Мрак над Сетанон

Глава 9Пленници

Вятърът зави.

Конниците придърпаха плътно наметалата си. Бяха следвали зверохръта повече от седмица. Два дни след като намериха кучето, бяха прекосили билото на Великите северни планини. Сега се придвижваха по тесен път малко под високия рид, минаващ на североизток.

Кучето, изглежда, бе приело малко по малко Бару за свой господар, защото се подчиняваше на всяка команда на планинеца, без да обръща никакво внимание на приказките на останалите. Бару го беше нарекъл Блутарк, което според него на древния език на хадатите означаваше „наново срещнат стар приятел“ или „завърнал се от дълъг път“. Арута се надяваше, че това е добра поличба и че тези, които са го отгледали, ще изпитат същото към спътниците му.

На два пъти грамадният пес се бе оказал от полза, давайки им знак за опасностите по пътя. Можеше да надуши дори онова, което ловджийските очи на Бару и Мартин пропускаха. И двата пъти бяха изненадани от таласъми, вдигнали стан край пътя. Ясно беше, че Мурмандамус контролира подстъпа към Северните земи.

Пътят бе завил на югоизток от Инклиндел, след това възви на изток покрай северната страна на планинските ридове. В далечината вече се виждаха просторите на Северните земи и пътниците се загледаха удивени. За повечето хора от Кралството „Северните земи“ беше просто едно удобно име за онова непознато място оттатък планините, за чието естество можеше само да се предполага. Но сега наистина можеха да видят просналите се под нозете им Северни земи — бяха безкрайни. На северозапад просторна равнина тънеше в далечните мъгли на низината, носеща името „Адски тътен“. Малцина поданици на Кралството бяха стъпвали в тези тревисти пространства, и то само със съгласието на номадите, за които Адски тътен беше роден дом. В източния край на Адски тътен се издигаше хълмиста верига, а отвъд нея се простираха земи, невиждани никога от поданик на Кралството. При всеки завой на пътя пред очите им се разкриваше нова, още по-смайваща гледка.

Отказът на грамадния пес да тръгне надолу събуди немалка тревога, но Мартин настоя, че сред хълмовете долу ще имат много по-добро прикритие, отколкото на открития път тук горе. Докато слизаха, на три пъти се натъкнаха на ясни следи, че този път не е съвсем естествен, сякаш някой някога, много отдавна, се бе постарал да свърже разкъсаните му части.

Не за пръв път Роалд отбеляза:

— Онзи ловец е скитосвал доста далече от дома си, това е сигурно.

Намираха се вече поне на стотина мили от мястото, където бяха намерили убития.

— Да, и точно това е странното, защото на звероловците им се е налагало да защитават определен район — каза Бару. — Навярно е бил преследван дълго от онези троли. — Но и той като всички останали разбираше, че подобна гонитба е могла да продължи две-три мили, а не десетки. Не, имаше някаква друга причина звероловецът да се отдалечи толкова много от дома си.

За да убият времето, Арута, Мартин и момчетата се хванаха да понаучат хадатския диалект на Бару за деня, в който щяха да се срещнат с родствениците на господаря на Блутарк. Лаури и Роалд без друго говореха отличен ябонски и имаха повърхностно познание за хадатската реч, така че за тях бе по-лесно. Най-трудно му беше на Джими, но и той почна да съставя прости изречения.

А след това една сутрин Блутарк започна да се спуска с нетърпеливи подскоци по пътеката и да маха с опашка, да джавка и да се върти на място.

— Странно… — промълви Бару.

Кучето обикновено се заковаваше на място и настръхваше, подушеше ли опасност, докато не го нападнат или Бару не му заповядаше да нападне. Бару и Мартин подминаха останалите и хадатът заповяда на песа да продължи напред. Блутарк се понесе стремглаво по завоя между две високи каменни стени и пътят отново пое стръмно надолу.

Взеха завоя и дръпнаха юздите, защото на уширението срещу Блутарк беше застанал друг зверохрът. Двете кучета се подушиха и заразмахваха опашки. Но зад второто куче стоеше мъж в черна кожена броня и със странна желязна маска на лицето. Той ги измери с очи зад вдигнатото „Млатило на Беси“, подпряно на дълъг дървен прът, после им заговори, но задухалият вятър отнесе думите му.

Бару вдигна високо ръце и му извика нещо. Повечето думи останаха непонятни за другите, но дружеският тон беше явен. Изведнъж отгоре паднаха мрежи и заплетоха седмината ездачи. Дузина облечени в кафяви кожени дрехи войници скочиха отгоре им и бързо ги свалиха от конете и ги овързаха като пленен дивеч. Мъжът в черната броня извади пръта от земята, сгъна го и го метна заедно с арбалета на рамо. Приближи се и потупа свойски по врата кучето си и Блутарк.

Чу се тропот на копита и се появиха още войници, този път конници. Един от мъжете в кафяво заговори с тежък акцент на кралска реч:

— Ще дойдете с нас. Не говорете високо, че ще ви запушим устата. Не се опитвайте да бягате, че ще ви убием.

Роалд понечи да каже нещо, но моментално натикаха в устата му парцал и овързаха лицето му, за да го принудят да млъкне. Арута бързо се огледа и само кимна на приятелите си. Качиха грубо пленниците на конете им и овързаха краката им за стремената. После ги поведоха надолу по пътя.

Яздиха така цял ден и цяла нощ. Спираха за малко, колкото конете да починат. Няколко часа след като тръгнаха махнаха парцала от устата на Роалд, за голямо негово облекчение, но беше ясно, че няма да позволят на пленниците си да проговорят.

След съмване видяха, че са преодолели почти половината разстояние между пътя, виещ се по билото, и подножията на северния склон. Подминаха малко стадо добитък с трима бдителни и въоръжени пастири, който им махнаха, и приближиха някакво укрепено със стена селище.

Палисадата беше груба, от натрупани стволове, скрепени с кирпич. Конниците трябваше да минат по тесен насип през рова. От двете страни на насипа от рова стърчаха обгорени колове, на които да се наниже всеки прекатурил се от пътя конник. Роалд се огледа и изхъмка:

— Сигурно си имат страшно мили съседи. Един от пазачите им веднага подкара към него, готов да му запуши отново устата, но водачът им му махна с ръка и го спря. Щом приближиха портата, тя се разтвори и пред очите им се откри втора, вътрешна стена. Заграждения между външната и вътрешната стени нямаше, но пространството между тях бе съвършено пригодено за избиване на щурмуващите, Докато преминаваха, Арута се възхити на простия замисъл. Една съвременна армия лесно щеше да превземе такова укрепление, но с цената на много жертви. Разбойници и таласъми обаче щяха да бъдат отблъснати без усилие.

Щом се озоваха зад стената, Арута се огледа. Селището наброяваше не повече от дузина колиби, всички от кирпич и дърво. Сред вътрешния двор играеха деца със сериозни като на възрастни лица. Бяха облечени с плътни дрехи, а по-големите деца — в кожени ризници. И всички деца имаха ками на коланите си. Дори старците наоколо бяха въоръжени, а един от тях куцукаше, подпирайки се на копие вместо на тояга. Водачът на четата каза:

— Сега може да говорите. Правилата по пътя тук не важат. Каза им го отново на кралска реч. Хората му ги развързаха и им помогнаха да слязат от конете. След това водачът им даде знак да го последват в една от колибите.

Щом влязоха вътре и седнаха, Блутарк, който през цялото време беше тичал до Бару, легна в нозете на хадата, изплези уморено език и задиша тежко.

— Това куче е от рядка порода, от особена важност за народа ни — каза командирът на патрула. — Как сте се сдобили с него?

Арута кимна на Бару да говори.

— Намерихме господаря му убит от троли — отвърна хадатът. — Убихме тролите и кучето реши да тръгне с нас.

Командирът на патрула се замисли, после каза:

— Ако бяхте убили господаря му, това куче щеше или да ви избие, или да загине, опитвайки се да го направи. Така че ви вярвам. Но тази порода е обучена да се подчинява на малцина. Как успя да го подчиниш?

Планинецът изговори една дума и кучето се изправи и ушите му щръкнаха. Каза му нещо друго и кучето легна и се отпусна.

— В селото ми имаше кучета от подобна порода, макар да не бяха толкова големи като това.

Командирът присви очи.

— Кой си ти?

— Аз съм Бару, по прякор Змееубиеца, от рода Ордвинсон, от клана на Железни хълмове. Хадат съм. — Каза го на хадатски, разви дългото си одеяло и показа карираното си вълнено наметало и мечовете.

Командирът кимна и му отговори на език, доста приличащ на речта на Бару, така че хадатът и останалите го разбраха. Разликата между двата езика се изразяваше предимно в ударенията, иначе думите бяха почти същите.

— Доста години са минали, откакто един от хадатските ни родове се е прехвърлил отсам планините, Змееубиецо. И това обяснява много. Но хора от Кралството обикновено идват тук само за да ни носят злини, а напоследък стават все повече. Струва ми се, че вие не сте ренегати, но този въпрос може да се реши само с мъдростта на протектора. — Водачът на патрула стана. — Тази нощ ще починем тук, а утре тръгваме. Ще ви донесат храна. В оня ъгъл има ведро за ходене по нужда. Не излизайте от тази колиба. Ако някой се опита, ще ви вържем; ако се съпротивлявате, ще бъдете убити.

— Къде ще ни водите? — попита го Арута. — Мъжът го погледна през рамо.

— В Арменгар.

Призори потеглиха и поеха надолу към гъстите лесове. Блутарк подтичваше до коня на Бару. Надзирателите им отново ги бяха предупредили да не говорят, но им бяха оставили оръжията. Арута си помисли, че разчитат на тях като на приятели, ако възникне някоя неприятност по пътя. И тъй като най-вероятните им противници можеха да се окажат слугите на Мурмандамус, принцът реши, че очакванията на планинците са уместни. Виждаше се, че в гората са направени просеки и че пътят се използва редовно. Щом излязоха от гората, навлязоха в тучна морава, където пасеше стадо говеда, пазени от трима мъже. Единият беше звероловецът, напуснал селото предната нощ. Другите бяха обикновени пастири, но всички бяха въоръжени с копие, меч и щит.

Още на два пъти този ден срещнаха стада, едно говеда и едно овце. Всички пастири бяха въоръжени, имаше и жени, също с оръжия. По залез слънце стигнаха друго село, където пак ги вкараха в една колиба и отново им наредиха да не я напускат.

На следващия ден, четвъртия, откакто ги бяха пленили, навлязоха в плитко дефиле по руслото на идваща от планините река. Тръгнаха нагоре и някъде следобед пътят започна да се издига по склона на голям хълм. Водата цепеше през скалите, така че гледката им надолу остана скрита в продължение на около час. Когато стигнаха билото, Арута и приятелите му се спогледаха учудено.

Водачът на групата — казваше се Двайн — се обърна и каза: — Арменгар.

Не можеха да видят града с подробности, но това, което се виждаше, беше смайващо. Външната стена беше висока цели петдесет или шестдесет стъпки. Стражевите кули по стените отстояха една от друга на петдесетина стъпки, така че участъците между тях да бъдат под обстрела на разположените по кулите стрелци. Щом приближиха стената, видяха още подробности. Укреплението пред нея беше огромно, с ширина цели сто стъпки. Портите приличаха повече на подвижни части на самата стена, отколкото на порти, а реката обикаляше стената от всички страни.

Когато приближиха града, огромните порти се отвориха със смайваща лекота и отвътре излезе отряд конници. Когато двата отряда се разминаха, ездачите вдигнаха десници за поздрав. Арута забеляза, че са облечени еднакво — и мъже, и жени носеха кожени ризници, без нагръдници или наколенници. Всички носеха меч и щит, по няколко къси копия и лък. Гербове по щитовете им нямаше. След като отминаха, вниманието на Арута отново се насочи към града. Тъкмо прекосяваха моста над рова.

Като влязоха през крепостната порта, Арута зърна едно знаме, веещо се над отсрещната кула. Успя да различи само цветовете му, златно и черно, но не и герба, и нещо в това знаме събуди за миг безпокойството му. Портите зад тях се затвориха сякаш сами и Мартин каза:

— Трябва да има някакъв механизъм, който ги задвижва. — Арута се оглеждаше мълчаливо. — Сто, дори сто и петдесет конници да щурмуват, няма да могат да влязат — продължи Мартин, оглеждайки загражденията в мъртвата зона между двете стени. Арута кимна. Стените бяха невероятно дебели — поне тридесет стъпки. Вътрешните порти се отвориха и те влязоха в Арменгар.

Градът беше отделен от стените с още сто стъпки празно пространство. След него започваха гъсто скупчени постройки, разделени с тесни улички. И помен нямаше от широките булеварди на Крондор, нито табели по входовете на сградите, да покажат какво им е предназначението. И почти не се мяркаха хора. Дори и да се въртеше тук някаква търговия, Арута и приятелите му не можаха да го усетят. Накъдето и да се обърнеха, виждаха само въоръжени хора; Само веднъж видяха изключение от това правило — една жена в напреднала бременност, но и тя носеше кама, затъкната в широкия й колан. Дори децата над шест-седем години бяха с оръжие.

Уличките криволичеха, пресичайки се безразборно.

— Този град като че ли няма никакъв план — подхвърли Локлир.

Арута поклати глава.

— Напротив, има план, при това съвършен. Правите улици са за търговците и се строят лесно, стига теренът да е равен. Криви улици се срещат само там, където е трудно да се изпънат прави, като в Риланон, който е разположен на хълмове, или край двореца в Крондор. Този град е построен на плато, така че, изглежда, тези криволичещи улици са направени преднамерено. Мартин, ти какво мислиш?

— Мисля, че ако защитата на стените се пробие, можеш да поставиш засади на всеки петдесетина стъпки оттук до другия край на града. Забележете, че всички сгради са с еднаква височина. Обзалагам се, че покривите им са плоски и може лесно да се прехвърляш от един на друг. Идеално място за стрелци. Обърнете внимание на долните етажи.

Джими и Локлир погледнаха и разбраха какво има предвид херцогът. Всяка сграда имаше само по една врата на партерния етаж, от тежко дърво и с железен обков, а прозорци нямаше.

— Този град е замислен за отбрана — каза Мартин. Двайн се извърна и подхвърли:

— Много си схватлив. — След това отново насочи вниманието си напред. Гражданите бързо оглеждаха преминаващите странници и без да спират, си продължаваха всеки по своята работа.

Най-сетне излязоха от притискащите ги сгради на пазарището. Накъдето да се обърнеха, виждаха подредени сергии, около които се движеха хора.

— Вижте — каза Арута и посочи една цитадела в края на площада. Каменната постройка сякаш израстваше от фасадата на гигантска канара, около която се беше вгнездил целият град. Нова стена, висока около тридесет стъпки, обкръжаваше цитаделата, а пред нея имаше друг дълбок ров.

— Сигурно чакат неканени гости — подхвърли Джими.

— Съседите им май са доста неприятна пасмина — отбеляза Роалд.

При тези думи неколцината им стражи, които разбираха кралската реч, се разсмяха и закимаха. Арута рече:

— Ако се преобърнат сергиите, се озоваваме пред ново заграждение и защитниците от стената могат лесно да го обстрелват. Ужасно много жертви трябва да даде човек, за да превземе този град.

— Затова е замислен — отвърна Двайн.

Влязоха в цитаделата, заповядаха им да слязат от конете и ги отведоха в подземието на крепостта, в голяма обща килия. Двайн им даде знак, че трябва да влязат, и каза:

— Ще чакате тук. Ако чуете сигнал за тревога, излезте горе на двора и ще ви се каже какво да правите. Иначе ще седите тук и ще чакате, докато протекторът не ви извика. Ще ви донесат храна. — След тези думи водачът им ги остави и излезе.

Джими огледа килията и каза:

— Нито заключват вратата, нито ни взимат оръжието…

— Защо да си правят този труд? — сви рамене Бару.

Лаури се отпусна върху едно старо одеяло, постлано върху сламата.

— Ясно е, че не можем да идем никъде. Не можем да се престорим на местни хора, нито можем да се скрием. А нямам намерение да се опитвам да се измъквам оттук с бой.

Джими седна до Лаури и каза:

— Прав си. И какво ще правим сега?

Арута свали сабята си от колана.

— Ще чакаме.

Чакаха четири часа. Донесоха им храна и се нахраниха. Когато свършиха, Двайн се върна и каза:

— Протекторът идва. Искам да ми кажете имената си и защо сте дошли тук.

Очите на всички се обърнаха към Арута.

— Смятам, че няма да имаме полза, ако скрием истината, а ако сме откровени, можем само да спечелим — каза принцът и после се обърна към Двайн. — Аз съм Арута, принцът на Крондор.

— Това титла ли е? — попита Двайн.

— Да — отвърна Арута.

— Ние от Арменгар знаем малко за порядките в Кралството, а при нас няма такива титли. Важна ли е?

— По дяволите, човече, той е брат на краля, както и този, херцог Мартин — избухна Роалд. — Той е вторият по власт в Кралството.

Двайн като че ли не се впечатли особено, а изслуша имената на останалите и каза:

— И защо сте дошли?

Арута отговори от името на всички:

— Смятам да изчакаме и да поговорим за това с вашия протектор.

Двайн като че ли ни най-малко не се засегна от отговора му и излезе.

Мина още един час и след това вратата рязко се отвори и влязоха Двайн и един русокос мъж. Арута вдигна глава в очакване — предполагаше, че това е протекторът. Беше първият човек, когото виждаха без кафява броня. Облечен бе с дълга плетена ризница върху червена, дълга до коленете камизола. Плетената му метална качулка беше отметната назад и главата му бе открита. Косата му беше подрязана късо и беше гладко обръснат. Повечето хора биха сметнали лицето му за открито и добродушно, но новодошлият изгледа пленниците сурово. Спря погледа си на Мартин, сякаш долови в него нещо познато, после погледна Арута и като че ли се смръщи. Накрая кимна на Двайн, обърна се и излезе.

— Тоя нещо… — изсумтя Мартин.

— Какво? — каза Арута.

— Не знам защо, но имам чувството, че съм го виждал. И носи някакъв герб на гърдите си, макар че не можах да го различа под ризницата.

Скоро вратата се отвори отново. Този, който стоеше до нея, остана отвън и на прага се видя само силуетът му. След това се чу един много познат, разкъсващ ушите весел рев и мъжът пристъпи вътре.

— Мътните да ме вземат дано! Вярно било — викна мъжът и се ухили широко. Брадата му бе прошарена.

Арута, Мартин и Джими се изправиха и го зяпнаха. Арута не можеше да повярва на очите си. Пред него стоеше последният човек, когото бе очаквал да види.

— Амос! — извика Джими.

Амос Траск, някогашен пират и спътник на Арута и на Мартин но време на Войната на разлома, прегърна Арута в мечешката си прегръдка, след което награби по същия начин Мартин и Джими. Набързо му представиха останалите и Арута попита:

— Как се озова тук?

— Ох, дълга история, синко, но не е за сега. Протекторът чака благоволението на компанията ви, а не е много търпелив. Ще си разкажем историите по-късно. Засега ти и Мартин трябва да дойдете с мен. Другите ще почакат тук.

Мартин и Арута тръгнаха след Амос по коридора и след това нагоре по стълбите към вътрешния двор. Водачът им влезе в главната сграда на цитаделата и се забърза.

— Много имам да ви разправям, но сега трябва да побързаме — каза Амос и спря пред някаква странна платформа в дъното на нещо като кула. Стъпи на нея, махна им да застанат до него, след което дръпна едно въже и платформата изведнъж започна да се издига нагоре.

— Какво е това? — възкликна Мартин.

— Повдигач. Налага се да качваме тежки камънаци за катапултите на покрива. Движат го едни коне долу. Освен това с него не се налага на един дебел бивш морски капитан да тича сто пъти нагоре надолу по стълбите. Дробовете ми вече не са като едно време, момци. — Тонът му отново стана сериозен. — Сега ме чуйте добре. Знам, имате хиляда въпроса, но ще трябва да поизчакате. Ще ви обясня всичко, но след като поговорите с Едноокия.

— С протектора ли? — попита Арута.

— С него, че с кой друг! Значи, не знам как да ви го кажа, но да знаете, че ви чака голям шаш. Искам от вас само да си сдържате нервите, докато ни остане време да седнем да си поговорим. Мартине, ти го дръж момчето изкъсо. — Прегърна през рамо Арута и се наведе към лицето му. — Момко, запомни, че тук не си никакъв принц. Тук си само един странник, а за тукашните това обикновено значи, че си храна за гаргите. Тук в Арменгар никак не си падат по странници.

Повдигачът спря и слязоха. Амос се забърза по дългия коридор. По лявата стена се нижеха сводести прозорци, предлагащи широка панорама към града и низината под него. Мартин и Арута си позволиха да хвърлят само бегъл поглед към гледката, но беше наистина впечатляваща. Амос им даде знак да спрат. Русият ги чакаше пред една врата.

— Защо не ми каза нищо? — попита той Амос с дрезгав шепот. Амос посочи вратата с палец и отвърна:

— Той чакаше пълен доклад от тебе. Знаеш го какъв е. Нищо лично, докато не се свърши работата. Не го показва, но му тежи много.

Русият кимна мрачно.

— Не мога да повярвам. Гвинат да умре така внезапно. Тежък удар е за всички ни.

Беше махнал плетената ризница. На камизолата над сърцето му имаше малък герб от червено и златно, но той се обърна бързо и влезе през вратата преди Арута да различи добре символите. Амос каза:

— Патрулът на протектора бе нападнат от засада и някои хора загинаха. В ужасно настроение е, обвинява себе си, така че ви съветвам да внимавате. Хайде, че ще ми скъса ушите, ако се забавим.

Бутна вратата и даде знак с ръка на братята да влязат. Озоваха се в просторна зала с голяма кръгла маса по средата. На отсрещната стена имаше камина, излъчваща приятна топлина. Многобройни карти покриваха стените, без лявата, където имаше няколко големи прозореца.

Пред камината стоеше русият и говореше с друг мъж, облечен от глава до пети в черно. Облеклото му беше покрито с прах, а на лицето му, над лявото око имаше черна превръзка. Косата му беше побеляла, но стойката му не издаваше възраст. За миг Арута се вцепени и хвърли поглед към Мартин, който го погледна също толкова изненадано. И той беше усетил приликата. Не толкова в чертите на лицето, колкото в стойката и държането си, този човек им беше напомнил за баща им.

След това мъжът пристъпи напред и Арута вече ясно видя герба на табарда му. Златен орел, разперил криле над черно поле. Чак сега Арута осъзна причината за безпокойството, което бе изпитал, когато видя разветия флаг над портите. Само един мъж в света можеше да носи този герб. Онзи, който бе смятан за най-добрия пълководец на Кралството, който след това бе заклеймен като предател от краля като виновник за смъртта на бащата на Анита. Пред тях стоеше най-омразният враг на баща им. Мъжът, наречен протектор от хората на Арменгар, им махна към двата стола. Гласът му беше хълбок и властен, макар той да произнесе думите тихо.

— Няма ли все пак да седнете… братовчеди? — попита Ги дьо Батира.

За миг дланта на Арута стисна дръжката на сабята, но той не отвърна нищо и двамата с Мартин седнаха. Умът му забушува от хилядите неизречени въпроси. Най-сетне отрони:

— Как…

— Историята е дълга; ще оставя на Амос да ви я разкаже — прекъсна го Ги. — Сега си имам други грижи. — За миг по лицето му пробяга странно, болезнено изражение. Той се извърна настрани, след това отново погледна братята и спря очите си върху Мартин. — Приличаш малко на Боррик на младини, знаеш ли?

Мартин кимна.

Ги се обърна към Арута.

— Ти също приличаш малко на него, но повече… на майка си. Формата на очите й… макар не и цветът. — Последното го изрече тихо. Влезе един войник с ейл и три халби и тонът му се оживи. — Тук в Арменгар нямаме вино; направата му по тези краища е забравен занаят, защото климатът е неподходящ да се гледат лози. Но пък правят силен ейл, а аз съм жаден. Пийнете с мен, ако желаете. — Напълни си една халба и остави Арута и Мартин да се обслужат сами. Пресуши халбата и отново за момент маската на сдържаност падна от лицето му и той промълви: — Богове, колко съм уморен. — После ги погледна. — Така. Когато Арманд ми докладва, че Двайн ви е довел тук, не можах да повярвам на ушите си. Сега очите ми са свидетели.

Погледът на Арута пробяга към застаналия до камината русокос мъж.

— Арманд ли? — Загледа се в герба на гърдите му, наклонен надясно щит с присвит червен дракон на златно поле и вдигната златна лъвска лапа на червено поле.

— Арманд дьо Севини! — възкликна Мартин. Мъжът само кимна.

— Баронът на Гилденхолт? Маршалът на рицарите на Свети Гюнтер? — удиви се Арута.

— Аз съм пълен идиот! — възкликна Мартин. — Знаех си, че съм го виждал. Беше в двореца в Риланон в дните преди ти да дойдеш, Арута. Но го нямаше в деня на коронацията, когато пристигна.

Русият мъж се усмихна.

— На вашите услуги, ваша светлост.

— Едва ли, доколкото си спомням. Вие бяхте сред онези, които отказаха да се закълнат във вярност на Луам.

Русият поклати глава и на лицето му се изписа съжаление.

— Така е.

— И това е част от разказа как се озовахме тук — прекъсна ги Батира. — Сега обаче ме притеснява какво търсите тук вие и дали причината за появата ви представлява заплаха за този град. И така, защо дойдохте на север?

Арута гледаше дьо Батира мълчаливо, с присвити очи. Това, че бе намерил Ги дьо Батира тук, при това да държи този град под свой контрол, го беше смутило безкрайно. Поколеба се дали да отговори на въпроса и как. Важността на мисията — да намерят Мурмандамус — можеше по някакъв начин да се окаже против интересите на Ги. А Арута не можеше да не храни подозрения към всичко, свързано с Ги. Ги съвсем открито беше заговорничил да си присвои трона и за малко не бе предизвикал гражданска война. Бащата на Анита беше умрял по негова заповед. Дьо Батира олицетворяваше всичко, което Арута бе научен да мрази. Беше истински източен владетел — хитър, лукав и твърде опитен в подмолните интриги. Колкото до Севини, за него Арута знаеше малко, освен че го смятаха за един от най-способните управители на Изтока, но той си бе останал васал на Ги, както винаги. И макар принцът да обичаше Амос и да му вярваше, миналото на Траск все пак беше пиратско и бившият корсар едва ли държеше много на законността. Да, основанията да прояви предпазливост бяха повече от достатъчни.

Мартин погледна Арута. Погледнато отстрани, поведението на принца изглеждаше грубо и оскърбително, но така беше само в очите на другите в стаята. Мартин разбираше, че брат му се бори с неочаквания потрес, който преживяваше от тази среща, и с желанието си да не допусне нищо да попречи на мисията им — да намерят и да убият Мурмандамус. Забеляза и че Амос и Арманд са еднакво притеснени от липсата на бърз отговор от страна на Арута.

След като отговорът така и не последва, Ги удари ядосано по тежката маса.

— Не си играй с търпението ми, Арута. — Ги вдигна пръст. — В този град ти не си принц. В Арменгар командва само един глас и този глас е моят! — Отпусна се в стола си с почервеняло под черната превръзка лице и каза с по-мек тон: — Не исках… да те нагрубя. Просто умът ми е натежал от други неща. — Потъна в мълчание и ги загледа замислено, после промълви: — Представа нямам какво търсиш тук, Арута, но или някаква невъобразима странност е продиктувала решението ти да тръгнеш насам, или не си прихванал и една троха от онова, на което баща ти е трябвало да те научи. Принцът на Крондор, с двама от най-могъщите херцози на Кралството, Саладор и Крудий, да тръгнат към Северните земи в компанията на един наемник, един хадатски планинец и две хлапета! Или съвсем си си изгубил ума, или е някакъв непостижим до гениалност за мен ход.

Арута запази мълчание, но Мартин проговори:

— Доста неща се промениха откакто напуснахте Кралството, Ги.

Ги помълча, после каза:

— Струва ми се, че в това се крие история, която трябва да чуя на всяка цена. Помощ не мога да ви обещая, но допускам, че целите ни могат да се окажат съвместими. — Обърна се към Амос. — Намери им по-удобно жилище и ги нахрани. — После каза на Арута: — Ще ви дам време до заранта. Но като седнем да поговорим отново, недей повече да изпитващ търпението ми. Трябва да разбера какво ви е довело тук. Жизненоважно е. Можете да ме потърсите и преди да е съмнало, ако решите да говорите.

И махна на Амос да ги изведе. Арута и Мартин последваха моряка в коридора и щом вратата се затвори, Амос спря, изгледа ги продължително и изръмжа:

— За умни момчета като вас, току-що отлично показахте какво значи да се държиш като идиот.

Амос обърса устата си с опакото на ръката, оригна се и лапна още един резен хляб и парче сирене.

— И какво после?

— После — отвърна Мартин, — като се върнахме, Арута се врече на Анита само след час, а скоро след това и Карлайн се венча за Лаури.

— Ха! Помниш ли онази нощ на кораба? Когато ми каза, че брат ти се е хванал на въдицата и че няма никакъв шанс да се измъкне.

Арута се усмихна. Седяха около голяма кошница с храна и буре с ейл в една просторна стая в жилището, което им бяха отредили. Слуги нямаше — храната бе донесена от войници — и се обслужваха сами. Бару чешеше разсеяно Блутарк зад ушите, а кучето гризеше един кокал. Това, че зверохрътът бе предпочел да остане с хадата, изглежда, не бе притеснило никого.

— Амос, бъбрим си вече от половин час — каза Арута. — Няма ли да ни кажеш все пак какво става? И как, в името на небесата, си се озовал тук?

Амос се огледа.

— Това, което става, е, че вие сте пленници, повече или по-малко, и такива ще си останете, докато Едноокия не реши друго. Впрочем виждал съм доста килии и мога да кажа, че тази е най-хубавата от всички, на които съм попадал. — Размаха широко ръка да обхване просторната уютна стая. — Ако сте решили да стоите в затвор, този си е много добър. — Очите на стария морски вълк се присвиха. — Но никога не забравяй, че все пак си е затвор, момчето ми. Виж, Арута. Двамата с Мартин ви познавам от доста време и знам едно-друго за вас. Не помня да сте се държали някога толкова недоверчиво и предполагам, че нещо през последните две години ви е накарало да опнете платната по този вятър. Но тук човек е длъжен да живее, да диша и да се храни с доверие, иначе загива. Ясен ли съм?

— Не — отвърна принцът. — Какво всъщност искаш да ми кажеш?

Амос се замисли, след което каза:

— Хората в този град са заобиколени отвсякъде само с врагове. Доверието към съседа тук е начин на живот, ако искаш да оцелееш. — Замълча отново да претегли думите си. — Вижте, ще ви разкажа как се озовах тук и тогава може би ще разберете.

Амос се отпусна на стола си, наля си нова халба ейл и подхвана разказа си.

— Значи последния път, когато ви видях вас двамата, тъкмо тръгвах от залива с кораба на брат ви. — Мартин и Арута се усмихнаха. — Та ако си спомняте, по същото време всички в града търсеха Ги. Но не го намерихте, защото се беше скрил там, където на никой не можеше да му хрумне да го потърси.

Очите на Мартин се разшириха от удивление — проява на несдържаност, съвсем неприсъща за него.

— На кралския кораб!

— Когато чува, че крал Родрик е провъзгласил за свой наследник Луам, Ги бяга от Крондор в Риланон. Надявал се е част от плановете му да оцелеят, когато съветът на лордовете се събере да ратифицира предаването на властта. Докато Луам пристигне в Риланон, вече се бяха събрали достатъчно източни лордове, за да може Ги да прецени какво е положението в страната. Беше ясно, че Луам ще стане крал — всичко това беше преди някой да е разбрал за теб, Мартин — така че Ги се беше примирил да бъде съден за измяна. След това, на заранта преди коронацията, се разчу, че законните права на Мартин са възстановени, и Ги изчака да види какво ще стане следобед.

— Изчакал е, за да се възползва от момента — подхвърли Арута.

— Не бързай да съдиш — сряза го Амос, след което продължи по-меко: — Тревожела го възможността от гражданска война и ако тя избухнеше, щял да се бие. Но докато чакал да разбере какво ще стане, знаел, че хората на Калдрик душат навсякъде. На няколко пъти успял да им се отскубне на косъм. Все още имал приятели в столицата и някои от тях го качили скришом на борда на „Кралска лястовица“ — по дяволите, биваше си го това корабче — тъкмо когато жреците на Йшап приближаваха двореца, за да започне коронацията. Тъй или иначе, когато… взех на заем кораба, разбрахме, че имаме на борда си пътници.

— И значи, готов бях да изхвърля Ги и Арманд през борда или да се върна веднага и да ви ги връча в ръцете — продължи Амос, — но Ги се оказа доста убедителен, мошеникът му с мошеник, тъй че се съгласих да го откарам до Батира, естествено срещу добра цена.

— За да може оттам да заговорничи срещу Луам? — възкликна невярващо Арута.

— По дяволите, момче! — изрева Амос. — Само две пикливи години те оставих без надзор и ето че си почнал да се държиш като последния тъпак. — Погледна Мартин и добави: — Сигурно е от лошата компания.

— Остави го да довърши — обърна се Мартин към брат си.

— Не, не беше заговор за измяна. Беше само за да остави нещата си в ред. Смяташе, че Луам ще заповяда да му се вземе главата, затова искаше да подреди едно друго, след което щях да го върна в Риланон, за да ви се предаде сам.

Арута го изгледа стъписано.

— Всъщност може би единственото, което искаше, бе да спечели опрощение за Арманд и другите си привърженици. Все едно, стигнахме Батира и се задържахме там няколко дни. После дойде вестта за прогонването му. Междувременно се бяхме посприятелили, така че седнахме да поговорим и се споразумяхме за нещо друго. Той искаше да напусне Кралството, да си потърси някое място. Знаете, че е великолепен пълководец и мнозина биха му предложили служба, особено Кеш, но искаше да отиде някъде достатъчно далече от Кралството, за да не му се налага да се сражава с кралски войници на бойното поле. Решихме да се отправим на изток и след това да свием на юг и да стигнем до Кешийската конфедерация. Там щяхме бързо да си спечелим име, Той щеше да стане славен пълководец, а аз, струва ми се, също можех да направя някое ударче и да ме направят адмирал. Имахме малко главоболия с Арманд, но Арманд си е особняк. Заклел се е преди години във вярност на Ги, и тъй като не бе положил клетва пред Луам, не искаше да изостави дълга си пред досегашния си суверен. Най-тъпият аргумент, който съм чувал някога, впрочем. Все едно, както виждате, той все още е с нас. И така, отправихме се ние към Конфедерацията, но на три дни път от Батира ни подгониха кересийски пирати. Готов бях да рискувам срещу двама-трима от тия проклетници, но срещу пет? „Лястовичката“ беше бърза, но пиратите ни гонеха по петите. Четири дни ясно небе и попътен вятър. За пирати от Кралското море си бяха доста хитри. Пръскаха се така, че да не мога да им се измъкна през нощта. Вдигнех ли платна да ги заобиколя през нощта, на заранта ги виждам отново зад кърмата — пет камари платна зад гърба ми. Лепнали ми се като пиявици. Не можех да ги отърся. А след това попаднахме на сгодно време. Един шквал зарева откъм запад и ни носи в източна посока ден и половина, пък после духна силен вихър и ни отвя на север, към брегове, дето ги няма на картите. Единственото му хубаво на този щорм беше, че най-после се отървахме от кересийците. Докато намеря безопасен залив, нагазихме във води, за които никога не бях чувал, камо ли да съм ги виждал.

— Е, оправихме се криво-ляво и преценихме положението. — Амос пак си наля ейл. — Корабът имаше нужда от малко ремонт, не беше загазил чак толкова, че да потъне, но достатъчно, че да не си помислиш повече да вдигаш платна. Така че аз го вкарах в устието на една голяма река и на втората нощ, като хвърлихме котва, цяла орда таласъми се изсипа срещу кораба, избиха часовите и ни плениха всички. Проклетниците подпалиха „Лястовица“ и я изгориха до ватерлинията. После ни отведоха в някакъв лагер сред горите, където чакаха някакви Тъмни братя. Те ни поеха и оттам ни поведоха на север. Момчетата, които бях наел в екипажа, бяха корава сган, но повечето изгинаха по време на похода. На проклетите таласъми хич не им пукаше. Почти нямаше какво да ядем, а щом някой от хората се поболееше и престанеше да върви, убиваха го на място. Мене ме заболя по едно време коремът и Ги и Арманд ме мъкнаха близо два дни. Повярвайте ми, никак не беше приятно и на трима ни.

— Движехме се на северозапад, към планините, после ги прехвърлихме — продължи Амос. — Късмет извадихме, че беше в края на лятото, иначе щяхме да измръзнем до смърт. Ама си беше на косъм. После срещнахме други Тъмни братя, водещи още пленници. Повечето пленници говореха и на нашия език. После още на два пъти срещахме банди на Братята, водещи хора пленници, и всички отиваха на запад. Загубих представа за времето, но трябва да сме вървели така около два месеца. Когато стигнахме равнината — сега вече знам, че е било равнината на Исбандия — вече почваше да вали сняг. Вече знам накъде са ни водили, макар че тогава не разбирах. Мурмандамус събираше роби в Сар-Саргот да теглят обсадните му машини. После нашата охрана беше нападната от отряд конници, от тукашните. От около двестате роби само двайсет оцеляхме, понеже таласъмите и Тъмните братя почнаха да ни избиват още щом конниците нападнаха лагера. Ги удуши едного от тях с прангите си, когато се опита да ме намушка с меча си. Аз му взех меча и заклах друг, тъкмо когато извади окото на протектора. Арманд също беше ранен, но не чак толкова лошо, че да умре. Здрав е негодникът му с негодник. Но ние тримата и още двамина се оказахме единствените, оцелели от „Лястовица“.

— Оттам ни докараха тук — завърши Амос.

— Невероятна история — промълви Арута, облегна се на стената и добави: — Но и времената, в които живеем, са невероятни.

— Но как стана така, че един странник е започнал да управлява тук? — попита Мартин.

— Тия тук са странен народ, Мартине — каза Амос. — Честни и добри като тях можеш, разбира се, да намериш навсякъде, но нравите им са също толкова странни, колкото на цураните. Тук нямат наследствени рангове, а вместо това залагат много на личните качества. След няколко месеца стана ясно, че Ги е първокласен пълководец, така че му дадоха да командва един отряд. Двамата с Арманд служехме при него. След още няколко месеца се разбра, че той е най-добрият пълководец, с когото разполагат. Тук, Арута, нямат такива неща като съвети на лордовете. Когато трябва да се реши нещо важно, всички се събират на събрание на големия площад, където е пазарът. Това събрание го наричат „фолксрад“, и гласуват всички. Иначе всички решения се оставят на хората, избрани от фолксрада. Та значи привикаха Ги и му съобщиха, че е назначен за протектор на Арменгар. Все едно да те назначат за кралски маршал, но в същото време отговаряш и за сигурността на града. Комендант и градоначалник, войвода и съдия — всичко това в едно.

— И какво е смятал бившият протектор по въпроса? — попита Арута.

— Трябва да е смятала, че идеята е добра. Тя го предложила.

— Тя? — възкликна Джими.

— Това е друга особеност в тукашните нрави, за която на човек му трябва време да привикне — каза Амос. — Жените. Те са също като мъжете. Искам да кажа, колкото до командването и изпълняването на заповеди, гласуването във фолксрада и… такива неща. Ще видите. — Изражението на Амос стана някак унесено. — Казваше се Гвинат. Беше една от най-чудесните жени, които съм срещал. Не ме е срам да призная, че бях малко нещо влюбен в нея… Е, аз никога няма да се заседя на едно място. Но ако все пак го направя, ще бъде заради жена като нея. — Старият капитан сведе поглед към халбата си. — Но виж, тя и Ги… Знам някои неща за него, научих ги постепенно през последните две години, Арута. Чуждо доверие няма да предам. Ако той сам реши да ви го каже, чудесно. Но да кажем засега, че те двамата станаха като мъж и жена, влюбени дълбоко. Тя беше тази, която отстъпи, за да му повери съдбините на града. Готова беше да умре за него. Както и той за нея. Яздеше редом до него и се сражаваше като лъвица. — Гласът му омекна. — Загинала е вчера.

Арута и Мартин се спогледаха с останалите. Бару и Роалд не казаха нищо. Лаури си помисли за Карлайн и потръпна. Дори момчетата усетиха донякъде загубата, която изпитваше Амос. Арута си спомни какво бе казал Амос на Арманд малко преди да се срещнат с Ги. „И сега той обвинява себе си.“

— Да. Едноокия е като всеки добър капитан: щом е станало под негова команда, значи отговорността е негова. — Амос за миг се умисли. — Дълго време таласъмите и арменгарците са поддържали нещата съвсем прости. Налетиш, счупиш няколко глави, после се оттеглиш. Арменгарците бяха една пасмина, досущ като цураните, свирепи воини, но им липсваше добра организация. Но когато се появи Мурмандамус, Тъмните братя веднага се организираха, чак до най-малкия отряд. Сега един командир може да координира действията на две-три хиляди воини. Братството бе почнало да мъчи редовно арменгарците, докато не дойдохме ние. Ги се оказа дар на небесата за жителите на Арменгар с познанията си за съвременната война. Той ги обучи и сега имат адски добра конница и здрава пехота, макар че е голям зор, докато накараш един арменгарец да слезе от коня. И все пак Ги напредва. Вече си връщат загубеното от Братята. Но вчера…

Настъпи тягостно мълчание. Най-сетне Мартин проговори:

— Имаме да обсъдим сериозни неща, Амос. Разбираш, че нямаше да сме тук, ако в Кралството не ставаше нещо изключително съдбоносно.

— Е, тогава ще ви оставя сами за известно време. Бяхте ми добри другари и знам, че сте мъже, които държат на честта. — Капитанът стана. — Но да ви предупредя още нещо. Протекторът е най-властният човек в града, но дори неговата власт се ограничава до защитата на града. Ако той заяви, че между вас има за уреждане стар дълг, никой няма да се намеси, влезете ли в двубой, мъж срещу мъж. Ако ти спечелиш, ще ви пуснат да си идете и никой от града няма да вдигне ръка срещу вас. Но достатъчно е само да каже, че сте шпиони, и ще загинете преди да сте се обърнали. Арута, Мартин и аз знаем, че между вас с Ги има пролята кръв, заради баща ти и заради Ерланд. А сега знам отчасти какво стои зад всичко това. Ще оставя на Ги сам след време да реши тази вражда с вас. Но трябва да знаете как се обръща вятърът тук. Вие сте свободни да влизате и да си излизате, стига да не нарушавате закона, или докато Ги не нареди да ви изхвърлят, да ви обесят или каквото е там. Но той носи отговорността. Той гарантира доброто ви поведение, на всички ви. Ако вие предадете града, осъден е на смърт, също като вас. Както вече казах, нравите на тукашните хора са доста странни и могат да са доста сурови. Така че разберете ме добре, като ви казвам: измените ли на доверието на Ги, дори да смятате, че е за доброто на Кралството, тези хора ще ви убият. И не съм сигурен дали дори аз ще се опитам да ги спра.

— Знаеш, че с доверие няма да злоупотребим, Амос — отвърна Мартин.

— Знам, но исках само да разберете колко ми е трудно. Харесвам ви и двамата, свестни момчета сте, и няма да ми хареса да ви срежат гърлата повече, отколкото на вас самите. — С тези думи Амос напусна.

Арута се облегна назад, замислен над това, което им бе разказал Амос, и изведнъж се почувства смъртно уморен. Погледна Мартин и брат му кимна мълчаливо. Нямаше нужда да го обсъждат повече. Арута сам знаеше, че на заранта ще трябва да разкаже цялата история на Ги.

Арута и спътниците му изчакаха, докато платформата се издигне и спре на етажа на заседателната зала на протектора. Поканата да се явят на съвет при Ги беше дошла късно заранта, почти към обед. Повървяха по коридора и спряха. Стражът, дошъл да ги заведе, ги изчака да погледнат през прозореца към панорамата долу. Арменгар се простираше отвъд рова около цитаделата и оттатък откритото пазарище, чак до огромните крепостни стени. Но отвъд стените се виждаше просторна равнина, чезнеща на североизток в далечни мъгли. От двете страни на града високо към небесата се издигаха планински хребети. Откъм запад по тъмносиньото небе се носеха бели кълбести облаци и осветените с кехлибарена светлина зелени треви се губеха под тях в безкрайната шир. Гледката беше невероятна. Джими се озърна и забеляза странното изражение, изписано на лицето на Локлир.

— Какво има?

— Просто си мислех за всичката тази земя — отвърна приятелят му и посочи равнината.

— Какво по-точно? — попита Арута.

— Колко много зърно може да изкара човек от толкова земя.

Мартин зарея поглед към хоризонта.

— Достатъчно, за да се изхрани целият западен дял на Кралството.

— Ти земеделец? — възкликна Джими. Локлир се ухили.

— А според теб с какво се занимава един дребен барон в затънтено място като Края на сушата? Най-вече урежда кавги между съседи фермери или налага данъци над реколтата. Би трябвало да знаеш вече тези неща.

— Хайде, протекторът ви чака — ги подкани стражът.

Щом Арута и спътниците му влязоха, Ги вдигна глава. С него бяха Амос, Двайн, Арманд дьо Севини и една жена. Мартин се закова на място и се взря в нея с нескрита възхита. Арута го докосна по ръката и брат му отново тръгна след него. Арута хвърли поглед към жената и веднага разбра причината за смущението на брат си. Жената на пръв поглед изглеждаше незабележима, но всъщност беше поразителна. Облечена беше в кожено бойно облекло — кафява туника и панталони, — като повечето хора в града, но то не можеше да прикрие стройното й, гъвкаво тяло и уверената й, чак царствена стойка. Косата й бе тъмнокафява, със смайващ сребърен кичур на лявото слепоочие, и беше прибрана отзад на опашка с навита зелена кърпа. А очите й бяха сини. И ако се съдеше по червените кръгове около тези езерносини очи, жената допреди малко беше плакала.

Ги покани с жест Арута и спътниците му да седнат. Арута представи всички поотделно, а Ги на свой ред каза:

— С Амос и Арманд се познавате. А това е Бриана — той посочи жената, — един от моите командири. — Арута кимна и забеляза, че жената се е съвзела от онова, което бе предизвикало плача й, и отвръща на погледа на Мартин.

Арута бързо и лаконично разказа историята си на Ги: започна от връщането си след дългото пътуване с Луам на Изток, после мина през първото нападение на Козодоите, през разкритията в абатството на Сарт и търсенето на сребротръна и стигна до фалшивата си смърт. Завърши с думите:

— Накратко казано, дойдохме, за да убием Мурмандамус.

Ги невярващо поклати глава.

— Братовчеде, планът ви е дързък, но… — Обърна се към Арманд. — Колко свои агенти се опитахме да внедрим в лагера му?

— Шестима.

— Седем — уточни Бриана.

— Но не са били хора от Кралството, нали? — отвърна Джими и извади от джоба на туниката си абаносов козодой на верижка. — И не са носили този талисман, нали?

Ги погледна почти с раздразнение и каза:

— Арманд?

Бившият барон на Гилденхолт отвори едно чекмедже в бюфета и извади от него кесия. Развърза я и изсипа на масата половин дузина талисмани.

— И това го опитахме, скуайър. И да, някои от хората ни бяха от Кралството, защото тук винаги ще се намерят от онези, които са били спасени от арменгарците, когато нападат робските кервани на Братята. Не, тук нещо липсва. Могат по някакъв начин да различават кои са истински разбойници и кои са шпиони.

— Магия някаква най-вероятно — подхвърли Арута.

— Ето това е проблемът, пред който сме изправени — отвърна Ги. — При нас няма заклинатели, нито магьосници, нито жреци. Тук като че ли войната не спира и от всеки се очаква да се сражава, така че никой не може да си позволи свободно време за учене — иначе ще загинат и учителите. Но каквато и да е причината, в няколкото случая, когато Мурмандамус или тази негова „змия“ са взимали нещата в свои ръце, цената, която сме плащали, е била висока. — Той добави замислено: — Макар че неизвестно по каква причина той не изпитва охота да прилага силите си срещу нас, слава на боговете.

Ги се отпусна в креслото си.

— Интересите ни са общи, братовчеде. За да добиеш някаква представа, да ти разкажа за това място. Знаете, че предците на арменгарците са прехвърлили планините, когато Кралството е анексирало Ябон. Тук намерили богата земя, но вече заселена, и тези, които заварили, не погледнали с добро око на пришълците. Бриана, кой е построил този град?

Жената заговори с мек, плътен глас.

— Според легендата боговете заповядали на някаква раса великани да построи града, след което го изоставили. Ние сме го намерили в този му вид и сме го заселили.

— Никой не знае кой е живял тук — каза Ги. — Има още един град, далече на север, Сар-Саргот. Той е двойник на този и е столицата на Мурмандамус.

— Значи, ако ще го търсим, можем да го намерим там — каза Арута.

— И като го намерите, той ще набие главите ви на колове — изсумтя Амос.

— Изправени сме пред други затруднения, Арута — каза Ги. — Миналата година той поведе армия, наброяваща над двадесет хиляди души — толкова, колкото могат да вдигнат армиите на Изтока в мирно време. Стегнахме се за отбрана срещу решителен щурм, но такъв не последва. Сега допускам, че вашият приятел — той посочи Бару — с убийството на пълководеца на Мурмандамус може би е осуетил кампанията му. Но тази година той се върна и е още по-силен. По наша преценка под знамето му вече са се събрали над двадесет и пет хиляди таласъма и Тъмни братя, и всеки ден прииждат нови. Допускам, че когато тръгне в поход, ще поведе над тридесет хиляди.

— Но защо все още не е тръгнал? — попита Арута.

Ги разпери ръце, все едно че чакаше отговора от някой друг.

— Забрави ли, че очаква първо да умреш? — намеси се Джими.

— Тук има някаква религиозна работа.

— Но той вече е чул вестта — каза Арута. — Така поне каза през устата на моредела на Морган Кроуи.

Здравото око на Ги се присви.

— Това пък какво е?

Арута му разказа за случката в хана край пътя за Тир-Сог и за инженерните части на Сегерсен.

— Точно това е чакал — каза Ги и удари с длан по масата. — Той разполага с магиите си, но по някаква причина няма да ги използва срещу нас. Без помощта на Сегерсен не би могъл да събори стените ни. — Арута го погледна неразбиращо и Ги поясни: — Ако можеше да срине стените на Арменгар, нямаше да се опитва да наеме Сегерсен. Никой не знае кой е построил тези стени, Арута, но който и да е, притежавал е непостижими в днешно време строителни умения. Виждал съм какви ли не укрепителни съоръжения, но нищо подобно на Арменгар. Инженерите на Сегерсен може и да не успеят да пробият стените, но те са единствените, които изобщо биха имали някакъв шанс.

— Значи след като Сегерсен няма да дойде, имате добър шанс да ги защитите.

— Да, но сме изправени и пред други затруднения. — Ги стана.

— Имаме да обсъдим още неща и можем да продължим по-късно: сега ме чака заседание с градския съвет. Свободни сте да влизате и излизате в рамките на Арменгар, когато си поискате. — Отведе Арута настрани и му каза: — С теб трябва да поговорим насаме. Тази нощ, след вечеря.

Срещата свърши и Бриана, Арманд и Ги си тръгнаха. Амос се приближи към Арута и Мартин: херцогът се беше зазяпал по отиващата си жена.

— Коя е тя, Амос? — попита Мартин.

— Един от добрите командири в града, Мартин. Дъщерята на Гвинат.

— Сега разбирам защо е толкова тъжна — каза херцогът.

— Научила е за смъртта на майка си тази заран. — Амос посочи към града. — Патрулът й беше на запад, по стедингите и краалите, и се върна едва преди няколко часа. — Мартин го изгледа озадачено. — Земеделските общини се наричат „стединги“, а общностите на говедари и овчари — краали. Е, тя все някак ще се справи със загубата на Гвинат. Този, който ме безпокои повече, е Ги.

— Той прикрива скръбта си добре — каза Арута.

Принцът изпитваше противоречиви чувства. Омразата му към Батира, на която беше приучен от баща си от малък, се бореше със съчувствието към скръбта на този човек. Самият той за малко не бе изгубил Анита и докато си мислеше за ориста на Ги, усети отново ехото на преживения ужас и болка. И все пак Ги бе заповядал да затворят бащата на Анита, което го беше убило. И Ги беше изменник. Арута се постара да потисне тези чувства, защото му пречеха. Мартин продължаваше да разпитва Амос за Бриана.