Мрак над Сетанон

Глава 14Унищожение

Вятърът вееше прах над стената. Примижал, Арута се взираше към конниците, придвижващи се към знамето на Мурмандамус. Атаките бяха продължили непрекъснато три дни, а сега в лагера на Мурмандамус се свикваше някакъв военен съвет, или поне така му се струваше.

Арута обмисляше положението. Последните щурмове бяха не по-малко напрегнати от предишните. Но вече им липсваше обезпокоителният елемент с внезапното появяване на воините, пренесени по магически начин отсам стените. Спирането на тези магически атаки го беше озадачило. Допускаше, че има някаква причина Мурмандамус да не използва вече вещерските си умения, или пък някакво ограничение над това, което му е по силите да прави, за определен период. И все пак подозираше, че предстои нещо съдбоносно, та Мурмандамус да събере всички свои главатари.

Арута закрачи по стената да прегледа постовете. Беше късно следобед и хората вече се бяха поотпуснали — за всички беше ясно, че вероятността за нова атака преди следващата заран е нищожна. Вражеският лагер не беше в готовност за битка и щяха да са им нужни часове, докато се подготвят. Амос се приближи до принца и каза:

— Е, ако ти командваше сега тук, какво щеше да направиш?

— Щях да пусна моста, да пробия напред и да ги ударя преди да са се окопитили. Мурмандамус е вдигнал командния си пункт твърде близо до предната линия и ей онзи отряд таласъми съвсем безразсъдно се придвижи ей натам, с което остави почти чист коридор до командния му пункт. С една чета стрелци и с малко, късмет можем да избием половината му главатари преди да организират съпротива. Докато се вдигнат, ще съм се върнал в града. Амос се ухили.

— Е, умен момък си ми ти, твое височество. Ако искаш, можеш да дойдеш да се позабавляваш с нас.

Арута го изгледа въпросително, после погледна към двора и видя конници, подреждащи се пред портата на крепостта.

— Хайде. Имам кон и за теб — каза Амос.

— А ако Мурмандамус ни е подготвил някой нов фокус? — попита Арута, докато слизаха.

— Тогава всички ще измрем и Ги ще е много тъжен, че са го лишили от най-добрата компания, която е имал от двадесет години насам: сиреч от мен. — Амос се метна на седлото. — Много се притесняваш, момче. Не съм ли ти го казвал?

Арута се усмихна с кривата си усмивка и яхна коня си. Ги, който ги чакаше при портата, подвикна:

— Отваряйте си очите на четири. Ако можете да ги уязвите — добре, но не искам никакъв самоубийствен героизъм само заради шанса да се доберете до Мурмандамус. Трябвате ни тук.

Амос се засмя.

— Еднооки, от всички, които познаваш, аз съм последният кандидат за герой. — Даде знак и отвориха вътрешната порта и спуснаха моста. Амос поведе отряда. Авангардът бързо се развърна във ветрило и основната част на конницата препусна към стана на неприятелите. Противникът сякаш не разбра, че се извършва набег, и не последва сигнал за тревога.

Арута препусна направо към хълма, на който се бяха събрали командирите на Мурмандамус. Трима арменгарски бойци яздеха до него. Сам не разбра какво го подтикна, но изведнъж изпита непреодолимата потребност да срещне тъмния властелин. Един ескадрон, оказал се най-близо до щурмуващите, препусна в галоп да ги пресрещне. Принцът се озова срещу един озъбен ренегат, който замахна да го посече с тежкия си меч, съсече го и битката се разгоря.

Арута погледна към хълма и видя изправилия се Мурмандамус. Влечугоподобният му спътник бе застанал до него. Моределският главатар сякаш проявяваше пълно безразличие към касапницата, на която бяха подложени съратниците му. Неколцина арменгарци се опитаха да обкръжат шатрата, но бяха пресрещнати от конници моредели и ренегати. Един от стрелците хладнокръвно дръпна юздите на коня си и засипа павилиона със стрели, но понеже беше научил урока за неуязвимостта на Мурмандамус, си избираше други цели. Скоро го последва друг стрелец и двама от пълководците на Мурмандамус паднаха, единият явно убит — стрела бе пробила окото му. Нов отряд войници се затича към мястото, където Арута сечеше наред таласъми, троли и моредели, мъчейки се да защити лъкометците, докато те обстрелваха командирите. Времето се проточи сякаш безкрайно и Арута чуваше само дрънченето на стомана и туптенето на кръвта в ушите си. После Амос изрева:

— Оттегляй се!

Викът му се поде от другите, докато го чу всеки от щурмуващите. Арута се обърна и видя, че към тях препуска нов конен отряд. Замахна със сабята си, свали поредния ренегат от седлото и препусна към Траск. Щурмуващите възвиха вкупом и си запробиваха с бой път назад през лагера, избивайки всеки, който им се изпречеше на пътя. Арута пришпори коня си заедно с другите, обърна се, видя отряд конници с черни ризници, спуснал се да ги догони, и извика на Амос:

— Черни кръвници!

Амос даде сигнал и неколцина от щурмоваците обърнаха конете си да пресрещнат страшните ездачи. Закънтя стомана и паднаха по няколко ездачи и от двете страни. После арменгарците заотстъпваха и мешавицата се разреди, а отстрани към тях препусна нов отряд.

Портите ги чакаха отворени и щом се озоваха зад тях, те спряха и се обърнаха. Зад тях бясно препускаше ариергардът, без да прекъсва ръкопашния бой с връхлитащите Кръвници и други моредели. Дузина арменгарци се мъчеха да се измъкнат от около тридесетината си преследвачи.

Черните кръвници посякоха двама от отстъпващите ездачи и Амос който бе застанал до Арута, каза:

— Десет. — После продължи: — Девет… осем. Седем. — Черните моредели бързо надвиваха шепата арменгарски бойци. — Шестима… петима… четирима… — После Амос изрева с яд: — Затваряй портата!

Докато тежките дървени крила се прибираха, Амос продължи да брои оцелелите:

— Трима… двама… — Последните двама ездачи паднаха посечени, без да успеят да стигнат вратите.

И изведнъж отгоре се разнесе тътенът на стрелящите катапулти и миг след това въздухът се изпълни с писъците на умиращи моредели.

— Поне си платиха, кучите му синове — възкликна Амос. — С очите си видях да падат поне четирима от главатарите им, за двама съм сигурен, че пукнаха! Но защо не използва магия това копеле? Ей това не мога да си обясня. Можеше много лесно да ни спипа, нали?

Арута кимна. И на него му беше чудно. Подаде юздите на коня си на едно момче, пратено да се погрижи за животните, и бързо се качи по стъпалата към командния пост на Ги.

— Проклет да съм! — посрещна го ругатнята на протектора. Пред очите му, долу пред вратите няколко проснати на земята трупа в черни ризници се надигнаха с гърчове и се затичаха към вражеския лагер вдървено — изглеждаха така, все едно изобщо не са пострадали.

— Когато ми разказа за тия… — почна Ги.

— Не ми повярва — довърши Арута. — Знам. Човек трябва да го види, за да го разбере.

— Как ги убивате?

— С огън, с магия или като им изтръгнеш сърцата. Иначе даже да си ги разчленил, се събират и стават още по-силни. По друг начин не можеш да ги спреш.

— Никога не съм споделял възхитата на баща ти към магическите неща, Арута, но сега бих дал половината си херцогство — бившото ми херцогство — за един надарен чародей — каза Ги.

Арута се замисли, после каза:

— Нещо тук ме тревожи. Малко разбирам от тези неща, но изглежда, че Мурмандамус, въпреки цялата си мощ, почти не се опитва да ни затрудни. Пъг — един чародей, когото познавам — ми е разказвал за неща, които е правил, и те… те далеч надминават всичко, което видях досега. Струва ми се, че Пъг просто би могъл да отвори портите на крепостта, ако реши.

— Нищо не разбирам от тези работи — призна Ги.

— Възможно е този мръсник просто да не иска армията му да разчита прекалено на самия него. — каза Амос. — Ги и Арута го изгледаха с любопитство и той поясни: — Може да е въпрос на морал.

Ги поклати глава.

— Не знам защо, но ми се струва, че е по-сложно.

Арута се беше загледал към вражеския лагер, където цареше суматоха.

— Каквото и да е, най-вероятно ще го разберем скоро.

— Вече минаха две седмици, откакто брат ти тръгна — каза Амос. — Ако всичко е минало добре, би трябвало днес да е в Камен връх.

— Да, ако всичко е минало добре — каза Арута.

Мартин стоеше, притиснал гръб във влажния гранит. Скърцането на ботуши горе по скалите му подсказваше, че преследвачите търсят следите му. Държеше лъка пред себе си и гледаше скъсаната тетива. Имаше си още една в торбата, но нямаше време да я смени. Ако го откриеха, щеше да захвърли лъка и да извади сабята.

Дишаше бавно и се стараеше да запази спокойствие. И се чудеше дали съдбата е проявила благосклонност към Бару и Лаури. Преди два дни се бяха добрали като че ли до същинските Ябонски хълмове. Никакви следи от преследвачи не бяха забелязали до този ден, но малко след изгрев слънце ги засече един патрул конници на Мурмандамус. Бяха се спасили, като се покатериха по скалите встрани от пътеката, но моределите слязоха от конете и ги подгониха. За лош късмет, Мартин и другите се оказаха от двете страни на пътеката и Лаури и Бару побягнаха на юг, докато Мартин пое на запад. Можеше само да се надява, че ще проявят достатъчно разум да продължат към Ябон, а на да се опитват да се съберат с него. Мартин погледна слънцето и прецени, че остават само още два часа светло. Ако не го пленяха, докато се стъмни, щеше да се измъкне.

Шумът от ботушите заглъхна и Мартин се закатери на прибежки нагоре. Прецени, че е близо до Камен връх, макар никога досега да не беше се изкачвал към него откъм север. Околността му се струваше смътно позната и ако ги нямаше другите тревоги, щеше да е сигурен, че скоро ще намери джуджетата.

И изведнъж пред него изникна моредел. Без да се колебае, Мартин замахна с лъка и го цапардоса по главата. Изненаданият тъмен брат се олюля и докато се съвземе, херцогът извади сабята си и го довърши.

Бързо се огледа за спътници на моредела. Стори му се, че зърна някакви движещи се сенки в далечината, но не можеше да е сигурен. Забърза се нагоре и спря на един завой. Надникна и видя шест вързани коня. Затича се, метна се на седлото на единия, преряза със сабята си юздите и на другите и ги плесна с плоската страна на оръжието, за да ги накара да побягнат.

После пришпори коня си напред. Можеше да прескочи потока и да се върне на пътеката. Стигнеше ли до нея, можеше да изпревари моределите и да се добере до Камен връх.

От една скала върху него скочи тъмна фигура и го повлече надолу от седлото. Мартин се превъртя, изправи се и се присви за бой с извадена сабя. Моределът направи същото. Двамата бойци се взряха един в друг и моределът изкрещя дрезгаво на елфския си език — викаше спътниците си. Мартин нападна, но моределът се оказа ловък с меча и го задържа на разстояние. Мартин разбра, че ако се обърне да побегне, ще го пронижат в ребрата, но ако остане, скоро ще му се наложи да се бие с петима моредели наведнъж. Зарита чакъл и прах към противника си, но воинът се оказа опитен и отскочи настрани, за да не се напрашат очите му.

После и от двете страни се чу тропот на ботуши. Моределът отново изрева нещо и му отговориха отляво, от южната страна. Звукът на дрънчаща броня и на ботуши отдясно се усили. Очите на моредела за миг се извърнаха натам и Мартин замахна. Тъмният елф едва отби удара и получи лека рана по ръката. Мартин се възползва от предимството си и замахна решително, оголвайки рисковано защитата си за смъртен контраудар, ако не улучеше. Улучи. Моределът се срина и Мартин издърпа сабята си.

Скочи към скалите, търсейки по-висока позиция преди да се стоварят върху него от двете страни. От южния бряг на дерето се изсипаха моределски воини.

А след това изведнъж отгоре се пресегна нечия ръка и сграбчи Мартин за туниката.

Две мощни мишци надигнаха херцога на Крудий и го издърпаха над ръба на дерето. Мартин вдигна очи и видя едно ухилено лице с гъста рижа брада.

— Прощавай за грубите обноски, но и играта долу нещо загрубя.

Мартин се извърна и видя дузина дребосъци, спускащи се по урвата откъм север. Моределите видяха, че ги превъзхождат две към едно, и побягнаха, но джуджетата ги догониха, преди да направят и десет крачки. Битката приключи набързо.

До Мартин изникна друго джудже. Първото му подаде мях и Мартин се изправи и отпи. После погледна надолу към двамата си спасители, по-високият от които не стигаше и пет стъпки.

— Благодаря ви.

— Няма за какво. Тъмните братя щъкат тука напоследък и усилихме патрулите. И нали си имаме гости — събеседникът му кимна към катерещите се към тях дребосъчковци, — които горят от желание да излязат и да се посбият с досадниците. Обикновено бягат, страхливците му със страхливци, щото знаят, че са близо до дома ни, ама този път нещо се помотаха. Сега, ако нямаш нищо против, би ли ми казал кой ще да си ти и какво точно търсиш на Камен връх?

— Ама това Камен връх ли е? — изненада се Мартин. Джуджето посочи зад него и херцогът се извърна. Отзад, отвъд ръба на урвата, където се беше крил, се издигаше пояс дървета. Дърветата опасваха висок връх, обгърнат от облаци. Толкова се беше залисал с бягството си през последния ден и с играта на криеница, че не бе забелязал нищо освен околните скали и дерета. Сега разпозна върха. Намираше се само на половин ден преход от Камен връх. Мартин огледа струпалите се около него джуджета, свали дясната си ръкавица и им показа пръстена си.

— Аз съм Мартин, херцогът на Крудий. Трябва да говоря с Долган.

Джуджетата го изгледаха скептично. Явно им се струваше невероятно един властелин на Кралството да се появи по такъв необичаен начин пред вратите на дома им.

— А аз съм Пакстон. Баща ми е Харторн, бойният главатар на клановете на Камен връх и вожд на село Делмория. Елате, лорд Мартин. Ще ви заведем да се видите с краля.

Мартин се засмя.

— Значи все пак е приел короната? Пакстон се ухили.

— Тъй да се каже. Склони да приеме кралската работа, след като му досаждахме две години, но короната не ще да носи. Тя си стои в един сандък в Дългата зала. Хайде, ваша светлост. До заник слънце ще стигнем.

Тръгнаха. За пръв път от две седмици Мартин се чувстваше в безопасност, но взеха да го мъчат мисли за брат му и за всички останали в Арменгар. Колко ли още щяха да удържат?

Вражеският лагер заехтя от тътена на барабани, зова на тръби и викове. Равнината под крепостните стени закипя след разнесената заповед да се подготвят за щурм. Ги, който се взираше в царящата долу суматоха, се обърна към Арута и каза:

— Още преди пладне ще ни ударят с всичко, с което разполагат. Мурмандамус може да е държал досега част от войската си в резерв за нашествието в Ябон, но не може повече да си позволи и един ден забавяне. Днес ще тръгнат срещу нас с цялата си сила.

Арута само кимна, загледан как всички отряди пред града се стягат за битка. Никога не се беше чувствал толкова уморен. Избиването на пълководците на Мурмандамус бе хвърлило вражеския стан в пълен смут в продължение на два дни, преди да се възстанови редът. Принцът нямаше представа каква сделка е сключена и какви обещания са дадени, но ето че сега, на третия ден, враговете отново настъпваха.

Двадесет и седем дни бяха изминали от заминаването на Мартин. Дори и да идваше помощ, вече беше твърде късно.

Джими и Локлир чакаха наблизо, готови да изпълнят длъжността си на куриери. Джими погледна крадешком по-младия си приятел. След смъртта на Бронвин Локлир сякаш бе обладан от зъл демон. Търсеше всяка възможност да влезе в бой, пренебрегвайки изричната заповед да стои настрана, за да може да изпълни дълга си на куриер. На три пъти Джими го беше видял да влиза в бой, когато не се налагаше и можеше да го избегне. Ловкостта му със сабята и бързината му си бяха казали думата и Локлир бе оцелял, но Джими никак не беше сигурен, че ще може да оцелява още дълго, дори и да го иска. Опитал се бе да поговори с Локлир за момичето, но по-младият скуайър беше отказал. Преди да навърши шестнадесет, Джими беше виждал твърде много смърт и разруха. Беше обръгнал. Дори когато си бе помислил, че Анита е мъртва, както и по-късно с Арута, не беше посървал толкова, колкото Локлир сега. Съжаляваше, че не разбира много от тези неща, и искрено се тревожеше за приятеля си.

Ги запресмята мълчаливо мощта на прииждащите пълчища и най-сетне промълви тихо:

— Няма да можем да ги удържим на стената.

— И аз си го помислих — отвърна Арута, През четирите седмици след заминаването на Мартин градът се бе удържал, воините на Арменгар бяха проявили доблест, надминаваща и най-оптимистичните очаквания на принца. Бяха отдали всичко, с което разполагаха, но изтощението най-сетне бе започнало да изцежда резервите На войската. През последната седмица още хиляда воини бяха загинали или излезли от строя и сега бранителите се бяха пръснали твърде рехаво по протежение на стената, за да могат да се противопоставят непълната сила на щурмуващите, а по грижливия начин, с който Мурмандамус водеше щурма, личеше, че този път наистина се кани да реши всичко наведнъж и още този ден. Ги кимна мълчаливо на Амос и старият моряк се обърна към Джими:

— Съобщете на командирите на отряди веднага да започнат трета фаза на евакуацията.

Джими дръпна Локлир, който стоеше сковано, сякаш изпаднал в транс, и го поведе. Момчетата се затичаха по стената да предадат заповедта на командирите и скоро от бойниците започнаха да се отделят по няколко избрани бойци. Слязоха бързо долу и побягнаха към цитаделата.

— Как ще са съставени групите? — попита Арута.

— По един опитен боец, двама въоръжени старци или старици, три по-големи деца, също с оръжие, и по пет по-малки — отвърна Ги.

Арута знаеше, Че след броени минути дузини такива групи ще започнат да се измъкват по дългия тунел от пещерата под града към околните планини. Оттам щяха да поемат на юг, за да потърсят убежище в Ябон. Надяваха се, че по този начин поне част от децата на Арменгар ще бъдат спасени. Боецът във всяка група щеше да я командва й да пази децата с цената на живота си. Освен това им беше заповядано, ако се наложи, да ги убият, но да не позволяват да паднат в плен в ръцете на моределите.

Слънцето бавно се надигна й тръгна по пътя си, безгрижно към очакваната долу битка. Стана пладне, а сигнал за атака все още нямаше. Ги се зачуди:

— Какво чакат още?

Около два часа по-късно в далечината сред вражите пълчища се чу едва доловим за бранителите тътен. Тътенът продължи неспирно около половин час, след което по фронтовата линия заехтяха тръби. Зад вражите редици на яркосиния небесен фон изникнаха странни тъмни силуети. Приличаха на гигантски черни паяци или нещо подобно. Тръгнаха бавно и тържествено през войската, излязоха пред фронта и продължиха към града. Когато наближиха, Арута ги загледа втренчено. Наоколо се разнесоха викове на изненада и Ги възкликна:

— Богове, това пък какво е?

— Някакви машини — отвърна Арута. — Подвижни обсадни кули.

Отблизо приличаха на гигантски кутии, три до четири пъти по-големи от онези, които бяха издигали срещу стената предната седмица. Търкаляха се на огромни колела без видима движеща ги сила, защото не се виждаха никакви гиганти, роби или товарни животни, които да ги бутат или теглят. По някакъв магически начин се движеха със собствена тяга и огромните им колелета тътнеха гръмко по каменистия терен.

— Катапулти! — извика Ги и ръката му падна отсечено. Напред полетя дъжд от камъни, които заудряха грамадните кутии. Една от тях рухна, лишена от опора, и с трясък се разби в земята. Разпадна се и поне стотина мъртви тела на таласъми, моредели и хора изхвърчаха от развалините й.

— Във всяка от тях трябва да има поне по двеста-триста войници — каза Арута.

Ги бързо пресметна.

— Идват още деветнадесет. Ако по една на всеки три стигне до стените, това прави хиляда и петстотин нападатели на стената наведнъж. Катран и горящи стрели! — изрева протекторът.

Защитниците се опитаха да подпалят приближаващите се огромни сандъци, но дървото се оказа промазано с нещо, защото макар хвърленият с катапултите катран да пламна по повърхността на няколко от машините, обгаряше само повърхността му. Писъците отвътре показаха, че пожарът нанася щети, но обсадните кули продължиха напред.

— Всички резерви на стената. Стрелците — на позиция по покривите. Конните отряди — по места!

Заповедите на Ги бързо се разнесоха и бранителите зачакаха приближаващите се кули. Пълчищата на Мурмандамус бавно крачеха зад машините, на почетно разстояние, защото целият огън на бранителите бе съсредоточен върху тях.

После първата машина се опря до стената, предната й страна се килна напред и падна, както ставаше с по-малките, и от вътрешността й върху бранителите се изсипаха дузини таласъми, моредели и хора. Скоро навсякъде по стената закипя яростна битка, а ордите долу се втурнаха на щурм. Задните стени на кутиите също започнаха да се отварят и оттам се заизсипваха въжени стълби, по които към внезапно отворилите се входове към града започнаха да се катерят нападатели. Пред стълбите изпънаха кожени навеси, за да предпазят катерачите от стрелите на защитниците. Катапултите продължиха да мятат камъни и катран, но след като лъкометците се оттеглиха по покривите на града, а останалите защитници трябваше да се бият с нападателите от кулите, вече нямаше какво да разколебае катерещите се по дългите стълби нападатели.

Арута се вкопчи в ръкопашен бой с един моредел, прескочил трупа на загинал арменгарски воин, замахна и тъмният елф се олюля назад И падна през парапета долу.

Принцът се извъртя и видя, че Ги довършва друг.

— Не можем да ги удържим тук! — извика протекторът. — Всички да се оттеглят!

Заповедта се предаде и бранителите изведнъж започнаха да отстъпват под напора на щурмуващите. Всяко стълбище остана под защитата на определен отряд, докато другарите им се спускаха да заемат позиции по улиците на града. Всички оставащи бяха доброволци, готови да загинат.

Арута се затича през външния пояс зад стената, обърна се за миг и видя, че и последният защитник на стената е сразен. Когато стигна до средата на откритото пространство, няколко таласъми скочиха от стълбите и се затичаха към портата. Изведнъж от покривите на сградите се изсипа дъжд от стрели и нападателите загинаха до един. Ги настигна Арута, Амос ги догони след секунди.

— Ще можем да ги задържим от портата, докато не разположат стрелци на кулите. Тогава нашите ще трябва да се изтеглят.

Арута погледна нагоре и видя, че над улиците между покривите на сградите срещу откритата полоса са сложени дълги талпи. Когато стрелците напуснеха първия ред сгради, щяха да издърпат след себе си и талпите. На пълчищата таласъми щеше да се наложи да разбиват вратите с тарани и да се качат по стълбите, за да влязат в ръкопашен бой със стрелците. Но междувременно лъкометците щяха да се изтеглят на задния ред сгради. И щяха непрекъснато да обстрелват улиците долу, принуждавайки нашествениците да плащат скъпо за всяка завоювана стъпка. През последния месец по тези покриви бяха оставени стотици колчани под промазани платнища, заедно с резервни тетиви и допълнителни лъкове. Според преценката на Арута Мурмандамус щеше да даде поне още хиляда жертви само от първата полоса до втората.

Към полосата се затича отряд мъже с големи дървени чукове. Спряха се до камарата бурета, каквито имаше поставени на всеки ъгъл, и зачакаха команда. В началото изглеждаха обречени, защото от стената се изсипа море от таласъми, троли, моредели и ренегати, но после от една странична улица връхлетя конен ескадрон и спря нашествениците.

Край Ги и Арута профучаха стрели и протекторът каза:

— Стрелците им вече са на позиция. Дайте сигнал за изтегляне! От четата лъкометци нагоре по улицата отекна тръбен зов и мъжете с дървените млатила заудряха по буретата, кършейки дебелите чепове. Земното масло потече бавно и миризмата му се смеси с киселата воня на кръв, надвиснала във въздуха. Войниците с чуковете се затичаха по улицата към следващата купчина бурета. Ги дръпна Арута за ръкава.

— Давай към цитаделата. Започваме втората фаза. Принцът се затича след Ги и кървавият бой за всяка къща се развихри.

Два часа продължи ужасната битка пред очите на Ги и Арута, застанали на първия команден пост на стената на цитаделата. Откъм града се носеха несекващи ругатни, писъци и дрънчене на стомана. На всеки завой и пресечка из града чакаше отряд стрелци, така че всяко завоювано от враговете каре падаше през камара от трупове. Мурмандамус щеше да завладее външния град, но на ужасна цена. Арута вдигна преценката си за щетите на Мурмандамус до три-четири хиляди воини, докато стигне вътрешната полоса и рова около цитаделата. И тепърва щеше да му се наложи да се справи с вътрешните укрепления на Арменгар.

До падането на нощта оставаше не повече от час. Леко снаряжените стрелци се движеха ловко от покрив на покрив, изтегляйки дъските след себе си. Ги гледаше с остро око развоя на битката.

— Този град е построен точно за такава битка — каза Арута. Ги кимна.

— Сам да го бях замислил така, че да обезкръви врага, нямаше да го направя по-добре. — Извърна се към Арута и го изгледа сурово. — Арменгар ще падне, освен ако в следващите няколко часа не дойде помощ. Но ще го съсипем този кучи син. Смъртно ще го нараним. Когато тръгне срещу Тир-Сог, ще е изгубил една трета от армията си.

— Една трета? Според мен — едва ли повече от една десета.

— Само гледай и ще видиш — отвърна Ги с мрачна усмивка и подвикна на сигналиста: — Колко остава?

Мъжът размаха бял и син флаг към върха на цитаделата. Арута вдигна очи и видя ответния сигнал — мах с два жълти флага. Войникът отговори:

— Не повече от десет минути, протекторе. Ги помисли малко и каза:

— Още един залп с катапултите по външната полоса. — Заповедта се предаде и в другия край на града се изсипа порой от камъни. Ги промълви тихо, почти на себе си: — Нека да си помислят, че сме разтегнали отбраната си. Тогава сигурно ще побързат всички да влязат вътре.

Времето се проточи мудно. Арута гледаше смълчан оттеглящите се по покривите лъкометци. Здрачи се и един отряд от бойците в засада се затича по улицата към подвижния мост и външната порта на крепостта. Щом първият отряд се добра до спуснатия мост, появиха се втори и трети. Пред очите им командирът на охраната на портата заповяда да го приберат. Последният боец скочи на моста и той тръгна назад през рова. А от покривите стрелците сееха гибел сред напиращите тълпи нашественици.

— Смели са, да останат така на сигурна гибел — отбеляза Арута.

— Че са смели, смели са, но не се канят да умрат — отвърна Ги. Още докато го казваше, стрелците по покривите вече се прехвърлиха на последния ред сгради, спуснаха въжета и бързо се смъкнаха на улицата. Затичаха се към цитаделата, хвърляйки в движение оръжията си, а нападателите зад тях ги подгониха. Но щом стигнаха до средата на откритото пространство, използвано за пазар, стрелците по стената на цитаделата ги срещнаха със залп. Отстъпващите с бяг арменгарци се добраха до рова и наскачаха във водата.

— Ако се опитат да се изкатерят по стената, ще ги изпозастрелят — каза Арута, но забеляза, че гмурналите се под водата не излизат на повърхността.

Ги се усмихна.

— Има няколко подводни тунела, водещи към кулата на портата и други помещения по стената. Щом нашите момчета и момичета излязат, входовете им ще се запушат. — Една особено смела група таласъми притича до рова и скочи. — Дори тази измет да се добере до тунелите, няма да могат да отворят люковете им.

От вътрешността на цитаделата дойде Амос и каза:

— Всичко е готово.

— Добре — отвърна Ги и погледна към върха на цитаделата, откъдето Арманд наблюдаваше битката.

Размахаха жълт флаг.

— Пригответе катапултите! — ревна Ги. Дълго време не последва нищо и накрая Ги каза озадачено: — Но какво чака Севини?

Амос се засмя.

— Или гледа как Мурмандамус влиза през портите начело на юнската си, ако извадим този късмет, или изчаква в капанчето да влязат поне още хиляда.

Арута се беше загледал в една от метателните машини — гигантско съоръжение, заредено с хлабаво привързани едно за друго бурета. Приличаха на малките буренца за ракия и ейл по хановете и пивниците, побиращи не повече от галон. Всяка навързана камара съдържаше по около двадесет-тридесет такива буренца.

— Сигналът! — викна Амос.

Арута вдигна очи към разветия червен флаг, а Ги изрева:

— Катапулти! Огън!

По протежение на стената една дузина гигантски катапулти запокитиха товарите си с буренца и те полетяха на висока дъга над покривите на града и се разбиха в каменната настилка на външната полоса сред дъжд от трески. Батареята зареди следващия залп със смайваща за Арута скорост — за по-малко от минута се подаде команда и ново ято бурета полетя във въздуха. Докато приготвяха третия залп, Арута забеляза, че от един от далечните квартали на града се надига пушек. Амос също го видя.

— Миличките, сами ще ни свършат част от работата. Спретнали са малко пожарче да ни накажат, че не сме останали да измрем при тях. Сигурно ще е доста неприятно да си край него, когато отгоре ти завали нафта.

Арута разбра. Пред очите му пушекът рязко се усили и се разпространи по дълга крива, издаваща, че външната полоса пламва.

— Значи буретата на всеки ъгъл… Амос кимна.

— По петдесет галона във всяко. В първото каре счупихме чеповете, за да се разлее по настилката от сградите до стената. Тая гмеж от убийци са нагазили в нея и са подгизнали до коленете. Има бурета във всяка сграда и по едно на всеки покрив. Когато изкарахме конете от града, престанахме и да задържаме притока на масло нагоре. Всяко мазе в града вече е готово да избухне. Градът наистина ще предложи на Мурмандамус горещо посрещане.

Ги даде команда за третия залп. Но средните два катапулта замятаха вместо бурета едри обли камъни, увити с промазана с нафта и запалена кожа, които профучаха във въздуха в огнена дъга. Изведнъж целият район пред външната стена лумна в ярка бяла светлина. Към небесата все по-нагоре и по-нагоре се заиздига кула от пламъци. Арута гледаше смаяно. Миг след това се чу глух тътен, последван от горещ полъх. Пламъците продължиха да се издигат и дълго време изглеждаше, че никога няма да спрат. След това започнаха да затихват, но кулата от черен дим продължи да се издига, след което се разстла като черна пелена над целия град. А отдолу адският пожар бушуваше.

— Укреплението над външната порта рухна — каза Амос. — Складирали сме под стражевата портална кула няколкостотин бурета, с отдушници, за да подсилват огъня. Взривяват се с трясък. Ако бяхме малко по-близо до крепостта, щяха да ни се спукат тъпанчетата.

Пламъците се разпространиха и навсякъде из града се разнесоха люти проклятия и викове. А катапултите продължаваха да мятат взривния си товар сред пожара.

— Скъсете обхвата! — ревна Ги.

— Сега ще ги подкараме към цитаделата, та да могат стрелците да се поупражняват върху онези, които още не са се опекли — каза Амос.

Арута се взираше в усилващия се пожар. Последва нов взрив и веднага след него нова серия, а миг след това — глух тътен. Знойни ветрове задухаха към цитаделата, а огнените стълбове във външния град се завихриха. Взривовете зачестиха, тътенът им се усили — беше явно, че по възловите места из града са струпани доста бурета. Арута вече започна да различава гърмежа на камарите бурета от избухващите мазета. Огнената стихия стремително се приближаваше към цитаделата. Амос беше прав: Арменгар предлагаше наистина „горещо посрещане“ на Мурмандамус.

— Сигнал — извика един от войниците и Ги вдигна поглед нагоре. От централната кула на цитаделата вееха два червени флага, видими съвсем ясно заради блясъка на пожара, макар слънцето отдавна да беше залязло.

— Арманд дава сигнал, че целият външен град е в пламъци — каза Амос на Арута. — Непроходим е. Дори Черните кръвници ще станат на въглен, ако стъпят вътре. — Старият морски вълк се ухили злобно. — Дано само височайшият говнар да е побързал да се набута начело на гнусната си паплач.

От града се носеха викове на ужас и гняв и се чуваше тропот на бягащи нозе. Пламъците прииждаха неумолимо към вътрешната полоса, бележейки марша си с поредица от взривове на всеки няколко минути, щом пламнеше поредната камара от бурета на всяко кръстовище. Горещината вече се усещаше дори тук, високо на стената на цитаделата. Арута каза:

— Този огнен вихър ще изсмуче въздуха от дробовете им.

— Надявам се — кимна Амос. Ги уморено каза:

— Арманд го състави този план. Проклет гений! Най-добрият полеви командир, когото съм срещал. Замисълът беше да се изчака, докато влязат колкото може повече. След като ще бягаме в планините, поне да ги уязвим колкото може по-силно.

Но Арута долови зад равнодушния му тон покрусата на пълководец, чиято позиция скоро ще падне. Принцът каза:

— Проведохте майсторска защита.

Ги кимна мълчаливо и Арута и Амос разбраха, че казва наум: „Но не достатъчна.“

Първите бягащи от пожара нашественици излязоха на откритото пространство пред цитаделата и се заковаха на място, разбрали, че са изложени на погледите на воините по стената. Присвиха се в сянката на последните сгради, сякаш надявайки се някакво чудо да ги спаси. Броят на бягащата от пожара рат на Мурмандамус започна да расте под напора на неумолимите пламъци. Катапултите не спираха да подхранват пожара с бурета с нафта, скъсявайки обхвата Си след всеки два залпа, за да привлекат огъня все по-близо и по-близо до вътрешната полоса. Сега бранителите на цитаделата можеха да видят взривовете по покривите само на половин дузина къщи по-нататък, после — пет, четири. Врещящите моредели, таласъми и човеци и пръснатите тук-там из тази гмеж троли и гиганти започнаха да се бият помежду си, защото натискът на бягащите от адския зной се усилваше и все повече излизаха на откритото. Ги се обърна към Амос и каза:

— Стрелците да открият огън.

Амос изрева командата и лъкометците започнаха да стрелят. Арута гледаше слисано.

— Това не е бой — промълви той тихо. — Това е касапница. Нашествениците се бяха струпали толкова нагъсто на пазарния площад, че всяка стрела поразяваше някой. Падаха върху труповете, прегазени от напиращите от пожара тълпи. Полетяха още бурета с масло и пламъците продължиха безмилостния си марш към цитаделата.

Арута заслони очите си с ръка, защото светлината от огнената стихия стана ослепителна, а зноят — едва поносим. Осъзна колко гибелен е за жалките същества в края на площада, намиращи се съвсем близо до него.

После избухнаха нови бурета, още по-близо, и ордата се понесе с врясъци и викове към цитаделата. Мнозина от тичащите през полосата бяха простреляни, но някои успяха да се доберат до рова и скочиха във водата. Облечените в плетени ризници потънаха, напразно мъчейки се да ги съблекат под водата, загинаха и много от моределите в кожени ризници. Но немалко също така изплуваха на повърхността и запляскаха като псета.

Арута прецени, че на площада пред очите му лежат поне две хиляди трупа. Други четири или пет хиляди от нападателите трябваше да са изгинали в града. Арменгарските лъкометци започнаха да се уморяват и стрелите им едва стигаха целта, ясно очертана на огнения фон.

— Отворете тръбите — каза Ги.

Последва странно хъхрене и над водата в рова потече черно масло. Наскачалите във водата разбраха какво става и викове на ужас процепиха въздуха. Пламъците от вече изпепеления град се понесоха през площада, а от стената започнаха да хвърлят долу в рова горящи бали. Водната повърхност избухна в синьо-бели пламъци, които затанцуваха бясно: писъците бързо заглъхнаха и скоро всичко свърши.

Арута и останалите се принудиха да се отдръпнат от стената, заради непоносимо горещите вълни, които лъхнаха от рова. Когато пламъците заглъхнаха, принцът надникна надолу и видя плаващите във водата овъглени трупове. Усети, че му прилошава, и видя, че и Ги изпитва същото. Амос само гледаше мрачно. Пожарът из целия град забушува неудържимо и Ги каза:

— Имам нужда да пийна нещо. Хайде. Остават ни още само няколко часа.

Амос и Арута последваха мълчаливо протектора на загиващия град към вътрешната сграда на цитаделата.

Ги пресуши бокала си и посочи на картата на масата. Арута стоеше до оцапаната в сажди Бриана, която заедно с останалите командири чакаше от Ги последните заповеди. Джими и Локлир бяха дошли от последния си пост и стояха от другата страна на Арута. Дори вътре в заседателната зала се усещаше горещината от продължаващия пожар, в който катапултите продължаваха да изсипват бурета с нафта. Избегналата капана част от армията на Мурмандамус бе принудена да чака отвън външната стена, докато огненият ад стихне.

— Ето тук — каза протекторът и посочи няколкото зелени петна на картата — са скрити конете. — Поясни на Арута: — Бяха изведени от града във втората фаза на евакуацията. — След това заговори на всички: — Не знаем дали таласъмите не са се натъкнали на някои от тях или не са заловили всички. Но се надяваме, че част от тях са оцелели. Според мен са решили, че най-после сме изоставили редутите по хълмовете, и не смятат за нужно да проявяват бдителност. Тайният тунел извън града все още е надежден; само един отряд Тъмни братя е бил забелязан в околностите му и са подминали, без да огледат района. Общата заповед е следната: всяка рота ще напусне града поред, от Първа до Дванадесета, с всички зачислени й помощни части. Ще излизат от тунела само след като се уверят, че изходът е подсигурен. Искам Първа рота да заеме отбрана по периметъра на изхода, докато Втора започне да я подменя. Когато Единадесета рота напусне тунела, Дванадесета тръгва също. Тук ще останат само онези войници, които са назначени да останат в ариергард. Не искам никакви излишни прояви на героизъм в последния момент да застрашат тази евакуация. Не искам никакви недоразумения. Ясно ли е на всички какво трябва да правят?

Никой не се обади и Ги продължи:

— Добре. Сега се погрижете всички да разберат, че щом напуснем града, всеки остава сам за себе си. Искам колкото може повече хора да стигнат до Ябон. — И с хладна ярост добави: — Един ден ще възстановим Арменгар. — Замълча, сякаш му беше трудно да изрече последните думи. — Започнете последната фаза на евакуацията. Командирите напуснаха заседателната зала и Арута попита:

— Ти кога тръгваш?

— Последен, разбира се — отвърна Ги. Арута погледна Амос и той му кимна.

— Имаш ли нещо против да остана с теб? Ги се изненада.

— Канех се да ти предложа да тръгнеш с Втора рота. Първа може да се натъкне на изненада, а последните може да ги ударят привикани в планината подкрепления. Последната, която ще напусне, е най-застрашена.

— Не съм сигурен дали вярвам, че съм някакъв герой от пророчество, комуто е съдено да унищожи Мурмандамус, но ако все пак е така мисля, че може би трябва да остана — отвърна Арута.

Ги се замисли за миг.

— Защо пък не? без друго нищо повече не може да се направи. Помощта или ще дойде, или не. Но и да дойде, вече е твърде късно да се спаси градът.

Арута хвърли поглед към Джими и Локлир. Джими се канеше да подхвърли някоя хаплива забележка, но Локлир каза само:

— И ние оставаме.

Арута понечи да възрази, но забеляза странното изражение на лицето на скуайъра от Края на сушата. Нямаше я вече онази момчешка несигурност, личаща под вечната му усмивка. Очите му се бяха състарили, станали бяха някак по-безмилостни и несъмнено по-тъжни. Принцът кимна.

Зачакаха дълго, отпивайки по малко ейл да отмият от устата си вонята на сажди и да се охладят от жегата. От време на време влизаше куриер да докладва, че поредната рота е напуснала цитаделата. Часовете се проточиха бавно. Нощта бе прорязвана от случайните взривове на последните докоснати от пожара мазета. Арута се чудеше как може да са останали още, но всеки път, щом решеше, че градът е напълно опожарен, нов глух тътен известяваше, че разрушението още продължава.

Когато докладваха, че и Седма рота е тръгнала, в стаята тичешком нахълта войник. Беше облечен в кожена ризница, но си личеше, че е от помощните войски, някой от пастирите или земеделците. Рижата му коса беше прибрана назад и падаше до раменете му, а лицето му беше покрито с гъста червеникава брада.

— Протекторе! Елате да видите нещо!

Ги и останалите се забързаха към един от прозорците в дългия коридор, с изглед към горящия град. Безумният огнен ад бе позатихнал, но пламъците продължаваха да са обхванали целия град. Смяташе се, че ще мине поне още един час преди Мурмандамус да може да вкара още войска. Но сега се видя, че са сбъркали. Откъм все още горящите сгради край пазара към цитаделата прииждаха фигури.

Ги се забърза към стената. Когато се качи, видя отряд войници, очертани като черни силуети на фона на бушуващите огнени езици. Пристъпваха бавно, сякаш държаха да останат на открито, за да ги видят от стената. Докато ги гледаха, нов куриер докладва, че Осма рота е започнала да се изтегля. Пристъпващите напред фигури стигнаха до края на външния пояс и Ги изруга. Пълчища таласъми стояха под защитните навеси, почти невидими, освен когато някой пламък се отразеше в повърхността на водата в рова. Появи се и самият Мурмандамус.

— Какво пък е това? — ахна Джими.

Вождът на моределите яздеше напред без никаква защита, явно непритеснен от все още силния зной, а звярът, който беше яхнал, беше страховита гледка. Имаше тяло на кон, но беше покрит с блестящи червени люспи, сякаш някаква змийска стоманена кожа беше нагрята почти до стапяне. Гривата и опашката на съществото бяха от пламъци, а очите — горящи въглени. Вместо дъх от ноздрите му бълваше нажежена пара.

— Жребецът на демона — промълви Арута. — Има такава легенда. Само демон може да го яхне.

Съществото се изправи на задните си крака и Мурмандамус извади меча си. Размаха го и пред първите отряди на войската му се появи нещо черно. Беше мастиленочерен мрак, който заличи светлината, изля се на локва върху каменната настилка на площада, потече като живак и след това се оформи в правоъгълник. След миг хората по стената на цитаделата видяха, че се е превърнало в десет стъпки широка платформа от пълен мрак. После то бавно започна да се надига, стъпка по стъпка, и оформи катраненочерна рампа над рова. Парче мрак се откъсна от рампата и се понесе към вдигнатия подвижен мост, закрепи се и започна да расте. От него започна да се оформя нов мост. След кратка пауза от него се откъснаха нови късове мрак и започнаха да се изпъват над рова.

— Проклятие! — изруга Ги. — Той прави някакви мостове към стената. Предайте да побързат с евакуацията!

Когато абаносовите мостове стигнаха до средата на рова, първите отряди таласъми се покачиха на тях и бавно започнаха да се приближават към стената. Стъпка по стъпка черните мостове започнаха да се приближават към защитниците. Ги заповяда на лъкометците да стрелят.

Стрелите полетяха над рова, но срещаха някаква невидима стена и падаха, без да нанесат щети. Онова, което бе предпазило нападателите от пека на пожара, сега ги пазеше и от стрелите. Наблюдателите от върха на цитаделата докладваха, че огньовете във външния град секват и нови пълчища нашественици нахлуват в Арменгар.

— Слизай от стената! — изрева Ги. — Ариергардът — на първата тераса! Всички други части да се изтеглят веднага! Никой да не остава повече тук!

Доскоро подреденото изтегляне щеше да се превърне в отчаяно бягство. Нашествениците щяха да сломят последната защита повече от час преди допускания от Ги срок. Арута разбираше, че е възможно да се стигне до бой за всяка стая в цитаделата, и си обеща наум, че ако нещата дойдат дотам, ще изчака, за да се срази с Мурмандамус.

Затичаха се през вътрешния двор и бързо се качиха по стълбището на първата от трите тераси, сподирени от шума на вятъра и тропота на затварящите се след тях врати. Докато излизаха от дългия коридор, Арута забеляза, че на прага пред издигащата се платформа са струпани куп бурета. Имаше и други на всеки праг наоколо и всичко, което можеше да гори, бе струпано около вратите така, че да не могат да се затворят. Принцът разбра, че последният ход на Ги дьо Батира ще е подпалването на самата цитадела с надеждата, че в пожара ще загинат още бойци от армията на Мурмандамус. Заради Кралството Арута се помоли наум дано силите на демона моредел да свършат и той да не може да защити войниците си от огъня.

По коридора се разтичаха войници и започнаха да трошат параваните, боядисани в бяло, за да се сливат с каменната зидария. Вятърът от зейналите дупки надигна лютивите изпарения и мирисът на нафта изпълни въздуха. Докато излизаха на терасата, Амос забеляза, че принцът се озърна през рамо.

— Минават от подземието до покрива. Повече въздух за огъня. Арута кимна и се загледа към първата вълна на бойците на Мурмандамус, изравнила се със стената. Щом стъпиха на стената на цитаделата, защитното поле около тях изчезна и те се пръснаха и се затичаха на прибежки, снишени, за да се предпазят от стрелите. Катапултите бяха безполезни, защото разстоянието бе твърде късо.

Стрелците задържаха нападателите на разстояние, Арута разбра, че Ги брои всяка изтичаща минута, в която още от хората му могат да напуснат града.

Зад бавно настъпващите таласъми се чу тропотът на други, изсипващи се през стената. Щурмоваците на Мурмандамус превзеха кулата на портата, пуснаха моста, отвориха вратите и армията им нахлу. Пожарищата в града гаснеха и нови орди нашественици стремително се приближаваха към цитаделата. Накрая Ги изрева:

— Свърши се! Всички към тунела!

Всеки от стрелците пусна още по една стрела, след което всички побягнаха навътре. Верен на думата си, Ги изчака, докато се приберат всички, след което влезе и той последен и залости вратата. Железни капаци заслониха прозорците на терасата. Отдолу се разнесе тропот — нападателите се мъчеха със залостените врати към двора.

— Повдигачът е отрязан! — извика Амос, — Ще трябва да се спуснем по стълбите.

Завиха по друг коридор, затръшнаха и залостиха вратата след себе си и хукнаха по тясното стълбище към огромната пещера. Всичка специални светилници бяха запалени и я осветяваха с призрачната си светлина. Очите на Арута го засърбяха от лютивите изпарения, раздвижени от вятъра, нахлуващ през тунела, в който вече навлизаше последният резервен отряд. Ги и останалите с него се затичаха към вратата, но трябваше да спрат, защото в тунела можеха да влязат само по двама души наведнъж. Отгоре заотекваха викове и тропот по вратата на горната площадка на стълбището.

Ги отново настоя да влезе последен и залости вратата с тежък дървен лост.

— Това би трябвало да ги забави още няколко минути. — Извърна се да се втурне в тунела и каза на Арута: — Моли се само някой от онези кучи синове да не влезе в пещерата с горяща факла преди да се измъкнем от тунела.

Забързаха се напред, спирайки се да затворят и залостят всяка врата. Накрая стигнаха края на подземния проход и се озоваха в друга огромна пещера. Навън блестяха нощните звезди. Докато Ги залостваше и последната врата, дузината стрелци от ариергарда стояха в готовност, за да не би противниците да догонят протектора. Други няколко десетки бойци отстъпваха бавно, изчаквайки, за да не се скупчат наведнъж изтеглящите се последни групи. Шумът, разнасящ се отвън, издаваше, че някои от бягащите са се натъкнали на вражески сили.

Ги даде знак на лъкометците да опразнят пещерата. Скоро всички бойци, които не бяха от ариергарда, излязоха и вътре с Ги останаха само няколко души плюс Локлир, Джими, Арута и Амос. Ги се разпореди и ариергардът да тръгне и в пещерата останаха само петимата. Още нечия фигура изникна в сумрака и Арута разпозна в нея същия войник, който им бе донесъл вестта за приближаването на Мурмандамус през пламъците.

— Бягай! — извика му Ги.

Войникът само сви рамене, видимо непритеснен от заповедта.

— Казахте, че оттук всеки ще действа сам за себе си, протекторе. Аз мисля да остана.

Ги кимна.

— Името ти?

— Шига.

— Чувал съм за теб, Шига Копието — рече Амос. — Миналото Средилетие спечели награда за най-дълго мятане.

Мъжът пак само сви рамене.

— Видя ли дьо Севини? — попита го Ги.

Шига посочи с брадичка към изхода на пещерата.

— Той с още няколко души напуснаха малко преди да дойдете, точно както заповядахте. Трябва вече да са подминали най-високия редут, на стотина разкрача по-надолу оттук.

Откъм тунела се чу смътно трясък на цепещо се дърво и Ги каза:

— Стигнаха последната врата. — Грабна една желязна верига, минаваща под прага под вратата, и каза: — Помогнете ми. — Всички хванаха веригата и му помогнаха да я изпъне, така че да може да се прикачи към една закрепена на каменния под на пещерата балиста. Не беше заредена за стрелба, но след като закрепиха веригата, Арута веднага се сети за предназначението й.

— Пускаш спусъка и тунелът отзад се срива, нали?

— Веригата минава под опорните стълбове на тунела, чак до другата пещера, която ги свързва — каза Амос. — Би трябвало да рухне заедно с няколкостотин от ония мръсници вътре. Но има и още нещо.

— Бягайте! — викна Ги. — Идват.

Откъм вратата се чуха ритмични удари. Явно нападателите бяха донесли таран, за да я строшат. Арута и останалите бързо изскочиха от пещерата и се обърнаха да видят какво ще стане. Ги дръпна спусъка на балистата и тя като че ли се поколеба в първия миг, след което рязко дръпна веригата само с една педя, но това беше достатъчно. Изведнъж вратата се пръсна навън и Ги хукна към изхода, подгонен от гъсти облаци прах. От облака изпадаха няколко окървавени и премазани тела на таласъми и след тях от тунела се изля порой от камъни.

Всички се затичаха надалече от пещерата и Ги посочи водещата нагоре пътека.

— Искам да се кача там за малко. Вие, ако искате, тръгвайте, но аз държа да видя това.

— И аз не бих го пропуснал — каза Амос и тръгна след него. Арута ги изгледа и също пое нагоре.

Докато се катереха над изхода на пещерата, усетиха под краката си тътен и се чуха няколко тъпи взрива. Амос каза:

— Повдигачите бяха приготвени да се спуснат надолу, когато тунелът рухне. Би трябвало да са подпалили буретата на всеки етаж на цитаделата, чак до пещерата. — Чу се нов залп от експлозии. — Проклетата машинария май се задейства.

Изведнъж земята под тях се надигна. В ушите им отекна трясък, сякаш небесата се разтвориха, ударната вълна ги събори на земята и невъобразимият трус ги зашемети за миг. Отвъд ръба на стръмнината, по която се катереха, високо към небето изригна кълбо от оранжеви и жълти пламъци, разрасна се и се пръсна като гъба горе, и под адското му сияние се видяха хвърчащи каменни отломки. Земята под тях се разтрепера с глухи тътнежи, щом последните складове с нафта пламнаха и пръснаха несъкрушимата цитадела. Камъни, пламнали греди и кървави трупове полетяха към небето, понесени сякаш от гигантски смерч.

Арута остана да лежи на земята, стъписан от неописуемата гледка. Воят на побеснелия вятър го помете, последван от непоносимо гореща вълна. За миг знойна вълна шибна лицата им, сякаш бяха застанали само на няколко стъпки от гигантска пещ. Амос изрева:

— Складът под цитаделата гръмна. Проветрявахме го цял ден и цяла нощ, за да се взриви по-ефикасно.

Думите му едва се чуха, защото ушите им кънтяха, след което ги погълна нова титанична експлозия и земята под тях се разтресе и надигна, и се затресе отново от серия по-малки взривове. Намираха се все още на цели двеста разкрача от канарата на върха, обърната към града, но и тук горещината беше непоносима.

— Това беше… много повече, отколкото си мислехме — успя да каже Ги.

— Ако се бяхме изкачили горе, щеше да ни свари — обади се Локлир.

— Добре все пак, че се измъкнахме от пещерата — изсумтя Джими.

Всички погледнаха натам, накъдето им сочеше. Земята продължаваше да се тресе, отекваха нови взривове и по стръмните склонове край тях се търкаляха камъни. Хълмът долу бе променил облика си. Всичко, което се намираше вътре в тунела, беше изхвърлено навън още при първата експлозия, покривайки склона срещу устието на пещерата с разкъсани трупове и камънак. После земята отново се надигна и се разтресе от нов гигантски взрив. Отново високо към небето изригна огнено кълбо, макар и не толкова голямо като предишното.

Земята се разклати от нов ужасен взрив, последван от по-малки трусове, а после се успокои и те се изправиха, изкатериха се до ръба и се загледаха в окончателно разрушения Арменгар. Само за няколко ужасни мига домът на един народ, центърът на културата мусеше напълно пометен. Погром, незапомнен в аналите на военното дело на Мидкемия.

— Нищо не би могло да оцелее след тази експлозия — каза Арута. — Всеки таласъм и Тъмен брат, оказал се между цитаделата и града, трябва да е загинал.

— Може пък и негово скапанячество да сме го спипали със свалени гащи — избоботи с надежда Амос. — Колко ми се ще да не са безкрайни тия негови вещерски дарби.

— Войниците му може и да са измрели, но смятам, че по някакъв начин той ще се спаси — каза Арута. — Не мисля, че онзи звяр, който беше яхнал, се плаши от огъня.

— Вижте! — викна Джими и посочи към небето.

Към небесата продължаваше да се издига огромен огнен стълб и димът, надвиснал високо над главите им, сияеше в червено, отразил пламъците на догарящите пожари. И на този безумен фон се виждаше самотна фигура, яздеща във въздуха на гърба на огненочервен жребец. Сякаш се спускаше по склона на невидим хълм в кръг и явно се връщаше към ядрото на стана на Мурмандамус.

— Крастав кучи син! — изруга Амос. — Нищо ли не може да го убие този говнар?

— Не знам — каза Ги. — Само че сега си имаме други грижи. Започна да слиза и другите го последваха. Цялата пещера се беше сринала и на мястото на доскорошната дупка имаше само камара отломки, запълнила и дерето под нея. Проправиха си път през отломките, подминавайки няколкото срутили се каменни редута, защитавали града от атаки отгоре, и най-сетне стигнаха до една малка клисура, водеща към каньона, където трябваше да има скрити коне.

— Първите Четири-пет каньона трябва да са опразнени от онези, които напуснаха първи. Ако ще си търсим коне, трябва да огледаме по-нататък — каза Ги.

— Все пак трябва да изберем: на запад към Ябон, или на изток към Висок замък — каза Арута.

— Към Ябон — отвърна Ги. — Ако иде помощ, имаме шанс да я срещнем по пътя си. — Спря се да огледа околността, търсейки ориентири. — Ако наоколо са останали някакви части на Мурмандамус, най-вероятно вече са дезорганизирани. Все още е възможно да се измъкнем.

Амос се изкиска:

— Дори големите му отряди няма да горят от желание да се опълчат на цяла армия в поход. Никак не е здравословно.

— Все пак, ако ги притиснат, ще се сражават като плъхове, каквито са. А призори тук ще се стекат хиляди за подкрепление. Остават ни най-много още няколко часа, за да се измъкнем.

Нечии стъпки ги накараха бързо да извадят оръжията си и да се отдръпнат, търсейки някакво прикритие зад изпопадалите скали.

Появи се човешка фигура и Ги скочи напред, но задържа сабята си във въздуха.

— Бриана!

Командирът на Трета рота изглеждаше зашеметена, от малката рана на слепоочието й течеше кръв.

— Протекторе — промълви облекчено Бриана. — Принудихме се да се върнем. Натъкнахме се на един патрул троли, които се опитваха да отстъпят към лагера си. Почнахме бой с тях и… После дойде експлозията… засипаха ни камъни. Не знам какво стана с тролите. Мисля, че избягаха… Посочи окървавеното си чело. — Някои от нас са ранени.

— Кои са с вас? — попита я той.

Арута изскочи от прикритието си, а Бриана разтърси глава, после махна с ръка и откъм сиянието на горящия град изскочиха още двама бойци, явно пострадали, и с тях — около дузина деца. Те изгледаха смаяно, с ококорени очи Арута, Ги и останалите.

— Бяхме заклещени в едно дере от няколко Тъмни братя — каза Бриана. — Част от войниците ми избиха Братята, но се пръснахме. В последния час събираме наоколо пръснали се бегълци.

Ги преброи децата.

— Шестнадесет. — Обърна се към Арута. — Сега какво да правим?

— Всеки за себе си или не, но не можем да ги оставим.

Амос се обърна, разтревожен от някакъв приближаващ се шум.

— Не знам какво ще правим, но най-добре да го направим някъде другаде. Хайде.

Ги посочи към ръба на каньона и всички започнаха да помагат на децата да го изкачат. Скоро се изкатериха над каньона и поеха на запад.

Арута последен се добра до ръба и след като останалите се скриха от погледа му, се смъкна на колене и погледна. Долу се появи отряд таласъми — движеха се предпазливо, сякаш очакваха да ги нападнат от всички страни. Бяха окървавени и си личеше, че вече са се сблъсквали с части от армията на Арменгар. Арута изчака, докато се увери, че всички деца са се отдалечили на безопасно разстояние, след което вдигна един камък и го хвърли колкото можа по-надалеч зад таласъмите. Таласъмите се обърнаха и се забързаха, като че ли уплашени, че ще ги нападнат отзад. Арута се присви над стръмния ръб, затича се на прибежки и скочи долу на пътеката. Скоро догони последния от групата — Шига.

Шига вдигна вежди и Арута прошепна:

— Таласъми.

Копиеносецът кимна мълчаливо и двамата се забързаха по пътеката след групата малки бегълци.