Мрак над Сетанон

Глава 10Компромис

Джими сръга Локлир в ребрата. Шляеха се из пазара и се мъчеха да видят малкото, което си заслужаваше да се види в Арменгар. Момчетата на тяхна възраст бяха рядкост, а доколкото се срещаха, всички бяха въоръжени като за предстояща битка. Това, което събуди любопитството на Джими, беше разликата между този пазар и пазарите в Крондор.

— Слушай, обикаляме повече от час, но се кълна, че не видях нито един просяк — рече Джими.

— Логично — сви рамене Локлир. — По думите на Амос доверието е съществено за оцеляването на този град. Няма и крадци, понеже всички трябва да се крепят един на друг, а и все едно — къде ще се скриеш? Не разбирам много от тия неща, но ми се струва, че това е по-скоро гарнизон, отколкото град.

— Тук си прав.

— А просяци няма, понеже властите сигурно се грижат за всички, като във войската.

— Трапезарии и лазарети ли?

— Нещо такова — съгласи се Локлир.

Помотаха се около няколко сергии и Джими прецени стойността на изложените стоки и попита:

— Да забелязваш някакви разкошотии?

Локлир поклати глава. По сергиите се виждаха само хранителни продукти, прости тъкани и кожени изделия, както и оръжия. Всички цени бяха ниски и хората почти не се пазаряха.

След още една-две обиколки Джими седна на стъпалото пред една врата в края на пазара и въздъхна:

— Май взе да ми омръзва.

— А аз май виждам нещо, което не е чак толкова отегчително.

— Какво? — попита Джими.

— Момичета.

Локлир посочи. Сред гъстата гмеж продавачи като горски цветя бяха изникнали две момичета и оглеждаха стоката на една сергия в края на пазара. Изглеждаха горе-долу на годините на двете момчета. Бяха облечени почти еднакво — кожени ботуши, панталони, туники, кожени жилетки, ножове на коланите и саби. Дългите до раменете тъмни коси и на двете бяха прибрани отзад, за да не влизат в очите им. По-високото момиче забеляза, че ги гледат, и каза нещо на приятелката си. Второто момиче изгледа момчетата и двете си зашепнаха нещо, привели глави една до друга, после закрачиха към Джими и Локлир.

— Е? — каза по-високата и сините й очи ги изгледаха открито. Джими се изправи и се изненада, че момичето е високо почти колкото него.

— Какво „е“? — отвърна той на завален арменгарски.

— Гледахте ни.

Джими погледна озадачено Локлир, който също се изправи.

— Нещо нередно ли има в това? — попита Локлир, който говореше езика им малко по-добре от Джими.

Двете момичета се спогледаха и се изкикотиха.

— Не е възпитано.

— Ние сме чужденци — отвърна Локлир. Двете момичета избухнаха в смях.

— Това се вижда. Чухме. Всички в Арменгар знаят за вас. Локлир се изчерви — осъзна, че двамата с Джими отдалече се разпознават по външността си. Второто момиче го огледа с тъмните си очи и каза:

— Там, откъдето идвате, така ли зяпате момичетата?

Локлир изведнъж се ухили и отвърна:

— При всяка възможност.

Сега и четиримата се засмяха. По-височкото каза:

— Аз съм Криста, а това е Бронвин. Служим в Трети отряд. Днес ни пуснаха в отпуск до утре вечер.

Джими нямаше представа какво точно означава номерът на въпросния отряд и колко е важен, но отвърна:

— А аз съм скуайър Джеймс… Джими. Това е скуайър Локлир.

— Локи.

— Вие еднакви имена ли имате? — попита Бронвин.

— „Скуайър“ е титла — поясни Локлир. — Ние сме на служба при принца.

Момичетата се спогледаха озадачено и Криста каза:

— Говорите чуждоземски неща, които не разбираме.

С плавно движение Джими пъхна ръката си под мишницата й и каза:

— Ами добре тогава, защо не ни покажете града, а ние ще ви обясним чуждоземските неща.

Локлир последва примера на приятеля си малко непохватно и не стана ясно кой чия ръка награби — той тази на Бронвин или тя неговата.

Бронвин и Криста се закикотиха и поведоха момчетата по улиците на града.

Мартин похапваше и хвърляше погледи към Бриана, без да престава да слуша разговора около трапезата. Групата на Арута, без двете момчета, седеше около голямата маса с Ги, Амос и Бриана. Още един от командирите на Ги, Гарет, също вечеряше с тях. Липсата на момчетата не беше основание за тревога, както ги увери Амос, защото нищо не можело да им се случи в града, без протекторът да го научи веднага. А и нямаше начин да избягат от града, дори за толкова надарена личност като Джими. Арута не беше толкова сигурен в последното като Амос, но го премълча.

Арута си даваше ясна сметка, че двамата с Ги трябва скоро да стигнат до някакво съгласие, и донякъде усещаше в какво ще се изрази то, но отлагаше изводите, докато не чуе какво се кани да сподели с него Ги насаме. Принцът оглеждаше съсредоточено протектора. Ги беше изпаднал в мрачно настроение, което по странен начин напомняше на Арута за баща му в миговете, когато помръкваше по същия начин. Ги почти не беше хапнал, но пиеше здраво от близо час.

Арута насочи вниманието си към брат си, който от сутринта се държеше съвсем необичайно. Мартин можеше да мълчи дълго — особеност, обща и за двамата — но откакто бе видял Бриана, направо беше онемял. Тя бе дошла с Амос в жилището на Арута за обяда и оттогава Мартин не беше продумал и десет думи. Но очите му говореха повече от красноречиво и доколкото Арута разбираше от тези неща, Бриана му отвръщаше. Най-малкото тя като че ли се заглеждаше повече в Мартин, отколкото във всичко друго на масата.

Ги също не продумваше почти нищо. Ако майката на Бриана приличаше на нея, Арута можеше да разбере мъката му, тъй като в малкото часове, в които бе имал възможност да наблюдава Бриана, бе могъл да я оцени като изключителна жена. Разбираше също така какво у нея привлича толкова Мартин. Красива не можеше да се нарече, но колкото и различна да беше от любимата му Анита, излъчваше неустоим чар и някаква сурова, властна и магнетична увереност. Липсваше й каквото и да е притворство, държеше се с някаква поразителна и неподправена естественост и тази особеност на нрава й напълно подхождаше за брат му. Умът на Арута, разбира се, беше все така погълнат от тежки размисли, но въпреки това, макар и за малко, това, което усещаше, че става между двамата, го развесели. Явно беше, че Мартин е хлътнал дълбоко.

Вечерята бе малко странна за Арута и Мартин, тъй като в трапезарията на Ги слуги нямаше, както и навсякъде в Арменгар. Като проява на почит храната се носеше в покоите на протектора от войници, но инак той се обслужваше сам, както и гостите му. Амос им бе казал, че повечето вечери двамата с Арманд отнасят използваните прибори и съдове долу в кухнята и ги мият сами. В този град всеки помагаше в работата и никой никому не слугуваше.

Когато приключиха с яденето, Амос каза:

— С Гарет и Арманд смятаме да обиколим по стената. Тази вечер ни спестиха задължението с миенето на съдове, така че ще можем да се представим като добри домакини. Кой желае да се разходи с нас? — Поканата беше обща за всички на масата. Роалд, Лаури и Бару поискаха да тръгнат с тях — хадатът беше най-настоятелен в желанието си да научи повече за далечните си родственици.

Мартин стана и с донякъде геройско за него усилие каза на Бриана:

— Може би командирът ще благоволи да ми покаже града? — Изглеждаше едновременно зарадван и притеснен, когато тя се съгласи.

Арута му кимна да тръгне, давайки му да разбере, че самият той трябва да остане да поговори с Ги и Мартин бързо излезе с Бриана.

В дългия коридор, водещ към подвижната платформа, Мартин спря, за да хвърли поглед към светлините на града. В тъмнината на нощта светеха хиляди мигащи точици.

— Колкото и пъти да мина оттук — промълви Бриана, — гледката не ми омръзва. — Мартин кимна съгласен. — Вашият роден край като Арменгар ли е?

— Крудий ли? — отвърна замислено Мартин, без да я поглежда. — Не. Моят замък е малък в сравнение с тази цитадела, а градчето Крудий е десет пъти по-малко от този град. Нямаме гигантски стени около него, нито хората му са непрекъснато готови за бой. Крудий е мирно място, или поне така изглежда сега. Преди гледах да се задържам извън него колкото може по-дълго, скитах се из горите, за да ловувам и да оставам насаме с мислите си. Или се качвах на най-високата кула на замъка и се заглеждах към залеза над океана.

Това е най-хубавото време на деня. Лете морският бриз охлажда дневния зной и слънцето шари с цветни петна водната шир. А зиме кулите се загръщат в белезникава мъгла и му придават приказен вид. Човек може да види могъщите валма на облаците, прииждащи откъм океана. А още по-великолепни са гръмотевичните бури, с мълниите и оглушителния тътен, сякаш небето оживява. — Мартин я погледна и видя, че се е взряла в лицето му. Изведнъж се усмихна глупаво и леко се изчерви. — Разбъбрих се.

— Амос ми е разказвал за океаните. — Тя килна леко глава, сякаш обмисляше нещо. — Струва ми се толкова странно: толкова вода на едно място.

Мартин се засмя и усети, че напрежението го напуска.

— Странно е, странно и могъщо. Никога не съм обичал корабите, но ми се е налагало да пътувам с тях и след време човек разбира колко красиво може да бъде морето. То е като… — Замълча, защото думите не идваха. — Лаури би трябвало да ви разкаже за всичко това, както и Амос. И двамата имат дар слово, а на мен ми липсва.

Тя положи ръка на рамото му.

— Бих предпочела да го чуя от теб. — После се извърна към прозореца и профилът й се очерта, изсечен от оранжевата светлина на факлата, косата й бе като черна корона сред полусенките. Помълча дълго, след което се обърна към Мартин и попита: — Добър ловец ли си?

Мартин изведнъж се ухили и се почувства като последния глупак.

— Да, много добър. — И двамата разбираха, че фалшива хвалба не съществува, както няма и фалшива скромност. — Ученик съм на елфите и познавам само един човек, който може би е по-добър стрелец с лък от мен.

— Обичам лова, но сега рядко ми остава време за това, след като ме избраха за командир. Сигурно ще можем някой ден да си откраднем малко време и да излезем да подирим плячка. Тук навярно е по-опасно, отколкото в Кралството, защото докато ловуваме, други може би ще преследват нас.

Мартин отвърна хладнокръвно:

— Случвало ми се е да се оправям с моредели. Тя го изгледа в очите.

— Ти си силен мъж, Мартин. — Сложи длан на рамото му и каза: — И освен това ми се струва, че си добър човек. Аз съм Бриана, дъщерята на Гвинат и на Гуртман, от рода на Алвин. — Каза го някак формално, но в думите й се съдържаше и още нещо, сякаш с тях се стремеше да му се разкрие, да се доближи до него.

— Аз съм Мартин, синът на Маргарет… — за пръв път от толкова години си помисли за майка си, хубавото слугинче в двора на херцог Брукал — и на Боррик, от рода на Данис, първия от линията на Кондуин. И ме наричат Мартин Дълголъкия.

Тя вдигна очи към лицето му, сякаш изучаваше с поглед всяка негова черта, а Мартин усети, че гърдите му ще се пръснат от зной. После Бриана се засмя.

— Името ти отива, Мартин Дълголъки. Ти си толкова висок и силен, колкото оръжието ти. Жена имаш ли?

— Не — тихо отвърна Мартин. — Аз… Така и не съм срещнал… Никога не съм се оправял лесно с думите… или с жените. Малко жени съм познавал.

Тя опря пръст на устните му.

— Разбирам те.

Изведнъж Мартин усети, че е в прегръдката му, притиснала глава на гърдите му, без сам да разбере как. Задържа я нежно, сякаш се боеше, че и най-лекото движение може да я накара да се отдръпне и да избяга.

— Не зная как стават нещата във вашето кралство, Мартин, но според Амос вие отбягвате да говорите открито за неща, които в Арменгар се разбират от само себе си. Не знам дали това е едно от тях. Но тази нощ не искам да остана сама. — Отново вдигна очи към лицето му и той прочете в тях и желанието, и страха, и я разбра. Тя промълви тихо, почти нечуто:

— Толкова ли си нежен, колкото си силен, Мартин Дълголъки?

Мартин се взря в лицето й и разбра, че повече думи не са нужни. Задържа я до себе си дълго и мълчаливо, а после тя се отдръпна леко от него, хвана ръката му и го поведе към жилището си.

Арута седеше и мълчаливо гледаше Ги. Протекторът на Арменгар беше потънал в мисли, отпиваше разсеяно от халбата си и пращенето на огъня в камината беше единственият звук в стаята. Най-сетне Ги каза:

— Това, което най-много ми липсва тук, е виното. Има моменти, когато подхожда на настроението ти, не си ли съгласен.

Арута кимна, отпи от халбата си и каза:

— Амос ни каза за загубата, която си претърпял.

Ги махна вяло с ръка и Арута видя, че е леко пиян и че движенията му не са съвсем уверени. Но гласът му бе ясен.

— Загубата е повече ваша, отколкото моя, Арута. На всички ви. Вие не можахте да я срещнете.

Арута не знаеше какво да отговори. Изведнъж това го подразни, сякаш насила го принуждаваха да гледа нещо дълбоко лично, сякаш бе принуден да споделя мъката на един човек, когото трябваше да мрази.

— Ти каза, че трябва да поговорим, Ги.

Ги кимна и избута чашата си настрана. Погледът му все още се рееше в далечината.

— Имам нужда от теб. — Обърна се и се взря в Арута. — Имам нужда от Кралството, най-малко, а това значи Луам. — Арута му даде знак да продължи. — В личен план за мен не е толкова важно дали мога да разчитам на доброто ти мнение за мен, или не. Но е ясно, че ми е нужно одобрението ти като водач на тези хора. — Отново потъна в мълчание. — Мислех, че брат ти ще се ожени за Анита. Беше логично да го направи, за да укрепи претенциите си. Но, от друга страна, той вече бе станал крал, преди сам да го узнае. Родрик направи на всички ни услуга, като го осени един миг светлина на разума, преди да издъхне. — Ги се взря в Арута. — Анита е една чудесна млада жена. Не съм изпитвал никакво желание да се женя за нея, беше само потребност на момента. Щях да я оставя да си намери своите… удовлетворения. Така е по-добре. — Той се изправи в креслото. — Малко се напих. Главата ми се върти. — Притвори очи и за миг Арута си помисли, че ще се унесе в сън.

Ги обаче каза:

— Амос вече ви е разправил как се озовахме в Арменгар, така че няма да повтарям тази история. Но има други неща, които смятам, че не е засегнал.

Отново се умълча и отново последва протяжна тишина, след което Ги попита:

— Казвал ли ти е някога баща ти откъде беше цялата тази горчивина между двама ни?

Арута се постара да запази гласа си спокоен и отговори:

— Казваше, че си в сърцевината на всеки заговор в двора срещу Западните владения и че си използвал положението си при Родрик, както и при баща му, за да го унизиш.

За изненада на Арута Ги отвърна:

— Това в общи линии е вярно. Нещата могат да се тълкуват и по-различно, но така или иначе, действията ми при управлението на Родрик и неговия баща никога не са били в интерес на Боррик или на Запада. Не, имах предвид… други неща.

— Никога не е говорил за теб във връзка с нещо друго, освен да те заклейми като враг. — Арута обмисли следващите си думи, след което продължи: — Дуланик ми каза, че някога сте били приятели.

Ги се загледа в огъня, сякаш си припомняше нещо, после тихо каза:

— Да, много добри приятели. — Отново потъна в мълчание и след това, тъкмо когато Арута се канеше да проговори, продължи: — Това започна, когато и двамата бяхме младежи в двора, при царуването на Родрик Трети. Бяхме едни от първите скуайъри, изпратени в кралския двор — нововъведението на Калдрик, целящо да се създадат управители, които ще знаят повече от бащите си. — Ги се замисли. — Ще ти разкажа как стана всичко. И когато приключа, може би ще разбереш защо двамата с брат ти така и не ви изпратиха в кралския двор.

— Аз бях с три години по-малък от баща ти, който едва беше навършил осемнадесет години, но бяхме еднакви и по ръст, и по нрав — почна Ги. — Събраха ни умишлено, тъй като се падахме далечни братовчеди и от мен се очакваше да науча на изискано поведение сина на един провинциален херцог. С времето се сприятелихме. И през всичките онези години играехме комар, задиряхме момите и се сражавахме винаги заедно, неразделни.

— О, между нас имаше и различия, още тогава — въздъхна протекторът. — Боррик беше син на обикновен пограничен благородник, повече го интересуваха старомодните възгледи за чест и дълг, отколкото разбирането на истинските причини и следствия на ставащото около него. Докато аз… — Той прокара ръка по лицето си, сякаш да се разсъни, и гласът му се оживи. — Аз бях отраснал в източните дворове и в ранна възраст бях отличен като личност, която ще командва. Семейството ми е едно от най-старите и почитани в Кралството, повече дори от вашето. Ако Делонг и братята му не са били чак толкова надарени пълководци и ако моите предци са били малко по-добри, сега крале щяха да са Батира, а не Кондуин. Тъй че аз бях учен от малко момче как се играе играта на политика в кралските владения. Да, в някои отношения ние бяхме твърде различни, твоят баща и аз, но през целия си живот не съм имал по-добър приятел от Боррик. — Очите му пронизаха Арута. — За мен той беше братът, който си нямах.

Арута се заинтригува. Не се съмняваше, че Ги разкрасява нещата, за да постигне целите си, подозираше дори, че пиянството му е поза, но искаше да чуе за младостта на баща си.

— Какво тогава причини отчуждението помежду ви?

— Надпреварвахме се с него, както правят всички младежи — в лова, в залаганията, както и за вниманието на дамите. Политическите ни различия довеждаха до размяна на разгорещени думи от време на време, но винаги намирахме начин да загладим споровете си и да възстановим приятелството си. Веднъж стигнахме дори до размяна на юмруци заради две-три необмислени думи, които бях изтърсил. Казал бях, че твоят прадядо е бил само един недоволен трети син на краля, стремил се да спечели със силата на оръжието нещо, което не е можело да се намери в границите на тогавашното кралство. Боррик виждаше в него велик мъж, развял знамето на Кралството над Босания.

— Аз твърдях, че Западът изцежда ресурсите на Кралството — продължи Ги. — Разстоянията са твърде големи за добро администриране. Ти сега управляваш в Крондор. Знаеш, че всъщност управляваш едно независимо владение и че само най-общата политика се диктува от Риланон. Западните владения представляват една почти независима държава. Все едно, заспорихме за това и се стигна до бой. По-късно и двамата съжалихме за тази свада и се разкаяхме. Но това беше първият признак на дълбоките различия в представите ни за политиката между Изтока и Запада. И все пак дори тези различия с нищо не можеха да отслабят връзката ни.

— Говориш така, сякаш става дума за умерени различия между двама почетни мъже по въпросите на политиката. Но аз добре познавах баща си. Той те мразеше и омразата му беше дълбока. Трябва да е имало и нещо друго.

Ги отново се загледа мълчаливо в пламъците. После каза тихо:

— Двамата с баща ти бяхме съперници в много неща, но най-горчиво беше съперничеството ни за майка ти.

— Какво?!

— Когато чичо ти Малкъм умря от треска, баща ти беше привикан да се върне у дома. Като по-голям брат, на Боррик се падаше наследството, поради което го бяха изпратили в двора да се образова, но след смъртта на Малкъм дядо ти остана сам. Затова дядо ти помоли краля да провъзгласи баща ти за управител на Запада и да го върне в Крудий. Дядо ти бе на преклонна възраст — баба ти вече беше починала — и след смъртта на Малкъм започна да гасне бързо. След по-малко от две години той почина и Боррик стана херцог на Крудий. Междувременно Брукал се беше върнал в Ябон, а аз станах старши скуайър в кралския двор. Очаквах с нетърпение завръщането на Боррик — защото той трябваше да се представи пред краля и да му се закълне във вярност, както се полага на всички новоназначени херцози през първата година на службата им.

Арута пресметна, че това трябваше да е времето, когато баща му бе посетил Брукал в Ябон на път за столицата. Тъкмо при това посещение Боррик беше бил пленен от чара на едно слугинче и от тази връзка се беше родил Мартин — факт, който Боррик беше разбрал чак пет години по-късно.

Ги продължи разказа си.

— В годината преди Боррик да се върне в Риланон в двора пристигна майка ти, за да стане първа придворна дама на кралица Яника, втората съпруга на краля — майката на принц Родрик. Тогава двамата с Катерин се запознахме. Допреди да срещна Гвинат, тя беше единствената жена, която съм обичал.

Ги отново потъна в мълчание и Арута изведнъж почувства срам, сякаш бе принудил по някакъв начин Ги да преживее отново две болезнени загуби.

— Катерин беше рядка личност, Арута. Зная, че ще го разбереш — тя ти е майка, — но когато я видях за пръв път, тя беше свежа като пролетна утрин, с руменина по бузите и нотка на закачливост в свенливата усмивка. Косата й беше като искрящо злато. Влюбих се в нея още щом я видях. Както и баща ти. От този момент съперничеството между двама ни за нея стана яростно.

— Два месеца и двамата я ухажвахме, а в края на втория престанахме да си говорим, толкова горчиво беше съперничеството ни заради Катерин — въздъхна Ги дьо Батира. — Баща ти все отлагаше завръщането си в Крудий, предпочиташе да се задържи, за да се възхищава на Катерин. Съперничеството ни за нейното благоволение беше отчаяно. Една заран трябваше да излезем на езда с Катерин, но когато отидох в покоите й, тя се приготвяше за път. Беше първа братовчедка на Яника и като такава бе ценна награда в играта на дворцови интриги. Уроците, които бях предал на баща ти през предишните години, се изплатиха щедро, защото докато аз бях яздил и се бях разхождал в дворцовите градини с Катерин, той беше говорил с краля. Родрик бе наредил на майка ти да се омъжи за баща ти, което беше негово право като неин настойник. Политически бракът беше оправдан, защото още тогава кралят хранеше съмнения за способностите на своя син и за здравето на брат си. По дяволите, нещастен човек беше Родрик! Тримата му сина от първия брак бяха умрели преди да навършат пълнолетие и той така и не можа да се съвземе след тяхната смърт и след кончината на любимата му кралица Беатрис. А по-младият му брат Ерланд беше изтърсак и имаше вродено заболяване на дробовете. Беше само с десет години по-голям от принц Родрик. Дворът знаеше, че кралят желае да провъзгласи баща ти за свой наследник, но Яника му беше родила син, едно никакво момче, което Родрик презираше. Мисля, че той принуди майка ти да се омъжи за баща ти, за да укрепи връзката му с трона, та по-късно да може да го посочи за наследник, и небесата са ми свидетели, че през следващите двадесет години положи всички усилия, за да направи от Родрик или по-силен мъж, или да го прекърши в тези усилия. Но кралят така и не посочи наследник преди да умре, поради което останахме с Родрик Четвърти, този нещастник.

— Какво искаш да кажеш с това, че кралят е принудил майка ми да се омъжи за баща ми? — попита Арута. Очите го сърбяха.

Здравото око на Ги блесна.

— Бракът беше политически, Арута.

В гърдите на Арута се надигна гняв.

— Но майка ми обичаше баща ми!

— По времето, когато ти се роди, сигурен съм, че вече се е била научила да го обича. Баща ти беше много добър човек и майка ти беше любяща жена. Но в онези дни тя обичаше мен. — Гласът му набъбна от тежестта на старите чувства. — Тя ме обичаше. Познавах я година преди да се върне Боррик. Бяхме се врекли да се оженим, когато изтече срокът ми на скуайър, но това беше нещо тайно, клетва между две деца, изречена една нощ в градината. Бях писал на баща си, молейки го да се застъпи пред кралицата и да ми спечели ръката на Катерин. Така и не помислих да говоря с краля. Аз, умният син на източен владетел, бях надвит от момчето на един провинциален благородник в дворцовата интрига. По дяволите, а се мислех за толкова ловък в тази игра! Но тогава бях едва деветнадесетгодишен. Беше толкова отдавна.

— Побеснях от гняв — продължи Ги малко по-спокойно. — В онези дни нравът ми не отстъпваше на този на Боррик. И хукнах да го търся. Бихме се, едва не се убихме. Не може да не си виждал дългия белег на хълбока на баща си. Този белег е от мен. И аз получих подобна рана. Едва не загинах. Когато се оправих и се вдигнах от леглото, баща ти вече бе на седмица път за Крудий и бе отвел Катерин. Щях да го последвам, но кралят ми забрани под смъртна заплаха. Беше прав, защото двамата вече бяха венчани. Оттогава завинаги облякох черното, като клеймо за публичния ми срам. После ме изпратиха да се сражавам с Кеш в Таунтънската падина. — Ги се изсмя горчиво. — Славата ми на пълководец до голяма степен дойде от тази битка. Отчасти дължа успеха си на твоя баща. Наказах кешийците за това, че той ми отне Катерин. Правех неща, каквито никой здравомислещ пълководец не би си позволил. Водех щурм след щурм. Струва ми се, че тогава съм се надявал да умра. — Гласът му омекна и той се засмя. — Бях почти разочарован, когато ме помолиха за примирие и за условия за капитулация.

Ги въздъхна.

— Много от нещата, които се случиха в живота ми, са следствие на това. След време омразата ми към Боррик затихна, но той… обърна горчивата страница, когато тя умря. Отказа да изпрати синовете си в двора на краля. Мисля, че се тревожеше, че мога да си отмъстя на теб и на Луам.

— Той обичаше майка! След нейната смърт никога повече не го видях щастлив — каза Арута със смесено чувство на неудобство и яд. Не беше длъжен да оправдава поведението на баща си пред най-омразния му враг.

Ги кимна.

— Знам. Когато сме млади, не можем да понасяме мисълта, че чувствата на някой друг могат да са също толкова дълбоки, колкото и нашите. Все нашата любов е по-дълбоката, все нашата болка е по-силната. Но когато остарях, разбрах, че Боррик е обичал Катерин също толкова силно, колкото и аз. И мисля, че и тя го е обичала. — Здравото око на Ги се прикова в някаква далечна точка. Тонът му стана по-мек и унесен. — Тя беше чудесна, великодушна жена, с достатъчно място в сърцето си за любовта на много хора. И все пак смятам, че дълбоко в сърцето си баща ти е хранил съмнения. — Ги изгледа Арута с удивление и леко съжаление.

— Можеш ли да си го представиш това? Колко тъжно трябва да е било? Навярно по някакъв странен начин аз съм бил по-щастливият, защото аз знаех, че тя ме обича. Аз нямах съмнения. — Протекторът изтри с несъзнателен жест напиращата в единственото му око сълза и добави тихо: — Понякога животът е толкова несправедлив…

Арута се замисли, после попита:

— Защо ми разказваш всичко това? Ги тръсна глава.

— Защото имам нужда от теб. А в теб съмнения не може да има. За теб аз съм изменник, опитал се да заграби короната заради собствената си мания за величие. Отчасти си прав. — Арута наново се изненада от искреността на Ги.

— Но как можеш да оправдаеш онова, което причини на Ерланд?

— Отговорен съм за смъртта му. Това не мога да отрека. Радбърн бе този, който се разпореди да остане в затвора, след като бях заповядал да го освободят. Радбърн имаше някои добри качества, но се престараваше. Мога да разбера паниката му, защото щях да го накажа, че е допуснал двамата с Анита да избягате. Имах нужда от опора за наследството на трона и ти щеше да се окажеш много полезен заложник в сделката ми с баща ти. — Видя изненадата, изписана на лицето на Арута, и каза: — О, да, агентите ми знаеха, че си в Крондор — или поне така ми доложиха, когато се върнах след онзи незначителен набег на Кеш в Шамата — но Радбърн допусна грешката да си помисли, че ти ще го отведеш при Анита. Изобщо не му хрумна, че е възможно да нямаш нищо общо с нейното бягство. Глупак. Трябваше да те хвърли в тъмницата и да продължи да я търси.

Арута усети, че недоверието му към този човек се връща и че съчувствието му към него намалява. Ги може да беше искрен, но обясненията му как е бил готов да използва хората за целите си, бяха отвратителни. Ги продължи:

— Но изобщо не исках Ерланд да умре. Вече бях получил вицекралството от Родрик, което ми осигуряваше пълна власт над Запада. Нямах нужда от Ерланд, а само от връзката с трона, тоест от Анита. Родрик Четвърти беше луд. Аз бях един от първите, които го узнаха — както и Калдрик, — защото у кралете хората обикновено са склонни да прощават поведение, непростимо за другите. Не можеше да се позволи на Родрик да продължи да управлява. Първите осем години от войната бяха достатъчно трудни, но през последната година от царуването си Родрик беше почти напълно обезумял. Кеш винаги гледа с едно око обърнато на север и търси признаци за слабост. Не съм желал бремето на Кралството, но дори при твоя баща като наследник след Ерланд просто чувствах, че съм по-подходящ да управлявам от всеки друг с претенции за наследство.

— Но за какво бе нужна цялата тази интрига? Имал си подкрепа в Съвета. Калдрик, татко и Ерланд едва са успели да осуетят опита ти да станеш регент на принц Родрик преди да навърши пълнолетие. Могъл си да намериш друг начин.

— Съветът може да утвърди един крал — отвърна Ги и вдигна пръст, — но не може да го свали. Търсех начин да взема трона, без да предизвикам гражданска война. Войната с цураните се проточи, а Родрик отказваше да даде на баща ти армиите на Изтока. Нямаше да ги даде дори на мен, а аз бях единственият човек, на когото вярваше. Девет години губеща война, един луд крал и държавата, изтощена до смърт. Всичко това трябваше да свърши, но каквато и подкрепа да имах, оставаха хората като Брукал и твоя баща, които щяха да тръгнат срещу мен. Точно затова исках Анита за жена и теб за заложник в сделката. Готов бях да предложа на Боррик избор.

— Какъв избор?

— Лично аз предпочитах да оставя на Боррик управлението на Запада, да разделим Кралството и всяко от двете владения да тръгне по своя път. Но знаех, че западните лордове няма да го позволят. Затова предложението ми към Боррик беше да му позволя той да посочи наследника след мен, дори това да се окажеше Луам или ти. Щях да провъзглася този, когото той посочеше, за принц на Крондор, и щях да дам гаранции, че ако имам синове, те няма да оспорват короната. Но твоят баща трябваше да ме приеме за крал в Риланон и да ми се закълне във вярност.

Арута изведнъж разбра човека пред себе си. Загърбил бе въпроса за личната си чест, след като бе изгубил първата си любов, но бе запазил една чест над всичко: честта си към Кралството. Беше бил готов на всичко, дори на кралеубийство и на това историята да го заклейми като узурпатор и предател — но замяна на това да отстрани един побъркан крал. В устата на Арута загорча.

— Но със смъртта на Родрик и провъзгласяването на Луам за наследник всичко това стана безсмислено. Не познавам брат ти, но допускам, че притежава качествата на баща ти. Във всеки случай сега Кралството би трябвало да е в по-добри ръце, отколкото когато на трона седна Родрик.

Арута въздъхна.

— Даде ми много поводи за размисъл, Ги. Не мога да одобря основанията ти и методите ти, но отчасти ги разбирам.

— Одобрението ти е без значение. Не се разкайвам за нищо от това, което съм направил, и съм готов да призная, че решението ми да претендирам за трона, пренебрегвайки правата на баща ти за наследството, бе продиктувано донякъде от чувство за мъст. След като не можех да имам майка ти, то и Боррик не можеше да има короната. Но освен егоистичните съображения бях също така твърдо уверен, че ще съм по-добър крал от баща ти. Това, което ми приляга най-добре, е управлението. Но това не значи, че съм изпитвал удоволствие от всичко, което трябваше да направя. Виж, това, което искам, е да ме разбереш. Не е необходимо да ме харесваш, но трябва да ме приемеш такъв, какъвто съм. Това ми е необходимо, за да осигуря бъдещето на Арменгар.

Арута изведнъж изпита неудобство. Споменът за един подобен разговор преди две години нахлу в ума му. После след дълго мълчание, той отрони:

— Не мога да те съдя. Току-що си спомних за един разговор с Луам в бащината ни гробница. Готов бях да видя Мартин мъртъв, но не и да допусна гражданска война. Собствения ми брат… — добави той едва чуто.

— Такива преценки понякога са неизбежни в управлението. — Ги изгледа втренчено Арута. — Как се почувства, когато взе това решение за Мартин?

Арута изпита неприязън, че се налага да го сподели точно с Ги. Помълча, но най-накрая вдигна очи и погледна протектора.

— Мръсно. Почувствах се омърсен.

Ги му протегна ръка.

— Значи разбираш. — Арута бавно пое протегнатата ръка и я стисна. — А сега — по същество.

— Когато пристигнахме тук отначало, Амос, Арманд и аз бяхме болни, ранени и полумъртви от глад — почна Ги. — Тези хора ни изцериха и вдигнаха на крака, макар за тях да бяхме странници от друга земя, без да задават никакви въпроси. Щом се оправихме, доброволно пожелахме да се бием, след това разбрахме, че от всички се очаква да служат безапелационно. Така заехме местата си в гарнизона на града и започнахме полека-лека да опознаваме Арменгар. Протекторът преди Гвинат беше способен командир, както и Гвинат, но и двамата знаеха малко за съвременното бойно изкуство, Все пак държаха Братството и таласъмите под контрол като поддържаха известно равновесие с цената на много кръв.

— Но след това се появи Мурмандамус и нещата се промениха — продължи Ги. — Когато пристигнахме, Братството вече печелеше три от всеки четири битки. Арменгарците губеха, търпяха редовни поражения за пръв път в историята си. Научих ги на съвременно военно дело и сега нищо не може да се случи на двадесет мили около града, без да бъде видяно от съгледвачите ни или от патрулите. Но въпреки това е твърде късно.

— Защо да е късно?

— Дори Мурмандамус да не се канеше да тръгне срещу нас, за да ни съкруши, този народ нямаше да оцелее повече от две поколения. Този град умира. Доколкото мога да преценя, преди две десетилетия в града и околностите му са живеели около петнадесет хиляди души. Преди десет години броят им е бил единадесет — дванадесет хиляди. Сега е около седем хиляди, навярно и по-малко. Непрекъснати военни действия, жени в детеродна възраст загиват в битките, умират деца, когато бъде превзет някой стединг или краал: всичко това води до намаляване на населението, намаляване, което, изглежда, се усилва. Но има и още нещо. Като че ли непрекъснатата война изцежда жизнените сили на тези хора. Въпреки цялата си готовност да се бият, те като че ли стават все по-безразлични към ежедневните неща от живота.

Ги помълча, после погледна принца в очите.

— Културата им се извращава, Арута. Единственото, което им остава, е да се борят и накрая — смъртта. Поезията им се ограничава до саги за герои, а музиката им включва само бойни песни. Забелязал ли си, че в града няма никакви знаци и надписи? За какво са им? Всеки тук знае кой къде живее и работи. Арута, никой в този град не знае да чете и да пише. Те нямат време да се учат. Този народ неизбежно се плъзга надолу към варварството. Дори да го няма Мурмандамус, само след две десетилетия този народ няма да го има. Ще станат като номадите от Адски тътен. И всичко това е заради непрекъснатата война.

— Разбирам защо човек изпитва тук чувство на безсилна обреченост. Какво мога да направя, за да помогна?

— Имаме нужда от отдих. С радост бих предал управлението на този град на Брукал…

— На Вандрос. Брукал се оттегли.

— Добре, на Вандрос. Да включи Арменгар в херцогството на Ябон. Тези хора са избягали от Кралството преди векове. Сега не биха се поколебали да се върнат, стига да заповядам, толкова са се променили. Но дай ми две хиляди души тежка пехота от гарнизоните в Ябон и Тир-Сог и ще удържа града срещу Мурмандамус още една година. Добави още хиляда и двехилядна конница и ще очистя равнината на Исбандия от всякакви таласъми и Тъмни братя. Дай ми армиите на Запада и ще натикам Мурмандамус обратно в Сар-Саргот и ще подпаля града. Тогава ще можем да развием търговия и децата да станат отново деца, а не невръстни воини. Поетите ще съчиняват и художниците ще рисуват. Ще се върнат музиката и танците. И тогава този град може би отново ще се разрасне.

— И ще поискаш да останеш като протектор или граф на Арменгар? — попита Арута, все още непреодолял недоверието си.

— По дяволите! — извика Ги и удари с пестник по масата. — Ако Луам има торба с пирони вместо мозък — да. — После се отпусна в креслото си. — Уморен съм, Арута. Пиян съм и съм уморен. — Загубих единственото нещо, което ценях цял живот, и сега единственото, което ми остана, са нуждите на тези хора. Няма да ги предам, но стига да ги видя спасени…

Арута беше стъписан. Ги беше оголил душата си пред него и това, което виждаше пред себе си сега, беше човек, лишен от воля за живот.

— Мисля, че мога да убедя Луам да се съгласи, стига да разбираш какво ще е отношението му към теб.

— Не ме интересува какво мисли той за мен, Арута. Срещу всичко това, ако пожелае, може да вземе главата ми. — Гласът му отново издаде дълбоката му умора от живота. — Това вече не ме интересува.

— Ще му пратя вест.

Ги се засмя — горчиво и безсилно.

— Виждаш ли, тъкмо в това е проблемът, скъпи братовчеде. Не допускаш, надявам се, че съм седял тук цяла година в бездействие, надявайки се един принц на Крондор да се набута сам в Арменгар. Изпратих поне дузина съобщения до Ябон, както и до Висок замък, в които подробно описвах положението тук и това, което ви предлагам. Трудността е, че докато Мурмандамус позволява на всеки да дойде на север, то никой — никой — не може да замине на юг. Онзи звероловец, когото сте намерили, беше един от последните, опитали се да се прехвърлят на юг. Не знам какво се е случило с пратеника, когото придружаваше, но мога да си представя… Разбираш ли, Арута, ние сме напълно отрязани от Кралството. Изцяло и напълно, и освен ако нямаш някоя идея, за която досега не сме се сещали — безнадеждно.

Мартин се събуди с пълна с вода уста и я изплю шумно. Смехът на Бриана изпълни стаята и тя му подхвърли кърпа и прибра празната вече кана.

— Да те събуди човек е все едно да събуди мечок през зимата. Мартин замига, изтри мокрото си лице и отвърна:

— Сигурно. — Изгледа я ядосано, но ядът му бързо премина, като видя усмихнатото й лице, и той каза с усмивка:

— Навън в горите спя леко. Вкъщи се отпускам.

Тя се наведе над леглото и го целуна. Вече бе облякла туниката и панталоните си.

— Трябва да отида до един от стедингите. Искаш ли да дойдеш? Само за един ден ще е.

— Разбира се — каза Мартин. Тя го целуна пак и каза:

— Благодаря ти.

— За какво? — попита той объркано.

— За това, че остана с мен. Мартин я зяпна.

— Ти ми благодариш?

— Разбира се. Нали аз те помолих.

— Странни хора сте вие, Бри. Повечето мъже, които познавам, с радост биха прерязали гърлото ми, за да са на мое място тази нощ.

Тя го погледна озадачено.

— Нима? Странно. Аз бих могла да кажа същото за повечето жени тук и за теб, Мартин. Въпреки че тук никой не би се бил за права в леглото. Тук всеки е свободен да избере партньора си и всички са свободни да кажат „да“ или „не“. Затова ти благодарих, защото ми каза „да“.

Мартин я притегли към себе си и я целуна почти грубо.

— В моята страна е по-различно. — Пусна я, изведнъж притеснен от грубостта си. Тя изглеждаше малко объркана, но не и изплашена. — Извинявай. Но просто… това не беше услуга, Бри.

Тя сложи глава на рамото му.

— Говориш за нещо отвъд разтухата на ложето.

— Да.

— Мартин, тук в Арменгар сме се научили на мъдростта да не мислим надалеч в бъдещето. — Гласът й прозвуча строго и очите й блеснаха. — Майка ми щеше да се омъжи за протектора. Баща ми почина преди единадесет години. Щеше да бъде един щастлив съюз. — Мартин видя сълзата, стичаща се по бузата й. — Преди време и аз бях сгодена. Той замина да отблъсне нападението на орда таласъми… и не се върна. — Тя се взря в лицето му. — Затова не приемаме лесно обещания. Една споделена нощ не е оброк.

— Но аз не съм лекомислен мъж.

Тя отново се взря в лицето му и промълви тихо:

— Зная. И аз не съм лекомислена жена. Подбирам партньорите си внимателно. Сега между двама ни става нещо, и става много бързо. То ще… ще ни сполети, когато времето и обстоятелствата го позволят, и да се тревожим сега какъв ще е изходът е празно губене на време. — Тя прехапа долната си устна. — Аз съм командир, имам достъп до неща, неизвестни за повечето хора тук. Засега мога само да те помоля да не очакваш от мен повече, отколкото мога да предложа сама. — Забеляза помръкналото му настроение, усмихна се и го целуна. — Хайде, трябва да тръгваме.

Мартин се облече бързо. Не беше сигурен какво точно бе станало, но бе сигурен, че е важно. Изпитваше едновременно облекчение и притеснение. Облекчение от това, че й бе споделил чувствата си, и тревога, че не беше го направил съвсем ясно, а и отговорът й бе неясен. Но все пак беше отраснал при елфите и знаеше, че както Бриана бе казала, нещата сами ще си дойдат на мястото с времето.

Арута приключи разказа си за снощния разговор. Лаури, Бару и Роалд го бяха изслушали внимателно. Момчетата ги нямаше от цял ден. Мартин също не беше се върнал, но Арута се досещаше къде е прекарал нощта.

Лаури се замисли и после каза:

— Значи населението намалява.

— Така поне твърди Ги.

— Прав е — каза глас от вратата.

Вдигнаха очи и видяха застаналите на прага Джими и Локлир, всеки прегърнал през кръста по едно хубаво момиче. Локлир, колкото и да се стараеше да се сдържи, се хилеше като идиот.

Джими им представи Криста и Бронвин, след което каза:

— Момичетата ни показаха града. Арута, цели части на града са опразнени и в тях не живее никой. — Джими се огледа, видя чинията с плодове и грабна една круша. — Предполагам, че някога тук са живели до двадесет хиляди души. Сега според мен са по-малко от половината.

— Вече се съгласих по принцип да помогна на Арменгар, но проблемът е как да изпратим съобщенията до Ябон — каза принцът. — Изглежда, Мурмандамус проявява безразличие към хората, които идват насам, но е безпощаден към онези, които се опитват да излязат.

— Логично — каза Роалд. — Повечето от тези, които са тръгнали на север, без друго са се запътили към неговия лагер. Какво толкова, че някои могат да се набутат в този град и да решат да му помогнат. Той трупа армията си и ако реши, може дори да подмине този град.

— Мисля, че ще мога да се промъкна, ако тръгна сам — каза Бару. Арута го изгледа с любопитство и Бару поясни: — Аз все пак съм планинец, докато тези хора тук, дори да са ми родственици, все пак са градски хора. Само обитателите на високите стединги и краали може да се равняват по умения с мен. С придвижване нощем и криене денем би трябвало да успея да се прехвърля към хълмовете на Ябон. Стигна ли там, никой моредел или таласъм няма да може да ми излезе.

— Проблемът обаче е дали ще стигнеш хълмовете на Ябон — каза Лаури. — Помните ли колко време бяха преследвали онези троли звероловеца?

— Ще помисля за това, Бару — рече Арута. — Тази отчаяна игра може да се окаже единственото, с което разполагаме, но може пък да има и друг начин. Може да направим някой набег, за да изкараме някого на билото, и след това с бой да си пробием път обратно, осигурявайки му колкото се може повече преднина на юг, но това ще го обсъдя с Ги. Ако не можем да измислим друга възможност, ще ти позволя да опиташ. Макар да не мисля, че ако тръгнеш сам, това непременно ще е най-доброто. Успяхме да проникнем и да се измъкнем от Морелайн само защото бяхме една малка сплотена група. — Принцът стана. — Ако на някого от вас му хрумне по-добър план, ще му бъда безкрайно благодарен. Отивам с Ги да огледаме укрепленията. Ако щурмът ни завари тук, по-добре да помогнем с каквото можем.

Взираха се към равнината отвъд града. Побелялата коса на Ги се вееше лудо под напора на вятъра.

— Огледал съм пръст по пръст тази стена и все още не мога да повярвам на качеството на строежа.

Арута не можеше да не се съгласи. Използваните за строителството камъни бяха издялани с точност, непостижима за майсторите строители и каменоделци на Кралството. Прокараше ли дланта си по някоя от свръзките, едва се усещаше къде свършва единият камък и къде започва другият.

— Тази стена щеше да откаже и инженерите на Сегерсен, ако бяха дошли.

— Имали сме много добри инженери в нашите армии, Арута. Не виждам как тази стена може да бъде съборена, освен с някакво чудо. — Той извади сабята си и удари с все сила, така че острието издрънча, след което му посочи мястото, където бе ударил. Арута погледна й видя само една тънка драскотина с малко по-светъл цвят. — Прилича на гранит, само че е още по-здрав. Този камък е доста обичаен за тукашните планини, но е по-труден за обработка от всичко, което съм виждал. Не се знае как е бил обработен. А темелите под плочата са на двадесет стъпки в земята, с тридесет стъпки ширина. Не мога дори да си представя как са били пренесени тези блокове от каменоломните в планините. Ако изобщо можеше да се прокопае тунел под тях, цялата стена ще се срути. А и никой не би могъл да го направи, защото стената е изградена върху скалната твърд.

Арута се загледа към града и каза:

— Това е най-укрепеният град, който съм виждал. Би могъл да го задържиш при съотношение двадесет към едно.

— Десет към едно е обичайното съотношение за превземане на замък, но съм склонен да се съглася. Ако не вземем предвид едно: проклетата магия на този Мурмандамус. Той може и да не иска да събаря тези стени, но съм повече от сигурен, че иска да ги премине. Някак. Иначе нямаше да тръгне насам.

— Сигурен ли си? Защо просто да не те запуши тук с някаква част, която да ви безпокои непрекъснато, и да придвижи армията си на юг?

— Не може да си позволи да ни остави зад гърба си. Беше се захванал с нас година преди аз да поема командването и щеше да ни обезкърви до смърт, ако не бях променил правилата на играта. През последните две години научих бойците на всичко, което знам. С помощта на Арманд и Амос сега те разполагат с всички предимства на съвременния бой. Не, Мурмандамус много добре знае, че сега има една армия от седем хиляди арменгарци, готови да го ударят в тил, ако им обърне гръб. Не може да ни остави зад войската си. Ще го подкосим.

— Значи трябва първо да се отърве от вас и чак тогава да нападне Кралството.

— Да. И при това трябва да го направи скоро, иначе ще изгуби още една година. Тук зимата идва много бързо. Снегът пада няколко седмици преди да го видите в Кралството. Проходите се запушват за броени дни, понякога само за часове. Тръгне ли на юг, той трябва само да побеждава, защото няма да може да върне войските си на север преди следващата пролет. Той е зависим от времето. Трябва да се появи през следващите две седмици.

— Значи трябва да изпратим съобщението колкото се може по-скоро.

Ги кимна и каза:

— Ела, искам да ти покажа още нещо.

Арута го последва. Изпитваше странно чувство. Разбираше, че е длъжен да помогне на арменгарците, но все още не се чувстваше добре в компанията на Ги. Бе започнал да разбира защо Ги бе направил това, което бе направил, и по някакъв странен начин, макар и с огромна неохота, му се възхищаваше, но не го харесваше. И при това знаеше защо не го харесва: Ги го беше накарал по някакъв начин да види приликата между двамата — волята да се направи това, което трябва да се направи, независимо от цената. Досега Арута не беше стигал толкова далече, колкото Ги, но вече разбираше, че на мястото на Ги навярно би постъпил по същия начин. И точно това разкритие за самия него никак не му харесваше.

Двамата тръгнаха през града и Арута започна да разпитва Ги за онези подробности, които бяха забелязали, когато влизаха в Арменгар.

— Да — каза Ги. — Тук няма открити огневи линии, така че всеки завой и ъгъл може да крие засада. Имам карта на града в цитаделата и градът е такъв по замисъл, а не случайно. Видиш ли веднъж плана, лесно можеш да избереш посоката, по която да стигнеш до определена точка в града, но ако не го знаеш, можеш още по-лесно да бъдеш объркан и да се върнеш при външната стена. — Посочи една от сградите. — Къщите тук нямат прозорци към улицата и всеки покрив представлява площадка за стрелците. Този град е построен така, че да струва скъпо на всеки нашественик.

Върнаха се в цитаделата и видяха двете момчета във вътрешния двор.

— Къде са ви момичетата? — попита Арута.

Локлир, който изглеждаше доста разочарован, отговори:

— Трябваше да отидат да свършат някои неща и да се върнат на служба.

Ги изгледа двамата скуайъри и каза:

— Е, ако нямате какво да правите, елате с нас. Последваха Ги до първия етаж и повдигащата платформа. Ги звънна с камбанката определения сигнал да ги издигнат на най-високия етаж, под покрива. Щом стигнаха, се загледаха към града и равнината отвъд него.

— Арменгар. — Протекторът вдигна ръка към хоризонта. — Ето там е равнината на Исбандия, границата на нашето владение на север и северозапад. Равнината отвъд нея е на Мурмандамус. На изток са лесовете на Еддер, почти толкова просторни, колкото е Черни лес или Зеленото лоно. Не знаем много за него, освен че можем спокойно да сечем дървен материал по краищата му. Но всеки, който проникне навътре в леса, не се връща. — Той посочи на север. — Отвъд онази верига е Сар-Саргот. Ако човек е достатъчно смел, може да се изкатери на нея и да види светлините на двойника на този град.

Джими заразглежда бойните машини по покрива.

— Не разбирам много от тези неща, но могат ли тези катапулти да мятат отвъд градските стени?

— Не — отвърна Ги. — Елате с мен.

Тръгнаха обратно към повдигача и Ги дръпна въжето. Арута забеляза, че има някакъв код, означаващ нагоре и надолу, и може би номера на етажа.

Спуснаха се до приземния етаж, а после още надолу. Стигнаха до някакво подземие и Ги ги поведе покрай гигантско съоръжение с четири коня, привързани към огромно колело, които очевидно задвижваха повдигача. Съоръжението изглеждаше внушително, с огромни зъбчати колелета и странно опънати въжета и големи скрипци. Ги не обърна внимание на конете, нито на хората край тях и ги подмина мълчаливо. После посочи една голяма залостена врата.

— Това е изходът оттук. Държим я заключена, защото по някакво недомислие, когато е отворена, тук постоянно става течение и духа силен вятър, нещо, което трябва да се избягва. — Срещу голямата врата имаше друга, той я отвори и ги поведе през нещо като естествен тунел. Взе някакъв странен на вид фенер от стената до вратата, който светеше с по-приглушена светлина, отколкото можеше да се очаква, и каза: — Това нещо излъчва светлина с помощта на някаква алхимия. Не го разбирам напълно, но работи. Тук не можем да рискуваме с огън. Ще разберете защо.

Джими забърса от камъка на стените някакво белезникаво, лепкаво като восък вещество, разтри го между палеца и показалеца си и го помириса.

— Ясно — промълви младежът с гримаса. — Земно масло.

— Да. — Ги се обърна към Арута. — Сече му пипето на това момче.

— Откъде разбра? — попита принцът.

— Помните ли при моста южно от Сарт, миналата година? Онзи, дето го подпалих, за да не могат Мурад и Черните кръвници да минат? Е, тогава използвах същото.

— Елате — каза Ги и ги поведе към друга врата.

Щом минаха пред нея, ги лъхна люта миризма. На вериги от тавана висяха странни на вид огромни бурета. Дузина голи до кръста мъже местеха буретата над един огромен басейн, пълен с черна течност. По стените на пещерата горяха същите странни фенери.

— Цялата планина е надупчена като пчелна пита от такива тунели и това вещество го намираме във всеки от тях. Отдолу има някакъв естествен източник на земно масло и то непрекъснато блика на повърхността. Трябва да го извличаме непрекъснато, иначе се просмуква в подземията на града през пукнатините на скалата. Ако тази работа се спре, за няколко дни мазетата на града ще се запълнят. Но арменгарците го правят от години и всичко е под контрол.

— Сега разбирам защо не искате да рискувате с огън — обади се Локлир.

— С пожарите се оправяме някак. През последната година имаше много, но ги потушаваме бързо. Това, което сме открили, или скоро арменгарците са открили, са приложения на този материал, неизвестни в Кралството. — Той ги заведе в друго помещение, където между десетки цистерни бяха извити странни на вид тръби. — Тук извършваме дестилирането и приготвяме някои смеси. Разбирам едва една десета от всичко това, но алхимиците могат да ви го обяснят. Правят най-различни неща от това масло, дори някои особени мехлеми, предпазващи раните от забиране, но едно от нещата, които са открили, е тайната на производството на квеганския огън.

— Квеганския огън! — възкликна Арута.

— Не го наричат точно така, но е същото. Стените са от варовик, а тъкмо варовикът превръща нафтата в квеганско запалително масло. Хвърлиш ли го с катапулта, пламва и дори вода не може да го угаси. Точно затова трябва да сме толкова предпазливи, защото това чудо не просто гори. — Той погледна Локлир. — Пушеците са тежки, стелят се по земята, но ако ги оставиш да се натрупат, ако ги насочиш след това с повече въздух и хвърлиш искра — избухват. — Той посочи кухината отсреща, задръстена с бурета. — Преди десет години този склад го е нямало. Когато едно буре се изпразни, го напълват отново или го потапят под водата, докато не му дойде ред да го използват отново. Само някой завеян да остави две-три празни и да светне някоя искра и… Дори просмукано в дървото, това вещество, може да причини страхотна експлозия с изпаренията си. Затова държим вратите затворени. Вятърът от планините през онзи тунел може да проветри целия този комплекс за ден-два. И ако всичко това избухне изведнъж… — Ги замълча, за да даде воля на въображението им. — От две години карам арменгарците да подготвят това, за да посрещнат Мурмандамус, когато дойде.

— Колко са буретата? — попита Арута.

— Над двадесет и пет хиляди.

Арута се смая. Когато бе срещнал Амос, пиратът държеше двеста бурета в трюма на кораба си, факт, неизвестен на цуранските щурмоваци, изпратени да подпалят кораба. Когато пожарът бе избухнал, беше вдигнал във въздуха колона от пламъци, висока сто стъпки, и тя беше погълнала кораба за миг. Заревото бе видяно на мили по крайбрежието. Ако половината град вече не бе опожарен от цуранските щурмоваци, взривът щеше да опустоши цял Крудий.

— Това е достатъчно, за да…

— За да изпепели целия град — довърши вместо него Ги.

— Но защо толкова много? — попита Джими.

— Има нещо, което трябва да разберете. Арменгарците никога не са си помисляли да напускат този град. Според тях не съществува място, където биха могли да се спасят. Дошли са на север, бягайки от Кралството, и затова смятат, че не могат да се върнат на юг. Отвсякъде виждат врагове. Ако се случи най-лошото, те по-скоро са готови да вдигнат града във въздуха, отколкото да оставят Мурмандамус да го завладее.

Мартин целуна Бриана по косата. Тя седеше до него, сгушена в прегръдката му. Пред тях сред гъстите дървета се виеше малко поточе. Патрулът им се беше пръснал за обяда, осигурен от местните селяци. Двамата с Мартин се бяха усамотили, за да прекарат един час заедно. Покоят на леса бе донесъл на Мартин лекота, която не бе изпитвал от месеци, но въпреки това го глождеше безпокойство. Бяха се любили под дърветата и сега просто намираха утеха в близостта си, но Мартин продължаваше да чувства някаква вътрешна празнота.

— Бри, бих искал това да продължи вечно — прошепна той в ухото й.

— Аз също, Мартин — въздъхна тя. — Ти си такъв мъж, какъвто беше… един, когото познавах. Струва ми се, че повече не бих могла да желая.

— Когато всичко това свърши… Тя го прекъсна.

— Да, когато свърши. Тогава ще можем да поговорим. Хайде, трябва да се връщаме.

Тя бързо започна да се облича, а Мартин я загледа с възхита. Липсваше й онази крехка красота като на жените, които бе познавал. Тялото й беше мускулесто и стегнато. Не можеше да се нарече красива, но беше поразителна и с тази нейна покоряваща самоувереност, която Мартин долавяше в нея, беше смайваща. Във всяко отношение той беше пленен от нея.

Той също се облече и я хвана, и я притегли към себе си. Целуна я и промълви:

— Не бива да го казвам, но ти разбираш нуждата ми и желанието ми. Твърде дълго чаках да те срещна.

Тя го погледна с тъмните си очи и го погали по лицето.

— И аз теб. — Целуна го нежно, — Трябва да се връщаме.

Той се остави да го поведе обратно към селцето. Щом излязоха от гората, видяха двама войници, идващи към тях.

— Какво има? — попита Бриана.

— Протекторът заповяда всички патрули да се оттеглят и нареди стедингите и краалите да се изоставят. Всички трябва веднага да се изтеглят към града. Армията на Мурмандамус е тръгнала в поход. След една седмица ще бъдат пред стените на града.

— Разпоредете се да тръгват — каза Бриана. — Ще разделим патрула на две. Гренлин, ти поемаш половината и тръгващ към краалите в низината и стедингите покрай реката. Аз поемам тези по ридовете. Щом приключите, връщате се колкото можете по-бързо. Протекторът ще има нужда от всички съгледвачи, които може да събере. Тръгвай. — Обърна се към Мартин. — Хайде. Чака ни много работа.