Мрак над Сетанон

Глава 12Пратеници

Арута се взираше към хоризонта. Към портите препускаха в галоп конни отряди, а небето зад тях тънеше в прах. Армията на Мурмандамус се приближаваше към Арменгар. Последните хора, стичащи се от по-далечните стединги и краали, прииждаха към градските порти, подкарали добитък и овце, коли, натоварени със зърно, се тътреха през портите и навътре по криволичещите улици на града. С намаляването на населението през годините имаше достатъчно място да се настанят всички, дори свободно пространство за животните.

От три дни Ги, Амос, Арманд дьо Севини и останалите командири водеха щурмови групи, за да забавят настъплението на вражеските колони, докато хората успеят да се оттеглят в града. Арута и другите с него бяха излизали с тях, за да помогнат колкото могат.

Застанали до Арута, Бару и Роалд наблюдаваха последния конен отряд, напускащ бойното поле преди пълчищата на Мурмандамус да се появят с тътен от облаците прах.

— Протекторът — каза Бару.

— Този път Едноокия ги поряза отблизо — отбеляза Роалд. Зад втурналите се конници тичаха таласъми пешаци, следваше ги моределска кавалерия. Тъмните елфи скоро подминаха съюзниците си таласъми и подгониха отряда на Ги, но тъкмо когато започнаха да достигат последния ездач, стрелци от друг отряд възвиха и започнаха да стрелят над главите на хората на Ги, обсипвайки прииждащите моредели с дъжд от стрели. Те се пръснаха и се оттеглиха и двата арменгарски отряда отново полетяха към портата.

— Мартин беше с тях — тихо промълви Арута.

Към тях притичаха Джими и Локлир, Амос дотърча по петите им и рече:

— Според Севини, ако някой ще тръгва към Ябон, най-добре да тръгва още тази нощ. След това всички патрули по хълмовете ще се оттеглят зад редутите по височините над брега. До утре по обед по онези хълмове ще има само Тъмни братя и таласъми.

Арута най-накрая се бе съгласил с плана на Бару да се опита да отнесе известието на юг.

— Добре, но първо искам пак да поговоря с Ги.

— Доколкото познавам Едноокия — каза Амос, — а смятам, че го познавам, ще цъфне тук само няколко мига след като профучи през портата.

Верен на предсказанието на Амос, веднага щом и последният боец премина през вратите, Ги се качи на стената и първата му работа бе да заповяда да вдигнат моста. После се обърна към Арута и каза:

— Сбъркали сме в сметките. Смятах, че ще се изправим пред двадесет и пет хиляди, най-много тридесет.

— Колко са според теб? — попита Арута.

Мартин и Бриана се появиха на стълбите, а Ги каза:

— Близо петдесет.

Арута погледна брат си и Мартин кимна.

— Да, толкова много таласъми и моредели на едно място не съм виждал, Арута. Спускат се по склоновете като прилив. И това не е всичко. Планински троли, цели орди. И гиганти.

Локлир се опули и възкликна:

— Гиганти!

Джими го сръга в ребрата да мълчи и той го изгледа сърдито.

— Колко? — попита Амос.

— Няколкостотин — отвърна Ги. — Стърчат с четири-пет стъпки над останалите. Във всеки случай, ако са пръснати на еднакви групи, под знамето на Мурмандамус трябва да са дошли няколко хиляди. Главните сили на армията му все още са в лагера северно от долината на Исбандия, поне на седмица оттук. Това, което приижда насам, е само първият ешелон. До довечера около стените ни ще се струпат на стан поне десет хиляди. След десетина дни ще станат пет пъти повече.

— Искаш да кажеш, че няма да можеш да ги удържиш, докато пристигнат подкрепленията от Ябон, така ли? — попита Арута.

— Ако беше обикновена армия, бих казал, че ще мога — отвърна Ги. — Но досегашният опит ни подсказва, че Мурмандамус ще приложи хитрини. По моя преценка му остава не повече от месец, за да опустоши града, иначе няма да му стигне време да прехвърли планините. Трябва да нахлуе с тези пълчища през дузина от по-малките проходи, да прегрупира армията си от другата страна и да поеме право на юг към Тир-Сог. Не може да тръгне на запад към Инклиндел, ще му отнеме твърде много време, докато стигне града и разчисти гарнизоните, преди да са пристигнали подкрепленията от Ябон и Лориел. Ще трябва бързо да се укрепи на територията на Кралството, за да се подготви за пролетната кампания. Ако се забави тук дори една седмица, рискува в планините да го хванат ранните снегове. Сега времето е най-големият му враг.

— Джуджетата! — каза Мартин. Арута и Ги обърнаха очи към херцога на Крудий и Мартин поясни:

— Долган и Харторн имат събор при Камен връх с целия си народ. Там трябва да са се събрали поне две-три хиляди джуджета.

— Две хиляди воини джуджета могат да запазят равновесието, докато тежката пехота на Ябон успее да прекоси планините от Ябон — каза Ги. — А ако успеем да задържим Мурмандамус, ще му се наложи да изостави кампанията си. Иначе има опасност армията му да заседне сред Ябонските хълмове посред зима.

— Ще тръгнем един час след полунощ — каза Бару.

— Ще тръгна с Бару и ще отида първо в Камен връх — рече Мартин. — Долган ме познава. — И добави с крива усмивка: — Не се съмнявам, че ще побеснее, ако изтърве тази битка. После ще идем в Ябон.

— Можете ли да стигнете до Камен връх за две седмици? — попита Ги.

— Трудно ще е, но не и невъзможно — отвърна хадатът. — Малка група, ако се движи бързо… да, възможно е. — Нямаше нужда някой да добавя „почти“. Всички разбираха, че това означава повече от тридесет мили на ден.

— Аз също бих искал да пробвам — каза Роалд. — Просто за всеки случай. — Не уточни защо, но всички разбраха, че иска да ги застрахова срещу възможността Мартин или Бару да не оцелеят по пътя.

Арута се беше съгласил Мартин да тръгне с Бару, защото херцогът на Крудий почти не отстъпваше на хадата в подготовката си да пътува през планините, но за Роалд не знаеше какво да реши. Тъкмо се канеше да откаже, когато Лаури заяви:

— Аз май също трябва да тръгна. Вандрос и командирите му ме познават, а ако писмата случайно се изгубят, ще ни трябва някой по-убедителен. Не забравяйте, всички знаят, че принцът е мъртъв.

Лицето на Арута помръкна. Лаури настоя:

— Нали всички ходихме до Морелайн и обратно, Арута. Знаем какво е да вървиш през планините.

— Не съм сигурен дали идеята е много добра, но по-добра нямам — каза принцът и се загледа към приближаващите се вражи пълчища. — Не зная и доколко вярвам в пророчества, но ако аз съм Губителят на мрака, трябва да остана тук и да се противопоставя на Мурмандамус.

Джими и Локлир се спогледаха, но Арута предотврати желанието им да се пишат и те доброволци.

— Вие двамата оставате. Това тук може да не се окаже най-здравословното място след няколко дни, но е много по-безопасно, отколкото да притичваш през планинските ридове в тила на армията на Мурмандамус нощем.

— Ще се погрижа да ви осигурим някакво прикритие за известно време — каза Ги на Мартин. — По ридовете зад града ще имаме достатъчно активни действия чак до призори, за да прикрием бягството ви. Редутите над града все още държат под свой контрол повечето хълмове зад Арменгар. Главорезите на Мурмандамус до няколко дни няма да могат да ни обкръжат със сила. Да се надяваме, че ще решат, че всички се оттеглят към града, и че няма много да се оглеждат за такива, които са тръгнали в друга посока.

— Ще тръгнем пеш — каза Мартин. — След като се измъкнем от патрулите им, ще се снабдим и с коне. — Усмихна се на брат си. — Ще се справим.

Арута го погледна и кимна. Мартин хвана Бриана за ръката и двамата тръгнаха нанякъде. Арута вече знаеше колко много означава за брат му тази жена и че Мартин ще поиска да прекара последните си няколко часа в Арменгар насаме с нея. Без да мисли, принцът се пресегна и сложи ръка на рамото на Джими. Младежът вдигна очи към него, а после пак се взря към равнината, където под облаци гъст прах прииждаха пълчищата на враговете.

Мартин притисна Бриана до гърдите си. Бяха се оттеглили в квартирата й за следобеда. Тя се бе разпоредила на помощник-командира си да я безпокоят само при крайна необходимост. Бяха се любили с луда страст в началото, после — с нежност. Накрая просто останаха прегърнати и зачакаха да изтекат последните минути. Най-сетне Мартин промълви:

— Скоро трябва да тръгвам. Другите ще се съберат при вратата на тунела към хълмовете.

— Мартин — прошепна тя.

— Какво?

— Исках само да изрека името ти. — Взря се в лицето му. — Мартин.

Той се наведе да я целуне и вкуси солта на сълзите, стекли се по устните й. Тя се притисна до него и прошепна:

— Кажи ми нещо за утре.

— За утре? — Мартин изведнъж се почувства объркан. Беше положил усилие да уважи молбата й да не говорят за бъдещето. Възпитаният му при елфите нрав го бе въоръжил с търпение, но чувствата му към нея изискваха обричане. Оставил бе настрана това противоречие и през тези няколко дни се беше приучил да живее с настоящето. Той промълви: — Нали казваше, че не бива да мислим за утре.

Тя поклати глава.

— Знам, но сега го искам. — Притвори очи и заговори тихо: — Веднъж ти казах, че като командир имам достъп до неща, които повечето хора в града не знаят. Това, което знам, е, че най-вероятно няма да успеем да удържим града и ще трябва да побегнем в планините. — Помълча малко и продължи: — Разбираш ли, Мартин, ние не познаваме нищо друго освен Арменгар. Възможността да живеем някъде другаде никога не ни беше хрумвала преди протекторът да дойде при нас. Сега храня слаба надежда. Кажи ми за утре, и за деня след утре, и след него. За всички утрешни дни ми кажи. Кажи ми как ще бъде.

Той я прегърна още по-силно и в душата му се надигна горещ прилив на обич.

— Ще мина през тези планини, Бри. Никой не може да ме спре. Ще доведа Долган и неговите братя. Старото джудже ще го приеме като лична обида, ако не го поканим за тази битка. Ще задържим Мурмандамус и за втори път ще провалим кампанията му. Пълчищата му ще се пръснат и ще го подгоним като бясно псе, каквото е. Ще го унищожим. Вандрос ще изпрати армията си от Ябон да подкрепи вашата и ще ви спасим. Ще ти остане време да гледаш деца и децата на децата си.

— А ние с теб?

Сълзите потекоха по бузите му и без да им обръща внимание, Мартин отвърна:

— Ти ще напуснеш Арменгар и ще дойдеш в Крудий. Ще заживееш там с мен и ще бъдеш щастлива.

— Иска ми се да го повярвам — проплака тя. Той повдигна брадичката й, целуна я и каза:

— Повярвай ми, Бри.

Гласът му прозвуча дрезгаво от напора на чувствата. Никога в живота си не бе допускал, че е възможно да изпита такова горчиво-сладко щастие. Откритието, че е възвърнал способността си да обича, му носеше радост, загърната от сянката на приближаващата се лудост.

Тя се взря мълчаливо в лицето му, после притвори очи.

— Искам да те запомня така. Тръгвай, Мартин. Не казвай нищо повече.

Той стана и бързо се облече. Изтри мълчаливо сълзите си и се съсредоточи по елфския обичай, да се подготви за чакащите го по пътя опасности. После излезе. Когато чу, че вратата се затваря, Бриана зарови лице в постелята и тихо заплака.

Патрулът се придвижваше нагоре по едно тясно дефиле. Излязъл бе все едно за последната си обиколка на района преди да се оттегли зад редутите, предпазващи стръмнините над града. Мартин и тримата му спътници се бяха присвили под сянката на огромна издадена напред канара и чакаха. Бяха излезли от града през един таен проход, проникващ през планината зад Арменгар. След като се приближиха до маршрута на патрула, се скриха в тясната падина недалече от дефилето. Блутарк лежеше тихо, ръката на Бару бе на главата му. Хадатът беше разбрал причината за безразличието на арменгарците към това, че държи кучето със себе си. За пръв път в живата памет на Арменгар един зверохрът бе надживял своя господар и след, като по всичко личеше, че звярът приема Бару за свой господар, никой не възрази.

— Изчакай — прошепна Мартин.

Миговете се заточиха тягостно, после в мрака се чуха тихи приближаващи се стъпки. По теснината тихо притича отряд таласъми — покриваха пътя на същинския патрул. Мартин изчака, докато се отдалечат надолу в клисурата, и даде знак.

Бару и Блутарк веднага скочиха и затичаха напред. Лаури и Роалд ги последваха, а миг по-късно след тях хукна и Мартин. Бару ги поведе по голия рид. Ужасно дълго тичаха приведени и изложени пред очите на всеки, който можеше да се обърне и да погледне към тях. Накрая скочиха в някакво плитко дере.

— Дотук добре — каза Бару, огледа се и ги поведе на запад, към Камен връх.

Придвижваха се непрестанно три нощи — призори спираха и се криеха било в някоя пещера, било в дере, докато не падне нощта, след което тръгваха отново. Това, че пътят беше познат на водача им, беше от полза, тъй като можеха да избегнат многобройните лъжливи пътеки, отклоняващи ги от вярната посока. Навсякъде около тях гъмжеше от свидетелства, че армията на Мурмандамус помита хълмовете — моределът искаше да е сигурен, че са прочистени от арменгарци. Пет пъти през тези три дни им се наложи да се крият от конни патрули. Мартин обаче беше сигурен, че късметът няма през цялото време да е на тяхна страна.

На следващия ден опасението му се оправда, защото един тесен проход, който нямаше как да заобиколят, се оказа преграден от отряд моредели. Половин дузина Тъмни братя от планинските кланове седяха около лагерния си огън, а още двама пазеха конете им. Бару едва бе избегнал да го забележат — само предупреждението на Блутарк го спря да не излезе пред очите им. Хадатът се притисна до близката канара и вдигна осем изпънати пръста. След това вдигна шест и приклекна да покаже, че са седнали да ядат. Мартин кимна и му даде знак да заобиколят позицията, но Бару поклати глава, че не е възможно.

Мартин свали лъка си, извади две стрели, захапа едната, а другата сложи на тетивата. Вдигна два пръста и посочи себе си, после посочи останалите и кимна. Бару вдигна шест пръста и даде знак, че е разбрал.

Мартин спокойно излезе на откритото, стреля и един от тъмните елфи полетя назад от каменната издатина, на която беше застанал. Другият скочи долу, но втората стрела се заби в гърдите му още докато беше във въздуха.

Бару и останалите вече тичаха покрай Мартин с извадени оръжия. Бару посече един моредел. Блутарк свали друг на земята. Роалд и Лаури се счепкаха с други двама, а Мартин пусна лъка и извади сабята си.

Битката беше свирепа, защото моределите бързо се съвзеха от изненадата. Но щом Мартин се вкопчи в петия, се чу тропот на копита — единият моредел беше останал без противник и беше предпочел да избяга, вместо да се бие. Никой не успя да го спре. Скоро Мартин и приятелите му се справиха с останалите и бивакът притихна.

— Проклятие! — изруга Мартин.

— Нищо не можеше да се направи — рече Бару.

— Ако не бях оставил лъка, можех да сваля и него. Проявих неблагоразумие — укори се Мартин, — Е, сега все тая, както би казал Амос. Поне имаме конете им, така че хайде да ги използваме. Не знам дали по-нататък има още такива биваци, но сега ще е по-добре да бързаме, вместо да се крием. Онзи моредел скоро ще се върне тук с приятелите си.

Стрелата на Мартин прониза гиганта между плешките. Високото десет стъпки същество се олюля и в същия миг втора стрела го улучи във врата. Двамата му другари затичаха към Мартин, докато той изстрелваше трета стрела в зашеметения великан. Съществото се срина на земята.

Бару беше заповядал на Блутарк да остане по-назад, защото огромните хуманоиди размахваха ножове, големи колкото тежък човешки меч, и можеха лесно да посекат кучето с един удар. Колкото и тромави да бяха, косматите твари можеха да замахват с достатъчно сила, за да са опасни. Бару светкавично приклекна — острието профуча над главата му, после се хвърли напред и с един удар преряза сухожилието на противника си. Гигантът падна. Роалд и Лаури бяха подхванали третия, принуждавайки го да отстъпва, докато Мартин го убие с лъка.

След като и тримата гиганти се проснаха мъртви, Лаури и Роалд доведоха конете. Блутарк подуши труповете и изръмжа тихо и гърлено. Великаните грубо наподобяваха хора, но бяха високи от десет до дванадесет стъпки, много по-широки в раменете и всички имаха буйни черни коси и рошави бради. Хадатът рече:

— Гигантите обикновено стоят настрана от хората. Що за власт според вас е наложил Мурмандамус над тях?

Мартин поклати глава.

— Откъде да знам. Чувал съм само за тях, мяркали са се от тяхната порода в планините около Свободните градове. Но наталийските щурмоваци са ми разказвали, че отбягват контакти с хората и гледат да не създават неприятности. Навярно просто се поддават на изкушенията на златото и властта също като някои хора.

— Според легендата гигантите някога са били хора, но нещо ги е променило — отбеляза Бару.

— Това ми е трудно да го повярвам — каза Роалд.

Мартин им даде знак, че трябва да продължат и четиримата яхнаха конете. Бяха преодолели успешно втория си сблъсък със стражите на Мурмандамус.

Тихото ръмжене на Блутарк ги предупреди, че напред по пътеката има нещо. Вече се приближаваха до онова място над клисурата на Инклиндел, откъдето щяха оставят билото и да тръгнат надолу към Ябон. Трите последни дни се бяха придвижвали с пределна скорост и бяха покрили значително разстояние. Бяха изморени до смърт, но продължаваха, без да спират. Конете губеха тегло, зобът, който бяха взели от моределите, беше привършил преди два дни, а тревата беше съвсем нарядко и суха. Щяха да оставят конете да се напасат, щом прехвърлеха билото, но Мартин разбираше, че с това, което искат от животните, им трябва нещо повече от трева, за да оцелеят до края на пътуването. Все пак беше благодарен, защото трите дни езда бяха заменили отчаянието им с надежда. Още два дни и дори конете да издъхнеха, със сигурност щяха да се доберат до Камен връх навреме.

Бару им даде знак да спрат, след това запристъпва предпазливо по тясната пътека и се скри зад завоя. Мартин замръзна, изпънал лъка. Лаури и Роалд държаха конете.

Скоро Бару се появи и прошепна:

— Троли.

— Колко? — попита Лаури.

— Цяла дузина.

Мартин тихо изруга и попита:

— Не можем ли да ги заобиколим?

— Ако оставим конете и тръгнем през ридовете, може и да намерим изход, не знам.

— Да пробваме с изненада? — предложи Роалд, макар да знаеше какъв ще е отговорът.

— Твърде много са — каза Мартин. — Един срещу трима на тясна пътека? Планински троли? Дори да са без оръжие, като нищо ще ти откъснат ръката. По-добре да се опитаме да ги заобиколим. Вземете багажа и пуснете конете назад по пътеката.

Свалиха всичко, което можеше да им свърши работа, и Лаури и Роалд отведоха животните назад, а Бару й Мартин останаха да пазят да не би на някой трол да му хрумне да тръгне към тях. Изведнъж Лаури и Роалд се върнаха тичешком и Роалд прошепна:

— Тъмни братя!

— Близо ли са?

— Съвсем — отвърна Роалд и се закатери по склона над пътеката. Другите запълзяха след него по камънаците и се прехвърлиха от другата страна на рида, надявайки се да заобиколят някак тролите. И като че ли успяха — подминаха ги и стигнаха до едно място където пътеката се раздвояваше. Бару им махна с ръка и те се придвижиха още малко напред по склона и пак скочиха на пътеката. Изведнъж зад тях се чуха викове.

— Моределите са стигнали при тролите и най-вероятно са намерили конете ни. Да бягаме!

Тичаха, докато дробовете не ги заболяха, но започнаха да чуват зад себе си тропота на преследващи ги конници. Мартин свърна до една висока купчина канари, посочи ги и извика:

— Насам! Можете ли да се качите горе и да бутнете онези камъни?

Бару подскочи, хвана се за една издатина и се покатери. Лаури и Роалд го последваха.

На завоя се появиха ездачи и първият пришпори коня си, щом видя Мартин и кучето до него. Херцогът на Крудий спокойно взе на прицел връхлитащия ездач, стреля тъкмо когато конниците наближиха най-тесния участък на пътя и стрелата се заби в гърдите на първия кон. Животното падна като подкосено и ездачът изхвърча през главата му и се стовари тежко върху скалистата пътека. Вторият кон се препъна в падналия и отхвърли втория ездач. Мартин го усмърти с още една стрела. Настъпи паника — конете връхлетяха върху камарата мъртви животни и моредели насред пътя. Още два коня като че ли бяха ранени, но Мартин нямаше време да гледа и се затича по пътеката.

В следващия миг въздухът се изпълни с грохота на падащите канари и Мартин чу гръмките ругатни на моределите.

А после чу, че Лаури го вика. Втурна се назад и се закатери по стръмния склон. Горе го подхванаха две ръце и Лаури му помогна да стъпи на скалата.

— Роалд — извика му той и посочи. Наемникът се бе изпързалял по склона и сега лежеше от другата страна на скалите, преграждащи пътя.

— Ще те прикрием! — изрева му Мартин. — Идвай! Роалд вдигна глава и им извика с мрачна усмивка:

— Няма как. Счупих си краката. — Посочи и Мартин и Лаури видяха стичащата се под него локва кръв. През разкъсания крачол на панталоните му се виждаше оголена кост. Роалд седеше, стиснал меча си и с готови за мятане ками. — Измъквайте се. Ще ги задържа, колкото мога. Бягайте!

— Трябва да се махаме — каза хадатът.

— Не можем да те оставим! — извика Лаури. Без да отклонява поглед от пътеката и от пристъпващите през прахоляка фигури, Роалд изрева:

— Винаги съм искал да загина като герой. Не ми разваляй мечтата, Лаури. Напиши песен. И да е хубава! Хайде, махайте се!

Скочиха от склона и затичаха. Лицето на Лаури беше мрачно, но очите му бяха сухи. Отзад се чуваха крясъците и писъците на тролите и моределите — доказателство, че Роалд ще даде живота си на скъпа цена. После шумът на битката заглъхна.