Мрак над Сетанон

Глава 3Убийството

Въоръжените мъже стояха в готовност и чакаха команда.

Крондор продължаваше да празнува, след като принцът обяви втори празничен ден с не много убедителното обяснение, че след като синовете му са двама, то и Представянето трябва да продължи два дни. Обявлението беше посрещнато с възторг от всички в града, с изключение на дворцовия персонал, но церемониалмайсторът Деласи набързо въдвори ред. При тълпите, пируващи по улици, ханове и пивници, и при усилващото се през целия втори ден празнично настроение разкарването из града на многото свободни от служба мъже, даващи си вид, че изобщо не се познават, не направи впечатление на никого. А към полунощ вече се бяха събрали на уречените места — една част в гостилницата на „Пъстрия папагал“, още — в три раздалечени склада, държани от Шегаджиите, и една част — на борда на „Кралския гарван“.

По уречен сигнал, преждевременния звън от камбанарията на градския часовник, петте групи щяха да тръгнат към укритието на братството на убийците. Арута оглавяваше отряда, събран в „Пъстрия папагал“. Тревър Хъл и Аарон Готвача командваха моряците и войниците, нахлуващи в каналите с лодки. Джими, Гардан и капитан Валдис щяха да водят групите, скрити в старите складове, по улиците на Бедняшкия квартал.

Последният войник се промъкна през открехнатите врати на склада и Джими се озърна. Паянтовият склад, използван от Шегаджиите за трупане на крадени стоки, се беше претъпкал. След това момъкът отново извърна очи към единственото прозорче, през което наблюдаваше улицата, водеща право към бастиона на Козодоите. Роалд на свой ред гледаше пясъчния часовник, който бе обърнал при последния звън на градския часовник. Джими отново огледа събралия се отряд. Лаури, който неочаквано се беше появил с Роалд преди час, се усмихна нервно на момчето.

— Тук май е по-уютно от пещерите под Морелайн. Джими също се усмихна на неканения съучастник.

— Вярно.

Разбираше, че превърналият се в благородник трубадур се мъчи да разсее тревогата, която изпитваха всички. В много отношения бяха зле подготвени и нямаха никаква представа с колко от слугите на Мурмандамус ще им се наложи да се сблъскат. Но тази поява на двойника на принца бе възвестила нов щурм на подвластните за моредела и Арута бе настоял да се бърза на всяка цена. Негово беше решението да нападнат Козодоите преди да се е съмнало. Джими бе настоявал да им остане повече време да разузнаят района, но принцът бе останал непреклонен. Джими беше допуснал грешката да сподели пред Арута как за малко щяха да го разкрият. Междувременно Натан бе съобщил, че измамният принц е издъхнал, и Арута прецени, че няма как да разберат дали няма негови съучастници в двореца и дали съюзниците му не разполагат с някакъв друг начин да разберат за неговия успех или провал. Сега рискуваха да се натъкнат или на засада, или на опразнена бърлога. Джими напълно разбираше нетърпението на принца, но все пак съжаляваше, че не му бе останало време за още един оглед. Не можеха дори да са сигурни дали ще успеят да блокират всички изходи, та убийците да не се измъкнат.

Бяха измислили да увеличат шанса си за успех, като изпратят в града големи количества ейл и вино, уж „дар“ от принца за гражданите. Тайно им помогнаха Шегаджиите, които отклониха голяма част от пратката към Бедняшкия квартал и особено в Рибарското село. Честните хорица там, колкото и малко да бяха — помисли си със съжаление Джими, — сега щяха да си стоят в окаяните бордеи, щастливи с пълните чаши в ръце.

— Камбаната на часовника звъни — каза някой. Роалд погледна пясъчния часовник. Все още оставаше пясък за около четвърт час.

— Това е сигналът. Джими излетя през вратата и поведе. Неговият отряд калени в битки ветерани трябваше пръв да стигне до леговището на Козодоите, защото единствено той беше успял да зърне за миг вътрешността на сградата. Отрядите на Гардан и Валдис щяха да връхлетят веднага след неговия, изпълвайки улиците с войници, докато хората на Джими атакуват укреплението. Групите на Арута и Тревър Хъл вече бяха нахълтали в каналите през тайника под мазето на „Пъстрия папагал“ и тунела на контрабандистите при кейовете. Вече се приближаваха под свърталището на Козодоите, за да блокират подземния изход.

Войниците се развърнаха по страничния тротоар и тръгнаха на прибежки по тясната улица. Заповедта гласеше да се придвижат колкото може по-безшумно, но при толкова въоръжени мъже по-важното беше бързината. И им бе заповядано, ако ги забележат, да щурмуват веднага. Като стигна до пресечката преди скривалището на Козодоите, Джими надникна предпазливо и огледа. Постове не се виждаха. Той махна с ръка към двете тесни странични улички и няколко войници изтичаха да ги преградят. След като заеха местата си, Джими тръгна към входа на зданието. Последните двадесетина крачки до вратата бяха най-рискованите, защото нямаше почти никакво прикритие. Джими си даваше сметка, че Козодоите сигурно пазят участъка пред вратата чист от купищата смет заради нощ като тази. Знаеше също така, че най-вероятно ще има поне един пост зад прозореца на ъгловата стая на втория етаж, гледащ към пресечката с входа на сградата. От другата страна на сградата се чу смътно издрънчаване на метал в камък и Джими разбра, че войниците на Гардан също се приближават. Хората на Валдис пък щяха да настъпят плътно зад неговите. Нещо помръдна зад прозореца на втория етаж и Джими замръзна на място. Нямаше представа дали са го забелязали, но знаеше, че ако са го видели, онзи бързо ще излезе да огледа, освен ако не му разсееше някак подозренията. Хлапакът залитна, преви се и загъргори силно, като някой пияница, решил да облекчи корема си от обилното вино. Извърна глава към застаналия в тъмното недалече от него Роалд и прошепна: — Готови!

Изправи се и продължи да залита към ъгъла на сградата. Спря се още веднъж и се преви, уж че повръща, после продължи и затананика пиянска песничка с надеждата да го вземат за поредния окъснял гуляйджия, тръгнал да се прибира у дома. Щом се озова до входа на зданието, залитна настрани все едно, че се канеше да свие зад ъгъла, след което отскочи рязко към стената до портата. Затаи дъх и се вслуша. Различи някакъв приглушен звук, като че ли някой отвътре заговори. Но тревога не се вдигна. Джими кимна и отново се закандилка по улицата към следващата пресечка, където чакаха хората на Гардан. Облегна се на стената, все едно че отново се кани да повърне, след което изрева нещо весело и съвсем безсмислено. Надяваше се този вик да разсее за миг часовия.

На улицата бързо излязоха половин дузина мъже, понесли таран, и заеха позиция, а зад тях четирима стрелци изпънаха лъковете си. Имаха пряка стрелкова линия към прозорците на втория етаж, както и към входа. Джими се олюля обратно към сградата и щом се озова малко под перваза на прозореца, зърна нечия глава, щръкнала да го види накъде отива. Часовият беше гледал представлението му и не бе забелязал приближаването на бойците. „Дано Роалд съобрази какво да прави“ — помисли си Джими.

В нощта профуча стрела, предвестник, че наемникът е уловил момента. Ако горе имаше втори пост, не губеха нищо, като убиеха първия, а ако не — поне се добавяше и елемент на изненада. Часовият се показа още над перваза, като че ли искаше да види клатушкащия се покрай стената Джими, след което рухна през прозореца на няколко стъпки от момчето. Джими го прекрачи равнодушно. Някой от хората на Гардан скоро щеше да му изтръгне сърцето.

Стигна до вратата, извади рапирата си и махна с ръка. Шестимата с тарана — дебела греда с обгорен връх — пристъпиха напред, опряха тихо гредата във вратата, дръпнаха назад, залюляха я отмерено три пъти и на четвъртия удариха с всичка сила. Вратата се оказа само заключена, не и залостена, и падна навътре сред дъжд трески от разбитото около ключалката дърво. Неколцината мъже зад нея награбиха оръжията си и преди мъжете с тарана да успеят да го пуснат за да извадят мечовете си, към тях полетяха стрели. Таранът избумтя на каменния под, отскочи и хората на Гардан нахлуха.

Дрънчене на оръжие, писъци и люти проклятия изпълниха потъналото в сумрак помещение, а някъде отгоре се разнесоха паникьосани викове. Джими огледа набързо стаята, изруга от безсилие и се обърна към стоящия зад него сержант.

— Избили са врати към сградите зад ей тази стена. Там има още стаи! — Джими посочи двете врати, откъдето се бяха чули питащите гласове. Сержантът веднага поведе отделението си, раздели го на две и отпрати бойците през двете зейнали врати. Друг сержант поведе хората си нагоре по стълбите, докато Роалд и хората на Лаури довършваха неколцината убийци в първата стая и търсеха капаци на тайници по пода.

Джими се затича към вратата, за която беше сигурен, че води към помещението над шахтата за канала, изрита я и видя пред себе си един убит Козодой и излизащите през тайника бойци на Арута.

Извън стаята водеше втора врата и на Джими му се стори, че видя някой се мушна пред нея. Момчето бързо тръгна натам, викна през рамо някой да го последва, нахлу през вратата и бързо отскочи встрани, но засада нямаше. Последния път, когато бяха щурмували с Арута бърлога на братството на убийците, ги бяха заварили решени да умрат, но не и да се предадат в плен. Сега обаче се оказваше, че са по-скоро решени да бягат.

Джими се затича по коридора, пет-шест души забързаха по петите му. Отвори бързо една странична врата и видя на пода на стаята трима убити Козодои. Войниците вътре вече палеха факлите. Заповедта на Арута беше изрична — сърцата на всички мъртви врагове трябваше да се изтръгнат и да се изгорят. Тази нощ нито един мъртъв Черен кръвник нямаше да възкръсне и да почне отново да убива по зова на Мурмандамус.

— Някой да е избягал оттук? — изрева Джими. Един от войниците вдигна глава.

— Никого не сме видели, скуайър, но пък допреди малко бяхме доста заети.

Джими кимна и продължи по коридора. Зави на ъгъла и видя в страничния проход ръкопашен бой. Отскочи встрани от гвардейците, които бързо надвиваха противниците, и се затича към друга врата. Не беше плътно затворена, сякаш някой току-що се беше шмугнал през нея и не беше имал време да я дозатвори. Джими я блъсна с крак и се озова на задната уличка. А точно срещу него зееха три непазени от никого врати. Момчето усети как сърцето му падна в петите. Извърна се и видя зад себе си Арута и Гардан. Арута изруга отчаяно. На мястото на бившата голяма, срината от пожар сграда, имаше няколко по-малки и на мястото на някогашния дебел каменен зид гостоприемно зееха няколко врати. И никой от войниците им не бе успял да пристигне тук навреме, за да предотврати бягството през тях.

— Дали някой се е измъкнал? — попита принцът.

— Не знам — отвърна Джими. — Един, струва ми се. Един от бойците се обърна към Гардан и попита:

— Да продължим ли да ги гоним, маршале?

От съседните сгради се разнесоха гласове на разбудени от врявата обитатели и Арута тръгна да се прибере в сградата.

— Не си правете труда — процеди през зъби принцът. — Повече от сигурен съм, че в отсрещните къщи има врати към други улици.

Тази нощ се провалихме. Гардан поклати глава.

— Ако някой се е крил там, е драснал още като нападнахме.

На уличката се изсипаха още войници, повечето оплискани с кръв. Един от тях изтича до принца.

— Смятаме, че двама успяха да се измъкнат, ваше височество. Арута го избута мълчаливо от пътя си и влезе в сградата. В главното помещение завари Валдис да надзирава бойците, заловили се с касапската работа. С мрачни лица, мъжете режеха дълбоко в гърдите на труповете и изтръгваха сърцата, след това подпалиха наведнъж цялата купчина.

Дотича един останал без дъх моряк и изхриптя:

— Ваше височество, капитан Хъл каза, че трябва да дойдете бързо.

Арута излезе от стаята с Джими и Гардан и пред очите му изникнаха Роалд и Лаури, все още с оръжия в ръце. Арута изгледи оцапания си в кръв зет и изръмжа:

— Ти какво търсиш тук? — Просто наминах да видя какво става — отвърна Лаури. Роалд погледна принца примирено, а доскорошният трубадур добави: — Какво да го правя, като не се е научил да лъже с открито лице. Щом ми предложи да излезем да поиграем някъде комар, и веднага разбрах, че става нещо.

Арута махна с ръка и тръгна след моряка към стаята с изхода към каналите. Другите го последваха. Минаха по един тъмен тунел и стигнаха до лодките. Хъл махна с ръка на Арута да се качи при него и Арута и Гардан се качиха в едната лодка, а Джими, Роалд и Лаури — във втората.

Откараха ги с веслата до едно голямо средище на пет канала. Над водата се поклащаше привързана за желязна халка лодка, а от шахтата наблизо, водеща към повърхността, висеше въжена стълба.

— Спряхме три техни лодки, но тази ни се изплъзна. Докато стигнем дотук, вече се бяха измъкнали.

— Колко бяха? — попита принцът.

— Поне петима-шестима — отвърна Хъл. Арута изруга отново.

— Изтървахме двама-трима през една от пресечките, а сега — и тези тук. Сигурно цяла дузина Козодои сега са из града на свобода.

Замълча, а после изгледа Гардан с присвити очи и промълви със сдържан гняв:

— От този момент Крондор е във военно положение. Затворете града.

За втори път от четири години насам градът трябваше да понесе несгодите на военното положение. Когато Анита бе избягала от пленничеството си в двореца и Джоко Радбърн, началникът на тайната полиция на Ги дьо Батира, се бе мъчел да я издири, градът беше блокиран по същия начин. Сега съпругът на принцесата издирваше из града възможни наемни убийци. Макар поводите да бяха различни, неприятностите за населението бяха едни и същи. И тъй като беше въведено веднага след празненствата, военното положение се оказа още по-горчив хап, който гражданството трябваше да преглътне.

Само няколко часа след като бе оповестено въвеждането на блокадата, търговците започнаха да се трупат пред портите на палата, за да изложат оплакванията си. В началото надойдоха корабните посредници, чиято търговия пострада първа, след като на съдовете им бе забранено да напускат залива или да влизат в пристанището. Тревър Хъл оглавяваше малката ескадра катери, подсигуряващи морската блокада, тъй като бившият контрабандист най-добре познаваше всички тънкости по преодоляването й. На два пъти кораби се бяха опитвали да се измъкнат от залива и двата пъти бяха прихванати и взети на абордаж. И в двата случая бързо се изясни, че поводът е печалбата, а не страхът от възмездието на принца. Въпреки това, тъй като не беше ясно кого точно търсят, задържаха всеки арестуван било в градския затвор, било в дворцовата тъмница или в затворническите бараки.

Скоро след корабните посредници започнаха да се тълпят едрите превозвачи на стока. След тях — мелничарите, когато започнаха да задържат и връщат селяните, каращи зърно. След тях — други, и всеки идваше с напълно разумни основания да се вдигне блокадата само по неговия случай. Всички получаваха отказ.

Законите на Кралството се основаваха на принципа за Великата свобода, най-общия закон. Всеки човек приемаше драговолно да служи на своя господар, освен някои малобройни престъпници, осъдени на робство или крепостници, изплащащи правото си на свобода. Благородниците получаваха привилегиите на своя ранг срещу закрилата на своя пряк управител и така мрежата на васалната зависимост нарастваше нагоре от простия селяк, изплащащ рента на своя скуайър или барон, който на свой ред плащаше данък на своя граф. По същия начин графът служеше на своя херцог, който свеждаше глава единствено пред краля. Но когато се нарушаха правата на свободните хора, те не се колебаеха да огласят недоволството си. Твърде много бяха враговете вътре и извън границите на Кралството, за да може някой благородник насилник да задържи дълго титлата си. Пиратските набези от Островите на залеза, квеганските приватери, шайки таласъми и вечната заплаха на Братството на Тъмния път — черните елфи — изискваха постоянна вътрешна стабилност в Кралството. Само веднъж в историята си населението беше изтърпяло потисничеството без открит ропот, при царуването на полуделия крал Родрик, предшественика на Луам, защото на риск при едно опълчване срещу игото бе изложена самата корона. При Родрик принципът на Великата свобода бе обявен за углавно престъпление и хората не можеха да изразят недоволството си публично. Луам на свой ред отново бе премахнал тази неправда от законите на страната. Стига това да не водеше до измяна, хората си върнаха правото да изразяват свободно възгледите си. И поданиците на Кралството сега гръмко изразяваха недоволството си.

Крондор се превърна в бушуващ от масови недоволства град, а стабилността в част от миналото. През първите дни след въвеждането на блокадата последва само глухо ръмжене, но след като режимът навлезе във втората си седмица, недостигът на продоволствие започна да се усеща от всички. Скоро търсенето многократно надвиши предлагането и цените нараснаха неимоверно. А когато първата пристанищна пивница затръшна кепенци поради недостиг на ейл, избухна истински бунт. Арута обяви комендантски час.

Въоръжени отделения на дворцовата гвардия тръгнаха да патрулират по улиците редом с обикновената градска стража. Агенти както на канцлера, така и на Праведника започнаха да подслушват хорските разговори за най-малките податки къде може да се крият убийците.

И свободните хора недоволстваха.

Джими бързаше по коридора към личните покои на принца. Бяха го пратили да отнесе заповеди на командира на градската стража и сега се връщаше със самия командир. Арута се бе превърнал в човек, обладан единствено от настойчивата нужда да намери и ликвидира шайката убийци. Всичко друго бе оставил настрана. Ежедневните дела по управлението бяха забавили хода си, а след това бяха замрели напълно — единственото, което занимаваше Арута, бе час по-скоро да издири и залови убийците.

Джими почука на вратата на заседателната зала на принца и му разрешиха да влезе с началника на стражата. Хлапакът пристъпи до Лаури и херцогиня Карлайн, а началникът застана мирно пред принца. Гардан, капитан Валдис и граф Волней стояха подредени зад креслото на принца. Арута вдигна очи към началника и каза:

— Командир Байн? Изпратих ви заповеди, не съм ви викал да се явите тук.

Командирът — сивокос ветеран, служещ вече от тридесет години, отвърна:

— Прочетох заповедите ви, ваше височество. Дойдох със скуайъра да ги потвърдите лично.

— Те са точно такива, каквито са написани, командире. Нещо друго имате ли?

Командир Байн почервеня от гняв и процеди през зъби:

— Да, ваше височество. Да не сте обезумял, по дяволите? — Всички в стаята се стъписаха, но преди Гардан или Волней да го порицаят за острите думи, той продължи: — Тази заповед, както е написана, означава да поставя още над хиляда души, за да затворя напълно града. Преди всичко…

— Командире! — сряза го Волней, съвзел се от изненадата.

Без да обръща внимание на графа, командирът продължи напористо:

— Преди всичко, тази работа с арестуването на „всеки, който не е познат поне на трима граждани, ползващи се с добро име“ означава всеки моряк, попаднал за пръв път в Крондор, всеки пътник, скитник, менестрел, пияница, просяк, уличница, комарджия или просто всеки непознат човек в града да бъде натикан в зандана, без да бъде изслушан поне пред съдия, в пълно нарушение на закона. Второ, не разполагам с достатъчно хора, за да изпълня точно такава заповед. Трето, нямам достатъчно килии, в които да прибера всички тези хора за да бъдат разпитани, няма да стигнат дори за онези, които трябва да бъдат задържани поради незадоволителни отговори. По дяволите, та аз и сега едва успявам да намеря място за всички вече задържани. И последно, цялата тази работа вони до небесата. Вие луд ли сте? С всичко това само до две седмици ще предизвикаме открит бунт в града. Дори онзи кучи син Радбърн не посмя да си позволи такова нещо.

— Достатъчно, командире! — изрева Гардан.

— Забравяте се! — каза Волней.

— Негово височество се забравя, господа. И освен ако Великата свобода отново не е обявена за углавно престъпление в Кралството, съм в правото си да кажа това, което мисля.

Арута изгледа твърдо командира.

— Това ли е всичко?

— Съвсем не — сопна се командирът. — Ще отмените ли все пак тази заповед?

— Не — безстрастно отвърна Арута.

Командирът хвана металния знак на гърдите си и го откъсна от куртката си.

— Тогава си изберете друг, който да издевателства над града. Арута Кондуин. Аз отказвам да го направя.

— Много добре. — Арута взе знака, подаде го на капитан Валдис и рече: — Намерете старшия помощник-командир на стражата и го повишете.

Вече бившият командир заяви:

— Той няма да приеме, ваше височество. Стражата е на моя страна до последния човек. — Мъжът се наведе, опря юмруци на масата на принца и очите му се изравниха с лицето на Арута. — А вие по-добре вкарайте армията си. Моите момчета няма да участват в това. Когато всичко това свърши, те ще са тези, които ще обикалят нощем по улиците по двама — по трима и ще се мъчат да върнат разума и спокойствието в един обезумял и покварен от омразата град. Вие ни навлякохте всичко това; сега се оправяйте сам.

— Достатъчно. Вие сте свободен — безстрастно каза Арута и се обърна все така към Валдис. — Изпратете отряди от гарнизона и поемете командата над стражата. Всеки градски стражник, който пожелае да остане на служба, е добре дошъл. Всеки, който не се подчини на тази заповед, да сваля табарда.

Командирът прехапа език, обърна се вдървено кръгом и напусна залата. Джими поклати глава и хвърли угрижен поглед към Лаури. Бившият трубадур разбираше не по-зле от бившия крадец що за неприятности ще кипнат скоро по улиците на града.

Вече трета седмица Крондор тънеше под гнета на военното положение. Арута сякаш бе оглушал за всякакви молби да се сложи край на блокадата. В края на третата седмица всеки мъж и всяка жена по улиците, за чиято самоличност никой не можеше да гарантира, бяха задържани. Джими се беше свързал с агенти на Праведника, които уверяваха чрез него Арута, че Шегаджиите си вършат своята работа. До този момент в залива бяха намерени шест плаващи трупа.

Арута и съветниците му вече се готвеха да започнат разпитите на задържаните. Един голям участък със складове недалече от Търговската порта беше превърнат в затвор. Арута, обкръжен от свита гвардейци с мрачни лица, оглеждаше първите петима доведени за разпит затворници.

Джими, застанал отстрани, чу как един от войниците промърмори на съседа си:

— При тая скорост ще си говорим с тия момчета поне една година.

Доста време Джими гледаше как Арута, Гардан, Волней и капитан Валдис разпитват задържаните един по един. Много от тях бяха прости хорица, така и не разбрали в какво са ги замесили, освен ако не се окажеха съвършени артисти, всички бяха мръсни, изглеждаха измършавели от недояждане и полуизплашени, полунепокорни.

Гледката започна да го отегчава и той се махна. В края на отрупаното на площада множество се натъкна на Лаури, седнал на една пейка пред входа на съседната пивница. Херцогът на Саладор въздъхна:

— Малко им е останало и не е евтин. Но поне е студен. Джими избърса чело, запотено от летния пек и каза:

— Лошо. Така няма да постигнем нищо.

— Поне смекчава гнева на Арута.

— Никога не съм го виждал такъв. Дори когато бързахме към Морелайн. Той просто…

— Просто е ядосан, уплашен и се чувства безпомощен. — Лаури поклати глава. — Много научих от Карлайн за тримата си шуреи. Едно ще ти кажа за Арута, ако вече не го знаеш: той не може да търпи, когато изпадне в безсилие. В задънена улица да влезе, нравът му няма да позволи да признае, че пред него има каменна стена. Освен това, ако вдигне блокадата, Козодоите ще започнат да влизат и да си излизат когато им скимне.

— И какво от това? Те все едно са в града и каквото и да смята Арута, няма никаква гаранция, че точно те са задържани. Може да са проникнали сред дворцовия персонал, както успяха да проникнат сред Шегаджиите миналата година. Кой знае? — Джими въздъхна. — Ако Мартин беше тук, или кралят може би, сигурно вече щяхме да сме приключили с тази работа.

Лаури отпи от халбата.

— Може би. Ти спомена единствените двама мъже на този свят, в които той би могъл да се вслуша. Двамата с Карлайн се опитвахме да поговорим с него, но той само ни изслушва търпеливо и след това ни казва: „Не“. Дори Карлайн и Волней не могат да го разубедят.

Джими отново се загледа към водещия разпитите принц. Пред него минаха още три групи затворници.

— Е, има и някаква полза от всичко това. Освободиха четирима души.

— И ако ги спипа отново някой от патрулите, ще ги затворят в друг зандан и ще минат дни, докато някой провери твърденията им, че ги е освободил лично принцът. А другите шестнайсет ги върнаха в зандана. Единственото, на което можем да се надяваме, е Арута скоро сам да разбере, че всичко това няма да ни доведе доникъде. До празника на Банапис остават по-малко от две седмици и ако дотогава блокадата не се вдигне, в града наистина ще избухне бунт. — Лаури сви устни в безсилие. — Ако имаше само някакъв магически начин да се познае кой е Козодой и кой — не… Джими подскочи.

— Какво?

— Какво „какво“?

— Това, което току-що каза. Защо не? Лаури бавно се извърна към скуайъра.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че е крайно време да си поговорим с отец Натан. Идваш ли?

Лаури остави настрана халбата с горчивия ейл и стана.

— Имам един кон, вързан е наблизо.

— И преди сме яздили двама. Хайде, ваша светлост. За пръв път от няколко дни Лаури се изкикоти.

Натан слушаше, килнал глава на една страна, докато Джими довърши мисълта си. Жрецът на Бялата Сунг потри замислено брадичката си. В момента приличаше повече на борец, отколкото на жрец.

— Вярно е, че съществуват някои магически средства да бъде принуден човек да каже истината, но отнемат много време и не винаги са благонадеждни. Съмнявам се, че можем да измислим по-ефикасни средства от тези, които вече се прилагат.

— А другите храмове? — попита Лаури.

— Техните средства не се отличават много от нашите. Дреболии, свързани със строежа на самите заклинания. Трудностите са същите.

Джими изглеждаше съкрушен.

— Надявах се, че ще се намери някакъв начин да се отличат убийците от цялата останала маса. Предполагам, че не е възможно.

Натан стана от масата. Бяха в заседателната зала на Арута — използваха я, докато принцът надзираваше разпитите.

— Само когато човек умира и бива поведен към владенията на Лимс-Крагма, се отговаря на тези въпроси.

Нещо изведнъж хрумна на Джими и лицето му помръкна в размисъл. След което просветна.

— Може би това е разковничето.

— Кое? — попита Лаури. — Не можеш да ги избиеш всичките.

— Не, разбира се — махна пренебрежително с ръка Джими. — Вижте, можем ли да доведем тук онзи жрец на Лимс-Крагма, Джулиан?

— Имаш предвид върховния жрец на храма на Лимс-Крагма Джулиан? — каза сухо Натан. — Забравяш, че го издигнаха във върховен сан, когато предшественицата му полудя след нападението в същия този дворец. — Лицето на Натан потръпна от сложена. Самият жрец на Сунг бе надвил немрящия слуга на Мурмандамус, и то срещу висока цена и след това изпитание все още го спохождаха ужасни кошмари. — Ако лично поискам, може и да ни удостои с аудиенция, но се съмнявам, че ще хукне насам само защото аз го моля. Може и да съм духовният съветник на принца, но според храмовата йерархия аз съм най-обикновен жрец с твърде нисък ранг.

— Ще му пратя послание. Не е никак обичайно храмовете да се месят в светските дела, но след появата на Мурмандамус отношенията помежду ни и останалите висши служители на херцогството са близки. Може пък Джулиан да прояви благоразположение и да ни сътрудничи. Предполагам, че си замислил някакъв план, нали?

— Да — каза Лаури. — Обясни най-после какво криеш в ръкава си?

Джими се ухили.

— Лаури, ти си артист и този театър ще ти хареса. Просто ще спретнем малък маскарад и ще изтръгнем истината от някой от Козодоите.

Херцогът на Саладор се отпусна в креслото и се замисли над думите на момчето, после се усмихна широко. Натан запремества поглед от единия към другия, после и той започна да загрява, усмихна се и след малко взе да се кикоти. После слугата на богинята на Верния път като че ли се усети, че се е забравил, и си придаде сериозен вид, но след малко отново избухна в неудържим смях.

От всички главни храмове в Крондор най-малко посещаваният от населението беше посветеният на Богинята на смъртта Лимс-Крагма, въпреки широко разпространеното вярване, че богинята рано или късно прибира всички при себе си. Обичайно беше да се оставя по някой скромен жертвен дар, придружен с кратка молитва за упокой на наскоро починал близък, но редовните поклонници бяха малобройни. Преди векове последователите на култа към Богинята на смъртта бяха практикували кървави ритуали, в това число и човешки жертвоприношения. С времето тези практики бяха станали по-умерени и поклонниците на Лимс-Крагма се бяха цивилизовали. И все пак старите страхове гаснеха бавно. И дори сега много кървави дела се вършеха в името на Богинята на смъртта от фанатици, така че за повечето хора храмът на богинята си оставаше покрит с патината на ужаса. Днес към храма обаче се точеше дълга върволица от обикновени хорица, с може би неколцина не толкова обикновени между тях.

Арута стоеше мълчаливо край входа на вътрешното светилище на храма на Лимс-Крагма. Преддверието се пазеше от въоръжени гвардейци, докато вътрешният храм бе пълен с храмови стражи — в черно-сребристите облекла на техния орден. Седем жреци и жрици стояха подредени в официални одежди под наставничеството на върховния жрец Джулиан. Първоначално върховният жрец не беше склонен да участва в този маскарад, но заради предшественичката си, доведена до лудост след сблъсъка си със слугата на Мурмандамус, накрая се съгласи да помогне в този опит да се изкорени злото.

Охраната подкара колоната затворници към мрачния вход. Повечето се спираха изплашени и се дърпаха назад, така че войниците трябваше да ги ръгат с остриетата на копията. Първата група включваше онези, за които се смяташе за най-вероятно да са членове на братството на убийците. Арута с огромна неохота се бе съгласил да участва в тази игра, но беше настоял всички заподозрени като възможни Козодои да са сред първите, подложени на „изпитанието“, за да не се разкрие измамата и да стигне до ушите на следващите.

След като наплашените и дърпащи се пленници застанаха пред олтара на Богинята на смъртта, Джулиан изрече с напевен глас:

— Нека изпитанието започне.

Присъстващите жреци, жрици и монаси подхванаха веднага смразяващия храмов химн.

Върховният жрец се обърна към петдесетината мъже, обкръжени плътно от храмовата стража, и заговори:

— Над този каменен олтар на смъртта никой не може да изрече лъжа. Защото пред Онази, що чака, пред Любимката на живота, всички смъртни трябва да се закълнат за онова, що са вършили. И знайте, хора на Крондор, че сред вас има такива, що са отхвърлили нашата господарка, такива, които безразсъдно са вписали имената си в пълчищата на мрака и които служат на зли сили. Хора, що са изгубили милостта на смъртта и са се лишили от последния покой, с който щедро ни дарява Лимс-Крагма. Тези хора презират всичко и са се отдали единствено на волята на своя зъл властелин. Сега те ще бъдат отделени от вас. Защото всеки, който излъже над камъка на Богинята на смъртта, ще бъде изпитан и всеки, който изрече истината, не ще има от какво да се бои. Ала тези сред вас, що са сключили договор с мрака, ще бъдат разкрити и ще ги срещне гневът на Онази, що чака.

Статуята зад олтара — изваяна от лъскав черен мрамор фигура на красива жена със строго лице — засия и запулсира със странна синьо-зеленикава светлина.

Джулиан даде знак да доведат първия затворник пред олтара и храмовите стражи го повлякоха напред. Трима силни мъже го повдигнаха върху големия каменен блок, използван преди векове за човешки жертвоприношения, и Джулиан извади от ръкава си черен кинжал. Жрецът вдигна лъскавото черно острие над гърдите на мъжа и изрече:

— Слуга ли си на Мурмандамус?

Ужасеният човечец изгъргори задавено: „Не“ и Джулиан свали кинжала.

— Този човек е невинен! — извика напевно жрецът, а Джими и Лаури се спогледаха. Човекът беше един от моряците на Тревър Хъл, дрипав и в съвсем окаян вид, но извън всякакви подозрение и ако се съдеше по играта му — с добри актьорски заложби. Беше един от внедрените доверени хора, за да придаде достоверност на представлението, както и вторият, когото влачеха в момента към олтара. Той захленчи отчаяно, започна да се дърпа и да моли за милост.

Джими прикри устата си с шепа и промълви:

— Този май преиграва. Лаури му отвърна шепнешком:

— Все едно; тук без друго вони на страх.

Джими изгледа скупчените затворници, втренчени като омагьосани в церемонията с обявяването на втория за невинен. Стражите вече повлякоха първия пленник, който щеше да се подложи на изпитанието. Окаяникът имаше вид на птиче, хипнотизирано от погледа на готова да го ухапе змия. След като още четирима преминаха покорно през процедурата, Арута прекоси светилището, застана с гръб до Лаури и Джими, за да не го виждат затворниците, и промълви:

— Това няма да подейства.

— Може би все още не сме стигнали до убиец — отвърна Джими. — Да изчакаме. Ако всички издържат изпитанието, просто няма да освободите никого.

Изведнъж един от предната редица затворници се отскубна и хукна към вратата, избутвайки настрана двама от храмовите стражи. Гвардейците на Арута моментално блокираха изхода. Човекът се хвърли срещу тях и успя да докопа една кама и да я измъкне от колана на един от стражите. Някой го перна през ръката и камата издрънча и се плъзна по пода, а друг страж го удари през лицето с дръжката на копието си и мъжът се срина на мраморния под.

Джими като всички останали се беше загледал за миг в стражите, мъчещи се да усмирят и задържат опиталия се да избяга. А след това времето сякаш забави хода си и той зърна с крайчеца на окото си как друг от затворниците спокойно се наведе, вдигна камата изправи се с хладна решителност, замахна и докато устата на момъка се отваряше да извика, я хвърли.

Джими се хвърли напред да избута Арута настрана, но закъсня само с миг. Камата улучи и един от жреците извика ужасено:

— Богохулство!

Арута се олюля, очите му се разшириха от изумление и се сведоха към камата, забита в гърдите му. Лаури и Джими бързо го хванаха под мишниците и го задържаха да не падне, а устата му се отвори и се раздвижи безмълвно, сякаш в този момент най-трудната въобразима задача бе да проговори. После очите му се подбелиха, той се олюля и се смъкна напред, едва удържан от Лаури и Джими.

Джими седеше кротко и гледаше крачещия из стаята Роалд. Карлайн седеше срещу момчето, потънала в мисли. Чакаха пред спалнята на Арута, а вътре отец Натан и кралският лекар трескаво се мъчеха да отскубнат принца от лапите на смъртта. Не позволяваха дори на Карлайн да зърне брат си. Първоначално Джими бе преценил, че раната е сериозна, но не и фатална. Беше виждал много по-жестоко пострадали да оцеляват, но времето се точеше бавно и Джими започна да се безпокои. Арута трябваше отдавна да е потънал в здравословен сън, но кой знае защо, двамата вътре не излизаха да кажат и дума и Джими се боеше, че положението се е усложнило.

Момчето затвори очи, потърка ги с юмрук и въздъхна шумно. Отново бе успял да реагира, но твърде късно, за да предотврати бедата. Мъчеше се да потисне чувството си за вина и се стресна от гласа, който промълви до него:

— Не се самообвинявай.

Вдигна очи и видя, че Карлайн се е преместила и е седнала до него. Усмихна се вяло и отвърна:

— Мисли ли четем, херцогиньо?

Тя поклати глава едва, сдържаше сълзите си.

— Не. Просто си спомних колко тежко го преживя, когато пострада Анита.

Джими можа само да кимне. Дойде и Лаури, пристъпи до вратата и заговори тихо с единия от стражите. Гвардеецът влезе бързо, след малко се върна и му прошепна нещо в ухото. Лаури отиде при жена си, целуна я по бузата и каза:

— Пратих конници да доведат Анита и вдигнах блокадата. Като най-знатна особа в града, Лаури беше поел управлението и заедно с Волней и Гардан се мъчеше да възстанови реда и да спре размириците. Макар кризата до голяма степен да беше преодоляна, все пак оставаха някои ограничения, за да се предотвратят възможните изстъпления на разгневените граждани. Комендантският час щеше да се запази за още няколко дни и по-големи събирания на хора щяха да се разпръсват с военна сила.

— Чакат ме още задължения. Ще се върна скоро — каза тихо Лаури и излезе. Времето отново се заточи мъчително бавно.

Джими седеше умислен. За краткото време, откакто беше с принца, животът му се бе променил коренно. Това, че от уличен хлапак и крадец бе станал млад благородник, бе променило отношението му към другите, макар че остатъците от предишната му предпазливост му помагаха да се оправя по-лесно в сложните дворцови интриги. Все пак принцът и неговите близки и приятели бяха единствените хора, които означаваха нещо в живота на младежа и той много се боеше за тях. Безпокойството му растеше с бавно точещите се часове и вече бе стигнало на ръба на паниката. Усилията на жреца и лекаря продължаваха подозрително дълго. Джими усещаше, че нещо не е наред.

А след това вратата се отвори и дадоха знак на един от стражите да влезе. След малко той се появи отново на прага и бързо закрачи по коридора. Скоро Лаури, Гардан, Валдис и Волней се върнаха при вратата. Карлайн, без да сваля очи от портала, се пресегна и стисна болезнено ръката на Джими. Джими извърна глава и се сепна, като видя сълзите, напиращи в очите й. И младежът с ужасяваща сигурност осъзна какво се е случило.

Вратата бавно се отвори и на прага застана пребледнелият отец Натан. Жрецът огледа преддверието и отвори уста да заговори, но думите сякаш не искаха да излязат от гърлото му. Най-сетне Натан промълви:

— Той е мъртъв.

Джими не можа да се сдържи. Скочи от пейката, избута хората, отрупани пред вратата и не позна собствения си глас, когато извика:

— Нее!

Стъписаните стражи не можаха да го спрат и той се втурна в спалнята на Арута. И спря. Защото на ложето лежеше, склопил очи, принцът. Джими разтреперан огледа така познатото му и скъпо на сърцето му лице. Пресегна се да го погали, но ръката му се спря на педя от лицето. Нямаше нужда да го докосва, за да се увери, че човекът в леглото наистина е мъртъв. Джими сведе глава и заплака.