Макрос отвори очи. Чародеят беше изпаднал в транс минути след откритието, че са попаднали в капана на времето, и оттогава беше останал напълно вцепенен. След като го погледаха няколко часа, на Пъг и Томас им омръзна и насочиха вниманието си към други неща. Опитали се бяха да разберат колкото може повече за Градината, но тъй като тя представляваше невъобразима смесица от чуждоземна растителност и странни форми не живот, беше им трудно да разберат каквото и да било.
— Струва ми се, че измислих решение — каза Макрос и разкърши рамене. — Впрочем, колко дълго стоях в транс?
Томас, който беше седнал на една голяма скала наблизо, каза:
— Според мен около седмица.
— Може и повече да е било — каза Пъг. — Трудно е да се прецени.
Макрос примигна и се изправи.
— Придвижването назад във времето е малко тънка материя, ще призная. Но нямах и представа, че съм размишлявал толкова дълго.
— Макрос, ти почти нищо не ни обясни. Опитах няколко неща, за да разбера какво става, но все още само смътно разбирам как действа този капан на времето.
— И какво разбра? Я кажи. Пъг свъси вежди.
— Ами, изглежда, заклинанието е замислено да обръща времето в някакво поле около нас. Отнася ни бавно заедно с цялата Градина назад срещу потока на времето. — В тона му се долавяше явно безсилие. — Макрос, тук имаме достатъчно плодове и ядки, но Риатх огладнява. Успя да се подкрепи с част от дребния дивеч наоколо, дори се научи да яде орехчета и грудки, но няма да може да издържи дълго. Скоро ще трябва да си улови някаква плячка, иначе ще умре от глад.
Макрос хвърли поглед към златолюспата драконка, която дремеше, за да пести енергия.
— Е, в такъв случай значи трябва да се измъкнем.
— Но как? — попита Томас.
— Трудно ще е, но вярвам, че вие двамата все ще измислите нещо. — Успя дори да им се усмихне, възвръщайки отчасти предишната си увереност. — Вижте, всеки капан си има някаква слабост. Дори едно толкова просто нещо като падащия отгоре ти камък си има пропуск в замисъла: може и да не те улучи. Мисля, че намерих пропуска в този капан.
— Звучи доста ободрително — каза Пъг. — Аз си мислех за дузина неща, които бих могъл да направя, стига да изляза извън полето на този капан. С Риатх дори се опитахме да ме изведе отвън, но се провалихме. А не мога да измисля какво може да се направи отвътре, за да спрем полета си назад във времето.
— Целият номер, скъпи ми Пъг, е не да се бориш с полета назад във времето, а да го ускориш. Трябва да полетим все по-бързо и по-бързо, с несънувана скорост.
— Но защо? — рече Томас. — Какво печелим?
— Мисли, Миламбер от Конгрегацията — каза Макрос, наричайки Пъг с цуранското му име. — Ако се придвижим достатъчно назад…
Дълго време Пъг не отговори нищо, след което го осени една идея.
— Стигаме до началото на времето.
— И преди. Когато времето не е означавало нищо.
— Това възможно ли е? — рече Пъг. Макрос сви рамене.
— Не знам, но след като не мога да измисля нищо друго, готов съм да опитаме. Ще ми трябва твоята помощ. Аз притежавам знанието, но не и силата.
— Кажи ми какво да правя — рече Пъг.
Макрос му махна с ръка да седне и се разположи срещу него. Томас се изправи зад приятеля си и ги загледа с интерес. Макрос се пресегна и положи дланите си на главата на Пъг.
— Нека знанието ми се влее в теб.
Пъг усети, че умът му се изпълва с образи… … и вселената, такава, каквато я познаваше, се разтърси. Веднъж само бе изпитал това усещане за всеобхватен взор, онзи път, когато бе застанал на Кулата на изпитанието, преди да се влее в редиците на Великите. Един по-зрял и по-вещ наблюдател сега се взираше и разбираше много повече от онова, което виждаше: симетрията, порядъка, поразителното великолепие, с което всичко се вихри в шеметен кръг, всичко свързано в някакъв невъобразим за ума му строен замисъл и…
Той бавно извръща погледа си и е възхитен от чудесата на вселената. Ето че отново се рее между звездите, отново сетивата му усещат тайнствените нишки на силата, свързваща всички неща във вселената. Усеща лекото потрепване по тези нишки и разбира, че нещо се мъчи да проникне в тази вселена от някоя друга. То е нещо мръсно, слузесто и застрашава реда на всичко, което е. То е тъмнина, петно, заличаващо светлика. То е Врагът. Но е слабо и много предпазливо. Той се замисля над естеството му, а то отпада извън обсега на разбирането му. И той се придвижва назад във времето.
Оглежда градината. Вижда себе си, седнал пред чародея, с приятеля си от детските години зад гърба му. Знае какво трябва да направи. Потокът на времето около Градината е устойчив, движи се в ритъм, съответстващ на нормалното пространство и време, но в обратна посока. За всяка отминала секунда една секунда в Градината изтича назад.
Той посяга и умът му напипва ключа към потока на времето, реален под допира на духа му като камък, стиснат в ръката му. Погалва го и усеща пулса на цялата вселена, тайната на това измамно измерение. Вижда и знае. Разбира и завърта този поток, и сега срещу всяка секунда изтекло време в градината изтичат две секунди. Изпитва спокойна радост, защото току-що е постигнал нещо, за което съвсем доскоро щеше да смята, че е непостижимо за смъртен маг. Оставя гордостта си настрана и се съсредоточава върху задачата. Завърта отново и вече за всяка истинска секунда четири изтичат около Томас, Макрос и самия него. Отново и отново, и отново той удвоява усилието си и сега за всеки час, в който вселената се състарява, около тях изтича един ден. Отново, и стават два дни, после четири, после седмица. Три пъти повече, и те се придвижват назад с повече от месец срещу всеки истински час. Отново и отново, и отново, и скоро срещу всеки час изминават година. Спира се и отправя напред своя взор.
Умът му се рее като разперил крилете си орел през космоса, бърза сред звездите като могъщия хищник, търсещ плячката си над зъберите на Сиви кули. Мерва нажежената, блеснала в зелено звезда, която му се струва толкова позната, и разбира. Намира се на Келеуан и току-що е намерил изгубеното знание на Елдар. Придвижили са се повече от година назад във времето. По-бързо от мисълта той се връща към съзнанието си за тук и сега.
Завърта отново потока на времето и сега са две години на час, после четири, осем, шестнадесет. Спира се отново и оглежда вселената.
Звездите се въртят в подредените си орбити из космоса, така огромен, че в шеметната си скорост те все едно пълзят. Но се движат по странен шаблон, движението им е усукано навътре, пътят им е закривен в грешна посока. Той отново обмисля и се залавя с времевата рамка. Вече е овладял тази практика до майсторско съвършенство, притежава способности, които могат да унизят и най-безумните амбиции на най-арогантния член на Конгрегацията. Сега е уверен в своята същност, много повече, отколкото някога го е допускал, и с небрежна лекота променя потока на времето. Безумна мисъл пронизва ума му: та нали да правиш това е все едно да си бог! Но ето че годините на строго обучение му пращат предупредителен знак: Пази се от суетната гордост! Помни, че си смъртен и че първият ти дълг е да служиш на Империята. Учителите му в Конгрегацията са си свършили работата добре. Той потиска опиянението на вътрешната си сила и преоткрива своя вал, съвършения център на съществото си, и отново променя потока на времето. Година изтича в обратна посока срещу всяка секунда на истинската вселена. Отново и отново се налага с умението си над времевия капан на Врага. Ето, че изтича десетилетие за една секунда, и той осъзнава, че живее преди времето, в което се е родил. За времето, нужно му да си поеме дълбоко дъх, преминава отвъд времето, когато дядото на херцог Боррик е завзел Крудий. Извършва нов преход назад и сега Кралството е едва с половината от бъдещите си размери — владенията на барон фон Даркмуур, Тъмното поле бележи западните му предели. Два пъти повече се ускорява времето и ето че държавите от времето на истинския му живот са само малко повече от селца, заселени от хора, по-безхитростни от онези, които ще въздигнат бъдещите народи и държави. Отново и отново прилага чародейството си.
И ето че вселената се разтърсва. Самата тъкан на реалността се раздира. Непостижими за въображението му енергии избухват около него, толкова яростно, че сетивата му не могат да ги възприемат, и той…
Пъг отвори очи. Изпита странно замайване и погледът му се замъгли. Томас пристъпи до него и каза:
— Добре ли си?
Пъг примигна и отвърна:
— Нещо там отвън… се промени. Томас извърна поглед към небето.
— Става нещо.
Макрос се загледа в небесата. Странни енергийни полета лудо се вихреха около невидимия щит, а звездите се поклащаха.
— Ако се взрем по-продължително, ще видим, че нещата след време ще се успокоят. Не забравяйте, че гледаме всичко това отзад напред.
— Какво гледаме? — попита Пъг.
— Войните на хаоса — отвърна вместо Макрос Томас. Очите му се взираха унесено, сякаш нещо беше обсебило духа му точно тук, на най-неочакваното място, но лицето му си остана непроницаемо, извърнато към побеснелите небеса.
Макрос кимна, стана и посочи с пръст нагоре.
— Вижте, сега тъкмо навлизаме в епохата преди Войните на хаоса, преди дните на Гнева на полуделите богове, преди Времето на звездната гибел и каквито там пищни имена са наложили митовете и сказанията за този период.
Пъг притвори очи и усети ума си хладен и изтръпнал. В главата му пулсираше тъпа болка.
— Изглежда, че се движим със скорост от около четиристотин години в секунда назад във времето — каза Макрос. — Значи за всеки три секунди изтича едно хилядолетие. — Чародеят пресметна. — Това е добро начало.
— Добро начало ли? — изгледа го озадачено Пъг. — Колко бързо трябва да се движим?
— По мои изчисления, с милиарди години. При скорост от хиляда години в секунда едва ще успеем да се върнем до своето начало. Трябва ни доста повече.
Пъг кимна, явно изтощен, но притвори очи. Томас погледна към небето. Вече се виждаше движението на звездите, но поради огромното им отстояние това движение все още изглеждаше бавно. После движението им като че ли се ускори и скоро започна да изглежда значително по-бързо. След което Пъг отново се върна при тях.
— Създадох второ заклинание, което вплетох в структурата на капана. Сега с всяка изтекла минута скоростта ще се удвоява без моя намеса. В момента се движим със скорост от около две хиляди години в секунда. След минута ще станат четири, после осем, шестнадесет и така нататък.
Макрос го изгледа с одобрение.
— Браво. Значи ще ни трябват няколко часа.
— Мисля, че в такъв случай е време да си зададем няколко въпроса — каза Томас.
Макрос се усмихна и черните му очи пронизаха Томас.
— Искаш да кажеш, че според теб е време за няколко отговора.
— Точно това искам да кажа — отвърна Томас. — Преди години ти ме тласна да извърша вероломство по време на мирния договор с цураните и същата нощ ми призна, че ти си авторът на сегашната ми същност. Каза, че ти си ми дал всичко. Накъдето и да се озърна, виждам следи от твоята ръка. Бих искал да науча повече, Макрос.
— Е, добре — въздъхна Макрос. — След като разполагаме с достатъчно време, защо пък не? Вече стигаме до точката на развръзката в цялата тази драма, отвъд която малко повече знание няма да ви навреди. Какво точно искате да знаете? — Старият чародей премести поглед от Томас към Пъг.
Пъг погледна за миг приятеля си, след което се взря в упор в лицето на Макрос.
— Кой си ти?
— Аз ли? — Въпросът сякаш развесели Макрос. — Кой съм аз? — Въпросът изглеждаше почти риторичен. — Имал съм толкова много имена, че не мога да си спомня всичките. — Той въздъхна, потънал в спомени. — Но онова, което ми е било дадено при раждането, се превежда на кралския език просто като „Ястреба“. — И добави с усмивка: — Майчиният ми народ беше малко примитивен. — Той се умисли. — Не знам откъде точно да започна. Може би с мястото и времето на моето раждане.
— Някога, на един далечен свят, властваше огромна империя, не отстъпваща в своя апогей на Кеш и дори на Цурануани — почна Макрос. — В много отношения тази империя не беше се изявила с нищо забележително: нямаше творци, философи, нито гениални водачи, освен по един-двама, изникващи случайно сред тази сивота в неочаквани моменти от вековната й история. Но устояваше. И единственото забележително нещо, което бе постигнала, беше мирът, наложен във владенията й. Баща ми беше търговец, незабележителна личност във всяко отношение, освен че беше алчен и държеше полици на най-влиятелните хора в своята общност. Казвам ви това само за да разберете: баща ми не беше от хората, за които се съчиняват величави саги. Беше един съвсем незабележителен и обикновен човечец.
Макрос помълча, после продължи:
— След това в родните земи на моя баща се появил друг, също така обикновен човек, но надарен с дарбата да омайва хората със сладкото си слово и с досадния навик да ги кара да мислят. Той повдигал въпроси, които изнервяли хората на властта, защото макар да бил миролюбив човек, спечелил много последователи и някои от тях започнали да проявяват крайни и насилнически склонности. Затова управляващите повдигнали срещу него лъжливо обвинение. Изправили го пред закрит съд, в който никой не можел да вдигне глас в негова защита. В този твърде жесток процес той бил обвинен за това, че подстрекавал към измяна — което било пълна лъжа — и бил осъден на смърт. Екзекуцията му, според обичаите на онова време, трябвало да бъде публична, затова там се стекла голяма част от населението, в това число и баща ми. Този жалък и не особено надарен търговец присъствал там с неколцина от високопоставените си земляци и за да удовлетвори своите управници — които му дължали пари — взел участие в подигравките и охулването на осъдения в пътя му към смъртта.
— Не зная точно по каква причина, дали по прищявка на съдбата, или заради сухото чувство за хумор на боговете, но осъденият се спрял по пътя си към мястото на екзекуцията и застанал лице в лице срещу моя баща. При толкова много хора наоколо, които го изтезавали и се гаврили с него, очите му се спрели единствено на този жалък търговец. Възможно е този мъж да е бил магьосник или да е било само проклятието на един смъртник. Но при цялото това множество по широкия булевард той проклел единствено моя баща. Странно било проклятието и баща ми бързо го заличил от ума си като брътвеж на полудял от предсмъртен ужас човек.
— Но след като човекът умрял и минали години, баща ми забелязал, че не остарява. Съседите му и съратниците му в търговията търпели опустошението на възрастта, но моят баща си оставал все такъв, какъвто си бил по времето на екзекуцията — около четиридесетгодишен търговец.
— Когато тези различия започнали да се открояват, баща ми напуснал родния си край, за да не би хората да го заклеймят като съратник на някакви тъмни сили. Пътешествал с години. Първоначално посветил времето си на добра цел и станал даровит учен. Но по-късно разбрал същината на проклятието. Сполетяла го тежка злополука и той се задържал на легло почти една година. И разбрал, че смъртта му е отказана. И че дори да бъде смъртно ранен, ще се изцери. И закопнял за утехата на смъртта, зажадувал за край на безкрайните си дни. И се завърнал в родната си земя, за да научи нещо за човека, който го бил проклел.
— Открил, че митът вече е засенчил истината и че този човек се е превърнал в средоточие на религиозен спор — продължи Макрос. — Някои го смятали за обикновен шарлатанин, според други той бил пратеник на боговете, неколцина дори го приемали за бог, а според други той бил зъл демон, възвестител на гибелта. Този спор предизвикал силно брожение в империята. Религиозните войни никога не са приятни. Но на повърхността на всичко оцеляла една легенда: че три магически предмета, свързвани с мъртвия, имат силата да изцеряват, да носят мир и най-сетне — да отменят проклятия. Доколкото знам, тези три предмета били жезъл, мантия и чаша. И моят баща веднага започнал да издирва тези предмети.
— Минали столетия и най-сетне баща ми дошъл в една малка страна на границата на тази империя, където се предполагало, че може да бъде намерен последният от трите артефакта — за другите два се смятало, че са безвъзвратно изгубени. Империята вече започвала да се разпада, както става винаги с държавите, и тази земя се била превърнала в дива пустош. Когато стъпил там, баща ми бил нападнат от разбойници, които го ранили тежко и го оставили на пътя да умре. Но разбира се, баща ми просто останал да лежи, измъчван от болка, и да чака изцерението си.
— Намерила го някаква жена. Мъжът й загинал при корабокрушение и я оставил без никакви средства. Баща ми бил от древна раса, просмукан до костите си от култура и история, но хората от народа на майка ми, наречен Народа на гущера, били почти пълни диваци. Отбягвали вдовиците, защото от всеки, който легнел с вдовица, се очаквало след това да се грижи за нея. Й така, тази съвсем безимотна жена се погрижила за баща ми, докато се изцери, а след това легнала с него, защото била останала без мъж, а баща ми бил безусловно образован човек и може би важна особа. Накратко казано, заченали ме.
— Баща ми споделил намерението си с майка ми, която не знаела нищо за магическия предмет, който издирвал, въпреки че легендата за него все още била популярна дори в този толкова затънтен край. Подозирам, че просто е искала да задържи втория си съпруг.
— И така, известно време баща ми се заседял при майка ми. Според каноните на бащиния ми народ детето наследява греховете на баща си, но каквато и да е причината, родил съм се с това наследство. Баща ми се задържал достатъчно дълго, за да ме научи на своя език и история, както и на началата на четмото и писмото. Междувременно до земята ни стигнала мълва, намек за онзи изгубен артефакт, и баща ми подновил диренето си, като се отправил на запад през огромния океан. Повече не го видях. Доколкото знам, все още го търси. А майка ми ме повила, взела ме и се върнала в родното си село.
— Майка ми останала с един син и без никакво смислено обяснение откъде се е пръкнал той, затова съчинила за пред тях някаква глупост, как уж заченала от един демон. Поради учението на баща ми бях далеч по-образован от най-мъдрите им старей и моите знания придаваха на приказките й известна достоверност.
— Накратко, мама си спечели значително влияние в селцето и околностите му. Стана ясновидка, въпреки че дарбите й се свеждаха повече до театралност, отколкото до божествено озарение. Но мен, видите ли, още като малко дете започнаха да ме спохождат видения.
— Напуснах майка си, когато навърших четиринадесет лета, и тръгнах по широкия свят към обителта на един древен жречески орден, в земя, която по онова време ми се струваше твърде далече от дома ми, но в сравнение с разстоянията, които пропътувах по-късно — скок-подскок и готово. Те ме обучиха и ми предадоха отмиращото си древно познание. Когато заех мястото си в братството, пренесоха ме в дух.
— Бях… отведен някъде и някаква сила, а може би самите богове ми проговориха. Оценен бях като единствен сред множеството на смъртните, като подходящ съсъд за редки сили. Предложиха ми избор. Можех да си остана простичък жрец, мълвящ безсмислени молитви, без някакво особено значение в порядъка на нещата, но щях да имам сигурен и спокоен живот; или можех истински да изуча чародейните изкуства. Но беше ясно, че по този път ме очакват страдания и опасности. Поколебах се, но колкото и да копнеех за мирното битие на монашеския живот, изкушението на познанието бе твърде силно, за да му устоя. Предпочетох силата и цената се оказа двупосочна. Бях орисан също като баща ми да живея без надежда за смърт, но също така, разбира се, бях надарен с дара — или проклятието — да предвиждам бъдещето. Получих това познание, защото исках да знам нещата и да изиграя своята роля в тях. И от онзи ден живея своя живот в съгласие с това познание. Обречен съм да служа на сили, които се стремят да наложат благоразумие и ред във вселената и да се противопоставят на равни по сила стихии на разрушението.
Макрос изправи гръб.
— Накратко, аз съм човек, наследил едно проклятие и възнаграден с няколко дара.
— Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш — каза Пъг. — Смятали сме те за майстор, местещ фигурите на някаква тъмна игра, но всъщност ти си само най-голямата пионка в играта.
Макрос кимна.
— Никога не съм разполагал със свободна воля, или поне ми е липсвал куражът да се противопоставя на знанието си за бъдещето. От деня, в който изоставих онова жречество, знам че ще живея безкрайно дълго и че много пъти ще се налага да въздействам на живота на други, и при това заради някакви почти непостижими за ума ми цели.
— Какво искаш да кажеш? — попита Томас. Макрос се озърна.
— Ако нещата продължат, както подозирам, ние с вас ще станем свидетели на нещо, което никое друго смъртно същество във вселената, дори самите богове, не е виждало. Стига да оцелеем, ще мине известно време, докато се върнем у дома. Смятам, че през това време ще можем да научим всичко, което ни е нужно. Но засега съм уморен, както и Пъг. Мисля да поспя. Събуди ме.
— Кога? — попита Томас. Макрос се усмихна загадъчно.
— Сам ще разбереш кога.
— Макрос!
Очите на Макрос се отвориха и той погледна натам, където му сочеше Томас. Протегна се и стана с думите:
— Мда, време е.
Пъг също се събуди и очите му се разшириха. Звездите над тях летяха в бесен бяг назад и времето течеше вихрено в обратната посока. Небесата сияеха с безумната красота на хилядоцветни яростни мълнии, изригващи в неистово безумие. И светлината ставаше все по-концентрирана, сякаш всичко се сливаше в едно. В центъра на всичко това се мержелееше пълна пустош. Все едно че се носеха по дълъг, блестящ, прошарен с ослепително ярки жилки тунел, водещ към най-тъмната дупка, която умът можеше да си въобрази.
— Това май ще се окаже интересно — отбеляза чародеят. — Знам, че ще ви се стори малко необичайно, но изпитвам странна възбуда от това, че не знам какво предстои. Искам да кажа, знам какво е възможно да се случи, но не съм го виждал.
— Много добре, но какво е то? — каза Пъг.
— Началото, Пъг. — Още докато го изричаше, материята около тях като че ли се понесе още по-бързо и по-бързо към всепоглъщащата тъмнина и цветове започнаха да се сливат в чисто бяла светлина, болезнена за очите.
— Погледнете назад! — извика Томас.
Объркаха се и на мястото на реалното пространство видяха пълната сивота на разломното пространство. Макрос изръкопляска с искрена възхита.
— Великолепно! Точно както си мислех. Ще се измъкнем от този капан, приятели! Приближаваме се към онова място, където времето няма никакво значение. Гледайте!
С последен, зашеметяващо величествен тласък, всичко около тях се срина, сякаш засмукано в пастта на черното нищо. Макрос каза:
— Пъг, задръж, моля те, полета ни, докато не сме пропаднали в онова там.
Пъг притвори очи и го послуша. Все по-бързо и по-бързо последният къс от вселената бе засмукан в онова всепоглъщащо нещо, докато и последната трошица, последната прашинка материя не пропадна, Пъг стисна слепоочията си и изрева от болка.
Краката му се олюляха и Макрос и Томас пристъпиха към него, хванаха го и му помогнаха да седне. След малко той каза:
— Нищо ми няма. — Лицето му беше побеляло, а на челото му беше избила студена пот. — Просто когато капанът на времето свърши, спря и ускоряващото заклинание. Беше болезнено.
— Прощавай — каза Макрос. — Трябваше да го предвидя. — И добави почти на себе си: — Но малко от това, което знаем, ще има някаква стойност тук и сега.
Макрос посочи чернотата над тях. Тя като че ли се извиваше по някаква безкрайна линия, излизаща далече извън полезрението. А Градината и Вечният град увиснаха над ръба на тази граница.
— Възхитително — каза Макрос. — Сега вече знаем, че Градът наистина съществува извън нормалния порядък на Вселената. — Макрос се загледа в масивната грамада горе и започна да брои наум. — Мисля, че почти е време, зависи кога точно спря заклинанието на Пъг.
— Какво е това? — попита Томас и посочи невъзможно черния глобус на сивия фон.
— Цялата вселена, Томас — отвърна чародеят. — Първичното вещество, от което произлиза всичко друго. То е всичко — освен малкото парче земя, на което стоим ние и самият Град. Там има толкова много, че размерите и разстоянията са без значение. Ние сме милиони пъти по-отдалечени от повърхността на тази материя, отколкото Мидкемия от своето слънце, но виж колко голямо е то, надвиснало над нас, и закрива повече от половината небосвод. Самата мисъл за това е зашеметяваща. Дори светлината не може да се измъкне от него, защото светлината все още не е сътворена. Ние сме се върнали преди времето, преди началото. Свидетели сме на първопроизхода на всички неща. Риатх, ела да видиш! — Драконката се събуди от дрямката си и се протегна, приближи се лениво и застана зад тримата мъже. Макрос каза: — Сега гледайте.
Всички извърнаха глави и впериха погледи в пълната чернота. В продължение на няколко минути не се случи нищо. Въздухът сякаш замря и в Градината настъпи дълбока тишина. Наблюдателите усещаха с кристална яснота собственото си естество, чак до ритъма на кръвта, течаща в телата им. Но не долавяха никакъв звук освен собствения си дъх.
После дойде тонът.
Всичко се отмести, макар да останаха съвсем неподвижни. Все изпълваща радост ги обля, усещане за вездесъщо съвършенство и за красота, непоносима за сетивата им. Все едно че прозвуча музика, една-едничка неизменна нота, и те по-скоро я усетиха, отколкото я чуха. Видяха се цветове, по-жизнени от най-ярката оцветка, макар че пред очите им все още висеше само тъмната пустош. Почувстваха се смазани от тежестта на неописуемо чудо и ужас. За миг се усетиха толкова незначителни, че всеки от тях отпадна духом и се почувства забравен и сам, и все пак в същия този кристален миг изпита неописуема възхита, докоснат от нещо толкова чудесно, че изтръгна от очите им несдържани сълзи на радост.
Умът им не можеше да го побере. Последва само леко примигване, сякаш безброй нишки сила пробягаха по повърхността на пустошта, но изчезнаха толкова бързо, че те не можаха да проследят пътя им. Допреди миг всичко беше черно и безформено, а после по огромната пустош се пръсна нежна дантела от милиарди сияйни нишки и светлината изпълни небесата, зашеметяваща със своята чистота и мощ. Всички се принудиха за миг да извърнат очи от ослепителната гледка. Взрив от смайващи енергии лумна и се понесе напред, както го бяха видели и преди — но този път полетя напред! Странна емоция прониза Пъг и приятелите му, чувство на пълно и блажено съзнание, сякаш всичко, което бяха преживели, бе свършило. Не спираха да плачат от радост пред тази съвършено красива гледка.
— Макрос, какво беше това? — промълви с благоговение Томас.
— Божията ръка — прошепна чародеят. Очите му бяха широко отворени пред чудото. — Първичният порив. Първопричината. Всемогъществото. Не знам как да го нарека. Знам само това: допреди миг нямаше нищо; в следващия — съществуваше всичко. Това е Първата загадка, и дори сега, след като я видях, не претендирам, че я разбирам. — Чародеят се засмя с щастлив смях и затанцува по зелената морава.
Пъг и Томас се спогледаха озадачени, а. Макрос им подвикна весело:
— Просто ми хрумна, че има и още една причина да сме тук. — И прочел объркването на лицата им, добави: — Не мога да си представя, че дори един бог е лишен от суетност и ако бях на мястото на Всемогъщия, щях да искам да си имам публика за такова представление.
Пъг и Томас започнаха да се смеят, а Макрос продължи да подскача и да си тананика.
— Богове, обичам въпросите, за които нямам отговор. Това прави нещата интересни, дори след толкова години. — Макрос спря танца си и лицето му стана сериозно. — Част от силите ми се възвръщат.
Пъг спря да се смее.
— Част?
— Достатъчно, за да мога по-ефективно да насочвам твоята, когато се наложи. — После му кимна лукаво. — Е, и да добавя мъничко.
Пъг погледна нагоре към великолепието на новородената вселена, изпълващо целия небосвод.
— В сравнение с това всички наши грижи изглеждат толкова жалки…
— Е, може и така да е — отвърна чародеят, възвърнал обичайното си поведение. — Но в родния ви свят има няколко души, които може би не мислят същото, когато пред очите им пълчищата на Мурмандамус нахлуват в Кралството. Може и да е малка планета, но е единствената, която си имат.
Без да разбере как, Пъг усети, че се придвижват във времето.
— Освободени сме от капана — потвърди мисълта му Макрос. Пъг приседна удивен. Беше усетил как нещо се роди в него, докато съзерцаваше Началото. И той даде глас на своята увереност: погледна Макрос в очите и промълви:
— Аз съм като теб.
Макрос кимна и на лицето му се изписа обич.
— Да, Пъг, ти си като мен. Не знам каква съдба те очаква, но ти не си като другите. Ти не си нито от Низшия, нито от Висшия път. Ти си чародей, такъв, който не признава никакви пътища и пътечки, а само магиката. А магиката, вълшебството могат да се ограничат само от границите на личната дарба.
— Можеш ли да видиш бъдещето си? — каза Томас.
— Не, това поне ми е спестено — отвърна Пъг.
— Вижте, не е чак такова нещастие, все пак нали е сила — рече Макрос. — Нищожна сила в сравнение с други, но все пак човек трябва да се съобразява с нея. Хайде да се измъкваме.
Той огледа безумието горе. Веществото на сътворението се изсипваше с шеметна скорост навън и изпълваше небесата с ослепителна красота. Зелени и сини вихри от газ, яростночервени глобуси, бели и жълти жилки от светлина летяха и заличаваха сивотата на пространствения разлом и изтласкваха границите на черната нищета. После Макрос изведнъж посочи.
— Там!
Проследиха с очи ръката му и забелязаха някъде безкрайно далече от тях някаква изопнала се на небосвода тънка лента.
— Там трябва да отидем. Бързо! Да се качваме на Риатх — тя ще ни отведе. Бързо, бързо!
Яхнаха драконката и тя, макар да беше изтощена от оскъдната храна, успя да се справи със задачата. Понесе ги през небесата и изведнъж се озоваха в сивотата на пространствения разлом. После отново нахлуха в нормалното пространство и надвиснаха над тясна ивица материя.
Макрос нареди на драконката да закръжи, а на Томас — да ги спусне на пътеката. Спуснаха се и застанаха сред широк жълто-бял път, белязан с блестящи сребристи правоъгълници на всеки петдесетина стъпки. Пъг погледна широката двадесет стъпки ивица и каза:
— Макрос, ние можем да стоим тук, но Риатх… Чародеят вдигна очи нагоре и заговори:
— Риатх, нямаме много време. Скритото знание. Можеш или да го разкриеш и да се довериш на Томас и Пъг, или да загинеш, скривайки тайната на своята раса. Съветвам те да се довериш. Сама трябва да го решиш, но бързо.
Големите рубинени очи на увисналата над тях драконка се присвиха и тя изгледа стария чародей.
— Толкоз щедър ли е бил отецът ми, та е разкрил забраненото знание пред един човек?
— Знам всичко, защото бях негов приятел.
Очите на драконката се приковаха върху Томас и Пъг.
— От теб и от твоя спътник, валхеру, клетва искам: че никога не ще разкриете това, на което ще бъдете свидетели.
— В живота си — каза Томас.
— Кълна се — кимна Пъг.
Златно сияние обкръжи Риатх, отначало бледо, но след това все по-видимо и ясно. Скоро стана почти непоносимо да се гледа. Светлината ставаше все по-силна и погълна очертанията на Риатх. После формата й започна да се топи и огъва, и да се свива навътре, докато тя се спускаше надолу. Изведнъж очертанията й започнаха да стават все по-малки и по-малки, докато не стигнаха човешки размери. Сиянието изчезна и на мястото на драконката стоеше ослепително красива жена с огненочервена коса и сини очи. Фигурата й беше съвършена в своята голота.
Пъг ахна.
Риатх пристъпи към тях и заговори с мелодичен глас.
— Човеците не знаят, че можем да идваме и да си отиваме в обществото им, когато пожелаем. Само по-великите дракони владеят това изкуство. Затова хората смятат, че видът ни е изчезнал — защото знаем, че е по-добре да изглеждаме така, когато се срещаме с тях.
— Макар да одобрявам тази прелест, тя ще предизвика смут, когато се върнем у дома, освен ако не ти намерим някакво облекло — каза Томас.
Риатх вдигна изящната си бяла ръка и изведнъж нежната й фигура се покри с жълтозлата рокля.
— Мога да се променя както пожелая, валхеру. Дарбите ми са много по-могъщи, отколкото подозираш.
— Това е вярно — съгласи се Макрос. — Когато живеех при Руагх, той ме научи на чародейства, непознати на никоя смъртна раса.
Никога не подценявайте уменията на Риатх. Тя притежава доста повече от зъбите, пламъците и ноктите, за да се справи с противниците си.
Пъг изгледа прелестната жена. Беше му трудно да повярва, че само преди няколко мига туловището й се бе извисявало над тях. После се взря в Макрос.
— Гатис веднъж ми каза, че винаги си се оплаквал, че толкова много има да научиш и толкова малко ти е времето за учене. Мисля, че започвам да разбирам.
Макрос се усмихна.
— В такъв случай наистина започваш образованието си, Пъг. — После се огледа и на лицето му се изписа победоносно изражение, а в очите му лумна свиреп блясък.
— Какво има? — попита Пъг.
— Бяхме в капан и всяка надежда за победа ни беше оставила. Все още сме застрашени от провал, Пъг, но сега поне имаме някакъв малък шанс да победим. Хайде, чака ни дълъг път.
Чародеят ги поведе по пътя през сияещите правоъгълници. Между сребристите им рамки звездите на новото сътворение се смаляваха рязко. Сивотата на пространствения разлом бавно ги обгърна.
— Макрос — каза Пъг, — какво е това място?
— Най-странното от всички места, по-странно дори от Вечния град. Наричат го Вселенския коридор, Звездната алея, Порталната пътека, или най-често — Коридора на световете. За повечето, които минават по него, това е просто Коридора. Разполагаме с изобилие от време да обсъдим много неща, докато вървим. Ще се върнем в Мидкемия. Но има някои неща, които преди това трябва да ви кажа.
— Например? — попита Томас.
— Например истинската природа на Врага — каза Пъг.
— Да, така е — съгласи се Макрос. — Спестих ви някои неща до последния момент, защото ако не бяхме успели да се измъкнем от онзи капан, защо да ви обременявам? Но сега трябва да се подготвим за последния си сблъсък, поради което трябва да научите останалата част от истината.
Двамата чародеи погледнаха Томас и той каза:
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Много от предишния ти живот все още е скрит за теб, Томас. Време е вече тези була да се вдигнат.
Той спря, протегна ръка, произнесе някаква странна дума и покри с длан очите на Томас. Томас се вцепени и усети завръщането на спомените.
Една самотна планета се въртеше в черната пустош и обикаляше топла и ласкава звезда. Две същества стояха разкрачени на този свят и всяко ревностно следваше задачата си. Ратар сбираше многобройните нишки на живот и сила и грижовно ги запридаше в сложната плетеница на Порядъка, оформяйки от тях яка и здраво сплетена връв. Точно срещу нея стоеше друго същество, Митар, който посягаше към връвта и с ужасна и злобна ярост разкъсваше нишките, пускайки ги да се разлетят сред Хаоса, докато Ратар не ги сграбчеше отново, за да ги запреде. Всяко от двете същества следваше повелята на своята природа, с пълно безразличие към всичко друго. Те бяха Двамата слепи богове на Началото. Такъв беше обликът на вселената в най-ранното й детство. И в процеса на безкрайната и неуморна работа на тези две божества малки късчета от нишките убягваха от пръстите на Ратар и падаха върху почвата на света под тях. От тях бе произлязло най-великото чудо на вълшебството на сътворението: животът.
Ашен-Шугар бе изтръгнат от майчината си утроба от грубите ръце на акушера моредел. Хали-Мармора извади меча си и отсече пъпната връв, свързваща я със сина й. Лицето й беше пребледняло от родилните болки и тя изръмжа:
— Това е последното, което ще получите от мен без борба.
Моределът се затича с новородения валхеру и го връчи на един елф, който чакаше извън портата на планинската зала.
Елфът знаеше дълга си. Никой валхеру не живееше без борба. Това си беше в реда на нещата. Елфът понесе мълчаливото бебе, което не беше издало нито звук от мига на раждането си. Бебето се беше родило в пълно съзнание, дребосъче, но не и безсилно.
Елфът стигна до мястото, което бе избрал, и постави бебето върху скалите, с лице към гаснещото слънце, неповито и непокрито.
Невръстният Ашен-Шугар огледа околността. Имена и понятия нахлуваха в ума му с всяка следваща минута. Един лешояд се приближи до скалата да подуши бебето, но мъничкият валхеру нададе в ума си яростен писък и проскубаната птица уплашено отлетя.
Привечер високо горе прелетя някакво същество, разперило широките си криле. То огледа нещото върху скалите и се зачуди дали не е храна. Закръжи надолу и бебето изведнъж го призова.
Ашен-Шугар видя кръжащия гигантски орел и веднага разбра, че съществото ще се покори на неговата власт. С примитивни образи заповяда на грамадната птица да кацне, след това — да отиде на лов. След няколко минути птицата се върна с пляскаща в ноктите й риба, два пъти по-голяма от бебето. Разкъса я с клюна и ноктите си и подаде късчета на бебето. Както с всички от неговия вид, първата храна на Ашен-Шугар беше сурова, кървава плът.
През първата нощ огромната орлица заслони бебето с крилете си, както щеше да постъпи със собствените си малки. Само след няколко дни вече дузина птици се грижеха за бебето.
Бързо растеше валхеру, много по-бързо от децата на другите раси. Само след едно лято детето вече можеше да догони сърна, да я убие със зашеметяващия удар на ума си и да я изяде, разкъсвайки я с голи ръце.
Други умове понякога докосваха ума на невръстното същество и то се отдръпваше. Инстинктивно разбираше, че най-много трябва да се бои от съществата от собствения си вид, докато не събере достатъчно сила, за да си извоюва място сред обществото им.
Първият му конфликт настъпи, когато навърши една година под грижите на гигантските орли. Друг младок, Ловрис-Такара, така нареченият Крал на прилепите, дойде посред нощ, издирил местонахождението на младока Ашен-Шугар с помощта на слугите си. Сбориха се, като всеки се стремеше да погълне силата на другия, но най-накрая Ашен-Шугар надви. Добавил мощта на Ловрис-Такара към своята, Ашен-Шугар започна да си търси други противници. Преследваше други младоци, също както Ловрис-Такара бе издирил него, и още седем други паднаха пред силата му. Той нарастваше в сила и мощ, получил вече титлата Владетеля на Орлови предели, и летеше в своя лов на гърба на гигантската птица. Укроти първия от могъщите дракони, който успя да яхне, и след като унищожи майка си в битка, взе залата й за себе си. Само за няколко години нарасна на ръст и бе признат за един от най-могъщите от расата си.
Ловуваше и се забавляваше със своите моределски жени, като понякога се сношаваше и със самка от своя вид, щом я обладаеше зноят на страстта и мощната й похот надмогнеше вродения му подтик да се бие със съществата от своя вид. От тези съюзи оцеляха само две издънки. Първото му чедо беше Алма-Лодака, чийто баща той стана в ранните си дни, а второто беше Дракен-Корин, заченат от сношението му с Алма-Лодака. Роднинските връзки нямаха никакво значение при валхеру, освен като отправна точка.
Щурмуваше небесата със своите събратя, когато жаждата за плячка ги изпълнеше с безумна ярост. Взимаше със себе си своите слуги елдари, за да се грижат за плячката му. Познаваше вселената и тя трепереше от тътена на Драконовите пълчища, щом се понесяха през небесните глъбини. Други обитаващи звездите раси предизвикваха валхеру, но никоя не оцеляваше. Съзерцателите на Пер, с тяхната сила да въздействат над материята на живота, бяха пометени и тайните им потънаха в забрава заедно със самите тях. Тиранът на империята Корморан изпрати срещу тях мощта на хиляди светове. Кораби с големината на градове полетяха през пустошта и от бордовете им заплющяха бичовете на могъщи бойни машини, които да спрат нашествениците. Господарите на драконите ги заличиха без колебание, а самият тиран издъхна в писъци в най-дълбокото подземие на двореца си, докато светът над него рухваше. Господарите на Махинор с тяхната тъмна магия бяха пометени от Драконовите пълчища. Великият съюз, Стражите на зората, Братството на Сиар — всички се опитаха да им се противопоставят. От всички, които се озоваха пред валхеру, единствено Пазителите на знанието на Аил, предполагаемата първа раса, успяха да избегнат унищожението, но дори и те не можаха да се опълчат на Драконовите пълчища. Сред множеството вселени валхеру бяха върховните.
Векове живееше Ашен-Шугар така, както неговият народ беше живял винаги — без да се бои от нищо, — и почиташе единствено Ратар, Онази, която се нарича Ред и Митар, Онзи, който се нарича Хаос, двамата слепи богове на Началото.
А после дойде призивът и Ашен-Шугар отиде да се срещне със своите събратя. Странен беше този призив, не беше като предишните, липсваше онази кървава похот, кипваща в гръдта му, за да ги отведе отвъд звездите да връхлетят върху други светове. Вместо това ги зовяха да се съберат и да си поговорят. Да си говорят! Нелепо понятие.
На равнината южно от планините и великия лес те застанаха в кръг — неколкотостотте същества, съставящи расата им. По средата стоеше Дракен-Корин, който сам се наричаше Господарят на тигрите. Две от съществата му чакаха от двете му страни, скръстили ръце на мощните си гърди, тигровите им лица бяха свирепо озъбени. Нищо не бяха те за валхеру, само им напомняха, че Дракен-Корин е според общото им мнение най-странната особа от вида им. Имаше нови идеи и разсъждаваше по различен начин.
— Порядъкът на вселената се променя — каза той и посочи към небесата. — Ратар и Митар са избягали или са свалени, но каквато и да е причината, Редът и Хаосът вече нямат никакъв смисъл. Митар е пуснал на воля нишките на силата и от тях се пораждат новите богове. Без Ратар, която да сплита нишките на силата в едно, тези същества ще я овладеят и ще установят нов ред. Ред, на който трябва да се опълчим. Тези богове са вещи, умни са и ни предизвикват.
— Щом се появи някой, просто го убий — отговори Ашен-Шугар, безразличен към думите на Дракен-Корин.
— Те са ни равни по сила. Засега се борят помежду си, като всеки се стреми да установи господството си над останалите, и в същото време се мъчат да овладеят онази сила, която е оставена от Двамата слепи богове на Началото. Но тази борба ще свърши и тогава съществуването ни ще бъде застрашено. Тогава те наистина ще насочат мощта си срещу нас.
— Какво ни е грижа? — каза Ашен-Шугар. — Ще се бием както преди. Това е отговорът.
— Не, нужно е повече. Трябва да се бием заедно, а не всеки за себе си, иначе ще ни надвият.
Напоследък някакъв странен глас навестяваше Ашен-Шугар. Глас с име. Сега той беше забравил името, но гласът проговори. „Ти трябва да останеш настрана.“
Владетелят на Орловите предели каза:
— Правете каквото искате. Аз в това не участвам. Заповяда на могъщия си златен дракон Шуруга да го вдигне в небето и се върна у дома си.
Времето течеше и понякога Ашен-Шугар се връщаше да погледа труда на своите събратя. Сътворяваха с помощта на магическо изкуство и с труда на роби нещо странно, наподобяващо градовете по други светове. И валхеру го обитаваха още докато го издигаха. Като никога досега в историята си те временно живееха в сътрудничество и съгласие, обуздали войнствената си природа. Странно беше това за Ашен-Шугар.
Малко преди градът да бъде довършен, Ашен-Шугар седеше на гърба на златолюспестия дракон и гледаше работата. Денят беше ветровит и студен. Идеше зима.
Рев отгоре накара Шуруга също да изреве. „Бием ли се?“ — попита златният дракон.
— Не. Чакаме.
Шуруга не скри разочарованието си, но Ашен-Шугар го пренебрегна. Друг, черен като въглен дракон се сниши и кацна предпазливо недалече от Ашен-Шугар.
— Нима Владетелят на Орлови предели най-после е дошъл да се присъедини към нас? — попита Дракен-Корин, след като слезе, и бронята му с черни и оранжеви ивици блесна под рязката светлина.
— Не. Само гледам — отвърна Ашен-Шугар и също слезе.
— Ти единствен не се съгласи.
— Да си с всички в плячкосването на космоса е едно, Дракен-Корин. Но този… този твой план е лудост.
— Защо да е лудост? Не знаеш какво говориш. Ние сме. Ние го правим. Какво друго?
— Не е по нашему.
— Не е по нашему да позволяваме на други да застават срещу волята ни. Тези нови същества ни се опълчват.
Ашен-Шугар отправи взор към небето и се загледа в онези знаци, които доказваха правотата на думите на Дракен-Корин за борбата за власт между новородените богове.
— Да, така е. — Спомни си за всички онези раси, владеещи цели съзвездия, с които се беше сражавал, за смъртните същества, сразени от Драконовите пълчища. — Но те не са като другите. Те също са създадени от материята на този свят, както и ние.
— Какво значение има? Колко наши родственици ти сам си убил? Колко кръв са облизали устните ти, Ашен-Шугар? Който застане срещу теб, го убиваш или той те убива. Това е всичко.
— А какво ще кажеш за онези, които оставяте след себе си, моределите и елфите? — Спомена означенията, с които отличаваха домашните роби от робите по полетата и горите.
— Какво за тях? Те са нищо.
— Те са наши. — Ашен-Шугар усети странно присъствие в себе си и разбра, че другият, онзи, който често му убягваше, го кара да изпитва неприсъща за самия него загриженост.
— Странен си станал под своите планини, Ашен-Шугар. Те са наши роби. Не е като да притежават истинска сила. Те съществуват само за наше удоволствие, нищо повече. Какво те тревожи?
— Не знам. Има нещо… — Той замълча, сякаш дочу зов от някое друго място. — Нещо погрешно в подредбата на тези събития. Мисля, че рискуваме не само себе си, но и самата тъкан на вселената.
Дракен-Корин сви рамене и тръгна към дракона си.
— Какво от това? Ако се провалим, сме мъртви. Какво значение има дали вселената ще престане да съществува заедно с нас? — Дракен-Корин се качи на черния дракон и каза: — Разсъждаваш за безсмислени неща.
Дракен-Корин отлетя и Ашен-Шугар остана сам със странните и нови чувства, които го изпълваха.
Мина време и Владетелят на Орлови предели следеше довършването на града на Дракен-Корин. Когато и то свърши, Ашен-Шугар дойде и завари своя народ отново събран на съвет. Закрачи по един широк булевард, ограден с високи колони, всяка украсена с изсечена от мрамор тигрова глава. Леко го досмеша от суетата на Дракен-Корин.
Слезе по една дълга рампа и се спусна в подземната зала. Огромното пространство беше изпълнено с валхеру. Алма-Лодака, онази, която наричаше себе си Смарагдовата господарка на змиите, каза:
— Да се присъединиш към нас ли си дошъл, отче-съпруже? — От двете й страни стояха двама от слугите й, сътворени в явно подражание на тези на Дракен-Корин. Бяха змии, дарени с ръце и крака и на ръст колкото моределите. Кехлибарените им очи просветнаха под тънките ципи и се приковаха в Ашен-Шугар.
— Дойдох, за да бъда свидетел на безразсъдната ви глупост.
Дракен-Корин извади черния си меч, но друг, Арлин-Столда. Монархът на Черното езеро, извика:
— Пролее ли се кръв на валхеру, край на светия ни договор! Господарят на тигрите прибра меча в ножницата.
— Добре, че закъсня, инак щяхме да видим края на подигравките ти.
Ашен-Шугар каза:
— Не се боя от вас. Искам само да видя какво сте замислили. Този свят е мой и това, което е мое, няма да позволя да бъде застрашено.
Другите го изгледаха със студени очи и Арлин-Столда каза:
— Прави каквото искаш, но знай, че няма да ни спреш. Колкото и да си могъщ, Владетелю на Орлови предели, не можеш да се противопоставиш на всички ни. Гледай как ще направим това, което сме длъжни.
С общи усилия, под надзора на Дракен-Корин, изковаха мощна магия. В миг Ашен-Шугар изпита разкъсваща вътрешностите болка, която секна почти моментално и остави след себе си само блед спомен. На пода сред залата се появи огромен камък, плосък, кръгъл и с огладени ръбове, и засия като смарагд, огрян от вътрешна светлина. Дракен-Корин пристъпи, застана до него и положи дланите си на камъка. Чудото запулсира, изпълнено с енергия, и той изрече:
— Съзрете го! Последното сечиво. Камъкът на живота. Ашен-Шугар се отдръпна безмълвно, излезе от голямата зала и закрачи към Шуруга. Глас зад гърба му го накара да се обърне и той видя забързалата се към него Алма-Лодака.
— Отче-съпруже. Няма ли да се присъединиш към нас?
Той изпита странен порив към нея, почти както когато я бе обладал зноят, но по-различно. Не можеше да разбере това странно чувство. „Привързаност“ — подшушна му гласът на другия. Той го пренебрегна и каза:
— Дъще-съпруго, нашият брат-син е започнал онова, което предвещава пълно унищожение. Той е луд.
Тя го изгледа странно.
— Не разбирам какво говориш. Не познавам тази дума. Ние правим това, което трябва да направим. Искаше ми се да те имам до себе си, защото ти си най-могъщият от нас, но постъпи както сам пожелаеш. Противопоставиш ли ни се, рискуваш ти. — И без повече думи го остави и се върна в залата, където предстоеше да се сътвори следващата голяма магия.
Ашен-Шугар яхна дракона си и се върна в Орлови предели.
Когато се спускаше в голямата зала на своя дом под планините, небесата отгоре прокънтяха от далечен тътен. И той разбра, че Драконовите пълчища са се понесли сред световете.
Седмици наред след това небесата беснееха празни и веществото на сътворението се люшкаше от хоризонт към хоризонт. Валхеру се издигаха да предизвикат новите богове и лудостта във вселената беше безгранична. Времето беше изгубило смисъл, самата тъкан на реалността се вълнуваше и тръпнеше, а в своята зала Ашен-Шугар тънеше в мрачен размисъл.
После той призова Шуруга и отлетя на онова странно място в равнината, при града, сътворен от Дракен-Корин. И зачака.
Обезумели вихри от енергия затрещяха в небесата. Ашен-Шугар видя как самата тъкан на времето и пространството се раздра и загърна навътре в себе си. Знаеше, че съвсем скоро ще дойде. Седеше на гърба на Шуруга и чакаше.
Прозвуча зов на рог, сигналът за тревога, който сам той беше вградил в съзвучие със своя свят и който му подсказа, че мигът, който бе чакал, настъпва. Ашен-Шугар подкара Шуруга нагоре и затърси с очи онова, което знаеше, че трябва да се появи пред безумната гледка в небесата. Драконът под него се вкочани и той видя плячката си. Черният дракон забави по командата на Дракен-Корин и фигурата на валхеру се очерта ясно на гърба му. Нещо странно се появи в очите на Дракен-Корин, нещо непознато и чуждо. Другият глас каза: „Това е ужасът.“
Шуруга се понесе напред и изрева предизвикателно. Черният на Дракен-Корин се отзова. После двамата се сразиха в небето.
Всичко свърши бързо. Дракен-Корин бе изразходвал твърде много от същността си, за да сътвори лудостта, която сега бушуваше в небесата.
Ашен-Шугар се приземи леко до сгърченото тяло на своя враг и се извиси над него. Падналият валхеру вдигна очи и прошепна:
— Защо?
Ашен-Шугар посочи нагоре и каза:
— Това безсрамие не биваше изобщо да се позволява. Ти носиш края на всичко, което познавахме.
Дракен-Корин се взря към небесата, където неговите събратя се сражаваха с боговете.
— Те са толкова силни. Не можехме изобщо да си го въобразим. — На лицето му се изписа ужас и омраза, когато Ашен-Шугар надигна златния си меч. — Но имах правото! — изпищя той.
Ашен-Шугар отсече главата на Дракен-Корин от раменете му и изведнъж и тяло, и глава изчезнаха сред съсък и дим. Без да остави следа, същината на сразения валхеру се върна в небето, за да се слее с онова безумно и побесняло нещо, което се бореше с боговете. И Ашен-Шугар каза горчиво:
— Няма право. Има само сила.
Останал сам от своя вид, само той разбра горчивата ирония на тези думи. И се върна в пещерата си, за да дочака изхода от Войните на хаоса.
Времето беше изгубило всякакъв смисъл, защото самото време се бе превърнало в оръжие, но в някакъв смисъл отминаваше, докато новите богове се сражаваха с бившите Драконови пълчища. След това боговете настъпиха в единение, онези от тях, които бяха оцелели след междуособиците, докато всеки установи мястото си в йерархията на нещата, и те съсредоточиха общите си усилия срещу валхеру. Тръгнаха като сила, надмогваща и най-налудничавите видения на Дракен-Корин и изхвърлиха валхеру от вселената. Запратиха ги в друго измерение на пространството и времето и им отказаха пътя назад. В почти безумна ярост валхеру напрягаха усилия да се завърнат в родния си дом, да се доберат до онова, което бяха оставили за ден като този, до онова, което им бе отказал един от техните. Ашен-Шугар бе предотвратил победата им и сега пътят им към родния свят бе преграден. В гнева си и в сляпата си ярост те обърнаха мощта си срещу по-малките раси на новата вселена. От свят на свят беснееха те, унищожавайки всички и всичко по своя път. От свят на свят разкъсваха същината на живота, тайните на вълшебството и силите на слънцата. Пред тях лежаха топли зелени светове, кръжащи около живи слънца. Зад тях оставаха замръзнали, безжизнени кълба, въртящи се скръбно около изгорели звезди. В отчаяното си усилие да се завърнат на своя свят те сееха пълна разруха над всичко, което докоснеха. По-малки раси се съюзяваха в усилието си да се опълчат на това сеещо гибел безумие. Отначало биваха помитани, после започнаха да го забавят, най-накрая намериха път към избавление. Една от по-низшите раси, наречена човешка, насочи цялото си внимание към избавлението и се намериха пътища за бягство. Човечеството и други раси откриха убежище. Разтвориха се портали и към други светове и расите побягнаха и се пръснаха през времето и пространството.
В тъканта на вселената зейнаха огромни цепнатини. Джуджета и хора, таласъми и троли, всички се втурнаха през разломите между една вселена и друга. Нови раси и нови същества дойдоха в Мидкемия и намериха на този свят своя приют.
А после боговете се потрудиха да затворят завинаги света на Мидкемия за Господарите на драконите. Обърнаха се към разломите, които бяха допуснали да се пропукат, и ги запечатаха. Изведнъж се затвори и последният път между звездите. Бариерата падна. Драконовите пълчища се опитаха да проникнат през тази завеса. Напразно. Отказаха им пътя назад към вселената на Мидкемия и те побесняха. И се заклеха да намерят път да влязат.
И после се свърши. Войните на хаоса, Дните на гнева на полуделите богове, Времето на звездната смърт: с каквото и име да го наричаха, сблъсъкът между онова, което беше, и онова, което го последва, свърши. И когато свърши и небесата се очистиха от безумието, Ашен-Шугар напусна пещерата си, върна се в равнината пред града на Дракен-Корин и огледа останките от най-могъщата битка, която се помнеше. Слезе от Шуруга и остави дракона да се впусне в лов. Дълго и безмълвно остана да чака нещо, без да знае какво.
Минаха часове и накрая другият глас заговори. „Какво е това място?“
— Разрухата от Войните на хаоса. Паметникът на Дракен-Корин, безжизнената тундра, някогашната огромна степ. Малко живи същества все още обитават тук. Повечето избягаха на юг, към по-поносим климат.
„Кой си ти?“
На Ашен-Шугар му стана смешно и той се засмя.
— Аз съм това, в което се превръщаш ти. Ние сме едно. Ти сам си ми го казвал толкова пъти.
Смехът му секна. Беше първият от своята раса, който се смееше. Тъга се долавяше в този смях, защото смехът дамгосваше Ашен-Шугар като нещо различно от валхеру, и той разбра, че е свидетел на началото на нова ера.
„Бях забравил.“
Ашен-Шугар последният валхеру, извика Шуруга да се завърне при него от своя лов. Могъщият дракон дойде и господарят му се качи на гърба му. Последният валхеру хвърли поглед над покритото с пепел петно, единственият спомен за съществуването на Дракен-Корин, и каза:
— Ела да видим какво е отредила съдбата.
И полетяха те над пустошта. Ашен-Шугар мълчеше, яхнал мощния гръб на Шуруга, и усещаше лъха на вятъра в лицето си. Носеха се и времето се нижеше край тях, споделило смъртта на един век и рождението на нов. Зареяха се високо в синьото небе, освободени от ужаса на Войните на хаоса.
„Навява само скръб.“
— Не мисля. Някакъв урок има в това, макар че не мога да го схвана. Усещам, че ти го схващаш. — Ашен-Шугар притвори очи и пулсирането се върна. Другият глас отново изчезна от ума му. Постара се да забрави удивлението си от тази странна личност, появила се незнайно откъде и как в съзнанието му и влияеща му така силно през последните години да съсредоточи вниманието си върху последната си задача. И валхеру се понесе отвъд планините, за да подири съществата, поробени от събратята му. Отначало мина над лесовете на южния континент, над твърдините на човекотигрите, и извика с глас толкова силен, че да го чуят всички:
— Да се знае, че от този ден нататък сте свободен народ. Вождът на човекотигрите извика в отговор:
— А господарят ни?
— Няма го. Съдбата ви вече е в собствените ви ръце. Аз, Ашен-Шугар, го казвам и се кълна в честта на думата си, че е така.
После отиде още на юг, където обитаваха човекозмиите, създадени от Алма-Лодака, и там словата му бидоха срещнати със съсъци на ужас и гняв.
— Как можем ние да оцелеем без нашата господарка, онази, която е нашата богиня-майка?
— Това вие ще решите. Вие сте свободен народ.
Влечугите не останаха доволни и се захванаха да измислят начин да върнат господарката си. И се заклеха, че до края на времето ще правят всичко, за да върнат своята майка и богиня Алма-Лодака. От този ден нататък жречеството й стана върховната сила в обществото на пантатийските човекозмии.
Ашен-Шугар полетя около света и навсякъде, където минеше, изричаше едни и същи слова:
— Съдбата ви си е ваша. Всички сте свободен народ. — Най-сетне достигна странното място, съградено от Дракен-Корин и другите. А там се бяха събрали елфите. Валхеру кацна сред равнината и каза: — Нека да се разнесе словото ми. От този ден нататък сте свободен народ.
Елфите се спогледаха и един от тях рече:
— Какво значи това?
— Свободни сте да правите каквото пожелаете. Никой няма да се грижи за вас, нито ще направлява живота ви.
Попиталият се поклони и каза:
— Но, господарю, най-мъдрите сред нас заминаха с вашите събратя и с тях си отиде и знанието, познанието и силата. Ние сме слаби без елдар. Как ще оцелеем?
— Съдбата си вече ще ковете сами, както можете. Ако сте слаби — ще погинете. Силни ли сте — ще оцелеете. И запомнете добре: нови сили са дошли на този свят да върлуват на воля. Чужди същества от други светове дойдоха тук и с тях или ще се сражавате, или ще сключите мир, както вие решите, защото и те търсят съдбата си. Но ще има нов ред и в него ще трябва да намерите своето място. Може да стане тъй, че да се извисите над всички други и да установите господство, а може и те да ви унищожат. А може и да сключите мир. Това вие ще си решите. Аз с вас приключих, имам само една, последна заповед към вас: това място е запретено под страх от гибелно възмездие. Нека никой повече да не пристъпва тук. — И с едно замахване на ръката си той сътвори могъща магия и градът на валхеру бавно потъна под земята. — Нека прахът на времето го погребе и никой повече да не си го спомни. Това е волята ми.
Елфите се поклониха и рекоха:
— Щом това е волята ви, господарю, ще се подчиним. — Най-старият от елфите се обърна към събратята си и рече: — Никой да не стъпва в това място: никой да не го приближава. Заличено е то вовеки веков за окото на смъртния; забравено е.
Ашен-Шугар каза:
— Сега сте свободен народ.
Елфите, които бяха живели най-отдалечени от господарите си, казаха:
— Тогава ще потърсим място, където, да живеем в мир.
И тръгнаха на запад, за да намерят място, където да живеят в съгласие.
Други рекоха:
— Ние пък ще бдим нащрек срещу тия нови същества, защото ние сме онези, на които е правото да наследят мантията на властта.
Ашен-Шугар се обърна и им каза:
— Жалки същества, не разбрахте ли, че силата не значи нищо? Друг път намерете.
Но моределите вече бяха тръгнали и думите му останаха нечути, и те засънуваха сънища за власт. Стъпили бяха вече на Тъмния път още докато поемаха след своите събратя на запад. След време братята им щяха да ги изтласкат, но засега все още бяха едно.
Други се отправиха мълчаливо в друга посока, готови да унищожат всичко, което им се опълчеше, лишени от стремеж да издирят мощта на своите господари, уверени в собствената си способност да завладеят със силата на оръжието всичко, което пожелаят. Опорочени бяха тези елфи от силите, развихрили се на воля по време на Войните на хаоса, и вече се отдалечаваха от събратята си. По-късно щяха да ги нарекат гламредел, полуделите елфи. Те се отправиха на север, извръщайки недоверчиви очи към ония, които тръгнаха на запад. Щяха да се крият надалече и с помощта на наука и чародейство, плячкосани от чужди светове, да градят гигантски градове в подражание на своите господари, за да се защитят в тях от своите родственици и да кроят война срещу тях.
Отвратен, Ашен-Шугар се върна в своята зала, за да я обитава до времето, когато щеше да напусне живота, отваряйки пътя на новия ред. Вселената се бе променила и в залата си Ашен-Шугар се чувстваше чужд на новоизкования ред. Сякаш самата реалност наоколо вече отхвърляше неговото естество и той изпадна в ступор, в сън като в кома, в който сън естеството му започна да се разпада и да насища бронята му, прехвърляйки силата в нея, за да дочака друг, който да понесе славата му.
Най-сетне се размърда и рече:
— Сбърках ли?
„Вече познаваш съмнението.“
— Този странен вътрешен покой, какво е то?
„Иде смъртта.“
Последният валхеру притвори очи и каза:
— Това и сам разбрах. Малцина от моя вид са надживявали битката. Беше рядкост. Аз съм последният. Все пак бих искал за последен път да полетя с Шуруга.
„Него го няма. Умрял е преди векове.“
Смътни спомени обладаха Ашен-Шугар и той промълви отпаднало:
— Но аз летях с него тази заран.
„Беше сън. Както и това.“
— Тогава и аз ли съм полудял? — Мисълта за онова, което бе видял в очите на Дракен-Корин, облада Ашен-Шугар.
„Ти си само спомен — каза гласът. — Това е само сън.“
— Тогава ще направя това, което бе замислено. Приемам неизбежното: Друг ще дойде да заеме мястото ми.
„Това вече се случи. Аз съм онзи, който дойде, и аз взех твоя меч и облякох твоята броня: сега твоята кауза е моя. Аз ще се възправя срещу онези, които искат да унищожат този свят“ — рече другият.
Казваше се Томас.
Томас отвори очи, затвори ги отново и тръсна глава, сякаш да я прочисти. За Пъг беше минал само миг, но магът допускаше, че през ума на приятеля му са минали много неща. Най-сетне Томас промълви:
— Вече имам спомена. Сега разбирам какво става. Макрос кимна и каза на Пъг:
— От всичките ми трудности, свързани с парадокса Ашен-Шугар — Томас, най-голямата бе в това колко знание може да се позволи на Томас. Сега той може да се справи с най-голямото предизвикателство в своето съществуване и трябва да знае истината, както и ти, макар да предполагам, че вече си се досетил какво научи той.
Пъг отвърна тихо:
— Първоначално бях подведен от това, че Врагът използва древен цурански, когато проговори във видението на Роджън. Но сега си давам сметка, че това е било просто защото това е езикът на хората, които той е познавал по време на Избавлението през Златния мост. След като отхвърлих идеята, че Врагът е свързан по някакъв начин с цураните, след като осмислих присъствието на рода на елдар на Келеуан, разбрах. Зная какво ни очаква и защо истината беше скрита от Томас. Това е най-лошият възможен оживял кошмар.
Макрос погледна Томас. Томас се взря продължително в Пъг. В очите му имаше много болка.
— Когато за пръв път си спомних времето на Ашен-Шугар, си помислих… помислих си, че това наследство ми е оставено за нашествието на цураните. Но това е било само една малка част от истината.
— Да — каза Макрос. — Има и още. Сега вече разбирате защо един велик дракон, смятан отдавна за загинал — черният дракон — е могъл да ме пази.
На лицето на Томас се изписа тревога.
— И освен това разбирам каква е била целта на господарите на Мурмандамус — каза той обгърна с жест всичко наоколо. — Капанът е бил не толкова за да попречи на Макрос да стигне в Мидкемия, колкото за да доведе тук нас и да ни задържи далече от Кралството.
— Защо? — попита Пъг. Макрос поясни:
— Защото в истинското ни време Мурмандамус предвожда армия, с която да удари родната ви земя. Още докато ме търсехте във Вечния град, обзалагам се, че е съкрушил гарнизона на Висок замък. И знам точно каква е крайната му цел с нашествието в Кралството. Тя е Сетанон.
— Но защо Сетанон? — попита Пъг.
— Защото по случайност градът е построен върху руините на древния град на Дракен-Корин — отвърна Томас. — И защото в този град се намира Камъкът на живота.
— Няма да е зле да обсъдим тези проблеми в движение, Пъг, защото трябва да се върнем в Мидкемия и в своята епоха — рече чародеят. — Двамата с Томас можем да ти обясним за града на Дракен-Корин и за Камъка на живота. Онази част, която ти не знаеш, макар да знаеш останалото. Врагът, онова нещо, за което ти научи на Келеуан, не е едно същество. То е обединената мощ и съзнание на валхеру. Господарите на драконите се завръщат в Мидкемия и искат да си върнат своя свят. — И добави с мрачна усмивка: — А ние сме длъжни да им попречим.