Глава 18Към дома

Вървяха по Коридора. Приличаше на някакъв странен широк път с жълтобелезникаво платно и непрекъснат низ от блестящи сребристи врати на всеки петдесет стъпки от двете страни. Макрос замахна с широк жест и каза:

— Коридорът на световете. Вървим през една загадка, неотстъпваща на Вечния град. Тук можеш да преминаваш от свят на свят, стига само да знаеш пътя. — Той им посочи един от сребърните правоъгълници. — Портал, който ти предлага достъп към и от поредния свят. Малцина са избраните, които могат да ги отличават. Някои го усвояват с много пот и учене, други се натъкват на тях случайно. Като промениш възприятията си, можеш да видиш какво има зад тях. Тук… — той махна с ръка към вратата, край която минаваха — един обгорен свят кръжи около забравеното си слънце. — После посочи вратата от другата страна. — Но там пък има свят, който гъмжи от живот, но само една от расите е разумна. — Спря се за малко. — Поне ще е така в нашето време. — После продължи: — В момента ми се струва, че тази врата се отваря към нажежени вихри газове, съвсем малко по-плътни от нищото. Виждате ли, в бъдещето съществува цяло общество, което пътешества през Коридора и води търговия между отделните светове, но има и светове, чието население изобщо не знае за това място.

— Аз също не знаех за него — каза Томас.

— Валхеру разполагаха с други средства за пътуване — отвърна Макрос и кимна към Риатх. — След като нямаха нужда от него, изобщо не се спряха, за да осъзнаят съществуването на Коридора, макар да имаха нужните за това способности. Късмет? Не знам, но благодарение на това тяхно невежество много погроми бяха избегнати.

— Докъде продължава този Коридор? — попита Пъг.

— Безкрайно. Никой не знае. Коридорът изглежда прав, но всъщност завива и ако се отдалеча малко повече напред, ще престанете да ме виждате. Между световете разстоянието и времето нямат почти никакво значение.

И той отново ги поведе напред.


Следвайки указанията на Макрос, Пъг бе успял да ги преведе по-напред във времето, някъде към собствената им епоха по преценката на Макрос. След като бе успял да ускори капана на времето. Пъг не се затрудни особено да изпълни наставлението на чародея. Строежът на заклинанията беше само логическо следствие на онова, което бе приложил в ускоряването на капана. Пъг можеше само да предполага колко време е отминало, но Макрос го увери, че щом започнат да се приближават до Мидкемия, той ще разбере колко още настройка е нужна.

— Макрос, а какво ще стане, ако някой от нас влезе в някоя от вратите? — попита Пъг.

Докато вървяха, Пъг беше оглеждал вратите една по една. След известно време установи, че всяка врата смътно се различава от останалите, с лек и едва доловим оттенък в блестенето на сребристата светлина, по който можеше да се съди за света, намиращ се зад нея.

Чародеят отвърна:

— Подозирам, че ще умреш бързо, понеже не си подготвен. Би трябвало да пропаднеш в пространствения разлом, при това без Риатх с нейната способност да се ориентира.

После се спря до една врата.

— Тук се налага да прекосим през една планета, с което ще си съкратим пътя почти наполовина. Разстоянието оттук до следващия портал е едва стотина разкрача, но внимавайте: атмосферата на този свят е смъртоносна. Задръжте си дъха, защото тук магията е без значение и чародейството няма да ви предпази.

Той издиша тежко, след което си пое дълбоко дъх и се втурна през вратата.

Томас скочи след него, а след това Пъг и накрая Риатх. Пъг примижа и щеше за малко да издиша, щом нажежените пари го блъснаха в лицето и внезапна, неочаквана тежест се стовари на плещите му. Тичаха през обгорена равнина, осеяна с пурпурни и ръждивочервени камънаци, а над главите им надвисна сивкава мъгла, почти скриваща оранжевото небе. Твърдта под нозете им се тресеше и разгневените вулканични кратери бълваха към небето огромни стълбове черен дим и газове. Въздухът бе натежал от непосилен пек. Макрос им посочи напред и четиримата нахлуха през гладката повърхност на скален рид, която ги върна в Коридора.


Макрос беше мълчал няколко часа, потънал в дълбок размисъл. Изведнъж се закова на място, разбуден от унеса си, и пристъпи пред един портал.

— Налага се да прекосим и през този свят. Би трябвало да е приятен.

Преведе ги през портала и се озоваха сред красива поляна. Някъде отвъд дърветата се чуваше плясък на вълни в скали и се долавяше смътният солен мирис на море. Макрос ги поведе по ръба на залив, откриващ възхитителна гледка към безкраен океан.

Пъг огледа с любопитство околните дървета и откри, че много приличат на растителността на Мидкемия.

— Тук е почти като в Крудий.

— По-топло е — отвърна Макрос и вдиша с наслада щедрия мирис на море. — Великолепен свят, макар че никой не го обитава. — И добави с тъга: — Може би един ден ще се оттегля тук да си отдъхна. — После тръсна глава и очите му се оживиха. — Пъг, вече сме близо до нашата ера, макар и леко встрани. — Чародеят се огледа. — Струва ми се, че сме около една година преди да се родиш. Трябва ни съвсем мъничко времево ускорение.

Пъг притвори очи и подхвана едно дълго-предълго заклинание, ефектът от което беше почти недоловим, освен дето сенките се затичаха стремглаво по земята, а слънцето се втурна по небето. С идването на нощта бързо се гмурнаха в мрака и много скоро след това дойде зората. Скоростта на отминаващото време се ускори, дни и нощи замигаха бясно едни след други, а след това се сляха в непривично сива светлина.

Пъг помълча и рече:

— Сега трябва да почакаме.

Четиримата се отпуснаха и чак сега дадоха воля на възхитата си от красивия свят. Земната му хубост им даде отправна точка, спрямо която да сравнят странните и удивителни места, които бяха посетили досега. Томас изглеждаше дълбоко угрижен.

— Всичко това, на което станах свидетел, ме кара да се чудя колко ли голямо ще е онова, с което ни предстои да се преборим. — Помълча дълго. — Вселените се оказаха толкова немислими… необятни неща. — Вгледа се в Макрос. — Какво толкова може да сполети цялата тази вселена, ако една малка планета се покори на валхеру? Нима събратята ми не властваха тук преди?

Макрос го изгледа много притеснено.

— Така е, но ти или си станал боязлив, или още по-циничен.

Нито едно от двете няма да ни свърши работа. — Старият чародей се взря мълчаливо в Томас и долови дълбокото колебание в очите на човека, превърнал се във валхеру. Накрая кимна и рече: — Природата на вселената се е променила след Войните на хаоса. Появата на новите богове е възвестила нова подредба на нещата — сложна и добре подредена система, докато по-рано властваха само първичните Ред и Хаос. В сегашната схема за валхеру няма място. Щеше да е по-лесно да се пренесе самият Ашен-Шугар напред във времето, отколкото да се залови човек с онова, което бе нужно. Имах нужда от неговата сила, но също така и от ум, който стои зад нея, за да послужи тя на нашето дело. Без времевата връзка между него и Томас, Ашен-Шугар щеше да си остане един от своите събратя. Но дори с тази връзка Ашен-Шугар можеше да си остане същество, неподвластно на ничий контрол. Томас си спомни.

— Никой не би могъл да си представи дълбочината на безумието, с което се сражавах по време на войната с цураните. Бях на косъм, — Гласът му си остана почти спокоен, но когато продължи, в него се прокрадна нотка на болка. — Превърнах се в убиец. Избивах беззащитни същества. Мартин бе на ръба да ме убие, толкова бях подивял. — После добави: — А тогава притежавах едва една десета от сегашната си мощ. В деня, в който възвърнах… разума си, Мартин можеше да ме прониже в сърцето със стрелата си. — Посочи с ръка един камък на няколко стъпки от себе си, стисна шепа и камъкът се превърна в прах, все едно че беше стиснал него. — Ако тогава бях силен колкото сега, щях да убия Мартин преди да е пуснал стрелата… само със силата на волята си.

Макрос кимна.

— Пъг, сигурно вече разбираш колко беше рисковано. Дори един-единствен валхеру може да представлява почти толкова голяма опасност, колкото Драконовите пълчища заедно. Би се оказал сила, неудържима в космоса. — Тонът му не вдъхваше и капка увереност. — Сред тази вселена няма едно-едничко същество освен боговете, което би могло да му се противопостави. — Макрос се усмихна леко. — Освен мен, разбира се, но дори в пълната си сила можех най-много да оцелея в битката си с тях, не и да ги победя. А лишен от нея… — Останалото го премълча.

— Но тогава — рече Пъг — защо боговете не са се задействали? Макрос се усмихна горчиво и жестът му обгърна четиримата.

— А според теб, какво правим ние тук? Това е играта. А в нея ние сме само фигури.

Пъг притвори очи и след миг странно сивата светлина се замени с обичаен дневен зрак.

— Мисля, че се върнахме.

Макрос хвана ръката му, притвори очи, усети потока на времето през сетивата на по-младия маг и след миг мълчание промълви:

— Пъг, вече сме достатъчно близо до Мидкемия, за да можеш да се опиташ да пратиш съобщение до дома си. Съветвам те да го направиш. — Пъг му беше разказал за детето и за предишния си успешен опит да се свърже с ума му.

Така че затвори очи и се помъчи да докосне ума на Гамина.


Катала вдигна очи от плетивото си. Гамина седеше вкочанено и се взираше с каменно лице в нещо далечно. После момичето килна глава на една страна, сякаш се вслушваше. Уилям, който четеше от дебелия пожълтял том, даден му от Кълган, го остави настрани и изгледа втренчено посестримата си.

Момчето се размърда и промълви тихо:

— Мамо…

Катала остави плетката и каза:

— Какво, Уилям?

Момчето отмести широко отворените си очи към майка си и прошепна:

— Това е… татко.

Катала се приближи, коленичи пред сина си и го прегърна през раменете.

— Какво искаш да кажеш?

— Той говори на Гамина.

Катала се вгледа в момичето, което седеше вкочанено като омагьосано, забравило за всичко наоколо, надигна се бавно, тихо отиде до вратата на дневната и я открехна. После прекрачи прага й и се затича.

Кълган и Елгахар седяха един срещу друг и играеха шаах, а Хочопепа гледаше отстрани и подхвърляше досадни съвети. Стаята беше изпълнена със задушлив дим, защото двамата дебели магове смучеха свирепо големите си лули след приличната вечеря, без да крият наслаждението си и без да обръщат внимание на протестите на околните. Мийчъм седеше наблизо и точеше ловджийския си нож.

— Елате веднага. Всички — рязко каза Катала. Настойчивият й тон ги накара да премълчат всякакви въпроси и четиримата се изнизаха след нея по коридора към стаята, където Уилям гледаше съсредоточено Гамина.

Катала коленичи до момичето и бавно раздвижи ръка пред изцъклените му очи. Гамина не реагира. Изпаднала беше в някакъв транс. Кълган прошепна:

— Какво става?

Катала отвърна шепнешком:

— Уилям казва, че говорела с Пъг.

Елгахар, винаги сдържаният маг от Великия път, пристъпи край Кълган.

— Аз сигурно ще мога да разбера нещо. — Той коленичи пред Уилям. — Искаш ли да се опиташ да направиш нещо с мен?

Уилям сви рамене уклончиво и магът каза:

— Знам, че можеш понякога да чуваш Гамина, също както и тя те чува, когато говориш с животните. Би ли ми позволил да чуя какво казва тя?

— Как?

— Проучвал съм по какъв механизъм действат способностите на Гамина и мисля, че мога да го направя и аз. Няма никакъв риск — обърна се той към Катала.

Катала кимна, а Уилям отвърна:

— Разбира се. Нямам нищо против.

Елгахар затвори очи и сложи ръка на рамото на Уилям, и след около минута каза:

— Успях само да чуя… нещо. — Той отвори очи. — Тя говори с някого. Мисля, че е Миламбер.

— Жалко, че Доминик се върна в абатството си — изпъшка Хочопепа. — Той сигурно щеше да може да го чуе.

Кълган вдигна ръка за тишина. Гамина въздъхна дълбоко и затвори очи. Катала посегна към нея уплашена, че може да припадне, но вместо това очите на момичето се ококориха, то се усмихна широко и скочи от стола.

Гамина направо затанцува из стаята, толкова възбудена беше, и извика на всички с речта на ума си: „Беше татко! Той ми проговори! Той се връща!“

Катала сложи ръка на рамото на детето.

— Успокой се, момичето ми. Хайде, спри да подскачаш и ни кажи на всички какво ти каза той. Но говори, дъще, говори!

За пръв път детето заговори по-високо от шепот, с възбудени викове, прекъсвани от весел смях.

— Говорих с татко! Той ме извика отнякъде!

— Откъде? — настоя Кълган. Момичето спря възбудения си танц и килна замислено главичка.

— Беше… просто някъде. Имаше бряг с пясък и море и беше красиво. Не знам. Той не каза къде е. Беше просто някъде. — Тя отново заподскача и задърпа Кълган за крака. — Трябва да тръгваме!

— Къде?

— Татко каза да го срещнем. На едно място.

— Кое място, мъничкото ми? — попита Катала.

Гамина подскочи леко и каза:

— В Сетанон.

— Това е един град близо до Тъмни лес, в средата на Кралството — каза Мийчъм.

Кълган го изгледа много мрачно.

— Това го знаем.

Горянинът обаче никак не се смути, а посочи двамата цурански магьосници.

— Те не го знаят… майстор Кълган.

Рунтавите вежди на Кълган се свъсиха и той се окашля — знак, че старият му приятел е прав. Други знаци Мийчъм нямаше да схване.

Катала се помъчи да успокои момиченцето.

— Хайде, миличкото ми. Кажи ми сега — кой трябва да се срещне с Пъг в Сетанон?

— Всички. Той иска всички да отидем там. Веднага.

— Защо? — попита Уилям, който изведнъж се почувства пренебрегнат.

Изведнъж настроението на момичето се промени и то се укроти. Очите му се разшириха и то промълви:

— Онова, лошото нещо, чичо Кълган! Лошото нещо от видението на Роджън! То е там! — Детето се вкопчи в крака на Кълган.

Кълган изгледа другите в стаята, а Хочопепа рече:

— Врагът?

Кълган кимна и притисна детето към себе си.

— Кога, миличко?

— Веднага, Кълган. Той каза, че трябва да отидем веднага. Катала се обърна към Мийчъм.

— Предай на всички в селището. Всички магьосници трябва да се подготвят за тръгване. Трябва да се отправим към Ландрет. Оттам ще вземем коне и ще продължим на север.

— Никоя щерка на чародейство не би се осланяла на такъв примитивен транспорт — каза Кълган. Каза го шеговито, мъчейки се да облекчи напрежението. — Пъг трябваше да си намери някоя вещица за жена.

Катала присви очи: нямаше настроение за шеги.

— Ти какво предлагаш?

— Мога да използвам дарбата си да се премествам, докъдето ми стига окото, за да отпътуваме с Хочопепа на отскоци, по около три мили. Е, ще отнеме известно време, но ще е много по-малко, отколкото на коне. Като стигнем, двамата можем да направим портал някъде край Сетанон, а ти и останалите можете да преминете през него оттук. — Обърна се към Елгахар. — Така ще остане време за всички ви да се подготвите.

— Аз ще дойда с вас — намеси се Мийчъм, — в случай че изскочите в бивака на разбойници или се натъкнете на някоя друга беля.

— Татко каза да заведем и други — обади се Гамина.

— Кого? — попита Хочопепа и сложи ръка на крехкото рамо на детето.

— Други магьосници, чичо Хочо.

— Конгрегацията — каза Елгахар. — Той би помолил за подобно нещо само ако Врагът наистина е връхлетял срещу нас.

— И войската.

Кълган погледна надолу към мъничкото й личице.

— Войската ли? Коя войска?

— Просто войската! — Търпението на момиченцето като че ли се беше изчерпало и то се беше изправило, с юмручета на хълбоците.

— Ще изпратим съобщение до гарнизона в Ландрет, а също и в Шамата. — Обърна се към Катала. — Предвид ранга ти на принцеса от кралската фамилия по брачни права, може би е време да изровиш онзи кралски печат, който непрекъснато криеш някъде. Ще ни трябва, за да придадем тежест на тези послания.

Катала кимна, прегърна Гамина и й каза:

— Ти остани тук с брат си.

След което бързо излезе от стаята.

Кълган погледна цуранските си колеги. Хочопепа промълви:

— Мракът идва. Вече пада.

— Да — каза Кълган. — Над Сетанон.


Пъг отвори очи. Отново изпита умора, но не толкова тежка, колкото първия път, когато беше говорил с момичето. Томас, Макрос и Риатх се взираха в младия чародей и чакаха.

— Мисля, че успях да й предам достатъчно, за да каже на другите какво да направят.

Макрос кимна доволно.

— Конгрегацията едва ли ще може да се противопостави на Драконовите пълчища, ако успеят да пробият през времепространството, но могат да помогнат да се задържи Мурмандамус, за да овладеем Камъка на живота преди него.

— Стига да стигнат до Сетанон навреме — отбеляза Пъг. — Не знам къде точно сме във времето.

— Виж, това е проблем — съгласи се Макрос. — Знаем само, че сме в собствената си епоха, и според логиката би трябвало да се намираме някъде след момента, в който вие я напуснахте, за да се избегнат някои възможни по-заплетени парадокси. Но колко точно време е изтекло, откакто сте тръгнали? Месец? Седмица? Час? Е, ще го разберем едва когато стигнем там.

— Стига да стигнем навреме — добави Томас.

— Риатх — каза Макрос. — Трябва да изминем известно разстояние оттук до следващия портал. На този свят няма смъртни очи, които да видят превъплъщението ти. Би ли ни пренесла?

Без да задава излишни въпроси, жената засия ярко и възвърна драконовия си облик. Тримата се качиха и тя се понесе към небето.

— Полети на североизток! — извика Макрос и Риатх разпери широко криле и ги понесе в указаната посока.

Известно време се носиха мълчаливо — никой не изпитваше охота да говори. Бързо оставиха зад гърба си скалите и пясъчната ивица и се понесоха над вълнисти плата, покрити с гъста храстовидна растителност. Отгоре ги грееше топлото слънце.

Пъг претегли в ума си всичко, което им беше казал Макрос през последния час. Спретна бързо заклинание, за да могат да си говорят, без да викат, и каза:

— Макрос, ти каза, че дори един-единствен валхеру може да се окаже необуздаема сила във вселената. Не бих казал, че разбирам какво имаше предвид.

— Тук е заложено много повече от съдбата на един свят — отвърна Макрос и погледна надолу към реката, над която прелитаха. — Тази чудесна планета е не по-малко застрашена от Мидкемия. Както и Келеуан, и всички други светове, рано или късно. Виж, ако слугите на валхеру спечелят тази война, господарите им ще се върнат и хаосът отново ще се развихри из космоса. Всеки свят ще се окаже беззащитен за безчинствата на Драконовите пълчища, защото не само никой няма да може да се противопостави на гибелната им ярост, но на могъществото им никой няма да може да се опълчи. Самият акт на завръщането им в това времепространство ще им осигури източник на мистична сила, немислима досега, източник на мощ, който ще превърне Властелините на драконите в заплаха дори за самите богове.

— Но как е възможно това?

— Камъкът на живота — отвърна му Томас. — Той бе оставен за последната битка с боговете. Ако го използват… — Не довърши мисълта си.

Вече летяха високо над планински върхове и навлизаха в езерна земя, на север от хълмисти равнини, а слънцето тънеше на запад. На Пъг му се стори трудно да си представи такава пълна разруха, докато прелитаха над толкова разкошен свят. Макрос посочи и извика:

— Риатх! Онзи голям остров с двата еднакви залива срещу нас! Риатх се сниши и кацна там, където й посочи Макрос. Скочиха от гърба й и изчакаха, докато отново се превъплъти в човешкото си тяло, след което Макрос ги поведе към голямата издадена напред скала, пред групата подобни на пинии дървета. Озоваха се пред врата, очертана в повърхността на скалата. Макрос пристъпи през нея. Томас го последва, а след него — и Пъг. И когато Пъг прекрачи прага, ужасът изкрещя в безумна ярост, връхлетя върху Макрос и го събори.


Томас извади меча си и скочи напред, докато жизнегубът се мъчеше да довърши Макрос. Присви се, когато друг ужас се опита да го сграбчи отзад. Риатх, която тъкмо прекрачваше портала, отхвърли Пъг настрана. Трети ужас се хвърли към нея и сграбчи ръката й над лакътя. Риатх изпищя от болка.

Томас замахна с меча си и халата, която се мъчеше да довърши Макрос, бе посечена, ревна без глас и се извъртя към нападателя си. Зави по вълчи и посегна с острите си нокти. Томас се заслони с щита си и от него се посипаха златни искри.

Сините очи на Риатх светнаха и станаха огненочервени, и изведнъж ужасията, която беше стиснала ръката й, запищя. Мръсен черен дим се надигна от ръката на чудовището, но то, изглежда, не можеше да я дръпне. Очите на драконката-жена засветиха още по-ярко и тя остана неподвижна, само тялото й потръпваше леко. Ужасът като че ли започна да трепери и безгласните му писъци се стаиха до шепот на разлюляна от вятъра тръстика.

Пъг привърши заклинанието си и третият ужас, сграбчен в някаква здрава хватка, изви гръб и черните му криле потръпнаха и се свлякоха на пода. После се надигна и се отнесе, поведен от лекия жест на ръката на Пъг, между световете и пропадна в сивата пустош.

Томас замахна отново, и още веднъж, и ужасът срещу него залитна назад. При всеки удар на златния меч в черното нищо със съсък изхвърчаха искри енергия. Съществото, изглежда, се изтощи и се опита да се отскубне, но Томас го прониза и го умъртви.

Пред очите на Пъг Томас и Риатх довършиха и другите два ужаса, изцеждайки по необясним начин живота от празните им черни туловища, тъй както тварите на злия мрак изсмукваха живот от другите.

Пъг пристъпи към изпадналия в полунесвяст Макрос и му помогна да се изправи.

— Нарани ли те?

— Ни най-малко. С тези твари един смъртен трудно би се справил, но и преди ми се е случвало да си имам работа с тях. Това, че бяха поставени точно пред тази врата, показва колко се боят валхеру от помощта, която можем да донесем на Мидкемия. Ако Мурмандамус се докопа до Сетанон и намери Камъка на живота… ужасите ще са само бледа сянка на гибелта и разрухата, които ще се развихрят.

— Колко остава до Мидкемия? — попита Томас.

— Онази врата. — Макрос посочи сребърния правоъгълник срещу портала, през който бяха минали. — През нея и сме у дома.


Озоваха се в огромна студена и пуста зала. Изградена беше от масивни камъни, наместени от майстори зидари. На един висок подиум в другия край на залата се издигаше самотен трон, а по двете стени се виждаха вдълбани дълбоки ниши, очакващи като че ли да се поставят в тях статуи.

Четиримата пристъпиха напред и Пъг каза:

— Мразовито е тук. Ясно е, че сме в Мидкемия, но къде?

— В Сар-Саргот — отвърна леко развеселен Макрос. Томас се извърна към чародея.

— Ти луд ли си? Та това е древната столица на първия Мурмандамус! Това поне знам от сказанията на моредел.

— Успокой се — отвърна Макрос. — Сега те всички са отпратили да завладеят Кралството. И да заварим някои моредели и таласъми да се мотаят тук, това ще са жалки дезертьори. Не, тук лесно ще се справим с всякакви препятствия. Сетанон е мястото, където трябва да сме готови да надмогнем върховното предизвикателство.

Изведе ги навън и Пъг се олюля от ужас. Във всички посоки се виждаха забити в прави редици колове, по пет стъпки високи. И на всеки кол бе набита по една човешка глава, най-малко по хиляда във всяка посока. Пъг прошепна:

— Милостиви небеса, как може да съществува такова зло?

— Ето че започваш да проумяваш — отвърна му спокойно Макрос и се обърна към тримата си спътници. — А беше време, когато Ашен-Шугар щеше да си помисли, че всичко това не е нищо повече от нагледен урок.

Томас огледа и кимна мълчаливо в съгласие.

— Томас, в битието си на Ашен-Шугар, си спомня времената, когато във вселената не съществуваха морални норми. Правото и кривото не съществуваха и като помисъл, съществуваше само силата. И в онази вселена всички други раси разсъждаваха не по-различно от валхеру, всички, с изключение на Аил, но техните възгледи изглеждаха непривични според тогавашните стандарти. Мурмандамус е само един инструмент, наподобяващ своите господари.

— А същества далеч по-малко зли от Мурмандамус извършват много по-жестоки безчинства от този безсмислен акт — продължи чародеят. — Но го вършат с известно съзнание за естеството на делата си, съотносимо с някакъв по-висш морален принцип. Докато валхеру не разбират от добро и зло — те са напълно лишени от чувство за морал и са толкова гибелни, че сме длъжни да ги смятаме за почти върховно зло. И Мурмандамус е техният слуга, следователно също е зло. Макар да е само най-бледа сянка на мрака, който те носят. — Макрос въздъхна. — Може да е суетност, но самата мисъл, че се боря с такова зло… някак сваля бремето на годините от плещите ми.

Пъг вдиша дълбоко, осъзнал тегобите на този изтерзан дух, стремящ се да опази всичко, което им бе скъпо, и попита:

— Сега накъде? Към Сетанон?

— Да — каза Макрос. — Трябва да идем там и да видим какво се е случило междувременно. С малко късмет, би трябвало да можем да помогнем. Във всеки случай не бива да се позволи на Мурмандамус да се докопа до Камъка на живота. Риатх?

Драконката засия и възприе обичайната си форма. Качиха се на мощния й гръб и тя ги понесе в небесата. Зарея се високо над равнината на Исбандия и направи кръг, плесна с криле и пое на югозапад, а Макрос я накара да позабави, за да огледат разрушения Арменгар. От огромния кратер на мястото на някогашната цитадела все още се издигаше черен дим.

— Кое е това място? — попита Пъг.

— Някога се е наричало Сар-Исбандия, а последното му име е Арменгар. Построено бе от народа на гламредел, както и Сар-Саргот, много преди да ги сполети упадък и варварство. И двата града бяха съградени в подражание на града на Дракен-Корин с помощта на науки, плячкосани от други светове. Напразно бяха издигнати тези твърдини, защото ги завзеха моределите, макар с цената на огромни жертви: първо Сар-Саргот, който стана престолнина на първия Мурмандамус, а след това и Сар-Исбандия. Но Мурмандамус бе убит в битката за Сар-Исбандия, след която се смяташе, че гламредел са унищожени до крак. След неговата смърт и двата града бяха изоставени от моредел. Едва наскоро моредел се завърнаха в Сар-Саргот. А в Арменгар се заселиха хора.

— Нищо не е останало — отбеляза Томас.

— Изглежда, че днешното въплъщение на Мурмандамус е платило висока цена за него — съгласи се Макрос. — Хората, които живееха тук, се оказаха по-корави и умни, отколкото предполагах. Навярно са го уязвили достатъчно, за да може Сетанон все още да се държи, защото той вече сигурно се е прехвърлил през планините. Риатх! На юг, към Сетанон.

Загрузка...