Джими огледа помещението.
Гостилницата „При рака цигулар“ беше предпочитано свърталище за мнозина, които търсеха сигурен пристан от любопитни очи и досадни въпроси. Сега, в края на деня гостилницата се беше запълнила с тукашни хора и Джими веднага се превърна в обект на внимание, тъй като дрехите го издаваха, че не е за това място. Малцина местни го познаваха по външност — след Бедняшкия квартал вторият му дом преди време бяха кейовете, — но доста от гостите в пивницата решиха, че е някое богаташко момче, излязло да погуляе вечерта и че ако го поразтърсиш, от него все ще падне някоя жълтица.
Един от тях, моряк, ако се съдеше по вида му, здраво подпийнал и настроен войнствено, прегради пътя му между масите.
— Я чакай малко. К’во ще кажеш, не е ли редно такъв фин млад господинчо като тебе да похарчи някоя и друга пара, да почерпи за здравето на малките принцчета, а? — Ръката на досадника се отпусна на дръжката на камата, затъкната в колана му.
Джими ловко отстъпи встрани и отвърна:
— Едва ли.
Мъжът посегна към рамото му и се опита да го задържи. Джими се извъртя плавно и върхът на камата му се притисна в гърлото на натрапника.
— Казах, нямам излишни пари.
Мъжът се дръпна, а неколцина зяпачи наоколо се разсмяха, но други обградиха скуайъра и Джими осъзна, че е направил грешка. Не му беше останало време да се преоблече по-подходящо за тукашната среда, но можеше да си спести неприятностите, лишавайки се от полупразната си кесия. А сега свадата беше започнала и нямаше как да я предотврати. Преди малко на риск беше изложена някаква си кесия, а сега — животът му.
Джими отстъпи, за да защити поне гърба си със стената. Лицето му се беше стегнало, но не показваше и намек за страх, и обкръжилите го изведнъж разбраха, че са му добре познати порядките в пристанищния квартал. После момъкът тихо каза:
— Търся Тревър Хъл.
Мъжете моментално спряха да пристъпват към него и един от тях му кимна към задната врата. Джими се забърза към нея и дръпна дрипавата завеса.
В опушената задна стая няколко души играеха комар. Ако можеше да се съди по купчините жетони на масата, мизата беше голяма. Играта се наричаше лин-лан, доста популярна в южните части на Кралството и в северен Кеш. По средата бе подреден пъстър пасианс и играчите поред наддаваха и обръщаха картите. Сред комарджиите седяха двама мъже, единият с белег от челото до брадичката, минаващ през млечнобялото му дясно око, а другият — плешив и с пъпчиво лице.
Аарон Готвача, плешивият пръв помощник на митническия катер „Кралски гарван“, вдигна очи към забързания към масата Джими и сбута с лакът мъжа с белега, който изгледа с отвращение картите си и ги хвърли на масата. Като видя Джими, мъжът с бялото око отначало се усмихна, но щом забеляза изражението на момчето, усмивката му угасна. Джими заговори високо, за да надвика шума в стаята.
— Старият ти приятел Артур те вика.
Тревър Хъл, някогашен пират и контрабандист, веднага съобрази за кого става дума. Артур беше името, използвано от Арута, когато контрабандистите на Хъл с общите усилия на Шегаджиите бяха помогнали на Арута и Анита да се измъкнат от Крондор, докато тайната полиция на Ги дьо Батира претърсваше града, за да ги залови. След Войната на разлома Арута бе опростил старите грехове на Хъл и екипажа му и ги бе зачислил в Кралските митнически служби.
Хъл и Готвача скочиха и зарязаха игралната маса. Един от играчите, солиден на вид търговец, с лула в устата избоботи:
— Къде тръгнахте? Ръката не е изиграна още.
Хъл, с развяната като ореол около лицето му рехава сива коса, изрева:
— Ръката е моя! По дяволите, имах да изиграя само тройка сини и две карета. — Пресегна се към масата и обърна всичките си карти.
Мъжете около масата започнаха да ругаят и да хвърлят картите един по един. Според правилата щом един разкриеше картите си, играта прекъсваше. Единственият честен изход беше да оставят залозите и да изиграят нова ръка — пренеприятна перспектива за играчите с добри карти. В гостилницата, докато бързаха към изхода, Джими подхвърли:
— Голям мошеник си, Хъл.
Старият комарджия — сега митнически служител — се изсмя.
— Онзи дебел глупак водеше и щеше да ми прибере жълтиците. Не ми е до тях, исках само да му секна ветреца в платната.
Излязоха от хана и забързаха по улиците покрай развеселените тълпи. Привечерните сенки се удължаваха и празненството набираше скорост.
Застанал прав, Арута оглеждаше съсредоточено картите, разпънати на масата. Бяха от архивите, осигурени от дворцовия архитект, и предлагаха подробно описание на улиците на Крондор. Друга карта на подземната канализация вече бяха използвали при последния си набег срещу Козодоите. През последните десетина минути Тревър Хъл ги беше проучил подробно. Хъл беше оглавявал най-преуспяващата банда контрабандисти в Крондор, преди да приеме службата при Арута, а системата от канали и задни улички бе основното средство за вкарването на нелегалната стока в града.
Хъл размени няколко думи с Готвача и погали замислено брадичката си. После посочи с пръст едно петно на картата, където десетина канала се свързваха в гъсто заплетен лабиринт.
— Ако Козодоите се криеха в каналите, Праведника щеше да ги засече. Възможно е само да ги използват за влизане и излизане от… — пръстът му посочи друго петно на картата — тук. — Пръстът му обходи част от пристанищния район, приличаща на полумесец около залива. Преди тази извивка кейовете свършваха и започваше кварталът с пристанищните складове, но също така до брега се беше прилепила една част от Бедняшкия квартал, като парче баница, врязано между по-богатите търговски райони от двете страни.
— Рибарското село — промълви Джими.
— Рибарското село? — повтори учудено Арута.
— Най-бедната част на Бедняшкия квартал — уточни Готвача. Хъл кимна.
— Наричат го Рибарското село, Градчето на гмуркачите, Пристанищната махала и с още няколко имена. Преди много време е било рибарско селце. Когато градът се разраснал на север покрай залива, го обкръжили търговски и занаятчийски квартали, но все още са останали няколко рибарски фамилии. Главно събирачи на миди и раци из залива, или ловци на бисери покрай брега северно от града. Близо е до кожарските работилници и бояджийниците, така че много вони и който може да си позволи нещо по-добро, отбягва да живее там.
— Според Алвърни се крият в някакво миризливо място — намеси се Джими. — Така че и според него трябва да е Рибарското село. — Момчето огледа картата и поклати глава. — Ако сегашната им бърлога е в Рибарското село, трудно ще ги намерим. Дори Шегаджиите нямат в Рибарското село такъв контрол, какъвто в останалата част на Рибарския квартал и пристанищния район. Там е пълно с места, в които лесно можеш да се изгубиш.
Хъл се съгласи.
— Ние преди време често влизахме и излизахме недалече от ей тука, да изнесем товар в пристанището от мазето на някой търговец. — Арута погледна на картата и кимна. Пристанът му беше познат. — Използвахме и други места, според това къде се криеше стоката. — Вдигна очи към принца. — Първият ви проблем са каналите. Има поне десетина големи канала, водещи от залива към Рибарското село. Ще трябва да ги блокирате всички. Единият е толкова голям, че ще трябва да го запушите с цял катер и екипаж.
— Проблемът е, че не знаем къде точно в Рибарското село са се скрили — намеси се Готвача.
— Ако изобщо са там — отвърна Арута.
— Съмнявам се, че Праведника щеше да го спомене, ако Шегаджиите нямат сериозно основание да смятат, че са там някъде.
Хъл кимна съгласен.
— Така е. И аз не бих могъл да измисля друго място, където да са се скрили. Праведника трябва да им е засякъл гнезденцето още щом някой Шегаджия е зърнал някоя от птичките. Вярно, че крадците доста често използват каналите, за да шетат насам-натам, но има места, които и те избягват. А Рибарското село — най-вече. Старите рибарски семейства са независими и корави, държат се почти като клан. Ако някой е отседнал в една от старите съборетини из махалата им край кейовете и държи да не се разчува… Дори Шегаджиите получават само мълчание от рибарите, когато почнат да задават въпроси. Ако Козодоите са прониквали там бавно, никой освен местните няма да го е усетил. — Хъл поклати глава. — А и тази част от картата е съвсем безполезна. Половината постройки, посочени тук, са изгорели отдавна. Бараки и колиби никнат там като гъби, най-безразборно. Пълна бъркотия е. — Старият контрабандист вдигна очи към принца. — Едно от многото имена на това място е „Лабиринта“.
— Тревър е прав — кимна Джими. — Стъпвал съм в Рибарското село сигурно повече пъти от всеки друг Шегаджия, но и то е малко. Там просто няма какво да се краде. Но за едно нещо бъркаш, Тревър. Най-големият проблем не е запушването на пътищата за измъкване. Най-големият проблем е да се намери бърлогата им. В тази част на града все пак живеят и много свестни хора, не можеш просто ей така да влезеш и да ги избиеш всички. Трябва да намерим скривалището им. — Хлапакът се замисли. — Според това, което вече знам за Козодоите, ще са си намерили място, което, първо, е годно за отбрана и второ — могат лесно да се измъкнат оттам. Най-вероятно е да са ето тук. — Пръстът му се заби в едно петънце на картата.
— Не е изключено — рече Хъл. — Тази сграда се опира ето в тия две стени, така че ще им се наложи да покриват само два фронта. А под улиците там има цяла мрежа от тунели и всички са тесни и е трудно да се оправиш из тях, освен ако не си бил там. Да, това място е твърде вероятно.
Джими погледна Арута.
— Аз да взема да се преоблека, а?
— Не ми харесва, че трябва да го кажа, но ти наистина като че ли си най-подходящ — въздъхна Арута.
Готвача погледна Хъл и той му кимна.
— Мога да ида с него. — Джими поклати глава.
— Аарон, ти познаваш каналите по-добре от мен, но аз мога да се промъкна през тях, без един плясък да се чуе. Просто не му знаеш цаката. А и няма начин да влезеш в Рибарското село и да не те забележат, дори в шумна нощ като тази. Много по-безопасно ще е и за мен, ако отида сам.
— Защо не изчакаш малко? — каза Арута. Джими тръсна глава.
— Ако им напипам бърлогата преди да са разбрали, че знаем за тях, ще можем да се оправим с тях, без изобщо да разберат кой ги е ударил. Хората понякога правят глупости, дори професионалните убийци. В празничен ден като този постовете им едва ли ще очакват, че някой ще започне да си вре носа насам-натам. Целият град се весели и ще е шумно през цялата нощ. В такъв момент някакви си странни звуци едва ли ще вдигнат по тревога хората им из каналите под сградата. А ако се наложи да понадникна тук-там над земята, едно непознато хлапе из махалата едва ли ще го забележи някой, особено в такава нощ. Но трябва да тръгна веднага.
— Ти си знаеш най-добре — каза Арута. — Но ако разберат, че някой ги издирва, ще реагират. Само да те мерне някой Козодой, който вече те е виждал, и веднага ще налетят на мен.
Джими забеляза, че принцът се тревожи не толкова за своята сигурност. Напротив, Арута явно гореше от желание открито да се противопостави на враговете си, но просто се безпокоеше за безопасността на другите.
— Това е несъмнено. Но и без друго е много вероятно да ви нападнат точно тази нощ. В двореца е пълно с непознати. — Джими надникна през прозореца към залеза. — Вече е почти седем вечерта. Ако аз се канех да ви убия, щях да изчакам още час-два, най-много три, и да вкарам свой човек точно когато празненството е в разгара си. През портите ще влизат и излизат безброй гости и зяпачи. Всички ще са пийнали, поуморени от дългото празненство и отпуснати. Но не бих изчакал повече от това — стражите ви ще забележат онзи, който дойде тук по-късно. Стига да сте нащрек, ще оцелеете, докато подуша тук-там. Веднага щом разбера нещо, ще се обадя.
Арута даде знак на Джими, че може да тръгва. Тревър Хъл и първият му помощник бързо последваха момчето и принцът остана сам, потънал в тревожни мисли. Отпусна се в креслото, притиснал юмрук до устата си и забил поглед в празното.
Беше излязъл срещу изчадията на Мурмандамус край Черното езеро — Морелайн, — но последният двубой тепърва предстоеше. Арута се прокле заради самодоволството, което си бе позволил през последната година. Веднага щом се върна със сребротръна, ключа към спасяването на Анита от въздействието на отровата на Козодоите, беше готов отново да тръгне на север. Но събитията в двора, собственият му брак, пътуването до Риланон за венчавката на брат му с кралица Магда, след това погребението на лорд Калдрик, раждането на синовете му — всички тези неща бяха станали едно след друго, без да му остане време да се заеме със заплахата на север. Отвъд големите пространства лежаха Северните земи. Там беше седалището на властта на врага му. Там трупаше сили Мурмандамус. И от онова свое седалище далече на север посягаше отново към живота на принца на Крондор, на Господаря на Запада, човека, обречен според пророчеството да го възпре, Губителя на Мрака. Стига да оцелее. И отново Арута се беше оказал принуден да се бори в чертите на своето владение, отново битката се бе пренесла пред вратата му. Принцът удари с юмрук в дланта си и изрече люто проклятие. И се закле, пред себе си и пред боговете, че щом всичко това в Крондор свърши, той, Арута Кондуин, ще пренесе борбата на север — при Мурмандамус.
Тъмнината криеше хиляди съкровища сред милионите купища ненужна смет. Водата из каналите течеше мудно и трупаше на много места гнили парчета греди, кал и градска смет на гъсти зловонни наноси, наричани „тоф“. Тофаджиите, ровещи се из тази смрад, се препитаваха, измъквайки попаднали в каналите ценни вещи. И освен това поддържаха изтичането на сметта, като разбиваха лепкавите наноси боклук и отприщваха каналите. Всичко това почти не интересуваше Джими, освен че един тофаджия стоеше и ровичкаше в сметта само на двадесетина стъпки от него.
Младият скуайър се беше облякъл изцяло в черно, с изключение на старите си, удобни ботуши. Дори си беше свил една черна качулка на палач от камерата за изтезания. Под черното носеше по-просто облекло, с което можеше да се слее с тълпата в Бедняшкия квартал. Тофаджията на няколко пъти погледна право към момчето, но колкото и да заничаше, Джими все едно че изобщо не съществуваше.
Близо от половин час Джими стоеше неподвижно в дълбоките сенки на ъгъла, докато старият тофаджия ровичкаше бавно носещата се миризлива утайка. Джими се надяваше, че мястото на улова не е нарочно избрано, иначе щеше да стои тук с часове. А още повече се надяваше старецът да не е някой предрешен пост на Козодоите.
Най-сетне човекът благоволи да си тръгне и Джими се отпусна, макар да не помръдна от мястото си, преди онзи да се скрие в страничния проход. След което момчето започна да се прокрадва като призрак по тъмните тунели към недрата на Рибарското село.
Сетивата му бяха изострени до предела. Знаеше как точно трябва да отеква ленивият плясък на водата от влажните каменни стени, как да отличи приглушените шумове от улицата горе и как да улови и най-малкия трепет в почти неподвижния въздух наоколо, най-малката разлика в шума, която би подсказала, че някой се таи из тъмните ниши и дебне да скочи отгоре му.
Смътен трепет във въздуха… и Джими замръзна. Нещо се бе променило и момчето мигновено се прилепи в тухления зид, а край него лъхна свеж въздух. Малко пред него се чу тихо изскърцване на кожа от ботуш върху метал и той разбра, че някой слиза по стълба от улицата. Чу се по-силен плясък на вода и Джими се напрегна.
Някой беше слязъл в канала и се движеше точно към него, при това почти толкова безшумно.
Джими се присви още, за да се слее напълно с тъмната сянка в нишата, и по-скоро долови с другите си сетива, отколкото видя в почти непрогледния мрак пристъпващата към него човешка фигура. А след това зад фигурата се появи светлина и Джими успя да види добре приближаващия се мъж. Беше слаб, загърнат в тъмно наметало и с оръжие. Мъжът се извърна и прошепна дрезгаво:
— Покрий този проклет фенер!
Но в краткия миг, докато още имаше светлина, Джими видя едно много познато лице. Мъжът, слязъл в канала, беше Арута… или поне толкова приличаше на него, че можеше да заблуди всеки освен най-близките му приятели.
Джими затаи дъх, тъй като лъжепринцът крачеше едва на няколко стъпки от него. Този, който го следваше, покри фенера и тъмнината отново се възцари в тунела, скривайки и самия Джими. После се чуха стъпките и на втория. Джими се заслуша дали няма да ги последват и други и зачака търпеливо, докато не се увери, че са сами. Бързо, но все така безшумно се измъкна от скривалището си и пристъпи до мястото, откъдето се бяха появили двамата. Оказа се пресечка на три тунела и щеше да му струва много време, за да прецени по кой точно бяха проникнали в каналите лъжепринцът и спътникът му. Набързо претегли възможностите и прецени, че е по-важно да ги проследи, отколкото да разбере откъде са влезли.
Познаваше тази част от канализацията не по-зле от всяка друга в Крондор, но можеше да ги изгуби, ако изостанеше. Започна да се промъква в тъмницата, ослушвайки се на всяка пресечка за най-слабия звук, издаващ стъпките им.
Забърза се през тъмния лабиринт под града и малко по малко започна да настига двамата. По някое време мярна лъч светлина, като че ли фенерът им леко бе отворен, за да улесни движението им. Джими тръгна натам.
После зави и внезапното раздвижване на въздуха го предупреди. Сниши се, нещо профуча над главата му и някой изпъшка. Момчето мигновено измъкна камата си и затаи дъх. Изходът при един бой на тъмно зависеше преди всичко от това да не се поддадеш на страха. Човек можеше лесно да загине само поради развинтеното си въображение, докато се мъчи да отгатне местоположението на противника си. Звукът, измамното движение, зърнато с крайчеца на окото, подвеждащият усет къде е врагът — всичко това лесно можеше да те доведе до грешен ход, да те издаде и да ти донесе моментална смърт. Двамата невидими противници останаха замръзнали на място.
Джими долови леко шумолене встрани от себе си и веднага разбра, че се е появил плъх — доста голям, ако се съдеше по шума. Животинката бързо заситни по хлъзгавите каменни плочи да избяга от опасността. Момчето понечи да се хвърли в същата посока, но мигновено се отказа. Противникът му обаче замахна към звука и оръжието му издрънча в камъка. Джими чакаше точно този звук, удари с камата и усети как острието прониква дълбоко в мека плът. Мъжът се вкочани, след което изпъшка и цопна във водата. Цялата битка свърши с три удара — от първия, насочен към Джими, до неговия единствен, с който й се сложи край.
Хлапакът издърпа камата и се вслуша. От спътника на нападателя му нямаше и следа и той изруга наум. Беше го оставил да се измъкне и кой знае къде го дебнеше сега. Усети нещо топло до себе си и за малко да си опари ръката от капака на фенера. Отвори го и огледа тялото на нападателя си. Беше непознат, но със сигурност бе някой от Козодоите. Не можеше да има друго обяснение за появата му в каналите в компанията на двойника на принца. Претърси го набързо и намери абаносовата фигурка на козодой на гърдите му, както и черния пръстен с отровата. Вече нямаше съмнение: Козодоите се бяха върнали в града. Стисна зъби с погнуса, сряза гърдите, изтръгна сърцето му и го хвърли в канала. С Козодоите човек не можеше да знае кога ще им хрумне да се надигнат от смъртта при зова на господаря си, а да се рискува нямаше смисъл.
Джими остави фенера, бутна трупа в мудната вода да се отнесе към морето с всичката друга мръсотия и тръгна обратно към двореца. Забърза се, ругаейки наум за изгубеното време в разправия с трупа. Трябваше да стигне в двореца преди двойника на принца. Зацапа шумно към най-близкия изход, уверен, че лъжепринцът е далече напред. Но щом зави, в главата му отекна тревожен сигнал. Той отскочи встрани, но закъсня с един миг. Успя да избегне удара на сабята, но дръжката го фрасна по главата. Джими се блъсна силно в стената и главата му се удари в зида. Той залитна, пльосна в широкия канал и потъна под плаващите мръсотии. Полузашеметен успя да се извърти и лицето му се показа над мръсната пяна. Ушите му кънтяха, но чу, че някой шляпа с ботуши във водата недалече от него. Осъзна със странно безразличие, че този някой търси него. Но фенерът беше останал на мястото, където бе паднал първият, и мудната вода отнесе момчето в тъмното покрай онзи, който напразно се мъчеше да го намери и да отнеме живота му.
Нечии ръце го разтърсиха и го извлякоха от странния полусън. Струваше му се нелепо, че се е оставил така спокойно да го носи течението в тъмното, след като трябваше да се срещне с принца на Крондор. Но не можеше да си намери новите ботуши, а церемониалмайсторът Деласи нямаше да му позволи да влезе в тронната зала с кърпените стари.
Джими отвори очи и видя грубо старческо лице, надвесено над него. Умът му се проясни, а сбръчканото лице се разполови от беззъба усмивка.
— Тъй, тъй — изкикоти се старецът. — Пак се върна при нас значи. От толкоз години съм виждал какво ли не да плава из каналите. Ама никогаж не съм си мислил, че ще видя дворцовия палач хвърлен в клоаката. — Старецът продължи да се хили под треперливата светлина на топящата се вощеница.
Отначало Джими не схвана думите му, но после се сети за качулката на палача, която си беше надянал. Старецът сигурно му я беше свалил.
— Кой си ти?
— Толи ми викат, Толи, Ръчицо. Бая зор трябва да си видял, щом си се подредил тъй.
— Откога…?
— Петнайсетина минути. Чух някакво пляскане и рекох да погледна к’во става. Носеше се из говната. Рекох, че си умрял, и си викам, чакай да видим дали има злато. Оня сигурно ще се пръсне, че не те е намерил. — Старецът отново се изкикоти. — Ако те бях оставил да си поплуваш още малко, щеше да те спипа. Но те изтеглих ей в туй тунелче, дет’ се скатавам от дъжд на вятър, и не светнах, докат’ оня не си замина по пътя. Ей туй намерих — рече старецът и му върна кесията.
— Задръж я. Ти ми спаси живота, че и много повече. Къде е най-близкият изход към улицата?
Старецът му помогна да се изправи.
— Ей там ще намериш стълбите към избата на табакчийницата на Тийч, на Миризливата улица. Изоставена е. — Джими кимна. Улицата всъщност беше Пътя за Колингтън, но всички в Бедняшкия квартал я наричаха „Миризливата улица“ заради многобройните табакчийници, кланици и бояджийници на нея.
— Джими — рече Толи, — ти вече си извън гилдията, но се пусна мълвата, че може да се навърташ тъдява, затуй ще ти кажа, че паролата за тази нощ е „чинка“. Не ги знам к’ви бяха тез момчета, дето ти налетяха, но напоследък тук се въртят едни странни типове. Както гледам, работите нещо много са се забързали.
Джими схвана, че бедният тофаджия разчита по-горните в гилдията да се оправят с натрапниците във владенията му.
— Да бе, няколко дни само и ще свърши. Виж, в тая кесия има над трийсет жълтици. Прескочи, моля те, до Алвърни Бързака и му предай, че нещата са точно така, както се предполагаше, и че новият ми господар ще реагира веднага, сигурен съм. После иди си поживей малко с това злато.
Старецът го изгледа примижал и отново се ухили с беззъбата усмивка.
— Да стоя настрана, викаш? К’во пък, може да се позадържа някъде ден-два, докато ти изпия париците. Стига ли?
— Да, мисля че до два дни тая работа ще свърши — отвърна Джими. Старецът тръгна да му покаже изхода към улицата и Джими добави на себе си: — Все едно как. — Огледа се в сумрака и разбра, че е недалече от мястото, където го бяха нападнали двамата Козодои. Посочи към кръстовището и попита: — Случайно да има тук метална стълба?
— Три здрави. — Старецът му посочи местата на шахтите.
— Още веднъж благодаря, Толи. Сега побързай да намериш Алвърни и да му предадеш каквото ти казах.
Старият тофаджия потъна в мрака на широкия тунел, а Джими започна да оглежда първата стълба. Беше ръждясала и опасна за катерене, както и втората, но третата се оказа наскоро оправена и здраво вклинена в каменния зид на шахтата. Джими бързо се изкачи и огледа капака.
Беше от дърво — тайник в пода на сграда. Момчето прецени набързо местоположението си спрямо табакчийницата на Тийч. Ако чувството му за посока не го лъжеше, трябваше да се намира точно под сградата, за която бе сметнал, че е възможно да е наета за скривалище от убийците. Притисна ухо до капака и се вслуша, но не чу нищо.
После лекичко го натисна нагоре с темето си и надникна през образувалия се тесен процеп. Точно пред носа му се виждаха два ботуша, кръстосани на глезените. Джими замръзна. Краката не помръднаха и той надигна капака още един пръст. Собственикът на ботушите се оказа някакъв гаден тип, който къртеше здраво, стиснал до гърдите си полупразна бутилка. От наситената воня в стаята личеше, че човекът е пил пага — много силна напитка с люти подправки и сладникаво миришещ наркотик, внасян от Кеш. Джими се огледа внимателно. Освен заспалия помещението беше празно, но откъм единствената врата на близката стена се чуваха приглушени гласове.
Джими си пое дълбоко дъх, отмести капака и безшумно се изкатери в стаята, стараейки се да не докосне спящия. Направи само една крачка към вратата и се ослуша. Гласовете бяха много смътни, но една малка цепнатина между дъските на вратата му позволи да надзърне.
Успя да види само гърба на един мъж и лицето на друг срещу него. По начина на говоренето им си личеше, че вътре има и други, може би около дузина. Нямаше съмнение, това беше явката на Козодоите. И тия тук бяха убийци. Дори да не беше видял абаносовата фигурка на гърдите на убития, мъжете в другата стая нямаха нищо общо с простите хорица от Рибарското село.
Джими съжали, че не може да поогледа по-добре, защото в сградата сигурно имаше поне още пет-шест стаи, но хъркането на спящия го подсети, че времето му изтича бързо. Лъжепринцът скоро щеше да се озове в палата и макар бившият крадец да можеше да изтича по улиците, докато двойникът на Арута трябваше да се промъква през каналите, ясно беше кой ще стигне в палата пръв.
Джими тихо се отдръпна от вратата, спусна се в шахтата и намести капака над главата си. И изведнъж някакъв глас горе извика:
— Матю!
— Какво! — ревна онзи над главата му и сърцето на Джими подскочи.
— Ако пак ми се натряскаш така и заспиш, очичките ще ти изям за вечеря.
Другият отвърна раздразнено:
— Само си затворих очите за минута. И недей да ме плашиш, че ще ти хвърля карантиите на гаргите.
Джими чу, че капакът над главата му се отваря, и моментално прилепи гръб до стената. Задържа се така, затаил дъх и увиснал на стълбата само на една ръка и едно стъпало. Разчиташе само на черното си облекло, че ще го скрие в тъмнината, докато очите на онези горе се приспособят. Горе запалиха фенер и Джими извърна лицето си — единствената непокрита с черно част на тялото му — и затаи дъх. Висеше вкочанен във въздуха, не смееше да погледне нагоре и можеше само да си представи какво правят убийците. Точно в този миг сигурно вадеха оръжията си. Сигурно точно в този миг стрелата на някой арбалет се прицелваше в черепа му и след миг щеше да е мъртъв, животецът му щеше да секне внезапно и без полза. Чу скърцането на подметки и тежко дишане над главата си, а после някой каза:
— Е, видя ли? Нищо. А сега ме остави на мира, да не заплуваш долу с другите боклуци.
Джими едва се удържа, стреснат от трясъка на рязко затворилия се капак. Преброи на ум до десет, а след това бързо запълзя надолу по стълбата, измъкна се от шахтата и пое към табакчийницата на Тийч, а оттам — по улиците и към палата.
Вече беше след полунощ, а празненството все още беше в разгара си. Джими се забърза през централния двор и след това по широките коридори, покрай стреснатите лица на хората наоколо. Приличаше им на призрак в тези черни одежди — съвсем необичайна гледка на пъстрия празничен фон. Освен това беше пребит, с огромна цицина на челото, и вонеше от мръсотията в каналите. На два пъти попита стражите къде може да намери принца и му отговориха, че е тръгнал към покоите си.
Мина покрай улисаните в разговор Гардан и наемника Роалд и двамата го изгледаха слисани. Рицар-маршалът на Крондор изглеждаше уморен от дългия и напрегнат ден, докато приятелят на Лаури от детските години беше полупиян. Откакто се бяха върнали от Морелайн, Роалд беше останал гост в двореца, макар да продължаваше да отказва на Арута предложения му офицерски пост в гвардията.
— По-добре елате с мен — подхвърли момчето и двамата го последваха на часа. — Няма да повярвате какво са ни нагласили ония този път — каза Джими. Нямаше нужда да уточнява кои са „ония“. Гардан току-що бе уведомил Роалд за предупреждението на Праведника. А и двамата вече се бяха сражавали редом с Арута срещу Козодоите.
Завариха Арута тъкмо да отваря вратата на покоите си. Принцът се спря да ги изчака и на лицето му се изписа искрено любопитство.
— Ваше височество, Джими е разкрил нещо — каза му Гардан. Арута ги изгледа с раздразнение и отвърна:
— Хайде. Трябва бързо да реша един въпрос, така че бъдете кратки.
Принцът отвори вратата и ги въведе в предверието към заседателната зала. Посегна към вратата, но тя се отвори сама.
Черните очи на Роалд се ококориха. Пред тях на прага стоеше друг Арута. Принцът зад вратата ги погледна озадачено и промълви:
— Какво…
Двамата принцове моментално извадиха сабите си близнаци от ножниците. Роалд и Гардан се поколебаха — това, което виждаха очите им, просто не можеше да бъде. Джими се загледа втренчено в двамата принцове. „Вторият“ Арута, който се бе появил отвътре отскочи назад в заседателната зала, за да си осигури място. Гардан изрева на стражите и само след миг на вика му откъм вратата се отзоваха половин дузина гвардейци.
Джими се загледа съсредоточено. Приликата между двамата беше поразителна. Познаваше Арута може би по-добре от всеки друг, но когато двамата мъже се вчепкаха в свиреп двубой, не можеше по нищо да различи истинския от двойника. Двойникът дори се сражаваше със същото умение като принца.
— Хванете и двамата — викна Гардан.
— Чакайте! — извика Джими. — Ако хванете първо, когото не трябва, измамникът може да го убие. — Гардан моментално отмени заповедта.
Двамата противници нападаха и отбиваха с мълниеносни движения. Лицата и на двамата се бяха изопнали в еднакво мрачна решимост. А след това Джими скочи, без колебание се хвърли към единия, замахна с камата и го събори по гръб. Стражите нахлуха в залата и хванаха другия, както бе заповядал Гардан. Рицар-маршалът не разбра какво е намислил Джими, но не можеше да рискува. Трябваше да се задържат и двамата, настрана един от друг, докато нещата се изяснят.
Джими се затъркаля на пода, вкопчен в жертвата си. Принцът го халоса по главата и го отблъсна от себе си. После почна да се надига, но върхът на меча на Роалд, опрян в гърлото му, го спря. Мъжът изрева:
— Това момче се е побъркало! Стражи! Задръжте го!
След това се хвана за хълбока и след миг дръпна ръката си и я погледна. Беше плувнала в кръв. Пребледня и изглеждаше готов да припадне. Другият Арута стоеше спокойно, без да се дърпа от държащите го стражи.
Джими тръсна глава да я прочисти след втория сериозен удар, който си беше изкарал през този ден, огледа още веднъж ранения и извика:
— Има пръстен!
Още докато го изричаше, раненият вдигна ръка към устата се и щом Роалд и един от стражите го задържаха, изгуби съзнание.
— Кралският му пръстен е фалшив — каза Роалд. — Пълен е с отрова, като на другите.
Гардан огледа пръстена.
— Не, припадна от раната.
— Приликата е невероятна. Джими, как го разбра? — попита Роалд.
— Видях го в каналите.
— Но как разбра кой е измамникът? — попита Гардан.
— По ботушите. Оцапани са с говна.
Гардан погледна лъскавите черни ботуши на Арута и мръсните ботуши на двойника.
— Добре че не влязох днес в новозасадената градина на Анита — въздъхна Арута. — Щеше да ме натикаш в собствената ми тъмница.
Джими огледа падналия на пода двойник и истинския принц. И двамата бяха облечени в облекло с еднаква кройка и цвят.
— Когато влязохме, вие с нас ли бяхте, или вече бяхте вътре?
— Влязох с вас. Този трябва да е проникнал в палата с последните гости и просто е влязъл в покоите ми.
— Надявал се е да ви спипа тук, да ви убие, да скрие тялото ви в някой от тайниците или да го пусне в каналите и да заеме мястото ви. Не мисля, че тази гатанка щеше да издържи дълго, но само няколко дни и всичко тук щеше да се обърне с главата надолу.
— Ти отново се справи великолепно, Джими. — Арута се обърна към Роалд. — Тоя дали ще оживее?
Роалд огледа падналия.
— Не знам. Тези момченца имат лошия навик да мрат, когато не трябва, и да оживяват, когато им скимне.
— Доведете Натан и останалите. Отведете го в източната кула. Гардан, ти си знаеш работата.
Джими стоеше настрани и гледаше как отец Натан, жрец на Бялата Сунг, и един от съветниците на Арута преглеждат убиеца-двойник. Всички допуснати в кулата, избрана за затвор на пленника, бяха смаяни от приликата. Капитан Валдис, първият помощник на Гардан и заместил го на поста командир на личната гвардия на принца, поклати глава.
— Нищо чудно, че момците само са му отдавали чест, когато е минавал през двореца, ваше височество. Той ви е абсолютен двойник.
Раненият лежеше здраво вързан за пилоните на едно легло. Както и с предишния пленен Козодой, бяха му свалили отровния пръстен и всякакви други възможни средства за самоубийство. Жрецът с фигурата на борец отстъпи от пленника и рече:
— Загубил е кръв и диша плитко. При нормални обстоятелства животът му щеше да е на косъм.
Кралският лекар кимна съгласен.
— Щях да кажа, че ще се оправи, ваше височество, ако не бях видял с очите си миналия път с каква готовност мрат. — Мъжът извърна очи към първите утринни лъчи, струящи през прозореца.
Няколко часа се бяха трудили над пораженията от камата на Джими.
Арута се замисли. Предишният опит да разпитат Козодой бе завършил с един оживял труп, който бе избил няколко стражи и за малко да убие върховната жрица на Лимс-Крагма и самия принц. Той се обърна към Натан.
— Щом се съвземе, използвайте си изкуствата да измъкнете от него всичко, което знае. Ако издъхне, веднага изгорете тялото. — А на Гардан, Джими и Роалд каза: — Вие елате с мен. Капитан Валдис, удвоете охраната, без да се вдига шум.
След като излязоха, принцът ги поведе към покоите си.
— След като Анита замина с бебетата и ще са в безопасност при майка й, остава ми само грижата да изкореня тези убийци преди да са измислили друг начин да се доберат до мен.
— Но нейно височество все още не е тръгнала — отвърна Гардан. Арута се извърна.
— Какво? Та тя се сбогува с мен преди час.
— Може би, ваше височество, но изглежда, са я задържали още куп дреболии. Багажът й беше натоварен едва преди малко. Охраната е готова от два часа, но не мисля, че екипажът е тръгнал.
— Тогава й предайте да побърза и се погрижете за сигурността им, докато тръгнат.
Гардан се затича, а Арута, Джими и Роалд продължиха напред.
— Знаете какво ни предстои — каза Арута. — От всички тук само тези от нас, които бяха в Морелайн, си дават напълно сметка що за враг стои зад всичко това. Знаете също така, че ще бъде война без покой, докато едната страна не нанесе пълен разгром на другата.
Джими кимна, малко изненадан от тона на Арута. Последният опит за покушение нещо го беше поизнервил. Откакто го познаваше, Арута винаги се държеше обмислено, пресяваше грижливо цялата налична информация, преди да вземе възможно най-трезвото решение. Единственото изключение, на което Джими бе свидетел, беше в мига, в който отклонилата се стрела на Смеещия се Джак бе поразила Анита. Тогава Арута за кратко се беше променил. И сега, също като в онзи момент, изглеждаше на ръба на нервите си, кипнал от гняв от дръзкото посегателство. Добруването на семейството му отново бе изложено на смъртен риск и принцът едва удържаше убийствената си ярост към виновниците.
— Намери Тревър Хъл — каза принцът на Джими. — Искам най-добрите му хора да са готови за действие довечера по залез слънце. Искам да се състави план с Гардан и Валдис.
— Роалд, твоята задача днес е да не оставяш Лаури свободен — продължи Арута. — Той сигурно ще разбере, че нещо не е наред, след като няма да свикам дворцовия съвет следобед. Ангажирай го, разведи го по старите свърталища из двореца, но настрана от източната кула. — Джими го изгледа изненадано. — След като се ожениха с Карлайн, няма да рискувам живота му. А той е толкова глупав, че ще настои да тръгне с мен.
Роалд и Джими се спогледаха. И двамата се бяха досетили какво е намислил Арута за през нощта. Лицето на принца бе угрижено.
— Хайде вървете. Току-що се сетих, че трябва да обсъдя нещо с отец Натан. Когато Хъл се върне, известете ме.
Без повече въпроси двамата тръгнаха по задачите си, а Арута пое назад към кулата да поговори с жреца на Сунг.