко дни стана нещо, което и зарадва Топения, и го накара да се тревожи още повече — отнякъде пристигна Куюг. Също като Шооран, той беше обиколил света и дойде през земите на вана. Дадоха му земя в южния край на страната и Топения почувства известно облекчение от това. Като се убеди, че Шооран и Куюг не горят от желание да се виждат, той поотделно им каза, че и Коайхан живее тук някъде — така илбечът можеше да бъде относително спокоен. И резултатът не закъсня — започнаха да се появяват нови оройхони.

По заповед на Еетгон беше разгласено, че на мокрото може да се излиза само на третия ден от седмицата — останалите дни бяха за илбеча. Топения слушаше заповедите на новоизпечените власти, мълчеше си и въздишаше наум: сега, когато земя имаше предостатъчно, всичко това беше разумно, но след две-три поколения добрите планове можеха да се изродят и новородената държава можеше да засенчи с жестокостта си всички останали страни в далайна. Всички обаче се радваха на добрия живот и чакаха още по-добър — и само той знаеше колко крехко е благополучието им.

Междувременно слухът за новите земи обиколи целия свят и стигна даже до Кръста на Тенгер и макар границите да се пазеха и от двете страни, безброй бездомници, поединично или на групи, непрекъснато идваха през огнените блата, за да намерят тук земя и щастие. Особено голям беше напливът откъм Земята на Добрите братя — самата мисъл, че може да имат собствена земя, довеждаше жителите на общините до истински възторг. И скоро вече нямаше свободни участъци, въпреки че само за месец се родиха пет нови оройхона и след раждането на всеки се появяваха нови сухи земи.

Бегълците от Земята на Добрите братя обаче не бяха забравили навиците си и макар всеки да си имаше своя нива и да си я пазеше, предпочиташе да се храни на нивата на съседа си. И тогава Топения доказа, че не само може да дрънка, но и че е слушал внимателно всяка дума, която беше чул от Шооран по време на каторжничеството им — още преди нещата да станат неуправляеми, отиде при станалия вече почти недостъпен за обикновените хора Суварг и го накара да изслуша и да разбере фъфленето му. След този разговор всеки, който биваше хванат да краде, подлежеше на сурово наказание: жигосваха го и го връщаха в Земята на Добрите братя. Топения собственоръчно жигоса с горещ нойт първата дузина престъпници. Те изтърпяха тази част от наказанието си безропотно, но когато ги прогониха оттатък защитния вал и им казаха да се махат, се развикаха и на следващата сутрин половината от тях все още бяха на мъртвата ивица — явно предпочитаха да се задушат, отколкото да се върнат в щастливите оройхони на любимата си родина.

Мярката подейства и нощните кражби почти секнаха. А когато дойде мягмарът, именно бившите жители на общините с особено усърдие започнаха да влачат от брега бодливи кости и да правят безбройни огради и плетове, осеяни с хлопки, отровни шипове и какви ли още не изобретения на свободния свят.

Топения нямаше такива грижи — всички помнеха за наказаната първа дузина крадци и никой не смееше да стъпи на нивата му, пък и той почти не я обработваше: служеше на границата, а през свободното си време предпочиташе да си играе с новороденото синче на Койцог и Тамгай и да приказва с тях за най-различни ежедневни неща. С Шооран се срещаше рядко и гледаше да не пита къде е бил и къде ще ходи. „Възлюблени на благодарните ни сърца“ бяха хубави думи, но по-добре беше да не подозира приятеля си, а просто да си живеят като добри съседи.

Мина се още една година. На следващия ден настъпваше мягмарът. Вторият мягмар в страната, създадена сякаш специално за него. Впрочем той точно така я беше създал — за себе си, а заселилите се тук доволни хора просто не му пречеха да строи все нови и нови земи. До началото на миналия мягмар той беше издигнал само половин дузина оройхони, но затова пък през последвалата година беше направил още три дузини и осем. Само през годината, когато беше правил пътя към Земята на Добрите братя, беше успял да издигне повече. Вече никой не смяташе появата на нов оройхон за чудо и за илбеча се говореше без никакво уважение, все едно земите си никнеха самички, като наъса след мягмар. И това беше добре, така се живееше по-спокойно, понеже нали никой не ти обръща внимание и не си нужен на никого. Съвсем на никого.

Разбира се, можеше лесно да създаде ново семейство, да си вземе две, че дори и три жени, но не можеше да забрави думите на Яавдай, че не можела да повярва, че някой може да го обича, и го беше страх дори да погледне жена. Страх го беше пак да купи човек, като в замяна на самотата си предложи парче хляб и нелюбов. Освен това строенето поглъщаше всичките му сили и изобщо не му оставяше време да мисли за жени. Шооран обработваше нивата си, даваше дежурства по границата, изказваше се в съвета и разпределяше земите заедно с другите воини, но вечер не се прибираше при семейство, а отиваше при далайна и нощем не сънуваше жени, а огън. Но се случваха и свободни вечери и безсънни нощи, и тогава в ума му звучеше песента за заминалия мил, песента, която толкова самонадеяно беше отнасял към себе си. И едно детско пръстче опираше в гърдите му и го пронизваше като нажежено клеймо:

„Чичко!“

И тогава Шооран се хващаше за сувага като за последна надежда и се качваше на върха на хълма. Разбудени от звъна на струните, хората се събираха около суур-тесега, сядаха в кръг около него и Шооран започваше да си въобразява, че не е сам. И като подрънкваше по струните, почваше да разказва за безсмъртната любов на красавицата Туйгай, за скитника Мазолестата пета, който можел да ходи по аварите, и за Великия охлюв — бащата на всички плаващи раковини, на който изоставеното момче Коох отплувало в далайна и отнесло радостта на лошите, като им оставило единствено ситостта. Не разказваше никога само приказката за петимата братя, макар вече да знаеше истинския й край.

Много хора се събираха да го слушат и вече мнозина го наричаха „новия Чаарлах“ — и само Еетгон не идваше никога да послуша и сувага, и приказките. Не идваше и Топения. Но ако първият не идваше от омраза, вторият не идваше, защото искаше да си останат приятели. Макар че не е ли все едно поради каква причина си самотен?

Затова пък на първия ред винаги седеше дребничката Ай. Коя беше и откъде беше дошла, не знаеше никой и никой не се интересуваше. А и Ай не беше име — така се обръщат към малките момиченца, когато не им знаят името, така можеш да се обърнеш и към всяка жена, стига да си богат, знатен и да ти е станало навик да тъпчеш чуждата гордост. Към Ай така се обръщаха всички. И макар никой да не знаеше нищо за нея, всички виждаха, че е родена на мокрото, но кой знае защо, не е загинала, а е оцеляла и сега кротко изтлява. На ръст Ай беше колкото шестгодишно дете, умът и също беше горе-долу като на шестгодишно дете. Затова пък нойтът беше набраздил лицето й с безброй старчески бръчки.

Ай нямаше нито земя, нито права — пък и не би могла да работи земя. Дори тук, където всички имаха достатъчно храна, тя ядеше чавга. По принцип беше решено такива като Ай да не се пускат да влизат в страната, но Шооран беше нарушил тази заповед и сега беше наказан с привързаността на уродливото дребосъче, което приличаше на странно двукрако зверче. Всъщност ако не беше Ай, която непрекъснато се влачеше подире му, през тази година той щеше да може да построи много повече — но прекалено късно беше разбрал, че ако й каже, че има работа и че скоро ще се върне, тя го оставя на мира и кротко тръгва нанякъде.

Шооран не се опасяваше, че Ай може да го издаде — дори да видеше как оройхонът се издига от далайна, тя едва ли би могла да свърже чудото с твореца му. Другите пък, които бяха по-досетливи, нямаше да разберат нищо от нея дори само защото единствено Шооран знаеше, че Ай може да приказва — пред чужди хора тя не проронваше нито дума.

Нямаше да му е трудно да я изхрани, но тя не искаше. Когато й предлагаше нормална храна, тя бръкваше с пръст в кашата например, облизваше го и мляскаше с тънките си безцветни устни, после тръскаше глава и отиваше да копае чавга. Друг път обаче идваше сама и пелтечеше:

— Щщ-е вз-зема хл-хлебец… — И откъсваше шепа класове хлебна трева и си тръгваше. А на следващия ден му носеше горчива, забъркана със сок от чавга каша.

Така вървеше животът му вече цяла година.

На третия ден на мягмара — рожденият ден на всички — Шооран беше дежурен на границата. На този ден женените мъже си бяха при семействата и службата се носеше от ергените и вдовците. Шооран беше в отряда под командването на Топения.

Обикновено се радваха да се срещнат, приказваха си за какво ли не, спомняха си миналото — и мълчаха за най-важното. Днес обаче Топения беше вкиснат. Мълчеше и час по час въздишаше, при което лепенката на бузата му се издуваше като мехур.

Накрая Шооран не издържа и го попита какво толкова е станало.

— Болят ме жъбите — отвърна Топения.

— Че те твоите зъби отдавна са в далайна — засмя се Шооран просто колкото да поддържа разговора.

— Тошно там ме болят. В далайна.

И Шооран разбра, че на Топения не му се приказва, отиде до барикадата от кости и се загледа в пушещата мъртва ивица. На света вече бяха останали съвсем малко мъртви блата — Шооран най-напред се беше погрижил за това, така че сега и от царството на вана, и от Земята на Добрите братя държавата на изгнаниците беше отделена само с по един мъртъв оройхон. Цялата западна част на далайна пък, доскоро най-голямата, се беше превърнала в два тесни, широки само колкото един оройхон залива, които отделяха страната на изгнаниците от старите земи. Йороол-Гуй не влизаше в тях, но за сметка на това свирепстваше като никога на открития бряг.

Тези заливи и мъничките огнени блата Шооран ги пазеше специално, за да не се разгори още една война, която да погуби още неукрепналата държава на изгнаниците.

По мягмар огнените блата се минаваха най-трудно, но дори и през това време се намираха хора, които искаха да се доберат до щастливата страна. Идваха, макар да знаеха, че тук вече няма свободни земи и че най-вероятно дори няма да ги пуснат да преминат границата. Задължението на Шооран беше точно това — да не ги пуска и да ги прогонва.

Видя в пушеците някаква сянка, която с мъка се клатушкаше по тясната пътека между огъня и купчините все още недоиздъхнали твари. Лицето й не се виждаше поради намотаните върху него кърпи, жанчът я скриваше заедно с товара й, но все пак нещо накара сърцето на Шооран да трепне от неочаквано предчувствие и той скочи от барикадата и тръгна напред. За секунда спряха един срещу друг, и двамата с увити лица и с очи, скрити под люспите, със смъкнати качулки, почти съвсем еднакви и неразпознаваеми. А после Яавдай глухо каза:

— Пуснете ни. Аз съм сушач. Добър сушач.

Което си беше лъжа, по-точно — не съвсем истина. Защото Шооран видя, че на дясната й ръка не е останал нито един пръст, а това означаваше, че за да я пуснат да влезе в страната на изгнаниците, тя е съгласна дори да умре край аварите.

Той мълчаливо й помогна да се покатери през загражденията и й махна с ръка да влиза навътре, по-далече от пушеците. Струваше му се, че чува как детето хърка, почти задушено под жанча на майка си.

Той самият остана до барикадата, за да не види как Яавдай го вади да подиша. След малко дойде Топения и попита:

— Жашшо ги пушна? Няма къде да ги жашелим.

— Това е тя — каза Шооран. — Това е жената, която търсех, когато се срещнахме с теб за пръв път, помниш ли?

— Жначи я намери, така ли?

— Не.

Шооран помълча, помисли, а после каза така, сякаш не Топения му беше началник, а той беше началник на Топения:

— Засели ги на моята земя, само че не им казвай, че е моя. И да не гонят Ай, тя няма да ги подяде. Аз трябва да тръгвам. Задръж ги тук половин час, нахрани детето, а през това време аз ще ида до вкъщи, ще си взема едно-друго и ще се махна. Така трябва, разбираш ли? Но това е за добро. Аз ще се оправя, но без да имат земя, те няма да се оправят. Благодаря ти. И сбогом.

— Шакай — изфъфли Топения. — Няма шмишъл да тръгваш. Знам зашшо ишкаш да тръгнеш. Ишшакай, вшичко шше ше оправи…

— Няма да се оправи — каза Шооран.

— Е, ти ши жнаеш — каза Топения. — Шше направя вшичко, както ми кажа. И шбогом.

Шооран изтича до палатката си и бързо си приготви багажа: дрехи, оръжие, храна за един ден. Помилва Ай по главата (бледата й кожа се виждаше през рядката й коса) и засрамен й каза, както винаги:

— Отивам по работа, но скоро ще се върна.

И тръгна.

Докато вървеше по ръба на мокрия оройхон, видя на синора и тримата: Топения крачеше важно, гушнал Бутай, Яавдай вървеше след тях. Беше скрила сакатата си ръка под жанча и Шооран видя само лицето й, цялото на точки от пърлилия я харвах.

Изпрати ги с поглед, а после пое напред, вече без да се крие и без да спира.

Значи край. Работата е свършена, дълговете са платени. Макар че той никога не беше имал дългове — отначало нямаше какво да дава на заем, после не вземаше на заем. И все пак дълговете бяха платени. Дори на границата беше изкарал дежурството си до последната минута, а не беше избягал като Шооран — час преди смяната.

А след това беше отишъл да изпълни молбата на Шооран и беше заселил жената с детето на освободилата се земя. Отначало мислеше да им предложи да си изберат от двата участъка, но после реши, че на Шооран ще му е по-приятно сушачката да живее на неговата земя. Защото той обичаше сушачите и… е, това беше разбираемо, нали и майка му е била сушачка. А може би тази жена наистина беше онази — детето беше одрало кожата на Шооран. Тогава обаче какво се получаваше — жената идва и в същия ден Шооран решава да бяга. От друга страна, негово право си е да бяга, когато реши. Дори и да не знаеше какво беше станало вчера, пак нищо не се променяше.

Защото вчера при Топения беше дошъл вестоносец от северната граница — не истински вестоносец, разбира се, кой беше Топения, че да му пращат чак вестоносци, просто дойде един от хората, с които се беше свързал по северната граница, та да си няма неприятности. А неприятността беше страшна, макар пратеникът да си мислеше, че съобщава просто неприятна, но не и ужасна новина. Церегите на Добрите братя се бяха опитали да проникнат в страната. Много глупаво нападение, защото най-близката до границата истинска земя беше на цели четири оройхона от нея, а дотам имаше само суха ивица, лесна за минаване, но незаселена и без никаква ценност за нападащите, обаче затова пък и лесна за отбраняване. На нея можеха да ги спрат дузина по дузина пъти. И така и беше станало — ухерите ги бяха спрели още преди да излязат на сухата ивица и церегите на Добрите братя бяха избягали, като бяха оставили петима мъртъвци. От защитниците беше загинал само един. Но този един беше Куюг.

Вечно навъсеният каторжник беше продължил да живее сам и на новите земи. Не си беше създал семейство, не беше искал земя и изобщо, ако не се броеше палатката му, вдигната на сухото в опасна близост до аварите, можеше да се каже, че дори и в страната на изгнаниците има изгнаник, поне един. От време на време Куюг отиваше на някой от плодородните оройхони, заселваше се при някоя самотна жена и живееше с нея седмица, че и месец, обработваше нивата й, помагаше в домакинството, похапваше до насита, а после, без да каже нито дума, изчезваше в деня, когато съответната жена най-после решаваше, че на самотата й е дошъл край.

Единственото, към което Куюг се отнасяше отговорно, бяха дежурствата на границата. Той излизаше на самия ръб на огненото блато и се вглеждаше в пушеците, и щом видеше фигури с копия, лицето му засилваше от радост и той развърташе оръжията си — два тежки, истински камъка, вързани на дълги ремъци. Церегите на Добрите братя отстъпваха, без да се осмелят да влязат в битка, но той нямаше право дори да стреля след тях, защото никой в свободната страна не искаше да става сушач и харвахът беше малко. И накрая Добрите братя явно бяха решили, че ухерите изобщо не са заредени и бяха атакували открито. Резултатът беше: трима убити от изстрелите на ухерите и двама от Куюг, който беше изскочил срещу нападателите.

Но човек, дори да има добро оръжие, не може да се сражава сам срещу мнозина.

И другарите на Куюг го бяха изнесли на сухото, а после бяха пратили, един от младите воини да докладва на Суварг за нападението — по-точно за това, че им се е наложило да стрелят. Пратеника пък не го беше домързяло да претича през още два оройхона, за да разкаже всичко и на Топения. Точно по този начин той научи, че от едновремешните чудотворци живи са останали само двама.

Всеки, решил да намери илбеча, трябваше да избира от един от четиримата: Топения, Шооран, Куюг и изчезналия Коайхан. Всеки от тях беше странен човек и спокойно можеше да е илбечът. Шооран и Куюг трябваше да избират от трима — те вярваха, че Коайхан е жив и се крие някъде. На Топения му бяха останали два варианта. И ако утре някъде по крайбрежието се появеше нова земя, двата варианта щяха да се сведат до един — той щеше да знае, а това означаваше смърт за илбеча. От друга страна, ако илбечът беше загинал във вчерашното сражение, какъв беше смисълът да живее?

… възлюблени на благодарните ни сърца…

Топения цял ден наблюдава Шооран. Не му се говореше и мълчеше потиснато, но го наблюдаваше, мислеше и се мъчеше да разбере. Макар че какво толкова имаше за разбиране? Отначало Шооран беше спокоен — явно не знаеше нищо, — а после внезапно реши да бяга. От кого да бяга, от жената с детето ли? Тя с нищо не го застрашаваше — ако беше решил, просто нямаше да я пусне в страната и тя щеше да умре. Ако ли пък жената не беше опасна, тогава защо да бяга?

Гонения въздъхна и разтри слепоочията си. Мислите му бяха тръгнали в погрешна насока. Сега изобщо не биваше да мисли, за да не би случайно да разкрие тайната. Трябваше да действува — веднага, докато тайната все още беше тайна. Трябваше да унищожи човека, който ставаше прекалено опасен за илбеча.

Навремето заради дръзките му грабежи го бяха топили три пъти, при което старшият брат усмихнато му беше обяснил, че не го наказват за кражбите, ами за това, че се е направил на духа на шавара. Тогава той изгуби името си и дори сам започна да се нарича Топения. Втория път го топиха за по-сериозно престъпление — беше си направил складче с малко вещи и храна, което беше определено като уронване на устоите на държавата. Така поне казаха на онези, които бяха дошли да зяпат топенето. Тогава го топнаха шест пъти. От дузината топенета, които му се полагаха като подстрекател на бунт, се беше отървал поради чист късмет. А сега идваше ред на четвъртото престъпление, най-страшното — да знаеш. Още не го беше извършил, но дори само възможността да го извърши заслужаваше възмездие. Илбечът, ако беше жив, разбира се, трябваше да живее спокойно.

Нямаше нужда да бърза, едва ли нещо в далайна щеше да се промени точно днес, но и не биваше да се бави. За какво да се бави — за да излапа още една паница каша ли? Беше свършил всичко, беше завел жената с детето в палатката, беше я представил на съседите, беше й показал нивата, беше я запознал с Ай: уродливата дребосъчка само я беше погледнала изпод вежди и беше побягнала нанякъде — сигурно пак да наруши заповедта да не се излиза на мокрото, та да копае чавга. Сушачката не можеше да си намери място от щастие и само се чудеше как да му благодари. После седна да храни детето. Трудно и беше с една ръка и до края на живота й щеше да й е трудно, но все някак щеше да се оправи. Който има за какво да живее, все се оправя някак.

Топения се прибра вкъщи и започна да се приготвя. Обу се (сега имаше чудесни здрави обуща!), сложи си хитиновата броня и шлема с прозрачното забрало, взе връзка сламени факли, взе два харпуна, взе си и ножа. Не яде: не му се ядеше, пък и защо да яде — за последно ли? Нахлузи и дебелите ръкавици и тръгна. Не бързаше и стигна до шавара чак привечер. Вече се стъмваше. Макар че какво значение имаше това — в шавара бездруго винаги беше тъмно.

Запали една от факлите, наведе се и се вмъкна в шавара. Краката му затънаха в лепкавата тиня, нечии зъби застъргаха по обущата му. Топения удари с харпуна и измъкна от нойта първата си жертва — жирх. Изтръска го от острието на харпуна и продължи напред. Паяжините на зогговете се лепяха по прозрачното забрало и му пречеха да вижда, така че той вдигна факлата пред лицето си — да ги изгаря.

Отначало земята под краката му се надигаше и той почти излезе на твърдо. Уплаши няколко тукки, които мляскаха в купчина слуз — значи и в шавара все растеше нещо за ядене, — но не спря, а продължи навътре. Светлото петно на входа отдавна беше изчезнало зад гърба му, факлата догоря и той запали от нея следващата. Вече вървеше надолу, нойтът се плискаше почти до коленете му, но дебелите ловджийски дрехи го пазеха.

Коридорът зави и се разшири в голяма пещера. Беше висока — дори да вдигнеше ръце, нямаше да може да стигне тавана й, по който се виждаха светли петна — късчета от небето. Колко хубаво щеше да бъде тук, когато този оройхон станеше сух! За да стане това обаче илбечът трябваше да живее.

По лепкавата повърхност на нойта се надигнаха вълнички, показаха се осезателни мустаци, показаха се щипци — горният чифт, после се подадоха очите — на тънки израстъци. Две-три секунди гвааранзът гледаше човека, а човекът стоеше неподвижно, вдигнал харпуна, и с ужас си мислеше какво още ще трябва да направи, ако успее да убие звяра. А после каза:

— Хайде де! Чакам те.

Гвааранзът щракна с четирите си щипки и тръгна към него.